Емиграция: 4. Обирът

След нощта, прекарана сред проститутките между Флоренция и Пиза, ние пристигнахме в Пиза към 10 часа сутринта. Поразходихме се из центъра, качихме се на Наклонената кула, посетихме Баптистерията и Катедралата. Както винаги не си позволявахме да влизаме в места, където се плаща и затова скоро останахме без обекти за посещение или поне не знаехме къде има такива, за които не се плаща.

С други думи към обяд се качихме на колата и тръгнахме към Рим. Решихме да пътуваме покрай морето, защото беше четвъртък и по всичко личеше, че в Рим не можем да пристигнем преди петък вечерта и нямаше нужда да бързаме. Времето беше горещо и задушно. От "климатика" на Ладата (отворените прозорци) нямаше никаква полза, защото вятърът, който влизаше през отворените прозорци беше горещ, като че ли излизаше от пещ.

В един момент положението стана нетърпимо и почти единогласно излязохме с предложение да спрем на някой плаж и да се изкъпем. Точно минавахме през някакво китно и спретнато градче, което се казваше "Кастело ...". (Многоточието показва, че вече не си спомням името му.) Тъкмо когато възникна предложението да се изкъпем на плажа, от дясната страна на пътя се оказа неголям парк. В центъра на парка бяха паркирали десетина коли и няколко каравани. Наоколо жужаха с мотопеди местни младежи и момичета. Ние си избрахме едно по-закътано място и паркирахме. Юлия нареди всички документи за самоличност и парите да се приберат в чантата й. Аз предложих да ги скрием някъде в караваната, но Юлия беше категорична, че в колата и караваната няма да оставяме нищо ценно. Все пак аз проявих самоволие и прикрих чантата си под масичката в караваната, а моята гордост — радио "Nordmende Galaxy 6600 mesa" покрих с разни боклуци на леглата в караваната.

Тръгнахме към плажа, като Юлия грижливо притискаше до гърдите си чантата със скъпоценните документи и парите. На плажа, който беше доста пълен, си избрахме място близко до водата и аз и Тери отидохме да се къпем. Юлия бе седнала буквално върху чантата си и оглеждаше с подозрение публиката наоколо. Особено подозрително тя се отнасяше към младежите, които бяха в изобилие на плажа.

След известно време ние с Тери се върнахме и Юлия тръгна към водата, като преди това пъхна чантата си под мен и каза, че докато тя не се върне, аз нямам право да ставам! Тери също беше инструктиран да се навърта около мен и да внимава някой да не дръпне чантата. На мен ми се струваше, че тя прекалява с подозренията си към тези мили и весели млади хора, но Юлия беше безмилостна и непреклонна!

Когато тя се върна, на Тери му беше разрешено още едно влизане във водата. След това се отдадохме на душовете, което беше най-голямата благодат за нас, защото от почти седмица къпането ни се състоеше в забърсване с влажна кърпа вечер преди лягане, и то само когато имаше достатъчно вода.

Най-накрая приключихме с удоволствията и се отправихме към колата. Още отдалеч ни се стори, че нещо не е съвсем наред във външния вид на караваната! Скоро разбрахме каква е работата. Уплътнението на десния прозорец беше грижливо изрязано и прозорецът се валяше на земята. Преряза ме като с нож през сърцето, като си помислих, че моето "Nordmende Galaxy 6600 mesa" вече не ми принадлежи! Със свито сърце погледнах през прозореца и го видях захвърлено на леглото. Дори ми стана обидно. Те изобщо не го бяха оценили! Скоро обаче разбрах, че чантата ми липсва, а в нея бяха дипломите ни. Потресението ми беше безкрайно, но докато гледахме какво друго липсва, Тери донесе чантата, която намерил наблизо, а скоро намери в храстите и дипломите ни – малко поизмачкани, но иначе цели и невредими.

Наблизо минаха някакви полицаи. Ние ги повикахме и възмутено им показахме срязаното уплътнение и прозорецът, който все още се валяше на земята. Те само вдигнаха рамене и ни посочиха момчетата и момичетата, които жужаха наоколо с мотопеди. Попитаха дали ни липсва нещо и като разбраха, че нищо не ни липсва ни потупаха по гърбовете – демек "Какво толкова се горещите?" и си заминаха!

Юлия ме погледна победоносно и попита, дали сега съм наясно, защо трябваше да вземаме парите и документите в чантата ѝ и да седим на нея на плажа? С наведена глава признах, че както винаги не съм бил прав и се заехме да закрепваме прозореца с тиксо и други подръчни материали.

Като се пооправихме, потеглихме отново. Юлия внимателно ми припомняше всички думи на полицая, който ни инструктираше преди заминаването: как да си пазим чантите, парите, документите и да не оставяме нищо ценно на видно място в колата. Аз много добре си спомнях всичко, но търпеливо слушах, защото разбирах, че това ми наказание е нищо в сравнение с това, което би ме сполетяло, ако бяхме оставили парите и документите в караваната, както аз предлагах. Все пак донякъде ми беше обидно, че толкова цененото от мен радио очевидно не представляваше никаква ценност за тези момчета и момичета!

Разказвач

Край на Еврото?

22 Юни, 2012

Днес в рамките на абонамента си за "The Baseline Scenario" получих по електронната поща статията на Simon Johnson:

"The End Of The Euro: What’s Austerity Got To Do With It?"

Тя е интересна с краткия анализ на причините за проблемите с Еврото и възможните последствия от тези проблеми.

В началото Саймън Джонсън отбелязва различните тенденции в подходите за решаване на кризата в ЕС: от една страна натискът на Меркел за политика на финансови и бюджетни ограничения на проблемните страни в Еврозоната, и от друга страна — исканията на редица политици от засегнатите държави и на американски и европейски икономисти за намаляване на ограниченията и финансови стимули с цел активиране на икономиката, както на страните от южния пояс на ЕС, така и на икономиката на Запада като цяло.

Според Джонсън срещата на 20-те в Мексико е довела до известно изместване на мнението на привържениците на режима на финансови икономии в полза на режим на стимулиране, но като цяло не се обръща внимание на основните причини за кризата, както ги вижда С. Джонсън.

Основната причина за проблемите на еврото според С. Джонсън е в това, че при създаването на валутата страните, участнички в нея, са фиксирали обменния курс на валутите си към еврото такъв, какъвто той е бил в момента на присъединяването на съответната страна към еврото. Идеята в основата на този подход е, че в близкото бъдеще икономиките на отделните държави ще се приближат по ефективност до икономиките на Германия, Нидерландия, Франция и останалите по-развити в икономическо отношение държави от валутния съюз. С други думи гърците ще се доближат по производителност до немците, а ако това не стане, то те ще отидат да работят в Германия и там ще усвоят навиците и подхода на немците!?!

На практика обаче, нищо подобно не се е получило. През последното десетилетие производителността на немците е нарастнала повече от тази на гърците и останалите държави от южната периферия на Еврозоната. В същото време, поради увеличаване на пазара с потребителите от страните на южната периферия, положителният баланс на Германия и останалите страни на севера се е увеличил за сметка на увеличаване на дефицита в страните на юга. Погасяването на дефицита се е постигало благодарение на приток на капитали от Германия, САЩ и други страни, но тези капитали не са били използвани за развитие на икономиката на страните от юга, а са се използвали за необосновано увеличение на консумацията в тези държави!

Сега, след последните избори в Гърция, на власт отново идват политиците, които са виновни за прахосването на инвестициите в Гърция. Те трябва да намерят начин за осигуряване на икономически ръст, защото само със съкращения на бюджетните разходи (така наречените "структурни промени") проблемите на бюджетния дефицит на страната не могат да бъдат решени. Малко вероятно e, според С. Джонсън, икономическият ръст да бъде стимулиран чрез инвестиции в инфраструктурни проекти, тъй като съществува опасност тези инвестиции да бъдат разграбени от хора с връзки в очакване на неизбежно връщане към драхмата.

Положението в Испания и Ирландия, както справедливо забелязва Джонсън, е различно от това в Гърция. Двете страни са се характеризирали с отговорна финансово-бюджетна политика, но безотговорността на банките е довела до създаването на инвестиционен мехур в областта на строителството. Когато този мехур се е спукал, в Ирландия това е довело: от една страна до намаляване на данъчните постъпления, а от друга — решението на Ирландия да поеме отговорността за спасяването на банките е натоварило още повече бюджета, на практика прехвърляйки отговорността за грешките на банките върху данъкоплатците. В Испания държавата също е изправена пред необходимостта от спасяване на банковата система след спукването на инвестиционния мехур в областта на строителството. Това предизвиква внезапно увеличение на дефицита и недоверие на инвеститорите в способността на държавата да издържи, което води до повишаване на лихвения процент на държавните бондове и в крайна сметка до спирала на нарастване на държавния дълг.

Забележка. Исландия при подобни проблеми през 2008 година отказа да спасява банките си. Това предизвика огромно недоволство във Великобритания, Нидерландия и други страни, чиито граждани имаха спестявания във фалиралите Исландски банки, но правителството твърдо отказа да поеме отговорността за тези спестявания. Днес Исландия вече има ръст на националния продукт от близо 4 процента, когато САЩ, Великобритания и другите страни, които тръгнаха да спасяват банките, отново навлизат в рецесия.

В Португалия и Италия проблемът от доста дълго време е свързан с анемичен ръст на производителността и икономиките на тези държави. Съмнително е, че режим на икономии от страна на държавата ще има някакво особено положително влияние, но е съмнително също, че инфраструктурни инвестиции могат да решат проблема на анемичния ръст на икономиките на тези държави. В тях е необходимо да се намерят лостове за стимулиране на частната инициатива и активност на населението с цел подобряване на конкурентноспособността на техните икономики и увеличаване на експорта.

Един вероятен път на действие за страните от юга е "вътрешна девалвация", което ще се изрази в намаляване на доходите на населението и цените на стоките и услугите, произведени вътре в страните. Това ще увеличи привлекателността на държавите от юга за инвестиции, като ще повиши тяхната конкурентноспособност по отношение на държавите от севера.

По всяка вероятност ЕЦБ ще предостави средства за стимулиране на икономиките на страните на юга срещу известно затягане на коланите в тези държави. Въпросът е обаче дали гърците могат да станат германци!?! Като се има предвид, че новосъздаденото правителство на Гърция вече е поставило въпроса за преразглеждане на някои от пунктовете на съглашението, по което Гърция започна да получава финансова помощ, то май отговорът на този въпрос е "не"!

Очевидно е трудно да се финансират държавни дефицити със средства на финансовите пазари, чиято цел е максимализиране на печалбите, а целта на държавата е осигуряване на благоденствие и икономическо развитие на населението, без да се използват възможностите на държавата да се самофинансира чрез разумни манипулации на собствената валута.

На практика положението на България не е много по-различно от това на останалите страни на юга. Валутният борд поставя България в положението на закъсалите страни от Еврозоната, без тя да е член на валутния съюз. България също има неособено производителна икономика, но не може изкуствено да увеличи конкурентноспособността ѝ чрез манипулации на валутата си. В крайна сметка единственият лост на правителството е "вътрешна девалвация", т. е. в случая замразяване на доходите на населението, което очевидно води до политическо недоволство и безкрайното създаване на нови партии, които народът докарва на власт с надежда, че най-накрая ще "налучка" спасителния политик, който ще поведе страната към сияйните висини на бъдещето!

Дилетант

Емиграция: 3. Нощите на Кабирия

11 Март 2012
Фулертон, Калифорния

Пътят между Флоренция и Пиза се извиваше живописно между голи хълмове. Движението не беше особено интензивно и ние се любувахме на залязващото слънце, което оцветяваше каменистите хълмове наоколо със странни багри. Едновременно с това оглеждахме околността за място, удобно за преспиване. Нямахме особени критерии за това какво конституира "удобно за преспиване място" и затова всеки предлагаше различни варианти и отричаше предложенията на другите. Най-накрая аз обявих, че както сме тръгнали ще влезем в Пиза и ще трябва да спим на някоя улица. Това като че ли подейства и скоро спряхме до едно разклонение със непавиран селски път, където имаше голяма равна площадка. Беше близо, до главния път, но това не ни изглеждаше голяма беда.

Аз слязох, за да вдигна караваната на кокилите, а Юлия започна да приготвя вечерята, която обикновено се състоеше от юфка или макарони с Русенско варено.

Когато свършихме да вечеряме, вече беше тъмно. Излязохме да се поразтъпчем наоколо и забелязахме, че по околните хълмове, ту тук, ту там, пламваха огньове. Те като че ли се намираха близо до пътища, защото покрай тях отвреме-навреме просветваха фарове на коли.

Прибрахме се в караваната и започнахме да се готвим за сън. Изведнъж недалеч от нас пробляснаха, отначало малко неуверено, а по-късно буйно се извисиха пламъци. Юлия повдигна края на перденцето и с тревога обяви, че някаква жена облечена в кожено палто разпалва огън от автомобилни гуми недалеч от нас! На безпокойството ѝ аз обявих, че това вероятно е местната луда!

След малко на стотина метра пламна друг огън и Юлия обяви, че около него има 2 жени! Аз премълчах, защото констатацията ми, че на това място са се събрали 3 местни луди, щеше да възбуди подигравки дори у дванайсетгодишния Тери.

Обявлението на Юлия за втория огън все още висеше във въздуха без отговор, когато тя направи констатацията, че от пътя се отбиват коли и се нареждат на опашка пред огъня. Тери пък обяви, че същото се забелязва и пред огъня на другите две луди.

Аз невъзмутимо се приготвях за сън и дори си свалих контактните лещи, за което и до ден днешен съжалявам, така че по нататък разказът изцяло се базира на описанията на жена ми.

Юлия наблюдаваше близкия огън, а Тери хвърляше по някое око и на съседките около другия. Юлия описваше следната картина:

Първата кола от опашката си включваше фаровете.

Жената до огъня си разтваряше коженото палто, при което Юлия с изненада констатира, че тя като че ли е гола!

След това, колата се изтегляше встрани на няколко метра и жената влизаше в нея за няколко минути.

След това тя излизаше, колата заминаваше и всичко се повтаряше отново.

Тери потвърди, че приблизително същият ритуал се спазва и при другия огън, с тази разлика, че жените се редуваха коя да влиза в колите.

Изведнъж Юлия биде осенена от догадка! Тя ме попита със сподавен глас дали си спомням филма "Нощите на Кабирия". Аз разсеяно отговорих утвърдително, като се чудех дали няма да е по-добре да си сложа отново контактните лещи.

Юлия почти ядосано ме попита дали напомнянето за филма ми говори за нещо и, когато аз казах, че не ми говори за нищо, тя ядосано ми каза, че това според нея са проститутки!?!

Тери изглежда наостри уши, а аз забравих за момент за контактните лещи и започнах трескаво да мисля какво означава това за нас, като се има предвид, че мястото ни за паркиране изведнаж се оказа много неподходящо!

Юлия започна да се тюхка, че пречим на жената да си гледа работата, с което ме поуспокои, защото аз разбрах, че тя не се притеснява от възможна полицейска намеса, в който случай ще трябваше да измислям защо това не е опасно за нас и да я успокоявам. Казах ѝ, че нейните са бели кахъри и че на жената ѝ е все едно дали ние сме там или не сме. Внимателно избягвах всеки възможен намек за усложнения с властта или с престъпния свят. Обявих, че щом не иска да пречим на жените, трябва да престанем да наблюдаваме какво става и да лягаме да спим.

Тери естествено попита какви проститутки са това и ние скалъпихме някакво безобидно обяснение, което едва ли го задоволи, защото досега той беше чувал тази дума само от устата на по-големите момчета в блока, когато искаха да се обидят един друг или да обидят по-малките, т. е. такива като него!

Най-накрая публиката в караваната се поуспокои и заспа. Събудихме се чак сутринта и веднага перденцата се повдигнаха дискретно, за да се види каква е обстановката. Очакваше ни мирна пасторална картина! Наблизо пасеше стадо шугави овце придружавани от куче, което отначало взехме за овца, но скоро установихме, че то се шматкаше безцелно наоколо и очевидно не проявяваше никакъв интерес към пасенето на трева. (Всъщност овцете може би не бяха шугави, а просто бяха остригани наскоро, но моите познания в овцевъдството не ми позволяваха да се изкажа категорично по въпроса.) Наблизо стоеше, подпрян на овчарска гега, един не особено весел човек и наблюдаваше с подозрение караваната. От вчерашната опашка от коли нямаше и следа, но опушените арматури от гуми кротко димеха наблизо, доказвайки, че "Нощите на Кабирия" не бяха плод на сънища.

