На панаир в Пирот

Една позната на Нина преди седмица ни пусна мухата да ходим на 30 август на панаир в Лясковац, Сърбия. Аз не съм голям любител на панаирите, но възприех идеята като промяна във всекидневието на седене пред компютъра, разнообразявано само от обедна и вечерна 50-100-грамова порция ракия с мезе таратор или салата, а понякога и двете точно в указаната последователност.

Два дена преди 30-ти обаче се оказа, че панаирът в Лясковац бил на 5 и 6 септември, но на 29 и 30 август имало панаир в Пирот. Решихме, за да не сме капо, да отидем на панаира в Пирот, едно решение, за което все още ми е трудно да разбера дали трябва да съжаляваме или не. Ясно е обаче, че това дето панаирът в Лясковац се оказа със седмица по-късно беше голям късмет! Една от причините е, че разстоянието от Годеч до Пирот е само петдесетина километра, а до Лясковац е поне 170 километра! Останалите причини ще научите в процеса на изложението.

И така, сутринта в неделя станахме рано. Към 8 часа бяхме вече готови и трима нещастни пасажери-роднини, които до този момент нямаха представа какво им предстои, вече ни чакаха на улицата.

Качихме се на Бабуса – общо 6 души с Юлия, Нина, аз и тримата пасажери. Разположихме се както можахме, защото Бабусът има седалки само за пет души, но задната седалка е достатъчно широка, така че четиримата по-слабички от групата се разположиха на нея.

Пътят от Годеч до Драгоман е отвратителен. Лавирането на Юлия между дупките на асфалта почти ми докара морска болест. Това не ми се беше случило даже при пътуването с кораб около "подметката на Италианския ботуш", място известно с неприятните си вълни като "Малкия Бискай". Струва ми се, че и останалите пасажери не понесоха прехода по-добре, защото в един момент ругатните по отношение на лошия път затихнаха и се възцари тягостно мълчание. Все пак пътуването до Калотина мина успешно. Границата пресякохме, както се казва, с "развети знамена", благодарение на обичая на Юлия да информира граничните полицаи, че сме от Годеч! Това моментално "стапяше леда" на официалност и след кратък разговор за общи познати от района, ни спечелваше пожелания за добър път от иначе не особено дружелюбните гранични служители.

25-те километра до Пирот прелетяха като мимолетен сън. На влизане в града Юлия направи тревожната констатация, че не може да включва на четвърта скорост, но никой не ѝ обърна внимание. Минахме "Големия мост" на Нишава и в този момент Юлия обяви, че и втората ѝ скорост не се включва! Този път нещо ме жегна в стомаха, защото отдавна си мислех, че досега не ни се е повреждала само скоростната кутия на Бабуса, но други събития избутаха притесненията ми на заден план. Оказа се, че въпросите ни за това къде е панаирът предизвикваха в отговор празни погледи и неопределено мрънкане от страна на пиротчани, които попадаха под кръстосания огън на нашите въпроси!

Спряхме близо до зеленчуковия пазар и слязохме да се поразтъпчем. Юлия с нарастващо безпокойство констатира, че май и задната ѝ скорост не се включва!

Разходихме се по пазара. Както винаги по сръбските пазари цареше изобилие от чушки. Най-различни по цвят и размер, но всички от прекрасно качество! Юлия започна да разсъждава дали да не си купим няколко килограма за лютеница, но решихме да свършим това благородно деяние по-късно. Сега трябваше да разберем какво става с панаира и защо никой не ни отговаря нищо на нашите въпроси?

Спряхме пред една възрастна жена, която аз отначало помислих по гласа за мъж. Слуховото ми впечатление беше, че стоим пред стар пушач и пияница. Жената продаваше прекрасни круши и... малки шишенца ракия, които криеше под едно покривало. Според мен отвреме-навреме тя си узваше по малко от едно шишенце, припалвайки цигара от цигара!

Питахме я за панаира и тя ни разкри тайната. Оказа се, че трябвало да питаме не за панаир, а за "вашар" или нещо подобно! Изглежда това е думата за панаир на сръбски или че въпросното мероприятие в Пирот се нарича по този начин. Тя ни обясни как да стигнем до панаира, който бил на 4 километра от града. Въоръжени с новите познания, ние се отправихме към Бабуса. Настанихме се по местата си, Юлия включи двигателя и се хвана за лоста на скоростите. Последва уплашено възклицание и тя вдигна ръката си, в която безпомощно висеше лоста на скоростите! Ние я гледахме с ужас и се чудехме защо и как е извадила лоста от мястото му? Оказа се, че това не беше целият лост, а само около 3/4 от него! Бяха ни необходими десетина секунди, за да разберем какво е станало, а след това и какви са последствията от станалото!

Лостът се беше отчупил на около десетина сантиметра от основата му и това, което беше останало в пода беше абсолютно недостатъчно, за да могат да се упражнят каквито и да са въздействия върху скоростната кутия.

Постепенно в Бабуса настроението спадна почти до нулата. Разбрахме, че изглежда няма да можем да се движим повече и започнахме да мислим какво да правим?

С Юлия отидохме при нашата позната на пазара и ѝ казахме какво ни се е случило. Тя ни успокои, че синът ѝ познавал един автомеханик, който имал гараж наблизо. Тя се зае да преговаря със сина си по мобилката. След малко ни обяви, че Миша, така се казвал механикът, щял да дойде след двадесетина минути. Ние, заедно с останалите членове на екипажа, започнахме да се мотаме из пазара и да разглеждаме стоката. Имаше прекрасни домати, ябълки, круши, пъпеши, грозде и всякакви други плодове на сръбската земя. Купихме си и по една разкошна баничка, която беше почти два пъти по-голяма от българските, а цената ѝ беше наполовина на нашите.

Минаха двадесет минути, след това още двадесет и още двадесет, а от Миша нямаше и следа! Отидохме пак при нашата позната да я питаме какво става? Тя се свърза отново със сина си и ни успокои, че след двадесетина минути Миша ще дойде. Каза ни, че той "клеца", та сме щели да го познаем лесно!? Това ни сащиса, поради сексуалната конотация, с която тази дума е известна у нас, но се оказа, че на сръбски това означавало, че "куца"!

Минаха още 20 минути, а след тях още 20. Миша все го нямаше и нямаше! Най-накрая нашата позната ни обяви, че "детето на Миша внезапно постъпило в болница и той отишъл да го види"! След този трагичен край на самарянското желание на Миша да ни помогне в неделя, ние решихме, че "спасението на давещите се е дело на самите давещи се".

Скоро и нашата позната изчезна, защото на пазара се появи някакъв инспектор, което предизвика малка суматоха сред продавачите. По-късно, на въпроса ни "По колко им взимат като такса?" някои продавачи ни обясниха, че това зависело от "стоката и от симпатиите на инспектора"! Всички обаче единодушно потвърдиха, че не са го виждали да дава квитанции за получените такси, което ни наведе на нерадостните мисли, че в братска Сърбия изглежда действат финансови порядки, подобни на действащите у нас.

С Юлия се върнахме при Бабуса и започнахме да мислим как да възстановим някакво подобие на "структурната цялост" на лоста на скоростите? Юлия намери един железарски магазин наблизо и донесе една 8 милиметрова бургия. (Диаметърът на тръбата, от която беше направен лоста, беше с подобен размер.) Съединихме двете части на лоста. Юлия запали двигателя и се опита да включи на скорост, но се чу само едно "хряс!" и бургията се счупи, като една част остана в "дънера" на лоста, а другата – в самия лост!

Започнахме да се опитваме да извадим парчетата на бургията. Криси – един от пасажерите на Бабуса – отиде до железарския магазин и купи едни клещи, но когато се върна, ние вече бяхме извадили парчетата и се чудехме какво друго да използваме, за да свържем двете части на лоста?

Отидохме до железарския магазин и прегледахме почти цялата му номенклатура от шпилки, болтове и други железа, но нищо не ни пасваше. Най-накрая в съседния бояджийски магазин любезният собственик откри една метална дръжка на мече за боядисване, която пасваше по диаметър, и ни я отряза до желаната дължина. Върнахме се при Бабуса, но Юлия успя да включи само на задна, което очевидно не ни вършеше работа за 25-те километра до границата.

Междувременно едната от пасажерките се беше вече обадила на съпруга си в България (минутата струваше 4.99) и беше алармирала родата. За щастие братовчедът Пейчо се връщал от Хисаря и новината го сварила на околовръстното шосе при София. Той веднага поел "пълен напред" към Годеч и родата ни информира, че вероятно към 18 часа репатракът на Пейчо ще пристигне в Пирот заедно с една кола за пасажерите на Бабуса.

Имахме още около 3 часа да трепем в Пирот и тръгнахме да разглеждаме градчето. Пирот много прилича по разположение на Годеч, но е по-голям и по-уреден. Отидохме в едно кафене, където пихме айскафе, ядохме сладолед, гледахме фонтана на площада и се любувахме на Нишава, която пиротчани бяха циментирали и бяха изградили няколко прага, които конституираха басейнчета и водопади. Точно така си представяхме, че трябва да изглежда и Нишава в Годеч, но явно нашата местна управа беше заета с дълбоко лични планове за благоденствие и напредък и не се вълнуваше много от урбанистични емоции. Излизаше като че ли пиротските управници споделяха в по-голяма степен "евро-атлантическите ценности" за хубава и приятна градска среда отколкото нашите управници!

Ако не беше фактът, че бяхме тръгнали на панаир, а не да разглеждаме Пирот, би трябвало да се чувстваме дълбоко удовлетворени. Бедата беше, че и горещината ни мъчеше и ни караше да гоним сенките по улиците и да се молим и радваме на всеки полъх на вятъра!

Най-после към 6:15 дочухме ръмженето на репатрака на Пейчо. Скоро машината се показа от ъгъла и спря пред нас. Пейчо седна зад кормилото на Бабуса, запали двигателя и с мощен жест превключи скоростите първо на задна, за да се измъкне на позиция за товарене, а след това на първа, за да се качи на собствен ход на репатрака. Юлия беше съкрушена! Оказа се, че ние почти сме оправили скоростите, но на нея не ѝ достигаше смелост и сила, за да натисне лоста в достатъчна степен. Тя се качи на репатрака, а аз, заедно с останалите пасажери, се качихме на колата, която беше дошла с Пейчо. С шофьора на колата бяхме 6 души, а тя можеше да кара само 5. Най-дребната от нас – Маги, се качи в багажника (колата беше голф-комби) и така се понесохме към Калотина.

До Годеч нямахме никакви проблеми. Стигнахме към 8 часа. Бяхме трупясали. Едвам се държахме на краката си. Все пак, ако не друго, то поне имахме преживяване, за което можехме да разправяме на другите, а като се сетехме, че сме отишли само до Пирот, а не до Лясковац – считахме че даже ни е провървяло! Все пак 170 километра са 3 пъти повече от 50!

Днес Пейчо обяви, че от лоста на скоростите на Бабуса липсват два чарка!? Никъде ги няма по пода и според нас не ги е имало и на лоста. Явно някой от многобройните майстори, действали през последните 26 години върху Бабуса, са решили, че са ненужни или може би дори вредни, а може и просто да не са обърнали внимание, че са ги загубили! В края на краищата и на мен ми се е случвало след като сглобя някоя машинка, да ми останат части, а машинката да си работи без да ѝ пука!

Разказвач