Емиграция: Събдурал хематом

Преди няколко дена слушах аудио-запис на книгата на Солженицин "Раковият корпус" и нещо ме преряза! Спомних си за моите медицински проблеми след едно падане в Мюнхен през 2000 година. Всъщност това, което ме стресна, бяха симптомите, които имах месеци след падането, без изобщо да си помисля, че може да имам тумор в мозъка!

Впрочем ето я и цялата история.

През лятото на 2000 година решихме да си отидем до България. Междувременно братът на един приятел, като разбра, че ще минаваме през Германия, ме попита дали можем да купим оттам един микробус за баща му и да го откараме до България? Като добродушни наивници ние приехме и даже му казахме, че няма нужда да ни дава парите в САЩ, а баща му може да ни даде еквивалентната сума в левове, като му откараме микробуса.

Помолих един приятел от следването в Ленинград, който живееше в Бремен, да потърси подходящ микробус на пазара, информирах поръчителя в САЩ какво е намерено. Той одобри избора и ние заминахме.

В Бремен видяхме микробуса – Фолксваген Транспортер, който приятелят ми беше избрал. Харесахме го, защото беше просторен и пасваше на изискванията на познатия ни в САЩ за кола за товарни цели, броихме парите и след двудневно лутане по митниците около Бремен успяхме да легализираме покупката и да извадим необходимите документи за транспорт.

Предпоследният ден, преди да си тръгнем за България с микробуса, решихме да отидем до Хамбург. За един ден, без подготовка и без водач, не видяхме почти нищо, но все пак получихме някаква представа за града. Вечерта, на връщане към Бремен, по едно време почувствахме неприятната и тревожна миризма на изгоряло феродо. Прободе ме мисълта, че това не е на добре, но докато се изплашим, колата започна да намалява скорост, а моторът да се форсира с все по-засилващата се миризма на изгоряло феродо! Явно имахме сериозен проблем със съединителя.

Германия е възпитана страна и без проблеми извикахме пътна помощ от една колонка на магистралата. Тя дойде бързо и ни откара до най-близката ремонтна работилница на Фолксваген, където оставихме микробуса, а след това и до близкия мотел, където си наехме стаи (ние бяхме четирима души). Това удоволствие разбира се ни струваше около 100 долара за пътната помощ и още 150 долара за мотел, но какво да се прави, когато човек си пуска брада, трябва да знае, че ще му трябва и бръснар!

На другия ден, към обяд, ремонтът свърши и след като снесохме около 400 долара в работилницата, ние се метнахме на колата и се прибрахме в Бремен да се готвим за дългото пътуване към България. Няма да се спирам подробно на пътуването, защото това не е темата на разказа, а само ще набележа основните моменти на пътешествието, доколкото си ги спомням.

Минахме през Нюрнберг – много интересен град с всичките атрибути на един немски град: замък, катедрала, ратхауз, старинен централен площад и както винаги прекрасни наденички и бира.

Първата нощ, ако не се лъжа, спахме в Мюнхен, където се и случи на пръв поглед безобидното ми падане. Ние си наехме стаи в един евтин хотел, който обаче иначе беше много чист и спретнат. Вечерта се поразходихме из града. Отново пийнахме бира и хапнахме качествена и вкусна храна, каквато в САЩ рядко ще намериш. Върнахме се в хотела и заспахме уморени.

Сутринта, като се събудих, аз почти веднага станах, защото ме боли гърба и не мога да се излежавам. Отидох в банята да взема един душ и да се обръсна. Бях потресен от малките размери на банята, където на малко повече от два квадратни метра имаше душ, мивчица и тоалетна чиния. Плочките на пода бяха толкова гладки, че неволно си помислих, че в Америка такива плочки биха представлявали сериозна финансова опасност за собственика на хотела. И както си мислех колко лесно може човек да се хлъзне на тези плочки, така неусетно се намерих на земята. Поради теснотията обаче не паднах настрана, а притиснат от стените се свлякох надолу. Оказа се, че в полуседнало положение, когато между задните ми части и плочките на пода имаше десетина сантиметра разстояние, брадата ми опираше твърдо и стабилно в борда на мивчицата! С други думи аз не достигнах пода с д-то си, защото си ударих брадата у мивката и нямаше никаква възможност да мина между нея и стената, т. е. да падна докрай! Предполагам, че в този момент изпитах това, което изпитват боксьорите, когато получат удар в брадата, броене и загуба на мача. По-точно в моя случай, пред очите ми блеснаха като на заря десетки, да не кажа стотици звезди, след което настъпи непрогледна тъмнина, която се смени с бясно въртящи се разноцветни кръгове!

Когато се поокопитих веднага си помислих, че сигурно съм си счупил долната челюст или поне няколко зъба. Внимателно се стабилизирах, за да не се хлъзна отново и се опитах да си раздвижа челюстта. Оказа се, че като че ли всичко е наред, т. е. челюстта ми е здрава, а в устата ми не се валяха счупени зъби! В този момент вратата на тоалетната се отвори и вътре надникна изплашеното лице на Юлия.

– Какво стана? – попита тя.

Аз внимателно размърдах челюсти, при което окончателно се убедих, че те са здрави, и отговорих:

– Май се подхлъзнах и паднах, но както изглежда ще се отърва с лека уплаха!

В следващия момент в рамката на вратата се появиха и физиономиите на останалите членове на семейството. Тери изръмжа със сънен глас:

– Какво пак е направил бащата?

Аз обидено замълчах и не го удостоих с отговор.

Главата ми буча още известно време, а на долната ми челюст в тъмносин цвят се беше отбелязал контурът на борда на мивчицата. Изобщо през следващите дни на пътуването аз постепенно забравих за случката, а когато се сетех, то винаги благодарях на съдбата, че съм се отървал само с лека уплаха!

Минахме през Инсбрук, Залцбург, Болцано, Верона и Венеция.

Залцбург беше очарователен! Качихме се в замъка, от който като на длан се виждаше целият град, поразходихме се из старата част на града, посетихме старинните солни мини, пихме по бира на градския площад и животът ни изглеждаше прекрасен!

В Болцано бяхме ходили на времето, когато чакахме в Рим за Америка, на конгрес на българските емигранти, но за съжаление изобщо не можахме да се ориентираме къде сме били тогава. А тогавашното ни посещение в това градче беше може би най-прекрасното преживяване от периода ни в Италия, особено като се има предвид, че ядохме на корем в истински ресторанти: вечеря, закуска и обяд и спахме на пухени легла в истински хотел, в който само банята беше голяма колкото стаята ни в Клаудия! И всичко това беше за чужда сметка, т. е. за сметка на някаква емигрантска организация на българите. Тогава в Болцано се запознахме и с господин Инджов, който говореше по Свободна Европа под псевдонима Велко Верин. Аз му разказвах вицове, той ни разказваше вицове и всичко това пред чинии с огромни пържоли и чаши прекрасно вино в замъка на Болцано!

Във Верона ядохме най-вкусната пица, която съм ял през живота си. Посетихме и къщата на Жулиета и обиколихме със стотиците туристи местата, на които уж се е разиграла драмата на великата любов между Ромео и Жулиета.

Във Венеция, тъй като вече бяхме ходили (в началото на емиграцията бяхме минали през града), се помотахме малко в центъра, а след това отидохме в един жилищен квартал, където ядохме прекрасна пица с вино едва ли не на корем за някаква смешна сума в сравнение с цените около Сан Марко.

След Венеция се отправихме към Бари, където взехме ферибот за Игуменица. Нощта не беше особено приятна, защото нямахме кабини и се задоволихме само с кресла, на които с мъка подремнахме на пресекулки. Във ферибота се запознахме с едно българче, което учеше музика в Бари и се прибираше за ваканция на автостоп. Взехме го с нас до Солун. Той беше голям симпатяга и имаше нужда от помощ.

Най-накрая се добрахме и до България, като междувременно преспахме в един хотел в Солун, където се поотровихме с риба в един ресторант.

Естествено, бащата на човека, който беше поръчал микробуса, не го хареса, или по-точно той му се видя скъп. Синът пък, който го беше поръчал, макар че знаеше предварително цената, обяви че се отказва от сделката и ние се оказахме щастливи собственици на един микробус, който аз величествено кръстих "Дръндолет" и който притежаваме до ден днешен и с който познати и приятели обиколиха няколко пъти Европа.

Междувременно аз започнах да чувствам сутрин силни болки в главата. Имах усещането, че някой ме стяга безмилостно с колан около черепа на нивото на челото. Ходих на лекар и на други лечители, но никой не можа да ми каже какъв ми е проблема.

Ваканцията свърши и ние се прибрахме в Калифорния. Болките в главата продължаваха и даже се засилваха. Отидох на очен лекар, защото почнаха да ме болят и очите, и той установи, че очното налягане ми се е повишило значително. Започна да говори за някакви операции и даже май определихме дата за една от тях.

Понякога, когато печатах на клавиатурата, изведнъж загубвах за секунди чувствителността на кутрето и безименния си пръст на лявата ръка и се оказваше, че натискам съвсем други клавиши от тези, които си мислех, че натискам.

Един ден, както си вървях в двора, изведнъж почувствах за части от секундата, че левият ми крак като че ли го няма! В същия момент за секунда-две изгубих чувствителност на лявата страна на лицето си, главно около устата. За кой ли път си поръчах час при лекар и щом Юлия дойде от работа заминахме за болницата.

Обясних отново на лекаря старите и новите симптоми, той ме почука с чукче по колената и лактите, попита ме дали губя представа къде съм, на което аз отговорих отрицателно. Той отново ми каза да се следя и че за сега нищо ми няма!

Тръгнахме да излизаме от болницата. В този момент по телефона звънна Тери. Юлия започна да говори с него, а аз изведнъж усетих, че отново губя чувствителност на лявата страна на лицето си! Попитах Юлия, която вървеше малко пред мен:

– Юлия, добре ли си говоря?

Това обаче, което чух да казвам, имаше малко общо с членоразделна човешка реч, а Юлия като се обърна, каза на Тери "Баща ти получи удар!", хвана ме под ръка и се върнахме в болницата. Тя ме сложи на едно кресло в чакалнята и изчезна някъде. След малко се появи с една инвалидна количка и ме накара да седна в нея. На мен вече всичко ми беше минало, но се подчиних и отново се озовахме пред кабинета на лекаря. След малко той излезе и ме разпита какво е станало, а Юлия му обясни, че лицето ми за известно време е изглеждало абсолютно несиметрично и изкривено. Най-после той ми предписа scan на главата и отидохме да чакаме пред рентгеновата лаборатория. След около половин час ме вкараха вътре и ми направиха изследването. Когато излязох в коридора, Тери беше дошъл и започна да ме разпитва какво чувствам. Проблемът беше, че аз се чувствах вече прекрасно!

След още половин час, в лабораторията влезе един доктор, излезе след десетина минути и каза, че аз съм всъщност много зле и че трябва да ми се направи спешно операция на главата! Попитах го какво ми е, а той ме попита дали съм си удрял главата някъде? В този момент аз изведнъж си спомних за падането в Мюнхен, от което вече бяха минали близо три месеца. Той каза, че всичко му е ясно и че аз имам "събдурал хематом"!

Доктор Ламе (така се казваше лекарят) ми обясни, че мозъкът е обвит в ципа, която се нарича "менинджи", а вътрешността на черепа е обвита в ципа, която се нарича "дура". Между двете ципи има течност, в която всъщност плува мозъкът. Има и много малки кръвоносни съдове, които захранват двете ципи. Когато съм паднал в Мюнхен и съм се ударил, някой от кръвоносните съдове се е спукал и в течността се изляла малко кръв. Кръвоизливът е спрял сравнително бързо, но кръвта, която е изтекла се е съсирила и постепенно е започнала да поема течност и да се надува като гъба. Съсирекът станал вече толкова голям, че отвреме-навреме притискал различни части на мозъка, поради което съм и получавал тези симптоми. Като изключим анатомията на черепа, която ми беше известна и без обясненията на доктора, останалото беше любопитна новост за мен, която ме наведе на нерадостни размишления за крехкостта на живота.

Попитах доктор Ламе, кога ще ме оперира и той каза "утре". Понечих да си тръгна, но той ми каза, че веднага трябва да постъпя в болницата в интензивното отделение. Чак тогава си дадох сметка, че аз наистина имам сериозен проблем, защото никой не можеше да предвиди къде съсирекът ще натисне мозъка следващия път!

Набързо ме съблякоха и ме натовариха на едно легло с колела. Откараха ме в интензивното и две сестри започнаха да ме оборудват с различни датчици. По едно време ги усетих, че се смеят и нещо ме обсъждат. Попитах ги какъв им е проблемът, а те ми казаха, че гърдите ми били много космати!?! Сетих се, че вероятно са филипинки и моето скромно мъжествено окосмяване им се виждаше доста обилно. След като пуснаха апаратурата да писука и система да ми пълни кръвоносните съдове с кой знае какви боклуци, сестрите ми обясниха къде има гърне, ако ми се препикае и кое копче да натисна, ако видя някакъв зор.

Скоро аз се унесох в някаква полудрямка, чудейки се на превратностите на съдбата, когато в един момент си живееш спокойно, а в следващия се оказваш в интензивното със системи и писукащи уреди, накачени по тебе!

По някое време се освестих с жестоко желание да пикая! Спомних си, че някъде ми бяха оставили гърне. Опипах наоколо. Напипах гърнето. Свърших си работата. Изведнъж разбрах, че съм забравил откъде съм взел гърнето? Понапънах се да си спомня. Нищо не ми идваше на ум. Тогава започнах да натискам панически бутона, за който ми бяха казали, че ще сигнализира на сестрите, че имам проблем. Никой не се отзова на повика ми! Започнах да викам – отначало леко, а след това все по-силно и по-силно: "Hello! Hello!". Отново никой не се отзова на повика ми, макар че се чуваха женски гласове, вероятно на сестрите. Изведнъж се разсъних окончателно пред алтернативата да прекарам нощта с гърне на гърдите. Направих юнашки напън и си спомних къде трябваше да оставя проклетата съдина.

Отново задрямах, като си мислех "Ако ми стане лошо и започна да викам, кой ли ще ме чуе?" Единствената надежда беше, че апаратурата ще усети и ще вдигне шум по начин, който сестрите не биха могли да пренебрегнат.

Сутринта към 6 часа мина доктор Ламе да ме види как съм и да ми каже, че отива да спи, а към два часа ще дойде да ме оперира. След малко се появи и една сестра. Аз възмутено ѝ разказах за проблемите ми през нощта, а тя погледна към стената и каза: "О, ами че шнура на бутона за алармата не е включен в розетката!" Помислих, че Господ вероятно ми е отредил още дни на тази земя и нищо не казах на сестрата.

Отново изпаднах в някаква полудрямка, от която излязох, когато започнаха да ме разкачват от системите и апаратурата. След това ме подкараха на леглото по разни коридори и асансьори и най-накрая ме вкараха в една голяма и студена зала. До леглото ми дойде някакъв мъж и ми се представи, че е анастезиолог. Обясни ми, че когато се събудя от операцията, ще почувствам в дъното на гърлото си като че ли имам рана, но да не се притеснявам, защото това ще бъде от тръбата, която кой знае защо ще ми заврат в гърлото, докато трае операцията. Разменихме си с доктора няколко любезности, а аз с лека тъга си мислех, че може би сега говоря с човек за последен път в живота си. Основното притеснение, което имах за операцията, кой знае защо беше свързано с упойката. Никога не ми бяха правили такава сериозна операция с пълна упойка, а бях чувал, че понякога хората не се събуждат след нея – алергии, грешни дози и т. н. Впрочем нищо повече не можеше да се направи. Жребият беше хвърлен, а на мен ми оставаха само тъжните черни мисли.

По едно време усетих, че отново ме подкараха нанякъде. Попитах: "На операцията ли ме карате?" Отговорът беше: "Операцията вече свърши!" В този момент аз почувствах дразненето в гърлото и разбрах, че наистина съм жив. Размърдах пръстите на краката и ръцете си. Като че ли всичко мърдаше както му нареждах. Изглежда бях все още жив и читав!

Откараха ме в стаята ми. Тя беше малка, но самостоятелна, с тоалетна. Колко беше часа нямах никаква представа, а нямаше никого наоколо, за да попитам. По едно време се появи Юлия. Беше свършила работа и веднага беше дошла да ме види. Скоро дойдоха и останалите членове на семейството. Аз не чувствах никъде никаква болка и както изглеждаше всичко беше наред. Разрешиха на Юлия да остане през нощта. Докараха ѝ някакво детско легло, на което тя едва се побираше, но това беше по-добре от нищо.

