събота, 2 ноември 2013 г.

Пътувания: До Страната на Баските и обратно (част четвърта)

(Продължение)

Памплона - Сан Себастиан

Подготвяйки се за пътуването до страната на баските, аз "свалих" от библиотеката на Конгреса на САЩ една аудио-книга: "The Basque history of the world" от Марк Kurlansky, която прослушах доста внимателно. От нея научих първо къде точно се намира страната на баските, а след това и някои други доста неочаквани неща за този народ. За съжаление това, което прочитам все по-бързо и по-бързо започвам да забравям, но си мисля че все още има малко нещо останало в главата ми, което да споделя тук.

Оказа се, че баските, или както те се наричат на техния език - Euskaldunak, са генетично и езиково различни от заобикалящите ги народи. Нещо повече, те са уникални в това отношение и за Европа като цяло. Генетически, те както изглежда, предхождат индоевропейските народи на континента и се предполага, че може би произхождат от кроманьонците, рисунки от които са намерени в пещери из Южна Франция. Генетичната неповторимост на баските сочи произход от преди 7000 години, т. е. преди навлизането на земеделието на континента.

Езикът на баските (еускара) не принадлежи към групата на индоевропейските езици и ако се съди по опитите на четеца на книгата да произнася различни думи и изрази на еускара, звучи различно от езиците на околните народи (испански и френски), "музиката" на които ние много добре познаваме. Баските сами наричат страната си Еускалерия, което според автора на книгата означава "страна на говорещите еускара".

Баските обитават земите около северозападния  край на Пиринеите и бреговете на Бискайския залив наоколо. Днешната област, населявана от баските в Испания, се състои от Баската автономна общност, която включва трите области: Алава (столица Витория-Гастиз), Бискай (столица Билбао) и Гипузкоа (столица Сан Себастиан).

Областта Навара, център на която е Памплона, исторически също е част от територията населявана от баските. Навара е била значително по-голяма, като за период от няколкостотин години е била независимо кралство, но вековете и войните са я поорязали отделяйки територии, които днес са включени в други провинции на Испания, или са част от Франция. Например, известният френски крал Хенрих IV, основателят на династията на Бурбоните, е бил също така и крал на Навара, дори преди да стане крал на Франция.

През вековете баските обикновено са се ползвали с независимост или автономия до Френската революция, когато баските във Франция губят автономията си. Няколко десетилетия по-късно баските в Испания, след междуособните войни между претендентите за престола (Карлосови войни), също губят до голяма степен автономията си поради подкрепата, която оказват на Карлос – загубилия борбата претендент за престола. По време на Франко автономията на баските е практически ликвидирана, което води до продължителната им конфронтация с режима на Франко.

Във Франция баските живеят в няколко кантона на департамента "Атлантически Пиринеи" и нямат автономия. Докато четях книгата си спомних, че д'Артанян от "Тримата мускетари" беше гасконец, а Гаскония е име на област във Франция, която е била населена с баски. Изобщо гасконци е едно от названията на баските във Франция.

През Втората световна война Испания е неутрална, но населението в областите на баските от двете страни на границата с Франция взема активно участие във френската съпротива срещу хитлеристите, като осигурява прехвърлянето на близо 1500 свалени съюзнически авиатори от Франция към Испания, а оттам – по нелегални канали обратно в Англия.

Понастоящем в Баската автономна общност в Испания живеят около 2.5 милиона баски, в Навара - около 600 хиляди и във Франция – около половин милион. Всъщност основният тест между самите баски, по който се определя дали някой е баск или не, е дали говори еускара. Според този тест едва около 30% от населението на Баската автономна общност говорят езика, но сега, когато баските успяха да разширят автономията си в Испания, има възраждане на езика, като на него се пишат книги и все повече и повече деца го изучават в училище.

През различни периоди от историята на баските области много баски са емигрирали за Северна Америка (САЩ, Мексико и Канада) във всички страни на Южна Америка (през XVII и XVIII в. близо 45% от населението на Чили са били баски), Южна Африка и Австралия. В тези континенти и държави днес живеят милиони потомци на баските. Те често са търговци, моряци в риболовната и търговската флота, миньори, фермери-овцевъди и други професионалисти. Най-известните за мен баски са Игнасий Лойола - основателят на ордена на Йезуитите, и Долорес Ибарури, известна от Испанската гражданска война като Ла Пасионария.

Още от древността в земите на баските се е добивало желязо, което е допринесло за развитието на различни занаяти, свързани с минното дело и металургията. Наличието на дървен материал е допринесло за ранното развитие на корабостроенето и корабоплаването, а те от своя страна са допринесли за развитието на морския риболов. В планините не е можело да се развива сериозно земеделие и по тази причина друго основно занятие на баските е било животновъдството и по-точно овцевъдството и отглеждането на кози и свине. Всичко това, но най-вече металургията е правило земите на баските желани за околните народи, но баските са били винаги непреклонни в решимостта си да отстояват своята независимост. Символ на тази им решимост е и дъбът в Гуерника, пред който всеки владетел, на когото те са се заклевали във вярност, е трябвало да произнесе от своя страна клетва, че ще съхрани тяхното самоуправление. Интересното е, че това почти винаги е удовлетворявало баските и те рядко са се опитвали да постигнат пълна независимост.

След тази малка разходка в историята на баските, в която исках да съхраня на физически носител информацията преди тя да е изчезнала в дълбините на застаряващия ми мозък, аз ще се опитам да продължа нашето пътешествие. Не бива обаче да се забравя, че по това време компютърът ми вече не работеше и аз продължавам по спомени, които също са подложени на тление от застаряващата нервна тъкан в моята глава!

От Сарагоса ние тръгнахме някъде късно след обяд с намерение да достигнем Памплона. Имахме желание да намерим къмпинг, но Мента кой знае защо реши да ни разочарова и обяви, че къмпинги непосредствено около града няма. Това ми изглеждаше невероятно, тъй като съм чувал, че по време на фиестата на Свети Фермин, така добре описана в книгата на Хемингуей "И изгрява слънцето", Памплона набъбва от близо 200000 жители до около 2.5 милиона души (може би цифрата е малко преувеличена), което предполагаше, че тези допълнителни над 2 милиона души трябва някъде да спят! За съжаление трябваше да си остана само с недоверието към Мента и затова решихме да спрем и да спим до една бензиностанция недалеч от града. Когато се стъмни, спряхме на въпросната бензиностанция, хапнахме набързо, оправихме "спалното гнездо", затворихме вратите, спуснахме перденцата на Дръндолета и се отдадохме на сънна терапия.

На другия ден станахме рано, купихме си кафе от бензиностанцията и закусихме набързо. В началото на Памплона ни посрещна завод на Фолксваген, в който се произвежда моделът "Поло", както и други предприятия, свързани с автомобилната, строителната и целулозната промишленост.

Памплона (на баски Ируня), е основана през 75-74 година преди новата ера, от Помпей Велики, който през 75 и 74 години установява лагера си в този район. По това време Помпей воюва с един от любимите ми римски генерали Сарториус, когото Помпей за съжаление побеждава. Първоначално Помпей назовава възникващото градче Pompaelo, в което име скромно прозира името на самия велик пълководец.

Памплона живее доста спокойно до германското нашествие през пети век, след което се редят нашествия на визаготите, франките, та чак до осми век, когато областта попада под властта на маврите.

През втората половина на осми век градът за известно време е под управлението на местни баски аристократи. Това продължава до неуспешния опит на Карл Велики да превземе Сарагоса. На връщане от този поход Карл Велики разрушава Памплона, след което при битката при прохода Roncevaux (778 година) търпи поражение от баските. Тази битка е възпята в Средновековния епос в "Песента на Роланд", която е известна от XI век във френското народно творчество. Битката се представя като сражение между 400 000 сарацини (друго име за маврите) и християните, в което загива рицарят Роланд, префект на Breton March (управител на граничната област между империята на франките и Бретон), а заедно с него и други франкски рицари. Всъщност става дума за нападение на баските под предводителството на херцога на Васкония Лот срещу ариегарда на армията на Карл Велики с цел разграбване на богатствата, с които Сарагоса се откупува от Карл Велики. Очевидно е, че битката не е между неверните сарацини и християните, а между две християнски армии. Историците спорят върху това къде точно се е състояла битката, но на мястото в прохода, където по легендата се счита, че Роланд е загинал, е поставен надгробен камък. Явно битката не е била особено голяма и е представлявала засада на местните баски срещу ариегарда на франките, при което основната армия под предводителството на Карл Велики е преминала прохода невредима. След битката баските "изчезват" в гористите планини наоколо заедно със съкровищата от обоза на франките. В крайна сметка Памплона отново попада под властта на маврите. Това обаче не е за дълго и през 806 година Памплона и околността ѝ приемат закрилата на франките.

След описаните събития Памплона става столица на Навара. До XIX век Памплона е  ограничена в растежа си поради факта, че е преди всичко военна крепост, като строителството на жилища извън стените ѝ е било забранено. Поради тази причина болшинството от жилищните сгради са над 5 етажа и практически липсват дворове. Едва в края на XIX век една от стените на града е разрушена и той започва да расте.

В културно отношение Памплона е най-известна с Фиестата в чест на Свети Фермин (6 до 14 юли), по време на която се разиграва "тичането пред биковете". Фестивалът става известен по света след публикуването през 1926 година на книгата на Хемингуей "И изгрява слънцето". В продължение на девет дни градът е сцена на безкраен празник, подкрепен от ядене, пиене, музика и силни преживявания от тичането пред биковете. Улицата, по която въпросното "състезание" се провежда, е павирана със старинен калдаръм, а от двете и страни са стените на къщите, огради и здрави врати. Един приятел, който преди няколко години е бягал пред биковете, ми каза, че ако някой закъса при бягането, е предвидена процедура за извличането му от трасето на биковете. Това не пречи всяка година да има пострадали, а ако не се лъжа, от началото на писаната история на Фиестата има някъде към петнадесетина смъртоносни случаи за участниците в бягането.

Благодарение на нелюбезността на разпоредителките на два паркинга, ние останахме с не особено приятни спомени от града. Юлия даже обяви, че мрази Памплона! Опитите ни за паркиране бяха посрещнати от въпросните дами с взрив от възражения и възмущение, изявени то ли на испански, то ли на Еускара. Така и не разбрахме от какво точно се възмущаваха, но отгоре на всичко нямахме дребни пари за плащане на паркинга, а те нямаха да ни развалят, и в края на краищата успяхме да съберем пари за престой от около два часа, което далеч не беше достатъчно за сериозно разглеждане на града. Иначе старият град е много приятен, чист и спретнат. От него лъха романтиката на средновековните градове, които са запазили чара на тесните улички, малките ресторантчета и магазинчета, изпъстрени от тълпите туристи с фотоапарати, камери, а напоследък и с таблети, които много туристи използват като фотоапарати. Все пак не бива да забравяме, че чистотата и романтиката на средновековните градове е сравнително късен феномен, свързан с развитието на туризма. Било е време, когато средновековните градове съвсем не са изглеждали чисти и романтични, а са били мръсни бунища, в които след залез слънце не се е препоръчвало на мирни и беззащитни хора да се мяркат по улиците.

От Памплона се насочихме към крайната цел на нашето пътуване – Сан Себастиан. До момента всичко вървеше толкова добре, че суеверното ми подсъзнание надигаше грозната си муцуна и ми шушнеше във вътрешното ухо, че това няма да продължава дълго. Аз му наредих да мълчи и се заслушах в аудио-книгата, на която беше дошъл редът. По всичко личеше, че за времето на пътуването ще успея да "изтръскам" поне четири книги, от които вероятно в главата ми ще остане твърде малко, но какво да се прави, на тази възраст човек има много време за книги, но малко капацитет за задържане на информацията, получена от тях.

Пътят от Памплона до Сан Себастиан беше както винаги прекрасна магистрала, за съжаление платена, и ние се движехме с традиционната скорост от стотина километра в час. Когато наближихме Сан Себастиан, Нина даде на Мента нареждане да намери къмпинг. Не след дълго на екрана се появи списък от няколко къмпинга, но всички те бяха на не по-малко от десетина километра от града. Това ни озадачи, но по-късно разбрахме причината за липса на къмпинги в непосредствена близост до града, а именно стръмния, скалист бряг, на който е разположен Сан Себастиан.

Избрахме си един от къмпингите и Мента ни поведе. След близо час тя обяви, че сме пред входа му и аз и Юлия слязохме да преговаряме в рецепцията. Къмпингът беше на брега на морето, изглеждаше много добре уреден и се твърдеше, че освен прекрасен плаж има и басейни. На нас тези неща не ни трябваха, защото не бяхме тръгнали през октомври по плажове и басейни, но бяхме готови да приемем тези благини като добавка към скитането из Сан Себастиан. В рецепцията ни посрещна една много любезна госпожа, която ни информира за цените. Тъкмо се канехме да се регистрираме, когато на мен ми хрумна въпросът, с който всъщност трябваше да започнем:

"Колко е далече Сан Себастиан от къмпинга и какъв е транспорта до града?"

Отговорът ме смрази! Оказа се, че до града има близо двадесетина километра, транспортът е с автобуси или влак, цената за които е от порядъка на десетина евро на човек в едната посока! Явно този къмпинг изобщо не отговаряше на нашите цели и ние моментално спряхме регистрацията си и попитахме госпожата за къмпинг, който да е по-близо до града, като ѝ казахме, че морето и плажа изобщо не ни интересуват. Любезността ѝ не се промени с нищо и тя ни обясни, че в планината над града има къмпинг, който според нея е най-близко до центъра на Сан Себастиан. Тя ни написа координатите му, като освен това ни го показа на някаква карта. Ние напуснахме доволни рецепцията, качихме се в Дръндолета и зададохме на Мента координатите. В резултат на това през следващите 45 минути Нина и Юлия имаха едни от най-силните си преживявания в живота, а аз безметежно си седях в салона на Дръндолета, без да подозирам къде и как се изкачваме и провираме. Оказа се, че Мента ни прекара между двата къмпинга по един път или по-точно алея, по която разминаването с други превозни средства ставаше само на определени места, защото ширината на алеята едва беше достатъчна за нашия микробус да мине и то при особено внимателно шофиране. В интерес на истината на няколко пъти аз разбрах, че нещата са доста напрегнати, когато Дръндолета се възкачваше едва ли не вертикално, а на моите въпроси какво става се отговаряше с тягостно мълчание. Когато стигнахме до новия къмпинг Нина ми разказа откъде сме минавали и защо не им е било до моите въпроси. Тя все пак призна, че гледката от лявата страна на пътя е била потресаваща: отвесни скали и долу в подножието - прекрасен океански залив, но на нея и на Юлия изобщо не им е било до гледката!

В рецепцията на новия къмпинг ни дадоха пропуск за влизане, запознаха ни накратко с правилата на вътрешния ред и допуска до къмпинга и ни дадоха номера на мястото, където трябваше да се разположим. Цената беше от порядъка на 40 евро на ден, а до града всеки половин час пътуваше градски автобус, билетите за който струваха около 3 евро на човек.

Влязохме и си намерихме мястото. Паркирахме, хапнахме надве-натри, нарамихме раниците и фотоапаратите и се отправихме към спирката на автобуса. Той дойде по разписание и ние се качихме в него с още няколко колеги от къмпинга. Повтори се преживяването от пътуването между двата къмпинга, но в по-лек вариант. Улицата, по която слизаше и се качваше автобусът се виеше като змия по склона на планината, а в бездната лъчезарно се синееше Атлантикът. Удобството беше, че Юлия не шофираше и можеше спокойно да се любува на прекрасната гледка, разчитайки, че шофьорът е минал толкова пъти по маршрута, че вероятно можеше да кара със затворени очи. Бяхме стигнали крайната, най-далечна точка на нашето пътуване и макар да ни предстояха близо 3000 километра обратен път чувството за достигната цел ни изпълваше със спокойствие и увереност, че някак си ще се доберем и до София.

Сан Себастиан или, както още е известен между местните жители, като Donostia (на Еускара това е съкратеното Сан Себастиан) вероятно е възникнал в стари времена около манастира с името на светията. Исторически обаче основаването на града се приписва на краля на Навара Санчо Мъдрия, който през 1180 година избира мястото на града като главно пристанище на кралството. Сан Себастиан е разположен на устието на река Уромея, която се влива в залива Ла Конча, което на испански означава мида. Заливът наистина има формата на мида и наградата на ежегодния филмов фестивал в града е "Златна мида". Брегът около залива е стръмен, като градът разполага с тясна ивица, на която е разположен центърът му.

През 1813 година, по време на войната срещу Наполеон в Испания, Сан Себастиан е разрушен от англо-португалските войски, което позволява по късно центърът му да бъде възстановен по ортогонален план с прави улици, пресичащи се под прави ъгли. Дълго време Сан Себастиан е бил ограден с крепостни стени, които са ограничавали ръста му. През 1863 година стените са разрушени и градът започва да расте. Днес той наброява около 200 000 жители, като през туристическия сезон населението му нараства значително. Цялата крайбрежна улица около залива е застроена с хотели, малки и големи, реномирани и с неизвестно качество. Къщите полека-лека се изкачват по склоновете на стръмния бряг, което придава на града много живописен и елегантен изглед.

Около реката някога е имало блата, които сега са пресушени и всичко е застроено с много красиви сгради, а самата Уромея е окована в каменни окови. Двата ѝ бряга в центъра са съединени с красивия и елегантен мост Мария Кристина. Близо до него се намира градската гара, на която покривната метална конструкция е проектирана от самия Густав Айфел. Тя е построена през 1864 година, когато до града достига и железопътната линия. В този район се намират църквата Сан Себастиан и дворецът Мирамар.

На източната страна на залива се издига висок и стръмен скалист връх. Отначало, малко на шега и въпреки протестите на Нина, ние започнахме да се изкачваме по него. Скоро се усъмнихме в разумността на начинанието си, но когато се убедихме, че то изобщо не е разумно, беше твърде късно, защото като се обърнахме назад видяхме, че сме се изкачили високо над града и залива. За компенсация пък се откриваше великолепна гледка. Продължихме изкачването и най-накрая, с изплезени езици, се довлякохме до върха на хълма, където имаше старинни оръдия, разположени в ниши на крепостната стена. Бяхме се изкачили на крепостта, която някога е охранявала града от страната на залива. Малко по-надолу от върха имаше батареи, за които пишеше, че са били разположени там по време на Наполеоновите войни, за да защищават града откъм сушата.

Из Сан Себастиан се разхождахме два дена и половина, но не посетихме нито една църква или друга забележителност освен крепостта. Просто вече се бяхме изморили от хубавини и само се любувахме на красотата на града и околната природа, скитайки по улиците, седейки по кафенетата и баровете и изобщо убивайки по всякакъв начин оставащите до бъдещия "Drang nach Osten" етап от пътуването, който трябваше първо да ни пласира в Женева за разглеждането на ускорителя в CERN, а след това да ни върне и в София.

На 25 октомври привечер Юлия отиде в рецепцията, за да се разплати за престоя ни в къмпинга, защото на другия ден сутринта имахме намерение да потеглим към Женева. След тридесетина минути тя се върна и каза, че са ѝ взели по 4.80 евро на ден за преходника от специалните електрически куплунги на къмпинга към нормалните куплунги за 220 волта. Аз се възмутих, защото ние бяхме взели куплунга (срещу 30 евро депозит) едва предния ден вечерта и го бяхме използвали само за зареждане на 2 батерии за фотоапарат. Излизаше, че за по-малко от 2 ампер/часа трябваше да заплатим близо 15 евро! Не беше необходимо дълго да убеждавам Юлия, че трябва да се опита да оспори плащането, но тя предпочете да се разправя с рецепцията без мен. След двадесетина минути тя се върна с победоносен вид. Бяха и опростили не само част от парите, но и цялата сума от 14.40 евро. Някой може да каже, че сме дребнави, но за нас беше въпрос на принцип, още повече, че се опитваха да ни вземат пари за период, през който дори не бяхме притежавали въпросния преходник.

Сан Себастиан - Женева -Фрайбург - Любляна - София

На 26 октомври сутринта събрахме катуна и напуснахме къмпинга. Опитахме се да се възползваме от услугите на Мента да ни изведе на магистралата към Бордо. В следващите 10 минути Мента ни заби в някакви улички по склона над Сан Себастиан. Овреме усетихме, че положението става неспасяемо и изключихме устройството, след което с трудни маневри успяхме да се върнем на пътя, по който вървеше градският автобус. По него слязохме до крайбрежната улица и там, както се казва по "царския път", се добрахме до магистралата.

Пътуването ни през Франция беше безметежно, ако се изключеха "пейажите", където французите периодически ни взимаха пари за изминато разстояние по магистралата. Спряхме чак привечер, когато бяхме изминали близо 600 километра, за да преспим в един от мотелите на "Формула 1". Тази верига предоставя евтини мотели с общи тоалетни и бани и с по 3 легла в стая. Един приятел в София, преди заминаването, се беше ужасил, че ние имахме намерение да се ползваме от услугите на "Формула 1". За него мотелите ѝ бяха дъното на падението, до което един цивилизован човек може да стигне, но ние не споделяхме мнението му и смятахме, че за просто преспиване мотелите са достатъчно чисти и приемливи по цена и ниво на хигиена.

На 27 октомври сутринта продължихме към Женева. Към обяд една швейцарска гранична служителка ни посрещна с искане за 40 евро, срещу които ни залепи една винетка на прозореца и с това се приключиха контактите ни с швейцарските гранични власти.

На 28 вечерта дъщерята на Нина – Додо, ни беше запазила стаи в една "Формула 1" близо до единия от детекторите на ускорителя, за който имахме билети на 29 октомври от 9 часа. Намерихме без проблем въпросната "Формула 1", за което не малка заслуга има и Мента. Бяхме пристигнали достатъчно рано и в мотела имаше свободни места. Наехме си стая за 27 срещу 28 октомври, разтоварихме малкото багаж, който използвахме при преспиванията в хотели, нарамихме раниците и тръгнахме да разглеждаме Женева. Оказа се, че сме на територията на Франция, но когато отидохме на спирката на трамвая, бяхме вече на територията на Швейцария.

Добрахме се горе-долу до центъра на Женева. От мотела взехме някакъв мизерен буклет с бегло описание на забележителностите на Женева и тръгнахме да ги оглеждаме. Откровено казано вече ни беше писнало от забележителности и се движехме почти безцелно по улиците, но все пак посетихме най-важните обекти от списъка, като църквата Свети Пиер, фонтана в Женевското езеро, за който се твърди, че май е най-висок в Европа или нещо подобно. Разхождахме се и из стария град, видяхме колежа на Калвин и дори отидохме до Двореца на нациите, но той се оказа в ремонт и поради тази причина беше заобиколен от строителни скелета.

Женева е основана преди повече от 2000 години. Тя се споменава от Юлий Цезар в спомените му за Галските войни. През IX век Женева е столица на Бургундия. По-късно местните епископи използват споровете между съседните кралства и фактически управляват града и околностите му до Реформацията, когато в резултат на дейността на известни протестантски реформатори като Жан Калвин, Женева става република. По време на религиозните войни във Франция градът приютява много бежанци. През 1526 година Женева, Цюрих и Берн сключват отбранителен съюз, а през 1584 година съюзът им става постоянен и е предвестник на днешна Швейцария.

Женева е място, в което са подписани много международни спогодби и където резидират много международни организации. Тя е разположена около Женевското езеро, от което изтича реката Рона. Аз по начало имам слабост към градове, които са разположени до големи водни басейни или водни артерии, но в добавък на това си предимство, Женева е заобиколена и от три планини: Алпите, Юра и Салев.

Едва ли някой ще се удиви, ако кажа, че една от основните "индустрии" в Женева е банковото дело, а като се има предвид, че банките в града управляват около един трилион долара, то не е чудно, че много от най-големите корпорации в света или са разположили в града главните си квартири или като минимум Европейските си главни квартири. Може би тази концентрация на богатство води до това, че цените в Женева надхвърляха всичко, което бяхме изпитали дотогава. Допълнителен проблем беше, че на много места предпочитаха франкове, а ако приемаха евро, то беше по грабителски разменен курс. Даже когато разменихме 25 евро в едно разменно бюро ни взеха не по-малко от 15% такса!

На 28 октомври сутринта Додо ни се обади, че се е успала и е изпуснала влака. Тъкмо се чудехме какво ще правим и тя се обади отново и каза, че е хванала следващия влак, поради което щеше да пристигне малко по-късно.

Ние натоварихме багажа си в микробуса, но го оставихме пред мотела, защото същата вечер щяхме да се нанесем в новите си стаи, които бяха запазени от Додо.

Отидохме до града и чакахме Додо пред гарата. Когато тя пристигна, се понесохме отново из града да го доразгледаме и да повторим някои обекти, които Додо искаше да види.

Вечерта се прибрахме в мотела, заехме си стаите, а след това Юлия, Нина и Додо тръгнаха да намерят мястото, където трябваше да се явим на следващия ден в 9 часа. Оказа се, че детекторът LHCB е буквално на 500 метра от мотела и до него можеше спокойно да се отиде пеша, което даже се препоръчваше поради трудности с паркирането.

На 29 октомври още преди 9 часа бяхме на линия. Вечерта Юлия донесе няколко буклета с информация за Large Hadron Collider (LHC), четирите детектора и изследванията, които се правеха в организацията на тези площадки. Разбрахме, че нашият обект се разшифрова като LHC Beauty детектор и е посветен на изследванията в областта на антиматерията. Наложи се вечерта да прочетем няколко пъти материалите, но това ни помогна на 29-ти да не гледаме като новородени телета, а поне като млади юнчета, когато специалисти от CERN ни обясняваха какво представлява ускорителят и с какви изследвания се занимават учените в центъра. Смъкнаха ни и на 100 метра под земята, където през LHCB детектора преминаваше 27 километровото трасе на тунела на ускорителя. Видяхме парчета от голямата тръба на тунела и малката тръба, в която всъщност летяха протоните. Всичко беше много интересно и беше заслужен венец на дългото ни пътешествие. Юлия както винаги се отличи със задаването на въпроси. Според мен близо 75% от зададените въпроси в нашата група бяха нейни и те бяха не по-малко от 20! Направо бях потресен от способността ѝ да задава въпроси и при това почти всички бяха много смислени и страничен човек можеше дори да остане с впечатление, че тя по някакъв начин е свързана с областта на ядрената физика! Като си спомнех как вечерта преди посещението тя едва сричаше термините от буклетите, направо не можех да повярвам, че разбира какво пита, но по всичко личеше, че като че ли разбираше! Аз за разлика от нея съм лош "питач". Като слушам някоя лекция оставам с впечатление, че всичко разбирам, а като си изляза от лекцията и вече няма възможност да питам, установявам, че имам сума въпроси, на които в крайна сметка трябва сам да си търся отговор.

След посещението на LHCB ние се поразходихме наоколо, събрахме си багажа и заминахме за Фрайбург, където живееше Додо. Привечер стигнахме града, с голяма мъка намерихме паркинг, а след това заминахме да вечеряме в любимия ми ресторант, който даже не знам как се казва, в който приготвят едно ядене, което също не знам как се казва, но което много харесвам. За щастие Додо знае и къде е ресторанта и как се казва, и дори как се казва яденето, което много харесвам. Най-накрая бяхме в Германия, която с умерените си цени и хубава бира ни се струваше като нещо много близо до рая.

На другия ден натоварихме на Дръндолета закупените по Интернет генератор и майтер-бокс, които Додо междувременно беше получила, и тръгнахме на следващия "скок", който беше от около 1800 километра. Юлия се заканваше да ги вземе без преспиване, но аз дълбоко се съмнявах, че това ще стане. наистина се оказах прав. Когато стигнахме до Словения вече беше тъмно и от няколко часа валеше противен гаден дъжд. В един момент Юлия обяви, че фаровете на Дръндолета са слаби и в дъжда не може да кара повече. Бяхме близо до Любляна. Пътят беше много по-лош от това, на което бяхме свикнали по време на пътуването.

Между мен и Юлия възникна спор за това какво да правим по-нататък. Мента вече беше обявила, че сме "off road" и от нея не можеше да очакваме никакво съдействие. Аз предлагах да пътуваме по магистралата докато намерим бензиностанция, където да питаме за хотел. Юлия твърдеше, че по пътя, който беше трудно да класифицираме като магистрала, нямаше знаци за нищо, включително и за бензиностанции, а камо ли за хотели. Тя искаше да влезем в града и да питаме за хотел. Естествено капитана на един кораб има абсолютна власт, а при нас Юлия беше капитан, така че ние излязохме от пътя и влязохме в Любляна. Оказа се не само че няма табели за хотели, но и хората, които питахме също не знаеха къде има хотел!?! Положението ставаше безизходно. Най-накрая съвсем неочаквано се озовахме пред някаква сграда, на която пишеше нещо от типа "Поспалище". Юлия отиде да пита къде можем да намерим хотел и се оказа, че това всъщност е нещо като хотел, където имаше стаи, тоалетните и баните бяха общи в коридора, но имаше свободни легла.

Слязохме от колата и се настанихме в стаите. Юлия и Нина не искаха да ядат, а аз хапнах малко и легнахме да спим.

На другия ден платихме за преспиването и продължихме пътуването. Пътувахме почти целия ден, защото трябваше да минаваме граници, на които повече или по-малко се бавехме. При Белград все още продължаваше безкрайното строителство на околовръстния им път, поради което около час-два едва се придвижвахме.

Най-накрая, на 1 октомври вечерта се прибрахме в София. Бяхме изморени, но доволни, че бяхме успешно извършили това пътуване от около 6500 километра, което беше продължило 25 дни.

Слава Богу ние бяхме живи и здрави, Дръндолетът беше жив и здрав и всичко беше свършило благополучно, а както е известно, "Добре е това което свършва добре!"

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар