Още от дете бях мечтал да видя секвоите в Америка, но никога не бях дори и допускал, че ще имам тази възможност. Същото се оказа, че важи и за Юлия, и затова едно от първите ни решения след като намерихме работа беше да отидем до Секвоя и Кингс Каньон парк.
Решихме да направим това на Memorial day (1987 година), с други думи на празника, на който се честват загиналите във войните на САЩ. Този празник се празнува винаги в последния понеделник на месец май, поради което се получаваха три почивни дни. Знаехме, че за подобни празници и за подобни паркове трябва да се правят резервации с месеци напред и се бяхме погрижили овреме да си резервираме хотел за нас тримата. Оказа се обаче, че за празника при нас неочаквано дойде Е. от Финикс. Заедно с него се появи и Д., с когото бяхме заедно в лагера в Латина, а сега живееше в Санта Ана. Те донесоха една голяма тепсия с кюфтета, за да не са с празни ръце. Без много да му мислим, им предложихме да дойдат с нас до парка и те, също без много да му мислят, се съгласиха.
Тръгнахме в събота сутринта. На Меркури Линкса, който имахме тогава, му се видяхме малко множко – четирима възрастни с дете и доста сериозен багаж, като например завивки и дюшек за Д. и Е., а също така и прилично количество храна за 3 дена, но той на първо време без протест запърха по стръмнините на север от Лос Анжелис (LA).
Пътуването до Секвоя продължи доста. По онези времена нямаше GPS и ние на един-два пъти се пообъркахме, но от това настроението ни не пострада ни най-малко. В хотела пристигнахме доста късно, което беше донякъде и планирано, защото искахме да се нанесем в стаята не както беше резервацията – двама възрастни и едно дете, а пет души – четирима възрастни и едно дете! Хубавото беше, че за стаята не се минаваше през лобито на хотела, а по една външна стълба, доста отдалечена от лобито. Къде с прибежки, къде с припълзявания, се качихме на третия етаж, на който беше стаята и весело се заехме да хапнем и пийнем след дългото и мъчително пътуване. След това надухме дюшека и се разположихме да спим.
Сутринта се събудихме далеч не с първите лъчи на слънцето, но и не чак толкова късно. Събрахме багажа и този път поединично се изнесохме от стаята. Качихме се на колата и запрашихме по Сиера Невада. Стигнахме до Генерал Шерман и другите големи секвои. Всичко беше почти така, както го помнех от учебника по география, само дето го нямаше оркестъра, който се беше разположил на пъна на една отрязана секвоя на снимката в учебника. Гид разбира се нямахме. Кой ще дава пари за такива луксове, но, примъквайки се до групите, чухме всичко, което и те чуха. То обикновено засягаше размерите на най-известните дървета, колко години живеят и как се наложило в един момент да кръстят дървета и на генерали от Юга, за да не се обиждат и двете страни на Гражданската война. Разбрахме, че секвоите тук не са най-високите, но са най-големи в света по дървесна маса.
На обяд седнахме на една полянка до една много пълноводна река, която се пенеше недалече и се наядохме прилично с кюфтета, домати, краставици, сирене и хляб. Даже му пийнахме и по една водчица, маскирана като чаша с кока-кола. За тези, които не знаят, пояснявам, че в Америка е забранено да се пие на публични места, включително и по парковете. Изобщо обядът си беше както на екскурзия на Витоша.
След обяда минахме и през Кингс Каньон който представяше наистина великолепни гледки, поне докато не се заоблачи и не заръси дъжд. Отвесни проломи по стените, на които се виеше шосето, огромни дървета, които кой знае как бяха израснали по отвесните стени и тесните тераси и изобщо невероятна и неописуема красота и дивотия. Дъждът ни застави да влезем в ресторант, който беше в парка някъде на връх планината, ако мога така да се изразя. В ресторанта не се отпуснахме много с яденето, но затова пък му пийнахме по няколко коняка. Отново пояснявам, за тези които не знаят, че в Америка не се сервират количества като 50 и 100 милилитра от силните питиета, а те се сервират в едни малки детски чашки, които се наричат шотове! Предполагам, че обемът течност в една такава чашка е 1 унция, т.е. някъде към тридесетина милилитра. По тази причина, ние четирима здрави и в добра кондиция българи, не можехме да се оставим с по едно шотче, а трябваше да комбинираме по няколко на човек, за да ни дойде музата. И тя не закъсня. Разбира се не пяхме и не се държахме неприлично, а за това и пиенето беше малко, но иначе се унесохме в спомените си за лагера в Италия и изобщо за времето, прекарано в Италия докато ни се уредят документите за Америка. Струваше ни се почти свръхестествено, че само преди повече от година ядехме в столовата на педераста Карло всеки божи ден супа от брашно и консервирано месо от запасите, останали от Втората световна война, а сега седяхме на връх Сиера Невада в ресторант и можехме да си позволим по няколко детски конячета!
Когато си тръгнахме продължаваше да вали, но това не ни интересуваше изобщо. Натоварихме се на колата и Юлия, която почти не беше пила, ни спусна живи и здрави до хотела. Отново припълзяхме до стаята, където си доядохме и легнахме да спим.
На другия ден станахме към 9 часа, хапнахме набързо и се изнизахме към колата. Натоварихме се и тръгнахме обратно. По пътя Д. заразказва спомени от детството си. Тери умираше за всякакви истории и непрекъснато го подканяше да разказва за приключенията му с прашки, въздушни пушки и други подобни вълнуващи неща за момчетата. Ние също имахме въздушна пушка и я носехме с нас. Отвреме-навреме спирахме и Д. и Тери се опитваха да улучат някои от гризачите или пилците, които имаха нещастието да попаднат на мерника им, но Артемида не беше благосклонна към тях и те не улучиха нищо.
Така в смехове и веселби достигнахме до местността Грейп Вайн, която е от северната страна на превала, който отделя Лос Анжелис от средната част на Калифорния. Там магистралата се изкачва под доста сериозен наклон и нашият Линкс, който дотогава пръхтеше равномерно и надеждно изведнъж започна да киха, кашля и след малко таблото му се изпълни с червени лампи! Бяхме стигнали на около 50 метра от бензиностанцията на Грейп Вайн, та се наложи да побутаме малко. На бензиностанцията имаше някаква мизерна работилница, откъдето извикахме един майстор да види какво е станало. Той дойде, поогледа мотора и каза, че ни е избила гарнитурата на главата на двигателя, но такъв ремонт те не правят и трябва да откараме колата до близкото градче. Новината беше ужасна за нас, както поради финансовите последици, така и поради факта, че бяхме далеч от къщи! Ние имахме още една резервна кола в LA, но дотам имаше към 180 километра и ние нямахме все още кредит карти, нито пък достатъчно пари в себе си, за да се доберем до къщи.
Оставихме колата на паркинга на бензиностанцията и се заехме да звъним на малкото познати, които имахме в LA. Казахме им какво ни се е случило, но всеки се оправдаваше, че е пил и не може да кара! Не че им вярвахме, че не карат, когато са пили, но ги разбирахме хората. Всички бяха прошляци като нас и да искаме някой, който ни познава от няколко месеца да се качи на колата си и да дойде на 180 километра, за да ни прибере ни се струваше и на нас прекалено много.
Умърлушени се отправихме към ресторанта на военен съвет. Там си поръчахме по едно кафе и започнахме да се чудим какво да правим. В този момент Юлия, която има окото на шпионин, ме бутна по ръката и каза:
"Можеш ли да си представиш кого виждам тук?"
След това тя бързо се надигна от мястото си и се понесе след някаква жена, която отиваше в тоалетната. След пет шест минути Юлия се появи отново, този път говорейки нещо на жената, след което дойде при нас.
"Момчета, спасени сме!" каза тя. Тази жена живее в нашия блок в LA и се прибира с мъжа си от Сан Франциско. Тя обеща да ме откара до нас и аз ще дойда да ви взема с другата кола.
Така и стана. Юлия замина с жената, а ние останахме да си допиваме кафетата и да се чудим на шанса си да срещнем тези хора, които живеят до нас точно в този фатален момент. След това излязохме да се разхождаме навън, тъй като беше неудобно цяла вечер да пием кафе в ресторанта. Времето захладня. Облякохме си всички дрехи и най-накрая, към 11 часа вечерта Юлия се появи с резервния Линкс. Пренатоварихме багажа, заключихме колата и се отправихме към LA.
В къщи си бяхме към два часа през нощта, а на сутринта Юлия стана в 6, за да вземе Н., на когото му бяха отнели книжката заради употреба на алкохол и с който работехме заедно, за да го докара до нас, а след това да ни откара на работа и тя да отиде до своята работа, като цялата тази процедура тя изпълняваше всеки работен ден сутрин и вечер и това ѝ струваше по 2 часа сутрин и два часа вечер!
Все пак споменът за Секвоя парк и приятното прекарване там си остана почти неосквернен от неприятния край. По онова време съдбата ни беше била вече почти 2 години доста безмилостна и бяхме претръпнали, та се впечатлявахме само от хубавите неща, а на неприятностите гледахме философски, като на неизбежен фон, който само правеше приятните неща още по-приятни.
Послеслов. Дълго се чудех къде да сложа тази история – дали в раздела "Емиграция" или в раздела "Пътувания". Най-накрая реших да е в "Пътувания". Ако не сте съгласни – извинявайте!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар