Свалянето на руския самолет над Сирия - причини и последствия

Първо искам да се извиня на читателите си, че обикновено ми отнема време да подготвя анализ за едно или друго събитие в света. Причината за това е, че за разлика от Станислав Белковски, Иво Инджев или други светила на руската и българската политология и журналистика, аз нямам тайни източници, от които веднага да науча например, че Путин е знаел за организирането на атентата в Париж или някоя друга подобна клюка.

Както винаги, налага ми се да прочета редица публикации, преди да седна да пиша и даже тогава не съм сигурен, че анализът ми ще е абсолютно правилен, но поне съм спокоен, че съм направил каквото е по силите ми в тази насока.

А сега ще си позволя да продължа по същество и както винаги с дълга предистория на събитието, за което пиша.

Много се коментира фактът, че след над 8000 бойни полета на американската авиация над територията, окупирана от ИДИЛ, резултати почти не са забелязани! Работата е много проста. Както всяка бюрокрация, така и Пентагонът съществува до голяма степен, за да оправдава съществуванието си, с други думи, голяма част от дейността на Пентагона е посветена на отчитане и пропагандиране на успехите, които неговите програми постигат. Бедата е, че в един момент се повдига завесата на театъра, който представя съответната бюрокрация пред обществото и то случайно поглежда зад декорите, където се вижда, че всичко е бутафория! Някога, при социализма, ние бяхме свикнали, че това е така и дори окото ни не мигваше, за да не се издадем, че не вярваме нищо от официалната пропаганда. Когато падна социализмът и "избухна демокрацията", поради своята детска невинност, ние решихме, че при демокрацията е друго, че политиката не е театър, че когато се говори, че нещо се прави, то то наистина се прави!

За съжаление се оказа, че това далеч не е така. Възможно е да се похарчат милиарди и дори десетки милиарди за създаването на армия и полиция, но когато тази армия или полиция се срещне с врага, срещу който е изградена да противостои, то се оказва, че няма никаква армия или полиция, а само похарчени десетки милиарди долара за нея или най-вероятно не за нея, а за неизвестно кого. Илюстрация на казаното дотук е съдбата на иракската армия, която се стопи пред атаките на ИДИЛ. В бъдеще можем да очакваме нова илюстрация на казаното в Афганистан, когато американските войски окончателно ще се изтеглят от тази нещастна страна.

В статията на Ню Йорк Таймс:

"Pentagon Expands Inquiry Into Intelligence on ISIS Surge"

By MATT APUZZO, MARK MAZZETTI and MICHAEL S. SCHMIDT

се описва разследването на Пентагона на "Централното командване" (така се нарича командването на американските имперски легиони, отговарящо за операциите в Близкия и Средния Изток) във връзка с подозренията, че командващите са "overstated the progress of airstrikes", или казано на български „са замазвали очите на обществеността за резултатността на ударите срещу ИДИЛ“!

Между другото същото важи и за проведеното обучение и въоръжаване от ЦРУ и Пентагона на така наречените "умерени ислямисти", за което бяха отделени и похарчени почти 500 милиона долара и в резултат на това са налице 5 бойци (забележете не 5000, не 500 , не 50, а само 5), които уж воюват срещу ИДИЛ! Останалите изглежда са преминали на служба в ИДИЛ заедно с модерното си въоръжение, което сега използваха да поразят един от хеликоптерите, изпратени от руснаците за спасяване на екипажа на сваления Су-24. Можем да не се съмняваме, че това оръжие ще бъде използвано и когато падне някой американски, френски или английски бомбардировач, който например може да бъде свален от ракета земя-въздух, доставена на "умерените ислямисти", ако не от нас, то поне от нашите "демократични" съюзници от Персийския залив!

В тази връзка е интересна и статията в Ню Йорк Таймс:

"Saudi Arabia, an ISIS That Has Made It" By KAMEL DAOUD

В нея той казва и доказва ясно и недвусмислено, че "Майката на ИДИЛ е инвазията на САЩ в Ирак, но бащата е религиозно-индустриалният комплекс в Саудитска Арабия!"

И така, имаме един общ враг – тероризма. Той се олицетворява от ИДИЛ. Срещу ИДИЛ се бори са най-модерна техника цяла коалиция, включваща най-развитите държави на съвременността, а доскоро ИДИЛ се разширяваше и растеше като гъба на дъжд без дори да се съпикасва, че срещу нея се борят толкова велики във военно отношение държави!? Може би е крайно време да си зададем някои въпроси и ако за някои читатели не са достатъчни въпросите и отговорите в по-горе изброените публикации, то аз ще се опитам да предоставя още информация за размишление преди да си позволя да спомена няколко думи и за сваления руски изтребител-бомбардировач.

Нещо, за което открито не се говори, е ролята, която играе нашият съюзник по НАТО, Турция, в изграждането и подкрепата на ИДИЛ. Средствата за масова дезинформация (СМД) обикновено срамежливо премълчават ролята на този наш съюзник, главно изхождайки от принципа "За съюзниците никога лошо, а само добро или в най-лошия случай нищо!" Все пак известното онлайн издание "Хафингтон Пост" понякога си позволява еретичните постъпки, да вади на показ мръсното бельо на нашите "демократични" институции. Очевидно предизвикателство към силните на деня е и статията:

"Research Paper: ISIS-Turkey List: Is Turkey collaborating with the Islamic State (ISIS)?" by David L. Phillips

http://www.huffingtonpost.com/david-l-phillips/research-paper-isis-turke_b_6128950.html

В нея надълго и нашироко се показва и доказва нечистоплътната роля на режима на султан Ердоган в борбата срещу ИДИЛ и ислямския тероризъм. Впрочем, самият Ердоган, преди да се облече в овчата кожа на демократ, се е изявявал като ислямски фундаменталист, за което нашите управници от НАТО не обичат да си спомнят. Както се казва обаче, "Шило в торба не стои", а и Ердоган си го е казал просто и ясно, че понятието "умерен ислямист" е оксиморон!

Още във въведението на статията си авторът изброява областите, в които се предполага, че Турция сътрудничи с ИДИЛ: коопериране във военната област, доставка на оръжие, финансова помощ и предоставяне на медицински услуги. В отговор на подобни подозрения Ердоган на 22 септември 2014 година, при посещението си в "Съвета по международни отношения" в САЩ, изразява дълбоката си обида от подобни подозрения и демонстративно иска "от приятелите на Турция в САЩ да направят своите изводи за Турция въз основа на обективни източници!"

В тази връзка програмата на университета Колумбия за мирно строителство и човешки права възложи на тим от изследователи в САЩ, Европа и Турция да разследват информация от турски и международни източници, за да оценят верността на обвиненията срещу Турция и лично срещу Ердоган и семейството му. Тук ще си позволя да цитирам някой от обвиненията и заключенията на тима от специалисти, както са отразени в материала, а който желае да научи всичко, може да се обърне към статията чрез предоставения линк.

1. Турция доставя военно оборудване на ИДИЛ.

- Командир от ИДИЛ е цитиран на 12 август 2014 година във Вашингтон пост, че "болшинството от бойците в началото дойдоха през Турция, както и военното оборудване и снабдяване."

- Kemal Kiliçdaroglu, ръководител на Републиканската народна партия в Турция (CHT), е направил заявление в офиса на прокуратурата в Адана на 14 октомври 2014 година, че Турция снабдява терористични групи с оръжие. Той е предоставил на офиса транскрипти с интервюта на шофьори, които признават, че прекарват оръжие, но турското правителство настоява, че това е хуманитарна помощ за етническите турци по границата в Сирия (туркомани). В същото време предполагаемите получатели на тази хуманитарна помощ утвърждават, че те не са получавали никаква хуманитарна помощ от Турция!?

- според вицепрезидентът на CHP Bulent Tezcan три камиона са спрени в Адана на 19 януари 2014 година за инспекция. Те са били натоварени с оръжие в аеропорта Есендога в Анкара, откъдето до границата са ги управлявали цивилни шофьори, а оттам нататък контролът върху камионите е трябвало да бъде поет от агенти на турското разузнаване (MIT). Оръжието е било предназначено за ИДИЛ и други терористични организации, борещи се срещу режима на Асад в Сирия. Агентите на MIT са се стараели всячески да попречат на проверката на камионите, които се е оказало че превозват оръжие, ракети и амуниции.

- Публикувани са записи на разговори на Ердоган с ръководителя на MIT, в които Ердоган иска да се провокира война със Сирия. Ръководителят му предлага хора на MIT да отидат в Сирия и да изстрелят ракети срещу Турция или да осквернят гробницата на основателя на Османската империя и по този начин да провокират война със Сирия.

- На 19 септември 2014 година "изплуваха" документи, които доказват, че саудитският емир Бандар Бин Султан е финансирал транспортирането на оръжие за ИДИЛ през Турция. Самолет от Германия е стоварил оръжието на аеропорта Етимесгут в Турция, където то е било разделено в 3 контейнера – два предназначени за ИДИЛ, а един за Газа.

2. Турция предоставя транспорт и друга логистична поддръжка за бойците на ИДИЛ.

В статията се изброяват многобройни случаи, с цитати и дати от източниците, описващи как се урежда преминаването на бойци за ИДИЛ и другите терористични организации от страните на ЕС през Турция. Понякога европейските джихадисти се налага да плащат на границата подкуп от около 10 долара на човек, но много често те минават безпрепятствено към Сирия и обратно към Европа през Турция!

Турция осигурява транспорт на джихадистите през територията си, когато е необходимо да се атакуват в гръб кюрдските позиции в Сирия.

На 9 октомври 2014 година висш египетски служител е направил изявления, че Турция предоставя военна тактическа и стратегическа информация от спътници на ИДИЛ за целите на военните действия на организацията в Ирак и Сирия!

3. Турция осигурява обучение на бойците на ИДИЛ.

В материала се посочват многобройни случаи, доказващи помощта на турските власти за ИДИЛ в обучението и рекрутинга на нови бойци, както с материални средства, така и с достъп до интернета и различните социални мрежи. Посочват се и адреси на лагерите, в които се извършва обучението на бойци на ИДИЛ от турски, катарски, саудитски и европейски инструктори.

4. Турция предоставя медицинска помощ и грижи на бойците на ИДИЛ.

На 12 август 2014 година командир от ИДИЛ е заявил пред Вашингтон пост: "Ние сме имали бойци и даже високопоставени дейци на ИДИЛ, които са получавали помощ и лечение в турски болници."

Интересното е, че този факт не се отрича дори от турската администрация, която смята за свое хуманно задължение да помага на ранените бойци от ИДИЛ, очевидно за да могат те да се върнат по-бързо в строя на борбата срещу неверниците! В материала се привеждат редица данни за безплатно лекуване на ранени бойци от ИДИЛ и дори се изброяват имената на някои конкретни личности, получили помощ в турски болници в югоизточна Турция.

Тази дейност в Турция се ръководи и координира от дъщерята на Ердоган.

5. Турция подкрепя ИДИЛ финансово чрез изкупуването на нефт, доставян от ИДИЛ.

В материала се цитират редица факти с дати и имена, които доказват, че Турция помага финансово на ИДИЛ, като позволява вноса на незаконен петрол от терористичните организации, в който внос участват дори висши лица от турската администрация.

Тук е мястото да посоча линка към статията:

"Meet The Man Who Funds ISIS: Bilal Erdogan, The Son Of Turkey's President" By Tyler Durden

http://www.informationclearinghouse.info/article43545.htm

В статията се описва дейността на Билал Ердоган в търговията с петролмежду ИДИЛ и Турция, незаконно добиван от терористите в Ирак и Сирия, дейност, която се контролира от компанията BMZ. Синът на Ердоган е един от тримата собственици на тази компания. Описва се и дейността на Sümeyye Erdogan, дъщерята на турския президент, в организирането на медицинска помощ за бойците на ИДИЛ. Всъщност има сериозни подозрения, че много роднини на Ердоган са замесени в незаконни търговски операции с "противниците на цивилизования свят", както бомбастично обичат да се изказват ръководителите на същия този цивилизован свят за ИДИЛ и останалите терористични организации!

Ако казаното дотук не е достатъчно за читателите, за да се убедят в предателската роля на президента на Турция в борбата срещу ИДИЛ, ще си позволя накрая да цитирам едно изказване на вицепрезидента на САЩ по въпроса за ролята на султан Ердоган в гигантската борба със силите на злото в Близкия и Средния изток. През октомври 2014 година Джо Байдън заявява на събиране в Харвард, че режимът на Ердоган подпомага ИДИЛ със "стотици милиони долари и хиляди тонове оръжие ..." По-късно, когато на Щатите им стана наложително да ползват базата Инсерлик, Байдън си оттегли обвиненията, защото нашият верен съюзник по НАТО не може да позволи истината за политиката му да се излага на показ пред обществеността!

Цялата тази имитация на борба срещу ИДИЛ обаче претърпя сериозен стрес на 30 септември, когато Влад "кръвопиецът" Путин внезапно обяви, че Русия започва военновъздушни операции срещу тероризма в Сирия! Както винаги, проклетникът Влад не предупреди никого овреме, че има намерение да се намеси по-сериозно в Сирия (спомнете си как "подло" той отне Крим от благородната хунта в Киев).

Настъпи суматоха, защото за Путин и руската администрация няма "умерени" и "крайни" терористи, а само терористи, като "умереният терорист" е терорист, който все още не е дорасъл да се присъедини към ИДИЛ, а упражнява занаята си в някоя по малка организацийка, срещу по-малко заплащане!

Имайки предвид тази особеност на подхода към тероризма у руснаците, Западът се обърка, защото му беше известно, че Русия разглежда нещата прагматично и очевидно е решила да даде сражение пред новия Сталинград, който днес е Сирия, в борбата срещу ордите на религиозния терор. Логиката на Путин е много проста – в Сирия няма друга личност освен Асад, която да може да обедини около себе си поне част от населението за отпор срещу силите на злото! Всички останали сили, за които Западът говори или не съществуват, или са готови всеки момент да се поставят в услуга на Волдемар, пардон ИДИЛ! Всеки що-годе интелигентен човек би се осведомил за състоянието на нещата в Либия след падането на Кадафи, но за съжаление западните стратези очевидно не могат да бъдат причислени към множеството на интелигентните хора, тъй като те очевидно притежават много ниско ниво на обучаемост!

За да уточня някои обстоятелства, важни за по-нататъшното изложение, искам да кажа няколко думи за ситуацията по северозападната граница на Сирия с Турция.

Провинция Hatay, която се спуска покрай морето от територията на Турция, е била дадена първоначално на Франция заедно със Сирия и Ливан след Първата световна война. Към 1938 година местното туркоманско население се разбунтувало и успяло да си извоюва да се присъедини към Турция. Не всички Хатайски туркомани обаче успели да се присъединят тогава към Турция. Част останали в територията на Сирия и това е именно територията, където беше свален руският самолет и където Турция поддържа терористична съпротива срещу Асад с надежда при бъдещото разпадане на Сирия да "гушне" и останалата част, населена с туркомани. (В района на Сирия, за който става дума, туркоманите живеят в села, разположени между други села, в които живеят араби от сектата на алавитите, така че претенциите на Турция за тази област не са особено обосновани.) Районите в Сирия, населени с туркомани, не са под контрола на ИДИЛ, но са под контрола на Ал-Нусра (клон на Ал-Кайда) и така наречената Армия на завоеванието. В тези организации има много джихадисти от Кавказките републики на Русия и бившите средноазиатски републики (Узбекистан, Туркменистан и района на Китай, населен с уйгури). Напоследък руската авиация и САА водеха офанзива в тази територия на Сирия, стремейки се да предотвратят възможността Турция да я окупира под предлог за създаване на зона, свободна от полети.

Всъщност преди да бъде свален, въпросният Су-24 заедно с друг Су-24 са бомбардирали бази на джихадистите в района, което очевидно говори за свалянето като акт на отмъщение от страна на Турция. При това планът за полета на самолетите е бил предоставен на американците преди военната акция, което поставя под съмнение надеждността на съглашенията със САЩ за избягване на конфликти между руски самолети и самолети на НАТО над Сирия.

http://www.informationclearinghouse.info/article43562.htm

Друг район, важен за разбирането на участието на Турция в помощта за ИДИЛ, е района в североизточна Сирия, който е населен главно с кюрди и частично с туркомани. Кюрдите от тези райони, заедно с войските от САА, верни на Асад, са единствените боеспособни сили, оказващи истинска съпротива на ИДИЛ. На практика може да се счита, че ако Асад победи, то сирийските кюрди ще получат автономия, което е недопустимо за Турция, тъй като Ердоган се опасява, че след автономията на кюрдите в Ирак и Сирия и кюрдите в Турция ще поискат автономия.

Както вече споменах в един от предишните си блогове, Турция е подготвяла инвазия в северна Сирия именно с цел да окупира районите с туркомани и районите под контрола на кюрдите, уж с цел да осигури свободна зона, където да бъдат настанени бежанците от останалите райони на Сирия. Този ход на Ердоган, представляващ началото на разделянето на Сирия, беше осуетен от руската военна намеса. Нещо повече, руснаците усилено бомбардираха туркоманските райони, за да ликвидират терористичните банди, в които има джихадисти от Русия и Средноазиатските републики, които биха представлявали опасност за страните си при бъдещо завръщане по родните места. Освен това този район на Сирия е районът около втория по големина град в Сирия Алепо и ако остане под контрола на терористичните организации, би служил като бъдеща база на терористи срещу базите на Русия в района на Латакия.

Атентатът на 13 ноември в Париж активира президента на Франция, тъй като постави на карта политическото му бъдеще. Оланд започна да говори за голяма истинска коалиция срещу ИДИЛ с участието на Русия. Управляващите в САЩ не се отнесоха с особен възторг към амбициите на Оланд за активно включване на Русия в коалицията срещу ИДИЛ, защото Путин очевидно има намерение да се разправи безцеремонно с тази организация и въобще с цялото гнездо на терористи, създадено на практика от Турция и арабските държави от Персийския залив със съгласието и даже със съдействието на САЩ и НАТО.

Турция от своя страна нееднократно предупреждаваше Русия да не бомбардира туркоманите в северозападна Сирия.

Цялата тази обстановка – нежеланието на САЩ за активна борба срещу ИДИЛ преди да е паднал Асад и амбициите на Турция за контрол над сирийските територии по границата създадоха предпоставки за провокационен акт, който да предизвика остра реакция у Путин и да торпилира амбициите на Оланд за истинска коалиция срещу ИДИЛ и други терористични организации от типа на Ал-Нусра. Тъй като между Русия и САЩ има споразумение за обмен на плановете за полетите на руски и американски самолети над въздушното пространство на Сирия и Ирак, то очевидно турските военновъздушни сили са имали идеална представа за националността на самолета, който свалиха, както и за неговия маршрут. Независимо от обясненията и обвиненията на Турция, свалянето на руския самолет беше очевидна провокация, която беше посрещната хладно от редица членове на съюза. Това обяснява и паническите и противоречиви обяснения на Ердоган, Давутоглу и други представители на турското правителство във връзка с инцидента. В добавка местните "борци за свобода" в туркоманските райони, където беше свален самолета, постъпиха с пилотите по начин, достоен за ИДИЛ – те стреляха по тях докато те парашутираха и в крайна сметка убиха пилота на самолета – акт на военно престъпление според Женевските конвенции, макар че тези конвенции едва ли са настолно четиво за терористите в Сирия! Предполагам, че султан Ердоган не е очаквал точно това, но "злият кръвопиец" Влад сигурно си е отбелязал това събитие на рабуша и за туркоманите, "борци" за демокрация и свобода, предстоят тежки дни и трагичен край!

В отговор на инцидента Русия разположи СА-400 противосамолетни и противоракетни системи в базите си в Латакия, с които може да сваля самолети както в северозападна Сирия, та чак до Голандските възвишения, където един друг стълб на демокрацията и хуманността в Близкия и Средния изток – Израел – си точи зъбите за въпросните възвишения, когато настъпи дележа на "Сирийското наследство"! Тепърва предстои да видим какви ще са последствията за турските амбиции в Сирия, но е полезно стратезите от НАТО да знаят, че злият Путин "няма да си остави каруцата в калта" и щом е изпратил СА-400 в Турция, то той не ще се посвени да ги използва по предназначение. Ако съюзниците от НАТО са готови на Трета световна война, то те могат да си пробват късмета. За Европа нещата са ясни. Тя ще бъде унищожена, но може би на нашите съюзници ще им достави удовлетворение, че поне части от САЩ и Канада, вероятно най-дивите и рядко населени, а също така и Сибир, ще оцелеят. Ще оцелеят разбира се и други части на света, особено такива, в които няма военни бази на САЩ, като например Китай, Индия, Африка и Южна Америка, което ще рече, че човечеството като цяло все пак ще оцелее и може даже да мутира към нещо по добро под влияние на радиацията!?

Дали Обама и Ердоган ще разубедят Оланд и другите европейски ръководители от амбициите му за "велика коалиция" срещу ислямския фундаментализъм предстои да видим, но Западът продължава да си играе с огъня в този район, а както баба ми ме предупреждаваше някога, "Който си играе с огъня ще се напикае през нощта!"

И за да не съм голословен, за последно ще приложа линк към статия на Патрик Бюкенън, преди години близък сътрудник на президента Рейгън:

"Stumbling to War With Russia?" By Patrick J. Buchanan

Някой помисли ли за последствията от това?

(Има се предвид свалянето на руския самолет в Сирия.)

http://www.informationclearinghouse.info/article43566.htm

Дилетант

Моите университети: Заминаване за великия и непобедим

Един ден моят колега Вова ми каза, че в МЕИ са изложени списъци на специалности, по които може да се замине от трети курс за продължаване на образованието в чужбина. В списъка имаше две места за Франция, които първоначално ми привлякоха вниманието, но моят приятел Боби каза, че семейството му няма да има средства да го издържа там. Сам не ми се ходеше в чужбина и затова се ориентирах към СССР. Боби обаче нямаше средства и за там и аз му предложих да кандидатствам за заминаване на частни разноски, а той да кандидатства за държавна стипендия. Работата беше там, че по онова време моят успех беше малко по-висок от неговия и ако аз кандидатствах за държавна стипендия, той нямаше да може да се класира. Направихме както решихме и двамата бяхме одобрени, но той за Ленинград, а аз за... Харков! Новината много ме обезкуражи, но реших да не се отказвам, а да направя всичко възможно да се прехвърля в Ленинград. По тази причина следващите няколко месеца се превърнаха в тих ад за моите родители, които аз безмилостно тормозех по телефона да намерят връзки в посолството в Москва и да уредят преместването ми. Те нямаха голям избор и знаейки моята непреклонност в преследване на поставената цел, направиха всичко възможно и невъзможно да уредят преместването ми.

За Харков заминах с група студенти някъде през август, тъй като в Съюза учебната година започваше от 1 септември.

Отначало летяхме със самолет до Киев. Там се наложи по някаква причина да висим около 5-6 часа на аерогарата, докато дойде време за полета до Харков.

На аерогарата с мен се случи една комична ситуация. В групата имаше една хубавица, около която всички мъже се въртяха по повод и без повод. Аз също се наставих в суматохата и в един момент бях успял да я заангажирам с някаква високо интелектуална тема, на която тя откликна с особено внимание. Забелязах обаче, че тя отвреме-навреме хвърляше поглед към областта на корема ми и необяснимо защо се изчервяваше. Аз отдавах реакцията ѝ на интереса, който проявява към темата на разговора и интелекта, който смятах, че демонстрирам по въпроса. В един момент обаче до мен се доближи един от групата, наведе се към ухото ми и промърмори, че дюкянът ми е разкопчан! Аз се погледнах и се ужасих, защото той не само беше разкопчан, но както се бях разположил в креслото, зееше широко отворен, откривайки полите на ризата ми и частично долните ми гащи. Постарах се да запазя хладнокръвие, изправих се спокойно, извиних се, че ще се отдалеча за минутка и тръгнах към тоалетната, за да се приведа в порядък. Когато се върнах, на мястото ми вече седеше този, който ме беше предупредил за неприличната поза, и водеше оживен разговор с хубавицата! Нямаше какво да се прави. Отдалечих се в един ъгъл, проклинайки се за невнимателността си.

Полетът до Харков мина без особени проблеми, само дето имаше големи турболенции и самолета се мяташе от една страна на друга като риба на сухо. Моят конкурент неудържимо повръщаше в един ъгъл, но и на хубавицата не ѝ беше по-лесно. Аз гордо и мъжествено гледах през тъмния прозорец, изпитвайки определено задоволство от страданията на конкурента и съжаление за страданията на хубавицата!

В Харков ни настаниха в общежитията на "Харковския институт по минно машиностроене, автоматика и изчислителна техника" (ХИГМАВТ). Институтът доскоро беше профилиран в областта на минното дело, но бяха започнали да го преориентират в модерно направление и затова името му беше толкова сложно и дълго. След време, когато преориентирането му завърши, беше променено и името му на "Харковски институт по радио, електроника и кибернетика" (ХИРЕК) или нещо подобно.

Институтът беше интегриран с общежитията и това беше много удобно за нас. Бедата обаче беше, че все още нямаше сериозни преподаватели и затова лекции ни четяха разни младоци. Всъщност ние бяхме по-напред с материала от България и първия семестър учихме само политикономия, теория на материалите и още някакъв незначителен курс.

Харков по онова време беше огромен милионен град, в който имаше един театър, едновременно и опера, симфонична зала с около 150 места и един представителен ресторант, наречен "Люкс", който вероятно съществуваше още отпреди Революцията. В града имаше и няколко кинотеатъра и това общо взето беше всичко, което имаше нещо общо с културата.

