Моите университети: Заминаване за великия и непобедим

Един ден моят колега Вова ми каза, че в МЕИ са изложени списъци на специалности, по които може да се замине от трети курс за продължаване на образованието в чужбина. В списъка имаше две места за Франция, които първоначално ми привлякоха вниманието, но моят приятел Боби каза, че семейството му няма да има средства да го издържа там. Сам не ми се ходеше в чужбина и затова се ориентирах към СССР. Боби обаче нямаше средства и за там и аз му предложих да кандидатствам за заминаване на частни разноски, а той да кандидатства за държавна стипендия. Работата беше там, че по онова време моят успех беше малко по-висок от неговия и ако аз кандидатствах за държавна стипендия, той нямаше да може да се класира. Направихме както решихме и двамата бяхме одобрени, но той за Ленинград, а аз за... Харков! Новината много ме обезкуражи, но реших да не се отказвам, а да направя всичко възможно да се прехвърля в Ленинград. По тази причина следващите няколко месеца се превърнаха в тих ад за моите родители, които аз безмилостно тормозех по телефона да намерят връзки в посолството в Москва и да уредят преместването ми. Те нямаха голям избор и знаейки моята непреклонност в преследване на поставената цел, направиха всичко възможно и невъзможно да уредят преместването ми.

За Харков заминах с група студенти някъде през август, тъй като в Съюза учебната година започваше от 1 септември.

Отначало летяхме със самолет до Киев. Там се наложи по някаква причина да висим около 5-6 часа на аерогарата, докато дойде време за полета до Харков.

На аерогарата с мен се случи една комична ситуация. В групата имаше една хубавица, около която всички мъже се въртяха по повод и без повод. Аз също се наставих в суматохата и в един момент бях успял да я заангажирам с някаква високо интелектуална тема, на която тя откликна с особено внимание. Забелязах обаче, че тя отвреме-навреме хвърляше поглед към областта на корема ми и необяснимо защо се изчервяваше. Аз отдавах реакцията ѝ на интереса, който проявява към темата на разговора и интелекта, който смятах, че демонстрирам по въпроса. В един момент обаче до мен се доближи един от групата, наведе се към ухото ми и промърмори, че дюкянът ми е разкопчан! Аз се погледнах и се ужасих, защото той не само беше разкопчан, но както се бях разположил в креслото, зееше широко отворен, откривайки полите на ризата ми и частично долните ми гащи. Постарах се да запазя хладнокръвие, изправих се спокойно, извиних се, че ще се отдалеча за минутка и тръгнах към тоалетната, за да се приведа в порядък. Когато се върнах, на мястото ми вече седеше този, който ме беше предупредил за неприличната поза, и водеше оживен разговор с хубавицата! Нямаше какво да се прави. Отдалечих се в един ъгъл, проклинайки се за невнимателността си.

Полетът до Харков мина без особени проблеми, само дето имаше големи турболенции и самолета се мяташе от една страна на друга като риба на сухо. Моят конкурент неудържимо повръщаше в един ъгъл, но и на хубавицата не ѝ беше по-лесно. Аз гордо и мъжествено гледах през тъмния прозорец, изпитвайки определено задоволство от страданията на конкурента и съжаление за страданията на хубавицата!

В Харков ни настаниха в общежитията на "Харковския институт по минно машиностроене, автоматика и изчислителна техника" (ХИГМАВТ). Институтът доскоро беше профилиран в областта на минното дело, но бяха започнали да го преориентират в модерно направление и затова името му беше толкова сложно и дълго. След време, когато преориентирането му завърши, беше променено и името му на "Харковски институт по радио, електроника и кибернетика" (ХИРЕК) или нещо подобно.

Институтът беше интегриран с общежитията и това беше много удобно за нас. Бедата обаче беше, че все още нямаше сериозни преподаватели и затова лекции ни четяха разни младоци. Всъщност ние бяхме по-напред с материала от България и първия семестър учихме само политикономия, теория на материалите и още някакъв незначителен курс.

Харков по онова време беше огромен милионен град, в който имаше един театър, едновременно и опера, симфонична зала с около 150 места и един представителен ресторант, наречен "Люкс", който вероятно съществуваше още отпреди Революцията. В града имаше и няколко кинотеатъра и това общо взето беше всичко, което имаше нещо общо с културата.

Градът се славеше и с най-големия площад в Европа, който наистина беше толкова голям, че когато човек застанеше в единия му край, първият етаж на сградата на университета, който беше в другия му край, не се виждаше, може би поради кривината на земната повърхност!? Площадът носеше името на Дзержински, имаше паметник на Ленин, а от едната му страна се издигаше здание в стила на 30-те години – дълга паралелепипедна постройка с няколко кули във формата на небостъргачи. Името на тази административна сграда беше "Госпром" или нещо подобно.

През целия семестър ходихме веднъж на симфоничен концерт, веднъж на опера и веднъж на някакво празненство в „Люкс“. В операта гледахме, ако не се лъжа, "Евгений Онегин". Гостуваше някакъв известен баритон от Киев, а главният тенор, местна знаменитост, не винаги успяваше да взема по-високите тонове, което предизвикваше съчувствените възклицания на една стара дама с вид на дворянка, която искрено страдаше, че тенорът "Опять не успел справиться!".

Останалите ни културни занимания се ограничиха с посещение на няколко съветски филми и посещения при колегите от университета.

Казват, че всеки човек помни къде е бил по време на убийството на Кенеди. Не знам дали това важи за всички, но аз наистина много добре си спомням този момент. С колегите от ХИГМАВТ бяхме тръгнали на гости при колеги в университета. Когато пристигнахме там, те ни посрещнаха с новината, че Кенеди е убит! Аз бях потресен, че подобно нещо може да се случи в най-демократичната, по моите представи по онова време, държава в света. Скоро обаче разбрах, че Кенеди далеч не е първият президент, убит в Щатите, и че даже опити за убийство са били направени срещу още няколко президента! Гледахме телевизия, ахкахме и цъкахме и се чудехме какво ли ще става сега?

По едно време в стаята на нашите приятели за мен се залепи един българин от Бесарабия, който започна да ме кандърдисва да играем шах. Аз му казах, че отдавна не съм играл, а той ми каза, че е много слаб на шах, но много обичал да играе. Той не се отлепи от мен докато не склоних да изиграем една игра. За около двадесетина хода аз бях почти на път да го победя, а той съвсем искрено се затюхка, че не му върви. В крайна сметка завършихме наравно и той така силно преживяваше, че аз го успокоих да не се тревожи, ами да прочете малко литература и може и да се научи да играе по-добре! Съветът ми почти го сломи и той започна да ме моли да изиграем още една игра. Мислех си, че първата игра съм го изпуснал, та се съгласих на още една, за да го обезкуража, та да ми се махне от главата. Втората игра обаче той ме победи някъде за около десетина хода, като аз дори не разбрах как се случи този разгром? Той ме кандърдиса да изиграем още една игра. Аз вложих всичките си неособено големи възможности, но отново вървях към поражение. Докато противникът ми отиде до тоалетната, аз се оплаках на колегите от университета, че техният човек ме тормози да играем, а те ме информираха, че той е шах-майстор и е първа дъска на университета! Когато противникът ми се върна, той приключи играта за няколко хода, които аз бях видял, че са победоносни, но не можех да измисля нищо, за да му противостоя. Това беше третата и последна игра, която играх с този човек, който никога не можа да си прости, че е изкарал наравно с мен и винаги, когато ме видеше, ме кандърдисваше да играем. Аз обаче демонстрирах пълна непристъпност и никога не му се хванах на кандърмите, даже и когато започна да ми предлага да играе без топ или дори без царица!

По време на престоя ми в Харков се случи и едно невероятно събитие! На един митинг на площад Дзержински присъстваше Хрушчов. По време на речта му стотиците хиляди хора на площада започнаха изведнъж, отначало неорганизирано и тихо, а след това все по-силно и по-силно да свирят и дюдюкат! Аз слушах митинга по радиоуредбата в общежитието и отначало не можах да разбера какво става. Когато най-накрая разбрах, че освиркват Хрушчов, бях потресен! В един момент предаването прекъсна и пуснаха народна музика. Все още се съмнявах, че съм разбрал правилно какво е станало на площада, но вечерта от руснаци, които бяха присъствали на митинга разбрах, че Хрушчов наистина е бил освиркан по време на речта му и че митингът е бил набързо прекратен. Причината за недоволството на хората, както ми обясниха, беше, че за хляба в столовите, който дотогава бил безплатен, започнали да искат пари. Хората не можели да приемат подобно нещо, защото хлябът от години бил безплатен, а и речта на Хрушчов била посветена на още по-големите успехи на СССР!

В Харков чух за пръв път и за състава Бийтълс. Това стана една вечер, когато по местната радиоуредба предаваха някаква критична програма за западната култура. Критикувайки разни състави и стилове музика като упадъчни, авторът на предаването пусна и кратък запис на концерт на Бийтълс в Хамбург. Нарочно или не, музиката почти не можеше да се отличи от така наречения "бял шум" в аудиотехниката. Отвреме-навреме се чуваха някакви крясъци и пищене на момичета. Говорителят обяви, че това е запис на поредния представител на упадъчната западна култура, чието име се превежда на руски като "Жучки", т. е. "бръмбари". Предаването си изигра ролята и аз за известно време не харесвах Бийтълсите, впрочем това продължи, докато не чух първия техен запис със свястно качество, след което станах техен непоклатим обожател.

В ХИГМАВТ с мен се сприятели един руснак, който беше дошъл от някакво село от дълбоката провинция. По някакви непонятни за мен причини аз винаги привличах всякакви личности, които изпитваха някакво недоволство от властта. Това момче ми отвори очите за много неща от съветската действителност. То ми разказа, че колхозниците са практически закрепостени към колхозите и не могат да се преместят в градовете, когато пожелаят това, без разрешение на местното ръководство. Децата в селата учели по различни, по-прости учебници от децата в градовете, поради което за тях било трудно да се състезават на приемните изпити в университетите. Единственият шанс за младите мъже да се измъкнат от селата бил, когато отивали в армията, защото тогава можели да не се връщат в селото си, а да останат на работа в някой град, ако успеят да си намерят работа, която да им даде жителство. За момичетата пък единственият изход от селата бил женитбата за някой гражданин. След като те веднаж се върнели в селото си, просто не можели да отидат до града да си търсят работа, защото нямали паспорти, а разрешение можело да получат само от колхозната управа. Той ми разказа и много други неща за живота си на село, които изобщо не съответстваха на познанията ми за "Великата и непобедима страна", които имах от официалната пропаганда. Това момче страдаше невероятно много, когато разбра, че ще напускам Харков, за да отида в Ленинград. Имам чувството, че то се беше привързало към мен, защото виждаше в мен прозорец към света, за който мечтаеше с цялата си душа!

Най-после дойде време за зимната ваканция, а и моето преместване в Ленинград беше уредено. С българите-колеги от ХИГМАВТ си Купихме билети за влак до София през Киев. В деня на заминаването се случи едно природно явление, което съм наблюдавал само в СССР. Става дума за така нареченият "гололëд". Той се получава, когато земята изстива под 0 градуса, а въздухът е достатъчно топъл и тогава влагата замръзва в тънък стъкловиден лед върху силно охладената повърхност. Тогава е почти невъзможно да се ходи. Хората непрекъснато се "прегръщат" по необходимост, защото няма никаква възможност да спреш или да се отклониш, ако някой върви срещу теб. Това явление е описано много картинно от Висоцки в една от песните му със същото име: 

"Гололëд на земле, гололëд,

люди падая бються об лëд,

Гололëд на земле, гололëд"

Ние отидохме до гарата пеша, защото не пътуваше никакъв градски транспорт. Непрекъснато се блъскахме с останалите пешеходци, защото беше невъзможно да спрем или да се отклоним, особено с куфарите в ръце. 

Успяхме да се доберем навреме до гарата. Качихме се на влака и потеглихме към Киев. Там стигнахме късно вечерта и слязохме да чакаме влака от Москва за София. Аз си потърсих билета и с ужас установих, че не мога да го намеря никъде по джобовете си. Нещо повече, не можех да намеря и портмонето си. Изглежда бяха изпаднали в купето от Харков до Киев. Тръгнах по стрелките на огромната гара да търся нашите вагони, които бяха вече откарани на някъде. Невероятно е, че някак успях да ги намеря и се качих да търся нашето купе. Във вагоните върлуваха чистачки, които размахваха метли и бръмчаха с прахосмукачки. Изгубих всякаква надежда, че някой ще ми върне билета, като се имаше предвид, че той беше в портмонето ми, в което имаше и пари. Попитах с пресъхнало гърло чистачките дали са намирали портмонето ми и те казаха, че са намерили едно портмоне. След като ме разпитаха какво има в портмонето и как изглежда, за да се убедят, че аз наистина съм собственика му, те ми го върнаха заедно с билета, парите и всички документи в него. Благодарих им и им предложих пари, но те възмутено отказаха, защото било тяхно задължение да ми предадат портмонето, а в противен случай щели да го предадат на "Загубени вещи" на гарата!

След духовното потресение, свързано със загубата на портмонето и щастливото му намиране, аз се отправих по безкрайните линии и стрелки на огромната гара обратно към перона, където колегите ме очакваха нервни и притеснени. Скоро дойде и влакът и ние се натоварихме доволни на него. Бяхме си взели седящи места, но вече бяхме толкова уморени, че започнахме да заспиваме в седнало положение. Тогава на мен ми дойде брилянтната идея да се кача на мрежата за багаж и да се опитам да спя там. Криво-ляво се качих, но се оказа, че да се спи там съвсем не е удобно, защото подпорите се забиваха безмилостно в ребрата и хълбоците ми. Все пак съм подремнал малко, защото в един момент усетих, че в купето са влезли кондуктор и граничари да ни проверяват. Когато свършиха с колегите по седалките аз се обадих отгоре да ми обърнат внимание и те бяха изненадани и възмутени от това, че съм се качил на полицата за багаж. Трябваше да сляза долу, което съвсем не беше лесна работа и едвам се справих със задачата.

Проверката мина успешно. Влязохме на територията на Румъния. Гонеше ни голям глад и извадихме каквито консерви имахме и ги отворихме. До този момент аз не бях ял рибни консерви, защото считах, че не ги обичам, но все пак бях толкова гладен, че се насилих. Оказа се, че никога не бях ял по-вкусно ядене! Изглежда гладът е голям учител, защото от този момент нататък никога не се отказвах от рибни консерви, особено при пътуване, но също така и при угощения, като установих, че някои консерви са особено вкусни с водка, бира и други алкохолни питиета.

Разказвач