вторник, 6 декември 2016 г.

Ние и нашите кучета

Аз цял живот бях мечтал да си имам куче. Когато се ожених започнах да кроя планове как да убедя Юлия да си вземем в къщи един представител от вида canis или по точно Canis lupus familiaris. Опитите ми обаче да проведа в живота желанието си се увенчаваха с непрекъснати неуспехи. Отговорът на Юлия беше недвусмислен: "Или аз, или кучето!" Не смятах за справедливо човек да се поставя по такъв начин на една плоскост дори с такова благородно животно като кучето, но Юлия оставаше глуха за доводите ми.

Подозирах, че основната причина за тази непреклонност беше многогодишната война, която майка ѝ беше водила с любовта на баща ѝ към кучетата, в резултат на която любов те често притежаваха помияри с помпозни имена като Питагор, Цезар и т. н. Майка ѝ обикновено се разделяше с тези носители на велики имена, като избираше подходящ момент и ги хвърляше в каросериите на минаващи покрай къщата камиони, играейки след това ролята на скърбяща за изчезналото животно стопанка. Причината за подобно недружелюбно отношение на баба Дона към притежателите на великите имена беше тяхната безгрижна игривост, която често ѝ струваше скъсани и оваляни в калта току-що изпрани чаршафи или юргани, оставени по стар български обичай на двора за проветряване.

Разправяха ми за един случай, ако не се лъжа беше станал с Питагор, когото баба Дона натоварила на един камион и му "дала направление". Вечерта един годечанин пристигнал при Пейчев (така наричахме бащата на Юлия) и му казал: "Чика Мика, Питагор те чака на пътя, накрая на Костинброд!". Пейчев веднага се метнал на ЗАЗ-а и заминал да търси Питагор. Дълго обикалял из Костинброд, но от Питагор нямало и следа. Накрая Пейчев се върнал съкрушен в Годеч и дълбокомислено заявил: "Кучето се оказа човек, а аз - куче!"

След като Тери поотрасна, аз започнах нова атака по въпроса за кучето, като се постарах да спечеля Тери на своя страна. Този път опитът ми беше по-успешен и един ден ние се сдобихме с едно пале, за което се твърдеше, че е немска овчарка. Майка му определено беше немска овчарка, но бащата очевидно беше от неясна порода, защото Съни, така нарекохме палето, беше доста бегло подобие на немска овчарка. Първо Съни беше абсолютно бял на цвят и ушите му бяха твърде клепнали, а притежаваше и някои други белези, които въпреки усилията и благожеланията ми не можех да оприлича на черти на немска овчарка. Притеснителна беше и втората особеност на Съни, който на два месеца, на колкото твърдяха, че е собствениците на майката, изглеждаше голям колкото петмесечно куче! С други думи съществуваше опасност бащата на Съни да е някой от онези огромни догове, които винаги са ми напомняли за Баскервилското куче и към които съм се отнасял с уважение, но не и с любов!

Основният проблем на Съни обаче беше неговата тотална необучаемост на добри маниери, които едно домашно куче би трябвало да притежава, ако желае да живее в мир и любов със стопаните си. Както се досещате, става дума за навиците му по отношение на ползването на тоалетна, ако мога така да се изразя!? Той кой знае защо не считаше за необходимо да се освобождава от отходните материали на физиологичната си дейност, когато е изведен на разходка, а правеше това веднага щом се прибереше у дома! При това твърдите отходи депозираше обикновено на средата на кухнята, а течните около краката на столовете или на масите. Въпреки старанията ни да му втълпим, че подобно поведение е неуместно и в негова вреда, Съни упорито държеше на навиците си.

Той имаше и друг, доста странен проблем в поведението си, който не беше свързан с хигиената. Когато го извеждах на разходка, Съни държеше да тича с всичка сила по пътеките около блока в Младост 2, където навремето имаше безкрайни ливади, поточета и гьолове. Това не беше толкова лошо сутрин, защото аз по този начин си правех и дневния крос, но Съни имаше обичая, когато забележеше някъде встрани друго куче да тича с господаря си, той внезапно спираше и ги наблюдаваше с интерес. Срещу любопитството му нямах нищо против, но спирането беше толкова неочаквано и внезапно, че първия път аз се преметнах през него и се проснах, за щастие в една преспа от току-що падналия сняг. Вторият път, въпреки вниманието, с което следях обстановката наоколо, аз отново не предвидих внезапното спиране на Съни, не успях да го прескоча, спънах се в него и се проснах в една топяща се преспа, което беше далеч по-неприятен инцидент от първото падане.

След четири седмици на безуспешни възпитателни усилия, което на моменти имаше болезнен за него характер, Юлия обяви, че отива да го връща и ние с Тери нямахме никакви разумни доводи срещу подобно решение.

В светлината на горчивия ни опит със Съни, аз бях много учуден, когато след една командировка в СССР, Юлия заяви, че е поръчала на една рускиня да ѝ достави куче!?!

В случая очевидно ставаше дума за намеса на свръхестествени сили, защото запознаването на Юлия с рускинята беше крайно необичайно. В един и същи ден тя се среща в Москва с рускинята на две различни места – на опашка за банани в един магазин и няколко часа по-късно – в едно кино!

Рускинята я поканила на гости и Юлия я посетила. Там станало дума за нашият неудачен опит със Съни. Рускинята веднага ѝ казала, че тя може да ѝ достави абсолютно породисто коли и Юлия въодушевена от посрещането, ликьора и любезността на рускинята с възторг приела предложението!

Аз бях повече от приятно изненадан, защото в ранг-листата ми на кучешките породи колито стоеше най-високо. Оставаше обаче открит въпроса как ще докараме въпросното пале, което още не се беше даже родило.

След няколко седмици рускинята ни се обади по телефона, че кученцето вече се е родило и нейната приятелка е уредила документите му за пътуване. За щастие точно по това време за СССР заминаваше в командировка един от бившите ми състуденти на име Данчо. Дадохме му пари, телефона на рускинята и ето че след десетина дена Данчо ни се обади да го чакаме на аерогара София.

В уреченото време ние, Тери, Юлия и аз, пристигнахме на аерогарата и се строихме в чакалнята. Не след дълго се появи и Данчо с куфар в едната ръка и пазарска чанта в другата. Той дойде до нас, отвори чантата и приятелски каза: "Излез малко да се поразходиш!" От чантата се изтърколи една шарена пухкава топка, изправи се на тънките си краченца, поогледа се, отиде до най-близкия радиатор на парното и... се изпика!

Данчо каза "Браво мойто момче!" Той отвори чантата и шарената топка безропотно се търколи вътре.

Като видях номера с локвичката под радиатора, сърцето ми се сви и хвърлих скрит неспокоен поглед към Юлия, но по лицето и не мръдна нито един мускул и аз се поуспокоих.

Прибрахме се в къщи. Кученцето беше невероятно красиво и умно. Данчо ни донесе документ с родословното му дърво, което съдържаше имената на шампиони на Бавария, Бохемия, Естония и още цял лист други шампионски титли. Списъкът изглеждаше много представителен и ние, всеки за себе си, тайно се надявахме, че ако Нокси (така нарекохме палето) не проговори, то поне ще възприеме веднага нормите на културно поведение, които следваха от такова представително родословие.

Наистина само след няколко дена Нокси престана да прави бели в къщи и разбира се стана любимец на всички деца от блока. Хладилникът ни пращеше от кренвирши, парчета месо, кюфтета и пържоли, които децата тайно носеха за Нокси. Наложи се Тери да въведе дежурство по снабдяването, защото Нокси не смогваше да се справи с щедростта на децата от блока.

Нокси растеше бързо и ставаше все по-красив и по-красив. През лятната ваканция децата от блока и Тери не се прибираха по цял ден от полето край нас, където те играеха на воля с кучето.

Веднъж ми се случи следната история с Нокси, която ме впечатли изключително много.

Той беше вече на десетина месеца и приличаше на възрастно куче. Бяхме в Годеч и аз излязох с него да го разходя по пътя към Връбница. Както си вървях покрай шосето и водех Нокси на верига, забелязах, че в далечината се вдига облак прах. След малко различих стадо овце, което явно се беше подплашило от нещо и бягаше по ливадите покрай шосето.

В този момент Нокси се дръпна силно и се изхлузи от оглавника. Той препусна към стадото без да обръща никакво внимание на виковете ми да го върна обратно. Нокси започна да тича пред овцете и да лае. Аз се притесних да не го смачкат или пък той да ухапе някоя овца. Кучето тичаше пред овцете на големи полукръгове, обърнат срещу тях и непрекъснато лаеше, като все повече и повече забавяше скорост и намаляваше радиуса на полукръговете си. Овцете също започнаха да забавят скоростта си и да се събират на компактна маса. Най-накрая те спряха и след малко започнаха мирно да пасат, а Нокси тичаше около тях да събира в купчината тези овце, които все още бяха встрани.

След малко дотича и запъхтяният овчар и след като си пое дъх ме попита какво е това куче? Аз му казах, че в Шотландия тези кучета се използват като овчарски кучета. Следващият въпрос на овчаря беше за колко ще му продам кучето? Казах му, че това ни е домашното куче и не е за продан. Той го удари на молба, но аз бях непреклонен. Най-накрая той ми каза, че такова куче е грехота да се държи в къщи и, че такова овчарско куче като това, той никога в живота си не бил виждал!

Аз бях особено горд от постъпката на Нокси и едновременно с това бях дълбоко впечатлен от факта, че до този момент Нокси никога не беше виждал овце, а се оказа, че отлично владее изкуството на управление на стадото! Още повече ме впечатляваше и това, че вероятно и родителите, дедите, бабите, прадедите и прабабите на Нокси през годините на шампионските им триумфи, също едва ли бяха виждали овце!

Дойде обаче времето на емиграцията ни от България. Трябваше да осигурим добро място за Нокси и ние внимателно пуснахме слух в секцията, където работехме с Юлия, че търсим някой, който би могъл да приеме Нокси за две седмици, докато сме в чужбина. След ден-два една колежка ни каза, че познавала една жена, която по-рано имала коли, но ѝ го откраднали и която с удоволствие би приела Нокси. Един ден ние натоварихме кучето на колата, взехме му всички документи и отидохме до къщата, в която живееше тази жена. Дворчето беше малко, но къщата се намираше много близо до един парк. Жената също беше много приятна и се просълзи като видя Нокси, защото и нейното куче било точно като него. Ние ѝ оставихме документа с родословното дърво и двадесетина лева за храна на кучето, простихме се с него и си тръгнахме. Особено тежко преживяваше раздялата Тери, но ние го успокоявахме, че само след две седмици той отново ще си го вземе!

След няколко дена пресякохме българо-сръбската граница. Аз казах на Тери да се обърне и да запомни тази земя, защото не се знаеше дали някога щяхме да я видим отново. Той се разрева, че не сме му казали да си вземе Нокси!

(Продължението следва)

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар