В лагера в
Латина имаше цяла глутница кучета,
вероятно оставени от господарите им в
процеса на емиграцията. Водачът на
глутницата беше една великолепна немска
овчарка от мъжки пол, която Тери си
хареса и започна да култивира като лично
куче. Той скоро го дресира да ходи до
него от дясната му страна и дори да не
посяга на храна без разрешение.
Кучето беше
много умно. Когато излизахме в града и
то идваше с нас, ние го наблюдавахме как
внимателно следи светофарите и пресича
само на зелено, макар да съм чувал, че
кучетата не различават цветовете! То
очевидно познаваше цвета на светофара
по това кой кръг светеше!?
Една вечер,
когато се прибирахме в стаята си,
забелязахме, че кучето на Тери е легнало
пред вратата и ни чака. Пуснахме го вътре
при нас. То се разположи до вратата и
задряма. Изглеждаше, че си мисли, че
отново е намерило своя загубен дом!
Тази вечер
се чувствахме особено нещастни и самотни,
защото без да искаме се сравнявахме с
това куче, което някой мигрант беше
оставил на произвола на съдбата, сам
заминавайки за новата си родина!
След месец-два
нас ни преместиха от лагера в Латина на
хотел в Рим и Тери отново трябваше да
преживее раздялата с новия си четириног
приятел. Докато чакахме да ни натоварят
в автобусите, Тери внезапно изчезна!
Докато ни обземе паниката от изчезването
му, той се появи тъжен, с навлажнени очи.
Беше ходил да намери четириногия си
приятел и да се прости с него!
(По-късно
разбрахме, че някакво полско семейство
с три деца е взело кучето с тях в Канада.)
Най-накрая,
след шест месеца прекарани в Италия,
ние заминахме за постоянното си
местопребиваване в Калифорния. Отначало
живеехме на квартира и там не можеше и
дума да става за куче, не беше разрешено
да имаме даже и котка, но Тери се направи
на ударен и донесе едно черно коте от
Аризона, което нарекохме Оризона или
накратко Ори. За приключенията с нея и
нейните котета вече съм писал и затова
ще прескоча този епизод от живота ни,
още повече, че това писание е посветено
на кучетата, които сме притежавали, а
за котките ще пиша отделно.
Впрочем,
веднаж в тази квартира се случи следното
странно събитие. Когато един ден се
прибирахме в апартаментчето, видяхме,
че на изтривалката пред вратата лежи
един чистокръвен ирландски сетер. В
първия момент се поспряхме стреснати,
но след това се приближихме и започнахме
да говорим на сетера, докато отключвахме
вратата. Когато отворихме, сетера влезе
с нас в квартирата и най-безапелационно
се качи на дивана, който бяхме прибрали
от улицата, сви се в ъгъла му и задряма.
Ние се чудехме какво да правим? Започнахме
да се приготвяме за ядене, а кучето
кротко дремеше в ъгъла на дивана. По
едно време то се събуди, надигна глава,
поогледа ни критично и слезе на пода.
Приближи се до вратата и нервно замята
опашка наляво-надясно. Ние му отворихме
вратата и то излезе на терасата, която
минаваше по края на блокчето с апартаменти,
в което живеехме. Кучето тръгна по
терасата, мушна се през една пролука в
оградата и замина на някъде по улицата!
Вечерта, когато разправихме историята
на Тери, той беше абсолютно възмутен от
липсата на предприемчивост от наша
страна! Според него е трябвало да задържим
кучето, докато той се върне от училище,
за да реши какво да правим с него!?
Около година
и половина след пристигането ни в САЩ
ние си купихме къща (естествено със
заем, но това също е друга история) и от
онзи момент аз тайно си помислих, че
може отново да се сдобием с куче. Този
път си правих сметката за доберман, за
които също бях чувал, че са много
интелигентни, но за съжаление не си бях
дал труда да науча нещо повече за тази
порода, което в бъдещето едва не ни
докара сериозни проблеми.
Щом подхвърлих
на Тери идеята за куче, той веднага се
разтърси по местните обявления и след
ден-два вече имахме на разположение
няколко предложения.
Без много да
му мислим, една вечер след работа отидохме
до единия от адресите. Звъннахме на
вратата и откъм двора се раздаде кански
лай на поне 4-5 кучета. Отвори ни някаква
жена и след като разбра за какво идваме,
се усмихна с щастлива надежда и ни поведе
към двора. Там в едно оградено място,
скупчени до оградната мрежа, бясно лаеха
два големи добермана и още три палета.
Жената ни предложи да си изберем, което
кученце искаме. Тери си избра, естествено,
най-голямото.
Жената смело
и ловко бръкна зад оградата и докато
големите добермани се усетят, измъкна
палето и го връчи на Тери. Големите
добермани - очевидно майката и бащата
- се захласнаха от лай, но беше вече
късно. Платихме стотарката и се оказахме
щастливи собственици на доберман.
Откровено
казано аз бях изненадан от дължината
на опашката на кученцето. Тя стърчеше
почти хоризонтално назад като тояжка
и май беше по-дълга от него. Ушите му пък
бяха големи и клепнали. Очевидно не си
бях подготвил урока и не знаех, че
опашките на доберманите не липсват
естествено, а се режат, а ушите се
подрязват и оформят!
След месец-два
установих, че оформянето на външния вид
на доберманите струва и пари, при това
съвсем не малко пари! Тери ни рапортува,
че е намерил адреса на най-добрия дизайнер
на опашки и уши на добермани в Orange County!
Цената за удоволствието за нас, за да
имаме добре оформен доберман, беше
някъде между 300 и 400 долара. Аз с неуверен
глас предложих да намерим някой по-евтин
дизайнер, но Тери беше ужасен и възмутен
от подобно скъперничество и, което
особено ме изненада, Юлия го подкрепи,
като каза, че е недопустимо кучето ни
да прилича на "карикатура на доберман"!
Между другото кучето вече беше кръстено
и за зла съдба, по мое настояване, го
прекръстихме на Тиберий. За щастие по
това време нямах представа колко
подходящо име сме избрали?
Приготвихме
парите и една сутрин рано-рано заминахме
за клиниката на майстора-дизайнер на
добермански уши и опашки. Трябваше да
оставим кучето и да го вземем чак вечерта.
Отидохме на работа, а вечерта отново се
понесохме към клиниката. Предадоха ни
Тиберий с нещо като коронка на главата,
която трябваше да пазим да не сваля
една-две седмици. Тя служеше да държи
обрязаните му уши в правилното положение.
Дългата му опашка вече я нямаше, а на
мястото ѝ се намираше някаква превръзка.
Тиберий я свали след още два-три дена,
поради което опашката или по-точно
чуканчето, което беше останало от нея,
се повреди - кожата не зарасна правилно
- и след време ние трябваше да похарчим
още една стотарка, за да я оформим
правилно.
Тиберий
растеше бързо и скоро се превърна в
голямо красиво куче с дълги крака, мощен
гръден кош и удивително тесен таз. За
съжаление той се превръщаше и в зло
куче-пазач, което трябваше да връзваме
с верига в най-далечния ъгъл на двора,
когато имаме гости, и непрекъснато да
следим някой от гостите, а най-вече
децата, да не се завърти около него. При
всяко приближаване на непознат човек
Тиберий се озъбваше страшно и мълчаливо
и зло следеше приближаващия се. Към
хората, които познаваше и особено към
нас той се отнасяше приятелски, а Тери
даже му бъркаше в устата, в които стърчаха
зъби дебели колкото пръстите му!
Срещу всичко
живо обаче Тиберий беше безмилостен.
Когато купихме къщата във Fullerton, в двора
имаше някаква дървена скара, която
изглежда е служела за плажуване около
басейна. Под тази скара се беше настанило
семейство опосуми (около десетина на
брой), което Тиберий изтреби за около
месец-два. Само един от нещастните
опосуми изглежда отърва кожата. Опосумите
са много бавни и флегматични животни и
единствената им защита беше, когато
кучето ги нападне, да се преструват на
умрели. Този номер обаче мина само веднаж
на Тиберий, който очевидно трошеше
майсторски вратовете на опосумите, така
че те наистина предаваха Богу дух. Само
един от тях беше късметлия, защото ние
усетихме, че се прави на умрял и го
изнесохме пред къщата, далеч от зоркото
око на Тиберий и само след десетина
минути той беше изчезнал поживо-поздраво,
вероятно в храсталаците около оградите
на съседните къщи.
Геноцидът
на Тиберий срещу опосумите не беше
безобидна авантюра, защото изтребването
на всякакви диви животни от домашните
любимци не се толерираше от властите и
ако те научеха за "престъпленията"
на Тиберий, ние щяхме да си имаме
най-малкото финансови неприятности със
службата за охрана на природата! Какви
щяха да бъдат последствията за Тиберий
не знам, но ние се стараехме колкото се
може по-добре да опаковаме убитите
опосуми, за да не миришат от кофата за
боклук и да дадат повод на съседите или
на боклукчиите да ни наковладят пред
съответните власти!
След време,
когато Тиберий стана на 8-9 години, в
държането му започнаха да се наблюдават
странни и обезпокояващи промени. Веднаж
например, той неочаквано се нахвърли
върху един познат, докато аз си беседвах
с него мирно на патиото. Този човек беше
живял у нас като квартирант и ние
нееднократно го бяхме оставяли да храни
Тиберий, когато заминавахме нанякъде.
Тиберий го ухапа, за щастие не силно и
без последствия.
Друг път пък,
той се нахвърлил върху един приятел,
когото прекрасно познаваше и който
бяхме помолили да го храни, докато ни
няма. Съборил го на земята, но за щастие
човекът беше каратист и успял да се
превърти и да скочи веднага на крака.
Интересното
при тези атаки беше, че веднага след
атаката Тиберий, като че ли изпитваше
срам от постъпката си и се скриваше
далеч от нападнатия, в някой ъгъл,
свивайки се виновно в ъгъла, скимтейки
тихо и нещастно!
Един ден и
ние с Тери станахме жертва на лудостта
му. Тогава строяхме една барака в двора
и както си работихме, изведнъж иззад
ъгъла при нас се появи Тиберий, озъбен
и със злобно изкривена муцуна. Слава
Богу, че го видяхме овреме, та грабнахме
един голям лист шперплат и се оградихме
от него.
Поговорих с
една позната, която беше притежавала
много кучета през годините. Тя ми каза,
че доберманите понякога имат генетичен
проблем, който се изразява в това че
черепът им притиска някаква част от
мозъка, поради което получават припадъци
на ярост. За съжаление за това нямаше
лечение и единствената управия беше
"приспиване" на кучето. Докато
съберем кураж за това, Тиберий се нахвърли
и върху мен, отново съвсем неочаквано,
докато го чешех приятелски по шията. По
това време аз вече виждах много слабо,
но "вътрешният глас" ми каза, че
става нещо с кучето и аз инстинктивно
скочих и поставих един стол между мен
и него. В този момент той изръмжа и скочи
срещу мен, но се удари в стола. Юлия беше
наблизо. Развика се и грабна друг стол.
Така ние си организирахме кръгова защита
и отстъпихме към къщата. Затворихме се
зад стъклената врата. На Тиберий вече
му беше минало. Той притеснен и виновен
се беше свил в един ъгъл на двора, но ние
доста дълго не посмяхме да излезем
навън.
Получи се
комична ситуация, при която Тиберий се
разполагаше на двора, а аз не смеех да
излизам навън. Само Юлия все още не беше
нападана, но вероятно и на нея щеше да
ѝ дойде времето.
Очевидно
това не можеше да продължава повече и
аз се разтърсих по указатели и телефони
и открих най-близкия ветеринарен лекар.
Един ден с Тери набрахме смелост и
отворихме вратата към двора. Тиберий
веднага дотича и доверчиво си завря
муцуната в ръцете ни, което ние подло
използвахме да му нахлузим намордника.
С натежали сърца го качихме на камиона
и отидохме до ветеринара. Там Тери го
свали и го отведе вътре, а след малко се
върна с намордника и веригата му. Така
приключи живота на Тиберий, може би 3-4
години по-рано отколкото би живял, ако
не се беше проявил този проблем, но
нямаше как!
Вечерта в
къщи беше тихо и тъжно като на погребение.
Всички страдахме за кучето и от време
на време някой започваше да рони сълзи
и се присягаше към рулото с попивателна
хартия. Тери най-накрая обяви, че утре
отива до градския кучкарник, откъдето
можеше да се осинови някое изоставено
куче. Тези кучета стояха в кучкарниците
по няколко дена и ако никой не ги потърсеше
или не изявеше желание за осиновяване,
служителите безмилостно ги "приспиваха".
(Следва)
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар