На панаир в Пирот

Една позната на Нина преди седмица ни пусна мухата да ходим на 30 август на панаир в Лясковац, Сърбия. Аз не съм голям любител на панаирите, но възприех идеята като промяна във всекидневието на седене пред компютъра, разнообразявано само от обедна и вечерна 50-100-грамова порция ракия с мезе таратор или салата, а понякога и двете точно в указаната последователност.

Два дена преди 30-ти обаче се оказа, че панаирът в Лясковац бил на 5 и 6 септември, но на 29 и 30 август имало панаир в Пирот. Решихме, за да не сме капо, да отидем на панаира в Пирот, едно решение, за което все още ми е трудно да разбера дали трябва да съжаляваме или не. Ясно е обаче, че това дето панаирът в Лясковац се оказа със седмица по-късно беше голям късмет! Една от причините е, че разстоянието от Годеч до Пирот е само петдесетина километра, а до Лясковац е поне 170 километра! Останалите причини ще научите в процеса на изложението.

И така, сутринта в неделя станахме рано. Към 8 часа бяхме вече готови и трима нещастни пасажери-роднини, които до този момент нямаха представа какво им предстои, вече ни чакаха на улицата.

Качихме се на Бабуса – общо 6 души с Юлия, Нина, аз и тримата пасажери. Разположихме се както можахме, защото Бабусът има седалки само за пет души, но задната седалка е достатъчно широка, така че четиримата по-слабички от групата се разположиха на нея.

Пътят от Годеч до Драгоман е отвратителен. Лавирането на Юлия между дупките на асфалта почти ми докара морска болест. Това не ми се беше случило даже при пътуването с кораб около "подметката на Италианския ботуш", място известно с неприятните си вълни като "Малкия Бискай". Струва ми се, че и останалите пасажери не понесоха прехода по-добре, защото в един момент ругатните по отношение на лошия път затихнаха и се възцари тягостно мълчание. Все пак пътуването до Калотина мина успешно. Границата пресякохме, както се казва, с "развети знамена", благодарение на обичая на Юлия да информира граничните полицаи, че сме от Годеч! Това моментално "стапяше леда" на официалност и след кратък разговор за общи познати от района, ни спечелваше пожелания за добър път от иначе не особено дружелюбните гранични служители.

25-те километра до Пирот прелетяха като мимолетен сън. На влизане в града Юлия направи тревожната констатация, че не може да включва на четвърта скорост, но никой не ѝ обърна внимание. Минахме "Големия мост" на Нишава и в този момент Юлия обяви, че и втората ѝ скорост не се включва! Този път нещо ме жегна в стомаха, защото отдавна си мислех, че досега не ни се е повреждала само скоростната кутия на Бабуса, но други събития избутаха притесненията ми на заден план. Оказа се, че въпросите ни за това къде е панаирът предизвикваха в отговор празни погледи и неопределено мрънкане от страна на пиротчани, които попадаха под кръстосания огън на нашите въпроси!

Спряхме близо до зеленчуковия пазар и слязохме да се поразтъпчем. Юлия с нарастващо безпокойство констатира, че май и задната ѝ скорост не се включва!

Разходихме се по пазара. Както винаги по сръбските пазари цареше изобилие от чушки. Най-различни по цвят и размер, но всички от прекрасно качество! Юлия започна да разсъждава дали да не си купим няколко килограма за лютеница, но решихме да свършим това благородно деяние по-късно. Сега трябваше да разберем какво става с панаира и защо никой не ни отговаря нищо на нашите въпроси?

Спряхме пред една възрастна жена, която аз отначало помислих по гласа за мъж. Слуховото ми впечатление беше, че стоим пред стар пушач и пияница. Жената продаваше прекрасни круши и... малки шишенца ракия, които криеше под едно покривало. Според мен отвреме-навреме тя си узваше по малко от едно шишенце, припалвайки цигара от цигара!

Питахме я за панаира и тя ни разкри тайната. Оказа се, че трябвало да питаме не за панаир, а за "вашар" или нещо подобно! Изглежда това е думата за панаир на сръбски или че въпросното мероприятие в Пирот се нарича по този начин. Тя ни обясни как да стигнем до панаира, който бил на 4 километра от града. Въоръжени с новите познания, ние се отправихме към Бабуса. Настанихме се по местата си, Юлия включи двигателя и се хвана за лоста на скоростите. Последва уплашено възклицание и тя вдигна ръката си, в която безпомощно висеше лоста на скоростите! Ние я гледахме с ужас и се чудехме защо и как е извадила лоста от мястото му? Оказа се, че това не беше целият лост, а само около 3/4 от него! Бяха ни необходими десетина секунди, за да разберем какво е станало, а след това и какви са последствията от станалото!

Лостът се беше отчупил на около десетина сантиметра от основата му и това, което беше останало в пода беше абсолютно недостатъчно, за да могат да се упражнят каквито и да са въздействия върху скоростната кутия.

Постепенно в Бабуса настроението спадна почти до нулата. Разбрахме, че изглежда няма да можем да се движим повече и започнахме да мислим какво да правим?

С Юлия отидохме при нашата позната на пазара и ѝ казахме какво ни се е случило. Тя ни успокои, че синът ѝ познавал един автомеханик, който имал гараж наблизо. Тя се зае да преговаря със сина си по мобилката. След малко ни обяви, че Миша, така се казвал механикът, щял да дойде след двадесетина минути. Ние, заедно с останалите членове на екипажа, започнахме да се мотаме из пазара и да разглеждаме стоката. Имаше прекрасни домати, ябълки, круши, пъпеши, грозде и всякакви други плодове на сръбската земя. Купихме си и по една разкошна баничка, която беше почти два пъти по-голяма от българските, а цената ѝ беше наполовина на нашите.

Минаха двадесет минути, след това още двадесет и още двадесет, а от Миша нямаше и следа! Отидохме пак при нашата позната да я питаме какво става? Тя се свърза отново със сина си и ни успокои, че след двадесетина минути Миша ще дойде. Каза ни, че той "клеца", та сме щели да го познаем лесно!? Това ни сащиса, поради сексуалната конотация, с която тази дума е известна у нас, но се оказа, че на сръбски това означавало, че "куца"!

Минаха още 20 минути, а след тях още 20. Миша все го нямаше и нямаше! Най-накрая нашата позната ни обяви, че "детето на Миша внезапно постъпило в болница и той отишъл да го види"! След този трагичен край на самарянското желание на Миша да ни помогне в неделя, ние решихме, че "спасението на давещите се е дело на самите давещи се".

Скоро и нашата позната изчезна, защото на пазара се появи някакъв инспектор, което предизвика малка суматоха сред продавачите. По-късно, на въпроса ни "По колко им взимат като такса?" някои продавачи ни обясниха, че това зависело от "стоката и от симпатиите на инспектора"! Всички обаче единодушно потвърдиха, че не са го виждали да дава квитанции за получените такси, което ни наведе на нерадостните мисли, че в братска Сърбия изглежда действат финансови порядки, подобни на действащите у нас.

С Юлия се върнахме при Бабуса и започнахме да мислим как да възстановим някакво подобие на "структурната цялост" на лоста на скоростите? Юлия намери един железарски магазин наблизо и донесе една 8 милиметрова бургия. (Диаметърът на тръбата, от която беше направен лоста, беше с подобен размер.) Съединихме двете части на лоста. Юлия запали двигателя и се опита да включи на скорост, но се чу само едно "хряс!" и бургията се счупи, като една част остана в "дънера" на лоста, а другата – в самия лост!

Започнахме да се опитваме да извадим парчетата на бургията. Криси – един от пасажерите на Бабуса – отиде до железарския магазин и купи едни клещи, но когато се върна, ние вече бяхме извадили парчетата и се чудехме какво друго да използваме, за да свържем двете части на лоста?

Отидохме до железарския магазин и прегледахме почти цялата му номенклатура от шпилки, болтове и други железа, но нищо не ни пасваше. Най-накрая в съседния бояджийски магазин любезният собственик откри една метална дръжка на мече за боядисване, която пасваше по диаметър, и ни я отряза до желаната дължина. Върнахме се при Бабуса, но Юлия успя да включи само на задна, което очевидно не ни вършеше работа за 25-те километра до границата.

Междувременно едната от пасажерките се беше вече обадила на съпруга си в България (минутата струваше 4.99) и беше алармирала родата. За щастие братовчедът Пейчо се връщал от Хисаря и новината го сварила на околовръстното шосе при София. Той веднага поел "пълен напред" към Годеч и родата ни информира, че вероятно към 18 часа репатракът на Пейчо ще пристигне в Пирот заедно с една кола за пасажерите на Бабуса.

Имахме още около 3 часа да трепем в Пирот и тръгнахме да разглеждаме градчето. Пирот много прилича по разположение на Годеч, но е по-голям и по-уреден. Отидохме в едно кафене, където пихме айскафе, ядохме сладолед, гледахме фонтана на площада и се любувахме на Нишава, която пиротчани бяха циментирали и бяха изградили няколко прага, които конституираха басейнчета и водопади. Точно така си представяхме, че трябва да изглежда и Нишава в Годеч, но явно нашата местна управа беше заета с дълбоко лични планове за благоденствие и напредък и не се вълнуваше много от урбанистични емоции. Излизаше като че ли пиротските управници споделяха в по-голяма степен "евро-атлантическите ценности" за хубава и приятна градска среда отколкото нашите управници!

Ако не беше фактът, че бяхме тръгнали на панаир, а не да разглеждаме Пирот, би трябвало да се чувстваме дълбоко удовлетворени. Бедата беше, че и горещината ни мъчеше и ни караше да гоним сенките по улиците и да се молим и радваме на всеки полъх на вятъра!

Най-после към 6:15 дочухме ръмженето на репатрака на Пейчо. Скоро машината се показа от ъгъла и спря пред нас. Пейчо седна зад кормилото на Бабуса, запали двигателя и с мощен жест превключи скоростите първо на задна, за да се измъкне на позиция за товарене, а след това на първа, за да се качи на собствен ход на репатрака. Юлия беше съкрушена! Оказа се, че ние почти сме оправили скоростите, но на нея не ѝ достигаше смелост и сила, за да натисне лоста в достатъчна степен. Тя се качи на репатрака, а аз, заедно с останалите пасажери, се качихме на колата, която беше дошла с Пейчо. С шофьора на колата бяхме 6 души, а тя можеше да кара само 5. Най-дребната от нас – Маги, се качи в багажника (колата беше голф-комби) и така се понесохме към Калотина.

До Годеч нямахме никакви проблеми. Стигнахме към 8 часа. Бяхме трупясали. Едвам се държахме на краката си. Все пак, ако не друго, то поне имахме преживяване, за което можехме да разправяме на другите, а като се сетехме, че сме отишли само до Пирот, а не до Лясковац – считахме че даже ни е провървяло! Все пак 170 километра са 3 пъти повече от 50!

Днес Пейчо обяви, че от лоста на скоростите на Бабуса липсват два чарка!? Никъде ги няма по пода и според нас не ги е имало и на лоста. Явно някой от многобройните майстори, действали през последните 26 години върху Бабуса, са решили, че са ненужни или може би дори вредни, а може и просто да не са обърнали внимание, че са ги загубили! В края на краищата и на мен ми се е случвало след като сглобя някоя машинка, да ми останат части, а машинката да си работи без да ѝ пука!

Разказвач

Договорът с Иран и опасността от нова ядрена война

На 5 август 2015 година, в навечерието на 70-годишнината от атомните бомбардировки на САЩ над Хирошима и Нагасаки, президентът Обама произнесе много важна реч. В нея той отбеляза, че влиятелни сили в Конгреса на САЩ са се посветили на идеята за торпилиране на историческия договор между така наречените 5+1 (САЩ, Русия, Китай, Франция, Великобритания + Германия) и Иран. Целта на договора е да осигури, че Иран няма да се сдобие с ядрено оръжие поне в близките 10 години. Тези сили, в основата на които е произраелското лоби в САЩ, са твърдо решени да гласуват против споразуменията с Иран. Обама обещава да наложи вето на решението на законодателите, но засега няма гаранция, че Сенатът и Камарата на представителите няма да успеят да съберат необходимото мнозинство от по 2/3, с което да анулират ветото на президента. От речта личи, че Обама чувства, че губи контрол над силите, които желаят скорошна война с Иран.

За да парира обвиненията на критиците си в мекушавост и наивност по отношение на намеренията на Иран, Обама потвърждава правото на САЩ да атакуват, която страна пожелаят, ако считат, че тя по някакъв начин застрашава сигурността на САЩ!? Обама се хвали в речта си с решителните си действия в Близкия изток и Афганистан, където той нееднократно е изпращал американски войски, когато според него това е било необходимо.

Обама се гордее с факта, че безпилотни средства на ЦРУ и Въоръжените сили на САЩ действат в 7 страни, убивайки терористи, а доста често, или по-точно много по-често отколкото се признава, и мирни жители, които имат нещастието да са на грешното място в неподходящото време.

Забележка. Уточнението за мирните жители е добавено от мен. Отговорните органи в САЩ рядко обсъждат този въпрос и последствията му за успеха на политиката на страната. За да не съм голословен, прилагам следните линкове:

Study: U.S. bombing has killed hundreds of Iraqi, Syrian civilians:

Въпреки непрекъснатите отрицания от Пентагона, нов отчет от разположена в Лондон група за наблюдение сочи: "Има ясни данни, че поне 459 цивилни са убити, след като започнаха въздушните удари на САЩ в Ирак (след 8 август) и в Сирия (след 23 септември)."

http://www.mcclatchydc.com/news/nation-world/national/article29985936.html

Five sisters among 8 civilians killed in US-led strike on Syrian village:

Най-малко 18 души, включително няколко деца, се съобщава, че са убити при въздушен удар на ръководената от САЩ коалиция в северното сирийско село Atmeh във вторник.

http://www.middleeasteye.net/news/us-led-coalition-kills-8-civilians-atmeh-1783446219

Причините за опитите на Обама за прилагане на поне малко разум в международната политика на САЩ по отношение на Иран са няколко и нито една от тях не е свързана с предполагаемия хуманизъм на лауреата на Нобелова награда за мир. Аз бих си позволил да изброя някои от причините за това, че част от истаблишмънта в САЩ се опитва да направи нещо разумно по отношение на Иран:

1. Иран е 3 пъти по голяма по население от Ирак и 4 пъти по-голяма по площ, а ние всички знаем как завърши Иракската авантюра на Буш Младши!?

2. Макар и под тежко икономическо и финансово ембарго, въоръжените сили на Иран са в далеч по-добро състояние от тези на Ирак през 2003 година. Иран разполага с доста модерни противокорабни ракети, които ще бъдат опасни за американските самолетоносачи в персийския залив и околните морета. С балистичните ракети, които Иран притежава, може да бъде директно атакуван Израел. С широк спектър от ракети могат да бъдат атакувани и основните нефтодобивни райони на Саудитска Арабия и останалите държави съюзници на САЩ от района.

3. Войната с Иран ще предизвика дълбока икономическа криза в целия свят дори затова, че тя неизбежно ще стресира нефтодобива в един от най-важните световни центрове на тази промишленост – Персийския залив.

4. Предполага се, че противосамолетната защита на ядрените центрове на Иран е доста модерна. Нейното преодоляване, за да бъдат те успешно атакувани, ще струва скъпо на атакуващия, както в самолети, така и в пилоти. При това самите ядрени центрове са "погребани" в дълбоки подземия и за разрушаването им са необходими специални бомби. В добавка на трудностите за атака на ядрената инфраструктура на Иран, всеобщото мнение е, че подобна атака вероятно ще утвърди позицията на иранските ястреби, че единствено ядреното оръжие с необходимите средства за доставка може да бъде гаранция за сигурността на режима.

5. По всеобщо признание на специалистите по ядрена енергия и въоръжения една атака срещу ядрените центрове в Иран ще отложи времето за създаването на бомбата с не повече от година!

6. В политически аспект, реалистично мислещи кръгове от истаблишмънта в САЩ искат да парират възможно присъединяване на Иран към Шанхайската организация за сътрудничество, оглавявана от Китай и Русия и, ако е възможно, да привлекат Иран в лоното на Запада, където той може да бъде полезен с достъпа си до географския център на Евразия и ресурсите си от въглеводороди. (Предишният ми материал в блога: "Исторически аналогии и геополитиката на XXI век" обсъжда надълго и нашироко историята и същността на този въпрос.)

7. Още през 2007 година разузнавателните агенции на САЩ достигнаха до извода, че Иран отдавна е изоставил опитите си за създаване на ядрено оръжие. Оттогава досега радетелите на война срещу Иран предсказват всяка година, че до година-две Иран ще има ядрено оръжие!?

В речта си Обама подчертава, че ако Иран не спазва условията на договора, то военната опция продължава да е валидна. Той отбелязва, че военна конфронтация с Иран може да предизвика военна конфронтация с Китай и Русия, която може да ескалира до ядрен конфликт. Президентът счита, че нито европейските съюзници на САЩ, нито пък съюзниците им в Азия ще се подчинят на обструктивната воля на Конгреса на САЩ, като се има предвид, че досега санкциите срещу Иран им струват милиарди и снемането им обещава милиарди долари в поръчки за модернизация на иранската икономика.

В своя реч неотдавна Кери обърна внимание и на опасността за положението на американският долар като резервна валута, ако САЩ се откажат от договора с Иран, за сключването на който са посветени толкова усилия от толкова много държави, много от които съюзници на САЩ.

'Deal or War': Is doomed Dollar Really Behind Obama's Iran Warning? от Finian Cunningham

"Кери направи откровено признание, че провалът да се одобри ядрения договор може да предизвика загуба на статута на долара като главна световна резервна валута."

http://www.informationclearinghouse.info/article42633.htm

За никого не е тайна, че веднага след подписването на договора, делегации от главните съюзници на САЩ пристигнаха в Техеран, за да обсъждат с правителството възможни сделки за модернизация на индустрията като цяло и на нефтената и газовата промишленост в частност. (За съжаление не съм чул нищо за българска делегация, заминала за Техеран, а си спомням, че някога България имаше много силни икономически връзки с този район на света!)

Вторият по важност дипломат на Германия във Вашингтон предупреди, че ако Конгресът гласува каквото и да е решение, което поставя под съмнение спазването на договора от страна на САЩ, много държави ще достигнат до извода, че на САЩ не може да се разчита да спазват договори, свързани с ядрената енергия, което би имало трагични последствия за режима на неразпространение на ядреното оръжие.

Забележка. Според Договора за неразпространение на ядреното оръжие държавите, които го притежаваха по време на сключването му (постоянните членове на Съвета за сигурност), се задължаваха постепенно да ликвидират запасите си от това оръжие! Известно е, че оттогава нищо подобно не се е случило, а даже нови държави – Израел, Индия, Пакистан и Северна Корея – са се сдобили с такова оръжие, като Израел дори не признава официално, че го притежава!

В речта си Обама отделя внимание и на причините за намерението на Конгреса да торпилира договора с Иран на дебатите през септември. Той отбелязва, че разбира и споделя: "Искреният афинитет на много членове на Конгреса на САЩ към нашия приятел и съюзник Израел, афинитет, който аз дълбоко споделям!" Впрочем няма нищо искрено в привързаността на много от Конгресмените и сенаторите към Израел, а просто страх у много от тях от Израелското лоби, което разполага с огромни средства, предоставени му от евреи-милиардери, като казино-магната Аделсон. Милионите на AIPAC и други произраелски организации в САЩ определят за много сенатори и конгресмени дали ще продължават да бъдат членове на Конгреса! Непререкаема истина във Вашингтон е, че никой не е изгубил мястото си в Конгреса за произраелско поведение.

Всяка година много членове на Конгреса пътуват до Израел за сметка на AIPAC, за да се "запознаят" с живота в Израел и с проблемите и нуждите на страната. От 4 до 10 август тази година 58 конгресмени отидоха на "поклонение" при Нетаняху, за да получат на място инструкции за поведението си при предстоящите дебати.

Who's The Client State Here? от Paula Gordon

"Двадесет и двама демократи и тридесет и шест републиканци, членове на Конгреса, прекараха цяла седмица в Израел по време на августовската ваканция."

http://www.informationclearinghouse.info/article42658.htm

Един от най-силните сенатори в САЩ, Ч. Шумър, обича да подчертава, че неговото име на иврит "Шомър" означава "пазител", което го изпълва с възторг и искрено желание да пази Израел!

"Netanyahu and His Marionettes" от David Bromwich

"Бенджамин Нетаняху не за първи път обсажда конгреса на САЩ"

http://www.informationclearinghouse.info/article42588.htm

"На Обама му е лесно" биха казали законодателите от Конгреса! Годината 2016 е последна за неговото президентство, след което той ще тръгне по света да изнася лекции за шестцифрени хонорари, ще събира дарения за библиотеката си и изобщо казано на жаргон "ще се кефи"! Те обаче ще трябва да се борят за следващи мандати, а ако "не играят по гайдата на Нетаняху" могат изобщо да се простят с Капитолия!

Очевидно е "лесно" и на 29 видни ядрени учени и специалисти по въоръженията в САЩ, неотдавна публикували отворено писмо, с което подкрепят договорените споразумения с Иран. Същото може да се каже и за трите дузини пенсионирани генерали и адмирали, които публикуваха наскоро отворено писмо, в което отбелязват, че съглашението с Иран предоставя най-добрата възможност за предотвратяването на достъпа на Иран до това опасно оръжие. Даже бивш шеф на Шин Бет, Ami Ayalon, заяви, че "Това споразумение е най-добрата алтернатива", а бивш шеф на Мосад, Efraim Halevy, пита: "Какъв е смисълът да се бойкотира споразумение, което отдалечава Иран от момента на достъпа му до бомбата?"

Все пак, какви са шансовете на Обама да "прокара" договора с Иран през Сената и Камарата на представителите?

Почти е сигурно, че той няма да събере необходимите гласове за първоначално утвърждаване на договора. Доста вероятно е обаче, след като президентът наложи вето, противниците да не могат да съберат необходимите гласове, за да направят ветото недействително. Ако те успеят да преобърнат ветото, то това ще бъде голям удар срещу международния авторитет на изпълнителната власт в САЩ!

Какви са възможните ходове на Обама при всеки един от двата изхода?

Ако Договорът бъде отхвърлен:

1. Обама ще трябва да търси сдобряване с Нетаняху, "да си посипе главата с пепел" и да е първият президент на САЩ, официално признал васалната зависимост на "най-великата държава на всички времена", както скромно обичат да се изразяват американските политици за САЩ, от малък Израел! Предполагам, че Нетаняху ще бъде достатъчно великодушен, за да прости на Обама и да го приюти в прегръдките си.

2. Обама може да си подаде оставката като президент, заявявайки, че той не може да отговаря за безопасността и благоденствието на американския народ, когато Законодателната власт поставя пред интересите на САЩ интересите на друга, макар и приятелска държава!

Ако пък Обама успее да надделее в битката с израелското лоби и договорът с Иран бъде одобрен, то той ще трябва да компенсира на Израел "загубата", както обикновено става в подобни случаи, с нови доставки на най-съвременно оръжие и с нови клетви, че верността на САЩ към Израел ще бъде вечна... поне до "Великия съд", когато според евангелистите в САЩ, Господ ще приеме в лоното на истинската вяра около 120 000 евреи, които ще отидат в Рая заедно с "Born again" християните, а останалите евреи ще заминат с всички неверници в Ада!

В дъното на цялата съпротива срещу договора с Иран е Нетаняху и водената от него крайна ционистка десница в Израел. Основополагащият документ на политиката им е меморандумът, подготвен преди години за правителството на Израел от Ричард Пърл и група неоконсерватори, озаглавен "А Clean Break". В този меморандум се препоръчва:

- Израел трябва веднъж завинаги да приключи с мъчителните опити за дипломация по въпросите на Палестина;

- Израел трябва да прекрати опитите си за преговори с палестинците за създаване на палестинска държава;

- Израел трябва да се откаже веднъж завинаги от опитите да се присъедини към обществото на държавите в Близкия Изток.

С помощта на САЩ Израел трябва да се обособи като доминираща сила в района, позиция, която той никога не бива да компрометира с пазарлъци за мир! За постигането на тази цел е необходимо три държави – Иран, Ирак и Сирия – да бъдат дестабилизирани, разделени на части или унищожени. Засега целта е почти постигната. Ирак е разкъсван от религиозна сектантска борба и е на границата на разпадането. Централното правителство в Сирия все още съществува, но води борба на живот и смърт за оцеляването на държавата, като ЕС и САЩ полагат неимоверни усилия да разгромят и последните останки от държавност в страната.

Иран продължава да бъде спънка за постигането на предначертанията на "A Clean Break", като в добавка стремежът на Обама да намали заплахата от тероризъм в района за САЩ определено не е по вкуса на Нетаняху, който, кой знае защо, си мисли, че с Иран САЩ могат да се разправят по начин, подобен на Ирак и Сирия!

Още от първата им среща през май 2009 година Нетаняху гледа на Обама като на враг, който се отнася недружелюбно към Израел и трябва да бъде компрометиран на всяка цена. Битката за договора с Иран е последната и решителна битка на министър-председателя на Израел с президента на САЩ, която веднъж завинаги трябва да реши кой има последната дума в политиката на САЩ – министър-председателят на Израел или президентът на САЩ!

Опасявам се, че ционистки Израел е на път да подпали нов пожар на антисемитизъм в света, в който ще изгорят както виновниците за пожара, така и много невинни евреи, които не разделят амбициите и целите на Ционизма!

Дилетант

Исторически аналогии и геополитиката на XXI век

През първата половина на петия век преди новата ера в южната част на Балканския полуостров се разгаря велика битка за съдбата на цяла Европа, която носи името Гръцко-Персийски войни. Тази битка продължава с прекъсвания от 499 до 449 година преди новата ера, като обединените гръцки градове-държави удържат основните си победи до средата на този период. Забележителното на тази битка е, че в нея гръцките градове-държави пречупват стремежа на Персийската империя да разпространи влиянието и културата си над люлката на европейската цивилизация. Без тази победа вероятно историята на Европа би се развила по други, непредсказуеми пътища.

В резултат на Гръцко-Персийските войни се утвърждава Атинската демокрация, създавайки постепенно нова империя начело с Атина, в основата на която е Делоската лига по името на остров Делос, където се е намирала съкровищницата на империята. Атина постепенно налага на градовете от Делоската лига своята власт, като изисква от тях материални и човешки ресурси за издръжката на хегемонистичните амбиции на демократична Атина.

По това време в Гърция съществува и друга политическа формация, наречена Пелопонеска лига. Начело на тази конфедеративна формация е Спарта, чиято форма на управление е олигархичната. Идеологията на тази конфедерация се е изразявала в желание за вътрешна независимост на отделните градове-държави, които остро са се противопоставяли на хегемонистичните амбиции на Атина за ТОТАЛЕН икономически и политически контрол.

Сблъсъкът между двете форми на управление – експанзионистичната демокрация на Атинската империя и стремежът към независимост на олигархичните държави от Пелопонеската лига, начело със Спарта, става неизбежен и избухва поредица от войни, известни с общото име Пелопонески войни.

Характерното за двете страни в тези войни е, че Атинската империя е мощна морска империя, а Пелопонеската лига около Спарта представлява мощна сухопътна военна сила.

Първите схватки на Пелопонеската война започват още през 460 година преди новата ера, но войната достига своя апогей през периода 415-413 година със трагичната за Атина морска експедиция за завладяването на Сиракуза и Сицилия. Тази амбициозна морска кампания, както и усилията за контрол от страна на Атинската флота на моретата около Пелопонес, довежда до пълно изтощаване на силите на империята и до нейния окончателен разгром, който приключва към 403 година преди новата ера.

Почти 2500 години по-късно, в днешния далеч по-голям и по-сложен свят, се разиграва историческа трагедия, която много ми напомня някогашните събития от Гръцко-Персийските и Пелопонеските войни. Дали съм прав или не в моите дилетантски сравнения ще отсъдят читателите, но на мен аналогията между онези събития и съвременните геополитически събития ми изглежда доста поучителна.

Аналогът на Гръцко-Персийските войни в съвременната история е Втората световна война. През тази война се създава необичаен военен съюз между две съвършено различни по идеология сили – демокрацията на САЩ и Великобритания от една страна и тоталитарният режим на СССР от друга. Целта на този съюз е победа над фашизма, който е на "кръстоносен поход" за завладяване на света и разпространяването на расистката идеология на фашисткия тоталитаризъм над целия свят. Когато тази титанична борба завършва с победата на съюзниците от антифашистката коалиция, настъпва "ерата на Пелопонеските войни"!

Бившите съюзници поддържат въоръжен мир в течение на близо половин век, защото всеки от тях е достатъчно силен икономически, за да живее независимо от другия и достатъчно силен военно, за да не позволи на противната страна дори да си мисли за активни военни действия!

Най-после въоръженият мир, наречен "Студена война", завършва в края на 80-те и началото на 90-те години на двадесетия век с разпадането на лагера на тоталитарния социализъм, начело с СССР. Нещо повече, разпада се не само военният съюз на съвременна Спарта, но се разпада и самата Спарта , т. е. СССР, което се възприема от хегемона на съвременната Делоска лига – САЩ, като индикация, че е дошло времето на пълното и безразделно господство на Хегемона не само над Европа, но и над целия свят. Концепцията не е променена – налагане на собствения модел на управление – в случая така наречената Американска демокрация, над целия свят, който в този случай наистина е целият свят в географския смисъл!

За беда на Хегемона се оказва, че две обстоятелства тепърва имат да играят огромна роля в реализацията на амбициите му!

Първо, Спарта не е унищожена докрай. Жива и амбициозна да запази правото си на независимо съществувание е ядката на СССР – Русия, която притежава военен ядрен потенциал, способен да унищожи многократно цялата земя и в този аспект представлява възпиращо средство срещу претендентите за световна хегемония.

Второ, Китай, който с помощта на хегемона САЩ в стремежа му да огради СССР със стена от недружелюбни държави, получи от САЩ всичко необходимо, за да създаде една мощна и динамична икономика, базирана както изглежда на смесен модел на държавен капитализъм под управлението на Комунистическа партия. На практика в стремежа си да ограничи влиянието на СССР в света, САЩ помогнаха да се създаде един далеч по-опасен за тях икономически "монстър", срещу когото те имат далеч по малки шансове за успешна борба!

В допълнение искам да отбележа, че от арсенала на пропагандната машина на Хегемона отпадна идеологическото плашило на комунизма и се оголиха чисто икономическите, военните и изобщо геополитическите интереси на САЩ за тотален контрол над света.

Тук искам да доведа до знанието на читателите идеите на една много интересна статия, която се появи преди известно време в печата:

"The Geopolitics of American Global Decline: Washington Versus China in the Twenty-First Century" от Alfred McCoy

Beijing has only recently revealed a deftly designed strategy for neutralizing the military forces Washington has arrayed around the continent's perimeter.

http://www.informationclearinghouse.info/article42074.htm

Ще започна със превод на началото на статията, тъй като в него е синтезирана основната ѝ идея:

"Дори за най-великите империи географията често е съдба, макар че едва ли ще го почувствате във Вашингтон. Американският елит в областта на вътрешната политика, националната сигурност и външната политика продължава да игнорира основите на геополитическите принципи, които са формирали съдбата на световните империи през изминалите 500 години. В резултат САЩ пропускат да вземат предвид значимостта на бързите глобални промени в Евразия, които са на път да подкопаят стратегията им за световно господство, активно провеждана през последните 70 години.

Бегъл поглед върху мнения, които минават за 'висша мъдрост' във Вашингтон, демонстрират невероятна ограниченост. Реномирани политолози проявяват изумителна ограниченост в оценката на геополитическите позиции на САЩ. Така например политологът от Харвард Джозеф Най Младши, известен с концепцията си за така наречената 'soft power', счита, че САЩ неизбежно ще съхрани военното си, икономическо и културно превъзходство в света, тъй като не съществува вътрешна или външна сила в света, която може да предизвика залеза на американската мощ!

На тези, които сочат към Пекин и нарастващата икономическа мощ на Китай, провъзгласявайки този век като век на Китай, Най изброява списък от негативи, които ще ограничат възхода на Китай:

1. Ръстът на дохода на глава от населението в Китай трябва да продължи десетилетия преди да достигне нивото в САЩ, ако изобщо това стане възможно някога;

2. Китай късогледо концентрира стремежите си за влияние в окръжаващите го географски райони;

3. Китай не развива средства за глобална демонстрация на сила;

4. Преди всичко, според Най, Китай страда от геополитически ограничения поради спецификата на регионалните силови взаимоотношения, от каквито САЩ никога не е страдала."

С други думи, според Най, както и според болшинството политолози в САЩ, с повече съюзници, кораби, изтребители, ракети, пари, патенти и "blockbuster" филми от всяка друга държава САЩ са непобедими!

В противовес на Най, Хенри Кисинджър в последното си произведение, скромно озаглавено World order, провъзгласява, че основният двигател в световната история са силните личности и тяхната воля за реализация на идеите им.

След като представя основните идеи на двете крила в съвременната политология, според които "числата" неизбежно говорят в полза на вечността на американското господство, като в добавка на това в полза на Хегемона се намесва и величието на неговите лидери, поели от времето на Теодор Рузвелт досега пътя на установяването и укрепването на господството на Американската демокрация, като основна и най-перспективна форма на управление за целия свят, МакКой се съсредоточава на принципите на геополитическото господство, формулирани преди малко повече от столетие в една студена Лондонска вечер през януари 1904 година от сър Halford Mackinder, Директор на "London School of Economics" на заседание на "Royal Geographical Society". Според президента на Кралското географско дружество от онова време, статията на сър Халфорд “The Geographical Pivot of History” е предизвикала израз на възхищение, каквото рядко се е чувствало на заседанията на дружеството!

В статията си и при изложението на концепциите си в онази януарска вечер на 1904 година сър Халфорд формулира принципите на геополитическото господство не в смисъла на контрол върху световните морски пътища, което е лежало в основата на британската политика, а като контрол върху "Евразийския остров". Използвайки прости манипулации над картата на света, сър Халфорд демонстрира, че Евразия е един огромен остров с неизброими човешки и природни ресурси, а ако към него се добави и свързаната с Евразия Африка, то голяма част от сухопътната площ на Земята представлява огромен остров, който практически е самозадоволим и би могъл да се управлява от централните области на този остров.

Сър Халфорд отбелязва, че прогресът в областта на корабостроенето и морската навигация в продължение на близо 400 години поставят на заден план контрола върху центъра на Евразийския остров, като основа на контрола върху богатствата на Евразия, и подменят контрола на центъра с контрол върху периферията на острова. Той обаче счита, че е дошло времето, когато прогресът в сухопътните средства за транспорт и комуникации отново ще върнат времената, когато контролът върху центъра на Острова ще играе основна роля както върху регионалната политика в Евразия, така и върху световната политика. Според сър Халфорд Русия със своята огромна територия и близост до сърцето на Евразия може в съюз с друга сила, например Германия, да установи контрол над Евразия, който да постави под съмнение ефикасността на контрола върху периферията на "острова" като основа на световното геополитическо господство.

Във възникналата дискусия видни специалисти в областта на политиката и стратегията по онова време предлагат на МакКиндер да вземе предвид и други средства за придвижване освен по море, като например "по въздуха", които биха оказали влияние върху развитието и поддържането на господството върху Евразийския остров. Сър Халфорд обаче отговаря, че целта му не е "да предсказва господството на една или друга държава, а да предложи географска формула, в която може да се вмести една или друга форма на политически баланс". Вместо да разглежда едни или други политически събития, МакКиндер се стреми да формулира общите принципи на връзката между географското положение и глобалната мощ. Бъдещето на света според сър Халфорд зависи от "поддържането на баланс между морската мощ на Британия и Япония (не бива да забравяме историческия момент на дискусията) и мощта на централните сили в Евразия, които те биха желали да контролират".

В статията си МакКиндер не само формулира военно-политическа концепция, която ще определя политиката на Великобритания за десетилетия, но създава и модерната наука за "геополитиката" – изучаваща как географското положение може да определи съдбата на цели народи, нации и империи.

През вековете на своето морско господство над света Британия се стреми да си осигури достъп до морските граници на Евразийския остров, да контролира колкото е възможно по-голяма част от Индия, да си осигури едноличен контрол над Персийския залив, Арабия и Месопотамия, които сър Халфорд нарича "прохода от Европа към Индия и врата към Евразийския остров". В този си стремеж Британия установява контакт с Русия в Афганистан и Персия и това е "фронтовата линия" на "голямата игра" за осигуряване на господство над центъра на Евразия.

Идеите на сър Халфорд са в основата на две световни войни, Корейската и Виетнамската война, войните в Персийския залив и безкрайното "умиротворяване" на Афганистан, както и тлеещият от десетилетия политически конфликт между САЩ и Иран.

През Първата световна война САЩ, Великобритания и Япония, чрез военна интервенция, правят неуспешен опит да се доберат до централните райони на Русия, разчитайки на слабостта на болшевишка Русия.

Идеите на Хитлер за завоюване на "жизнено пространство" на изток също имат в основата си концепциите на сър Халфорд МакКирнен. Съветникът на Хитлер и Хес, известният немски географ Карл Хаушофер, създател на списанието "Zeitschrift für Geopolitik", е почитател на сър Халфорд и евангелист на неговите идеи. Опитът на Хитлер през 1942 година с помощта на милионна армия, 100000 оръдия и над 500 танка да превземе Сталинград и по този начин да си открие пътя към петрола на Каспийско море и богатствата на централна Азия, е също плод на идеите, че който контролира центъра на Евразия, си осигурява ресурси за световно военно и икономическо господство.

През първата половина на двадесетия век Великобритания за известно време продължава да контролира световните морски пътища, като постепенно предава този контрол на САЩ преди всичко поради факта, че икономическото бреме на този контрол става непосилно за държава с нейните възможности. От своя страна САЩ, поемайки щафетата на "контрол върху периферията" на Евразия, обогатиха морската си мощ с мощта на хиляди самолети и ракети.

Днес с помощта на военни съюзи, двустранни и многостранни икономически договори и военни споразумения над 800 военни бази по периферията на Евразия и няколко флоти, конфигурирани около мощни самолетоносни ескадри, САЩ на практика контролират границите на Евразия, както ги е дефинирал сър Халфорд – от Източна Европа, през Близкия и Средния Изток и по островните държави на Тихоокеанския басейн. От особено значение според британския историк Джон Дарвин ("After Tamerlane") е, че САЩ си е осигурила контрол над аксиалната ос на Евразия – Източна Европа и Япония. Проблемът е липсата на контрол от страна на претендента за световна хегемония върху централната част на Острова. По всичко личи, че липсата на този контрол може да се окаже недостигащата и недостигаемата брънка във веригата, с която САЩ се опитват да оковат Острова.

В резултат на късогледата политика на редица Американски администрации Китай достигна до позицията на втората по икономическа мощ държава в света и безусловно до позицията на първата държава по индустриално производство, като в същото време САЩ фактически се деиндустриализира. В процеса на това си развитие Китай акумулира огромни доларови запаси и започна "да се оглежда" за по-достойна позиция в йерархията на световните сили. Всъщност, ако изключим последните две столетия от човешката история, Китай почти винаги, в течение на няколко хиляди години, е била най-голямата икономическа и вероятно военна сила в света. Последните две столетия представляват огромна морална обида за националната психика поради безпардонния грабеж и унижения, на които Китай е подложен от Запада, Русия и Япония.

В стремежа си да заеме положението, което винаги е считал, че му се полага в света като център на цивилизацията, Китай започва да използва огромните доларови ресурси, получени през периода на бурното си развитие, за да осъществи алтернативата за контрол над "Световния остров", а именно чрез развитие на неговия център в противовес на контрола върху покрайнините му, към които винаги се е стремяла Великобритания и днес до невероятна степен е реализирала САЩ.

Според МакКой Китай реализира амбициите си за достигане на доминантно положение в света чрез две направления на развитие:

Първо, Китай се ориентира към изграждането на модерна и скоростна транспортна инфраструктура за пренос на стоки, суровини и въглеводороди, която да свърже страните на Евразийския остров през центъра му и по този начин да стимулира зависимостта на държавите една от друга и да минимизира необходимостта от морски транспортен потенциал за целите на доставката на суровини и стоки.

Второ, Китай установява транспортни коридори до определени места по крайбрежието на Евразия, които да ѝ позволят да минимизира и дори да ликвидира огромното превъзходство на САЩ във военноморска флота, като осигури на Китай бърз достъп по суша до важни геополитически райони в периферията на Острова, като например Арабския полуостров и Персийския залив.

Тук ще изброя само някои от инфраструктурните проекти, реализирани или в процес на реализация, от Китай:

1. Между 2007 и 2014 години Китай кръстоса територията си с над 15000 километра скоростни железопътни линии, което превишава значително дължината на скоростните ж. п. линии в целия останал свят. Тази мрежа днес превозва над 2.5 милиона пасажера дневно със скорост над 360 километра в час. Когато мрежата бъде завършена през 2030 година, тя ще достигне дължина от близо 25000 километра скоростни ж. п. линии. Общата стойност на този исторически проект е над 300 милиарда долара и той ще свързва със скоростни линии практически всички икономически центрове на Китай.

2. Едновременно с това Китай започна съвместна работа с други страни от Евразия за свързване на своята ж. п. мрежа с техните в една обща трансконтинентална мрежа. През 2008 година Китай, в сътрудничество с Русия и Германия, започна реализацията на две скоростни линии: едната е старата Трансибирска ж.п. линия, а другата е по трасето на "Пътя на коприната", известен още от древността, който минава през територията на Казахстан. По трасето на "Пътя на коприната" индустриални стоки пътуват от Лайпциг до Чжонкин (над 10000 километра) за 20 вместо за 35 дни, необходими за транспорта на тези стоки по море.

3. През 2013 година Deutsche Bahn AG започна подготовката на трети маршрут, свързващ Хамбург и Жензю, който съкращава пътя до 15 дена, а Казахстанските железопътни линии подготвиха друг маршрут, който съкращава пътя между Дуисбург и Чонкин също до 15 дена.

4. През 2014 година Китай обяви реализацията на най-дългата скоростна железопътна линия на стойност 230 милиарда долара, която ще бъде дълга над 7000 км. и ще свързва Пекин с Москва за 2 денонощия.

5. През април 2015 година президентът на Китай подписа споразумение с Пакистан за построяването на Китайско-Пакистанския транспортен коридор, който ще струва 46 милиарда долара и ще свърже Кашгар в западен Китай с пристанището Гуедар, построено от Китай през 2007 година с пътна магистрала, железопътна линия и нефтопровод. Това пристанище се намира на Арабско море и в него Китай е инвестирал над 200 милиарда долара.

6. Китай развива железопътната си мрежа през Лаос и Югоизточна Азия с цел да осигури скоростен достъп на хора и стоки от Кънгмин до Сингапур за 10 часа.

7. През 2009 година Китай завърши нефтопровода Казахстан-Китай дълъг над 3200 км, който свързва Каспийско море с провинция Синджян.

8. По същото време бе завършен и газопровод между Туркменистан и Китай с дължина близо 2000 км, който осигурява газ от Средна Азия за Китай. (Може би по-досетливите от читателите ще съобразят защо само се говори за газ от Средна Азия към България, а такъв все още няма и вероятно скоро няма да има.)

9. За да избегне Малакския пролив, контролиран от Американската флота, Китай сключи през 2013 година договор с Мианмар за построяване на петролопровод за транспорт от Бенгалския залив на арабски нефт и газопровод за транспорт на газ от Мианмар до Югозападен Китай.

10. През май 2014 година Китай подписа договор за 400 милиарда долара с руския Газпром за доставка в продължение на 30 години на газ по газопровод, който предстои да се построи.

Всички тези проекти ще осигурят интегриране на икономиката на целия Евразийски остров в едно цяло, независимо от това кой контролира периферията на острова. Инфраструктурните връзки към Бенгалския залив в Мианмар и Арабско море на бреговете на Пакистан шунтират контрола на Американската флота над Малакския пролив и Индийския океан, осигурявайки на Китай и страните от района достъп до огромни природни човешки ресурси.

За осигуряването на тези гигантски проекти Китай инициира създаването на Азиатската инфраструктурна банка (АИБ), в създаването на която взеха участие редица важни в икономическо отношение страни, които не се подчиниха на натиска на САЩ да я бойкотират.

Китай провежда активна политика на икономическа интеграция със страни, богати на полезни изкопаеми в Африка, Югоизточна Азия, Латинска Америка и с Австралия.

Китай развива и собствена космическа система за комуникации, която трябва да бъде завършена през 2020 година. Едновременно с това Китай демонстрира възможности за унищожаване на спътници и развива сериозни възможности за кибернетична война.

В политическо отношение Китай развива връзките си със страните от БРИКС. Активно участва в Шанхайската организация за сътрудничество, в която се очаква да влязат Пакистан, Иран и други държави от района.

МакКой счита, че властвуващите в САЩ не дооценяват идеите на сър Халфорд за ролята, която една интегрирана отвътре Евразия може да играе в света. На мен обаче ми се струва, че това не е съвсем така. Последните споразумения с Иран във връзка с нейната атомна програма, показват, че в САЩ има геополитици, които разбират важността на контрола над сърцето на Евразийския остров за претенциите на САЩ за световно господство. Целта на споразуменията с Иран преди всичко е да спре стремежите на Иран да се включи в Шанхайската организация за сътрудничество и надеждата на европейците, че Иран ще осигури алтернативен източник на въглеводороди (главно газ) и ще намали зависимостта на Европа от Русия за тази важна суровина. Проблемът е, че методите, които САЩ използва за постигане на целите си, както и репутацията на САЩ на арогантна сила, която не разбира и не се интересува от националните и религиозни особености на народите, които се опитва да контролира, водят до спадане на влиянието на САЩ, а не до усилването му. Безсмислените военни авантюри в Афганистан, Ирак, Сирия, Либия и на все повече и повече други места разпалиха един геополитически конфликт, който не може да бъде решен по военен начин от САЩ и ЕС, но ще залее Европа с мигранти от ислямския свят и Африка, които ще имат огромно влияние върху нейното бъдещо развитие и жизненост.

Особено деликатно е положението на Русия в цялата тази геополитическа игра. От самото начало на кариерата си на национален политик Путин изхождаше от факта, че Русия притежава важно геополитическо положение, предоставящо ѝ възможността да служи като мост между Изтока и Запада на Евразийския остров. За тази цел той пропагандираше идеите за "единно икономическо пространство от Лисабон до Владивосток". (Забележете – не от Лисабон до Шанхай, а до Владивосток, което напомня за идеите на МакКирнен за съюз между Русия и Германия за контрол над центъра на Евразия.) За да се реализира подобна идея се изискваше сътрудничеството на ЕС и интеграцията ѝ с Русия. САЩ не видяха в тези идеи своето място на хегемон и направиха всичко възможно да торпилират подобно сътрудничество и интеграция.

Превратът в Украйна, инсцениран главно от САЩ, предизвика верижна реакция от санкции и контрасанкции, които за сега направиха идеите на Путин неизпълними. Последва неизбежното активно сближаване на Русия с Китай, активизирането на Китай в Южнокитайско море и други събития, които отново разбудиха духа на Студената война и дори поставиха на дневен ред опасността от "гореща" война. Говорейки за САЩ и ЕС, Путин все още използва термина "нашите партньори", но със задълбочаването на връзките между Русия и Китай, идеята за достойна роля на европейската цивилизация в бъдещото развитие на Евразийския остров неизбежно се минимизира.

Дилетант

Мажоритарна или пропорционална избирателна система?

Тези дни Народното събрание гласува да отпаднат като точки от референдума въпросите за това дали:

- гласуването при избори да е задължително и

- избирателната система в България да се промени от пропорционална на мажоритарна?

По първия въпрос, да си призная, нямам особено аргументирано мнение, макар че ако тази точка беше останала в референдума, то бих гласувал "За"! Струва ми се, че задължителността за участие в изборите ще намали възможностите за купуване на гласове, защото ще бъде "твърде скъпо" да се купят достатъчно много гласове, за да може една или друга партия да постигне забележим ефект в изборите. Предполагам, че по същите съображения и депутатите в Парламента гласуваха точката да отпадне, което би трябвало да покаже на избирателите кои партии в парламента участват в търговията с гласове и кои не, ако изобщо има такива, дето не участват!?

По втория въпрос ще се върна назад в спомените си, когато за първи път чух за това, че съществуват различни избирателни системи. Искам само да направя уговорката, че не съм проверил доколко спомените ми отговарят на историческата действителност по време, но предполагам, че по останалите факти няма да заблудя читателите.

Това стана някъде в началото на 60-те години на XX век. По онова време, вследствие на баланса на политическите сили в парламента, във Франция правителствата се сменяха горе-долу през два-три месеца. Когато дойде на власт генерал Де Гол, той промени чрез референдум конституцията и въведе мажоритарна вместо пропорционална система на гласуване. В резултат на това, още при първите избори, Комунистическата партия на Франция (КПФ) се превърна, ако не се лъжа, от втората партия в парламента с тенденция да стане първа, в една партия с минимален брой представители. Тогава Средствата за масова дезинформация (СМД) с пяна на уста заклеймиха анти-демократичната конституция на Генерала, която беше "лишила френския народ от неговите истински защитници в парламента"!

Аз бях много заинтригуван от факта, че проста промяна на избирателната система може да предизвика такова сътресение в политическия живот на една страна. СМД в България не си дадоха труд да обяснят защо при мажоритарната система КПФ се оказа в такова незавидно положение? След време ме осени, че просто има райони, в които КПФ е много популярна и представителите ѝ печелят изборите още в първия тур. Има много избирателни райони обаче, в които КПФ не може да събере повече от 50% от първия тур, а на втория партиите, които са против комунистите, се обединяват зад най-популярния кандидат и печелят повече от половината гласове! Имаше, разбира се, и райони, в които други партии освен КПФ печелеха още в първия тур повече от 50%. В резултат на изборите по мажоритарната система обаче Франция внезапно постигна стабилност в парламента и правителството. Разбира се промяната на конституцията от Генерала въведе и президентско управление, което също повлия положително на политическата стабилност в страната и стана възможно да се прокарат редица реформи, които бяха затънали в политическата тиня на пропорционалната избирателна система.

Преди да си кажа мнението за това коя система бих предпочел и защо, бих желал да пофилософствам малко върху политическата обстановка в България.

Първо, искам да отбележа, че според мен, пропорционалната система спомага за развитието на многопартийна система, което е важно за България с нейното тоталитарно наследство в тази област. От друга страна обаче, развитието на многопартийната система в България продължава твърде дълго без да се забелязват сериозни симптоми за узряване и стабилизация на системата. Все още партии се разпадат и създават с невероятна скорост, което говори за липса на зрялост в българската политическа система.

Второ, мажоритарната система неизбежно води до намаляване на броя на политическите партии, което в екстремен случай може да доведе до две партии или още по-лошо – до една партия с две крила, както в момента се е изродила политическата система в САЩ.

Българските избиратели, разочаровани от продажността на депутатите в Народното събрание, които, по всичко личи, са контролирани от различни финансови и индустриални интереси от една страна, а от друга страна дължат "вкусните" си места на партийните върхушки, смятат, че мажоритарната система ще им даде възможност за по-голям контрол над депутатите, защото всеки един от тях ще бъде персонално избиран от района си и ще се чувства задължен само пред избирателите си!?

Подобно мнение е голяма заблуда! Ако се погледне историята на САЩ от началото на двадесетия век и преди това, ще се види, че въпреки мажоритарната система корупцията е била невероятна! Сенатори и представители в Конгреса са получавали заплащания в кеш, както постоянно, така и за конкретни услуги, от финансисти и индустриалци! Това е било публична тайна и едва във втората половина на двадесетия век се вземат законодателни мерки за пресичане на корупцията по върховете на властта и на местно ниво. При това на практика се постига само узаконяване на лобизма чрез регулиране на начините и количествата, които отделни лица и организации могат да дават на кандидатите за целите на предизборната им борба! Предоставянето на финансови и други облаги от организации и лица е строго забранено, но това не пречи отвреме-навреме някой конгресмен или сенатор да влезе в затвора! Огромна част от времето на сенаторите и представителите в Конгреса между изборите е посветено на събирането на пари за предизборната борба. Официално се твърди, че "народните избраници" не се влияят от това кой колко пари им дава, но аз си позволявам да се съмнявам дълбоко във верността на подобни твърдения. "Купуването" на бъдещите народни избраници, включително и на президента, вече достига до невероятни суми, като се предполага, че разходите за изборите през следващата година ще надхвърлят 5 милиарда долара! Като се има предвид, че публичното финансиране на някои избори е алтернативно на частното и осигурява значително по-малко средства отколкото частното, то даже в тези места където публично финансиране съществува, кандидатите се отказват от него и предпочитат частното финансиране.

Мажоритарната система не предпазва кандидатите и от контрола на партийната върхушка. Част от парите на донорите отиват в куфарите на Демократическата и Републиканската партии и благодарение на това партийните върхушки имат тежката дума при определянето на това кой кандидат ще успее да "прескочи" първичните избори в партиите и кой няма да успее. Ако някой кандидат реши въпреки всичко да се кандидатира, например като независим, то неговите шансове са значително по-малки от шансовете на партийните кандидати главно поради ограничените финансови ресурси, с които той ще разполага освен, ако не е достатъчно богат, за да се самофинансира.

Изборът на един конгресмен струва не по-малко от милион, а изборите за сенатор – от няколко милиона до няколко десетки милиона долара, в зависимост от големината на щата, в който съответният сенатор се кандидатира.

С други думи искам да кажа, че сама по себе си формата на избирателната система не гарантира липса на корупция и зависимост на депутатите от различни финансови, индустриални и партийни интереси. Според мен интелектуалното и моралното ниво на нашите депутати като цяло е много ниско, но аз бих казал, че моралното ниво и на обикновените българи не е особено високо, например в областта на плащането на данъци. Последните десетина дни пътувах из страната със сина си и с внуците и мога да кажа, че в течение на десетина дена на много малко места ни дадоха квитанции (касови бележки) за хотели и квартири, което говори за един доста нисък данъчен морал! В края на краищата всеки народ има управниците, които заслужава, и по всичко личи, че ние българите не заслужаваме по-добри управници!

В заключение искам да отбележа, че отхвърлянето на двете точки от референдума, за които изрично бяха събрани необходимите подписи от народа, е скандално явление, демонстриращо ниския морал на нашите депутати, които по най-недопустим начин си позволиха да не се съобразят с волята на народа. При такъв морал на политиците не може да се очаква нищо добро от тях в близкото бъдеще, независимо от избирателната система. Не ни остава нищо друго освен да се надяваме, че с течение на времето ще се появят политици, които не гледат на политиката само като средство за забогатяване, а и като морално задължение да служат на избирателите!

Дилетант