Градът се славеше и с най-големия площад в Европа, който наистина беше толкова голям, че когато човек застанеше в единия му край, първият етаж на сградата на университета, който беше в другия му край, не се виждаше, може би поради кривината на земната повърхност!? Площадът носеше името на Дзержински, имаше паметник на Ленин, а от едната му страна се издигаше здание в стила на 30-те години – дълга паралелепипедна постройка с няколко кули във формата на небостъргачи. Името на тази административна сграда беше "Госпром" или нещо подобно.

През целия семестър ходихме веднъж на симфоничен концерт, веднъж на опера и веднъж на някакво празненство в „Люкс“. В операта гледахме, ако не се лъжа, "Евгений Онегин". Гостуваше някакъв известен баритон от Киев, а главният тенор, местна знаменитост, не винаги успяваше да взема по-високите тонове, което предизвикваше съчувствените възклицания на една стара дама с вид на дворянка, която искрено страдаше, че тенорът "Опять не успел справиться!".

Останалите ни културни занимания се ограничиха с посещение на няколко съветски филми и посещения при колегите от университета.

Казват, че всеки човек помни къде е бил по време на убийството на Кенеди. Не знам дали това важи за всички, но аз наистина много добре си спомням този момент. С колегите от ХИГМАВТ бяхме тръгнали на гости при колеги в университета. Когато пристигнахме там, те ни посрещнаха с новината, че Кенеди е убит! Аз бях потресен, че подобно нещо може да се случи в най-демократичната, по моите представи по онова време, държава в света. Скоро обаче разбрах, че Кенеди далеч не е първият президент, убит в Щатите, и че даже опити за убийство са били направени срещу още няколко президента! Гледахме телевизия, ахкахме и цъкахме и се чудехме какво ли ще става сега?

По едно време в стаята на нашите приятели за мен се залепи един българин от Бесарабия, който започна да ме кандърдисва да играем шах. Аз му казах, че отдавна не съм играл, а той ми каза, че е много слаб на шах, но много обичал да играе. Той не се отлепи от мен докато не склоних да изиграем една игра. За около двадесетина хода аз бях почти на път да го победя, а той съвсем искрено се затюхка, че не му върви. В крайна сметка завършихме наравно и той така силно преживяваше, че аз го успокоих да не се тревожи, ами да прочете малко литература и може и да се научи да играе по-добре! Съветът ми почти го сломи и той започна да ме моли да изиграем още една игра. Мислех си, че първата игра съм го изпуснал, та се съгласих на още една, за да го обезкуража, та да ми се махне от главата. Втората игра обаче той ме победи някъде за около десетина хода, като аз дори не разбрах как се случи този разгром? Той ме кандърдиса да изиграем още една игра. Аз вложих всичките си неособено големи възможности, но отново вървях към поражение. Докато противникът ми отиде до тоалетната, аз се оплаках на колегите от университета, че техният човек ме тормози да играем, а те ме информираха, че той е шах-майстор и е първа дъска на университета! Когато противникът ми се върна, той приключи играта за няколко хода, които аз бях видял, че са победоносни, но не можех да измисля нищо, за да му противостоя. Това беше третата и последна игра, която играх с този човек, който никога не можа да си прости, че е изкарал наравно с мен и винаги, когато ме видеше, ме кандърдисваше да играем. Аз обаче демонстрирах пълна непристъпност и никога не му се хванах на кандърмите, даже и когато започна да ми предлага да играе без топ или дори без царица!

По време на престоя ми в Харков се случи и едно невероятно събитие! На един митинг на площад Дзержински присъстваше Хрушчов. По време на речта му стотиците хиляди хора на площада започнаха изведнъж, отначало неорганизирано и тихо, а след това все по-силно и по-силно да свирят и дюдюкат! Аз слушах митинга по радиоуредбата в общежитието и отначало не можах да разбера какво става. Когато най-накрая разбрах, че освиркват Хрушчов, бях потресен! В един момент предаването прекъсна и пуснаха народна музика. Все още се съмнявах, че съм разбрал правилно какво е станало на площада, но вечерта от руснаци, които бяха присъствали на митинга разбрах, че Хрушчов наистина е бил освиркан по време на речта му и че митингът е бил набързо прекратен. Причината за недоволството на хората, както ми обясниха, беше, че за хляба в столовите, който дотогава бил безплатен, започнали да искат пари. Хората не можели да приемат подобно нещо, защото хлябът от години бил безплатен, а и речта на Хрушчов била посветена на още по-големите успехи на СССР!

В Харков чух за пръв път и за състава Бийтълс. Това стана една вечер, когато по местната радиоуредба предаваха някаква критична програма за западната култура. Критикувайки разни състави и стилове музика като упадъчни, авторът на предаването пусна и кратък запис на концерт на Бийтълс в Хамбург. Нарочно или не, музиката почти не можеше да се отличи от така наречения "бял шум" в аудиотехниката. Отвреме-навреме се чуваха някакви крясъци и пищене на момичета. Говорителят обяви, че това е запис на поредния представител на упадъчната западна култура, чието име се превежда на руски като "Жучки", т. е. "бръмбари". Предаването си изигра ролята и аз за известно време не харесвах Бийтълсите, впрочем това продължи, докато не чух първия техен запис със свястно качество, след което станах техен непоклатим обожател.

В ХИГМАВТ с мен се сприятели един руснак, който беше дошъл от някакво село от дълбоката провинция. По някакви непонятни за мен причини аз винаги привличах всякакви личности, които изпитваха някакво недоволство от властта. Това момче ми отвори очите за много неща от съветската действителност. То ми разказа, че колхозниците са практически закрепостени към колхозите и не могат да се преместят в градовете, когато пожелаят това, без разрешение на местното ръководство. Децата в селата учели по различни, по-прости учебници от децата в градовете, поради което за тях било трудно да се състезават на приемните изпити в университетите. Единственият шанс за младите мъже да се измъкнат от селата бил, когато отивали в армията, защото тогава можели да не се връщат в селото си, а да останат на работа в някой град, ако успеят да си намерят работа, която да им даде жителство. За момичетата пък единственият изход от селата бил женитбата за някой гражданин. След като те веднаж се върнели в селото си, просто не можели да отидат до града да си търсят работа, защото нямали паспорти, а разрешение можело да получат само от колхозната управа. Той ми разказа и много други неща за живота си на село, които изобщо не съответстваха на познанията ми за "Великата и непобедима страна", които имах от официалната пропаганда. Това момче страдаше невероятно много, когато разбра, че ще напускам Харков, за да отида в Ленинград. Имам чувството, че то се беше привързало към мен, защото виждаше в мен прозорец към света, за който мечтаеше с цялата си душа!

Най-после дойде време за зимната ваканция, а и моето преместване в Ленинград беше уредено. С българите-колеги от ХИГМАВТ си Купихме билети за влак до София през Киев. В деня на заминаването се случи едно природно явление, което съм наблюдавал само в СССР. Става дума за така нареченият "гололëд". Той се получава, когато земята изстива под 0 градуса, а въздухът е достатъчно топъл и тогава влагата замръзва в тънък стъкловиден лед върху силно охладената повърхност. Тогава е почти невъзможно да се ходи. Хората непрекъснато се "прегръщат" по необходимост, защото няма никаква възможност да спреш или да се отклониш, ако някой върви срещу теб. Това явление е описано много картинно от Висоцки в една от песните му със същото име: 

"Гололëд на земле, гололëд,

люди падая бються об лëд,

Гололëд на земле, гололëд"

Ние отидохме до гарата пеша, защото не пътуваше никакъв градски транспорт. Непрекъснато се блъскахме с останалите пешеходци, защото беше невъзможно да спрем или да се отклоним, особено с куфарите в ръце. 

Успяхме да се доберем навреме до гарата. Качихме се на влака и потеглихме към Киев. Там стигнахме късно вечерта и слязохме да чакаме влака от Москва за София. Аз си потърсих билета и с ужас установих, че не мога да го намеря никъде по джобовете си. Нещо повече, не можех да намеря и портмонето си. Изглежда бяха изпаднали в купето от Харков до Киев. Тръгнах по стрелките на огромната гара да търся нашите вагони, които бяха вече откарани на някъде. Невероятно е, че някак успях да ги намеря и се качих да търся нашето купе. Във вагоните върлуваха чистачки, които размахваха метли и бръмчаха с прахосмукачки. Изгубих всякаква надежда, че някой ще ми върне билета, като се имаше предвид, че той беше в портмонето ми, в което имаше и пари. Попитах с пресъхнало гърло чистачките дали са намирали портмонето ми и те казаха, че са намерили едно портмоне. След като ме разпитаха какво има в портмонето и как изглежда, за да се убедят, че аз наистина съм собственика му, те ми го върнаха заедно с билета, парите и всички документи в него. Благодарих им и им предложих пари, но те възмутено отказаха, защото било тяхно задължение да ми предадат портмонето, а в противен случай щели да го предадат на "Загубени вещи" на гарата!

След духовното потресение, свързано със загубата на портмонето и щастливото му намиране, аз се отправих по безкрайните линии и стрелки на огромната гара обратно към перона, където колегите ме очакваха нервни и притеснени. Скоро дойде и влакът и ние се натоварихме доволни на него. Бяхме си взели седящи места, но вече бяхме толкова уморени, че започнахме да заспиваме в седнало положение. Тогава на мен ми дойде брилянтната идея да се кача на мрежата за багаж и да се опитам да спя там. Криво-ляво се качих, но се оказа, че да се спи там съвсем не е удобно, защото подпорите се забиваха безмилостно в ребрата и хълбоците ми. Все пак съм подремнал малко, защото в един момент усетих, че в купето са влезли кондуктор и граничари да ни проверяват. Когато свършиха с колегите по седалките аз се обадих отгоре да ми обърнат внимание и те бяха изненадани и възмутени от това, че съм се качил на полицата за багаж. Трябваше да сляза долу, което съвсем не беше лесна работа и едвам се справих със задачата.

Проверката мина успешно. Влязохме на територията на Румъния. Гонеше ни голям глад и извадихме каквито консерви имахме и ги отворихме. До този момент аз не бях ял рибни консерви, защото считах, че не ги обичам, но все пак бях толкова гладен, че се насилих. Оказа се, че никога не бях ял по-вкусно ядене! Изглежда гладът е голям учител, защото от този момент нататък никога не се отказвах от рибни консерви, особено при пътуване, но също така и при угощения, като установих, че някои консерви са особено вкусни с водка, бира и други алкохолни питиета.

Разказвач

Дилетантски размишления за атентатите в Париж

На 14 ноември ми се обади един приятел от София. Той ми зададе въпрос, на който не можах веднага да отговоря, но който ме накара да се замисля. Въпросът беше:

"Защо атентатите в Париж са ужасно и с нищо непредизвикано посегателство срещу хуманизма, а за свалянето на руския пътнически самолет, където загинаха 224 руснаци е виновен Путин, тъй като е изпратил руски самолети в Сирия, за да бомбардират обекти на терористите? Атентатите в Бейрут пък, където загинаха над 40 и бяха ранени повече от 200 ливанци, са едва ли не нормално явление, да не говорим за ежедневните атентати в Багдад, Кабул или Дамаск?"

Не можах да му отговоря веднага, но се замислих по въпроса. Спомних си книгата на Оруел "Животинска ферма", където, когато животните вдигат въстание, водачите им издигат лозунга "Всички животни са равни!". След време този лозунг се променя на "Всички животни са равни, но някои животни са по-равни!". Оказва се, че "по-равните животни" са прасетата, които управляват фермата, а останалите животни са "просто равни" или даже "по-малко равни"!

Помислих си, че за хуманистичният и демократичен Запад човечността някак намалява от запад на изток и от север на юг! С други думи най-хуманни са американците, след това идват западните европейци, след това източните европейци, а нататък следват руснаците, арабите, негрите и така, колкото по на изток или на юг отиваме, толкова повече намалява хуманността на хората! Спомних си и за атентата в Бургас преди години, за който на Запад се споменаваше доста бегло и то най-вече затова, защото жертвите му бяха граждани на Израел. Даже бате Бойко веднаж се оплака, че ни извивали ръцете да си признаем, че атентатът е извършен от Хизбула, макар че за това нямало достатъчно доказателства! На интернета във всяка втора страница е показан френският флаг и "всички сме парижани", но когато загиват хора от изтока и юга флагове не се развяват и ние не сме нито руснаци, нито ливанци, нито пък някакви други "-ци"!

Днес Франция е бомбардирала обекти в столицата на ИДИЛ Ракка. Казват, че са бомбардирани лагери за обучение на терористи, командни пунктове и складове с оръжие и боеприпаси. Бегло се споменава, че нямало вторични взривове, което ме навежда на мисълта, че складове може и да не са бомбардирани, защото ще унищожим оръжието и боеприпасите, които сме доставили на Ислямската държава, а след това ще трябва да им ги доставяме отново! Американците пък бомбардирали конвой от камиони-цистерни, с които ИДИЛ изнася контрабанден петрол за Турция, за да изкара някой и друг милион долари на ден. Преди седмица руснаците също бомбардираха подобен конвой, но тогава Средствата за масова дезинформация (СМД) отбелязаха, че това сигурно е довело до смъртта на невинни хора. Този път обаче изрично се отбеляза, че американски самолети час преди нападението пуснали позиви към шофьорите да се крият, за да не пострадат! Даже пилотите видели шофьори, които бягали да се скрият от бомбите, но самолетите не стреляли по тях! Каква забележителна хуманност!? Понякога се случва самолети на САЩ и НАТО да бомбардират сватби и болници, но тогава става дума за нещастно стечение на обстоятелствата и грешки, за които обикновено са си виновни самите сватбари или болните и лекарите, защото имали непредпазливостта да се намират на мястото на бомбардировките! Хуманността на нашите военни е очевидна и безапелационна, за разлика от хуманността на руските пилоти, която по всичко личи, че не съществува или е в зародишно състояние! В тази връзка искам да се разпростра малко повече и да коментирам целите на намесата на Русия в Сирия, защото сега усилено се говори за отмъщението на Запада, което очаква главорезите от ИДИЛ заради безпардонната им наглост да правят атентати в Париж, вместо да се ограничат с Кабул, Багдад, Дамаск, Бейрут и други подобни географски точки на света, където живеят по-ниско качество хора.

Първата цел на руските експедиционни сили в Сирия изглежда не е да победят ИДИЛ и така наречените "умерени" бунтовници от типа на Ал-Нусра (филиал на Ал-Кайда в Сирия) и други подобни терористични организации, финансирани от САЩ, ЕС, "стълбовете на демокрацията" в Персийския залив Саудитска Арабия, Катар и т. н. Те са твърде малобройни за тази цел. Сега става ясно, че Турция е планирала завладяването на ивица от северна Сирия с помощта на окупационен корпус от около 10700 войници, което е трябвало да стане в началото или средата на декември тази година. Изглежда целта на Русия е била да парира именно тази окупация на сирийска територия от Турция.

Втората цел на Русия е да предостави въздушна поддръжка на Сирийската арабска армия (САА) и контингентите от Иран и ливанската Хизбула от съвременна авиация, способна да използва модерни прецизни бомби и ракети, за да бъде намалено или дори ликвидирано използването на "варелни бомби" от сирийската авиация, които водят до загуби сред мирното население и имат отрицателен ефект върху реномето на САА.

Третата цел е да се осигури модерна противосамолетна защита на територията, контролирана от армията на Асад. Първоначално това беше осигурено с помощта на противосамолетната защита на руските кораби, дислоцирани около бреговете на Сирия. Сега се твърди, че Русия, под защитата на тези кораби, е разположила системи СА 300 и комплекси Панцер. Това не беше възможно да се извърши по-рано, защото Израелските ВВС атакуваха всеки опит на Сирия да модернизира противовъздушната си отбрана, преди Сирия да успее да разгърне необходимите за това системи.

По този начин Русия значително повиши цената на намеса на Турция със сухопътни войски в Сирия, нещо, за което султан Ердоган отдавна се опитва да убеди САЩ да му разрешат да направи и за което Ахмед Давудоглу открито говори в интервюто си с Кристиан Аманпур от CNN. Сега вече подобна намеса заплашва с военна конфронтация между Русия и Турция (респективно НАТО, а от там и САЩ). Това разбира се не пречи на ястребите в САЩ (демократи и републиканци) да беснеят и да дрънкат оръжие, настоявайки за военна намеса на САЩ в конфликта в Сирия със сухопътни войски!

Благодарение на намесата на Русия САА успя най-после да освободи от обкръжение стратегически важната военновъздушна база Kuweires и да отвори стратегическата магистрала между Дамаск и Алепо. САА бавно, но сигурно, настъпва и си възвръща териториите, завзети от ИДИЛ и така наречените "умерени" бунтовници, които не са нищо друго, освен все още нереализирали се вòйни на ИДИЛ. Искането на Турция може да се систематизира в следните 3 точки:

1. Безопасна зона от сирийската страна на границата между Сирия и Турция. Целта за това уж е да се осигури място за бежанците, за да не ги изпраща Турция към Европа, но всъщност целта е да се осигурят комуникациите на ИДИЛ и така наречените "умерени" противници на Асад с ислямистите на султан Ердоган.

2. Зона, свободна от сирийски самолети там, където турската армия оперира, за да не се даде възможност на сирийските кюрди да установят автономия, което може да се окаже фатален заразителен пример за турските кюрди с претенции за автономия в Турция.

3. Обещание за отстраняването на Асад, когото Турция счита за враг на нео-отоманските амбиции на султан Ердоган в арабския свят.

В тази връзка за Турция е неприемливо сътрудничеството на САЩ с PYD, която тя счита за тясно свързана с PKK, обявена за терористична организация от САЩ и ЕС. Турция е готова да сътрудничи с въоръжените сили на Иракски Кюрдистан в борбата срещу ИДИЛ, но не и с кюрдите от Турция или Сирия.

В резултат на успехите на САА, постигнати с помощта на ограничения контингент руска авиация в Сирия, се достигна до преговорите във Виена за търсене на политически изход от войната в Сирия, като вече не се поставя предусловието за абдикация на Асад, а се говори за политическо уреждане на конфликта с последваща оставка на Асад след демократични избори в Сирия. Изглежда, че САЩ са се ориентирали от една страна към военно укрепване на така наречените "умерени" бунтовници в Сирия с помощта на оръжие и внедряване на ограничен брой войници от американските специални части (около 50 души), а от друга страна – към опит за политическо регулиране на конфликта чрез осигуряване на оставката на Асад в процеса на това урегулиране. Говори се за период от 18 месеца, в края на който в Сирия трябва да се състоят свободни избори, с които окончателно да приключи управлението на Асад. Руснаците все още настояват, че сирийският народ сам трябва да реши в избори дали Асад ще предаде властта или не, което за сега е неприемливо за демократите от Запада, но след време те може да приемат и подобно политическо решение на проблема за властта в Сирия, ако ИДИЛ спретне някой друг атентат или САА продължи да разширява територията, която контролира. В края на краищата САА и PYD са единствените боеспособни сухопътни сили, които могат реално да се противопоставят на ИДИЛ.

Дислокацията на американски F-15S изтребители, които са предназначени за въздушни боеве, в базата Инсерлик, може да означава, че САЩ е готова или демонстрира готовност за конфронтация с руския авиационен контингент в Сирия, ако се дойде до реализация на идеите на Ердоган за окупирането на сирийска територия по границата с Турция с цел предотвратяване създаването на кюрдска автономна област на сирийска територия.

В южна Сирия Израел се готви да анексира Голандските възвишения, които са окупирани през войните от миналия век. Този въпрос е бил обсъждан на неотдавнашната среща между Обама и Нетаняху по време на посещението на последния във Вашингтон. С други думи "разграждането" на Сирия от западните демокрации започва преди още тя да е загубила войната!

Впрочем, в статията си:

“Deconstructing Syria: A new strategy for America’s most hopeless war”

през 2015 година, Майкъл О'Хенлон от Брукинс, обсъжда именно възможността и желателността за разделянето на Сирия на няколко държавици, което да създаде в бъдеще една федерация на мястото на днешна Сирия. Подобни идеи съвсем не са нови, а водят началото си още от публикации през 80-те години на миналия век на някои Израелски "стратези", пропагандиращи разделянето и по този начин обезсилването на околните арабски държави като гаранция за бъдещ статут на Израел на регионална суперсила!

В допълнение – САЩ продължава да снабдява така наречените "умерени" бунтовници с модерни противотанкови TOW ракети и дори се говори за възможност за доставка за бунтовниците и на портативни противосамолетни ракети, вероятно за да се облекчат бъдещи терористични атаки срещу пътнически самолети!?

В края на този материал искам, за да не бъда обвинен в мекотелост или излишен либерализъм, да изброя стъпките, които според мен ЕС трябва да предприеме, за да ограничи отрицателното влияние за Европа от инсценираната с цел изнудване от Турция масова миграция на хора от Близкия изток към континента:

1. Изграждане на заградителни съоръжения по сухопътните граници на Европа с ислямския свят (България и Гърция с Турция).

2. Усилване на граничните военноморски сили в Черно, Егейско и Средиземно море с цел прихващане на мигранти от Близкия изток и Северна Африка към Европа и връщането им в страните, граничещи с тези морета.

3. Установяване и укрепване на режими от типа на режима на Асад в Сирия и бившия режим на Кадафи в Либия с цел създаване на сухопътна преграда за достъп на мигрантите до моретата.

4. Прекратяване на каквато и да е военна намеса в сектантските войни в Близкия изток, Северна Африка и страните на тези райони.

5. Осигуряване на финансови средства и всякаква мирна помощ за решаване на социалните проблеми, инспириращи миграцията на хора от Близкия изток и Африка в Европа.

Приемането на тълпите от мигранти в Европа няма да реши социалните и политическите им проблеми, а само ще постави Европа в невъзможност да помогне на никого, включително и на собственото си население. Лозунгите за мултикултура не са нищо повече от лозунги, издигнати от безотговорни хора, които вероятно не са направили нищо истинско в живота си, освен да говорят високопарни празни приказки. Европа е достигнала днешното си социално и политическо равнище след векове на кървави войни и страдания, в които е търсила и намерила модус за съвместен живот на хора от различни етноси и религии. Да се мисли, че някой може да прескочи тези векове на страдания и жестокости е все едно да се мисли, че е възможно да се премине от първобитно-общинния строй направо към развития капитализъм или към социалната демокрация! Твърди се, че хората рядко се учат от историческия си опит, но да се поучат от него, когато той изобщо им липсва, е невъзможно!

Дилетант

Емиграция: Събдурал хематом

Преди няколко дена слушах аудио-запис на книгата на Солженицин "Раковият корпус" и нещо ме преряза! Спомних си за моите медицински проблеми след едно падане в Мюнхен през 2000 година. Всъщност това, което ме стресна, бяха симптомите, които имах месеци след падането, без изобщо да си помисля, че може да имам тумор в мозъка!

Впрочем ето я и цялата история.

През лятото на 2000 година решихме да си отидем до България. Междувременно братът на един приятел, като разбра, че ще минаваме през Германия, ме попита дали можем да купим оттам един микробус за баща му и да го откараме до България? Като добродушни наивници ние приехме и даже му казахме, че няма нужда да ни дава парите в САЩ, а баща му може да ни даде еквивалентната сума в левове, като му откараме микробуса.

Помолих един приятел от следването в Ленинград, който живееше в Бремен, да потърси подходящ микробус на пазара, информирах поръчителя в САЩ какво е намерено. Той одобри избора и ние заминахме.

В Бремен видяхме микробуса – Фолксваген Транспортер, който приятелят ми беше избрал. Харесахме го, защото беше просторен и пасваше на изискванията на познатия ни в САЩ за кола за товарни цели, броихме парите и след двудневно лутане по митниците около Бремен успяхме да легализираме покупката и да извадим необходимите документи за транспорт.

Предпоследният ден, преди да си тръгнем за България с микробуса, решихме да отидем до Хамбург. За един ден, без подготовка и без водач, не видяхме почти нищо, но все пак получихме някаква представа за града. Вечерта, на връщане към Бремен, по едно време почувствахме неприятната и тревожна миризма на изгоряло феродо. Прободе ме мисълта, че това не е на добре, но докато се изплашим, колата започна да намалява скорост, а моторът да се форсира с все по-засилващата се миризма на изгоряло феродо! Явно имахме сериозен проблем със съединителя.

Германия е възпитана страна и без проблеми извикахме пътна помощ от една колонка на магистралата. Тя дойде бързо и ни откара до най-близката ремонтна работилница на Фолксваген, където оставихме микробуса, а след това и до близкия мотел, където си наехме стаи (ние бяхме четирима души). Това удоволствие разбира се ни струваше около 100 долара за пътната помощ и още 150 долара за мотел, но какво да се прави, когато човек си пуска брада, трябва да знае, че ще му трябва и бръснар!

На другия ден, към обяд, ремонтът свърши и след като снесохме около 400 долара в работилницата, ние се метнахме на колата и се прибрахме в Бремен да се готвим за дългото пътуване към България. Няма да се спирам подробно на пътуването, защото това не е темата на разказа, а само ще набележа основните моменти на пътешествието, доколкото си ги спомням.

Минахме през Нюрнберг – много интересен град с всичките атрибути на един немски град: замък, катедрала, ратхауз, старинен централен площад и както винаги прекрасни наденички и бира.

Първата нощ, ако не се лъжа, спахме в Мюнхен, където се и случи на пръв поглед безобидното ми падане. Ние си наехме стаи в един евтин хотел, който обаче иначе беше много чист и спретнат. Вечерта се поразходихме из града. Отново пийнахме бира и хапнахме качествена и вкусна храна, каквато в САЩ рядко ще намериш. Върнахме се в хотела и заспахме уморени.

Сутринта, като се събудих, аз почти веднага станах, защото ме боли гърба и не мога да се излежавам. Отидох в банята да взема един душ и да се обръсна. Бях потресен от малките размери на банята, където на малко повече от два квадратни метра имаше душ, мивчица и тоалетна чиния. Плочките на пода бяха толкова гладки, че неволно си помислих, че в Америка такива плочки биха представлявали сериозна финансова опасност за собственика на хотела. И както си мислех колко лесно може човек да се хлъзне на тези плочки, така неусетно се намерих на земята. Поради теснотията обаче не паднах настрана, а притиснат от стените се свлякох надолу. Оказа се, че в полуседнало положение, когато между задните ми части и плочките на пода имаше десетина сантиметра разстояние, брадата ми опираше твърдо и стабилно в борда на мивчицата! С други думи аз не достигнах пода с д-то си, защото си ударих брадата у мивката и нямаше никаква възможност да мина между нея и стената, т. е. да падна докрай! Предполагам, че в този момент изпитах това, което изпитват боксьорите, когато получат удар в брадата, броене и загуба на мача. По-точно в моя случай, пред очите ми блеснаха като на заря десетки, да не кажа стотици звезди, след което настъпи непрогледна тъмнина, която се смени с бясно въртящи се разноцветни кръгове!

Когато се поокопитих веднага си помислих, че сигурно съм си счупил долната челюст или поне няколко зъба. Внимателно се стабилизирах, за да не се хлъзна отново и се опитах да си раздвижа челюстта. Оказа се, че като че ли всичко е наред, т. е. челюстта ми е здрава, а в устата ми не се валяха счупени зъби! В този момент вратата на тоалетната се отвори и вътре надникна изплашеното лице на Юлия.

– Какво стана? – попита тя.

Аз внимателно размърдах челюсти, при което окончателно се убедих, че те са здрави, и отговорих:

– Май се подхлъзнах и паднах, но както изглежда ще се отърва с лека уплаха!

В следващия момент в рамката на вратата се появиха и физиономиите на останалите членове на семейството. Тери изръмжа със сънен глас:

– Какво пак е направил бащата?

Аз обидено замълчах и не го удостоих с отговор.

Главата ми буча още известно време, а на долната ми челюст в тъмносин цвят се беше отбелязал контурът на борда на мивчицата. Изобщо през следващите дни на пътуването аз постепенно забравих за случката, а когато се сетех, то винаги благодарях на съдбата, че съм се отървал само с лека уплаха!

Минахме през Инсбрук, Залцбург, Болцано, Верона и Венеция.

Залцбург беше очарователен! Качихме се в замъка, от който като на длан се виждаше целият град, поразходихме се из старата част на града, посетихме старинните солни мини, пихме по бира на градския площад и животът ни изглеждаше прекрасен!

В Болцано бяхме ходили на времето, когато чакахме в Рим за Америка, на конгрес на българските емигранти, но за съжаление изобщо не можахме да се ориентираме къде сме били тогава. А тогавашното ни посещение в това градче беше може би най-прекрасното преживяване от периода ни в Италия, особено като се има предвид, че ядохме на корем в истински ресторанти: вечеря, закуска и обяд и спахме на пухени легла в истински хотел, в който само банята беше голяма колкото стаята ни в Клаудия! И всичко това беше за чужда сметка, т. е. за сметка на някаква емигрантска организация на българите. Тогава в Болцано се запознахме и с господин Инджов, който говореше по Свободна Европа под псевдонима Велко Верин. Аз му разказвах вицове, той ни разказваше вицове и всичко това пред чинии с огромни пържоли и чаши прекрасно вино в замъка на Болцано!

Във Верона ядохме най-вкусната пица, която съм ял през живота си. Посетихме и къщата на Жулиета и обиколихме със стотиците туристи местата, на които уж се е разиграла драмата на великата любов между Ромео и Жулиета.

Във Венеция, тъй като вече бяхме ходили (в началото на емиграцията бяхме минали през града), се помотахме малко в центъра, а след това отидохме в един жилищен квартал, където ядохме прекрасна пица с вино едва ли не на корем за някаква смешна сума в сравнение с цените около Сан Марко.

След Венеция се отправихме към Бари, където взехме ферибот за Игуменица. Нощта не беше особено приятна, защото нямахме кабини и се задоволихме само с кресла, на които с мъка подремнахме на пресекулки. Във ферибота се запознахме с едно българче, което учеше музика в Бари и се прибираше за ваканция на автостоп. Взехме го с нас до Солун. Той беше голям симпатяга и имаше нужда от помощ.

Най-накрая се добрахме и до България, като междувременно преспахме в един хотел в Солун, където се поотровихме с риба в един ресторант.

Естествено, бащата на човека, който беше поръчал микробуса, не го хареса, или по-точно той му се видя скъп. Синът пък, който го беше поръчал, макар че знаеше предварително цената, обяви че се отказва от сделката и ние се оказахме щастливи собственици на един микробус, който аз величествено кръстих "Дръндолет" и който притежаваме до ден днешен и с който познати и приятели обиколиха няколко пъти Европа.

Междувременно аз започнах да чувствам сутрин силни болки в главата. Имах усещането, че някой ме стяга безмилостно с колан около черепа на нивото на челото. Ходих на лекар и на други лечители, но никой не можа да ми каже какъв ми е проблема.

Ваканцията свърши и ние се прибрахме в Калифорния. Болките в главата продължаваха и даже се засилваха. Отидох на очен лекар, защото почнаха да ме болят и очите, и той установи, че очното налягане ми се е повишило значително. Започна да говори за някакви операции и даже май определихме дата за една от тях.

Понякога, когато печатах на клавиатурата, изведнъж загубвах за секунди чувствителността на кутрето и безименния си пръст на лявата ръка и се оказваше, че натискам съвсем други клавиши от тези, които си мислех, че натискам.

Един ден, както си вървях в двора, изведнъж почувствах за части от секундата, че левият ми крак като че ли го няма! В същия момент за секунда-две изгубих чувствителност на лявата страна на лицето си, главно около устата. За кой ли път си поръчах час при лекар и щом Юлия дойде от работа заминахме за болницата.

Обясних отново на лекаря старите и новите симптоми, той ме почука с чукче по колената и лактите, попита ме дали губя представа къде съм, на което аз отговорих отрицателно. Той отново ми каза да се следя и че за сега нищо ми няма!

Тръгнахме да излизаме от болницата. В този момент по телефона звънна Тери. Юлия започна да говори с него, а аз изведнъж усетих, че отново губя чувствителност на лявата страна на лицето си! Попитах Юлия, която вървеше малко пред мен:

– Юлия, добре ли си говоря?

Това обаче, което чух да казвам, имаше малко общо с членоразделна човешка реч, а Юлия като се обърна, каза на Тери "Баща ти получи удар!", хвана ме под ръка и се върнахме в болницата. Тя ме сложи на едно кресло в чакалнята и изчезна някъде. След малко се появи с една инвалидна количка и ме накара да седна в нея. На мен вече всичко ми беше минало, но се подчиних и отново се озовахме пред кабинета на лекаря. След малко той излезе и ме разпита какво е станало, а Юлия му обясни, че лицето ми за известно време е изглеждало абсолютно несиметрично и изкривено. Най-после той ми предписа scan на главата и отидохме да чакаме пред рентгеновата лаборатория. След около половин час ме вкараха вътре и ми направиха изследването. Когато излязох в коридора, Тери беше дошъл и започна да ме разпитва какво чувствам. Проблемът беше, че аз се чувствах вече прекрасно!

След още половин час, в лабораторията влезе един доктор, излезе след десетина минути и каза, че аз съм всъщност много зле и че трябва да ми се направи спешно операция на главата! Попитах го какво ми е, а той ме попита дали съм си удрял главата някъде? В този момент аз изведнъж си спомних за падането в Мюнхен, от което вече бяха минали близо три месеца. Той каза, че всичко му е ясно и че аз имам "събдурал хематом"!

Доктор Ламе (така се казваше лекарят) ми обясни, че мозъкът е обвит в ципа, която се нарича "менинджи", а вътрешността на черепа е обвита в ципа, която се нарича "дура". Между двете ципи има течност, в която всъщност плува мозъкът. Има и много малки кръвоносни съдове, които захранват двете ципи. Когато съм паднал в Мюнхен и съм се ударил, някой от кръвоносните съдове се е спукал и в течността се изляла малко кръв. Кръвоизливът е спрял сравнително бързо, но кръвта, която е изтекла се е съсирила и постепенно е започнала да поема течност и да се надува като гъба. Съсирекът станал вече толкова голям, че отвреме-навреме притискал различни части на мозъка, поради което съм и получавал тези симптоми. Като изключим анатомията на черепа, която ми беше известна и без обясненията на доктора, останалото беше любопитна новост за мен, която ме наведе на нерадостни размишления за крехкостта на живота.

Попитах доктор Ламе, кога ще ме оперира и той каза "утре". Понечих да си тръгна, но той ми каза, че веднага трябва да постъпя в болницата в интензивното отделение. Чак тогава си дадох сметка, че аз наистина имам сериозен проблем, защото никой не можеше да предвиди къде съсирекът ще натисне мозъка следващия път!

Набързо ме съблякоха и ме натовариха на едно легло с колела. Откараха ме в интензивното и две сестри започнаха да ме оборудват с различни датчици. По едно време ги усетих, че се смеят и нещо ме обсъждат. Попитах ги какъв им е проблемът, а те ми казаха, че гърдите ми били много космати!?! Сетих се, че вероятно са филипинки и моето скромно мъжествено окосмяване им се виждаше доста обилно. След като пуснаха апаратурата да писука и система да ми пълни кръвоносните съдове с кой знае какви боклуци, сестрите ми обясниха къде има гърне, ако ми се препикае и кое копче да натисна, ако видя някакъв зор.

Скоро аз се унесох в някаква полудрямка, чудейки се на превратностите на съдбата, когато в един момент си живееш спокойно, а в следващия се оказваш в интензивното със системи и писукащи уреди, накачени по тебе!

По някое време се освестих с жестоко желание да пикая! Спомних си, че някъде ми бяха оставили гърне. Опипах наоколо. Напипах гърнето. Свърших си работата. Изведнъж разбрах, че съм забравил откъде съм взел гърнето? Понапънах се да си спомня. Нищо не ми идваше на ум. Тогава започнах да натискам панически бутона, за който ми бяха казали, че ще сигнализира на сестрите, че имам проблем. Никой не се отзова на повика ми! Започнах да викам – отначало леко, а след това все по-силно и по-силно: "Hello! Hello!". Отново никой не се отзова на повика ми, макар че се чуваха женски гласове, вероятно на сестрите. Изведнъж се разсъних окончателно пред алтернативата да прекарам нощта с гърне на гърдите. Направих юнашки напън и си спомних къде трябваше да оставя проклетата съдина.

Отново задрямах, като си мислех "Ако ми стане лошо и започна да викам, кой ли ще ме чуе?" Единствената надежда беше, че апаратурата ще усети и ще вдигне шум по начин, който сестрите не биха могли да пренебрегнат.

Сутринта към 6 часа мина доктор Ламе да ме види как съм и да ми каже, че отива да спи, а към два часа ще дойде да ме оперира. След малко се появи и една сестра. Аз възмутено ѝ разказах за проблемите ми през нощта, а тя погледна към стената и каза: "О, ами че шнура на бутона за алармата не е включен в розетката!" Помислих, че Господ вероятно ми е отредил още дни на тази земя и нищо не казах на сестрата.

Отново изпаднах в някаква полудрямка, от която излязох, когато започнаха да ме разкачват от системите и апаратурата. След това ме подкараха на леглото по разни коридори и асансьори и най-накрая ме вкараха в една голяма и студена зала. До леглото ми дойде някакъв мъж и ми се представи, че е анастезиолог. Обясни ми, че когато се събудя от операцията, ще почувствам в дъното на гърлото си като че ли имам рана, но да не се притеснявам, защото това ще бъде от тръбата, която кой знае защо ще ми заврат в гърлото, докато трае операцията. Разменихме си с доктора няколко любезности, а аз с лека тъга си мислех, че може би сега говоря с човек за последен път в живота си. Основното притеснение, което имах за операцията, кой знае защо беше свързано с упойката. Никога не ми бяха правили такава сериозна операция с пълна упойка, а бях чувал, че понякога хората не се събуждат след нея – алергии, грешни дози и т. н. Впрочем нищо повече не можеше да се направи. Жребият беше хвърлен, а на мен ми оставаха само тъжните черни мисли.

По едно време усетих, че отново ме подкараха нанякъде. Попитах: "На операцията ли ме карате?" Отговорът беше: "Операцията вече свърши!" В този момент аз почувствах дразненето в гърлото и разбрах, че наистина съм жив. Размърдах пръстите на краката и ръцете си. Като че ли всичко мърдаше както му нареждах. Изглежда бях все още жив и читав!

Откараха ме в стаята ми. Тя беше малка, но самостоятелна, с тоалетна. Колко беше часа нямах никаква представа, а нямаше никого наоколо, за да попитам. По едно време се появи Юлия. Беше свършила работа и веднага беше дошла да ме види. Скоро дойдоха и останалите членове на семейството. Аз не чувствах никъде никаква болка и както изглеждаше всичко беше наред. Разрешиха на Юлия да остане през нощта. Докараха ѝ някакво детско легло, на което тя едва се побираше, но това беше по-добре от нищо.

По едно време дойде една сестра да ми сложи система. Тя инсталира всичко, вкара ми иглата и си замина. След двадесетина минути аз повиках Юлия, която беше задрямала, да погледне докъде е стигнала течността в системата. Юлия възмутено обяви, че нивото си е там където сестрата го е оставила и излезе да я търси. След малко те дойдоха и сестрата обяви, че всъщност не е пуснато кранчето на системата!?! Пусна го и отново изчезна.

Този път Юлия наблюдаваше внимателно и след десетина минути съобщи, че течността пак не тече! Отново повика сестрата и този път се оказа, че маркучето се е прегънало и не пуска течност!?! Сестрата коригира и този проблем и отново си замина.

Този път всичко беше както трябва и след 40 минути „колбата“ беше празна и сестрата дойде да я махне.

Друг път пък, при вечерния обход за мерене на температурата, сестрата обяви, че имам температура! Аз ѝ казах, че нямам никаква температура и е добре да си провери термометъра. Сестрата каза, че термометрите им се калибрират всеки месец и няма никакво съмнение, че аз имам треска! Тогава Юлия ѝ предложи да си премери собствената температура. Сестрата се съгласи и се оказа, че и тя има треска!?! Оказа се, че всичките ѝ пациенти тази вечер имат треска! Тя най-накрая се съгласи, че вероятно има проблем с термометрите и донесе друг термометър. Този път никой от нас нямаше треска и нещата се успокоиха, а иначе току-виж щях да отнеса още една система. Желателно беше интервенциите в тялото ми да бъдат минимизирани, защото заразите в американските болници са доста разпространени и всяка година загиват близо 100 000 души от различни заболявания, придобити в болниците!

Най-после, на третия ден се появи и доктор Ламе. Той каза, че трябвало да ми извади дренажа от главата и да ми зашие раната. Дренажът се състоеше от една тръбичка, която беше напъхана в черепа ми през дупката, през която бяха почистили съсирека. Ламе ме попита дали искам да ми сложи упойка преди да ме шие или ще изтърпя без упойка? Попитах го как ще ме шие и той ми каза, че всъщност ще ме шие с един телбод, с който ще закопчее кожата над дупката с няколко телчета. Попитах го нямат ли намерение да запушат с нещо дупката на черепа ми, но той каза, че там скоро ще израсне съединителна тъкан и понеже дупката е малка, тя не нарушава структурната здравина на черепа. Помислих секунда и му казах да ме шие без упойка.

Тогава той наведе леглото, на което лежах, една доста сериозна машина, така че аз застанах почти с главата надолу и започна да вади дренажа. Не ме болеше, но се удивих колко дълга тръбичка бяха напъхали в черепа ми. След като извади дренажа Ламе започна да щрака с телбода. Оказа се, че това не е чак толкова безболезнена операция и аз по едно време бях готов да му кажа да ми сложи упойка, но си спомних вица за бай Ганьо, арменеца и евреина и за солта, тоягите и парите и реших да не съм като бай Ганьо, дето ял и сол, понесъл и тояги, а най-накрая си платил на човекоядците, за да не го изядат!

Изписаха ме на четвъртия или петия ден. Вкъщи имах само един проблем, че ми бяха предозирали дилантина (антиконвулсант) , поради което имах доста неприятни преживявания. Наложи се да ходя три пъти до болницата, докато убедя лекарите, че имам някакъв проблем. Най-накрая ми направиха изследване на кръвта и разбраха, че дилантинът ми е предозиран! В този момент аз реших да взема лечението в собствените си ръце и си направих собствена схема за намаляване на дозите дилантин.

Та като четях "Раковият корпус" и се запознавах с историите на различните герои, изведнъж ме осени, че симптомите, които имах преди операцията си бяха симптоми на сериозно мозъчно увреждане. Въпросният съсирек очевидно в един момент е започнал да натиска различни места от мозъка ми и затова чувствах и тези проблеми, ако беше рак, разбира се едва ли можеше нещо да се направи, но и както си беше най-обикновен съсирек, можеше да притисне някой по важен център и – докато се усетя – да "гушна букетчето"!

А перипетиите си с лекарите и сестрите описвам толкова подробно, за да видят читателите, че и в Америка има хора, които си гледат работата през пръсти, само дето вероятно са по-малко, а впрочем кой знае?

Разказвач