Аз отворих вратата на караваната и приятелски махнах на овчаря. Жестът ми не предизвика никаква реакция у него и аз се заех да си обувам обувките и да сгъвам кокилите на караваната. Тогава с удивление забелязах, че по земята наоколо имаше десетки, а може би и стотици презервативи! Хвърлих уплашен поглед към овцете, чудейки се как подбират тревата, която беше доста рядка сред това множество от презервативи!?!

Емиграция: 2. Решението

Сутринта беше свежа и прохладна. Слънцето току-що се беше издигнало над ниските планини, които ни заобикаляха отвсякъде. Отвреме-навреме се чуваше шумът на колите, минаващи по пътя наблизо. Намирахме се само на десетина километра от Триест или по-точно - от границата между Югославия и Италия. Днес беше много важен и, бих казал, съдбоносен ден. Този ден бяхме определили за контакт с Б., който от две години живееше в Калифорния. Преди около 2 месеца бяхме помолили една англичанка, с която се бяхме запознали на морето, да изпрати от Англия на адреса на Б. картичка с точно определен текст. В нея се посочваше датата, на която Б. трябваше да чака телефонно обаждане от нас. С други думи днес - живи или мъртви - трябваше да се доберем до телефон извън социалистическия лагер, за да се обадим на Б. Още не знаех какво ще му кажа, но всяко нещо по реда си, като му дойде времето ще мисля и за това.

Набързо преминахме през сутрешния ритуал на сваляне на караваната от кокилите, кратко измиване или по-точно избърсване с мокра кърпа и закуска - чай, хляб и сирене. Излязохме внимателно от селския път, по който се бяхме отклонили предната вечер от шосето за Триест, и се понесохме към неизвестността.

Не след дълго стигнахме границата. Всичко мина бързо и без проблеми. Намерихме гишето на италианския туринг-клуб, откъдето си купихме талони за бензин - твърдеше се, че така било по-евтино - и продължихме към Венеция. Не знам защо бях решил, че на Б. ще се обадим от Венеция! Може би защото ми се искаше да видя и този град. Истината е, че на мен по време на пътуването ми се струваше, че всичко това виждаме за последен път в живота си и разбира се трябваше да използваме всяка възможност да видим нещата, за които бях чел и мечтал да видя цял живот!

Във Венеция пристигнахме към 10 часа сутринта. Колко часа беше в Калифорния нямах точна представа, но предполагах, че е към 11 или 12 вечерта. На практика имахме цял ден на разположение от гледна точка на уговорката, но ще трябваше да събудя Б., защото нямаше да мога да звъня по-късно.

Спряхме на един огромен паркинг близо до гарата на водните автобуси и се качихме на един от тях. Не след дълго той акостира до площада Свети Марко и ние слязохме. Трябваше на всяка цена да намерим телефон и решихме, че за това ще търсим отделение на пощата. Изобщо не ми дойде на ума, че в Италия пощата може да не се занимава с телефони. Започнахме да питаме за "поста" и "телефоно"! Както можете да се досетите туристите не знаеха, а местните ни отговаряха на италиански! Изглежда не се разбирахме добре, защото след малко отново се озовахме на площада Свети Марко, само че от другата страна на църквата. Отново попитахме за "поста"  и "телефоно". Отново ни обясниха, но този път се появихме отново от другата страна на църквата, т. е. откъдето бяхме тръгнали първия път!

Започнахме да губим надежда, че ще се оправим. Помолихме Тери да внимава какво ни обясняват и това помогна. Тери имаше превъзходно чувство за ориентация, а освен това се оказа, че доста разбира чужди езици!?! Този път попаднахме на място с много телефони. Казахме на гишето, че искаме да говорим с Калифорния, а служителката ни попита колко минути ще говорим? Изобщо не бях мислил по въпроса и след кратко колебание казах, че ще говорим 10 минути. След като чух цената обаче, намалихме минутите на 5. Посочиха ни кабинка, в която едвам се напъхахме и тримата. Предполагам, че жената на гишето ни е гледала с любопитство, но ние имахме друга, далеч по-важна задача и дори не погледнахме какво впечатление правим.

Набрахме номера на Б. и след няколко сигнала "свободно" Б. се обади. Извиних му се, че го будим и... връзката се прекъсна. За момент изпаднахме в паника къде сме сложили номера, но Тери грабна слушалката от мен и натисна бутона за преизбиране. Тази му съобразителност ни впечатли изключително много, но нямахме време да му се възхищаваме, защото Б. отново се обади. Този път направо го попитах дали приема гости. Той изглежда не разбра намека и малко сащисано ме попита какво имам предвид? Казах му, че сме в Италия и чакаме инструкции какво да правим по-нататък. Той ни даде адреса на Американското посолство в Рим и ни пожела успех! Обясни ни, че ако отидем в Швейцария, закъдето имахме визи, извадени под предлог, че отивам там на консултация за очите, швейцарците ще ни върнат в Италия, защото трябвало да се предадем в първата демократична държава след желязната завеса.

Приключихме разговора и се оказа, че имаме още минута и половина. На гишето обаче отказаха да ни върнат пари и ние излязохме и бавно тръгнахме към Свети Марко. Този път имахме проблем да намерим площада, но Тери отново ни спаси и скоро се смесихме с тълпата туристи пред църквата. Юлия и аз седнахме на стъпалата пред катедралата, а Тери отиде да се занимава с любимото си забавление в италианските градове - да си играе с безбройните гълъби на площада.

И аз и Юлия мълчахме. Трябваше да вземем окончателното решение. Не беше късно да се откажем да емигрираме, но и двамата знаехме, че жребият отдавна е хвърлен. След толкова усилия и комбинации за да вземем паспорти и най-вече за да изведем и Тери с нас връщането назад беше немислимо! Не че някой знаеше каква е истинската цел на заминаването ни, но не можех да си представя, че ще понеса да си призная, че съм се изплашил и съм се върнал, след като вече съм бил излязъл!

- Мислиш ли, че ще можем да се оправим в Америка?  - попита Юлия.

- Предполагам, че ще се оправим. - отговорих аз.

- Какво искаш да кажеш с това "предполагам"? - попита Юлия с очевидно раздразнение в гласа.

- Предполагам означава, че по всяка вероятност ще се оправим... - отново, малко уклончиво, отговорих аз.

В този момент при нас дотича Тери с гълъби, накацали по раменете и главата му.

- Тери, баща ти казва, че предполага, че ще се оправим в Америка! Излиза, че ни докара дотук, а не е сигурен дали ще се оправим в Америка!

Тери ме погледна със сините си очи и те изведнаж като че ли станаха сиви и някакси студени:

- Как така предполагаш, татко? -  попита той. - Трябва да кажеш, че си сигурен! Ние предположения не приемаме!

Явно нямах избор. Обявих, че нямам никакви съмнения, че ще се оправим! Следващият въпрос, както се и опасявах, беше "Какво разбирам под оправяне?" Аз обаче вече нямах проблем да обещавам и обяснявам, така че притесненията и опасенията на семейството, поне за близкото бъдеще, бяха разсеяни.

За съжаление това не можех да кажа за себе си. Стомахът ми се свиваше от притеснение и така обещаваше да бъде още много месеци, дори цяла година напред, но какво да се прави? Предполагах, че и Юлия не се е успокоила чак толкова много, но всеки от нас притаи безпокойството си дълбоко в себе си и се опитахме поне да изглеждаме щастливи.

Разказвач

Знае ли някой какво става в Сирия?

3 юни 2012

Преди около седмица световните СМИ гръмнаха с ужасните новини от град Хула в Сирия, където загинаха около 108 души, от които 49 деца! Първоначално Държавният департамент на САЩ и говорителите на външните министерства на основните страни от НАТО с убеденост заявиха, че убийствата са извършени от сирийската армия, която безчовечно е обстрелвала с оръдия и ракети мирните жители на Хула!

След това се оказа, че като че ли част от убитите са с вързани ръце, застреляни с огнестрелно оръжие от близко разстояние, а някои са даже с прерязани гърла, което не е много ясно как може да се постигне от снарядите и ракетите! Отгоре на всичко една от публикуваните от BBC снимки, доказваща кошмара на клането като показва момче, което скача над купчини приготвени за погребение трупове, изобщо не е направена в Хула и дори не е направена в Сирия през тази година! Оказа се, че това е снимка, направена през 2003 година от Марко Ди Лауро в Ирак!?!

Постепенно обвиненията към сирийската армия и правителството на Асад започнаха да придобиват все по-неопределена и по-неопределена форма, докато най-накрая се превърнаха в мъгливи декларации за това, че сегашното сирийско правителство не може да установи ефективен контрол над цялата територия на страната, което между другото е известно вече от повече от година и за което Западът полага всички сили и много средства, за да осигури и поддържа.

И все пак, каква е причината за убийствата и кой ги е извършил?

Съществуват две основни версии по въпроса:

Първата версия е, че това е работа на "Шадиха" (думата на арабски изглежда означава "Духове"), което е името на неофициална милиция от бедни младежи от сектата на Алеуитите, или с други думи от сектата на управляващия клан на Асад и приближените му. Тази милиция е била създадена през седемдесетте години в Латакия със знанието и съгласието на бащата на сегашния Асад - Хафез ал Асад. През сунитските безредици от края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, тази милиция вероятно в една или друга степен е била под контрола на БААС, но сега, когато партията е само сянка от някогашното си могъщество, тази милиция изглежда съществува повече като криминално предприятие, финансирано от новозабогателите суни и алеуити, нещо подобно на нашите "борчета" през периода след "избухването" на демокрацията в България.

Втората версия е, че клането е работа на бунтовните сунитски милиции, чиято цел е била да се предизвика това което стана в началото, а именно да се обвини армията и силите за сигурност, че са обстрелвали градчето и в резултат на обстрела са загинали преди всичко невинни жени и деца! В тази връзка скоростта, с която Асад и привържениците му бяха обвинени в престъплението, говори за известна готовност от страна на СМИ и по-специално на тези СМИ, които са тясно свързани с Сирийската свободна армия и ръководството на сирийската съпротива, да поеме инициативата за раздуване и мултиплициране на ефекта от клането върху демократичната общественост на Запад.

Очевидно първата версия говори за липса на контрол на армията и силите за сигурност, както и на политическото ръководство в Дамаск върху Шадиха, която се счита за милиция, лоялна на властта. Ако това е така, то в Сирия вече е налице гражданска война, в която никой не бива да се меси, докато страните не достигнат до разбирането, че гражданската война не може да реши проблемите им или докато една от страните не победи. Във всеки случай въоръжаването на всяка една от страните на такъв конфликт е антихуманно и престъпно.

Втората версия според мен е по-вероятна. До подобно заключение достигам, защото е непонятно каква положителна роля може да изиграе подобно клане за правителството, ако то е извършено по негова инициатива, та дори и да е насочено срещу сектата, която е в основата на настоящите безредици в Сирия! Примери за подобни операции под "фалшив флаг" в историята, близка и далечна, има толкова много, че не си струва дори да давам примери за такива операции.

Разбира се напълно е възможно да имаме и комбинация от двете версии, а именно бойци на Шадиха да са убили някакво количество хора, а суните да са убили други, след което враговете на режима са се опитали да аранжират и пропагандират местопрестъплението по такъв начин, че да демонстрират безчовечността на режима на Асад! Във всички случаи режимът на Асад губи от подобни мероприятия поради по-слабата му и непрофесионална информационна политика и очевидната преднамереност на СМИ в демократическите държави на Запада.

В края искам да се върна отново на въпроса си: "Знае ли някой какво всъщност става в Сирия?"

Демократичният запад поддържа едно очевидно фундаменталистко ислямско движение заедно с недемократичните монархии от Персийския залив. В това движение все по-голямо и по-голямо влияние придобиват Ал Кайда и нейните разклонения в арабския свят, срещу които Западът води война в Афганистан, Пакистан, Йемен, Сомалия. Тази война все повече и повече се разширява и разпространява в страни от Северна Африка и на други места в Азия! Лека полека се разпалва все по-голям и по-голям пожар, който не е ясно кой и кога ще започне да гаси!

Дилетант