Емиграция: Графинята

По онова време у нас живееше на квартира В., който се водеше за руснак, но генетически по баща беше немец, а по майка – евреин. Важна причина, поради която го бяхме взели на квартира, беше фактът, че той бе завършил ЛЕТИ, с други думи същия университет, който бях завършил и аз, но поне 20 години преди него. С В. се бяхме запознали и сприятелили в Systemhouse, година преди да се разделим с тази компания.

Една вечер В. се върна от работа и ни каза, че в книжарницата е срещнал двама руснаци – майка и син – и ни попита имаме ли нещо против, ако ги покани на гости? Ние веднага приехме с радост предложението му и ето че за следващия уикенд се готвехме за гости.

Гостите дойдоха вечерта към шест часа. Майката беше дребничка, много елегантна и симпатична пъстроока жена с фино и благородно лице, която по-късно разбрахме, че е над 70-годишна, но това изобщо не ѝ личеше. В държането ѝ имаше някакво естествено благородство и след като те си отидоха, ние единодушно я нарекохме "Графинята", под това име си я спомняме и до ден днешен и дори не помним как ѝ беше истинското име.

Синът на Графинята се казваше Алексей. Той беше малко по-висок от среден ръст, с добро телосложение и приятно лице. Ръцете му бяха нежни и елегантни, с дълги чувствителни пръсти на пианист.

Както си му е реда, седнахме на масата и Юлия започна да предлага салати и пиене, което в случая естествено беше водка. Разговорът потръгна много бързо и не след дълго един след друг започнахме да си разказваме истории от живота. Историята на Графинята се оказа невероятно интересна. Тя ни я разказа в течение на няколко срещи и тук ще си позволя да я преразкажа накратко, доколкото си я спомням след изминалите близо 20 години.

Графинята била родена малко преди революцията във Владивосток в семейството на търговец. Бизнесът на баща ѝ вървял добре и той особено се замогнал през НЕП-а, но овреме разбрал, че НЕП-ът няма да е за дълго и решил да емигрира в Китай. По това време един служител от някакво японско представителство го местили в Китай и бащата на Графинята решил да продаде всичко и да даде парите на японеца, за да му ги пренесе в Китай срещу процент за услугата. Така и направил, а след това с помощта на китайски контрабандисти организирал и собственото си прехвърляне в Китай.

По това време Графинята се разболяла от рак на окото, една изключително смъртоносна болест, но тя имала късмет, че попаднала на много добър очен лекар, който я диагностицирал веднага и ѝ оперирал окото. В този момент ние с изумление узнахме, че едното око на Графинята е изкуствено, нещо което до момента не бяхме разбрали, макар че я гледахме със зяпнали уста в очите, защото тя разказваше изключително интересно и увлекателно!

Две-три години след като емигрирал бащата се свързал с жена си и изпратил китайски контрабандисти, които да я преведат, нея и Графинята, през границата в Китай. Било зима и снегът в полето бил няколко метра дълбок. Отначало Графинята и майка ѝ се качили на влак и с него стигнали до някаква спирка, сградата на която била почти изцяло скрита под снега. Било вече тъмно, когато те слезли от влака и недалече от спирката се срещнали с двама контрабандисти, които ги повели през гори и хълмове покрити с девствена пелена сняг. През нощта вървели, а през деня почивали в снега по горски поляни или котловини, скрити от човешки взор. Така вървели няколко дена и, макар че почивали през кратките дни, които за щастие били слънчеви и топли, доколкото може да се говори за топлина през Сибирската зима, преходът през дълбоките снегове започнал да си казва думата и умората все повече и повече натежавала на крехкото детско телце.

Една нощ, когато били вече до самата граница, те се натъкнали на едно село. Кучетата се разлаяли, по къщите замигали светлинки, а нашите хора презглава се обърнали назад и побягнали. Успели да заобиколят селото и успешно да пресекат границата. На другия ден вече били в Китай. Там контрабандистите ги предали на други хора, които ги обрали и ги зарязали насред път в снеговете и студа. Как успели да се спасят и да се доберат до градчето, където ги чакал бащата, Графинята и до ден днешен не можеше да си представи!

Съдбата също не била особено благосклонна и към бащата. Когато се добрал до Харбин, където трябвало да се срещне с японеца, на когото бил дал парите си с уговорка срещу процент да ги пренесе в Китай, от японеца нямало и следа! Все пак бащата изглежда е бил голяма работа, защото си плюл на ръцете, размърдал си акъла и за две-три години успял отново да си стъпи на краката.

Всичко тръгнало като по масло. Бащата печелел добре. След няколко години купил хубава, голяма къща. Графинята се учела отлично и проявила музикални наклонности. Купили ѝ пиано и тя бързо напредвала в музиката.

Започнала войната. Япония нападнала Китай и скоро японците превзели Харбин. В един момент било съобщено, че ще идва новият японски управител на областта. Всички по-заможни хора от града се събрали в уречения час на гарата. Пристигнал специалният влак с новия управител. Музиката засвирила, червената пътека била простряна от вагона до мястото, където стояла делегацията, от градските първенци, сред които бил и бащата на Графинята, които трябвало да посрещнат и приветстват новия управител. Вратата на вагона се отворила и в рамката и се появил ... японецът, на който преди години бащата на Графинята бил дал парите си да му ги пренесе в Китай!

Бащата примрял от ужас и през главата му преминали всички истории за жестокостите на японските окупатори в Китай. Външно обаче той се владеел.

Новият управител постоял – за тежест – малко на вратата на вагона, след което слязъл по стълбата, преминал по пътеката и започнал да  приема поздравленията на градските първенци. Погледът му се спрял за малко на бащата на Графинята, но и двамата не показали, че се познават.

Посрещането приключило и градските първенци се разотишли по домовете си. Бащата на Графинята се прибрал ни жив ни умрял у дома си и разказал за нещастието, което ги е сполетяло. След това той наредил на жена си да му приготви най-необходимите неща за ... всъщност и той не знаел точно за какво, и зачакал.

След два дена, една сутрин дошли двама въоръжени японски войници със заповед да го ескортират до новия управител. Бащата си взел вързопчето, простил се със семейството си и тръгнал към неизвестността.

Когато влязъл в кабинета на новия управител, последният станал, те се поклонили взаимно един на друг и японецът го попитал дали не се познават случайно отнякъде? Бащата на Графинята твърдо заявил, че никога до сега не се е срещал с новия управител. Тогава японецът се усмихнал благосклонно и поканил бащата да седне. Той го разпитал с какво се занимава, как му върви бизнеса и т.н., след което станал, което било сигнал, че аудиенцията е завършила, и изявил увереност, че новата администрация ще има прекрасни отношения с бизнеса в града и особено с такива негови представители като бащата!

Човекът излязъл от кабинета като на крила. Графинята разказваше, че когато се прибрал, той изобщо не си спомнял как е вървял и откъде е минал на път за вкъщи! Радостта на семейството била безгранична. Действително, цялата окупация те прекарали без да чувстват никакви лишения. За тях имало всичко, каквото и за новия управител. Графинята с увлечение разказваше за пикниците, които се уреждали в града за първенците и новата администрация, на които те винаги били канени.

По време на войната Графинята заминала за Токио, където започнала да следва пиано в консерваторията. В края на войната обаче, когато започнали големите бомбардировки на американците, тя се върнала в Харбин, за да изчака края на касапницата.

Най-после войната свършила и в Харбин дошли ... руснаците. В къщата на Графинята се настанил някакъв щаб и те отново не били особено притеснени. Най-накрая, когато Япония капитулирала и войната наистина приключила, руските офицери направили голямо тържество. В един момент един офицер дошъл в частта на къщата, където живеела Графинята със семейството си, и ги поканил да се присъединят към тържеството. Горкото момиче примряло от ужас, защото от празненството се чували все по-буйни и по-буйни песни, тостове и други подобни излияния на мъжка радост, подхранена от големи количества алкохол.

Графинята и майка ѝ се облекли изискано, но скромно, и се появили на тържеството. Там веднага бил вдигнат тост за тяхно здраве, а Графинята била помолена да посвири на пианото. Тя седнала и започнала да свири класика, руски песни и изобщо всичко каквото ѝ дойдело на ум или офицерите пожелаели. Успехът ѝ бил неимоверен. За нея се вдигали тостове, канели я на танци и така почти цялата нощ.

Аз я попитах какво е било държането на руските офицери, защото по "Историческия канал" бях чувал доста лоши, да не кажа ужасни истории за поведението на руските войски в окупираните територии, но Графинята каза, че както на тържеството, така и в града и областта, руските окупационни части се държали много прилично и във всеки случай далеч по добре от японците.

Скоро след приключването на войната семейството на графинята напуснало Харбин. Изглежда предпазливостта на бащата си е казала думата, защото съм чел, че някои руски емигранти били убедени да се върнат в СССР, а по-късно били изпратени по лагери. За съжаление не си спомням каква е по-нататъшната съдба на бащата и майката на Графинята, но тя се върнала в Токио да продължи образованието си.

В Токио тя се запознала с един младеж от руско-японски произход с интересна семейна съдба.

Бащата на младежа, още в царско време, бил служител в японското посолство в Петербург. Там той се залюбил с една рускиня. Това било против всякакви правила на японската дипломатическа служба и на нещастния влюбен му предложили да се върне в Япония и да се откаже от любимата, ако иска да остане на дипломатическа служба. Той обаче предпочел да се ожени за възлюблената си и да се откаже от дипломатическата кариера. Естествено това решение не било прието от семейството му с възторг, но той въпреки всичко се оженил и се върнал в Япония заедно със съпругата си.

Синът им (бъдещият баща на Алексей) също се оказал с музикални наклонности и се запознал в консерваторията с Графинята, а по-късно се оженили. Интересното е, че тази история, за японският дипломат напуснал кариерата си, за да се ожени за руската си възлюблена, бях чел някъде преди да ми я разкаже Графинята, но и тогава, както и сега, не можах да си спомня къде и по какъв повод съм я чел.

Алексей от дете проявил голям музикален талант. Графинята била толкова убедена в неговите способности, че решила да посвети целия си живот на сина си и да го направи велик музикант. Тя хранела голямо уважение към руската музикална школа и когато дошло време Алексей да постъпва в консерватория, тя заминала с него за СССР. Там успяла да се добере до известни музиканти, които го прослушали и наистина признали, че той е много талантлив. Най-накрая Графинята се добрала и до Екатерина Фурцева, която по онова време била министър на културата на СССР. Тя ѝ представила препоръчителните писма, които била събрала за Алексей и ѝ изложила молбата си. Фурцева ѝ казала, че Алексей може да постъпи в Московската консерватория само след като Японското правителство изпрати официално писмо до Съветското правителство с молба по въпроса! С това и приключила аудиенцията с министърката. Съкрушената Графиня излязла от кабинета ѝ, съпроводена от преводача, от който тя разбира се нямала никаква нужда, защото говорела прекрасен руски, но такъв бил протоколът. Когато стигнали до изхода, преводачът неочаквано я помолил да почака, след което помолил пазача на входа на министерството да освободи за малко стаичката си и поканил Графинята вътре на кратък разговор. Този разговор е интересен и затова го предавам максимално пълно.

- Колко е голямо жилището, в което живеете? - ПОПИТАЛ ПРЕВОДАЧЪТ.

- Нашата къща е малка. Ние имаме само три спални, гостна и дневна. - Отговорила скромно Графинята.

- Сигурно синът ви има отделна стая, пиано, уредба, на която да слуша музика, и вероятно когато свири се пази пълна тишина? – попитал преводачът.

- Да, разбира се – отговорила Графинята.

- А вие имате ли представа при какви условия той ще живее тук, ако постъпи в консерваторията? – попитал преводачът.

Графинята премигнала смутено и нищо не отговорила, защото изобщо не била мислила по този въпрос.

- Тук той ще живее в общежитие и, ако има късмет, ще има само още един студент в същата стая. Ще има достъп до пиано вероятно през ден, ако е късметлия, а слушането на записи ще зависи от настроението на съквартиранта и съседите от другите стаи на етажа в общежитието! При това за пазене на тишина не може и дума да става. Моят съвет е да отидете на Запад и да търсите нещо наистина добро за сина си. Оставете тези сантименталности, тук е за хора, които не са израснали при вашите условия, а са живели в комунални квартири или в най-добрия случай в двустайни апартаменти за четиричленни семейства! – завършил преводачът.

След това той се усмихнал заговорнически и изпроводил Графинята и Алексей навън от министерството.

И така, Графинята и Алексей заминали на Запад, първоначално в Италия. Там Графинята успяла да се добере до един от най-големите италиански диригенти, чието име дори на мен ми беше известно, и той прослушал Алексей. Харесал го и го приел да му дава уроци безплатно, докато е възможно. Графинята пък започнала да дава уроци по пиано и да се занимава с най-различни дейности, за да издържа себе си и Алексей. В един момент диригентът обявил, че той няма на какво повече да научи Алексей и им дал препоръчително писмо до някакъв известен учител по пиано в Лондон.

Графинята и Алексей заминали за Лондон, където той започнал да взима уроци при въпросния преподавател, а Графинята отново започнала да изкарва пари за прехраната с уроци по пиано и по японски. В Англия обаче те едва свързвали двата края и след година-две започнали да търсят начин за емиграция в Америка. Тук се оказал от полза фактът, че знаят китайски и са живели в Китай. Свързали се грубо казано с китайската мафия и се сдобили със сертификати за Алексей, че е виден специалист по "бойни изкуства"! Оказало се, че в списъка на специалностите, за които преферентно се издавала "зелена карта" за резидентство в САЩ били включени и бойните изкуства! На базата на сертификатите Алексей получил зелена карта по бързата процедура и така амбициозната майка и талантливия син се намерили в "страната на неограничените възможности". Отначало те се установили в Чикаго, но скоро разбрали, че климатът в този град не е от най-добрите, и се преместили в Южна Калифорния.

Когато ние се запознахме с Графинята и Алексей, амбициите за неговата гениалност бяха на изживяване. Той даваше уроци по пиано, главно на деца от азиатски произход, и общо взето с майка си водеха сносно съществувание. Алексей даваше отвреме-навреме концерти в залите на градчетата около Лос Анжелис. Той ни покани на един от концертите си и това беше точно на рождения ден на Юлия. Когато завърши редовната програма и публиката го извика на бис, Алексей обяви, че посвещава следващото си изпълнение на Юлия в чест на рождения ѝ ден! Юлия беше потресена и се надигна смутено от стола си под оглушителните аплодисменти на публиката. Изненадата беше пълна и безкрайно приятна, особено като се има предвид, че ние не бяхме напомнили на Алексей, че този ден е рождения ден на Юлия.

Бащата на Алексей живееше в Токио и беше професор по пиано в един от най-добрите частни университети по музика в Япония. Той често идваше до САЩ и цялото семейство се отправяше към Лас Вегас, за да се отдадат на комар. По едно време Алексей беше загубил над 200 000 долара в Лас Вегас и даже обяви банкрут, за да се отърве от дълговете си, които основно бяха към кредитни карти. Бащата също си падаше по комара и по едно време беше сериозно задлъжнял, но как се отърва от дълговете си не знам, защото по това време връзките ни бяха на залез, тъй като един ден Алексей ни поиска 1200 долара на заем, за да си платят квартирата, и след това не ни ги върна.

Не знам колко талантлив е бил Алексей, но ми се струва, че талантът му, колкото го е имало, беше задушен от безрезервната всеотдайност на Графинята в желанието ѝ да го направи велик музикант. Мисля си, че тази всеотдайност е попречила в един момент Алексей да намери подходящ импресарио, който да го поведе по пътя на успеха.

Разказвач