Още с
пристигането си Нокси започна да работи
за установяването си на първо място в
йерархията между него и Тиберий.
Доберманът се бореше отчаяно за
първенство, но Нокси беше изключително
постоянен в амбициите си и толкова бърз,
че при сбиванията с Тиберий последният
никога не успяваше да го докопа с
железните си челюсти.
Основната
борба се развихри около паниците за
хранене. Ние поставихме недалеч от
паницата на Тиберий една по-малка за
Нокси, който между другото беше поне
три пъти по малък от Тиберий. Тиберий
чинно си ядеше само от своята паница,
но Нокси веднага започна да яде и от
двете. Отначало Тиберий се опитваше да
го прогони, когато го видеше при паницата
си, но Нокси оказваше сериозна съпротива,
носеше се с бесен лай около добермана
като светкавица и той само успяваше да
го следи с поглед, за да не му позволи
Нокси да го ухапе. Скоро Нокси започна
да не допуска Тиберий до паничките,
когато сложехме нова храна, като тичаше
от едната към другата и хапваше по-малко,
демонстрирайки, че и двете са негови.
Той допускаше Тиберий да яде, и то само
от неговата си паница, само след като
самият Нокси се нахранеше. Тази борба
беше изключително интересна за наблюдение,
защото амбицията на Нокси изглеждаше несъразмерна с големината и силата му.
Най-накрая Тиберий великодушно отстъпи
и започваше да яде след като Нокси се
наядеше!
В този аспект
се водеха и атаките срещу нашественици
от дивия свят. Плъховете и катериците,
които понякога се появяваха в двора,
бяха атакувани фронтално от Нокси с
много лай и движение, докато в това време
Тиберий правеше обходни маневри и се
явяваше в гръб на нещастните животни,
които при тази тактика почти нямаха
шансове за измъкване. Непрекъснато
трябваше да крием трупове на диви
животинчета от близките паркове, които
ставаха жертва на нашата глутница,
защото в града не се разрешаваше убиването
на диви животни.
Както бяхме
решили на семейния съвет, след
"приспиването" на Тиберий аз и Тери
заминахме за местния шелтър (shelter, англ.– приют). Животните
в него се намираха в прекрасно състояние,
но мисълта, че ги очакваше скорошна
смърт, ако някой не ги осинови, ни
действаше парализиращо. Искаше ни се
да вземем всяко куче, което размахаше
приятелски опашка и ни гледаше с
умолителен поглед. Казах на Тери да
избира по-бързо, защото не можех повече
да търпя да гледам тези животинчета,
които като че ли знаеха какво ги очаква,
ако не се харесат на някого, и които със
всички сили се стараеха да очароват
публиката, която обикаляше между
клетките, търсейки подходящото животно.
Тери се спря
на една немска овчарка, която очевидно
не беше баш овчарка, но доста приличаше
на такава. Платихме и поведохме Артур
(така кръстихме кучето) към камиона. Той
се екзалтира дотолкова от късмета си,
че набързо се изсра пред шелтъра! Имаше
ли в това някаква демонстрация или не,
не знам, но се наложи Тери да търси
подръчни средства за почистване на
прощалния подарък на Артур за шелтъра.
Когато
закарахме Артур в къщи и го пуснахме на
двора, той постъпи доста странно. Първо
се затича панически към басейна, който
по това време беше покрит с пластмасово
покривало. Артур изглежда не разбра, че
това е басейн и скочи върху покривалото,
което моментално се проби и той пропадна
до шия във водата. Втурнахме се да го
вадим, но той панически се мяташе и се
опитваше да се изкатери на покривалото,
което продължаваше да се разкъсва.
Най-накрая успяхме да измъкнем кучето,
но то се изскубна от ръцете ни и се загуби
из храстите, които растяха около оградата.
Огледахме
пораженията върху целостта на покривалото
и разбрахме, че трябва да го бракуваме.
Това не беше голяма загуба, защото то
беше на около 3-4 години и по всичко
личеше, че беше изрядно изгнило. Бедата
беше само в това, че докато беше траяла
борбата за спасяване на Артур, всичкият
боклук, който се беше събрал върху
покривалото сега се намираше на дъното
на басейна и това изискваше поне един
час чистене.
