Емиграция: 16. Нова година в Рим

До средата на декември 1985 година се надявахме, че ще караме Нова година в САЩ, но най-накрая разбрахме, че тази няма да я бъде и започнахме да мислим как да отпразнуваме празниците в Клаудия. За съжаление мисленето много не помагаше, защото преди всичко ни трябваха пари, а по онова време с мислене пари някак си не можехме да изкараме! Най-накрая решихме, че Тери трябва да използва връзките си сред камбоджанското землячество от кухнята и постепенно да достави каквото може за малко пиршество. Освен това решихме да посегнем и на семейния резерв от валута, който по онова време беше около 100 долара (главно в швейцарски франкове). Аз извадих от скривалището около 15 долара, които трябваше да се използват за неща, които не можеше да се доставят от Тери.

Тери се запретна с ентусиазъм да носи каквото му попадне от кухнята. Слава богу, че беше зима и нямаше проблеми със съхраняването на продуктите. Скоро се сдобихме с известно количество масло, конфитюр, кашкавал, един-два пакета прясно мляко, салам и дори кренвирши. Тези неща рядко, да не кажа никога, се появяваха на масите в столовата. Изглежда Карло или, както ние го наричахме, "татко Карло" използваше доста свободно субсидиите от ООН, давани за профугите, и се пооблажваше, той и любовниците му от мъжки пол, за наша сметка. С отделените пари решихме да купим няколко банана, малко домати и една краставица за салата. Проблемът обаче беше с алкохола! Нямаше толкова евтин силен алкохол и решихме да купим някое евтино вино.

Сериозен беше и проблемът с ентертеймънта. Аз утешавах семейството с моето прехвалено радио "Nordmende Galaxy 6600 messa", което, макар и да не се беше понравило на момчетата, които навремето разбиха караваната ни, все пак можеше да осигури музика с приемливо качество и разнообразие. Тери и Юлия държаха на телевизия, но във мизерното фоайе на Клаудия имаше само един телевизор със средно голям екран (за 80-те години) и там в обикновени дни се събираха доста хора, а по празниците сигурно щеше да бъде още по-натъпкано!

Изведнъж, като по чудо, Тери дотича един ден и обяви, че на улицата е намерил телевизор! Имайки предвид миналите му похождения в склада на татко Карло, аз започнах строго да го разпитвам къде и как е "намерил" този телевизор. Той ми каза, че време за обяснения няма, да не говоря много, а да побързаме, защото телевизора може да го вземе някой друг! Веднага излязохме и наистина на тротоара, на една от съседните малки улички, беше поставен един доста голям телевизор. Явно някой си беше купил нов и този беше оставил на улицата, ако някоя бедна душа, като нас, иска да го прибере. За такива неща, оставяне на стари мебели, телевизори и тям подобни, бях чел по книгите, но за пръв път бях свидетел на подобно явление! Грабнахме телевизора с Юлия и го понесохме към хотела. Качихме се в стаята и го включихме в мрежата. За наше удивление той заработи, макар че изображението беше доста бледо и нестабилно. Тери намери отнякъде парче симетричен кабел и направихме нещо подобно на антена. Образът се стабилизира и даже контрастът малко се подобри. Оказа се, че без проблеми можехме да ловим две или три от централните италиански програми, а това беше много повече отколкото можеше да се надяваме само преди час!

Обстановката в Рим беше празнична още от края на октомври. Тогава за пръв път научихме за „хелоуин“, който в Италия, ако не се лъжа, се празнуваше като Ден на "вси светии". Навсякъде се продаваха страшни маски и най-различни костюми. След това започнаха приготовленията за Рождество и Нова година. Ние никога не бяхме празнували Рождество и затова гледахме с любопитство и въжделение витрините на магазините, изпълнени с "безброй жадувани неща", както е казал поетът. В парка на "вила Боргезе", където най-често се разхождахме, защото беше близо до Клаудия и не трябваше да ползваме градски транспорт, имаше украсени живи елхи. На много места в града също имаше големи елхи, украсени с многоцветни светлини и най-различни играчки! Ако не бяха стотиците щандове с най-различни вкусотии, които можехме само да гледаме как хората ги ядат, то украсата беше такава, че човек можеше да се разхожда с часове и да не се нагледа на светлинни ефекти и всякаква шарения!

На самата Коледа и Нова година на татко Карло му се отпусна малко душата и ни дари с не толкова лоши яденета, но нямаше нищо друго, което да ми е останало в съзнанието като вкусотия за сметка на хотела по тези празници.

Ние разбира се си направихме малки пиршества от скътаните продукти. Т. даже донесе една бутилка уиски, която разпихме на Нова година, гледайки телевизия. По едно време в малката ни стаичка се бяха събрани десетина души, насядали по легла, столове и на земята. На Коледа телевизорът се държа много прилично. Т. даже намери къде да регулираме по схемата, така че да се повиши контраста, но към края на новогодишния концерт, след неколкократни регулировки, изведнъж от телевизора се чу слаб взрив, издигна се струйка пушек, след което образът му изчезна, както се оказа завинаги! Все пак той си изигра ролята, предоставяйки на десетина бедни емигрантски души, поне за известно време, малко прозорче към големия свят на радостта и забавлението!

Разказвач

Предпразнични размишления и коментари

През последниа месец на 2012 година се случиха и продължават да се случват интересни неща. Например борбата на ръба на "фискалната пропаст", масовото убийство на децата в Кънектикът, несъстоялият се край на света и други подобни по-малки и по-големи щуротии. Човек даже се чуди откъде да започне и къде да свърши!

На ръба на "фискалната пропаст"

Аз бях почти уверен, че Обама ще прояви типичната си безгръбначност пред финансовата олигархия и тъкмо започнах да се съмнявам в правотата на предсказанията си, когато той отстъпи от границата на 250 000 долара към граница от 400 000 долара, но стоманените гръбнаци на републиканците отново поставиха на изпитание моите предсказания! Впрочем, за какво точно говоря?

В един от предишните си блогове се бях опитал да разясня, доколкото ми позволяват скромните разбирания, какво представлява "фискалната пропаст" пред която е изправена Америка. За да я избегнем, Обама предлагаше, грубо казано, следното:

1. Данъците на семейства с доходи над 250 000 долара да се върнат на старите, от времето на Клинтън, проценти, т. е. 36% и 39.6%. Искам да отбележа обаче, че става дума за маргинални граници, т. е. само частта от доходите над определена граница започват да се таксуват с по-високия процент.

2. Да не се намаляват разходите за федералните социални пенсии, medicare и medicate, но да се коригират редица други разходи с цел намаляването им и балансиране на федералния бюджет.

Естествено, републиканците обявиха, че връщането към данъците от времето на Клинтън за хората с високи доходи е светотатство, което те не могат да допуснат. Алтернативата обаче беше, че ако не се постигне компромис по въпроса за данъците и федералните разходи, от 1 януари се връщат старите, по-високи за всички, данъци от времето на Клинтън и се намаляват с еднакъв процент всички разходи по перата на федералния бюджет. Подобна опасност беше квалифицирана като "фискална пропаст" и за нея се говори денонощно по телевизия, радио и в пресата!

Когато аз бях изгубил всякаква надежда, че Обама ще прояви типичната си безгръбначност, той изведнаж отстъпи и направи на републиканците горе-долу следното предложение:

1. Границата на доходите, над която да се върнат старите по-високи данъци да се повиши от 250 000 на 400 000 долара.

2. Общо намаление на държавните разходи с 800 милиарда долара (за следващите 10 години), в които се включват 290 милиарда долара спестявания от лихви (какво значи това не ми е много ясно), 100 милиарда долара намаление на военните разходи, 130 милиарда долара спестявания от промяна на системата, по която се пресмята индекса на инфлацията, и т. н.

Изглежда Обама разчиташе, че републиканците ще изпаднат в умиление от поредната му отстъпка, но както се казва: "Да ама не!"

Вероятно за да демонстрира готовност за преговори, председателят на Камарата на представителите на Конгреса, Джон Бонар, излезе с контрапредложение, което накратко се състои в това, че републиканците са готови да върнат старите по-високи данъци само на хората с доходи над 1 милион долара! Подобна мярка би засегнала 433 000 семейства или 0.3% от данъкоплатците в САЩ. Средният доход на тази класа хора е 3.3 милиона долара годишно и увеличението на данъците им ще бъде средно с 134 000 долара. Спестяванията от федералните разходи трябваше да дойдат основно от намаляване на разходите за medicare, от които зависят 48 милиона възрастни и инвалиди; от medicate, на който разчитат над 50 милиона бедни американци, и от социалните федерални пенсии, на които разчитат над 54 милиона възрастни и инвалиди.

Оказа се обаче, че Бонар си е направил сметката без кръчмаря! Колегите му от републиканското болшинство в Камарата на представителите отказаха да го подкрепят и всички заминаха да празнуват Коледа. Искам само да ви предпазя да не си помислите, че конгресмените отказаха да подкрепят Бонар заради десетките милиони американци, разчитащи на medicare, medicate и федералните социални пенсии, които биха загубили част от печалбите си, ако това предложение се приеме! Не-е-е, те не можаха да преживеят, че 433 хиляди милионерски семейства ще загубят средно малко повече от стотина хиляди долара годишно!

И в заключение на тази част от изложението си, до голяма степен посветена на борбата на Конгреса за насъщния на около 1% от американския народ, искам да посоча още няколко цифри, демонстриращи огромното разслоение на бедни и богати в САЩ и дълбоката пропаст, която ги дели:

1. Най богатите, съставляващи 1% от американците, притежават 95% от богатствата в страната.

2. 400 американци притежават толкова богатства колкото най-бедните 50% от населението на САЩ.

3. Шестимата наследника на Сам Уолтън, основателят на Уолмарт, притежават толкова богатства, колкото най-бедните 30% от населението на САЩ.

Очевидна е трагедията за тези хора, за които се отнасят посочените по-горе данни. Ако Конгресът приеме някоя от предлаганите от Обама или Бонар версии за предотвратяване на пропадането на САЩ във фискалната пропаст, то някои ще трябва да изчакат със закупуването на ново Ферари още година-две, а за нова яхта може да се наложи да се почака и малко повече!

Масовото убийство на децата в Sandy Hook

Може би е време да престанем да се шокираме от масовите убийства на невинни хора в САЩ. В края на краищата американското правителство през последните двадесетина години издигна масовите и индивидуални убийства на десетки и стотици хиляди хора по света в национална политика. Вярно е, че това става под егидата за защита на националните интереси на САЩ, но както се оказа в редица случаи на близкото минало, националните интереси изобщо не са били застрашени, а само правителството ни е набивало в дебелите и неграмотни глави, че ако не нападнем тази или онази държава, Америка ще престане да съществува в сегашният си демократичен и проспериращ вид!

Да ви призная, когато за пръв път чухме със съпругата ми за масовото убийство в детската градина, и аз и тя веднага си помислихме, че това е работа на някой мюсулманин! И защо не? Нашите Юнаци, или както СМД обичат да ги наричат "the best and the brightest", са развъртяли калъчката из мюсюлманския свят с такова настървение, че отдавна е крайно време за някоя изненада от типа на 9/11, Лондонското или Мадридското метро!

Когато разбрахме, че момчето си е наше, американче, се поуспокоихме, защото през декември някакъв нашенец уби няколко души в Орегон, преди месец-два друг един нашенец уби пък доста хора в едно кино в Колорадо и изобщо да не се впускам в излишни изброявания, защото само ще ви губя времето.

Все пак е интересно изказването на вицепрезидентът на National Rifle Association (NRA) WAYNE LAPIERRE, който само два-три дена след трагедията заяви на пресконференция, че "лош човек с оръжие може да го спре само добър човек с оръжие!". Той предложи съвсем сериозно, че най-добрият начин за предотвратяване на подобни трагедии е, ако във всяко училище и детска градина се постави по един въоръжен човек за охрана!?! Аз пък бих предложил да се поставят по четирима души, за да не им е скучно, да могат да се редуват да ходят до тоалетната без с това да застрашават обекта и да могат да се редуват да си почиват, когато някой го боли глава от препиване или пък от настинка, а освен това могат и каре да спретнат, когато не чувстват, че обектът е застрашен!

Ако се опитам обаче да бъда малко по-сериозен, то трябва да отбележа дълбокото съчувствие на нашия президент, който се разплака на пресконференцията и се закани да направи борбата с разпространението на оръжията в САЩ едва ли не основна тема на следващите 4 години от президентството си! Ами, че защо не? Тя "всичката Мара е втасала" и това ни е единственият голям проблем. Разбира се, NRA и защитниците на "втората поправка на конституцията" моментално се надигнаха и ми се струва, че борбата срещу тях ще бъде толкова успешна, колкото и например срещу талибаните в Афганистан.

А сега, за да докажа, че гледам съвсем сериозно на проблема с масовите убийства в САЩ, ще си позволя малко история и статистика:

1. На 29 ноември 1864 година войници от милицията на Колорадо убиват над 200 индианци от племената Арапахо и Шейен при Sand Creek. Жертвите са изключително деца, жени и възрастни хора. Очевидци разказват, че децата били застрелвани, фетус е бил изтръгнат от корема на майката и скалпиран, а труповете на много от жертвите били обезобразени, като например вождът на шейените Бялата Антилопа, освен дето бил скалпиран, носът му бил отрязан, а също така му били отрязани и тестисите – за кесия за тютюн!

2. Според изследване на Фонда за защита на децата, в САЩ годишно загиват от огнестрелно оръжие 2800 деца и юноши.

3. В САЩ годишно загиват от огнестрелно оръжие два пъти повече деца, отколкото полицаи при изпълнение на дълга си.

Няма да предлагам статистика за убитите деца в Ирак, Афганистан, Пакистан, Йемен и други места от американски безпилотни средства или от откачили или озверели войници.

Освен горните цифри могат да се посочат страници с данни за жестокости през историята на тази държава, които демонстрират, че жестокостта не е изключение в живота на нацията, а като че ли е една от специфичните характеристики на американския характер. Жестокостите и издевателствата, които се разкриха през последните години в затворите на Ирак и Афганистан не са изключение, защото има много данни за подобни жестокости и в американските затвори, при това не само в Гуантанамо.

Несъстоялият се край на света

По този въпрос нямам почти нищо за казване! Само дето се радвам, защото ще мога да видя дали ще паднем във фискалната пропаст! Иначе така и щях да си умра с отворени очи, защото, доколкото съм чувал, на оня свят нямало пари, а това означава, че няма и фискални пропасти!

Дилетант

Емиграция: 15. Интервюто

За профугите най-важният момент в живота е интервюто в посолството на страната, в която искат да емигрират. При това самото интервю дори не е толкова съществено, колкото подготовката на документите за него. Какво е написано в документите разбира се е важно, но много по-важно е как, с какви думи и в какъв контекст са изложени събитията от живота на профугата, които той смята за важни за това, дали ще го приемат като политически емигрант или не. Тук е моментът да отбележа, че САЩ приемаха само политически емигранти, но за Канада и Австралия профугата имаше възможност да замине и като икономически емигрант.

На практика тънкостта в попълването на документите и най-вече мотивите за търсене на политическо убежище, се определяше от необходимостта в документите да се използват думи подобни или същите както в съответния закон, по който се решаваше съдбата на профугата. Тъй като ние си нямахме хабер от това, кой е законът и какво пише в него, от особено значение тук бяха сътрудниците на различните организации, които спонсорираха профугите. Документите за интервю се подготвяха под вещото ръководство на представители на няколко организации: International Rescue Committee (IRC), Толстой и Световен съвет на църквите (WCC). Тези хора знаеха какво и как трябва да се пише, така че случаите на отказ бяха редки и обикновено бяха свързани с неразумни постъпки по време на емиграцията или колизии между въпросната профуга и криминалните закони в страната-домакин! Хората, които помагаха при изготвяне на документите, винаги съветваха профугите да си направят копие от документите за себе си, за да не забравят или да не объркат по време на интервюто какво са писали! Въпреки това, някои профуги се "изхитряваха" да забравят писанията си и това понякога беше причина за отказ!

Тези профуги от България, които бяха от турски, македонски или сръбски произход, или които имаха възможност да се представят за такива, бяха особено облагоприятствани. Изобщо, почти всички профуги от Югославия например, се представяха, че идват от България и са от някое от тези малцинства. Известен проблем за тях беше липсата на документи, но те обикновено твърдяха, че документите са им били взети още в България от властите като наказателна мярка и че са пресекли границата нелегално.

Съществено изискване за предоставяне на политическо убежище в САЩ беше дали живота и свободата на кандидата са застрашени в страната, от която идва, но самият факт, че профугата е напуснал България, вече поставяше свободата и живота му в опасност, ако бъде върнат обратно, така че той не можеше да не бъде приет рано или късно в САЩ!

След като документите попаднат в съответното посолство, минават месец-два в чакане докато се насрочи интервю. Това обикновено става на групи от по 5-6 души или 5-6 семейства на ден, тъй като съответното посолство трябва да осигури консул и преводач за интервюираните.

Ние си подадохме документите някъде в началото на септември, а интервюто ни беше чак през ноември или декември 1985 година. Очакването беше мъчително. През цялото време човек неизбежно се притеснява какво ще го питат и защо толкова му се бави интервюто. Работата е там, че някои хора, които бяха постъпили в лагера след нас и дори си бяха подготвили документите след нас, отидоха на интервю преди нас!

Най-накрая, един ден Енрико дойде в хотела и ни каза да се приготвим за медицински преглед, защото скоро ще ни насрочват интервю. Аз много се притеснявах за медицинския преглед заради проблемите с очите, но Енрико ми каза да не се притеснявам, защото всичко ще е наред. Оказа се, че основното нещо, на което американците обръщат внимание при прегледа са туберкулозата,  венерическите болести и може би появилият се по това време СПИН.

След като мина прегледът, Енрико един ден ни съобщи и датата на интервюто. Този ден трябваше да имат интервю още няколко българи и ако не се лъжа няколко поляка.

В деня на интервюто ние си облякохме най-новите дрехи и кротко и чинно се наредихме на опашката пред американското посолство в уреченото време. В един момент ни извикаха по списък на интервюто и ни отведоха в една не особено голяма чакалня, където насядахме на столове покрай стената и със свити сърца зачакахме да ни извикат. Никой не обелваше дума и тишината беше толкова тягостна, че ти се искаше да виеш. Тези, които излизаха от интервю, не се спираха да кажат какво става, а направо се измъкваха през изхода. По-късно разбрахме, че няколко души са били върнати и е трябвало да обжалват отказа на консула. Така и не разбрахме защо са ги върнали, но в края на краищата до есента на 1986 година всички профуги, които познавахме, се озоваха в САЩ, включително и тези, за които се знаеше, че са с криминално минало и които в крайна сметка се озоваха в американските затвори за наркотици, кражби или други провинения!

Най-накрая ни извикаха и нас. В кабинета, в който се провеждаха интервютата, имаше двама души: една жена, която по мястото където седеше изглеждаше да е консулът, и един мъж, който веднага личеше че е ченге, което се прави на преводач. Жената ни взе документите от купа и започна да ги прелиства. Отвреме-навреме задаваше въпроси от типа: кога сме родени, къде сме родени, къде сме учили, къде сме работили и така нататък. Ние отговаряхме на български без да чакаме превода, защото до толкова разбирахме английски. В един момент консулката поиска да се закълнем, че данните, посочени в документите, са верни, и с това интервюто приключи. Тръгнахме да си излизаме, но преводачът-ченге ни настигна и ни каза, че иска да говори с нас. По-точно той ни попита дали имаме нещо против да поговорим в съседната стая, но на нас ни беше ясно, че той не допуска, че ние ще откажем!

Отидохме в съседната стая, като Тери остана в чакалнята. Там човекът ни предложи по една чаша отвратително американско кафе, но на нас тогава всяко нещо ни се струваше много вкусно и ароматно, така че приехме кафето с благодарност.

Не помня как се казваше този човек, но нека да го кръстим Ник, още повече, че съвсем не беше ясно дали името, с което ни се представи, наистина е истинското му име.

Седнахме около една маса и той започна да ни разпитва какво сме работили в ЦИИТ и къде са били работните ни места. В един момент той извади на масата един план на сградата на института и поиска на него да отбележим къде са били работните ни места.

Основният интерес на Ник беше свързан с разработката и производство на дискове. От тази част на дейността на ЦИИТ обаче ние не знаехме почти нищо и в скоро време разговорът се прехвърли на общи теми.

Ник се заинтересува какво мислим за  реформите на Горбачов. Тук аз се оживих и започнах да му развивам теорията си, че от Горбачов не могат да се очакват истински реформи, защото един човек, достигнал до това ниво в йерархията на партията, дори и да е имал свежи и революционни идеи, то неизбежно ги е потъпкал в стремежа си да се издигне. Ник внимателно следеше разсъжденията ми, но в заключение каза, че според него все пак Горбачов има наистина намерение да прави сериозни реформи! Аз само вдигнах рамене и казах на руски: "Поживём — увидим!" По изражението на лицето на Ник разбрах, че вероятно знае и руски.

Ник ни каза, че е работил няколко години в посолството в България като някакъв съветник и при това самият той е частично от български произход. Изобщо с него се разделихме много любезно.

Прибрахме Тери от чакалнята и излязохме навън. Тери веднага зададе въпроса дали сме минали интервюто, но никой не ни беше казал нищо по въпроса. Все пак от разговора с Ник можеше да се допусне, че сме минали интервюто, дори като се има предвид, че той едва ли получи от нас някаква информация, която да не знаеше!

След обяд в хотела се появи вездесъщият Енрико и ни каза, че интервюто е минало успешно, но че Д. не е минал. Ние се затюхкахме, но Енрико каза, да не се косим, защото на Д. му искали някакви дребни неща и до месец ще мине. Така и стана. След месец, още докато бяхме в Рим, Д. мина интервюто си и скоро след нас замина за Аризона, където беше "разпределен".

Разказвач

За "фискалната пропаст" и генералите

Преди няколко дена случайно ми попаднаха няколко любопитни данни, които искам да споделя:

1. През 2010 година американското правителство е събрало от подоходни данъци 898 милиарда долара. През същата година то е похарчило 847 милиарда долара за националната отбрана! Това означава, че приходите от подоходните данъци едва ли стигат за покриване на разходите за национална отбрана, защото трябва да се има предвид, че тези 847 милиарда долара не включват сумите за шпионаж, така наречените "помощи за приятелски държави" и други подобни разходи, които официално минават под други етикети.
2. През същата година същите тези разходи за национална отбрана са с 443% по-големи от  приходите от корпоративни данъци!  (Брей, че тези наши корпорации съвсем са я закъсали!)

Тази информация ме подтикна да се поразровя из Интернета за данни относно броя на генералите и другите висши военни в САЩ. Ето и данните, които намерих по този въпрос:

1. Америка има 945 генерали и адмирали на активна военна служба (към март 2012 г.). Това означава, че на всеки 1500 военнослужещи на активна служба, включително и по-низшите офицери, се пада по един генерал или адмирал!
2. Най-старшите военни в САЩ са така наречените "генерали с четири звезди". От този вид САЩ в момента има на активна служба 38 броя. Трябва да се знае, че генералът с четири звезди е голяма работа. Той лети с корпоративен самолет, има собствен готвач, който е винаги с него, шофьори и десетки сътрудници, които го придружават навсякъде.
3. Авиацията има най-много генерали "на глава от населението". На всеки генерал в този род войска се падат по 1000 военнослужещи. Освен това авиацията има около 100 бойни крила (wings), които по устав се командват от полковници, и 3712 полковника, които ги командват.
4. Сухопътните сили обаче не са по-назад. Те имат 10 активни дивизии и 109 генерал-майора да ги командват.
5. Военноморската флота има 285 кораба и 3335 капитани първи ранг, които да ги командват. Още по-важното е, че флотата има почти толкова адмирали колкото и кораби - 245 парчета.

В периода между септември 2001 и април 2011, броят на генералите и адмиралите се е увеличил с 93, като от тях 37 са три- или четиризвездни генерали или адмирали.

Никой обаче не трябва да се заблуждава, че големият брой висш команден състав в американските въоръжени сили спомага за повишаване на нивото на отчетност в тази огромна организация. Иначе как да си обясним безследното изчезване на 18 милиарда долара в Ирак по време на "победоносната" война в тази държава, или магическото изчезване на 190 000 автомата АК47 през периода 2004-05 г., което представлява 30% от автоматичното оръжие доставено на силите за сигурност в Ирак, или десетките хиляди автомати, леки картечници и гранатомети, изчезнали в Афганистан през 2009-10 години?

Ако обаче си мислите, че тези разхищения са характерни само за последните, така да се каже "военни" години, то трябва да ви разочаровам! Когато Доналд Ръмсфелд стана секретар по отбраната през 2001  година, той установи, че липсват от отчет 2.3 трилиона долара!?! Ръмсфелд обяви война на разхищенията и безстопанствеността, но дойде 9/11/2001 и добрите намерения станаха жертва на "добрите" войни, които започнаха и още не могат да завършат, а разхищенията си продължават!

Между другото аз много се удивлявах на непрекъснатата ротация на висшия команден състав в американската армия, но сега, след тези цифри, започва да ми се струва, че разбирам за какво е необходима тя. Ами нали всеки генерал, полковник адмирал или капитан първи ранг трябва да има възможност малко да покомандва, за да бъде повишен във следващо звание! Изглежда никой не се вълнува особено много от необходимостта от стабилизирането на командния състав с цел детайлно запознаване с военната обстановка на място и с континуитета на командния стил, а също така и на изграждането на необходимите контакти с местните власти и население, които са така важни при борба със съпротивителни движения!

А сега и малко за "фискалната пропаст". Ех, ако можеше в тази пропаст да падне само Пентагона, то май ще я зарови почти изцяло, а и светът ще си отдъхне от борбата срещу тероризма, за установяване на демокрация, свобода, законност и справедливост!

Дилетант

Палестина и Израел - история и бъдеще

На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН гласува резолюция 181, която регламентира разделянето на Палестина на 2 държави – еврейска и арабска – със специален международен статут на Йерусалим. Резолюцията описва процедурата по конституиране на двете държави и статута на град Йерусалим, като определя задълженията на Великобритания като съдържател на мандата за управление на Палестина. Освен това резолюцията определя състава и задълженията на специалната комисия на ООН, която трябва да контролира процеса на създаване на двете държави. За резолюцията гласуват 33 държави, 13 държави са против и 10 са се въздържали.

Според резолюцията 56% от територията на Палестина е предоставена на евреите, което включва 82% от еврейското население на територията по онова време. Останалата част от територията е определена за арабското население. Йерусалим се предвижда да има независим статут и да не принадлежи на нито едната от двете бъдещи държави. Освен това резолюцията предвижда общо икономическо пространство за територията и гарантиране на човешките, религиозните и етническите права на малцинствата във всяка една от трите бъдещи части на територията.

Всички арабски държави гласуват против резолюцията, като предлагат първо международният съд да реши дали разделянето на територията против волята на мнозинството от населението ѝ е законно. Предложението за резолюция в този дух обаче не се приема от Общото събрание на ООН.

Официално мандатът на Великобритания за управление на Палестина е трябвало да изтече на 1 август 1948 година и най-късно до 1 октомври 1948 година е трябвало да бъдат формирани двете държави. Поради обструкциите от арабска страна комисията на ООН не успява да организира мирното конституиране на двете държави и еврейските организации в Палестина обявяват едностранно, на 26 април 1948 година, създаването на еврейска държава, която наричат Израел.

На 15 май 1948 година започва война между Израел и околните арабски държави: Йордания, Сирия, Ирак и Египет, подпомагани от Арабската лига. Войната завършва на 10 март 1949 година, а официалното примирие е сключено на 20 юли 1949 година. В резултат на войната Израел завладява допълнително половината от територията, определена за арабското население на Палестина. Египет окупира Газа и територията около града, а Йордания окупира западния бряг на реката Йордан и източен Йерусалим.

Съединените щати признават Израел почти веднага след обявяване на декларацията за независимост, но Съветският съюз е първата държава, която още на 17 май 1948 година признава "de jure" Израел. Веднага след това следват признания за Израел от Полша, Чехословакия, Югославия, Ирландия и Южна Африка. Особено важна роля във войната от 1948 година, за която рядко се споменава, играе Чехословакия, която доставя големи количества оръжие и боеприпаси на Израел.

Преди да продължа с изложението, свързано с новата резолюция на ООН за Палестина, искам да отворя една доста голяма скоба, свързана с етап от историята на Израел, за който се говори много малко, да не кажем, че изобщо не се споменава!

Преди няколко месеца прочетох книгата: "Hitler, the Germans, and the Final Solution" от Ian Kershaw. В нея, когато се говореше за идването на Хитлер на власт, се спомена за някакъв международен бойкот на Германия от евреите. Аз се изненадах, защото за пръв път чувах нещо подобно, но споменаването беше толкова кратко, че трудно можеше да му се обърне внимание. Преди около месец обаче, когато започна да се говори повече за предстоящата резолюция на ООН за Палестина, ми попадна още веднаж споменаване за някакъв бойкот на Германия от евреите през 1933 година.

Най-накрая реших да потърся нещо в Интернета по въпроса и когато написах в търсенето на Google: "Jewish Declaration War Boycott Germany", получих достъп до следната статия: "The Jewish Declaration of War on Nazi Germany: The Economic Boycott of 1933." от  M. Raphael Johnson, Ph.D. В тази статия се описват доста подробно обстоятелствата около икономическия бойкот, иницииран преди всичко от американските, а донякъде и от английските евреи на всички стоки, произведени в Германия.

Бойкотът започва през март 1933 година и ако се съди по публикацията на Лондонският "Дейли Експрес" от 24 март същата година, има за цел да нанесе осакатяващ удар върху нестабилната германска икономика (нека не забравяме, че това става в разгара на Великата депресия), с цел да се предизвика падането на правителството на Хитлер. Един от водачите на бойкота е известният нюйоркски адвокат Samuel Untermyer, който обявява, че бойкотът е свещена война срещу Германия, доста преди Хитлер да призове към мерки срещу евреите в Германия. Не бива да се забравя, че както сега, така и тогава, евреите в САЩ са контролирали сериозни финансови ресурси, а Германия е била на границата на финансовата катастрофа с огромни репарации към бившите си врагове от Първата световна война. Призивът за бойкот се посреща с голям ентусиазъм от евреите в САЩ, където на многохилядни демонстрации се призовава към бойкот на всичко немско. Особено големи са били антигерманските демонстрации на 27 март 1933 година на Медисън скуеър гардън, в Чикаго, Бостън, Филаделфия, Балтимор, Кливлънд и още 70 други места в САЩ. Демонстрацията в Ню Йорк се предава по цял свят. Основната идея на тези демонстрации е, че новият режим в Германия е враг на еврейските интереси по целия свят и трябва да бъде задушен икономически в зародиш!

В отговор на демонстрациите в Америка, нацисткото правителство на Хитлер, от своя страна, призовава за еднодневен бойкот на еврейските бизнеси в Германия на 1 април 1933 година, като предлага да отмени бойкота, ако американските и световните еврейски организации се откажат от икономическия бойкот на Германия. Примирителният тон на германското правителство не трябва да изненадва никого, защото правителството на Хитлер по онова време е било на практика коалиционно и нацистката партия, макар че е спечелила изборите, е все още далеч от тоталното си влияние върху политическия живот в Германия, за което ние сме учили и знаем от историята.

В отговор на призивите за бойкот на Германия и демонстрациите на 27 март, Хитлер произнася на 28 март 1933 година една доста известна реч, която често се цитира като програмна реч за бъдещите антиеврейски събития в Германия. В нея той заклеймява клеветите отправени срещу Германия от "световното еврейство" и не пропуска да спомене любимата си теза за предателството на евреите спрямо Германия по време на Първата световна война. Досега обаче аз не бях чувал или чел, че тази реч е в отговор на "икономическата война срещу Германия, обявена от световното еврейство".

През лятото на 1933 година в Амстердам се организира конференция на така наречената Световна икономическа еврейска федерация, на която за президент е избран споменатият по-горе Samuel Untermyer, която има за цел да стимулира световния икономически бойкот на Германия. Същият Samuel Untermyer, при завръщането си в Ню Йорк след конференцията произнася реч, в която предвижда с невероятни подробности, каква ще бъде съдбата на евреите в Германия! В споменатата статия на Джонсън има цитати от тази реч, които когато човек ги чете, има чувството че господин Untermyer едва ли не сам е писал сценария за "крайното решение" на еврейския въпрос в Европа, реализирано години по-късно от Хитлер и неговата банда! В тази връзка искам да напомня, че така наречената "Kristallnacht" се разиграва на 8-9 ноември 1938 година, т. е. пет години след описваните събития.

Естествено, местните еврейски организации в Германия съвсем не са във възторг от кръстоносния поход обявен от техните събратя отвъд океана срещу родината им. Икономическото положение в страната по онова време е трагично. Около три милиона германци живеят от социални помощи, а шест милиона са безработни. Самият икономически бойкот води до намаляване на износа на Германия с 10 процента, което в крайна сметка отново удря по най-безпомощната част от населението и неизбежно подсилва антиеврейските настроения.

Дали по дизайн или случайно, в онзи момент ционистките организации в Германия се споразумяват с нацистите да се осигури възможност на германските евреи да се преселват в Палестина. Тук трябва да отбележа, че болшинството от германските евреи изглежда не са се отнасяли с особени симпатии към ционисткото движение и не са имали особено желание да емигрират в Палестина, но това им се предоставя като единствено възможен изход от пророкуваното бъдещо унищожение. Сериозен проблем е представлявал и фактът, че британската мандатна администрация в Палестина е искала от всеки емигрант да внесе 1000 фунта стерлинги при пристигането си в територията. Тук отново нацистите излизат насреща на ционистките организации. Немска банка в Германия приема влогове от евреи, които искат да емигрират, а неин клон в Палестина предоставя немски стоки, парите от продажбата на които се използват за покриване на исканата от британските власти такса. Твърди се, че това така наречено "споразумение за трансфер" продължава до 1936 година. Между другото през периода 1936-1939 година в Палестина избухват въстания на арабското население, които изглежда са свързани с рязкото увеличение на еврейската емиграция в територията.

Преди да затворя скобата, която отворих по-горе, искам да отбележа два факта от историята на Израел, които са нови за мен. Първият е свързан с голямото влияние, което, както изглежда, световните еврейски организации оказват върху събитията, свързани с Втората световна война и холокоста, с обявяването на "икономическа война" срещу нацистите в Германия, в един момент, когато те са се чувствали изключително нестабилни и несигурни във властта си. Вторият факт е свързан с неочаквания за мен принос на нацистите към създаването на Израел!

А сега, бързо напред към 29 ноември 2012 година, точно 65  години след резолюция 181 на ООН, с която се създават предпоставките за разделяне на територията на Палестина на две държави, и малко повече от 63 години от приемането на едната от тези държави – Израел – в ООН, когато светът събра смелост да направи жест към арабското население на жалките остатъци от територията, предназначена за него, като признае виртуалната държава Палестина като държава-наблюдател, подобно на Ватикана. Това събитие беше предшествано от френетична активност на САЩ и Израел да го предотвратят, но за новата резолюция гласуваха 138 държави, 41 се въздържаха и само 9 гласуваха против! Гласувалите против са Израел, САЩ, Канада, Чехия, Панама и четири островни държавици, които като правило винаги гласуват със САЩ.

Слава Богу, че българските управници събраха смелост поне да се въздържат, че иначе срамът щеше да е голям! Вярно е, че не им стигна смелост, колкото на цар Борис III, който не се поддаде на натиска на нацистите да "експортира" българските евреи в лагерите на смъртта, но и "смелостта", която проявиха все пак да не гласуват с Израел и САЩ, няма да кара бъдещите поколения да се червят заради нас!

Интересен е доводът на Израел, въз основа на който той гласува против! Израел се опасява, че даването на Палестина на статут на държава–наблюдател в ООН, ще ѝ даде право да отправи искове в Международния съд срещу Израел! Човек може да остане с впечатление, че даже Израел смята, че върши нещо толкова незаконно, че самият факт на предявяване на искове към него в международния съд крие сериозна опасност за добруването на държавата!

След войната през 1948 година Израел води още няколко войни срещу съседните арабски държави. Първата е през 1956 година, когато Израел се присъединява към агресията на Великобритания и Франция срещу Египет в отговор на национализацията на Суецкия канал. Тогава САЩ нарежда на агресорите да прекратят войната, изхождайки от собствените си геополитически интереси.

Следващата война е през 1967 година, когато Израел напада Египет, а Сирия, Йордания и дори Ирак се намесват на страната на Египет. Тази война за мен е доста жив спомен. Тогава приключвах образованието си в СССР и се разделях с многобройните си приятели – евреи от следването. Трябва да призная, че аз бях във възторг от победите на Израел в тази война и смятах, противно на съветската пропаганда, че арабските държави са агресорите и са си получили заслуженото! Много по-късно, след като емигрирахме в Америка, прочитайки няколко книги, посветени на войната, аз разбрах от мемоарите на тогавашните ръководители на Израел, че те не са се страхували от нападение на Египет, а са използвали умело войнствените заявления на Насър във връзка с напрежението в залива Акаба и свързаното с това "дрънкане на оръжие", за да представят войната като превантивна война за Израел!

Във войната от 1967 година Израел завладява цялата територия, която е предмет на резолюция 181 на ООН от 1947 година, плюс Синайския полуостров от Египет и Голанските възвишения от Сирия. С други думи, през тази война Израел завладява и останалата половина от територията, определена от ООН за държава на арабското население на Палестина и целия град Йерусалим, който, както вече знаем, е трябвало да има специален статут и да не принадлежи на никоя от двете бъдещи държави.

През 1973 година Сирия и Египет започват война (Йон Кипур) да си възвърнат Голанските възвишения и Синай, но отново са разгромени, с което приключват опитите с военна сила за решаване на териториалните спорове около Палестина.

Интересното в тези войни е, че те се водят от съседните арабски държави, а основно страдат арабите от Палестина, които през всичките тези войни са под натиск от Израел да напуснат родните си места и голяма част от бившите местни жители на Палестина и до ден днешен живеят по лагери в съседните арабски държави. Този факт представлява една от най-сериозните пречки за решаване на проблема за мир между бъдеща арабска Палестина и Израел – проблема за връщането в цялата територия на Палестина на арабските бежанци!

Друг проблем създава ежедневно и самият Израел, който заселва с евреи все по-големи и по-големи части от окупираните земи, главно на Западния бряг на Йордан и в Източен Йерусалим. В тези поселения вече живеят близо 500 000 евреи, които при това са убедени привърженици на идеята за Велик Израел, т. е. Израел до реката Йордан, а много от тях считат, че и територията на Йордания също принадлежи на Израел, т. е. обещана от Йехова на еврейския народ!

В отговор на новата резолюция на ООН Израел обяви планове за нови 3000 жилища за израелските евреи в окупираните територии и начало на разработка на планове за строителство в така наречената зона Е1 около източен Йерусалим. Тези планове, когато бъдат реализирани, на практика ще разделят сегашната територия на окупирания Западен бряг на две части и ще направят създаването на непрекъсната територия за новата арабска държава практически невъзможно, като се има предвид, че и ивицата Газа също е отделена от Западния бряг на Йордан.

Какво можем да очакваме от бъдещето в този район на света?

1. Изключено е Израел да отстъпи на евентуална бъдеща арабска Палестина територията, определена от резолюция 181 на ООН.

2. Изключено е Израел доброволно да отстъпи на границите от преди войната от юни 1967 година, както се препоръчва от споразуменията в Осло и редица резолюции на ООН. Не е ясно как могат близо 500 000 еврейски заселници да бъдат заставени да напуснат новозавладяните си домове в окупираните арабски територии на Западния бряг и Източен Йерусалим.

3. Дори и да се достигне до някакво споразумение за арабски "бантустани" на Западния бряг и Газа, то подобно решение няма да създаде жизнена държава.

Израел, противно на официалните си твърдения, че желае създаването на арабска палестинска държава, поставя такива условия за съществуването на тази държава – контрол на въздушното пространство, контрол на сухопътните граници, контрол на морските граници, липса на каквито и да са въоръжени сили освен полиция и т. н., – че никой самоуважаващ се народ не може да ги приеме.

Бедата е в това, че все по-голяма и по-голяма част от населението на Израел счита, че арабите от всички територии трябва да бъдат преселени в съседните арабски държави и тези територии да се присъединят "de jure" към Израел! Тази позиция се засили особено много с пристигането на около милион евреи от бившия Съветски съюз, които, както изглежда, демонстрират пълна липса на "пролетарски интернационализъм" и "братска солидарност" към нееврейските народи. Нещо повече, от изказвания на израелски граждани в СМД се чувства нарастващ расизъм по отношение на арабското население и дълбоко чувство за расово превъзходство на евреите над местното арабско население.

Може би единственото решение за арабското население е да изостави идеята за отделна държава, да разпусне палестинската администрация и да се "предаде" на администрацията на Израел. Тогава нарастващият расизъм на еврейското население на Израел ще постави страната в положението на Южна Африка по време на апартейда и Израел ще трябва да осигури еднакви права за всички националности и религиозни групи, както се полага на съвременна демократична държава, каквато Израел претендира че е. В противен случай изолацията на Израел ще продължава да расте и нищо чудно светът отново да стане свидетел на растящ антисемитизъм и всички свързани с това ексцесии, с които се характеризира историята на еврейството в миналото!

Дилетант

П. П. На темата за Израел и Палестина са посветени още 2 публикации в блога:

- Март 2012: "The Great Game" на Израел;
- Ноември 2012: Гетото Газа.