Размишления породени от една книга

Тези дни прослушах книгата на de Carvalho „A god strolling in the cool of the evening". Сама по себе си, като литературно произведение, книгата е много хубава и неслучайно е спечелила наградата "Пегас" за литература. Това което ми направи най-голямо впечатление обаче са събитията, които се описват в нея.

Действието се развива в едно градче на Иберийския полуостров по времето на император Марк Аврелий. Градчето е далеч от войните на Рим по онова време и за период повече от 100 години в него и в околността не се е случвало нищо особено, което да застраши мирното му съществуване. Pax romana го е запазил от турбуленциите на политически борби, граждански войни и варварски нашествия. Стените му започнали да се рушат не без съдействието на местните богаташи, които използвали материалите за строителство на вили в околностите.

Внезапно над градчето надвиснала опасност от Северна Африка. През Гибралтарския пролив, който тогава изобщо не се е казвал така, нахлуват тълпи от хора – мъже, жени и деца, – преселващи се с добитъка си на полуострова. Те бягат от Северна Африка, може би от суша, а може би от някакво нашествие, никой не знае точно защо тълпите са се надигнали да се преселват. През мирните столетия на Иберийския полуостров останал само един римски легион и жителите на градчето не можели да разчитат на бърза и ефективна военна помощ.

Магистратът Луций Валерий организира местните органи на властта, бивши войни от легионите, пожарникари и всички хора способни да работят и да носят оръжие и започва работа по укрепването на крепостните стени, строеж на отбранителни бойни машини и всичко, което е по силите на населението, за укрепване на отбраната на града. Магистратът трябва да преодолее съпротивата на богатите патриции, използвали материали от стените на града за строеж на вилите си. Те с възмущение се опитват да докажат, че Луций Валерий незаконно им разрушава вилите, за да възстанови укрепленията на града. С подкупи те организират и съпротивата на части от средната класа и лумпенизирани слоеве от населението, доказвайки че стените на града няма нужда да се ремонтират, защото легионът щял да спаси града и т. н.

Малката християнска община в града пък счита, че преселниците, нека да кажем мигрантите, са братя, които Бог е изпратил и които търсят помощ и утеха! Християните дори отказват да работят по укрепването на града. Те са готови да гарантират за добрите намерения на нашествениците, които като божии деца също имат право на подслон и храна!

Един ден градът осъмва, ограден от безбройна тълпа хора: мъже, жени и деца с добитък и покъщнина, които искат да влязат в него, като обещават, че няма да причинят беда на гражданите. Междувременно те са заловили в околностите на града сестрата на ръководителката на християнската община, която обещават да оставят жива, ако бъдат допуснати в града. Бащата на пленницата, виден патриций, загива при опит да спаси дъщеря си. Луций Валерий и защитниците на крепостта отказват да позволят на мигрантите да влязат в града. За отмъщение те разпъват на кръст пленницата си и започват атака. В продължение на няколко дни обсаждащите атакуват и даже веднъж успяват да преодолеят защитниците и да влязат в града, но защитниците бързо се организират и ги изтласкват отново извън стените. Накрая нашествениците се разполагат около крепостните стени за продължителна обсада.

Една сутрин обаче, защитниците на града виждат, че тълпите са изчезнали и обсадата е вдигната. Всички са удивени, но след няколко часа под стените на града пристига авангарден патрул от Иберийския легион. Няколко часа по-късно пристигат и кохорти от легиона, които се разполагат на лагер под стените на града. Всички са радостни от спасението и разбира се започват разправите.

Християните са арестувани и изправени пред съд, който ги обвинява в предателство и им предлага или да се откажат от религията си, или да бъдат разпънати на кръст. Те, за да се спасят от ужасна смърт, се отказват от християнството, но ръководителката им, сестрата на убитата от нашествениците, не желае да се откаже от вярата си! Тъй като тя е римска гражданка, а римски гражданин можело да бъде съден само в Рим, то тя е изпратена на съд в Рим.

Магистратът Луций Валерий е обвинен от първенците в града, че незаконно е разрушил вилите около града, за да използва материала от тях за възстановяването на крепостните стени, тъй като, според тях, това не е било нужно, защото легионът е дошъл "навреме и е спасил града"!? Намесата на командира на легиона спасява Луций Валерий и му осигурява "изгнаничество" във вилата му, която била на двадесетина километра извън града.

Съдбата на нашествениците не се обсъжда подробно в книгата. Само се споменава, че легионът в Иберия ги преследва до Гибралтар, където те минават отново в Африка, но там ги очаква един от северноафриканските легиони на империята и ...!

Нямам представа дали авторът се опитва да намекне за съвременните мигранти в Европа? Не обърнах и внимание на това кога е писана книгата, но аз възприемам историята в нея като алюзия на събитията в съвременна Европа.

Призивът на Меркел към мигрантите, че Германия може да приеме един милион от тях, много ми прилича на призива на християните от иберийското градче. Само дето те не казват как точно градчето ще нахрани хилядите нашественици, а Меркел не казва какво ще правим с втория, третия и т. н. милион мигранти?

През последните 2000 години Европа е подлагана на многобройни нашествия от мигранти. Ако някои си мисли, че те са били движени от по-различни причини от днешните, то аз ще отговоря, че дълбоко се съмнявам в подобни твърдения! Движещата сила винаги са били натиск от други народи, суша, пренаселеност, граждански войни и разбира се желание за по-добър живот на по-спокойни и по-богати места! Това обаче не е облекчавало положението по земите – цел на нашествието! Хората там са били подлагани на робство и изтребление, и като минимум са били обричани на столетия мизерия и нещастия, докато новите гости не се цивилизоват в контекста на европейската цивилизация.

През следващите години, десетилетия и векове, Земята ще претърпи гигантски климатични промени, които ще задвижат стотици милиони и може би милиарди хора от местата със сериозни климатични промени към места с възможно по-умерени промени! Сегашната реакция на Европа на мигрантската вълна ще покаже на тези, които ще последват, какво ги очаква в Европа и на какво могат да разчитат, когато се доберат до нея.

Аз често съм се опитвал да кажа какво смятам, че трябва да се направи при сегашната ситуация, не защото си мисля, че някой от управляващите ще се вслуша в приказките на един дилетант, а защото за тези неща трябва да се говори и да се води борба за правилни решения. Бъдещето няма да бъде милостиво към нашите потомци, ако ние вземем грешни решения, защото става дума за бъдещи трагични събития в живота на цели народи и може би цели раси!

Едно от най-важните неща, които трябва да се случат в Европейският съюз, е да "порасне" и да се отърве от политическата и военна опека на САЩ. Първо това е нужно да стане, защото Европа и САЩ имат различни интереси и опасности, които ги застрашават вследствие на различното им геополитическо положение в света. Второ, този факт вече се осъзнава от американския народ и ако тази година Тръмп или Сандерс не победят в изборите за президент, то на следващите избори сигурно ще има промяна, а ако няма мирна промяна, то можем да очакваме немирна промяна, което ще бъде далеч по-лош вариант. Във всеки случай Америка разбира, че не е по силите ѝ да управлява света и неизбежно ще ограничи усилията си за контрол над световните събития.

Освен това Европейският съюз трябва да се отърве от всички онези държави, които си въобразяват, че индивидуално ще бъдат по-добре и по-защитени, отколкото в рамките на съюза. Това обаче означава, че трябва да се създаде нов съюз, пряко отразяващ желанията и настроенията на европейците, а не съюз, управляван от непредставителна бюрокрация, назначена от финансовата олигархия и отговорна само пред нея.

Новият Европейски съюз трябва да има защитени граници, единни федерални сили на реда и законността, които да отговарят за неприкосновеността на тези граници, и собствени въоръжени сили, които да ги защитават с оръжие, ако това се наложи.

Европейският съюз трябва да се откаже от идеите си за "износ на демокрация" по света, защото по всичко личи, че това е доста по-сложна и противоречива политика, отколкото си го представят слугите на финансовата олигархия, които изпълняват поръчката да осигурят възможност на богатите за безгранични финансови спекулации в рамките на целия свят! Идеологията на политическата коректност, според която "понеже всички сме хора, затова сме еднакви в стремежите и желанията си" очевидно се нуждае от дълбоко преосмисляне. Това, че всички сме хора, далеч не означава, че всички се стремим към едно и също, а още по-малко, че сме готови да го постигнем по един и същи начин!?

Бъдещият Европейски съюз трябва да намери начин за ефективно сътрудничество с Русия, не само защото граничи с нея на изток, а и защото нейните безкрайни пространства и богатства могат да бъдат от взаимна полза на руския и европейските народи. Пътищата на нашествия в Европа исторически са минавали преди всичко през степите около Черно и Каспийско море, а също и през Балканския или Иберийския полуостров. Това неизбежно са границите, които трябва да се укрепят в бъдеще. Фантасмагориите за реставрационни амбиции на Русия са точно това – фантасмагории на хора, които продължават да живеят в миналото и не осъзнават гигантските промени, които предстоят в историята на човечеството поради настъпващата промяна на климата и сътресенията, на които ще бъдат подложени милиарди човешки същества, за които единственият път за спасение ще бъде миграцията, поради техните минимални материални ресурси, които биха им позволили да устоят на климатичните промени по родните си места.

Европейският съюз трябва да се раздели с идеите за приемане на Турция за член на съюза. Турците не са лоши хора, но се оказа, че тяхната привързаност към секуларните идеи за държавно устройство на Ататюрк е доста повърхностна и слаба. Ислямизмът на Ердоган прекалено бързо разруши секуларните институции на Турция, за да може Европа да гледа с увереност към Турция като към бастион на демократичните идеи в ислямския свят. Турците имат друга религия, която още не е преживяла своята реформаторска епоха, а тези, които не знаят какво означава това, могат да отворят историята и да прочетат като минимум за 30-годишната война в Европа! При това не трябва да забравяме, че християнството възниква като мирна религия и въпреки това преживява период на завоевания и геноцид на завоюваните в името на Христа! Ислямът изначално възниква като завоевателна религия, като в допълнение ислямът е и идеология на държавно устройство и социални отношения, които дълбоко се различават от европейската традиция. Изобщо необходимо е да се преосмисли изцяло отношението на Европа към ислямското пространство, и по-специално отношението към "хранителката на ислямските религиозни реликви", а именно към Саудитска Арабия, която от гледна точка на европейските ценности представлява средновековен анахронизъм. Ислямът трябва да се остави да преосмисли своите ценности, които са в исторически катаклизъм, който трябва по необходимост да бъде ограничен в рамките на сегашното ислямско пространство. Това е особено важно в перспективата на климатичните промени, които предстоят на Земята. В периоди на материални катаклизми религията започва да играе особена роля на мобилизатор на обществената енергия, защото дава най-простите обяснения на трагичните събития: "Боговете са гневни поради това, че не сме им верни и допускаме поклонение на други богове!" – това е бойният вик на служителите на религиите във всички исторически времена, когато племената и народите е трябвало да се мобилизират за оцеляването си. От този боен вик е просмукан "Стария завет на Библията"!

Европа и САЩ трябва да положат всички усилия да помогнат с материални и научни средства на народите по местата, най-силно засегнати от климатичните промени, но трябва да се откажат от идеята да приемат милиардите мигранти на собствените си територии, защото тогава никой няма да има шанс да оцелее!

Дилетант

Моите университети: Общежитието и храната.

Основният източник на храна, както вече отбелязах в един от предишните си блогове, се осигуряваше от бюфета в общежитието. Разнообразието на хранителните артикули не беше голямо, но базови млечни продукти като кашкавал, сметана, прясно мляко и кефир имаше почти винаги. Макароните и кренвиршите, когато ги имаше, също допринасяха за разнообразието, макар че кренвиршите обикновено се сваряваха веднъж на няколко дена и след втория ден вкусът им наподобяваше по-скоро на някаква пластмаса, а не на месо, ако кренвиршите изобщо имаха вкус на месо, но това бяха бели кахъри! Що се отнася до макароните, то след завръщането ми в България, аз дълго време не можех да погледна макарони, та камо ли да ги ям! Тъкмо бях преодолял отвращението си към този деликатес на италианската кухня и дойде емиграцията. В лагера и при татко Карло в Клавдия ни сервираха макарони всеки ден, което отново ме отврати от тази храна. В днешно време пак съм преодолял отвращението си от подобни тестени произведения и се надявам, че в бъдеще нищо няма да помрачи вкусовите ми усещания към този доста разпространен хранителен артикул.

Освен бюфета на общежитието аз често посещавах още няколко обекта за обществено хранене. Единият беше една чебуречна, доста близо до общежитието. Там понякога човек можеше да се добере до порция чанахи (кавказка супа с месо от стогодишни овце), чебуреки (тестени "пликове" с кайма, пържени в олио) и шашлик. Бедата беше, че вероятно поради липса на месо, тези лакомства не винаги бяха налични.

Другият обект, който предоставяше по-голям хранителен избор, беше столовата на Политехниката, където в неделя можех да си хапна любимата ми солянка. Там обаче човек трябваше да си отваря очите на четири, защото чистачките непрекъснато сновяха около масите и прибираха в количките за мръсни съдове всяка чиния или чаша, за която решаваха, че клиентът е приключил да консумира съдържанието ѝ. Веднъж, тъкмо си бях оставил чашата, от която бях пийнал малко компот, и следях с наслаждение грациозната походка на една красавица, която си носеше таблата нанякъде, с тайната надежда, че тя ще седне на моята маса, когато с края на окото си забелязах някакво подозрително движение около мен. Веднага зарязах красавицата, но беше вече късно. Чистачката беше бръкнала с два пръста в чашата ми и с ловко движение я прехвърли в мръсните съдове в количката си! Имах и други подобни случаи, но този ми се е набил в паметта като че ли съм го преживял вчера!

Най-изисканото заведение беше така наречената "Серая лошадь", официалното име на което всъщност беше "Кафе Ровесник". Там освен солянката човек можеше да си купи окрошка (супа от квас, кисели краставички и други зеленчуци), антрекот, биф Строганов и други подобни лакомства. Цените бяха много достъпни и човек можеше да се нахрани прекрасно за под две рубли.

Когато бях на лекции в института обикновено се хранех в столовата, която в никакъв случай не беше храм на кулинарното изкуство, но предлагаше борш с парче месо, което всъщност беше парче сланина, и други месни произведения на кулинарията, в които месото се представляваше от различни по размер парчета сланина с бегъл намек за месо! Кокалите бяха неотменна част от месните яденета и аз винаги се чудех какви са тези животни, чието "месо" ни сервираха, с телеса състоящи се преди всичко от кокали?

Майка ми и сестра ми не одобриха нищо от храните, които аз бях привикнал да ям и даже в известна степен харесвах. Особено ги отврати окрошката, която аз почти обожавах. Това беше втората причина, че те забележимо отслабнаха по време на посещението си в СССР.

За да разнообразя храната си аз дори се опитах да си готвя. Опитите ми в областта на кулинарното изкуство обаче се увенчаха с пълен провал и след първата година аз повече не се докоснах до тенджерите и тиганите.

Първият ми провал стана, когато по съвет на аспиранта Д. от стаята с десетте съквартиранти, аз реших да си изпържа калкан. Според Д. приготвянето на тази риба било много лесно и тя била много вкусна. Трябвало само да купя по-голям калкан и преди да го изпържа да му почистя "копчетата" от кожата!?

В магазина намерих калканите (на руски "камбала"). На витрината на щанда се мъдреха няколко калкана, които не ми изглеждаха нито големи, нито малки. Работата беше там, че аз май никога до този момент не бях виждал калкан, освен на снимка. По тази причина не можех да оценя дали те са големи или малки!? Избрах си два калкана, които ми се сториха най-големите, и ги купих. Отнесох ги в общежитието и в кухнята се заех да им свалям "копчетата". За съжаление заедно с копчетата се сваляше и кожата, а с нея и част от месото. След упорита борба с калканите аз имах пред себе си в една чиния два скелета на калкани с парченца месо, които висяха тук-таме по костите им, и друга чиния с далеч по голяма купчина от "копчета", кожа и полепнали по нея парчета месо.

В мен полека-лека се загнезди подозрението, че или Д. не ми е казал както трябва какво да правя, или че аз не съм го разбрал добре. След като приключих с дрането на калканите, аз налях малко олио в един тиган, сложих скелетите вътре и започнах за пръв път в живота си да пържа. Няма да се разпростирам върху описанието на процеса на пържене, за да не отегчавам читателите, но само ще кажа, че отвреме-навреме в кухнята надничаха притеснени студенти, които бяха решили, кой знае защо, че някой си е забравил яденето на печката и то е загоряло или дори, че е станал пожар.

Бях поканил Боби на пържена риба и той по едно време се появи с вилица в ръка. Аз вече бях разпределил по един скелет в чиния и го поканих на масата. Боби се усмихна с типичната си мефистофелска усмивка и ме похвали за рибата! Аз скромно признах, че резултатът е далеч под очакванията ми и за дояждане извадих малко луканка, която все още беше останала от запасите, донесени от България.

Следващият ми провал стана, когато вече се бях преместил в стая 101. По онова време бяхме разбрали, че няколко българи си бяха организирали комуна и си готвеха и ядяха заедно.

Боби, Камбо и аз уговорихме Веска Доровска – една нашенска красавица – също да си организираме комуна. Нищо не подозиращата Веска се съгласи. Тя беше първият дежурен готвач в комуната. Цяла седмица момичето честно и почтено ни храни с най-различни манджи.

Дойде моят ред и аз реших да приготвя месо с ориз. Купих килограм говеждо, което имаше едва ли не 1.5 килограма кокали и стотина грама месо, и килограм ориз. Първо реших да изпържа месото. Тогава и забелязах колко много кокали има, но вече го бях купил и нямах избор. След това налях в една тенджера вода и в нея сипах ориза, ако не се лъжа цял килограм, както си беше от пакета. В края на краищата ние бяхме четирима възрастни, а Камбо можеше даже да се брои за двама!

Сложих тенджерата на газовата горелка и заминах да си подготвям някакъв лабораторен отчет. Правих си сметка, че на ориза ще му трябват поне 45 минути за да заври. След около 30 минути на вратата ми почука един унгарец и каза, че тенджерата ми загаря! Погледнах го недоверчиво, но все пак отидох до кухнята. От вратата и струеше сив дим и още в коридора миришеше на изгоряло. Когато влязох в помещението намерих печката, само защото знаех отлично разположението на мебелите и апаратурата в кухнята. Грабнах един парцал и свалих тенджерата от горелката. Отворих прозореца и размахах парцала, за да прогоня дима. Проклетият ориз беше изпълнил цялата тенджера до горе с бяла твърда маса, а капакът се беше повдигнал и беше почти готов да падне! Нямаше и следа от водата, макар че според мен аз бях сипал достатъчно само преди половин час.

Извадих втората тенджера на комуната. Внимателно отбрах ориза, който не беше загорял, сипах нова вода и сложих тенджерата отново на горелката. Напълних загорялата тенджера с вода да се разкисне овъглената маса на дъното и отново заминах да си пиша лабораторния протокол. След тридесетина минути един немец ми почука на вратата и ми каза, че яденето ми гори на печката. Аз не повярвах на ушите си, но този път хукнах към кухнята. Наистина от нея отново изригваше дим и миришеше на изгоряло. За момент си помислих, че това вероятно не е моята тенджера, но само един поглед ми беше достатъчен да установя, че надеждите ми са напразни.

Отново свалих тенджерата, която беше пълна догоре с ориз и не се виждаше и следа от вода. Захванах се яко за работа и след десетина минути успях да поочистя първата тенджера от загорелия ориз и да прехвърля съдържанието на втората тенджера в нея. Отново долях вода, но този път се запретнах и почистих предишната тенджера. Това се оказа много разумен и навременен ход, защото когато приключих с чистенето и погледнах към печката, установих с ужас, че оризът отново се беше вдигнал почти догоре и даже беше почнал леко да загаря. Направо не знаех какво да правя? Никога не бях допускал, че оризът поема толкова много вода!

Този път сипах в почистения съд само около една трета от останалия ориз и го сложих да ври. Не напуснах кухнята докато не реших, че оризът се е сварил. сложих месото и каквито подправки ми попаднаха под ръка. От останалия ориз направих мляко с ориз. В последния момент се усетих, че съм забравил да сложа захар, та се наложи да тичам до бюфета за захар, но слава Богу с тази задача се справих успешно.

Месото с ориз стана неочаквано вкусно, а млякото с ориз предизвика всеобща изненада. И двете яденета понамирисваха на изгоряло, но миризмата беше търпима, а вкусът не беше засегнат от неочакваното за мен поведение на ориза! Освен това имахме ядене за половин седмица, а останалата половина изкарахме на суха храна, защото аз не посмях повече да се опитвам да готвя.

Дежурството на Боби беше пълен провал. Той реши да ни изпържи риба, но по погрешка купи солена сельодка, която, след като я изпържи, стана толкова концентрирано солена, че не можеше да се яде дори с водка! През останалата част от седмицата той ни храни с "френска салата" (известна в България като "руска салата") и "рибна салата" (същата салата като френската, но с риба), които купуваше от близкия кулинарен магазин. Камбо си спомням, че се представи далеч по-достойно от Боби, но не си спомням добре с какво ни гощава той?

След като приключи цикъла на дежурствата, решихме, че нашата комуна няма да я бъде. Основната причина беше, че ни стана съвестно за Веска, която полагаше усилия и умения да ни храни вкусно, а ние се бяхме провалили по най-безобразен начин! Извинихме се на Веска. Тя беше готова да изкара още едно дежурство, но ние се бяхме депресирали от неудачните си опити за готвене и галантно ѝ се извинихме и признахме, че сме некадърни за комуна!

Накрая трябва да отбележа, че храненето в Ленинград подейства добре на размера на талията ми. Аз заминах за СССР 68 килограма, а се върнах 66 килограма, т. е. за четири години не придадох нито един килограм, докато през следващите 3 години ергенски живот в София напълнях с цели 8 килограма!

Разказвач

Защо "те" мразят Тръмп, а аз мразя Хилари?

Наскоро прочетох статията "The Lion and the Sheep" от Justin Raimondo:

http://www.informationclearinghouse.info/article44348.htm

Статията започва с една интересна история, която илюстрира доста точно как "Те", истаблишмънтът на Републиканската и Демократическата партия, както и журналистите, се стремят да компрометират Тръмп по всеки възможен и невъзможен начин.

На 14 юни 1918 година в битката при селището Фаджаре Карл Риголи заповядва на 19 годишния войник Бернардо Викарио да напише на единствената стена, останала от близката разрушена къща: "По-добре да живееш един ден като лъв, отколкото 100 години като овца!" Риголи загинал в битката, но Бернардо оцелял, за да разкаже историята!

Почти 100 години по-късно апаратчик от конкуренцията на Тръмп, търсейки нещо, с което да омаскари Тръмп, попада на този цитат и го приписва на Мусолини. Репортер на "Gawker", известен сайт за скандални истории, организира акаунт в Twitter "Il Duce", уж от името на Мусолини, и изпраща цитата на Тръмп, който без да му мигне окото отговаря, че мисълта е велика! Можете да си представите ужасният вой, който се надигна затова, че Тръмп одобрява мисъл на Мусолини!? Тръмп обаче упорито настоява, че мисълта е вярна не заради това, че я е изказал Мусолини, а просто защото смята, че самата тя е вярна!

Вероятно тези, които се интересуват от предизборната борба в САЩ, си спомнят как на един от дебатите Тръмп заяви, че мюсюлманите не бива да бъдат допускани в страната. Това предизвика страхотен вой на журналистите и на апаратчиците от индивидуалните кампании. Почти никой обаче от журналистическата глутница не се обади, когато малко след това Камарата на представителите прие почти единодушно (републиканци и демократи) резолюция, която прави практически невъзможна емиграцията на мюсюлмани в САЩ. В допълнение резолюцията изисква гражданите от ЕС и други страни, с които САЩ имат безвизов режим и които са посетили през миналите години Иран, Ирак и Сирия, или имат двойно гражданство в тези страни, да кандидатстват за визи, ако искат да посетят Щатите!

Омразата на журналистите от средствата за масова дезинформация (СМД) и апаратчиците от кампаниите на всички останали кандидати спрямо Тръмп е безпределна. Те ненавиждат Тръмп от цялата дълбочина на кесиите си! По този въпрос Дейвид Стокман, известен консерватор от истинските някогашни консерватори и шеф на офиса по мениджмънт и бюджет при президента Рейгън, отбелязва:

Първо, Доналд Тръмп финансира и управлява сам кампанията си и това прави излишна армията от консултанти, от която се набират апаратчиците на индивидуалните кампании. Представяте ли си какъв леш ще настъпи сред бандите от политически-предизборни консултанти, ако се допусне Тръмп да победи без "мъдрото ръководство" на хора от тази професия?

Второ, лобистите във Вашингтон изпадат в паника от справедливите му твърдения, че договорите на САЩ са неизгодни за обикновените трудови хора, а са изгодни за корпорациите, тъй като водят до износ на голямо количество работни места. За това, според Тръмп, говори дефицитът на САЩ с Китай и с другите страни, който е над 500 милиарда долара годишно. В тези договори Тръмп включва NAFTA и подготвяните за сключване договори като TPP и трансатлантическото споразумение с ЕС.

Тръмп заявява, че САЩ са се ангажирали да пазят прекалено много държави по света, които са достатъчно развити, богати и напреднали в икономическо отношение, за да се пазят сами или поне да си плащат за това, че са пазени. В числото на такива страни той изброява Япония, Южна Корея, богатите държави от ЕС и Персийския залив, и много други.

Тръмп счита, че войната в Ирак на Буш Младши е била водена под фалшив предлог. Нещо повече, че изпълнителната власт по онова време е знаела, че предлогът за войната е фалшив и измислен. Според Тръмп незаконното сваляне от власт на Саддам и Кадафи е донесло неизмеримо повече нещастие и смърт на народите на Ирак и Либия, отколкото ако те бяха останали да управляват държавите си! Във всеки случай, според него, тези диктатори са се борили ефективно срещу ислямските терористи-фундаменталисти. Тръмп счита, че авантюрите в Украйна и Сирия са безсмислени и ненужно бреме за Американската политика и икономика, криещо сериозни опасности за конфликт с Русия. За велик ужас на неоконсерватори и неолиберали, той смята, че би могъл да преговаря с Путин и дори да достигне взаимно изгодни споразумения с Русия, които да са в интерес на двете държави!

По въпроса за преговорите между Израел и Палестина Тръмп обяви, че ще бъде независим арбитър, целящ справедливото решение на конфликта! Подобно светотатствено заявление предизвиква гняв сред ционисткото лоби в САЩ и властващите ционисти в Израел, за които "справедливото" решение на конфликта се състои в ликвидирането на Палестинската нация и узаконяването на територията на Израел от реката Йордан до Средиземно море. Самата мисъл, че САЩ могат да играят независима, честна и справедлива роля на арбитър в преговорите между Израел и Палестинската власт, за ционисткото лоби и напълно зависимите от него истаблишмънти на Републиканската и Демократическата партии е анатема!

Оказва се, че подобни неортодоксални заявления на един кандидат за президент на САЩ получават неочакван за истаблишмънта отзвук всред обикновените американци. Свикнали да слушат заявленията и лозунгите на предизборните машини на традиционните кандидати, добре смазани с милиони долари, американците внезапно се намират пред един кандидат, който говори по-различно от стриктно скриптваните роботи от типа на Рубио и Круз. Думите на Тръмп пробуждат изолационистичните тенденции в националното съзнание, приспани преди близо 100 години, когато желанието САЩ да не се месят ненужно в световната политика е представлявало политическо течение с широка подкрепа в страната. Разликата е, че преди 100 години САЩ са били в подем, и нарастващата мощ на страната е изпълвала душите на гражданите с увереност в бъдещето, а днес САЩ са в упадък, средната класа е в икономически застой и "изтънява", долните класи обедняват и само единият процент продължават да забогатяват с все по-бързи и по-бързи темпове.

Изказванията на Тръмп често са противоречиви. Той не си дава труд да влага конкретика в идеите си. Понякога изказванията му имат хомофобско и даже расистко звучене, но на масите им е писнало от политически коректната реч на типичните кандидати за президент и думите на Тръмп възбуждат у избирателите спомени за свобода, волност и свежест!

Доналд Тръмп по характер, интелект и професия е "salesman". Той инстинктивно се стреми да усети нуждите на клиента и търси начин да му представи стоката си в максимално съответствие с тези нужди. Стоката е той в качеството си на бъдещ президент на САЩ, а нуждите на клиента са благоденствие и спокоен живот. По всичко изглежда, че голяма част от американския народ търси президент от нов тип и затова следва Тръмп или Сандерс, които по своему са различни и по своему обещават да удовлетворят нуждите на народа, представяйки различни алтернативи на статуквото, на което са израз останалите кандидати за президент.

Все по-често и по-често в стремежа си да го дискредитират всред избирателите, клакьорите от СМД намекват за фашистки тенденции и повеи в думите и идеите на Тръмп. Дали в това има нещо вярно ще се разбере едва когато Тръмп стане президент. Истината е, че всеки фашизъм е уникален. Фашизмът на Хитлер е различен от този на Мусолини, а те се различават от фашизма на Франко. В тази връзка и американският фашизъм ще е различен и уникален, зависещ от националната традиция, от героите и легендите в миналото на Америка. Много политолози са предвиждали фашизъм в САЩ и днес, когато обедняването на широките слоеве на населението се задълбочава с нарастваща скорост в противовес на забогатяването на малка олигархична класа, опасността от фашизъм може би наистина нараства!

Паниката сред неоконсерваторите, които са окупирали политиката на САЩ през последните години, е толкова голяма, че няколко дузини от тях, начело с Роберт Кейгън, отправиха открито писмо към Републиканската партия със заплаха, че ако Тръмп бъде избран за кандидат на партията в президентските избори, те ще агитират и гласуват за Хилари Клинтън, очевидно разчитайки, че тя ще бъде кандидата на Демократическата партия. Впрочем в това няма нищо екстраординерно, защото неолибералите и неоконсерваторите са първи братовчеди, що се отнася до имперската външна политика на САЩ и до безрезервната подкрепа, която те оказват на военнопромишления комплекс и финансовата олигархия. Това са същите онези хора, които набутаха Америка във войната в Ирак, обещавайки, че това ще бъде "cakewalk", който ще се самоизплати. Нека не забравяме, че това стана само преди 13 години и досега струва трилиони долари на хазната, стотици хиляди убити, милиони мигранти, вълните, които днес заливат Европа, и неизмерими разрушения в Близкия Изток и в Северна Африка!

Що се отнася до моето отношение към Хилари Клинтън, то искам преди всичко да препоръчам на любопитните читатели статията на Ню Йорк Таймс от 28 февруари 2016 година озаглавена:

"Hillary Clinton, 'Smart Power' and a Dictator's Fall"

By JO BECKER and SCOTT SHANE

или, ако тя не е достъпна поради изискване за абонамент, то бих предложил статията:

"New York Times on Clinton and Libya: Portrait of a War Criminal"

By Bill Van Auken

" Ms. Clinton's criminal record makes her the political equivalent of a black widow spider."

http://www.informationclearinghouse.info/article44347.htm

в която се коментира горепосочената статия на Ню Йорк Таймс.

Статията на Ню Йорк Таймс описва детайлно събитията, свързани с разпалването на гражданската война в Либия и ролята на Хилари в тази злощастна имперска авантюра. Като се има предвид, че Ню Йорк Таймс публично е обявил подкрепата си за Хилари Клинтън като кандидат за президент на Демократическата партия, то статията не е предназначена да критикува нейната дейност като Държавен секретар на САЩ във връзка със събитията в Либия, а да ги възвеличае, доколкото това е възможно, предвид на сегашните обстоятелства и развития на ситуацията в страната. Според вестника "Хилари Клинтън е един от най-широко и дълбоко квалифицираните кандидати за президент на САЩ в модерната история и като президент тя би използвала ефективно военната мощ на САЩ!" В допълнение на това вестникът е допринесъл много за установяването на Хилари Клинтън като феминистки символ и кандидат, достоен за подкрепата на афроамериканското малцинство.

В статията се отбелязва, че в администрацията на Обама, Хилари се е борила срещу изоставянето на подкрепата за Мубарак по време на вълненията в Египет, но се отбелязва, че в Либия тя е успяла да прокара идеите си. Либия ѝ е изглеждала толкова прост и очевиден проблем за решаване със своите шест милиона население и огромни запаси от петрол и газ! Впрочем огромните залежи от петрол и газ са именно причината за нейните решения, а не съдбата на "революцията", а като следствие и съдбата на нещастните шест милиона либийци!

В статията се отбелязва ролята на Хилари за снабдяването с оръжие на бунтовниците, за много от които още тогава се е знаело, че са ислямисти. Описва се и ролята ѝ да наложи участието на САЩ в агресията, изхождайки от информацията си, че Великобритания и Франция имат намерение да се намесят в Либия и желанието на Клинтън да даде възможност на САЩ за участие в разпределението на "петролната баница", съдържаща вероятно най-големите залежи на петрол и газ в Африка.

Фалшифицираните данни за очакваното клане на населението на Бенгази от режима на Кадафи, където се оказа, че – вместо хиляди – са загинали през целия период не повече от 350 души и легендите за войници на Кадафи, "натъпкани" с Виагра, които изнасилват де когото видят бяха опровергани от международните организации за защита на човешките права, но подобни подробности са без значение за хора с "широката и дълбока квалификация" на Хилари в областта на международната политика! Оказва се, че по време на агресията на Запада в Либия е имало предложение на режима за 72 часово примирие, по време на което е трябвало да се намери политическо решение на въпроса, включващо отказа на Кадафи от властта, но бъдещи кандидати за "Главнокомандуващи на американската армия" не преговарят за политически решения! За тях единственото решение се синтезира във фразата "Отидохме, видяхме, той умря!" Колко много това ни напомня за великия Цезар, който вероятно се е завъртял като пумпал в гроба си от подобно примитивно плагиатство на неговата велика фраза "Отидох, видях, победих!", присвоена с лека модификация от едно политическо и интелектуално нищожество от ранга на Хилари Клинтън!

В статията на Ню Йорк Таймс се обсъждат във възможно най-мека светлина и други провали на Хилари, като трагичната гибел на посланика на САЩ в Либия и трима сътрудници на ЦРУ по време на операцията за износ на оръжие от запасите на Кадафи през Турция за ислямските терористи в Сирия, а също така и лаишкото отношение на "най-дълбоко и най-широко" квалифицирания кандидат за президент в модерната история на САЩ към секретността на комуникациите в съвременния свят, свързано с безметежно наивното, а може би съзнателно, организиране на лична електронна поща, използвана за секретни съобщения свързани с функциите ѝ на държавен секретар на САЩ.

Мисля, че изложеното дотук ясно демонстрира мнението ми, че престоят на Хилари като Държавен секретар на САЩ в никакъв случай не представлява връх в успехите на американската дипломация, а един посредствен етап в нейната – на дипломацията – история.

Освен това претенциите на семейство Клинтън за високо морално и етично поведение в политиката и живота са силно преувеличени. След края на мандата на Бил Клинтън, който аз някога считах за успешен, но осъзнах наивността си след финансовата криза от 2007-2008 година, за която мандата на Клинтън като президент изиграва огромна роля чрез обезсилването на Глас-Стигел законодателството през 1999 година, Клинтън & Клинтън се отдават на безскрупулно печелене на пари. По този въпрос съм писал в предишни публикации в блога, подкрепяйки писанията си с необходимите факти, поради което сега ще се въздържа от повече думи по тези въпроси.

За мен възможната иногурация на Хилари Клинтън за президент ще бъде поредното нещастие за САЩ и американския народ, тъй като на най-високата позиция в държавата ще се изкачи едно алчно и безскрупулно нищожество, за което парите, властта и славата са основна движеща сила!

В края искам да разкрия, че аз до голяма степен симпатизирам на Бърни Сандерс. Дори на два пъти съм давал пари за кампанията му. Надявам се, че предвижданията, че той ще загуби от Хилари няма да се сбъднат, но мобилизацията на истаблишмънта на Демократическата партия е толкова очевидна в полза на Хилари, че дори ентусиазмът на 5 милиона контрибутори за кампанията на Сандерс едва ли ще са достатъчни да надделеят над десетките и стотиците милиони, които олигархията е готова да хвърли в борбата заедно с легионите на СМД, за да защити правото си да управлява страната и да се разпорежда със съдбите на стотиците милиони американци!

Дилетант