През
първата половина на петия век преди
новата ера в южната част на Балканския
полуостров се разгаря велика битка за
съдбата на цяла Европа, която носи името
Гръцко-Персийски войни. Тази битка
продължава с прекъсвания от 499 до 449
година преди новата ера, като обединените
гръцки градове-държави удържат основните
си победи до средата на този период.
Забележителното на тази битка е, че в
нея гръцките градове-държави пречупват
стремежа на Персийската империя да
разпространи влиянието и културата си
над люлката на европейската цивилизация.
Без тази победа вероятно историята на
Европа би се развила по други, непредсказуеми
пътища.
В
резултат на Гръцко-Персийските войни
се утвърждава Атинската демокрация,
създавайки постепенно нова империя
начело с Атина, в основата
на която е Делоската лига по името на
остров Делос, където се е намирала
съкровищницата на империята. Атина
постепенно налага на градовете от
Делоската лига своята власт, като изисква
от тях материални и човешки ресурси за
издръжката на хегемонистичните амбиции
на демократична Атина.
По
това време в Гърция съществува и друга
политическа формация, наречена Пелопонеска
лига. Начело на тази конфедеративна
формация е Спарта, чиято форма на
управление е олигархичната. Идеологията
на тази конфедерация се е изразявала в
желание за вътрешна независимост на
отделните градове-държави, които остро
са се противопоставяли на хегемонистичните
амбиции на Атина за ТОТАЛЕН икономически
и политически контрол.
Сблъсъкът
между двете форми на управление –
експанзионистичната демокрация на
Атинската империя и стремежът към
независимост на олигархичните държави
от Пелопонеската лига, начело със Спарта,
става неизбежен и избухва поредица от
войни, известни с общото име Пелопонески
войни.
Характерното
за двете страни в тези войни е, че
Атинската империя е мощна морска империя,
а Пелопонеската лига около Спарта
представлява мощна сухопътна военна
сила.
Първите
схватки на Пелопонеската война започват
още през 460 година преди новата ера, но
войната достига своя апогей през периода
415-413 година със трагичната за Атина
морска експедиция за завладяването на
Сиракуза и Сицилия. Тази амбициозна
морска кампания, както и усилията за
контрол от страна на Атинската флота
на моретата около Пелопонес, довежда
до пълно изтощаване на силите на империята
и до нейния окончателен разгром, който
приключва към 403 година преди новата
ера.
Почти
2500 години по-късно, в днешния далеч
по-голям и по-сложен свят, се разиграва
историческа трагедия, която много ми
напомня някогашните събития от
Гръцко-Персийските и Пелопонеските
войни. Дали съм прав или не в моите
дилетантски сравнения ще отсъдят
читателите, но на мен аналогията между
онези събития и съвременните геополитически
събития ми изглежда доста поучителна.
Аналогът
на Гръцко-Персийските войни в съвременната
история е Втората световна война. През
тази война се създава необичаен военен
съюз между две съвършено различни по
идеология сили – демокрацията на САЩ
и Великобритания от една страна и
тоталитарният режим на СССР от друга.
Целта на този съюз е победа над фашизма,
който е на "кръстоносен поход" за
завладяване на света и разпространяването
на расистката идеология на фашисткия
тоталитаризъм над целия свят. Когато
тази титанична борба завършва с победата
на съюзниците от антифашистката коалиция,
настъпва "ерата на Пелопонеските
войни"!
Бившите
съюзници поддържат въоръжен мир в
течение на близо половин век, защото
всеки от тях е достатъчно силен
икономически, за да живее независимо
от другия и достатъчно силен военно, за
да не позволи на противната страна дори
да си мисли за активни военни действия!
Най-после
въоръженият мир, наречен "Студена
война", завършва в края на 80-те и
началото на 90-те години на двадесетия
век с разпадането на лагера на тоталитарния
социализъм, начело с СССР. Нещо повече,
разпада се не само военният съюз на
съвременна Спарта, но се разпада и самата
Спарта , т. е. СССР, което се възприема
от хегемона на съвременната Делоска
лига – САЩ, като индикация, че е дошло
времето на пълното и безразделно
господство на Хегемона не само над
Европа, но и над целия свят. Концепцията
не е променена – налагане на собствения
модел на управление – в случая така
наречената Американска демокрация, над
целия свят, който в този случай наистина
е целият свят в географския смисъл!
За
беда на Хегемона се оказва, че две
обстоятелства тепърва имат да играят
огромна роля в реализацията на амбициите
му!
Първо,
Спарта не е унищожена докрай. Жива и
амбициозна да запази правото си на
независимо съществувание е ядката на
СССР – Русия, която притежава военен
ядрен потенциал, способен да унищожи
многократно цялата земя и в този аспект
представлява възпиращо средство срещу
претендентите за световна хегемония.
Второ,
Китай, който с помощта на хегемона САЩ
в стремежа му да огради СССР със стена
от недружелюбни държави, получи от САЩ
всичко необходимо, за да създаде една
мощна и динамична икономика, базирана
както изглежда на смесен модел на
държавен капитализъм под управлението
на Комунистическа партия. На практика
в стремежа си да ограничи влиянието на
СССР в света, САЩ помогнаха да се създаде
един далеч по-опасен за тях икономически
"монстър", срещу когото те имат
далеч по малки шансове за успешна борба!
В
допълнение искам да отбележа, че от
арсенала на пропагандната машина на
Хегемона отпадна идеологическото
плашило на комунизма и се оголиха чисто
икономическите, военните и изобщо
геополитическите интереси на САЩ за
тотален контрол над света.
Тук
искам да доведа до знанието на читателите
идеите на една много интересна статия,
която се появи преди известно време в
печата:
"The
Geopolitics of American Global Decline: Washington Versus China in
the Twenty-First Century" от Alfred McCoy
Beijing
has only recently revealed a deftly designed strategy for
neutralizing the military forces Washington has arrayed around the
continent's perimeter.
http://www.informationclearinghouse.info/article42074.htm
Ще
започна със превод на началото на
статията, тъй като в него е синтезирана
основната ѝ идея:
"Дори
за най-великите империи географията
често е съдба, макар че едва ли ще го
почувствате във Вашингтон. Американският
елит в областта на вътрешната политика,
националната сигурност и външната
политика продължава да игнорира основите
на геополитическите принципи, които са
формирали съдбата на световните империи
през изминалите 500 години. В резултат
САЩ пропускат да вземат предвид
значимостта на бързите глобални промени
в Евразия, които са на път да подкопаят
стратегията им за световно господство,
активно провеждана през последните 70
години.
Бегъл
поглед върху мнения, които минават за
'висша мъдрост' във Вашингтон, демонстрират
невероятна ограниченост. Реномирани
политолози проявяват изумителна
ограниченост в оценката на геополитическите
позиции на САЩ. Така например политологът
от Харвард Джозеф Най Младши, известен
с концепцията си за така наречената
'soft power', счита, че САЩ неизбежно ще съхрани
военното си, икономическо и културно
превъзходство в света, тъй като не
съществува вътрешна или външна сила в
света, която може да предизвика залеза
на американската мощ!
На
тези, които сочат към Пекин и нарастващата
икономическа мощ на Китай, провъзгласявайки
този век като век на Китай, Най изброява
списък от негативи, които ще ограничат
възхода на Китай:
1.
Ръстът на дохода на глава от населението
в Китай трябва да продължи десетилетия
преди да достигне нивото в САЩ, ако
изобщо това стане възможно някога;
2.
Китай късогледо концентрира стремежите
си за влияние в окръжаващите го географски
райони;
3.
Китай не развива средства за глобална
демонстрация на сила;
4.
Преди всичко, според Най, Китай страда
от геополитически ограничения поради
спецификата на регионалните силови
взаимоотношения, от каквито САЩ никога
не е страдала."
С
други думи, според Най, както и според
болшинството политолози в САЩ, с повече
съюзници, кораби, изтребители, ракети,
пари, патенти и "blockbuster" филми от
всяка друга държава САЩ са непобедими!
В
противовес на Най, Хенри Кисинджър в
последното си произведение, скромно
озаглавено World order, провъзгласява, че
основният двигател в световната история
са силните личности и тяхната воля за
реализация на идеите им.
След
като представя основните идеи на двете
крила в съвременната политология, според
които "числата" неизбежно говорят
в полза на вечността на американското
господство, като в добавка на това в
полза на Хегемона се намесва и величието
на неговите лидери, поели от времето на
Теодор Рузвелт досега пътя на установяването
и укрепването на господството на
Американската демокрация, като основна
и най-перспективна форма на управление
за целия свят, МакКой се съсредоточава
на принципите на геополитическото
господство, формулирани преди малко
повече от столетие в една студена
Лондонска вечер през януари 1904 година
от сър Halford Mackinder, Директор на "London
School of Economics" на заседание на "Royal
Geographical Society". Според президента на
Кралското географско дружество от онова
време, статията на сър Халфорд “The
Geographical Pivot of History” е предизвикала израз
на възхищение, каквото рядко се е
чувствало на заседанията на дружеството!
В
статията си и при изложението на
концепциите си в онази януарска вечер
на 1904 година сър Халфорд формулира
принципите на геополитическото господство
не в смисъла на контрол върху световните
морски пътища, което е лежало в основата
на британската политика, а като контрол
върху "Евразийския остров".
Използвайки прости манипулации над
картата на света, сър Халфорд демонстрира,
че Евразия е един огромен остров с
неизброими човешки и природни ресурси,
а ако към него се добави и свързаната с
Евразия Африка, то голяма част от
сухопътната площ на Земята представлява
огромен остров, който практически е
самозадоволим и би могъл да се управлява
от централните области на този остров.
Сър
Халфорд отбелязва, че прогресът в
областта на корабостроенето и морската
навигация в продължение на близо 400
години поставят на заден план контрола
върху центъра на Евразийския остров,
като основа на контрола върху богатствата
на Евразия, и подменят контрола на
центъра с контрол върху периферията на
острова. Той обаче счита, че е дошло
времето, когато прогресът в сухопътните
средства за транспорт и комуникации
отново ще върнат времената, когато
контролът върху центъра на Острова ще
играе основна роля както върху регионалната
политика в Евразия, така и върху световната
политика. Според сър Халфорд Русия със
своята огромна територия и близост до
сърцето на Евразия може в съюз с друга
сила, например Германия, да установи
контрол над Евразия, който да постави
под съмнение ефикасността на контрола
върху периферията на "острова"
като основа на световното геополитическо
господство.
Във
възникналата дискусия видни специалисти
в областта на политиката и стратегията
по онова време предлагат на МакКиндер
да вземе предвид и други средства за
придвижване освен по море, като например
"по въздуха", които биха оказали
влияние върху развитието и поддържането
на господството върху Евразийския
остров. Сър Халфорд обаче отговаря, че
целта му не е "да предсказва господството
на една или друга държава, а да предложи
географска формула, в която може да се
вмести една или друга форма на политически
баланс". Вместо да разглежда едни или
други политически събития, МакКиндер
се стреми да формулира общите принципи
на връзката между географското положение
и глобалната мощ. Бъдещето на света
според сър Халфорд зависи от "поддържането
на баланс между морската мощ на Британия
и Япония (не бива да забравяме историческия
момент на дискусията) и мощта на
централните сили в Евразия, които те
биха желали да контролират".
В
статията си МакКиндер не само формулира
военно-политическа концепция, която ще
определя политиката на Великобритания
за десетилетия, но създава и модерната
наука за "геополитиката" – изучаваща
как географското положение може да
определи съдбата на цели народи, нации
и империи.
През
вековете на своето морско господство
над света Британия се стреми да си
осигури достъп до морските граници на
Евразийския остров, да контролира
колкото е възможно по-голяма част от
Индия, да си осигури едноличен контрол
над Персийския залив, Арабия и Месопотамия,
които сър Халфорд нарича "прохода от
Европа към Индия и врата към Евразийския
остров". В този си стремеж Британия
установява контакт с Русия в Афганистан
и Персия и това е "фронтовата линия"
на "голямата игра" за осигуряване
на господство над центъра на Евразия.
Идеите
на сър Халфорд са в основата на две
световни войни, Корейската и Виетнамската
война, войните в Персийския залив и
безкрайното "умиротворяване" на
Афганистан, както и тлеещият от десетилетия
политически конфликт между САЩ и Иран.
През
Първата световна война САЩ, Великобритания
и Япония, чрез военна интервенция, правят
неуспешен опит да се доберат до централните
райони на Русия, разчитайки на слабостта
на болшевишка Русия.
Идеите
на Хитлер за завоюване на "жизнено
пространство" на изток също имат в
основата си концепциите на сър Халфорд
МакКирнен. Съветникът на Хитлер и Хес,
известният немски географ Карл Хаушофер,
създател на списанието "Zeitschrift für
Geopolitik", е почитател на сър Халфорд и
евангелист на неговите идеи. Опитът на
Хитлер през 1942 година с помощта на
милионна армия, 100000 оръдия и над 500 танка
да превземе Сталинград и по този начин
да си открие пътя към петрола на Каспийско
море и богатствата на централна Азия,
е също плод на идеите, че който контролира
центъра на Евразия, си осигурява ресурси
за световно военно и икономическо
господство.
През
първата половина на двадесетия век
Великобритания за известно време
продължава да контролира световните
морски пътища, като постепенно предава
този контрол на САЩ преди всичко поради
факта, че икономическото бреме на този
контрол става непосилно за държава с
нейните възможности. От своя страна
САЩ, поемайки щафетата на "контрол
върху периферията" на Евразия,
обогатиха морската си мощ с мощта на
хиляди самолети и ракети.
Днес
с помощта на военни съюзи, двустранни
и многостранни икономически договори
и военни споразумения над 800 военни бази
по периферията на Евразия и няколко
флоти, конфигурирани около мощни
самолетоносни ескадри, САЩ на практика
контролират границите на Евразия, както
ги е дефинирал сър Халфорд – от Източна
Европа, през Близкия и Средния Изток и
по островните държави на Тихоокеанския
басейн. От особено значение според
британския историк Джон Дарвин ("After
Tamerlane") е, че САЩ си е осигурила контрол
над аксиалната ос на Евразия – Източна
Европа и Япония. Проблемът е липсата на
контрол от страна на претендента за
световна хегемония върху централната
част на Острова. По всичко личи, че
липсата на този контрол може да се окаже
недостигащата и недостигаемата брънка
във веригата, с която САЩ се опитват да
оковат Острова.
В
резултат на късогледата политика на
редица Американски администрации Китай
достигна до позицията на втората по
икономическа мощ държава в света и
безусловно до позицията на първата
държава по индустриално производство,
като в същото време САЩ фактически се
деиндустриализира. В процеса на това
си развитие Китай акумулира огромни
доларови запаси и започна "да се
оглежда" за по-достойна позиция в
йерархията на световните сили. Всъщност,
ако изключим последните две столетия
от човешката история, Китай почти винаги,
в течение на няколко хиляди години, е
била най-голямата икономическа и вероятно
военна сила в света. Последните две
столетия представляват огромна морална
обида за националната психика поради
безпардонния грабеж и унижения, на които
Китай е подложен от Запада, Русия и
Япония.
В
стремежа си да заеме положението, което
винаги е считал, че му се полага в света
като център на цивилизацията, Китай
започва да използва огромните доларови
ресурси, получени през периода на бурното
си развитие, за да осъществи алтернативата
за контрол над "Световния остров",
а именно чрез развитие на неговия център
в противовес на контрола върху покрайнините
му, към които винаги се е стремяла
Великобритания и днес до невероятна
степен е реализирала САЩ.
Според
МакКой Китай реализира амбициите си за
достигане на доминантно положение в
света чрез две направления на развитие:
Първо,
Китай се ориентира към изграждането на
модерна и скоростна транспортна
инфраструктура за пренос на стоки,
суровини и въглеводороди, която да
свърже страните на Евразийския остров
през центъра му и по този начин да
стимулира зависимостта на държавите
една от друга и да минимизира необходимостта
от морски транспортен потенциал за
целите на доставката на суровини и
стоки.
Второ,
Китай установява транспортни коридори
до определени места по крайбрежието на
Евразия, които да ѝ позволят да минимизира
и дори да ликвидира огромното превъзходство
на САЩ във военноморска флота, като
осигури на Китай бърз достъп по суша до
важни геополитически райони в периферията
на Острова, като например Арабския
полуостров и Персийския залив.
Тук
ще изброя само някои от инфраструктурните
проекти, реализирани или в процес на
реализация, от Китай:
1.
Между 2007 и 2014 години Китай кръстоса
територията си с над 15000 километра
скоростни железопътни линии, което
превишава значително дължината на
скоростните ж. п. линии в целия останал
свят. Тази мрежа днес превозва над 2.5
милиона пасажера дневно със скорост
над 360 километра в час. Когато мрежата
бъде завършена през 2030 година, тя ще
достигне дължина от близо 25000 километра
скоростни ж. п. линии. Общата стойност
на този исторически проект е над 300
милиарда долара и той ще свързва със
скоростни линии практически всички
икономически центрове на Китай.
2.
Едновременно с това Китай започна
съвместна работа с други страни от
Евразия за свързване на своята ж. п.
мрежа с техните в една обща трансконтинентална
мрежа. През 2008 година Китай, в сътрудничество
с Русия и Германия, започна реализацията
на две скоростни линии: едната е старата
Трансибирска ж.п. линия, а другата е по
трасето на "Пътя на коприната",
известен още от древността, който минава
през територията на Казахстан. По трасето
на "Пътя на коприната" индустриални
стоки пътуват от Лайпциг до Чжонкин
(над 10000 километра) за 20 вместо за 35 дни,
необходими за транспорта на тези стоки
по море.
3.
През 2013 година Deutsche Bahn AG започна
подготовката на трети маршрут, свързващ
Хамбург и Жензю, който съкращава пътя
до 15 дена, а Казахстанските железопътни
линии подготвиха друг маршрут, който
съкращава пътя между Дуисбург и Чонкин
също до 15 дена.
4.
През 2014 година Китай обяви реализацията
на най-дългата скоростна железопътна
линия на стойност 230 милиарда долара,
която ще бъде дълга над 7000 км. и ще свързва
Пекин с Москва за 2 денонощия.
5.
През април 2015 година президентът на
Китай подписа споразумение с Пакистан
за построяването на Китайско-Пакистанския
транспортен коридор, който ще струва
46 милиарда долара и ще свърже Кашгар в
западен Китай с пристанището Гуедар,
построено от Китай през 2007 година с
пътна магистрала, железопътна линия и
нефтопровод. Това пристанище се намира
на Арабско море и в него Китай е инвестирал
над 200 милиарда долара.
6.
Китай развива железопътната си мрежа
през Лаос и Югоизточна Азия с цел да
осигури скоростен достъп на хора и стоки
от Кънгмин до Сингапур за 10 часа.
7.
През 2009 година Китай завърши нефтопровода
Казахстан-Китай дълъг над 3200 км, който
свързва Каспийско море с провинция
Синджян.
8.
По същото време бе завършен и газопровод
между Туркменистан и Китай с дължина
близо 2000 км, който осигурява газ от
Средна Азия за Китай. (Може би по-досетливите
от читателите ще съобразят защо само
се говори за газ от Средна Азия към
България, а такъв все още няма и вероятно
скоро няма да има.)
9.
За да избегне Малакския пролив, контролиран
от Американската флота, Китай сключи
през 2013 година договор с Мианмар за
построяване на петролопровод за транспорт
от Бенгалския залив на арабски нефт и
газопровод за транспорт на газ от Мианмар
до Югозападен Китай.
10.
През май 2014 година Китай подписа договор
за 400 милиарда долара с руския Газпром
за доставка в продължение на 30 години
на газ по газопровод, който предстои да
се построи.
Всички
тези проекти ще осигурят интегриране
на икономиката на целия Евразийски
остров в едно цяло, независимо от това
кой контролира периферията на острова.
Инфраструктурните връзки към Бенгалския
залив в Мианмар и Арабско море на
бреговете на Пакистан шунтират контрола
на Американската флота над Малакския
пролив и Индийския океан, осигурявайки
на Китай и страните от района достъп до
огромни природни човешки ресурси.
За
осигуряването на тези гигантски проекти
Китай инициира създаването на Азиатската
инфраструктурна банка (АИБ), в създаването
на която взеха участие редица важни в
икономическо отношение страни, които
не се подчиниха на натиска на САЩ да я
бойкотират.
Китай
провежда активна политика на икономическа
интеграция със страни, богати на полезни
изкопаеми в Африка, Югоизточна Азия,
Латинска Америка и с Австралия.
Китай
развива и собствена космическа система
за комуникации, която трябва да бъде
завършена през 2020 година. Едновременно
с това Китай демонстрира възможности
за унищожаване на спътници и развива
сериозни възможности за кибернетична
война.
В
политическо отношение Китай развива
връзките си със страните от БРИКС.
Активно участва в Шанхайската организация
за сътрудничество, в която се очаква да
влязат Пакистан, Иран и други държави
от района.
МакКой
счита, че властвуващите в САЩ не дооценяват
идеите на сър Халфорд за ролята, която
една интегрирана отвътре Евразия може
да играе в света. На мен обаче ми се
струва, че това не е съвсем така. Последните
споразумения с Иран във връзка с нейната
атомна програма, показват, че в САЩ има
геополитици, които разбират важността
на контрола над сърцето на Евразийския
остров за претенциите на САЩ за световно
господство. Целта на споразуменията с
Иран преди всичко е да спре стремежите
на Иран да се включи в Шанхайската
организация за сътрудничество и надеждата
на европейците, че Иран ще осигури
алтернативен източник на въглеводороди
(главно газ) и ще намали зависимостта
на Европа от Русия за тази важна суровина.
Проблемът е, че методите, които САЩ
използва за постигане на целите си,
както и репутацията на САЩ на арогантна
сила, която не разбира и не се интересува
от националните и религиозни особености
на народите, които се опитва да контролира,
водят до спадане на влиянието на САЩ, а
не до усилването му. Безсмислените
военни авантюри в Афганистан, Ирак,
Сирия, Либия и на все повече и повече
други места разпалиха един геополитически
конфликт, който не може да бъде решен
по военен начин от САЩ и ЕС, но ще залее
Европа с мигранти от ислямския свят и
Африка, които ще имат огромно влияние
върху нейното бъдещо развитие и жизненост.
Особено
деликатно е положението на Русия в
цялата тази геополитическа игра. От
самото начало на кариерата си на
национален политик Путин изхождаше от
факта, че Русия притежава важно
геополитическо положение, предоставящо
ѝ възможността да служи като мост между
Изтока и Запада на Евразийския остров.
За тази цел той пропагандираше идеите
за "единно икономическо пространство
от Лисабон до Владивосток". (Забележете
– не от Лисабон до Шанхай, а до Владивосток,
което напомня за идеите на МакКирнен
за съюз между Русия и Германия за контрол
над центъра на Евразия.) За да се реализира
подобна идея се изискваше сътрудничеството
на ЕС и интеграцията ѝ с Русия. САЩ не
видяха в тези идеи своето място на
хегемон и направиха всичко възможно да
торпилират подобно сътрудничество и
интеграция.
Превратът
в Украйна, инсцениран главно от САЩ,
предизвика верижна реакция от санкции
и контрасанкции, които за сега направиха
идеите на Путин неизпълними. Последва
неизбежното активно сближаване на Русия
с Китай, активизирането на Китай в
Южнокитайско море и други събития, които
отново разбудиха духа на Студената
война и дори поставиха на дневен ред
опасността от "гореща" война.
Говорейки за САЩ и ЕС, Путин все още
използва термина "нашите партньори",
но със задълбочаването на връзките
между Русия и Китай, идеята за достойна
роля на европейската цивилизация в
бъдещото развитие на Евразийския остров
неизбежно се минимизира.
Дилетант