Сутринта беше свежа и прохладна. Слънцето току-що се беше издигнало над ниските планини, които ни заобикаляха отвсякъде. Отвреме-навреме се чуваше шумът на колите, минаващи по пътя наблизо. Намирахме се само на десетина километра от Триест или по-точно - от границата между Югославия и Италия. Днес беше много важен и, бих казал, съдбоносен ден. Този ден бяхме определили за контакт с Б., който от две години живееше в Калифорния. Преди около 2 месеца бяхме помолили една англичанка, с която се бяхме запознали на морето, да изпрати от Англия на адреса на Б. картичка с точно определен текст. В нея се посочваше датата, на която Б. трябваше да чака телефонно обаждане от нас. С други думи днес - живи или мъртви - трябваше да се доберем до телефон извън социалистическия лагер, за да се обадим на Б. Още не знаех какво ще му кажа, но всяко нещо по реда си, като му дойде времето ще мисля и за това.
Набързо преминахме през сутрешния ритуал на сваляне на караваната от кокилите, кратко измиване или по-точно избърсване с мокра кърпа и закуска - чай, хляб и сирене. Излязохме внимателно от селския път, по който се бяхме отклонили предната вечер от шосето за Триест, и се понесохме към неизвестността.
Не след дълго стигнахме границата. Всичко мина бързо и без проблеми. Намерихме гишето на италианския туринг-клуб, откъдето си купихме талони за бензин - твърдеше се, че така било по-евтино - и продължихме към Венеция. Не знам защо бях решил, че на Б. ще се обадим от Венеция! Може би защото ми се искаше да видя и този град. Истината е, че на мен по време на пътуването ми се струваше, че всичко това виждаме за последен път в живота си и разбира се трябваше да използваме всяка възможност да видим нещата, за които бях чел и мечтал да видя цял живот!
Във Венеция пристигнахме към 10 часа сутринта. Колко часа беше в Калифорния нямах точна представа, но предполагах, че е към 11 или 12 вечерта. На практика имахме цял ден на разположение от гледна точка на уговорката, но ще трябваше да събудя Б., защото нямаше да мога да звъня по-късно.
Спряхме на един огромен паркинг близо до гарата на водните автобуси и се качихме на един от тях. Не след дълго той акостира до площада Свети Марко и ние слязохме. Трябваше на всяка цена да намерим телефон и решихме, че за това ще търсим отделение на пощата. Изобщо не ми дойде на ума, че в Италия пощата може да не се занимава с телефони. Започнахме да питаме за "поста" и "телефоно"! Както можете да се досетите туристите не знаеха, а местните ни отговаряха на италиански! Изглежда не се разбирахме добре, защото след малко отново се озовахме на площада Свети Марко, само че от другата страна на църквата. Отново попитахме за "поста" и "телефоно". Отново ни обясниха, но този път се появихме отново от другата страна на църквата, т. е. откъдето бяхме тръгнали първия път!
Започнахме да губим надежда, че ще се оправим. Помолихме Тери да внимава какво ни обясняват и това помогна. Тери имаше превъзходно чувство за ориентация, а освен това се оказа, че доста разбира чужди езици!?! Този път попаднахме на място с много телефони. Казахме на гишето, че искаме да говорим с Калифорния, а служителката ни попита колко минути ще говорим? Изобщо не бях мислил по въпроса и след кратко колебание казах, че ще говорим 10 минути. След като чух цената обаче, намалихме минутите на 5. Посочиха ни кабинка, в която едвам се напъхахме и тримата. Предполагам, че жената на гишето ни е гледала с любопитство, но ние имахме друга, далеч по-важна задача и дори не погледнахме какво впечатление правим.
Набрахме номера на Б. и след няколко сигнала "свободно" Б. се обади. Извиних му се, че го будим и... връзката се прекъсна. За момент изпаднахме в паника къде сме сложили номера, но Тери грабна слушалката от мен и натисна бутона за преизбиране. Тази му съобразителност ни впечатли изключително много, но нямахме време да му се възхищаваме, защото Б. отново се обади. Този път направо го попитах дали приема гости. Той изглежда не разбра намека и малко сащисано ме попита какво имам предвид? Казах му, че сме в Италия и чакаме инструкции какво да правим по-нататък. Той ни даде адреса на Американското посолство в Рим и ни пожела успех! Обясни ни, че ако отидем в Швейцария, закъдето имахме визи, извадени под предлог, че отивам там на консултация за очите, швейцарците ще ни върнат в Италия, защото трябвало да се предадем в първата демократична държава след желязната завеса.
Приключихме разговора и се оказа, че имаме още минута и половина. На гишето обаче отказаха да ни върнат пари и ние излязохме и бавно тръгнахме към Свети Марко. Този път имахме проблем да намерим площада, но Тери отново ни спаси и скоро се смесихме с тълпата туристи пред църквата. Юлия и аз седнахме на стъпалата пред катедралата, а Тери отиде да се занимава с любимото си забавление в италианските градове - да си играе с безбройните гълъби на площада.
И аз и Юлия мълчахме. Трябваше да вземем окончателното решение. Не беше късно да се откажем да емигрираме, но и двамата знаехме, че жребият отдавна е хвърлен. След толкова усилия и комбинации за да вземем паспорти и най-вече за да изведем и Тери с нас връщането назад беше немислимо! Не че някой знаеше каква е истинската цел на заминаването ни, но не можех да си представя, че ще понеса да си призная, че съм се изплашил и съм се върнал, след като вече съм бил излязъл!
- Мислиш ли, че ще можем да се оправим в Америка? - попита Юлия.
- Предполагам, че ще се оправим. - отговорих аз.
- Какво искаш да кажеш с това "предполагам"? - попита Юлия с очевидно раздразнение в гласа.
- Предполагам означава, че по всяка вероятност ще се оправим... - отново, малко уклончиво, отговорих аз.
В този момент при нас дотича Тери с гълъби, накацали по раменете и главата му.
- Тери, баща ти казва, че предполага, че ще се оправим в Америка! Излиза, че ни докара дотук, а не е сигурен дали ще се оправим в Америка!
Тери ме погледна със сините си очи и те изведнаж като че ли станаха сиви и някакси студени:
- Как така предполагаш, татко? - попита той. - Трябва да кажеш, че си сигурен! Ние предположения не приемаме!
Явно нямах избор. Обявих, че нямам никакви съмнения, че ще се оправим! Следващият въпрос, както се и опасявах, беше "Какво разбирам под оправяне?" Аз обаче вече нямах проблем да обещавам и обяснявам, така че притесненията и опасенията на семейството, поне за близкото бъдеще, бяха разсеяни.
За съжаление това не можех да кажа за себе си. Стомахът ми се свиваше от притеснение и така обещаваше да бъде още много месеци, дори цяла година напред, но какво да се прави? Предполагах, че и Юлия не се е успокоила чак толкова много, но всеки от нас притаи безпокойството си дълбоко в себе си и се опитахме поне да изглеждаме щастливи.
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар