На практика тънкостта в попълването на документите и най-вече мотивите за търсене на политическо убежище, се определяше от необходимостта в документите да се използват думи подобни или същите както в съответния закон, по който се решаваше съдбата на профугата. Тъй като ние си нямахме хабер от това, кой е законът и какво пише в него, от особено значение тук бяха сътрудниците на различните организации, които спонсорираха профугите. Документите за интервю се подготвяха под вещото ръководство на представители на няколко организации: International Rescue Committee (IRC), Толстой и Световен съвет на църквите (WCC). Тези хора знаеха какво и как трябва да се пише, така че случаите на отказ бяха редки и обикновено бяха свързани с неразумни постъпки по време на емиграцията или колизии между въпросната профуга и криминалните закони в страната-домакин! Хората, които помагаха при изготвяне на документите, винаги съветваха профугите да си направят копие от документите за себе си, за да не забравят или да не объркат по време на интервюто какво са писали! Въпреки това, някои профуги се "изхитряваха" да забравят писанията си и това понякога беше причина за отказ!
Тези профуги от България, които бяха от турски, македонски или сръбски произход, или които имаха възможност да се представят за такива, бяха особено облагоприятствани. Изобщо, почти всички профуги от Югославия например, се представяха, че идват от България и са от някое от тези малцинства. Известен проблем за тях беше липсата на документи, но те обикновено твърдяха, че документите са им били взети още в България от властите като наказателна мярка и че са пресекли границата нелегално.
Съществено изискване за предоставяне на политическо убежище в САЩ беше дали живота и свободата на кандидата са застрашени в страната, от която идва, но самият факт, че профугата е напуснал България, вече поставяше свободата и живота му в опасност, ако бъде върнат обратно, така че той не можеше да не бъде приет рано или късно в САЩ!
След като документите попаднат в съответното посолство, минават месец-два в чакане докато се насрочи интервю. Това обикновено става на групи от по 5-6 души или 5-6 семейства на ден, тъй като съответното посолство трябва да осигури консул и преводач за интервюираните.
Ние си подадохме документите някъде в началото на септември, а интервюто ни беше чак през ноември или декември 1985 година. Очакването беше мъчително. През цялото време човек неизбежно се притеснява какво ще го питат и защо толкова му се бави интервюто. Работата е там, че някои хора, които бяха постъпили в лагера след нас и дори си бяха подготвили документите след нас, отидоха на интервю преди нас!
Най-накрая, един ден Енрико дойде в хотела и ни каза да се приготвим за медицински преглед, защото скоро ще ни насрочват интервю. Аз много се притеснявах за медицинския преглед заради проблемите с очите, но Енрико ми каза да не се притеснявам, защото всичко ще е наред. Оказа се, че основното нещо, на което американците обръщат внимание при прегледа са туберкулозата, венерическите болести и може би появилият се по това време СПИН.
След като мина прегледът, Енрико един ден ни съобщи и датата на интервюто. Този ден трябваше да имат интервю още няколко българи и ако не се лъжа няколко поляка.
В деня на интервюто ние си облякохме най-новите дрехи и кротко и чинно се наредихме на опашката пред американското посолство в уреченото време. В един момент ни извикаха по списък на интервюто и ни отведоха в една не особено голяма чакалня, където насядахме на столове покрай стената и със свити сърца зачакахме да ни извикат. Никой не обелваше дума и тишината беше толкова тягостна, че ти се искаше да виеш. Тези, които излизаха от интервю, не се спираха да кажат какво става, а направо се измъкваха през изхода. По-късно разбрахме, че няколко души са били върнати и е трябвало да обжалват отказа на консула. Така и не разбрахме защо са ги върнали, но в края на краищата до есента на 1986 година всички профуги, които познавахме, се озоваха в САЩ, включително и тези, за които се знаеше, че са с криминално минало и които в крайна сметка се озоваха в американските затвори за наркотици, кражби или други провинения!
Най-накрая ни извикаха и нас. В кабинета, в който се провеждаха интервютата, имаше двама души: една жена, която по мястото където седеше изглеждаше да е консулът, и един мъж, който веднага личеше че е ченге, което се прави на преводач. Жената ни взе документите от купа и започна да ги прелиства. Отвреме-навреме задаваше въпроси от типа: кога сме родени, къде сме родени, къде сме учили, къде сме работили и така нататък. Ние отговаряхме на български без да чакаме превода, защото до толкова разбирахме английски. В един момент консулката поиска да се закълнем, че данните, посочени в документите, са верни, и с това интервюто приключи. Тръгнахме да си излизаме, но преводачът-ченге ни настигна и ни каза, че иска да говори с нас. По-точно той ни попита дали имаме нещо против да поговорим в съседната стая, но на нас ни беше ясно, че той не допуска, че ние ще откажем!
Отидохме в съседната стая, като Тери остана в чакалнята. Там човекът ни предложи по една чаша отвратително американско кафе, но на нас тогава всяко нещо ни се струваше много вкусно и ароматно, така че приехме кафето с благодарност.
Не помня как се казваше този човек, но нека да го кръстим Ник, още повече, че съвсем не беше ясно дали името, с което ни се представи, наистина е истинското му име.
Седнахме около една маса и той започна да ни разпитва какво сме работили в ЦИИТ и къде са били работните ни места. В един момент той извади на масата един план на сградата на института и поиска на него да отбележим къде са били работните ни места.
Основният интерес на Ник беше свързан с разработката и производство на дискове. От тази част на дейността на ЦИИТ обаче ние не знаехме почти нищо и в скоро време разговорът се прехвърли на общи теми.
Ник се заинтересува какво мислим за реформите на Горбачов. Тук аз се оживих и започнах да му развивам теорията си, че от Горбачов не могат да се очакват истински реформи, защото един човек, достигнал до това ниво в йерархията на партията, дори и да е имал свежи и революционни идеи, то неизбежно ги е потъпкал в стремежа си да се издигне. Ник внимателно следеше разсъжденията ми, но в заключение каза, че според него все пак Горбачов има наистина намерение да прави сериозни реформи! Аз само вдигнах рамене и казах на руски: "Поживём — увидим!" По изражението на лицето на Ник разбрах, че вероятно знае и руски.
Ник ни каза, че е работил няколко години в посолството в България като някакъв съветник и при това самият той е частично от български произход. Изобщо с него се разделихме много любезно.
Прибрахме Тери от чакалнята и излязохме навън. Тери веднага зададе въпроса дали сме минали интервюто, но никой не ни беше казал нищо по въпроса. Все пак от разговора с Ник можеше да се допусне, че сме минали интервюто, дори като се има предвид, че той едва ли получи от нас някаква информация, която да не знаеше!
След обяд в хотела се появи вездесъщият Енрико и ни каза, че интервюто е минало успешно, но че Д. не е минал. Ние се затюхкахме, но Енрико каза, да не се косим, защото на Д. му искали някакви дребни неща и до месец ще мине. Така и стана. След месец, още докато бяхме в Рим, Д. мина интервюто си и скоро след нас замина за Аризона, където беше "разпределен".
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар