Емиграция: Историята на един управител на супермаркет

В края на 80-те години ние често ходехме до Лас Вегас. Тогава човек можеше да се нахрани богато за 3-4 долара в бюфетите към казината и да си похарчи 10-15 долара на автоматите, без с това да си затрудни особено финансите. При тези посещения в "столицата на хазарта" ние отсядахме у един приятел, с който се бяхме запознали в ЛА и който от самото начало беше проявил симпатии към нашето семейство и дори се беше опитал да ни помогне да си намерим работа.

Един петък, рано привечер, ние се натоварихме на Линкса и запрашихме към Лас Вегас. Беше горещо, а колата ни нямаше климатик, но ние все още не се бяхме разглезили от удобствата на цивилизацията и с широко отворени прозорци, през които духаше парещият вятър на пустинята, се носехме по автострадата сред колоната от автомобили, пълни с калифорнийци, желаещи да загубят някой и друг долар в казината.

В Лас Вегас пристигнахме късно и едвам намерихме нашия приятел, който наскоро си беше сменил квартирата. Разменихме няколко приказки и се натъркаляхме в единия ъгъл на хола. Заспахме мигновено.

Сутринта се събудихме късно. Юлия започна да приготвя закуска и не след дълго от спалните се показаха двама рошави субекта, които се оказа, че са съквартиранти на нашия приятел. Те се включиха в подготовката на закуската, а скоро отнякъде се появи и нашият приятел, който извърши формалното представяне между нас и неговите съквартиранти.

Седнахме да закусваме - по чаша кафе и сандвичи с масло и кашкавал. Завърза се разговор за живота, за това кой откъде идва и с какво се е занимавал в България. Не знам как стана дума за Бевърли хилс и меншъните на богаташите там, но единият от съквартирантите, който ще нарека Жоро, с презрение промърмори: "Меншъни ... Това са кокошарници, а не меншъни! Аз какъв меншън имах в България ...!"

Ние зяпнахме, а той продължи: "В София аз бях управител на супермаркет и си бях направил такава вила, че тукашните меншъни са най-обикновени бараки в сравнение с нея!"

Аз деликатно попитах как е възможно един управител на супермаркет да си направи такава вила, за каквато говори той, а Жорката ми отговори просто и ясно: "Шоколадената фабрика в Своге три години произвеждаше "троен лешник" едва ли не само за мен!"

Нашият приятел извади отнякъде половин бутилка уиски и сипа по чашка за стимулиране на разговора. Жорката постепенно придобиваше блажен вид и се унасяше в спомените за недалечното щастливо и богато минало. След малко той започна разказа си, който предавам по-долу от негово име, в първо лице.

Моят супермаркет беше голям и се намираше в един от новозастроените квартали на столицата. В района практически нямаше други магазини и затова хората идваха при мен, ако не искаха да влачат из калта мрежите от центъра. Най-благословеното нещо за търговците в България беше дефицита. Където го нямаше, ние се стараехме да го създадем. Например дефицитни бяха луканките и суджуците, поради което аз винаги имах на разположение няколко вида, които бяха много полезни в отношенията ми със стопанската милиция и другите представители на властта. Идва например някой началник от стопанската да пазарува и аз веднага минавам случайно край него. Поздравяваме се и аз забелязвам, че той пазарува големи количества, като за рожден или имен ден. Между другото му подмятам, че имаме нещо дефицитно, което може да го интересува. Поканвам го в офиса си и там му вадя няколко луканки. Той ахва и ми благодари, защото това ще бъде голяма изненада за гостите на рождения му ден. Прибира луканките и някак си нерешително посяга към задния джоб да си извади портмонето, но аз великодушно му казвам, че няма да е удобно сега, защото няма свободен касов апарат и ще плати друг път. Той е още по-благодарен, а аз тогава му изваждам кутия "троен лешник" и той е направо сразен. Този път не посяга към задния джоб, но се разбираме с погледи, че и това ще отиде в сметката за "друг път".

Най-големият удар обаче беше с тройния лешник. Успях да се договоря с началниците на шоколадената в Своге и в продължение на две-три години при мен винаги имаше от тези бонбони. Разбира се не на щандовете, там те се появяваха само отвреме-навреме, колкото да поддържат реномето на супермаркета. Аз си бях организирал снабдителна мрежа и ги разпределях и по други супермаркети, за което получавах по нещо на ръка.

Та от тези приходи и направих вилата. Преписах я на жената и децата, защото знаех, че рано или късно ще стане гаф и ще трябва да се спасявам.

Специалните ми връзки със дейците от стопанската служеха като сигнална система, за да усетя кога е настъпил часа да се спасявам. По едно време забелязах, че стопанските някак започнаха да ме отбягват. Прекарах един в кюшето веднъж и срещу няколко суджука той ми каза, че се носи слух, че е започнала разработка за мен. Явно сигналната ми система работеше и беше време да се спасявам.

Набързо направих някои финансови приготовления, за да осигуря жената и децата, и си подадох документи за екскурзия до Чехия. Оказа се обаче, че сигналната система е сработила с малко закъснение и отказаха да ме пуснат. Тогава задействах резервния вариант. Приятелят, с който се канехме да емигрираме, имаше полски Фиат и решихме той да замине за Унгария през Румъния с Фиата, а аз да преплувам Дунава с лодка. Определихме мястото къде ще мина Дунава и къде в Румъния той ще дойде да ме вземе. Купих си една хубава гумена лодка и леководолазен костюм заедно с непромокаеми ботуши и чанта, за да си сложа в нея дрехите и документите и заминахме – аз за Дунава, а той уж за Унгария.

През една тъмна нощ преплувах с лодката Дунава без проблеми. Излязох на румънския бряг и повлякох лодката да я скрия в някакви шубраци. Преоблякох се в цивилните си дрехи и тръгнах в посоката, в която си мислех, че е селото, където моят човек трябваше да ме прибере. Тук обаче се оказа, че нещата са малко по-различни, отколкото ги бях планирал. На стотина метра откъдето бях скрил лодката се натъкнах на нещо като канал или блато, което нямаше начин да премина или заобиколя. Наложи се да се върна, да довлека лодката и отново да обуя ботушите. Преплувах водното препятствие и отново скрих лодката. Пак се облякох като човек и тръгнах, но отново се натъкнах на водно препятствие. Върнах се взех отново лодката и го преминах и него. Вече не крих лодката, а я влачех след мен, защото наблизо се виждаше друго водно пространство ... Колко блата и канала минах не помня, но най-накрая брегът стана по-висок и аз реших, че съм издрапал от тези тръстики и блата. Отново скрих лодката, облякох се като човек и тръгнах. Наистина, този път излязох на едно шосе и се отправих към близкото село. Оказа се, че е точно това румънско село, в което моят приятел трябваше да ме срещне.

В ранни зори се отзовах в центъра и седнах на една скамейка, която се намираше на автобусна спирка. Зачаках приятеля да се появи и слънцето да изгрее, за да ми постопли кокалите.

На спирката постепенно започнаха да се събират хора, които изглежда чакаха някакъв автобус. Те ме оглеждаха подозрително, защото по всичко личеше, че не съм местен, а това село така или иначе беше в гранична зона. Започнах да се притеснявам, че преди да дойде приятелят ми може да ме арестуват местните власти. Станах от пейката и тръгнах по шосето към края на селото. За нещастие към мен се прилепи някакъв румънец, който буташе един стар велосипед и ме заразпитва какъв съм и откъде съм. Аз му казах на някакъв руски, че съм руснак, инженер-геолог и чакам колеги да ме приберат. Румънецът започна вече да ме гледа съвсем подозрително, а аз започнах да си правя сметката как да го халосам с нещо по главата и къде да го скрия. В този момент в далечината се появи Фиата на моя приятел. Той като ме видял, че съм с някакъв човек, решил, че са ме арестували и ни задмина без да спира. Аз се развиках и се затичах след него. Той спря, аз се метнах в колата, а румънецът се развика нещо и започна да ръкомаха, но ние запрашихме с най-голяма скорост.

Стигнахме Тимишуара, откъдето бяхме решили да купим гумена лодка, за да преплуваме Дунава към Югославия. Започнахме да обикаляме магазините, но се оказа, че те бяха далеч по-бедни от българските и никъде нямаше и следа от гумени лодки. Тогава решихме аз да остана в Тимишуара, а приятелят да замине за Будапеща и да купи лодка от там, след което да се върне и да започнем да търсим къде да преплуваме Дунава.

Аз се настаних в една изоставена, но иначе прилична къща, а приятелят замина за Будапеща. Мислех си, че той ще се върне до два-три дена и го ударих на живот. По ресторантите се запознах с местните чейнджаджии, снабдявах ги с експортни български цигари, а те ме черпеха и хранеха. Изобщо прекарах няколко очарователни дни на забавления и пиршества, но приятелят се забави, а и цигарите и другите стоки, които можеше да използвам за размяна, започнаха да намаляват. Постепенно, за изненада на новите ми приятели, минах в отшелнически режим и започнах да изпадам в депресия. Най-накрая, един ден, приятелят се появи и ми разказа историята на тъжните си приключения.

Пътувайки за Будапеща, той спрял в едно градче да похапне. Седнал на една маса, която била до един отворен прозорец и си оставил чантичката с документите и парите до себе си на масата. Както си ядял, изведнъж видял една ръка, която се протегнала отвън през отворения прозорец, грабнала му чантичката и изчезнала. Приятелят се усетил, когато било много късно. Хвърлил се към прозореца, но там нямало никой – нито ръката и нейният притежател, нито пък чантичката с документите и парите. Той се развикал и някак обяснил на притичалите унгарци какво се е случило, но те му обяснили, че такива неща стават и че той е постъпил много глупаво, като си е оставил ценностите толкова близо до отворения прозорец.

Моят приятел продължил до Будапеща, където си извадил от посолството пасаван за връщане и взел малко пари назаем за бензин. За лодка не можело и дума да става, така че ние бяхме все още в изходната позиция, от която бяхме тръгнали преди седмица, минус парите и документите.

Нямаше какво да правя и споделих с новите си приятели от Тимишуара кои сме и какво се е случило с нас. Те посрещнаха с възторг намеренията ни, само дето ни укориха, че сме искали да купуваме лодка от противните унгарци! На следващия ден те ни донесоха прекрасна десантна лодка, която вероятно бяха придобили от някоя десантна част от войските със специално предназначение. Цената ѝ беше напълно приемлива и ние я заплатихме с комбинация от цигари и германски марки. След това направихме прощално пиршество с представители от подземния свят на Тимишуара и се натоварихме на Фиата в посока обратно към Дунава.

Стигнахме до Дунава и на едно място, на един страничен път, спряхме с разузнавателна цел. Валеше дъжд и ние уж отидохме към храстите да пикаем. В този момент, за голям наш ужас, видяхме двама румънски граничари скрити в едни храсти на около двадесетина метра от нас. Излизаше, че брегът се охранява много сериозно и има секретни постове. Свършихме си работата и уж нехайно и безгрижно се прибрахме в колата, но бяхме много притеснени от откритието си.

Заваля проливен дъжд и вече се смрачаваше. Спряхме в едно село, което беше далечко от Дунава и влязохме в една кръчма да хапнем. Там се запознахме с един румънец и от дума на дума, на смесица от румънски, български и сръбски, се разговорихме и разбрахме, че той живее в едно село на брега на самата река. Ние започнахме активно да го ухажваме с цигари и пиене и той се размекна. Покани ни да му идем на гости за през нощта, като обеща да ни прекара през бариерите въпреки, че нямаме гранични листове.

Когато решихме, че е достатъчно наш човек, ние го изкарахме от кръчмата и го натоварихме на Фиата. Той някак ни насочваше в дъжда, а по бариерите се оказа, че всички го познават и ни пускаха без да ни проверяват документите.

Най-накрая стигнахме до селото му и влязохме в къщата му. Жена му ни посрещна и се разтича да приготви нещо за ядене и пиене. Ние хапнахме надве-натри и изведнъж обявихме, че сме си променили решението и ще продължим, а няма да спим у тях. Той беше вече толкова пиян, че оказа само формална съпротива и скоро заспа на един стол. Ние се натоварихме на колата и се насочихме покрай реката. Спряхме по едно време, надухме лодката, закрепихме я как да е на колата и отново тръгнахме. На едно място, много близо до реката, решихме да си опитаме късмета. Засилихме колата към реката, но тя скоро затъна в калта. Ние скочихме, бързо си облякохме непромокаемите костюми и ботуши, грабнахме лодката и се затичахме в дъжда към реката. Вкарахме лодката във водата, скочихме в нея и загребахме към отсрещния бряг. Почти бяхме достигнали средата на реката, когато от румънския бряг започнаха да стрелят по нас с трасиращи куршуми. Ние удвоихме усилията си, но скоро един-два куршума пробиха лодката. За щастие тя беше секционирана и не загуби напълно плаваемост, но ставаше все по-трудно и по-трудно да гребем. Най-накрая, с последни усилия скочихме на дъното близо до брега и последните метри преджапахме във вода до гърди.

Излязохме на брега мокри като кокошки, но румънците вече бяха спрели да стрелят и бяхме извън всякаква опасност. Събухме ботушите и непромокаемите костюми и ги захвърлихме в храстите. Бяхме много мокри, но дъждът продължаваше, така че във всеки случай щеше да ни намокри още повече.

Тръгнахме навътре, оставяйки Дунава зад нас. По едно време излязохме на един асфалтиран път и тръгнахме по него. Скоро ни настигна един камион, който спря и шофьорът ни предложи да се качим. Качихме се и след 20-30 минути камионът спря пред най-близкия полицейски участък, където шофьорът изпълни патриотичния си дълг и ни предаде на местните власти. От там след дълги разпити: "Да не сме шпиони и защо като сме българи идваме от Румъния?" ни прехвърлиха в лагера за бежанци в Белград. Там подадохме документи за емиграция, но приятелят ми се разчуства за България и се върна, а аз се оказах в Лас Вегас.

От този момент поемам функциите на разказвач.

Попитах Жорката имал ли е проблем с емиграционните власти в лагера в Белград?

Той ми отговори, че имал приготвени още от България чернови с необходимите жизнени патила под режима на комунистите, с които да "трогне американците". Аз го попитах наивно дали в тях има нещо за супермаркета и вилата, но Жорката се усмихна хитро и каза: "И да и не!" Повече не се задълбочи в разяснения, а и аз реших, че наивността ми може да прозвучи фалшиво, ако продължа да се интересувам от въпроса за официалните му мотиви за емиграция.

В Лас Вегас Жорката дошъл, защото в града има много търговия, а на него търговията му е в кръвта.

Отначало се забъркал с едни българи, които правели фалшиви жетони за автомати. Преди обаче да се "включи в играта" с жетоните, охраната на едно казино хванала колегите му и ги предала на съда. Оказало се обаче, че съдията не харесал доказателствата на охраната и след кратка лекция за опасностите от "играта", с която са се захванали, пуснал нашенците. Това обаче много засегнало охраната и една вечер те тайно прибрали главния нашенец, откарали го с един 4х4 навътре в пустинята, изчакали докато изгрее и напече слънцето и го пуснали поживо-поздраво с пожелание, ако той случайно оцелее, никога да не се връща вече в Лас Вегас!

На останалите пък съобщили какво се е случило с техния човек и им предложили да напуснат веднага града, което те незабавно направили.

Главният фалшификатор провел в пустинята два-три дена, но успял полужив да се добере до някакъв път, където се качил на един камион и заминал в неизвестна посока. Той наистина бил оживял, но засега държал в тайна къде точно се е заселил, за да не пробужда излишни амбиции в наказателната команда, която е екзекутирала присъдата му.

След това неудачно начало Жорката решил да се отдаде на законна дейност и си купил фалшив сертификат за завършени курсове по готварство. Той по начало обичал да готви и този занаят му се удавал, така че скоро си намерил работа и след няколко смени на ресторантите събрал достатъчно рекомендации за CV-то си, та захвърлил фалшивия сертификат. В момента той работеше в бюфета на едно от казината и беше доволен от живота, но неспокойната му душа се стремеше към нови висини.

Другият българин пък държеше в тайна историята си в България, но с удоволствие сподели данни за дейността си в Лас Вегас.

Той работеше като таксиметров шофьор. В тази професионална линия в Лас Вегас още тогава имаше доста българи. Нашият компаньон сподели, че в момента бил в медицинска отпуска, защото неотдавна извършил една от любимите "лудории" на българските таксисти в Лас Вегас, а именно "внезапно спиране на таксито пред скъпа кола, карана от възрастна дама". Резултатът от тази лудория е, че застраховката на дамата плаща медицинските разходи за рехабилитацията на нашенеца, и в зависимост от успеха на лудорията – по-голяма или по-малка компенсация на пострадалия шофьор, която в зависимост от неговите артистични способности и нивото на корумпираност на консултантите-ортопеди, може да достигне доста прилични размери.

Като бонус от очакваната парична компенсация, нашият герой беше "свалил" медицинската сестра, която водеше рехабилитацията му, и сега живееше с нея, на нейна издръжка, грижи и други услуги. Това, че тя беше негърка, само придаваше известен екзотичен нюанс на цялата авантюра.

След повече от два часа закуска и масали, ние всички излязохме и се запътихме към казината. Шофьорът се извини, че трябвало да отиде на процедури при негърката си, Жорката отиде на работа, а ние с нашия приятел започнахме да обикаляме казината и да си пробваме късмета с по някой и друг долар.

След няколко години се сетих за Жорката и питах нашия приятел дали е чул нещо за него. Той отговори утвърдително и ни разказа, че Жорката се добрал до един много респектабилен ресторант, където, след като се убедил, че има осигуровка с много добри бенефити, направил номер, като паднал от една стълба, сваляйки някакви неща от едни рафтове или нещо подобно. След това симулирал загуба на зрението и частична парализа. В резултат на това получил осигуровка от няколкостотин хиляди долара и заминал за Орегон. Успял да докара жена си и децата си, купил си голяма къща и организирал училище по танци. През деня с жена си менажирал от инвалидна количка училището, а вечер, през задния двор на къщата се качвал на джипа и заминавал на лов за елени! Нашият приятел даже твърдеше, че е говорил с хора, които били ходили на Жорката на гости, но дали всичко е така, както се разправя, не знам, защото оттогава не съм виждал този нашенски Остап Бендер.

Разказвач