Пътувания: Baja California

Срам ме е да си призная, но за Калифорния знаех твърде малко преди да избягаме от България през 1985 година. Спомням си един ден, само няколко месеца преди да изчезнем, Ангел Новоселски (за съжаление вече покойник) ми направи малък тест за Калифорния, който включваше твърде елементарния въпрос: "Коя е столицата на Калифорния?". Аз се провалих безнадеждно, като не можах да позная даже от три пъти! Ще си спестя срама да изброявам отговорите си, но най-близкият град, който назовах, беше на повече от 150 километра отдалечен от столицата Сакраменто.

Все пак знаех, че щатът се намира на брега на Тихия океан и че на юг от американската Калифорния се намира един дълъг полуостров (с дължина около 1250 км и ширина от 40 до 320 км.), който принадлежи на Мексико и се нарича Baja California. Знаех още, че този полуостров отделя от Тихия океан Калифорнийския залив, известен още като Морето на Кортес. Тези си познания дължах на беглия ми контакт с книгата на Стайнбек, озаглавена "Дневник от Морето на Кортес" или нещо подобно.

По-късно се заинтересувах малко повече за историята на Калифорния и научих, че още по времето на Ернан Кортес се е носела легендата за остров Калифорния. През 1510 година в романтичната си новела "Las Sergas de Esplandian", Garcia Rodriguez de Montalvo описва Калифорния като остров на запад от "Индиите", много близко до земния рай. Според автора „островът е населен от тъмнокожи жени, които живеят без мъже, подобно на легендарните амазонки!“

Експедиции през 1530-1540 години достигат до Калифорнийския залив и откриват, че Калифорния всъщност е полуостров. Въпреки това легендата, че Калифорния е остров живее още близо 100 години.

Всъщност испанците са наричали Калифорния земите на запад и северозапад от "Нова Испания", които днес включват както полуострова, придобил името Baja California, така и редица щати на съвременните САЩ, които тя завладява от Мексико през Мексиканската война.

Тези щати днес са: Калифорния, Невада, Юта, Аризона и части от Колорадо и Уайоминг. В резултат на тази несправедлива колонизаторска война Мексико намалява по територия почти наполовина.

Първоначално, докато търсехме работа и си устройвахме живота, интересите ми към историята и географията на Калифорния оставаха на заден план. Все пак, главно по утилитарни причини, след като купихме къща, започнахме да проявяваме по-голям интерес към съседно Мексико, което за нас по чисто географски причини беше Baja California или на български – Долна Калифорния. Основна заслуга за интереса ни имаше една наша позната, която ни каза, че теракотените плочки в Тихоана (първият мексикански град след пресичане на границата при Сан Диего) били няколко пъти по-евтини. Като примерни българи-новозаселници ние започнахме да правим планове за ремонт на бани и кухня още докато спяхме на дюшеци на земята. Предвид на мизерните ни авоари, цената на плочките беше от особена важност за нас.

Още първото ни посещение в Тихоана ни направи впечатление с няколко неща:

– На граничния пункт имаше поне 20 алеи за коли в едната посока и още толкова в другата.

– На излизане от Щатите никой не искаше документи – нито от американска страна, нито от мексиканска. На връщане пък, документи искаха само американците и то само, ако на въпроса, дали си гражданин на САЩ, отговориш отрицателно!?!

– На влизане в Мексико трафикът почти не спираше, но на излизане се чакаше от десетина минути до час-два в зависимост от времето на деня, седмицата и даже годината.

Щом влезехме в Тихоана ние почти веднага се загубвахме из завиващите улици с френетично движение, което по своята организираност и дисциплина мога да сравня само с движението по улиците на днешна София.

Веднъж, при един от търговските ни набези в Тихоана, се разигра следната сцена. Юлия навлезе в една еднопосочна улица в неправилна посока. Разбира се насреща веднага се появиха двама мексикански полицаи. Юлия спря и се опита да мине с обикновения си номер – на завързване на приятелски разговор с полицаите, но не се получи нищо, защото те не говореха английски или поне не желаеха да покажат, че говорят английски. Тогава Тери, който беше понаучил испански от приятелите си в гимназията, намекна на полицаите, които искаха да ни водят в участъка, че можем да се разберем и без такива усложнения. Юлия разбра накъде бие Тери и му каза на български да предложи на полицаите 20 долара. Тери ѝ каза да не се обажда и им предложи 10 долара. За голямо наше удивление обаче, полицаят, с когото се водеха преговорите, каза строго на Тери да им даде колкото е казала майка му! Тери продължи да им говори за 10 долара, но полицаят настояваше, че Тери трябва да послуша майка си! Най-накрая Тери се предаде, сложи една двадесетачка в паспорта си и го даде на полицая за проверка. Полицаят му върна паспорта, естествено без банкнотата, и най-учтиво ни помогна да обърнем посоката на движението си, след което ни пожела приятен път!

За съжаление, така и не разбрахме откъде полицаят разбра колко долара е казала Юлия на Тери да му даде?

Първото сериозно пътешествие в Долна Калифорния направи Тери с няколко приятели от Бъркли. Мисля, че това беше след ирландския период на Тери, когато той влезе в напълно многонационална компания или по-точно беше асоцииран член на редица национални групи в университета. (Доколкото си спомням първата година на Тери може да се характеризира като гръцка, втората като руско-еврейска, третата като ирландска, а през четвъртата той заряза националния признак и беше приятел едва ли не с половината европейци в университета!) Та след края на учебната година Тери се появи във Фулертън с антураж от един новозеландец, двама ирландци и една англичанка (не гарантирам за състава и броя на участниците) и ни заяви, че трябва да им предоставим камиона за пътешествие в Долна Калифорния! Ние с Юлия се опитахме да възразим, но Тери ни заяви твърдо, че хората идват чак от Бъркли и е неучтиво да им отказваме такова елементарно желание!

Юнаците преспаха у нас в хола, като се натъркаляха по земята, опаковани в спалните си чували, и на другата сутрин заминаха.

Следващия път от тях чухме след около седмица, когато Тери ни се обади от един сервиз на около стотина километра на юг от Фулертън, където камионът беше "обявил стачка" и беше отказал повече да се движи. Ние с Юлия отидохме и прибрахме пътешествениците, които, почернели от пот, прах и слънце, отново се натъркаляха по пода в хола и спаха поне десетина часа.

Оказа се, че на камиона му се беше скъсал ремъка, който задвижваше вентилатора, и още няколко други важни устройства, но това не беше довело до сериозни повреди. В допълнение имаше малки изкривявания по брони и калници, но те можеха да се пренебрегнат.

Пътешествениците бяха във възторг от пътуването. Те бяха минали през Мексикали, който е столицата на северния от двата Мексикански щата, разположени в Долна Калифорния. Той се казваше Baja California за разлика от южния щат, който се казваше Baja California Sur и на който столица беше La Paz. Границата между двата щата минаваше без никакви церемонии по 28-ия паралел.

От Мексикали нашите пътешественици заминали за Сан Фелипе, който се намира на около 150 км. на юг, на брега на Морето на Кортес. Оттам те тръгнали към Мулеге, което е на около 250-300 километра на юг, също на брега на Морето на Кортес. Бедата била в това, че в един момент, по пътя към Мулеге, асфалтовото шосе свършило и те трябвало да карат около стотина километра през пустинята Сан Фелипе по черен път, който бил практически непроходим за обикновени коли. От този път и бяха останали за спомен дентовете по броните, калниците и даже на една от джантите на камиона.

Компанията беше спала в каросерията на камиона, а на момата-англичанка, която ги придружаваше, бяха предоставили седалката в кабината. Единодушният съвет на компанията беше обезателно да посетим Долна Калифорния, където имало вълшебна пустиня пълна с невероятно количество кактуси, а морето било очарователно и нощем фосфоресцирало!

Ние се възползвахме от препоръките на младите пътешественици още на следващата година. В началото на септември, използвайки празниците около американския ден на труда, ние, Юлия, Тери, Жени и аз, се натоварихме на камиона и заминахме на юг с намерение да стигнем до Мулеге, но по тихоокеанското крайбрежие. В Сан Диего към нас се присъедини Тодор – сина на едни наши познати – и ние пресякохме границата без никакви проблеми.

От Тихоана до Енсенада пътят беше магистрала и ние го минахме много бързо. След Енсенада обаче пътят стана обикновен първокласен път с две платна – по едно за всяка посока на движението. Асфалтът беше доста добре поддържан, но по пътя с бясна скорост се движеха огромни камиони-тирове и при срещата с всеки един от тях ние имахме чувството, че течението ще ни издуха извън пътя. За щастие и камионите от нашата страна също се движеха с бясна скорост, така че нямаше нужда да ги задминаваме, а то иначе щеше да бъде много опасно! Асфалтът на пътя свършваше отстрани, без никакви церемонии и глезотии от вида на бетонен банкет, с височина от около десетина сантиметра, при това ръбът на асфалтената покривка беше назъбен от ерозията по най-произволен и невероятен начин. Изобщо слизането на някое от колелата от асфалтената покривка означаваше почти сигурна катастрофа. За тази опасност свидетелстваха и малките каменни паметници, много от тях със запалени кандилца, които се срещаха почти на всеки завой и корубите на коли предупредително гниещи покрай пътя.

Гледката наоколо беше неописуема. Хълмове с камънак и чакъл, по които величествено се издигаха като войници огромни кактуси. Понякога те бяха самотни, понякога на групи, но винаги мълчаливи и строги, като че ли охраняваха разноцветните хълмове, наредени в безкрайни вериги във всички посоки около нас. Пътят се издигаше и слизаше по хълмовете, които бяха по-полегати или се извиваше като змия между тези, които строителите бяха решили, че е по-разумно да заобиколят. Всъщност, ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да различи между големите кактуси и други по-малки, защото пустинята само на пръв поглед изглеждаше гола, а иначе тя имаше своята растителност от кактуси и треви, само дето те бяха много нарядко и за да ги види човек трябваше да се вгледа или да спре и да походи наоколо по многоцветните камъни и скали. От лявата ни страна, в далечината, се нижеше нещо като планинска верига, потънала в маранята на безмилостното слънце. Отдясно, в далечината, рядко проблясваше Тихия океан.

Изобщо на полуострова има четири пустини: San Felipe, Central Coast пустинята, Vizcaino и Magdalena Plain. Според мен ние се движехме по пустинята на "Централния бряг".

Тук-там се срещаха долини, в които растеше трева. В долините понякога се забелязваше порта с нещо като ограда по около десетина метра от двете ѝ страни. До портата водеше черен път, който се отклоняваше от шосето и който продължаваше след портата. Това навярно символизираше границата на някое ранчо, но така или иначе къщи се виждаха много рядко и безлюдието беше недвусмислено и напълно в унисон с пустинния пейзаж.

Привечер пресякохме 28-ия паралел и достигнахме градчето "Гуерреро Негро", или казано на български "Черният воин". Името ми се видя странно и по-късно направих справка, от която разбрах, че то е кръстено така на един китоловен кораб от Масачузетс, който заседнал край брега на това място през 1850 година. По това време капитан Charles Melville Scammon открил, че в тези води всяка година през февруари се събират огромно количество сиви китове да раждат малките си. Любимото им място за това събитие е лагуната "Ojo de Liebre", което на български май се превежда като "Окото на заека". Естествено лагуната станала любимо място и на китоловците от Европа и Америка. Сега районът е резерват и в него се събират освен китовете и огромно количество птици по време на сезонната им миграция. Казват, че китовете били толкова добре разположени към туристите, че позволявали на корабчетата и лодките да се доближават плътно до тях, а малките китчета даже разрешавали на туристите да ги галят.

Около лагуната е разположена и най-голямата фирма в света за производство на сол (около 7 милиона тона годишно), основана от Daniel Ludwig. Тя използва повишената соленост на водата в лагуната, което прави производството на сол особено изгодно. Тази сол се изнася практически за всички страни на Тихоокеанския басейн.

От Черния войн свихме на изток, (изоставяйки главния път, който стигаше чак до Кабо Сан Лукас на южния връх на полуострова) за да пресечем полуострова и да стигнем до Морето на Кортес. Бързо се стъмняваше и небето започна да се покрива с облаци. Не след дълго, когато се изкачихме в планината, която трябваше да пресечем, видяхме в далечината мълнии, които мълчаливо святкаха в небето. Стана много тъмно и страшно. Юлия беше сменила Тери, защото не издържаше да му се кара непрекъснато да кара по-бавно. Изведнъж на пътя, в светлината на фаровете, се мярна фигурата на жена, която ни махаше да спрем. Юлия започна да намалява, но поради скоростта ни я бяхме вече задминали. В този момент Тери ѝ извика да не спира, защото от храстите са излезли и двама мъже. Юлия натисна газта и ние продължихме. Тери ни информира, че в района има трафиканти на наркотици и още при предишното му посещение са му казали да не се спира на стопаджии.

Продължихме по виещия се между скали и ровини път. В далечината проблясваха светкавици и вятърът започна да се усилва. Най-накрая стигнахме брега при Мулеге, точно когато се разрази ужасна тропическа буря. Спряхме в един къмпинг, където ни казаха да си намерим място и да се настаним. Нашето настаняване беше просто. Спряхме на една полянка и се натъркаляхме в каросерията на камиона. Жени, като най-дребна, легна на седалката в кабината. Навън гърмеше, тряскаше, святкаше и духаше невероятно силен вятър. Камионът се клатеше застрашително и имахме чувството, че вятърът ще го отнесе. Молехме се само пластмасовата коруба, която покриваше каросерията, да издържи и да не се откачи, защото тогава оставахме напълно беззащитни пред тропическата буря.

След около два часа беснеене вятърът и дъждът спряха, небето се изчисти и на него заблестяха милионите звезди, светещи ярко в чистата атмосфера на девствената южна природа.

Сутринта отидохме до администрацията на къмпинга да уредим преспиването си. Оказа се, че всеки ден в къмпинга щеше да ни струва по 50-60 долара, реално без никакви удобства. Тери беше категорично против да оставаме в къмпинга и обеща да ни заведе, където беше къмпингувал с англосаксонците миналата година. Закусихме и тръгнахме.

Мулеге е малко селище от няколко хиляди души, което носи помпозното име "Heroica Mulege". Квалификацията за "героичност" градчето дължи на факта, че по време на Мексиканската война, жителите му, заедно с жителите на околните селища, се обединили и не позволили на "гринговците" от севера да превземат областта. В чест на това и селището е наречено "Героично Мулеге". Иначе в него има само две забележителности:

– Едната забележителност е мисията, която е основана през 1705 година. Строителството на днешната мисия е започнал през 1754 година йезуитският отец Francisco Escalante. Тя се намира на хълм високо над долината на река Rio de Santa Rosalia.

– Другата забележителност е някогашният затвор, който е разположен в самото градче. Някога, когато все още са го използвали, затворът не е имал охрана и затворниците са можели да ходят свободно из града, като са били длъжни да се връщат вечер в затвора. Те даже са имали право да създават семейства в градчето и да имат деца. Никой не е бягал, защото наоколо е било пустиня и не е имало накъде да се бяга.

Всъщност районът на Мулеге е нещо като оазис около устието на Rio de Santa Rosalia, в който растат всякакви тропически плодове и зеленчуци. Такива места в Долна Калифорния са малко и на това вероятно се е крепял лекият режим в затвора.

Тери бързо намери плажа, на който са прекарали миналата година. Той беше дълъг и широк, с прекрасен пясък и дори някаква тоалетна с много съмнителна хигиена. Имаше и лавка, в която нямаше почти нищо друго освен хляб, но ние си носехме храна и хлябът ни беше достатъчно.

Паркирахме близо до най-високата точка, до която стигаше водата при прилив. Тери замина да наема каяк от близката база за лодки, която се виждаше в края на плажа. Той скоро се върна с един каяк, който можеше да кара до 3-4 души наведнъж. Съблякохме се по бански и нахлухме в морето. Водата беше топла като чай и прозрачна като в планински ручей. Наоколо се виждаха няколко по малки и по-големи островчета.

В следващите три дена ние излизахме от водата само, за да спим и да ядем. С лодката обикаляхме по-близките островчета, където всички без мен се гмуркаха с маски и шнорхели да наблюдават безкрайното разнообразие от разноцветни риби, миди, корали и изобщо всякакви плуващи и стационарни морски животни. Аз обикновено стоях около лодката и се пляцурках в басейнчета оформени от причудливите морски животни населяващи местните коралови поселения. Отвреме-навреме някой от компанията идваше да ми докладва какви чудесии се виждат във водата наоколо. По плажа се щураха мексиканци с торби, които събираха някакви животни, изхвърлени от приливите, или които, останали на сухо, панически се опитваха да се доберат обратно до водата. Бях чел някъде, че при Мулеге се срещат две течения – едно топло от север и едно студено от юг, на което се дължи огромното разнообразие на морски животни в района.

Вечерно време продължавахме да се къпем във водата, която не си променяше температурата нито за минута. Заливът фосфоресцираше с милионите светлинки на планктона и когато човек излезеше от водата за известно време също светеше от полепналите капки вода, които се стичаха по тялото и то постепенно се превръщаше в тъмен силует на фона на залива и небето.

Неизбежно дойде и края на нашата кратка ваканция в Мулеге. Прибрахме си багажа в камиона, натоварихме се кой къде намери и потеглихме. Очакваше ни дълъг път от близо 1000 километра по неверните пътища на Долна Калифорния, около които като мълчаливи войници се издигаха кактусите по хълмовете, а малките параклисчета около пътя напомняха за крехкоста на живота. По желание на Юлия и Жени спирахме няколко пъти да събираме кактуси за садене в двора. Не ми беше ясно доколко това беше разрешено и затова направихме известни усилия да поприкрием плячката от екзотични пустинни растения.

След близо 10 часа почти непрекъснато каране се добрахме живи и здрави до Фулертън. На другия ден донесените кактуси бяха разселени по двора и ни напомняха за прекрасната ваканция в Долна Калифорния.

Следващия път, когато посетихме полуострова, ходихме до Сан Фелипе. В камиона бяхме Юлия, Тери, Додо (племенницата на Юлия) и аз. Отначало се запътихме към Сан Диего и там свихме на изток по магистралата. Минахме през един изключително недружелюбен район от скалисти голи планини. Казват, че през тези планини от Мексико в САЩ всяка година минават хиляди незаконни емигранти. Изобщо не се удивлявам, че много от тях си оставят костите от жажда и изтощение в тези скалисти хълмове и безплодни долини, в които на пръв поглед нямаше дори намек за вода.

За около два часа стигнахме от Сан Диего до Мексикали. Градът миришеше омаломощаващо на всякакви химикали, от които разпознах само миризмите на хлор и амоняк. Беше невероятно, че хора могат да живеят в тази атмосфера, но те живееха и щъкаха пеша или в коли по улици и тротоари като мравки.

До Сан Фелипе пътят беше подобен на този до Мулеге. Двупосочен, асфалтиран, с асфалт, изяден по края на пътя, паметници на загиналите шофьори и пътници, като много често до паметника се виждаха и останките на колата, в която нещастниците са намерили края на живота си.

Сан Фелипе е хубаво градче, разположено на брега на Морето на Кортес в пустинята Сан Фелипе. В центъра му има магазинчета за рентване на ATV-та, с които американци се носят като ненормални по пустинните хълмове около града, вдигайки невъобразим шум. Настанихме се в един доста хубав хотел и излязохме да се разходим по крайбрежната улица. От страната на морето, по улицата имаше десетки ресторантчета, в които се сервираха всякакви прясно уловени морски животни. Седнахме в едно такова ресторантче и когато излязохме от него, аз бях изял три порции пържено месо от акула, което бях полял с две големи бири. Толкова беше вкусна тази пуста акула, че и до ден днешен си я спомням с най-голямо удоволствие!

На другия ден си тръгнахме обратно за Фулертън. Имахме малко нервно потресение, когато на американската граница служителят попита Додо дали е американска гражданка. Ние бяхме тръгнали на юнашко доверие, че визата ѝ е многократна и следователно няма проблем да излезе и да влезе отново в САЩ. На излизане обаче, така и не видяхме служител, когото да попитаме какъв ще бъде статутът ѝ, ако напусне страната? Тази неопределеност ме тормозеше през цялото време, но Додо я разреши подобно на Александър при стълкновението му с Гордиевия възел – тя просто отговори на служителя "Да", от което излизаше, че е американска гражданка и с това въпросите приключиха!

За последен път Юлия и аз ходихме в Долна Калифорния преди няколко години с Тихомир и Лили Топалови и Ники Генчев. Този път отново се насочихме към Мулеге, но пътувахме на връх Коледа и времето беше мрачно и ветровито. На няколко пъти ни спираха контролни постове на федералната армия. Те бяха разположени на места където пътят променяше наклона си от изкачване на слизане, така че от поста имаше видимост и в двете посоки. Постовете се състояха от няколко палатки, горящи огньове и премръзнали мексикански войничета завалящи се под тежестта на автомати и муниции. Причината за постовете беше необявената война която се водеше на много места в Мексико между наркокартелите и правителството.

В Мулеге стигнахме по тъмно и се настанихме в един хотел. Сутринта собственикът на хотела ни уведоми, че вечерта жена му, която била кубинка, щяла да приготви специалитета си от печено прасенце и ни покани да присъстваме на унищожаването му заедно с останалите гости на хотела. Ние приехме с радост и тръгнахме да се разхождаме из Мулеге. Времето беше мрачно, ветровито и отвреме-навреме преваляваше ситен дъждец. Минахме по моста над реката Санта Розалия, който аз, кой знае защо не си спомнях от предишното ни посещение. Отидохме и до плажовете, но без слънце всичко изглеждаше потиснато и тъжно.

Вечерта в ресторантчето на хотела се събрахме на пиршеството. Почти всички гости бяха американци, някои от които живееха в Мулеге. Доколкото знаех, в Мексико чужденци не можеха да купуват земя и затова хитри мексиканци си предлагаха услугите, регистрираха някакви фирми, които формално притежаваха земята и къщите, в които живееха американци – пенсионери и други подобни, които можеха да си позволят да живеят без да работят или които имаха професии, които им позволяваха да живеят и работят в Мексико. Имаше и няколко души, които живееха в каравани, които разкарваха от САЩ до Мексико в зависимост от сезона и настроението си. Един такъв образ се появи с двете си огромни кучета, които мирно и кротко застанаха от двете му страни и с подчертан интерес наблюдаваха парченцата свинско, които се разнасяха по дългата маса, но за които те знаеха, че са забранени за тях.

До нас на масата се оказа една жена, която беше пътувала из Балканите и, ако не се лъжа, беше живяла няколко години в Сърбия. С нея си поговорихме за обичаите по нашите краища, за храната виното, ракията и други приятни неща.

Трябва да призная, че специалитетът на кубинката изобщо не ми направи добро впечатление, но като добри прасета ние си изядохме всичко и даже похвалихме домакинята за вкусната вечеря.

Късно вечерта, нахранени и напоени, ние се натъркаляхме в леглата и криво-ляво преспахме.

На другия ден "впрегнахме колите" и тръгнахме обратно. Времето си беше все същото – мрачно и нелюбезно, със силен вятър и превалявания от ситен дъждец. Патрулите по пътищата като че ли се бяха увеличили. Когато ни спираха за проверка, Юлия буташе в ръцете на премръзналите войничета консерви, пакетчета с бисквити, кашкавал и хляб, които ни се бяха оказали в повече. На нея ѝ беше жал за "децата", както тя ги наричаше, и до границата разпредели всичко от нашите провизии до шушка.

Този път напуснахме Baja California с натежали сърца. Войната с наркотрафикантите беше оставила неизтриваем печат върху впечатленията ни за тази слънчева, красива и девствена земя!

Разказвач