Новогодишен празник в Пионерския дворец

Тази история се случи преди повече от 55 години, но все още си я спомням, като че ли се е случила вчера.

В прогимназията аз и няколко приятели членувахме в кръжока по радиотехника към Централната станция на младите техници (ЦСМТ). Тя се намираше на територията на днешната Семинария, която тогава беше Пионерски дворец. Всяка година в двореца около Нова година, в продължение на две седмици имаше тържества за децата.

През една от тези безгрижни години на гости от село ми дойде моят братовчед Петърчо. Аз имах билет за новогодишните празненства в Пионерския дворец и в изблик на гостоприемство му предложих да го вземе и да отиде на празненствата. Той обаче не искаше да ходи без мен и тогава аз реших да се възползвам от пропуска си за ЦСМТ и да вляза на празника с него. Междувременно моят приятел Оми, който наскоро беше станал член на радиокръжока, изяви желание да дойде с нас в двореца, макар че вече беше ходил и беше използвал билета си.

И така, една сутрин около Нова година, ние тримата се запътихме, облечени в най-хубавите си дрехи, към Пионерския дворец.

Когато пристигнахме пред портала, братовчедът Петърчо влезе с билета си, а мен и Оми не ни пуснаха с пропуските на ЦСМТ под предлог, че станцията не работела през празниците. Това ние разбира се знаехме и без тях, но въпреки всичко се опитахме да обясним, че имаме някаква работа, свързана с празненствата в двореца. Лъжата ни не хвана място и пазвантите ни избутаха встрани да не спираме опашката.

Тогава Оми ми каза, че знае едно място, където бихме могли да прескочим оградата. Ние се запътихме покрай стената, завихме зад ъгъла и някъде към средата на оградата, доста близко до територията на станцията, наистина се оказа, че има едно дърво много близко до оградата, на което клоните надвисваха над самата ограда. Поразтърсихме се из гората и намерихме някакви дънери и камъни, които струпахме между оградата и ствола на дървото, така че, като стъпехме на изработената платформа, с известно усилие можехме да се качим на оградата и оттам да скочим в двора на двореца. Оми беше по-дребен от мен и аз му помогнах да се качи, след което той скочи в двора. Аз изчаках малко, за да разбера дали ще има някакви подозрителни шумове, които да сигнализират за опасност. Не се чуваше нищо особено. Оми сякаш потъна вдън земя и аз реших, че всичко е наред. Изкачих се на нашата платформа, вдигнах се на ръце до върха на оградата и се прехвърлих от другата страна. Станах от земята, поизтупах се по колената и дланите, и се огледах.

Непосредствено до оградата, малко встрани от мястото, където се бях приземил, стоеше и приятелски ми се усмихваше един милиционер. Той здраво държеше в едната си ръка ръката на Оми. Самият Оми изглеждаше малко посърнал, но като че ли беше доволен, че и на мен не ми се е разминало!

Приятелски настроеният милиционер ме хвана за ръката със свободната си ръка и се обърна към нас с думите:

"Ами сега какво да ви правя вас, бе момчета?"

Ние мълчахме, правейки си сметка какво ще обясняваме на бащите си, защото изглеждаше, че най-лошото щеше да дойде при срещата с тях.

Милиционерът помисли малко, а след това каза:

"Аз май имам една работа за вас."

Той ни поведе към задната страна на сградата на двореца. Скоро видяхме, че там има натрупани огромни купчини дребно смлени въглища за парно. Помислихме си, че ни води към задния вход на двореца, където сигурно бяха началниците му и откъдето щяха да се обадят по домовете на бащите ни да дойдат да си ни приберат. Като дойде до купчините въглища, които между другото бяха по-високи от нас, а по площ ни изглеждаха неизмеримо големи, той спря, посочи ни две големи лопати и ни каза:

"Ако искате да отидете на празника, ще трябва да си го изработите."

Посочи ни и прозорчето на мазето, където трябваше да внасяме въглищата и седна на близката скамейка да ни гледа сеира.

Ние навихме крачолите на най-новите си панталони, свалихме якетата и запретнахме ръкави. Хванахме лопатите и веднага установихме, че тези лопати са доста големи за нас. Милиционерът също разбра това, но доброжелателно ни каза, че други лопати няма и можем да не ги пълним догоре!

Започнахме да ръчкаме усърдно купищата въглища с огромните лопати. Пълнехме ги наполовина, но самите те бяха невероятно тежки. Милиционерът ни наблюдаваше с интерес и съчувствие и отвреме-навреме ни предлагаше да си починем.

Минаха няколко минути, след това половин час, а след това и цял час. Ние работехме старателно и вече бяхме станали вир вода. Надзирателят ни разрешаваше да почиваме често, но не за дълго: "За да не сме простинели, защото сме потни!"

Тръгна вторият час от нашата каторга, а купищата въглища си стояха около нас все така величествени и, както ни се струваше, непокътнати!

Най-накрая, към средата на втория час, милиционерът ни спря, накара ни да оставим лопатите, откъдето ги бяхме взели, и ни строи пред себе си. Попита ни съвсем приятелски дали работата ни харесва? Ние с Оми в един глас отговорихме, че много ни харесва, но не сме свикнали на такава работа, а и лопатите са ни големи.

Милиционерът помълча малко за тежест, а след това ни попита дали друг път ще прескачаме огради, за да влезем на места, на които не сме поканени?

Аз и Оми отговорихме в хор, че това никога вече няма да се повтори!

Милиционерът помисли малко, през което време ние с трепет очаквахме какво още ще ни каже?

"Добре, момчета! Мисля, че сте си научили урока. Поизчистете се и бягайте в двореца!"

Ние бяхме разбрали вече, че работата клони към помилване, но все пак набързо се поизчистихме, облякохме якетата, учтиво се простихме с милиционера и моментално изчезнахме зад ъгъла – да не му хрумне някаква нова възпитателна мярка.

Влязохме в двореца. Там десетки и стотици деца се щураха от зала в зала, разглеждаха различните изложби на кръжоците. На едно място драм-кръжокът даваше представление, на друго оркестърът на двореца изнасяше концерт, на трето балетният състав танцуваше. Моят братовчед Петърчо не се виждаше никъде. Разделихме се с Оми, за да го търсим, но след 30-40 минути се срещнахме отново и споделихме, че го няма никъде!

Аз се помотах още малко из залите, но тялото започваше да ме боли от непривичната работа, която се беше наложило да върша. Трудно се намираше място, където може да се седне, а на мен това най-много ми се искаше – да седна и да не ставам дълго-дълго време и дори, ако може, да полегна!

Намерих Оми и му казах, че не ми е интересно и че ще си ходя. Той каза, че ще остане още малко и аз си тръгнах.

Върнах се в къщи и там намерих братовчеда Петърчо да си приказва кротко с баба ми! Той като влязъл, се поразходил насам-натам, почакал ме да се появя, след което ме потърсил и, като не ме намерил, решил, че не съм успял да вляза. Станало му съвестно, че ми е взел билета, и си тръгнал!

Това всъщност беше първото ми и единствено посещение на Новогодишните празненства в Пионерския дворец в София! Дотогава бях имал слабо желание да ги посетя, но никога нямах билети за това, а след тази злополучна Нова година изобщо ми се изпари всякакво желание да посещавам подобни казионни мероприятия.

Разказвач