През втората половина на 2010 година Тери замина за Париж на дългосрочна командировка. Скоро го последва Карина, а малко по-късно – и Ева с Адриан. Някъде в средата на 2011 година, когато Юлия се пенсионира, в Париж се появихме и ние с нея, за да помагаме за децата. Проблемът беше сложен, защото Ева започна PhD-програма в HEC, Тери ходеше на работа, а децата – на детска градина, която беше доста встрани от маршрута на Тери до работата му и в съвсем противоположна посока спрямо университета на Ева. Сигурно ще се досетите, че цялата грижа по отглеждането на децата – приготвяне за градината, закуска, откарване до градината, а след обяд връщане от градината – легна върху плещите на Юлия, както и готвенето за цялата разширена фамилия.
След месец-два Ева и Тери организираха почивка на Малдивите за цялата фамилия: те двамата, двете деца и ние с Юлия. Защо точно на Малдивите, нямам никаква представа, но лично аз нямах нищо против, още повече, че според предвижданията за затоплянето на климата Малдивите трябваше да изчезнат под водата на Индийския океан, тъй като се издигали само на няколко метра над нивото на океана и след време това място можеше и да не съществува!
От Париж до Доха пътувахме със самолет на Катарските авиолинии. Безусловно това е една от най-добре уредените компании, с които съм пътувал до сега. Храната беше превъзходна, пиене имаше на корем (вино и бира), а и времето се случи хубаво, та спестихме тръскания и свързаните с това страхове на Юлия, че самолетът ще се разпадне във въздуха.
От Доха до столицата на Малдивите – Мале, пътувахме със самолет от ранга на Боинг 737, тъй като, според мен, летището на Мале не може да приема по-големи самолети. Всъщност летището се намира на отделен остров до столицата, защото вероятно на острова, на който е столицата, няма място и за двете – град и летище.
В Мале кацнахме сутринта и на летището ни посрещна представител на хотела. Заедно с още двадесетина други летовници ние се натоварихме на една мощна моторница, която приличаше на автобус с кожените си седалки и други удобства. Скоро моторницата се понесе по вълните с голяма скорост, като подскачаше по вълните като топка. На възрастните лицата се поизопнаха от напрежение, но децата и особено нашите посрещнаха подскачанията с неописуем възторг.
След около 40 минути пристигнахме на остров Кандоома, ако не се лъжа така се наричаше или острова или хотела или може би сървера им, през който минаваше Интернет трафика и към който трябваше да се логваме отвреме-навреме, за да ползваме Интернета.
Когато пристигнахме, все още можеше да се закуси и ние се нахвърлихме с ожесточение на храната, защото знаехме, че само закуската е включена в сметката и затова трябваше да наберем калории, които да ни изкарат до вечерта.
Почиващите бяха настанени в солидни бунгала, които бяха на два етажа. На партера имаше хол с кухничка и тераса, а на втория етаж се намираха стаите. В нашето бунгало имаше две стаи с балкончета и бани с тоалетни. Топла вода имаше по всяко време, а на партера имаше още една тоалетна с баня.
Целият остров беше с диаметър от около 500-700 метра и височината му беше около метър-два над нивото на океана. Около острова имаше прилични коралови рифове, а самият остров беше покрит с палми, от които висяха доста големи, все още зелени орехи. Между палмите се виеха пясъчни пътеки, по които се стигаше до бунгалата. Тук-там висяха лиани, на които човек можеше при желание да се полюлее. Около нашия остров се виждаха още няколко острова. На нашия остров нямаше нищо друго освен сградите на хотела, но на отсрещния остров, който беше на не повече от километър, имаше селище и лудница. Изглежда лудницата беше единственото място, където местните хора работеха.
Вечерта, след пристигането ни, отидохме на вечеря. На острова имаше, според мен, само два ресторанта, единият от които се намираше там където закусвахме. Той беше не лош и доста скъп. Другият ресторант беше безусловно по-хубав. Там и обстановката беше по-хубава и храната беше по-хубава, но затова пък цените бяха по-високи.
След вечеря, в бара имаше музика, ужасно скъпи питиета и диск-жокей, който организираше разни игри. Ние на два пъти спечелихме игри и награди, главно благодарение на тренировката ми от студентските години от игра на градове. Тогава си спомням, че с Ганчо Чакъров играехме по време на лекциите и аз бях почти толкова добър колкото и той.
Както вече намекнах в началото, ние ядехме на закуска солидно, за да спестим обяда. Освен това си носехме и една надувна лодка каяк, която беше за трима души. От втория или третия ден се изхитрихме с Тери да ходим до съседния остров с лодката. Там намерихме нещо като ресторанти или по-точно закусвални. В едната от тях установихме, че можем да си купуваме доста вкусно ядене с месо и ориз или риба с ориз, което за петима души струваше към 15 долара. Това беше значително по-евтино от ресторантите на Кандоома, където едно ядене струваше от порядъка на 25-30 долара.
И така, през ден ходехме с лодката и си купувахме ядене за по 10-15 долара, а през ден ядяхме в ресторантите за по 150 долара! Пазачите от нашия остров много-много не одобряваха набезите ни до съседите и един-два пъти ни предупредиха да внимаваме като ходим на другия остров, но за щастие се ограничиха само с вербални забрани, които ние като истински българи пропускахме покрай ушите си.
Още при второто посещение на другия остров, Тери се запозна с един малеец от острова, който като разбра, че сме американци, започна да кандардисва Тери да организират бизнес, като парите разбира се трябваше да осигури Тери. Идеите му бяха няколко и не заслужават споменаване, но беше интересно, че винаги идеята му беше да докараме хора от Непал, Индия или Цейлон за работници и никога не спомена за възможността да наемем малета за работа!?!
Един ден Юлия и Ева решиха да отидат до столицата на пазар. От нашия хотел до там можеше да се отиде с моторница срещу скромната сума от 50 долара на човек. Ние обаче разбрахме, че от острова с лудницата всеки ден рано сутринта заминава ферибот, билетите за който струваха около десетина долара на човек. Жените решиха Тери да ги закара до пристанището с нашата лодка и от там да вземат ферибота. Една сутрин те станаха рано-рано и Тери ги откара до пристанището. Сърцето ми малко се свиваше от притеснение, защото бях чел десетки истории за подобни фериботи по Индонезия, Малайзия и разни острови в Индийския океан, които потъваха от претоварване. Привечер, както се бяхме уговорили, Юлия и Ева се появиха на отсрещния бряг и Тери отиде да ги вземе с лодката.
Това, което ни разправиха за ферибота точно съвпадаше с историите, които бях чел. Ферибота се оказал някакъв стар кораб, на който се качили десетки малета с всякакъв багаж, като се почне от кози, кокошки и какви ли не други животни и стоки. На връщане пък, фериботът бил претъпкан с хора, натоварени с хладилници, кошници с храна, денкове с дрехи и какво ли не. За щастие морето било спокойно през цялото време и нямало никакви проблеми. Самият град Мале не бил нищо особено – няколко улици, магазинчета, няколко административни сгради, няколко джамии и толкоз!
Всеки ден се натоварвахме с Тери на лодката и излизахме от външната страна на кораловия риф, където той се гмуркаше да гледа рибите и други морски зверове. Тери кандардиса и Ева, та два-три пъти и тя дойде да се гмурка. Аз седях в лодката и гребях отвреме-навреме да не я откара вятъра в океана. Все се опасявах да не излезе внезапно някой силен вятър и да ме издуха в океана. Както не си виждах, нямаше дори да знам накъде да греба, за да се спася, ако наблизо имаше суша.
Един ден Тери си плати да отиде на риболов с лодка. Той не хвана нищо, но се сприятели с едни австралийци, които хванаха няколко риби и ни дадоха две доста големи парчета на нас. Риболовците, които бяха хванали риба, си ги дадоха в кухнята да им ги приготвят, но ние решихме, че това е под достойнството ни, и Юлия се зае да ги изпече. Оказа се обаче, че тя се изложи много! След нормалното по продължителност печене Юлия донесе рибите, но те се оказаха сурови и месото не се отделяше от костите. Юлия отново отиде до кухнята със рибите, които вече бяха в плачевен вид и изглеждаха като че ли сме ги издърпали от челюстите на акула. Там готвачът и беше обяснил, че тези риби специално трябвало да се пекат по-дълго време. Най-накрая тя се върна с готови риби, или по-точно остатъци от риби, но ние вече бяхме прегладнели и малко насила доядохме това, което беше останало от тях.
Мога да кажа, че това беше най-добрата ми почивка на море до момента, макар че освен с лодката, нито веднаж не влязох да се къпя в океана, а използвах за тази цел басейните на острова.
Най-накрая почивката свърши. Самолетът ни тръгваше вечерта и някъде късно след обяд, се натоварихме на лодката-автобус и се понесохме към летището. Същият ден валя дъжд, може да се каже за пръв път, и дори излезе някаква малка буря за около час-два. Това беше достатъчно морето да се разиграе, та пътуването ни до Мале беше доста вълнуващо, но всичко мина благополучно.
Излетяхме по разписание и след около 4 часа бяхме в Доха. Тук ни чакаше една трудна нощ, за което дори не подозирахме. Работата е там, че настроени от топлото време на Малдивите, ние тръгнахме по фланелки и блузки. На летището в Доха обаче трябваше да чакаме 7-8 часа за другия самолет и трябва да призная, че никога през живота си не съм брал такъв студ. Кондиционерите на летището бяха надути до последно и температурата беше според мен далеч под 20 градуса или поне така ми се стори. Опитахме се да си купим нещо за обличане, но нямаше нищо подходящо. Цяла нощ мръзнахме като спирачи и аз не можах да мигна от студ.
Най-после дойде време за полета ни до Париж, та малко си постоплих кокалите в самолета. Интересното е, че от това ужасно студуване не хванах дори хрема!
Разказвач
Малдивите са едно прекрасно място! От Европа има между другото директни полети, машините са от ранга на Airbus 340 и Boeing 757, верно кацането е емоционално, тъй като пистата почва в морето, минава за малко покрай сградата на самото летище и пак свършва в морето където самолета прави завой 180 градуса точно както таралежите правят секс- Внимателно!
ОтговорИзтриванеНа острова на който ние бяхме (Ерияду), един обяд беше около 10 долара, а коктейлите по 3-5$, което на фона на Германия си е без пари. При риболова това което най-ме беше впечатлило беше, че знаеха кой коя риба е хванал, и псоле му я носеха за вечеря. Да видим таз година как ще е......