По едно време дойде една сестра да ми сложи система. Тя инсталира всичко, вкара ми иглата и си замина. След двадесетина минути аз повиках Юлия, която беше задрямала, да погледне докъде е стигнала течността в системата. Юлия възмутено обяви, че нивото си е там където сестрата го е оставила и излезе да я търси. След малко те дойдоха и сестрата обяви, че всъщност не е пуснато кранчето на системата!?! Пусна го и отново изчезна.

Този път Юлия наблюдаваше внимателно и след десетина минути съобщи, че течността пак не тече! Отново повика сестрата и този път се оказа, че маркучето се е прегънало и не пуска течност!?! Сестрата коригира и този проблем и отново си замина.

Този път всичко беше както трябва и след 40 минути „колбата“ беше празна и сестрата дойде да я махне.

Друг път пък, при вечерния обход за мерене на температурата, сестрата обяви, че имам температура! Аз ѝ казах, че нямам никаква температура и е добре да си провери термометъра. Сестрата каза, че термометрите им се калибрират всеки месец и няма никакво съмнение, че аз имам треска! Тогава Юлия ѝ предложи да си премери собствената температура. Сестрата се съгласи и се оказа, че и тя има треска!?! Оказа се, че всичките ѝ пациенти тази вечер имат треска! Тя най-накрая се съгласи, че вероятно има проблем с термометрите и донесе друг термометър. Този път никой от нас нямаше треска и нещата се успокоиха, а иначе току-виж щях да отнеса още една система. Желателно беше интервенциите в тялото ми да бъдат минимизирани, защото заразите в американските болници са доста разпространени и всяка година загиват близо 100 000 души от различни заболявания, придобити в болниците!

Най-после, на третия ден се появи и доктор Ламе. Той каза, че трябвало да ми извади дренажа от главата и да ми зашие раната. Дренажът се състоеше от една тръбичка, която беше напъхана в черепа ми през дупката, през която бяха почистили съсирека. Ламе ме попита дали искам да ми сложи упойка преди да ме шие или ще изтърпя без упойка? Попитах го как ще ме шие и той ми каза, че всъщност ще ме шие с един телбод, с който ще закопчее кожата над дупката с няколко телчета. Попитах го нямат ли намерение да запушат с нещо дупката на черепа ми, но той каза, че там скоро ще израсне съединителна тъкан и понеже дупката е малка, тя не нарушава структурната здравина на черепа. Помислих секунда и му казах да ме шие без упойка.

Тогава той наведе леглото, на което лежах, една доста сериозна машина, така че аз застанах почти с главата надолу и започна да вади дренажа. Не ме болеше, но се удивих колко дълга тръбичка бяха напъхали в черепа ми. След като извади дренажа Ламе започна да щрака с телбода. Оказа се, че това не е чак толкова безболезнена операция и аз по едно време бях готов да му кажа да ми сложи упойка, но си спомних вица за бай Ганьо, арменеца и евреина и за солта, тоягите и парите и реших да не съм като бай Ганьо, дето ял и сол, понесъл и тояги, а най-накрая си платил на човекоядците, за да не го изядат!

Изписаха ме на четвъртия или петия ден. Вкъщи имах само един проблем, че ми бяха предозирали дилантина (антиконвулсант) , поради което имах доста неприятни преживявания. Наложи се да ходя три пъти до болницата, докато убедя лекарите, че имам някакъв проблем. Най-накрая ми направиха изследване на кръвта и разбраха, че дилантинът ми е предозиран! В този момент аз реших да взема лечението в собствените си ръце и си направих собствена схема за намаляване на дозите дилантин.

Та като четях "Раковият корпус" и се запознавах с историите на различните герои, изведнъж ме осени, че симптомите, които имах преди операцията си бяха симптоми на сериозно мозъчно увреждане. Въпросният съсирек очевидно в един момент е започнал да натиска различни места от мозъка ми и затова чувствах и тези проблеми, ако беше рак, разбира се едва ли можеше нещо да се направи, но и както си беше най-обикновен съсирек, можеше да притисне някой по важен център и – докато се усетя – да "гушна букетчето"!

А перипетиите си с лекарите и сестрите описвам толкова подробно, за да видят читателите, че и в Америка има хора, които си гледат работата през пръсти, само дето вероятно са по-малко, а впрочем кой знае?

Разказвач