За "старата" и "новата" студена война

George Kennan (1904 - 2005) е известен американски дипломат, политолог и историк, който се счита за един от "родителите" на концепцията за политиката на удържане, а по-късно и на студената война, възприети от САЩ в края на 40-те години на миналия век спрямо Съветския съюз.

Основополагащите документи за политиката на "удържане" на експанзията на Съветския съюз в Европа и света и последвалата "студена война" са "Дългата телеграма" на Джордж Кенан и следващите след нея "Доклад на Клифорд-Елси" и "X-статията" през 1947 година, на която автор е отново Кенан.

Работейки в посолството на САЩ в Москва като заместник на посланика в периода между 1944 и 1946 година, Кенан се противопоставя на политиката на сътрудничество със СССР, каквато по това време се е стараела да провежда администрацията на Труман. Съветът на Кенан е: политика на разделянето на Европа на сфери на интереси, която би трябвало да ограничи влиянието на Съветския съюз и комунистическата идеология върху разорените от войната европейски народи. Кенан вярва, че в Западна Европа трябва да се създаде федерация, която да укрепи съпротивата на европейските народи срещу влиянието на СССР и да противостои на създадения от СССР блок от сателитни държави в Източна Европа.

През 1946 година министерството на финансите на САЩ се обръща към Държавния департамент за разяснения по позицията на СССР срещу новосъздадените Международен валутен фонд и Международна банка за развитие. В отговор на това запитване Кенан изпраща на 22 февруари така наречената "дълга телеграма" (5500 думи). В тази телеграма Кенан прави анализ на Русия и Съветския съюз и предлага нова политика по отношение на СССР, която получава названието "политика на удържане".

Една от най-запомнените досега констатации на Дългата телеграма е, че докато Съветският съюз малко се впечатлява от логиката на разума, то той е чувствителен към логиката на силата. На практика обаче Дългата телеграма е един наистина задълбочен документ, в който на базата на анализ на руската история и спецификите на марксистката идеология и на нейната модификация, наречена марксизъм-ленинизъм, обяснява вътрешната и външната политика на СССР и необходимите изводи за политиката на САЩ спрямо Съветския съюз.

Според Кенан в дъното на съветския невротичен поглед към световните събития е традиционното и инстинктивно чувство на Русия за несигурност, произтичащо от географското ѝ местоположение в незащитените степи на Източна Европа на пътя на номадски завоеватели, идващи (в миналото) от изток, и европейски завоеватели, идващи (в по-нови времена) от запад.

След Октомврийската революция това чувство се смесва с комунистическата идеология и азиатския стремеж към секретност и конспиративност. Съветското поведение на международната сцена зависи изцяло от вътрешната необходимост за легитимност на режима на Сталин. Кенан счита, че "Режимът се нуждае от враждебен свят, за да легитимира автократичното си управление... По тази причина Сталин използва марксизма-ленинизма като оправдание за инстинктивния страх на режима от външния свят, за оправдание на диктатурата, без която те не знаят как да управляват, за жестокостта, без която те не смеят да управляват и за жертвите, които те изискват от народа си. Това е фиговият лист на тяхната морална и интелектуална респектабилност."

Според Кенан решението за САЩ е в укрепването на западните институции и изчакване докато Съветският режим се смекчи. При това трябва да се оказва решителна и непрекъсната съпротива на натиска на СССР във всяка точка на света, където това е възможно, с оглед на необходимите материални ресурси. Кенан има предвид преди всичко оказване на въздържаща съпротива на натиска на СССР в политическата и икономическата сфера. Той не се конкретизира, че няма предвид военната сфера, тъй като е считал, че е очевидно, че СССР е толкова разрушен и обезсилен от войната, че не е необходимо да подчертава и да счита за реална опасността от военен конфликт между Запада и СССР.

След завръщането си в САЩ Кенан взима участие в изготвянето на "доклада на Клифорд-Елси", който развива констатациите и заключенията на Дългата телеграма за това как СССР работи в препоръки за бъдещата политика на САЩ. Докладът е с изключително ограничено разпространение, като Труман дори е поискал първоначално да му бъдат представени всички копия на доклада.

Статията "X", формално озаглавена: "Изворите на съветското поведение"

("The Sources of Soviet Conduct", Foreign Affairs magazine - July 1947), се появява отначало като анонимна публикация (откъдето и идва името ѝ "X"), но скоро се разбира, че това е статия, написана от Кенан, което ѝ придава статут едва ли не на официален документ на правителството на САЩ. Тя доразвива констатациите и препоръките на предишните два документа и се счита за пътеводител на Студената война. Самият Кенан е бил дълбоко неудовлетворен от насоките на интерпретация на "X" от американските политици през следващите десетилетия на студената война. Кенан счита, че той е бил особено неправилно разбран в препоръката, че "Политиката на Съединените щати спрямо Съветския съюз в бъдеще трябва да бъде политика на спокойно, но твърдо и неотклонно удържане и съпротива на съветските експанзионистични тенденции", като призив за глобална конфронтация със СССР. Той е считал, че Съветският съюз е значително по-слаб във военно и икономическо отношение от Запада и не представлява реална военна заплаха за западните демокрации. От друга страна той гледа на комунистическата идеология като на вирус, търсещ "болни тъкани" по света, които да използва при своето разпространение и именно това САЩ трябва да се стреми да предотврати, като вземе мерки за "лечение" преди намесата на комунистическата идеология и СССР.

Според самият Кенан статията има слабости в изложението, които правят възможна погрешната интерпретация на нейните препоръки. По мое мнение частта от управляващата върхушка в САЩ, която е желаела военна конфронтация със СССР, съзнателно е използвала слабостите в изложението и недостатъчната конкретност на препоръките, за които говори Кенан, за да осигури процъфтяването и разрастването на военно-промишления комплекс, срещу което самият Айзенхауер предупреждава в края на президентството си. (Някои хора считат, че истинският документ, който е бил пътеводител на американските политици през периода на Студената война, всъщност е "NSC policy paper 68", подготвен от Пол Нитце през 1950 година.) Според Кенан актуалността на препоръките му загубват до голяма степен значението си след смъртта на Сталин и към режима на Хрушчов е трябвало да се опита политика на сътрудничество.

През 1998 година Томас Фридман има интервю с Джордж Кенан във връзка с гласуването в Сената на САЩ на решение за експанзията на НАТО на изток. В това интервю Кенан казва:

"Аз мисля, че това решение е началото на нова студена война... Според мен руснаците постепенно ще реагират много негативно и това ще се отрази на тяхната политика. Аз мисля, че експанзията на НАТО е трагична грешка. За това решение няма никакви реални причини. Никой не заплашва никого. Тази експанзия ще накара бащите-основатели на тази държава да се преобърнат в гробовете си. Ние се подписахме, че ще пазим цяла поредица от страни, като за изпълнението на това обещание нямаме нито ресурси, нито намерение да го направим по никакъв сериозен и отговорен начин. Експанзията на НАТО е лекомислена постъпка на един Сенат, който няма никакви реални интереси в областта на външната политика."

...

"Това, което най-много ме притеснява е, колко повърхностен и неинформиран бе целият дебат в Сената." – добавя Кенан.

...

"Преди всичко ме обезпокоиха изказванията, че Русия е страна, която гори от желание да атакува Западна Европа! Нима тези хора не разбират, че нашите противоречия по време на Студената война бяха със Съветския комунистически режим? Сега ние обръщаме гръб на хората, които извършиха най-великата безкръвна революция в историята, за да свалят този Съветски режим! Днес демокрацията в Русия е толкова напреднала, ако не и дори по-напреднала от демокрацията в тези страни, които ние се задължаваме да отбраняваме от Русия. Това решение показва дълбоко неразбиране на историята на Русия и Съветския съюз. Естествено е, че ще има негативна реакция от страна на Русия и тогава тези хора, които взимат това решение сега, ще ни кажат "Ние ви предупредихме какви са руснаците!" Тази постъпка е просто неправилна и лоша!"

Тук мога да добавя само, че – изглежда – Кенан, който действително прави забележителен анализ на поведението на СССР, не е оценил реално движещите сили в поведението на САЩ, както след Първата, така и особено след Втората световна войни. Движещите сили във външната политика на САЩ са били не само борбата срещу комунизма като идеология, но и борбата за установяване на световно господство на САЩ, съвпадаща с интересите на военнопромишления комплекс. Последното особено ясно се проявява в новия основен документ на американската външна политика след разпадането на СССР, наречен "Project for the New American Century" (PNAC). Направлението на политиката на САЩ през последните две десетилетия изцяло следва препоръките на този документ, който изисква САЩ да установят недвусмислено военно превъзходство в света, което нито една държава да не е в състояние да преодолее и дори да си помисли да преодолее! Тук му е мястото да отбележа една особеност на политическият живот в САЩ, а именно, че външната политика на страната се контролира и определя от специфични среди във върховете на политическия естаблишмънт, които не зависят от това кой е президент и коя партия има надмощие в Сената и Камарата на представителите. От чисто практическа гледна точка това е напълно понятно, като се има предвид, че президентът почти винаги е човек без никакъв външно-политически опит, а Конгресът, особено през последните години, е комплектуван от политици с местни интереси и практически нулев международен опит и познания за света, което между другото е и резултат от спецификата на образованието в САЩ.

Преди няколко десетилетия, в разгара на Студената война, Джордж Кенан, поканен да изнесе лекция пред дясно ориентирана публика, предупреди:

"Искам да ви обърна внимание на това, че в природата няма нищо по-егоцентрично от воюваща демокрация. Скоро тя става жертва на собствената си пропаганда. Тя се стреми да прикачи на собствените си цели абсолютна стойност, което неизбежно изкривява виждането ѝ... Нейните врагове се превръщат в олицетворение на всичкото зло на света. Нейното виждане се превръща в център на добродетелта!"

Тук бих предложил на любознателните читатели да се запознаят с историята на Атина след Персийските войни. След победата над Персия демократична Атина, която е основният фактор в тази победа, постепенно достига до абсолютната убеденост в своята непогрешимост и непобедимост и в крайна сметка загубва от олигархична Спарта в Пелопонеските войни.

Както е известно, първоначалната цел на Путин бе да предотврати моралната, икономическа и териториална разруха по пътя, на която беше тръгнала Русия след разпадането на СССР.

От друга страна целта на САЩ, по всичко личи, че е да доминира цялата евро-азиатска маса, като предизвика разпадането на Русия поне на три части: Европейска Русия, Сибирска Русия и Далекоизточна Русия, което ще позволи лесното контролиране на богатствата ѝ и да си осигури контрол върху нарастващата мощ на Китай. Изобщо САЩ желае да предотврати появата на каквато и да е конкурираща сила в света, което се вижда от следните думи на Пол Волфовиц (един от авторите на PNAC), които се превръщат в новата национална стратегия на САЩ:

"Нашата първа задача е да предотвратим появата на нов конкурент, както на територията на бившия Съветски съюз, така и на всяко друго място в района. Това е главната цел на новата регионална отбранителна стратегия, която налага да предотвратим доминацията на всяка враждебна сила над ресурсите, които биха служили за основа на едно бъдещо глобално господство."

Ето още цитати от Волфовиц:

"САЩ трябва да покаже водачеството, необходимо да създаде и запази един 'нов ред', който да демонстрира на потенциални съперници безсмислието на опитите за постигане на по-голяма роля или за демонстриране на агресивност с цел защита на техни законни интереси. В областите извън отбраната ние трябва в достатъчна степен да демонстрираме загриженост за интересите на останалите развити страни, за да ги обезкуражим от опити за претенции към нашата позиция на вожд или от появата на амбиции за промяна на установения политически и икономически ред. Ние трябва да поддържаме механизъм, който да въздържа потенциални конкуренти дори от мисълта за по-голяма роля в регионален или глобален мащаб."

С други думи, никой не бива дори да си помисля за повече влияние отколкото му е отредено от САЩ в бъдещия "нов ред"!

А ето и още мисли на Пол Волфовиц:

"Ние продължаваме да считаме, че колективно конвенционалните сили на страните от бившото 'съветско пространство' притежават най-голям военен потенциал в Евразия и не пренебрегваме опасността за стабилността в Европа от националистическа реакция в Русия и опити за инкорпориране на новосъздадените Белорусия, Украйна и дори някои други страни."

По всичко личи, че САЩ не се страхува от конфронтация с Русия по нейните западни граници, а вероятно цели да я въвлече в конфликт в Украйна, подобен на конфликта, в който беше въвлечена СССР в Афганистан през осемдесетте години. Подобен конфликт е напълно възможен, ако Путин не е достатъчно въздържан в амбициите си по отношение на Украйна. В Украйна има прекалено много граждани, които не желаят присъединяване към Русия, и достатъчно много, които изпитват исторически патологична омраза към Русия, за да може страната да бъде безболезнено присъединена към Русия. В допълнение към това икономическите проблеми на Украйна са достатъчно тежки, за да има какъвто и да е смисъл и дори надежда, че присъединяването ѝ към Русия може да промени нещо в положителна насока.

От друга страна същото важи и за ЕС и САЩ. Икономическото състояние и на двете е такова, че една държава с размерите и проблемите на Украйна би била непосилно бреме за всяка от страните, които демонстрират "загриженост" за съдбата на украинския народ.

Във всеки случай, от думите на Волфовиц по-горе личи, че на Европейския съюз се отрежда ролята на помощник и помагач на САЩ в борбата за световно господство без да има какъвто и да е намек за равнопоставеност на двете сили на световната арена. В този смисъл е непонятно рвението на бюрократите от ЕС да сътрудничат на САЩ в амбицията им да откъснат Украйна от влиянието на Русия.

За сега Путин играе обикновено с поглед от няколко хода напред в сравнение с неговите противници, но играта е изключително опасна и може да доведе до фатални последици, особено като се има предвид участието в нея на "истерични дами" като Полша и Литва, които изглежда все още не са преживели историческото поражение на техните великодържавни амбиции от преди около 250 години, довели до изчезването им от картата на Европа за близо 150 години. Новата Студена война има прекалено много участници от едната страна, за да може да се счита за една добре контролируема игра. Освен това и самите САЩ са изправени пред проблемите на собствената си икономическа регресия и възхода на световната сцена на нови, неизвестни и нетествани досега участници.

Загадка е как американската политическа върхушка смята да продължи без Русия и, както изглежда – срещу нея, преговорите с Иран; как ще приключи със забърканата от Турция, Саудитска Арабия и Катар Сирийска криза; как ще си осигури достъп до войските, които смята да остави в Афганистан; как ще провежда политиката си на преориентиране от Европа към Тихия океан, насила бутайки Русия в прегръдките на Китай? Всъщност провалите в американската политика от последните петнадесетина години, свързани с неуспешните войни в Близкия изток, очевидно говорят за достъпа до властта на ново и не особено успешно поколение политици-ястреби.

Забележка. За ползващите английски бих препоръчал статията на Patrick Buchanan:

http://www.theamericanconservative.com/choosing-weapons-wisely-in-answering-putin/?utm_source=rss&utm_medium=rss&utm_campaign=choosing-weapons-wisely-in-answering-putin

Дилетант

Seymour Hersh за Обама, Ердоган и сирийските бунтовници

През август 2013 година, Барак Обама беше на път да атакува Сирия поради преминаването на "червената линия", която той беше поставил като ограничение срещу използването на Бойни отровни вещества (БОВ) от сирийската армия. Когато оставаха само два дена до атаката, той внезапно реши да поиска санкциониране на атаката от Конгреса на САЩ. Конгресът обаче, опарен от решението си, което Буш-младши използва за нападение срещу Ирак, реши да проведе серия от слушания по въпроса. В това време Русия предложи Асад да се разоръжи от химическите си оръжия и цялата шумотевица се спихна и замря. Излезе като че ли Обама само е чакал някой да му предложи да не атакува Сирия и той да се хване за предложението като удавник за сламка.

Неизбежно възниква въпросът какво всъщност стана, та любителите на военни авантюри предпочетоха да си "седнат на задниците" и вместо нова война да изберат химическо разоръжаване на Сирия?

Тези дни известният американски журналист Seymour Hersh, който периодически публикува статии за разследвания на "мръсни" афери от най-високите политически и военни ешалони на американския естаблишмент, публикува поредната си статия, разследваща причините за тази внезапна проява на въздържаност във върховете на американската администрация.

Забележка. Seymour Hersh става известен с разкритията си през 1968 година на военното престъпление на лейтенант Кали и войниците му в селището Son My (населено място в Южен Виетнам), известно още като "My Lai massacre", където са били убити по зверски начин около 500 мирни виетнамци – жени, деца и възрастни хора.

Според тази статия излиза, че през цялото време на дрънкане на оръжие и закани към Асад е имало остра борба между висшите военни кръгове от Генералния щаб на САЩ и политическото обкръжение на Обама по въпроса какво означава понятието "червена линия" от военна гледна точка? Означава ли това бомбардировачи, бомби и ракети, или части на морската пехота, или например части със специално предназначение, изпратени срещу Сирия?

Решаваща роля за отказа на Обама от нападение срещу Сирия е изиграла доставката на проби за изследване от мястото на атаката със зарин, извършена на 21 август 2013 година в едно от предградията на Дамаск, в британската военна лаборатория "Porton Down" в Wiltshire. Оказало се, че заринът, според състава на неизбежните му примеси, не съответства на този, който притежават военните в Сирия! С други думи, най-вероятно атаката не е дело на сирийската армия. Този факт окончателно е утвърдил мнението на военните, че атака срещу Сирия ще доведе до разширяване на конфликта в Близкия изток, а поводът – химическата атака на 21 август – рано или късно ще се разбере, че е фалшив и това ще бъде нов удар върху престижа на САЩ.

В статията си:

"The Red Line and the Rat Line. Seymour M. Hersh on Obama, Erdogan and the Syrian rebels"

By Seymour M. Hersh (April 06, 2014 "Information Clearing House - "LRB")

Seymour Hersh описва как, според негов осведомител (бивш служител във военното разузнаване на САЩ), в началото информация за наличие на изходни химикали за производство на зарин в ръцете на бунтовниците срещу Асад е циркулирала между сътрудниците на разузнавателните служби и как изведнъж, когато започнала разработката на планове за атака срещу Асад, тази информация внезапно е изчезнала по нареждане на Денис МакДоналд (началник на кабинета на Обама).

След атаката със зарин от 21 август 2013 година, Обама наредил на Пентагона да разработи планове за атака срещу Сирия. Версията за атака срещу 35 военни обекта, разработена от обединените щабове на САЩ, била отхвърлена като недостатъчно жестока и било поискано включването и на цивилни обекти, като индустриални центрове и инфраструктура. В крайна сметка военните разработили планове за жестока атака, включваща две "крила" от бомбардировачи Б-52, въоръжени с 1000-килограмови бомби, крилати ракети и т. н.

Планирало се е и участието на Великобритания (със самолети Тайфун и подводница, способна да изстрелва крилати ракети) и Франция (със самолети Рафаел).

На 29 август обаче британският парламент отказа да одобри разпорежданията на Камерън за участие в авантюрата срещу Сирия, която според заповедта на Обама е трябвало да започне на 2 септември. Постъпката на британският парламент вероятно е спомогнала за охлаждането на страстите на Обама, защото на 31 август той отлага атаката, желаейки да се подсигури с решение на Конгреса по този въпрос.

По това време увереността на администрацията на Обама, че само сирийската армия може да е извършила атаката, започнала да ерозира. Руското военно разузнаване успяло да достави проби на химикалите от Ghouta (мястото на атаката). Те ги анализирали и ги изпратили на британските си колеги, които от своя страна ги изпратили за анализ в Porton Down. Още от самото начало на аферата с използване на БОВ в Сирия британците и американците искали да разберат какви са източниците на материалите, използвани при производството на зарин. Те знаели всички източници, използвани при производство на БОВ в СССР, но не знаели от кои точно химикали се е ползвала Сирия при производството на своите БОВ. Когато руснаците им предали тази информация, се разбрало, че изходните материали, използвани за зарина при атаките в Сирия, не са от номенклатурата, предоставена от СССР и изобщо не са от номенклатурата, произвеждана в СССР.

Висшите военни в САЩ отдавна са се отнасяли с подозрение към симпатиите на турския министър-председател Ердоган към Ал-Нусра (официалният представител на Ал-Кайда в Сирия) и други ислямски фундаменталистки организации, които в крайна сметка маргинализираха секуларните бунтовници в борбата срещу Асад. Подозрението на американските генерали е било, че ислямските фундаменталисти, с помощта на турските секретни служби, ще се опитат да предизвикат намесата на САЩ във войната чрез операция под "фалшив флаг" с използване на бойни отровни вещества срещу мирното население.

На американските и британските разузнавателни служби е било добре известно, че Ал-Нусра чрез саудитските си покровители е получила през Турция големи количества изходни химикали за производство на Зарин и е успяла да организира производството му в достатъчни количества, за да може да го използва за провокация срещу сирийската армия.

През май 2013 година местната турска полиция в южна Турция е арестувала десетина членове на Ал-Нусра с 2 килограма Зарин. В обвинителният акт се твърди, че групата се е опитвала да си достави детонатори, тръби за производство на ракетни снаряди и химикали за производство на зарин. Петима от заловените са били освободени по време на предсъдебното следствие, а останалите са били пуснати под гаранция, като за Haytham Qassab, когото прокуратурата счита за ръководител на групата, е поискана присъда от 25 години. Турската преса е обсъждала оживено връзките на правителството на Ердоган с ислямските фундаменталисти в Сирия, а посланикът на Турция в Москва заявил през лятото на пресконференция, че заринът всъщност е бил най-обикновен ... антифриз!

Военното разузнаване на САЩ счита, че арестът доказва, че Ал-Нусра активно се занимава с производство на химическо оръжие и по-специално на зарин. Самият Haytham Qassab се самоидентифицира като член на Ал-Нусра и е свързан по-специално с Abd-al-Ghani, който е емир от Ал-Нусра, отговарящ за военното производство на Ал-Нусра. От 2004 година досега, членове на Ал-Нусра са доставяли изходни химикали за производство на зарин, който е използван не по-малко от 7 пъти в различни операции на Ал-Нусра и други ислямски фундаменталистки организации.

Серия от химически атаки, проведени през март и април 2013 година, са били разследвани през следващите няколко месеца от специална мисия на ООН. Според сътрудник на ООН, запознат с работата на мисията, химическата атака на 19 март при селото Khan Al-Assal, което е недалеч от Алепо, по всяка вероятност е извършена от части на сирийската съпротива срещу режима на Асад. В доклада си през декември мисията съобщава, че най-малко 19 мирни жители и един сирийски войник са загинали при атаката и много хора са били ранени. На мисията на ООН не е била поставена задача да търси виновните, но общото неофициално мнение на комисията, както и мнението на интервюираните местни жители и докторите, които са лекували пострадалите, е било, че атаката е дело на сирийските бунтовници.

Както вече беше отбелязано по-горе, между политическото ръководство на САЩ в лицето на Президента и неговата администрация и професионалните военни от Пентагона е имало силни разногласия по въпроса кой стои зад атаките с БОВ. Особено силна съпротива срещу идеите на хората около Обама и Държавния департамент е оказвало ръководството на Обединените щабове начело с генерал Мартин Демси. Той е считал, че няма достатъчно сериозни разузнавателни данни за организирането на атаки с БОВ от страна на правителството на Асад, още повече, че по това време Асад вече е имал превес във конфронтацията и не е можел да спечели нищо от използването на БОВ, а само да загуби международен престиж и да даде повод на Запада за открита намеса в конфликта.

Идеята на Обама и хората около него е била да поискат решение на Конгреса за атака срещу Сирия. В случай на провал, както и в случай на успех, но с по-късно разкритие, че военните на Асад не са използвали БОВ, Обама и Конгреса да обвинят разузнаването, че не им е дало верни данни. На практика, това би било повторение на сценария на войната срещу Ирак, но този път военните и разузнавателните служби не са пожелали да си затворят очите и да бъдат жертвени агнета на олтара на политиците.

Съществено място в статията на Seymour Hersh заема и историята за сътрудничеството между САЩ, администрацията на Ердоган в Турция, Саудитска Арабия и Катар за доставка на оръжие и муниции за сирийските бунтовници от арсеналите на Кадафи в Либия. Администрацията на Обама никога не обясни ролята си в създаването – с помощта на ЦРУ – на "rat line" – скрит канал за доставка на оръжие за бунтовниците в Сирия от запасите в Либия. Създаването на този канал е било одобрено още през ранната 2012 година. Оръжие и амуниции от Либия са били прехвърляни до Южна Турция, откъдето през границата са достигали до различните бунтовнически групировки в Сирия.

През януари 2013 година, Сенатската комисия по разузнаването представя доклад за атаката на местни бунтовнически организации в Бенгази, Либия, срещу консулството на САЩ в града. В него се обвинява администрацията на Обама и Хилари Клинтън, че не са осигурили адекватна защита на консулството и близката до него база на ЦРУ. На практика американските военни не са знаели за базата на ЦРУ поради това, че там са се занимавали с организирането на транспортиране на оръжие от складовете на Кадафи към Южна Турция за бунтовниците в Сирия. В резултат на нападението на местните терористични организации загинаха американският посланик Кристофър Стивънс и трима негови сътрудници. Любопитното е, че от така нареченото консулство в Бенгази след атаката са евакуирани 23 сътрудници на ЦРУ и само 7 сътрудници на Държавния департамент!

Всъщност от началото на 2012 година е имало тайно споразумение между администрацията на Обама и на Ердоган за доставка на оръжие от арсеналите на Кадафи за бунтовниците в Сирия. Организацията на събирането и изпращането на оръжията се е осъществявало от ЦРУ, а консулството е служело за камуфлаж, без да има реална дипломатическа задача в Бенгази. В Либия за параван често са били използвани австралийски фирми, чрез които е бил уреждан транспорт на оръжието до Турция. Парите за оръжието са били осигурявани от Турция, Саудитска Арабия и Катар. След достигането на пратките от оръжие до Турция, жандармерията е била използвана за охрана на транспортите до границата със Сирия, където оръжието е попадало в ръцете на съпротивата срещу Асад. При това често то е предавано в ръцете на организации, които разузнавателните служби на САЩ и Великобритания не са имали особено желание да въоръжават. Общата координация на операцията се е водела от Британската служба MI6.

Цялата тази нелегална дейност е била извършвана без необходимата за целта докладна записка на президента до ръководството на Сената и Конгреса и до комисиите им за контрол на разузнавателната дейност. За оправдание на това е била използвана вратичка в закона, третиращ тези процедури, според която докладна записка не е необходима, ако ЦРУ играе само роля на връзка между чуждестранни разузнавателни служби, каквито в случая се е считало, че са британските и турските служби.

След атаката на консулството в Бенгази, САЩ излизат от активно участие в операцията, но тя продължава. Счита се например, че след този момент поне 40 портативни противосамолетни ракети „земя-въздух“ са били доставени на сирийските бунтовници, макар че не е доказано, че техният източник са арсеналите на Кадафи. Така например на 28 ноември Вашингтон пост съобщава, че край Алепо бунтовниците са свалили с такава ракета транспортен хеликоптер на сирийската армия. Интересно е каква ще бъде реакцията на СМД, когато с такава ракета бъде свален израелски, американски или европейски пътнически самолет?

Излизането на САЩ от активно сътрудничество по така наречената "rat line" предизвиква недоволството на Ердоган. Неговите тайни служби и жандармерията продължават живота на снабдителната линия за уахабистите в Сирия. Резултатът от тази дейност са и събитията с използване на БОВ през 2013 година, които едва не доведоха света до нова война!

При срещата си с Обама в Белия дом през май 2013 година, Ердоган се опитва да повдигне въпроса за това, че според него Асад е преминал "червената линия", но Обама не се отзовава на желанията му и показва въздържаност по въпроса. Ердоган се е почувствал предаден от САЩ и решава чрез операция под "фалшив флаг" да предизвика решителна намеса на САЩ в конфликта, която да го реши веднаж завинаги. С тази цел турските тайни служби уреждат доставка на изходни химикали за производство на зарин, а жандармерията надзирава обучението за производство и използване на зарина. Саудитска Арабия активно участва както в доставката на химикалите, така и във финансирането на операцията.

За щастие на народите от района, американските военни и разузнавателните служби на Русия, Великобритания и САЩ, в режим на забележително ефективно сътрудничество, успяват да провалят подпалваческите амбиции на Ердоган.

Оказва се, че този опит за провокационна операция под "фалшив флаг" в Сирия не е единствен за уважавания от българските правителства партньор Ердоган. Наскоро в Турция бяха публикувани в Интернет разговори между Ердоган и Фидан (ръководителят на турските разузнавателни служби), в които се обсъжда организирането на провокационна операция срещу гроба на Сюлейман хан, дядото на Осман I, който се намира в Сирия, но е екстериториален и се охранява от турски контингент. Фидан е предложил да се "уреди" обстрел на гроба с няколко ракети, като за това бъдат обвинени военните подчинени на Асад, и след това да се стартира инвазия на турски части, които на практика да окажат помощ на губещите войната бунтовници.

Ердоган разбира се обяви записите на тези разговори за фалшификация и достъпът до тях в Интернет беше блокиран.

Едно от удивителните неща в тези истории е каква свобода на действие има турското правителство, като то дори си позволява безнаказано да се опитва да въвлече САЩ и НАТО в провокационни военни действия, които могат да имат фатални последици, както за локалния, така и за световния мир!

Според информаторите на Seymour Hersh Турция е особен случай в НАТО и на практика има голяма свобода на действие, която – както изглежда – Ердоган не се свени да използва за свои политически цели. Това би трябвало да служи като сигнал за внимание на някои правителства в района.

Тук неизбежно ми идва на ум поговорката: "С такива приятели врагове не ти трябват!"

Забележка. Този материал не е превод на статията на Hersh, а само използва някои данни от нея. Желаещите, които се интересуват от обсъжданите въпроси, могат да потърсят статията в Интернет.

Дилетант

Накъде след Крим?

Не знам в кой спорт точно Путин има "черен колан", но имам чувството, че това е един от онези бойни спортове, в които майсторлъкът е да се използва максимално енергията на атакуващия противник, за да бъде той изваден от равновесие и победен.

Все повече и повече ми се струва, че Западът подготвяше от дълго време събитията в Украйна, като дори реши да се възползва от услугите на сили и организации, чиято идеология и методи са против официалните идеи на Запада за хуманизъм, търпимост между хората с различен цвят на кожата, различна сексуална насоченост, различна етническа и религиозна принадлежност и т. н. Имам предвид пронацистките партии и организации в Украйна, които изиграха ролята на щурмоваците от SA в Германия при възхода на Хитлер и неговата партия. Идеята при използването на тези организации при опита за промяна в Украйна в антируско направление вероятно предвижда тези организации или да бъдат "опитомени", след като си свършат работата, или, ако се наложи не дай боже, да бъдат ликвидирани, както бяха ликвидирани SA отрядите в "нощта на дългите ножове" през 30-те години в Германия. Може да се каже, че опитите за "опитомяване" на тези организации вече са налице с кандидатирането на Дмитро Ярош за президент, а убийството на Мюзичко може би е своего рода предупреждение към членовете на тези организации, че техните безобразия скоро ще престанат да бъдат толерирани. Все още е трудно обаче да се предвиди каква ще бъде съдбата на "Десен сектор" и останалите украински организации от този тип, защото и тези хора четат история и може би даже се учат от нея, което обикновено не може да се твърди за болшинството от политиците, така че съдбата им ще зависи от тяхното поведение в близкото бъдеще.

И така, ако допуснем, че руското разузнаване, което вероятно има много агенти в Украйна, е разбрало овреме за намеренията на Запада да свали корумпирания, но иначе законно избран, режим на Янукович, то възниква въпросът как Русия би трябвало да постъпи при подобен заговор в Украйна?

Една възможност би била да се вдигне шум около този заговор, да се обвини Западът, че отново планира поредната "промяна на режим" с всичките обвинения и инсинуации при подобни разкрития. Естествено при реакция на Русия от този тип в Средствата за масова дезинформация (СМД) на Запада неизбежно биха последвали подигравки за параноята на Кремъл, който "вижда зад всяко дърво" враг и "зад всеки ъгъл" – агент на ЦРУ. В такъв случай обикновено побеждава този, който може да говори от по-висока трибуна, т. е. страната с по-мощна пропагандна машина, която се чува на повече места по света. В допълнение към това, след като операцията приключи, както се казва: "Битият си е бит, а ...!"

Другата възможност е тази, която избра Путин, а именно да изчака началото на представлението и в момента на кулминацията, когато всички участници са се вторачили в сцената на главното действие, да се приложи хватката, използваща енергията на заслеплението от победата в Киев и с леко усилие да се откъсне вкусното парче от Украйна, наречено Крим, който не трябва да се забравя, че е от изключително стратегическо значение за Русия, особено в светлината на неспирното движение на НАТО на изток.

И така, когато превратът на Майдан достигна апогея си, Янукович бе свален и позорно трябваше да се спасява с бягство, а обсаденият парламент в Киев трябваше да избира между разправата и послушанието, специалните служби на Русия проведоха брилянтната си акция. Разбира се в случая немалка роля изигра и желанието на населението в Крим да се присъедини към Русия, което желание вероятно има корени още в миналото, когато Хрушчов, в момент на духовно или спиртно опиянение, е решил да подари полуострова на Украйна.

Само за няколко дни в Крим се появиха "сили на местната самоотбрана", които завзеха парламента. Ако не се лъжа, беше избрано ново ръководство на автономната област, парламентът обяви предстоящ референдум за статута на Крим, който набързо беше преместен напред с два месеца. Референдумът се проведе успешно и Крим помоли да бъде зачислен в Руската федерация. Не минаха и няколко дена и парламентът на Руската федерация прие за нови членове Крим и Севастопол и с това операцията приключи преди САЩ, ЕС и НАТО дори да успеят да охнат!

В случая в ролята на "бития и ..." се оказа Западът, който просто пробля контра-хода на Кремъл и сега ще трябва, както се казва, "Да се жалва на арменския поп.", а както е известно тази инстанция е повече плод на народното въжделение за справедливост, отколкото на някакви реални възможности за диспенсация на справедливост.

Всичко това поражда сред политиците и тружениците от СМД реминисценции за възхода на Хитлер и присъединяването към Германия на Судетската област през 30-те години на миналия век. Наистина, формално двете събития си приличат външно, но както винаги дяволът е в детайлите или по точно казано – в контекста на събитията. От една страна присъединяването на Судетите и на Крим си приличат по това, че за съответните народи те представляват акции, изправящи исторически несправедливости. В случая на Германия – Версайския договор, който много историци и от онова време и днес считат за несправедлив и чреват с реални опасности за мира в Европа. В случая на Русия – незаконното и стихийно разпадане на СССР, което също така е чревато с много опасности и заплахи за мира и стабилността в Европа. Освен това, кой знае защо, всички забравят расистката и човеконенавистническа идеология на Хитлер и че Путин и днешна Русия нямат нищо общо с подобна идеология, а също така и нищо общо с някакви амбиции за завладяване на ново жизнено пространство и поробване на цели нации от "унтерменшени" (нем. Untermenschen – непълноценни хора)! Кой знае защо всичко това дори не се споменава в изказванията и речите на такива видни "хуманисти" като Хилари Клинтън, Медлин Олбрайт и много други, които съвършено безпардонно поставят знак за еквивалентност между Путин и Хитлер! Истината е, че Путин има автократичен стил на управление, но нито режимът му, нито целите на политиката му могат дори бегло да се сравняват с тези на Хитлер и хитлеризма.

Ако човек се върне назад във времето през последните година-две, ще установи индикации, че Путин наистина е имал нещо предвид. Така например само преди година-две руският парламент прие, ако не се лъжа, закон, който забраняваше висши държавни служители да притежават имоти и инвестиции в чужди страни. Освен това Путин на няколко пъти призоваваше руските олигарси да инвестират парите си в Русия, а не на Запад. Излиза, че тези мерки може би не са били случайни приумици, а част от политика, целяща предпазване от любимото оръжие на САЩ срещу режимите, които не се харесват на управляващите там – финансови и икономически санкции!

Санкциите срещу Русия последваха почти веднага. На първо време хилави и даже смешни, но все пак санкции. Забраняват се визи за тридесетина души, за които се счита, че са от антуража на Путин, но все пак се внимава да не са хора, чиито капитали са полезни за западната икономика. Германия се възмущава от постъпката на Путин, но едновременно с това отбелязва, че над 6000 немски фирми имат интензивни връзки с Русия, а и 40% от газта, използвана в Германия, идва от Русия и няма откъде другаде да дойде.

Крайно реакционни кръгове в САЩ изказват полуумни идеи как САЩ ще спаси Европа с доставки на газ, които могат да започнат ... най-рано след 4-5 години! Предлагат се най-различни варианти за наказание на Русия, но дума не се споменава за ход, който би могъл наистина да обърка плановете на Путин, а именно подобряването на отношенията с Иран, който наистина може да доставя газ за Европа, защото ционисткото лоби не допуска подобни своеволия!

Като се има предвид "ефективността" на санкциите, прилагани досега срещу други, далеч по-малки и по-слаби държави, то опасенията ми са, че и тези санкции едва ли ще се увенчаят с успех. Проблемът е още и в това, че останалите страни от БРИКС се въздържаха да гласуват за резолюцията на ООН, заклеймяваща анексирането на Крим към Русия, а тези страни постепенно придобиват все по-голяма и по-голяма тежест в международните отношения.

МВФ вече е на линия с помощта си за Украйна, която ще се изрази в това, че банките, проявили недалновидността или лакомията си да дават заеми на Украйна досега, ще си получат парите обратно с лихвите. Украйна пък, ще приеме в замяна жестоки съкращения на субсидиите за газ и електричество за обикновените хора, драстично намаляване на пенсиите и заплатите, безогледна приватизация на държавните предприятия и собственост, изобщо всички мерки от арсенала на МВФ, които досега не са помогнали на никой народ да излезе от криза, но са осигурили вкусни късове от народното богатство за международната олигархия!

НАТО пък изпраща по някой и друг самолет в страните около Русия да успокои редовните параноични партньори като Полша, Литва и другите прибалтийски държави, които само чакат Путин да се изкашля и веднага тичат при чичо Сам с паническия вик за руския реваншизъм и заплаха за независимостта им! Слава Богу, че поне нашите управници не молят за войски, ако изключим разбира се понятното искане на военния министър за повече пари за така дълго отлаганата модернизация на българската армия. Не че ще го огрее, но ако сега не поиска, кога друг път ще има такъв удобен случай?

За съжаление мнозинството от българските политици и ратниците в отрядите на СМД все още поставят знак на еквивалентност между русофобията и патриотизма, но то е повече израз на "дупедавство", отколкото на някакви сериозни убеждения и разбирания, каквито те най-вероятно просто нямат.

Разбира се санкциите на САЩ и ЕС едва ли ще постигнат нещо, освен да стимулират Путин да започне сериозно да действа по освобождаване на руската икономика от доларовата зависимост. Засилват се сигналите за опит за налагане на рублата като средство за разплащане с Русия, за което сега е може би най-добрият психологически момент. Подобни разговори се водеха отдавна със страните от БРИКС, като целта е постепенното освобождаване на техните икономики от доларовата зависимост, която очевидно дава огромни предимства на САЩ да трупа безнаказано огромни финансови дефицити и чрез манипулации на цената на златото да поддържа цената на долара.

Западът забравя една особеност на руската психика, а именно, че Руският народ се мобилизира при национална опасност и е способен да работи в режим на лишения в името на националната идея! Точно такава обстановка волю-неволю създават санкциите срещу Русия, които макар и калибрирани така, че да засегнат само олигарси и висши държавни служители близки до Путин, вероятно ще се възприемат от болшинството руснаци като посегателство върху тяхното национално достойнство.

Задачите на Путин в тази обстановка, по-специално за Украйна и Крим, са очевидни:

1. Крим трябва максимално бързо да се превърне във витрина на Русия към Украйна. В тази насока пенсиите и заплатите на полуострова вече са повишени почти двойно. Предвиждат се над 6 милиарда долара инвестиции за съживяване на икономиката на Крим, което е по силите на Русия, още повече, че тя канцелира договорите си с Украйна, според които плащаше стотици милиони долари за наем на базата в Севастопол и осигуряваше дискаунт за внасяния от Русия газ отново в качеството на плащания за базата. Ликвидирано е и намалението на цената на газа, чрез премахване на митото върху нея при износ за Украйна, като жест към бъдещето влизане на Украйна в митническия съюз между Русия, Белорусия и Казахстан.

2. В районите на Източна и Южна Украйна ще се култивират организации, които ще се борят за федерализация на страната, като минимум на база области, които трябва да получат максимално големи права в икономическо и културно отношение. Не трябва да се забравя, че Украйна е по-скоро географско понятие, отколкото национална държава, и Кремъл ще се постарае с всички сили тя да не се превърне скоро в национална държава. Анексирането на нови области от Украйна към Русия би представлявало непосилно бреме за руската икономика и аз си мисля, че Путин не се стреми към това. Неговата цел е преди всичко една неутрална Украйна, представляваща буфер и мост между Русия и Европа.

Тепърва предстоят сътресенията от икономическите мерки на МВФ, които ще ударят украинците по изпразнените джобове с такава сила, че е трудно да се предскаже каква ще бъде тяхната реакция. САЩ се опитват да хвърлят на раменете на народите от ЕС икономическо бреме, което е непосилно за тях и преди всичко ненужно. Европа няма нужда нито от индустрията на Украйна, която не отговаря на стандартите ѝ, нито от селското стопанство на страната, което, разполагайки с една от най-плодородните почви в света, може да бъде само конкурент на селските стопанства на Франция, Италия, Испания и другите селскостопански райони на континента. САЩ неотклонно се стремят да конфронтират Европа и Русия, което не е в интерес нито на едната, нито на другата страна. В резултат на това те насила тикат Русия в прегръдките на Китай, като при това ѝ създават реномето на мощен противник на западния и преди всичко на американския империализъм. Путин може спокойно да чака и доволно да потрива ръце, защото политическите джуджета на Запада действат така, като че ли са негови агенти и помагачи в борбата за престиж в световен мащаб.

Дилетант