След като
приключихме с чистенето на басейна,
започнахме да търсим Артур. От него
нямаше и следа. Беше потънал вдън земя.
Ние огледахме достъпните места на
оградата да видим дали няма някакви
дупки към улицата или съседните дворове,
през които да се е измъкнал, но не открихме
нищо подозрително. Абсолютно озадачени
се прибрахме в къщи и решихме да изчакаме
докато Артур се покаже от скривалището
си. Само Сашка, дъщеричката на квартиранта
ни Валера, продължи да го търси и след
около половин час тя се появи и тържествено
обяви, че Артур се е скрил в едни храсти.
Успокоихме се и решихме да изчакаме
кучето само да се появи.
На другата
сутрин се събудихме от бесния лай на
Нокси. Изтичахме навън и видяхме, че
беше започнала новата борба на Нокси
за надмощие в глутницата. Този път тя
не продължи дълго, защото Артур беше
ужасно наплашено и притеснено куче.
Отначало той побягваше само при вдигане
на ръка, което ни накара да мислим, че
предишните му стопани са се отнасяли
изключително лошо с него. Артур бързо
усвои, че може да започва да яде само
след като Нокси се е наял, и то има право
да яде само от своята паничка, докато
Нокси си позволяваше да яде от която си
поиска. Нокси предявяваше претенции
дори за храни, които очевидно не бяха
по възможностите му. Например той се
опитваше да яде и големи кокали, които
дори не можеше да захапе като хората.
Артур търпеливо го изчакваше да си
направи кефа, след което грижливо омиташе
всичко, поради което нашият боклук беше
много по-малко от този на съседите. Те
като истински американци хвърляха
полуизядени пици и почти незапочнати
"телевизионни вечери" без да им
мигне окото!
Между Артур
и Нокси се възцари мир и разбирателство.
Артур си знаеше мястото и не се опитваше
да се кара с Нокси. Съвместните наказателни
действия срещу животни, влезли отвън,
бързо бяха усвоени от Артур и дворът ни
продължаваше да бъде забранена територия
за дивия свят от околните паркове. Вече
нямахме проблеми и при гости, защото и
двете кучета имаха навика, когато дойдат
гости, да си слагат гальовно муцуните
на колената им и да ги гледат предано в
очите, докато въпросният гостенин не
се сетеше да отдели някое кюфте, пържолка
или поне кокалче от яденето си за галещото
се животно. Безвъзвратно отмина в
историята времето, когато трябваше да
връзваме Тиберий в най-далечния ъгъл и
да следим зорко някое дете да не се окаже
във фатална близост до него.
Тази идилия
продължи доста години, докато и Нокси
започна да проявява симптоми на старческа
немощ. Той силно намали яденето, почти
престана да се движи и накрая ние го
заведохме на ветеринар. Срещу 200 долара
лекарят ни уведоми, че Нокси има слабо
сърце и в дробовете му започва да се
събира течност. Предложиха ни лекарства,
които струваха по стотина долара на
месец, но те не помогнаха. След това ни
предписаха други лекарства, които
струваха по близо 400 долара на месец и
ние започнахме да се замисляме какво
да правим. Възрастта на Нокси беше
неизвестна, защото Тери го беше намерил
на улицата, но допускахме, че е на около
14-15 години. Известно е, че по-малките
кучета живеят по-дълго и Нокси по всяка
вероятност беше на границите на
дълголетието си. Ако не бяха проблемите
със сърцето му, той вероятно щеше да
бодърства още година-две, но при
здравословното му състояние животът
му се превръщаше в мъчение и за него, и
за нас. Той престана да става и вършеше
всичко където лежеше. Най-накрая решихме,
че е време и той да замине във "вечните
кучешки полета". Повторихме процедурата
с Тиберий, но този път беше по-тъжно,
защото от Нокси имахме само добри
спомени!
Тук искам да
се възползвам от малко място, за да
обясня ефекта, който присъствието на
Артур имаше върху сигурността на нашата
къща. Както вече писах, Артур изглежда
беше малтретиран от предишните си
собственици и затова ужасно се страхуваше
от непознати хора, особено когато никой
от нас не беше наоколо, за да му вдъхва
смелост. В резултат на този му страх,
той лаеше неистово всеки път, когато
някой се приближеше на по-малко от
десетина метра до къщата. От двете страни
на къщата имаше две дървени портички,
които бяха достатъчно високи, за да не
се вижда какво има в двора, а под тях, до
земята, имаше около 5 сантиметра
разстояние, което позволяваше на
приближилите се, по преценка на Артур
потенциални неприятели, да му виждат
лапите, които нервно се движеха край
портата докато той неистово лаеше.
Лапите му изглеждаха много големи,
гласът му беше силен и дебел, а лаят му
беше ожесточен до захласване, поради
което потенциалните врагове оставаха
с впечатлението, че зад портичката
беснее огромен звяр, който при първа
възможност ще ги разкъса на парчета!
Това разбира се нямаше нищо общо с
истината, защото, ако те имаха смелостта
да посегнат и отворят по някакъв начин
портичката, вероятно щяха да видят, ако
имаха късмет, само опашката на панически
бягащият Артур! Гневното му представление
на злоба и кръвожадност обаче обезкуражаваше
всеки потенциален нашественик, вследствие
на което, когато идваха работници от
"Edison" или "AT&T" да проверяват
електрическите или телефонните
проводници, които минаваха над оградата
в края на двора, те смирено ме молеха да
вържа кучето и категорически отказваха
да ми повярват, че аз мога да го контролирам,
ако не е вързано! Всеки път, когато идваше
някой представител на охранителна фирма
да ни кандърдисва да се абонираме за
охранителна система, ние го водехме до
вратата на двора, където му показвахме
Артур, който се зъбеше злобно и ръмжеше,
готов всеки момент да удари на бяг, ако
непознатият посмееше да отвори вратата!
Артур живя
още няколко години след смъртта на Нокси
и достигна до почти пределната възраст
от 12 години. Козината му побеля и вечер,
когато излизах да се разходя с него из
квартала, той спираше всеки 10-15 метра,
сядаше и, дишайки тежко, си почиваше
минута-две. По едно време разви типичната
за овчарките частична парализа на
задните крайници. Споделих проблема с
Цоко от България, който също имаше
овчарка. Той ми каза, че някаква лекарка
му препоръчала за неговото куче някаква
комбинация от Невробекс, витамини и още
някакво друго обикновено лекарство,
която се оказала много ефективна и
изправила кучето на крака. Веднага
поръчахме лекарствата. Те пристигнаха
много бързо и действително Артур се
оправи само за няколко дни. Това удължи
качествения му живот с още поне година.
Все пак
моментът, когато трябваше да вземем
фаталното решение за последно посещение
до ветеринара очевидно наближаваше, но
Артур реши да ни спести този труден
момент. Една сутрин, когато Юлия тръгваше
на работа, тя не видя Артур на обикновеното
му място. Станах и аз и започнахме да го
викаме, но той не се появи отникъде.
Забелязахме, че една от дворните портички
към улицата е отворена. Решихме, че Артур
е излязъл, както имаха навремето обичай
да правят с Нокси. Тогава тези екскурзии
завършваха със позвъняване на вратата
и някой съсед, гледайки ни укорително,
ни напомняше, че имаме задължението да
се грижим за кучетата си. В тези случаи
двамата виновници седяха мирно и тихо
от двете страни на съседа и ни гледаха
извинително.
Юлия реши да
тръгне на работа, а аз да чакам да доведат
Артур. Само след 2-3 минути Юлия се върна
и каза, че Артур лежи умрял пред една
съседна къща. Взехме количката отидохме
до мястото и натоварихме трупа му. Този
ден аз изкопах един гроб под смокинята
в двора и там погребахме Артур.
Беше ни много
тъжно! Решихме на първо време да не
вземаме куче, тъй като те живеят прекалено
кратко в сравнение с хората, а ние вече
бяхме погребали трима четириноги
приятели!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар