събота, 25 октомври 2014 г.

Човещина

Преди десетина дни Тери ни изигра малък номер, който внесе суматоха в нашето строително разписание в България. Разбира се вината на Тери за номера беше незначителна, но номерът си беше сериозен и душевно травматизиращ.

Една вечер, както обикновено, Тери ми се обади и с типичния си за проблемни ситуации извинително-нападателен тон ми обясни, че пикапът ни (Форд 150, модел 1989 г.) е изтеглен в наказателен паркинг и трябва спешно да се уреди освобождаването му!

Кръвното ми веднага се вдигна и аз – с едва сдържан гняв – го попитах какво пак е станало?

Оказа се, че той, с мое разрешение, дал пикапа на Краси да си свърши някаква работа. Краси си услужил и оставил пикапа паркиран пред тях. (Решил да изчака края на седмицата, за да го откара пред нас.) Една вечер, когато се прибирал, на него му се сторило, че пикапа като че ли го няма, но решил, че така му се привижда!? На сутринта обаче, когато станал, установил, че пикапа наистина го няма на мястото, където го бил оставил. Доста притеснен, Краси се обадил на Тери и му казал, че пикапът май е откраднат! Такова съмнение разбира се може да се породи в сънната глава на Краси, но Тери му казал да не говори глупости, защото пикапът е на 25 години и и всяка една от тези години си му личи! Не че колата изглежда ужасно, но веднага си личи, че не е първа младост и краденето на такава голяма вещ с обща стойност от около 500 долара едва ли си струва усилията и рисковете.

Малко поуспокоен, Краси поразпитал в комплекса и се оказало, че както във всеки самоуважаващ се американски комплекс, съществуват строги правила къде какво и как може да се прави. В случая се забранявало пикапи да се държат на паркинга в продължение на повече от 72 часа. Естествено, щом като изтекли въпросните 72 часа, управата на комплекса на минутата повикала фирма да откара машината на наказателния паркинг. Предполагам, че никой не си прави илюзии, че подобна "услуга" е безплатна и до момента, когато Краси установил посегателството върху пикапа, се били натрупали вече над 350 долара най-различни глоби. Основната беда обаче била в това, че от наказателния паркинг не искали да освободят пикапа на никой друг, освен на собственика, регистриран като основен водач на превозното средство. По известни вече причини, това не можело да стане, защото собственикът – Юлия – по това време се намира на над 10000 километра далече от въпросния паркинг. Не помагал и факта, че Тери притежава универсално пълномощно, с което например би могъл да продаде въпросния пикап, ако пожелае! Фирмата си настоявала на нотариално заверен подпис на Юлия върху техния "сертификат за освобождаване" и толкоз!

Очевидно единственият изход от ситуацията беше Тери да ни изпрати по Интернет сертификата, Юлия да отиде в американското посолство в София и там да си нотаризира подписа.

Ще се въздържа от цитиране на репликите, които си размених с Тери, и ще премина по-нататък в описанието на сагата.

На другия ден след разговорите ни с Тери Юлия си дойде спешно от Годеч. Отидохме до американското посолство, но там, както и очаквах, ни спряха на близо половин километър от посолството. Полицаят на входа беше много любезен и ни предложи да се обадим по телефона и да говорим с консулския отдел. Юлия позвъня, обясни проблема и се примоли да я приемат срочно. Слава Богу, че служителката беше българка, та се съгласи да ѝ определи апойнтмънт след два часа (от 13:30).

Хапнахме наблизо и се върнахме пред посолството. Както и предполагах, възникна проблема с това къде ще чакам? Тъй като аз нямах апойнтмент, то не можеше да вляза с Юлия. Не можеше да чакам и пред посолството – току виж цялата история с подписа се оказала някакъв елемент от сложна терористична акция, която да изискваше един човек да се разхожда пред посолството!

Тръгнахме с Юлия да търсим градинка, в която бих могъл да почакам. Градинка не намерихме, но на 300 метра от посолството намерихме една малка уличка, на ъгъла на която се мъдреше една каменна саксия, в която някога е имало цветя, а сега растяха бурени или просто жалките остатъци от цветята. Юлия ме "посади" върху саксията и замина обратно към посолството.

Седях си аз мирно и тихо на саксията и тъжно си мислех, че не се сетих да попитам Юлия какво има наоколо, та, ако възникне някаква екстрена ситуация, да знам накъде да се насоча? Както си мислех тези тъжни мисли, изведнъж се изви силен вятър и наоколо полетяха листа и малки клонки. Позавъртях се около саксията в опит за разузнаване, но освен някакви потрошени стълби, не намерих никакви забележителни обекти наоколо. Отнякъде се чуваха звуците на строителна дейност, но нямах представа колко далече е това място?

За съжаление времето започна бързо да се влошава и всред вихрушката, която отвреме-навреме се завърташе наоколо, започнаха да се материализират дъждовни капки! Отначало една-две, след малко десетина, а още след малко направо си заваля. Мислех си, че може би е на облак и ще се размине, но вихрушката спря, подухваше само хладен пронизващ вятър и дъждът заваля умерено, но непрестанно. Водата започна да прониква през якето ми. Главата ми беше мокра и отвреме-навреме се навеждах и я избърсвах с ръка, но само след минута тя беше отново мокра. Започнах да си припомням моменти от живота си, в които съм бил много мокър, а времето е било много студено и въпреки всичко не съм хващал даже хрема.

Спомних си как една зима, като малък, карах кънки на езерото с рибките в Борисовата градина и паднах в една от дупките, пробити за да дишат рибите! За около 40 минути се прибрах на бърз ход до къщи, където очаквах сериозен ремонт и трескаво измислях някаква лъжа, обясняваща защо съм мокър. За щастие майка ми, като ме видя, се сащиса и дори не ме попита защо съм мокър, а ме напъха направо под горещия душ в банята, а след това в леглото ме покри с куп одеяла. Така и не хванах даже хрема, макар че по онова време боледувах от всеки грип, който се появяваше в София.

Друг път пък, с Емил, в продължение на час ни би град в Пирин, на път за хижа Вихрен. Бяхме си свалили всички дрехи и тичахме по пътеките само по бански. Като ни видяха хората в хижата ни се зачудиха много и даже ни се възхитиха. Пийнахме чай и коняче и не ни хвана даже хрема!

Разликата от тези приключения и сегашното ми глупашко стоене на дъжда беше в това, че тогава бях на десетина и двадесетина години, а сега минавах седемдесетте! Другата разлика беше, че тогава се бях движил през цялото време, а сега стоях като пън до въпросната саксия. Реших, че трябва да намеря начин да се движа. Хванах се здраво за пръчката си и започнах да подскачам около нея. Мина ми през ум, че вероятно представлявам странна гледка, но не можех да измисля нищо по-умно! Отвреме-навреме покрай мен минаваха хора и аз се опитвах да им привлека вниманието с "Ало, ало!", но те изглежда мислеха, че съм луд, и се отдалечаваха много по-бързо, отколкото се бяха приближили.

Вече беше 13:40, но Юлия все още я нямаше. Тайно си мислех, че някой може да се престраши и да се доближи да ме попита защо скачам около тази пръчка? И наистина в един момент чух стъпки и един леко притеснен глас ме попита какво правя? Веднага с ентусиазъм започнах да обяснявам на човека, че не виждам, че чакам жена си, която е отишла до американското посолство и че вече съм доста мокър, а скачам, за да не настина!

Момчето ме попита дали бих желал да дойда с него у тях на сушина и аз не повярвах на ушите си, че идиотското ми поведение най-накрая беше привлякло вниманието на някого и беше разбудило малко човещина!

Хванах се за ръката на момчето и тръгнахме нанякъде. Влязохме в един вход, качихме се по едни стълби и се озовахме в една хубаво затоплена стая. Свалих си мокрото яке и го метнах на един стол. Момчето ми подаде едно невероятно дебело яке и след като се посъвзех, се запознахме. То се казваше Тодор, а момичето, което се оказа също в стаята, се казваше Йоана. Представих им се и те ме попитаха защо съм се държал така странно на улицата? Обясних им всичко както си е и ги помолих да поглеждат през прозореца, защото Юлия можеше да се появи всеки момент да ме търси.

Юлия обаче не се появяваше. Домакините ми предложиха нещо за пиене и аз си пожелах коняк, защото бях чувал, че конякът затопля най-добре. Изпих и чаша чай. Разговорът вървеше сравнително добре. Като разбраха, че живея в Америка, Тодор и Йоана започнаха да ме разпитват за живота там и така си хортувахме тихо и спокойно, като аз ги досаждах отвреме-навреме да поглеждат навън дали Юлия не се е появила. Бедата беше, че тя не обичаше да носи телефон, а когато носеше обикновено го забутваше на най-невероятни места и не си правеше труда да го поддържа зареден.

Най-после към 14:30 телефонът ми звънна. Обади се Юлия. Тя дошла на мястото, където ме оставила, поогледала се, викнала няколко пъти и си заминала!?! Качила се на Бабуса и си отишла в къщи, откъдето ми и звънеше! Нямаше как. Помолих Тодор да ми извика такси и след малко се простих с Йоана, а Тодор ме придружи до таксито. Все още валеше, но якето ми беше поизсъхнало. Простих се и с Тодор. Попитах го за Интернет-адреса му и си заминах за къщи. Там седнах пред компютъра и написах няколко думи на благодарност на него и Йоана за проявената човещина!

Слава Богу и този път не ме хвана дори хрема!

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар