За Октомврийската революция и нейното влияние в света

Чувал съм, че през 50-те години на миналия век журналисти попитали министър-председателя на Китай по онова време Чжоу Ен Лай (френски възпитаник, завършил висше образование в Париж) каква оценка би дал за историческата роля на Великата френска революция? След кратък размисъл той отговорил, че според него е все още твърде рано да се дава оценка за историческата роля на подобно събитие!

През 2017 година се навършиха само 100 години от Великата Руска революция от 1917 година и всеки, който не го мързи, бърза да дава оценките си за това вероятно най-голямо историческо събитие на XX век! Особено яростни са дебатите около така наречената Октомврийска социалистическа революция, с която продължава революцията от 1917 година в Русия и която всъщност формира до голяма степен историческите събития в света почти до края на XX век.

За Октомврийската революция слушам и чета поне от седемгодишна възраст, т. е. повече от 65 години. Първоначално ми разказваха, че руският народ под ръководството на болшевиките начело с Ленин и Сталин се е вдигнал на революция, за да свали омразния царизъм. След това разбрах, че Сталин няма почти нищо общо със самата революция, а само си приписва заслугите за нея. Всичко бил извършил Ленин с верните си и самоотвержени съратници. По-късно научих, че всъщност революцията е направил Троцки, докато Ленин се е криел във Финландия и на други скришни места. Оказа се, че Сталин след революцията е убил Ленин, по-късно Троцки, а междувременно и много от верните им съратници! Напоследък ми бе обяснено, че всъщност болшевиките са били една малка банда разбойници, която е узурпирала революцията, и въпросните революционери, унищожени от Сталин, не са били нищо повече от едни убийци на благородното руско дворянство, интелигенция, руското селячество и работниците, по време на самата революция и през последвалата я гражданска война!

Бях учил, че военният гений на Сталин е спасил СССР и Европа от германския фашизъм, но след това ми бе обяснено, че Сталин не е никакъв гениален пълководец и военен организатор и че без Хрушчов, Брежнев и може би Жуков изобщо не е щяло да има каквато и да е победа! Днес вече ми се обяснява, че всъщност даже руснаците нямат почти никакъв принос за победата над Германия, а тя е изцяло заслуга на оръжейните и продоволствени доставки от Съединените щати за СССР, които по магически начин са разгромили Вермахта и изобщо военната мощ на нацизма! Нещо повече, между Сталин и Хитлер и между нацизма и комунизма се слага знак за еквивалентност, откъдето следва, че умните и прозорливи ръководители на западните демокрации са използвали мъдро едното зло – СССР и Сталин, за да победят другото зло – нацистка Германия и Хитлер, като след това са съсредоточили усилията си за крайната победа на демокрацията – победата над СССР в Студената война!

Като се имат предвид всичките изброени по-горе противоречиви трактовки на едни и същи исторически събития, не мога да не се съглася с думите на Чжоу Ен Лай, цитирани от мен в началото на този материал. Наистина 100 години са твърде кратък период, за да се оцени ролята на една революция от мащабите на Октомврийската революция!

Все пак слава Богу, че по света съществуват честни и почтени хора, които пишат и публикуват правдиви книги, посветени на всичките тези събития, които изброих по-горе. В резултат на такива книги успях да си създам някаква що-годе логична представа, както си мисля, за това велико събитие от човешката история – Октомврийската революция, което днешните журналя и платените клакьори на съвременната финансова олигархия се опитват да ни представят като трагична историческа грешка, превърнала се в значимо историческо събитие по някакво досадно недоразумение!

Една от любопитните новини, които напоследък чувам особено често от представители на руската съвременна либерална журналистика, е, че всъщност Русия не се е нуждаела от революция в началото на XX век, защото тя е била вече тръгнала по пътя на бързата индустриализация и демократизация още от края на XIX век. Наистина, след отмяната на крепостничеството и особено по времето на режима на Столипин, в Русия се провеждат редица реформи, които раздвижват огромния човешки и природен потенциал на страната. Към края на първото десетилетие на XX век обаче Столипин е отстранен от власт и даже убит, не без мълчаливото съгласие и бих казал дори – одобрение на царския двор. Начело на властта идват крайно реакционни елементи, които са против реформите на Столипин.

Русия влиза в Първата световна война съвършено неподготвена, търпи сериозни военни поражения от Германия и има известни успехи само срещу войските на разпадащата се Австроунгарска империя и Отоманската империя в Кавказ. Загубите ѝ в жива сила са огромни, а армията изнемогва от лошо снабдяване с храна и оръжие.

Вярно е, че, продължавайки войната, Русия неизбежно е щяла да бъде на страната на победителите, но на руския народ не са му били нужни победи и чужди територии, а хляб, земя и свобода от ретроградния царски режим, начело на който е стоял един слаб и посредствен в интелектуално отношение император. Между другото доста подобни са били и условията, предизвикали Великата Френска революция, историята на която Ленин нееднократно използва като пътеводител при вземането на едни или други тактически решения по време на Октомврийската революция и след нея.

Великата Руска революция от 1917 година започва с Февруарската буржоазно-демократична революция, която сваля царизма и провъзгласява демократични реформи, които обаче ръководителите на буржоазната революция не са в състояние да организират и проведат в живота. Това се оказват в състояние да направят само болшевиките, които, макар и малко на брой, са били добре организирани и са имали за ръководители гениални политически и военни тактици като Ленин и Троцки.

Днес много журналя в захлас обясняват на публиката какъв изверг, немски шпионин, развратник и какво ли не е бил Ленин, но истината е, че той е бил гениален политик и тактик. Ленин е бил дълбоко отдаден на идеята си да постигне това, което Маркс и Енгелс са считали за невъзможно – победа на социалистическа революция в една от най-изостаналите в политическо, социално и индустриално отношение страни в Европа! Каквито и пороци да се приписват пост фактум на Ленин, истината е една: той успява да разбере кога е моментът за революционния преврат, кои хора, кога и къде трябва да се намесят и да ръководят отделните събития, какво ще привлече огромните маси в Русия на страната на болшевиките и кои партии и организации в един или друг момент трябва да бъдат кооптирани като съюзници на болшевиките. В резултат на това е победена не само вътрешната реакция в лицето на дворяните-земевладелци и офицерството, но и външната намеса на великите държави, притежаващи средства и ресурси многократно превишаващи възможностите на вече разорената от войната Русия. При това трябва да се прави разлика между почти безкръвния Октомврийски преврат, който докарва на власт болшевиките заедно с есерите и меншевиките, и невъобразимо жестоката и разорителна гражданска война, която се разгаря в Русия към края на Световната война и след това. През гражданската война на моменти Русия е буквално пред разпадане, поради възникването на редица националистически държавни образования, както в европейската част на империята, така и в Кавказ, Задкавказието, Средна Азия и Сибир.

Впрочем, тези които се "ужасяват" от жестокостите на гражданската война в Русия, приписвайки ги често на "примитивни азиатски черти" в характера на руснаците и на "престъпната идеология" на болшевиките, би трябвало да се поинтересуват малко повече за гражданските войни, описани в световната история. Ако се почне например от гражданските войни в Рим в края на републиката, мине се през селските войни в средновековна Европа, войната на Бялата и Червената роза и протестантската революция в Англия, Американската революция и гражданската война в САЩ, Френската революция, буржоазно-демократичните революции в Европа през 1848 година, Френската комуна и други революционни движения в Европа и света, ще се види, че жестокостите по време на революциите и съпътстващите ги граждански войни са винаги големи и отнасят в гробовете стотици хиляди и милиони жертви. В това отношение Гражданската война в Русия вероятно се отличава от другите граждански войни главно по абсолютния брой на хората, които по един или друг начин са засегнати от нея най-вече поради размера на Русия, а не поради някакви специфични и непонятни черти в руския характер, както се опитват да ни втълпят в съзнанието Средствата за масова дезинформация (СМД).

След гражданската война, по времето на която болшевишката партия се разраства и укрепва, пред Ленин и съратниците му се изправя безпрецедентната задача да създадат напълно нови държавна администрация, армия и сили на реда. Това трябва да стане паралелно с икономическото възстановяване на една огромна многонационална страна. В наши дни най-близък аналог до задачата, стояща пред болшевиките през 20-те години на миналия век, може да се намери в задачата, стояща пред САЩ след победата им над режима на Саддам Хюсеин в Ирак. Ние всички сме свидетели как "успешно" тази задача бе решена от САЩ в една далеч по малка и не толкова разорена държава каквато беше Ирак след войната от 2003 година в сравнение с Русия след Първата световна война.

Периодът на 20-те години в Съветска Русия се характеризира с трескаво търсене на административни и стопански решения за бъдещето развитие на страната. Всред болшевиките и техните съюзници по онова време съществуват редица идеологически течения, предлагащи пътища за развитието на новата държава, каквато никога до този момент не е съществувала и каквато по теорията на марксизма не е трябвало да възникне и съответно не е можела да успее! Едно от най-важните течения е било това, оглавявано от Троцки, според което всички сили на болшевиките и Съветската държава трябва да бъдат съсредоточени към разпространяването на революцията в Европа и по света, защото само перманентната революция може да гарантира оцеляването на съветската власт!

Ленин, който е бил гениален политик и тактик, разбира, че Западна Европа е далеч от социалистическа революция. Той търси да обоснове оригинални идеологически и политически решения, като Новата икономическа политика (НЕП), с помощта на които да съживи разрушената руска икономика. В тези му усилия на негова страна застава Сталин, който започва изграждането на административната структура на болшевишката партия и Съветската държава. След смъртта на Ленин, когато възниква неизбежната борба за власт и спорове за бъдещият път на развитие на Съветска Русия, връзките на Сталин с административния апарат на партията и държавата му помагат да вземе връх и да наложи своите виждания за пътя, по който трябва да върви Русия. Противно на идеите на останалите съратници на Ленин, които са пледирали за световна революция, хармонично развитие на икономиката с цел подобряване на жизненото равнище на народа и т. н., Сталин счита, че страната е обкръжена от държави, които са против Русия по идеологически съображения и в допълнение считат, че такава огромна и потенциално богата на ресурси държава не бива да съществува и рано или късно трябва да бъде "намалена до приемливи и управляеми размери"! По тези причини Съветска Русия, според Сталин, трябва да развие в изключително кратки срокове тежкото си машиностроене и производството на средства за производство. Това трябва, от една страна да я направи независима от останалия враждебен свят, а от друга – да ѝ позволи да изгради мощна военна индустрия с капацитет, способен да устои на всеки противник на националната сигурност. Истината е, че икономическите и политическите санкции срещу Русия не са днешно изобретение, а имат своята история още от зората на пост-имперска Русия.

Победата на Сталин в междуособната борба за бъдещото развитие на Съветска Русия почти неизбежно води до ликвидация на противниците на избрания от него път за развитие. Дали е можело да се избегне трагедията на вълните от Сталиновия терор през 30-те години е трудно да се каже, защото в историята условностите от типа "ако ... не се бе случило, то би станало ..." са безсмислени упражнения и фантазии! Истината е, че срещу неимоверно бързите темпове на индустриализация, наложен от Сталин, е имало огромно противодействие всред върхушката на болшевишкото ядро от времето на революцията.

Накратко Сталин е трябвало за изключително кратко време да построи една държава, която да е в състояние да устои на атака от най-силните държави на капиталистическия свят. В допълнение външната политика на Съветска Русия не е трябвало да допусне съюзяването на главните капиталистически държави по онова време за война срещу СССР. Успехът или неуспехът в решаването на тази задача е единственият критерий, по който Сталин е считал, че ще го съди историята!

Едно от най-големите позорни петна в историята на Съветска Русия преди Втората световна война, а и дълго време след това, е системата на наказателните концентрационни лагери, известна като ГУЛаг. Трябва да отбележа обаче, че в историята на XX век почти никога не се споменава, че концентрационните лагери са британско изобретение, реализирано по времето на войните с бурите в Южна Африка. За да сломят съпротивата на бурите в края на XIX и началото на XX век, британските войски организират концентрационни лагери, в които затварят жените и децата на партизанстващите бури. Загубили продоволствената подкрепа на семействата си и обезпокоени за съдбата на гладуващите в лагерите жени и деца, бурите доста бързо отстъпват и се предават на британците. След това концентрационни лагери използват и немците в съседна Намибия, където губернатор е бил бащата на Гьоринг. Лагерите в Намибия са преди всичко лагери на смъртта и имат за цел да ликвидират бунтовните туземни племена в Намибия и да освободят територията за колонизация от немци. Това разбира се не оневинява съветската власт и Сталин, а само демонстрира, че болшевиките не са първите, които използват лагерите като средство за терор. Създава се впечатлението, че лагерите в Съветска Русия са служели преди всичко за икономическата колонизация на Сибир и Средна Азия чрез насилствено депортиране на милиони хора, проявили признаци на враждебност към социализма или станали жертва на неизбежното доносничество при подобни масови мероприятия на терор с цел материална облага за доносниците.

Когато историческият тест за Съветска Русия – Втората световна война – настъпва, творението на Сталин устоява на изпитанието, макар и с цената на огромни жертви! Ако СССР не е била успяла да устои на теста, то, ако се съди по идеологията на нацизма, това е щял да бъде края на руския народ и на останалите славянски народи в Европа.

Митът за военната и продоволствена помощ на САЩ, която сама по себе си е разгромила нацисткият колос, не е нищо повече от един самообслужващ мит, който днес се разпространява в СМД. Достатъчно е да се погледнат статистиките от доставките на помощта от САЩ и произведеното от съветската индустрия и да се направи сравнение с развитието на производството в Германия през периода на войната, за да се извади необходимото заключение, че приносът на западните съюзници на СССР във войната е чувствителен, но в никакъв случай не и решителен, за победата на Съветската армия над нацистката военна машина, която между другото през войната се е ползвала от стопанските ресурси на почти цяла Западна Европа!

Що се отнася до ролята на военните действия на западните съюзници на СССР във войната срещу Германия, след дебаркирането им в Нормандия, за общата победа, то тя е силно преувеличена, като неслучайно, когато се говори за военните действия на съюзниците на Западния фронт, неизбежно се възхвалява само битката при Болдж, в която дивизия на американската армия геройски се съпротивлява, за да спре контранастъплението на немците в Ардените, което не успява едва ли не само поради липса на гориво за немските танкове!

Често в СМД се говори за предателския пакт Рибентроп-Молотов, но никога не се споменава, че в Мюнхенското разграбване на Чехословакия участва не само Германия, но и Полша и Унгария! Злобно се критикуват бойните качества на Червената армия и нейното командване в началото на войната, но се забравя, че само година преди това Вермахтът за по-малко от месец е разгромил английският експедиционен корпус във Франция и френската армия, която тогава е била по-голяма и по-модерно въоръжена от Вермахта и в допълнение командвана от великите френски маршали, победили Германия през Първата световна война!

Резултатът от Сталиновия период в историята на СССР най-добре се характеризира с думите на Чърчил, че Сталин бил получил Русия с дървеното рало и я превърнал в индустриална държава с ядрено оръжие!

От друга страна обаче Сталин създава една партия, която претендира за уникален контрол над властта в държавата, но няма вградени задължителни механизми за периодична подмяна на ръководния си състав, което би обезпечило достъпа на нови идеи до върхушката на властта. По зла ирония на съдбата такъв достъп по сталиново време се е обезпечавал от периодичните чистки на партийните и стопански функционери практически от всички нива, с което са се характеризирали вълните на партийния терор през 30-те и 40-те години. Когато тези чистки се заклеймяват и отменят, КПСС в продължение на 30 години се калцифицира до такава степен, че промяната на върховното ѝ ръководство става само с посредничеството на естествената смърт на членовете му. Това е причината както за загниването на Съветската държава, така и за неспособността ѝ да произведе ръководители, които не само да разберат, че системата е дълбоко прогнила и неспособна за развитие, но и да измислят как тя да бъде модернизирана, без това да предизвика тотален разпад на държавата. Този разпад настъпва, когато през 90-те години реформаторите се опитват да реорганизират системата по западен образец, без да се съобразяват със специфичните структури на Съветската държава и нейния многонационален характер!

Разпадането на СССР е безусловно едно от най-трагичните събития на XX век не само защото някой чувства емоционална привързаност към съюза, а защото то е съпроводено с неизмерими страдания за голяма част от съветските народи, които в болшинството си не спечелиха в материално отношение от него. Може да се каже, че народите на Руската федерация спечелиха най-много от разпадането на Съюза.

Западните икономисти, финансисти и политици организираха и съдействаха за практическото разграждане на социалистическото стопанство на СССР и присвояването му от членовете на партийния, комсомолски и стопански актив на КПСС и СССР с надеждата, че те ще споделят новополучените богатства с менторите си. В някои случаи това стана, а в други – не, но по-важният резултат беше, че едната от двете суперсили изчезна от световната сцена! САЩ решиха, че са получили правото да господстват безразделно в света в продължение на десетилетия. Оказа се обаче, че това не е толкова просто.

Първо, на световната сцена излизаше Китай с хитра политика на икономическо развитие с помощта на Запада, което беше структурирано по начин, осигуряващ на китайците "know how" и собственост на индустриалните предприятия и технологии, като в същото време този процес на индустриализация беше съпроводен с деиндустриализацията на Запада и по специално на САЩ. При това Китай си оставаше до голяма степен социалистическа икономика с експериментиране на мерки за развитието на индивидуалната стопанска инициатива на широки кръгове от населението!

Второ, Руската федерация в началото на XXI век се отърси от магията на безразделния капитализъм и в лицето на Путин и неговата администрация постепенно наложи ограничения на местните олигарси, като ги застави или да работят за доброто на нацията и за свое добро, или да се разделят с награбеното по време на прехода. Държавата успя да спре разпада на федерацията, армията и органите на реда и законността и се опитва да въздигне от миналото идеята за религия и държавност като обединяващи фактори за стабилността на Руската федерация!

Безразделното господство на САЩ се оказа твърде кратко! Ако се има предвид как то бе пропиляно в безумни и ненужни войни срещу противници, които не могат да бъдат победени, без да бъдат унищожени заедно с народите, които те използват, човек неизбежно се пита дали има някой, който изобщо да е спечелил от разпадането на СССР?

Някои си мислят, че Октомврийската революция отдавна е изживяла ролята си на катаклизъм, разклатил устоите на социалните структури в началото на XX век, но на мен ми се струва, че е все още твърде рано да затваряме страницата от историята на човечеството, отворена от нея. Тепърва предстои да видим как ще приключи гигантската борба между капитализма и социализма, основни участници в която днес са САЩ и Китай!

Дилетант

Ерусалим - столица на Израел!?

През 1995 година, когато светът все още живееше под впечатлението за неочаквания край на Студената война, Конгресът на САЩ прие единодушно закона, наречен "Jerusalem Embassy Act". Този закон признава Ерусалим за столица на Израел и задължава президента на САЩ да премести посолството на страната в този град! Конгресът позволява на президента на САЩ всеки 6 месеца да отлага прилагането на закона, като по този начин му дава възможност да изпълнява ролята на "справедлив посредник" при решаването на спорните въпроси свързани с конфликта между палестинците и Израел.

Очевидно, за Конгреса на САЩ е без значение, че според решението на ООН за създаването на Израел, Ерусалим трябва да бъде обявен за свободен град под егидата на ООН, поради факта, че този град се счита за свещен за трите Абрахамови религии: юдеизма, християнството и исляма. За съжаление за Конгреса на САЩ валидни световни закони са само тези закони, които той харесва и е съвършено естествено, когато някое решение на международна организация не се харесва на Конгреса, то той просто или да не го спазва или безапелационно да го отменя, като приема свой закон на негово място!

Територията, на която трябваше да бъде създаден Израел, беше определена от ООН още в решението ѝ за създаването на еврейската държава, прието през 1947 година. Войната през 1948 година, започната от арабите веднага след обявяване на създаването на Израел, бе спечелена от Израел и той значително увеличи предварително отредената му територия. Последваха войните от 1967 и 1973 година, които Израел отново спечели и така увеличи още повече територията си. Завоеванията от последните две войни включваха целия Ерусалим, Западния бряг на река Йордан, Ивицата Газа, Голанските възвишения и целия Синайски полуостров. Тези териториални завоевания на Израел не са признати от световната общественост като част от бъдещата територия на Израел. (Синайският полуостров беше върнат на Египет като отплата за сепаративния мир, сключен с Израел.) Израел предаде Ивицата Газа на палестинците, като си запази правото на контрол върху практически цялата икономическа дейност в този район чрез стриктен надзор над морските и сухоземните граници на Ивицата Газа. В крайна сметка войните на Израел с околните арабски държави доведоха до драстично намаление на територията, която първоначално беше определена от ООН за палестинското арабско население от района!

През целия период след войната от 1967 година и особено след разпадането на СССР, та до днес, Израел имитира, със съдействието на САЩ, преговори със палестинците за установяване на палестинска държава върху територията на Западния бряг на реката Йордан и Ивицата Газа със столица в Източен Ерусалим. Казвам "имитира преговори", защото отдавна е очевидно, че Израел си прави устата за части от Западния бряг, целия Ерусалим и Голанските възвишения, а ако се проследят и разни публикации на видни ционисти и държавни ръководители на Израел, то апетитите са далеч по-големи! Непрекъснато, особено през последните години, Израел отчуждава земи на Западния бряг на Йордан и в Източен Ерусалим, на които заселва евреи в новопостроени селища, като по този начин създава "териториални факти" в района, които ще му позволят в бъдеще да претендира за тези земи, когато и ако някога се дойде до съглашение за създаване на Палестинска държава в незаконно окупираните територии на запад от река Йордан.

Накратко, основната идея на ционистите управляващи Израел, е създаването на Велик Израел с няколко изолирани кантона, населени от палестинци с ограничени права на вътрешно самоуправление. Подобно решение на проблемите в района няма да има нищо общо с решението на ООН през 1947 година за създаването на Израел, на независима Палестинска държава и на Ерусалим като свободен град!

На 6 декември 2017 година президентът Тръмп реши да прекрати непочтената игра с очакванията и надеждите на народа на Палестина и обяви, че САЩ ще преместят във възможно най-скоро време посолството си в Ерусалим!

Искам да отбележа, че аз приветствам решението на Тръмп да нарече нещата със собствените им имена и да признае двуличието на САЩ спрямо Палестинския въпрос досега, като изкара американската политика на чиста вода с признанието, че САЩ отдавна не се борят за създаването на жизнена Палестинска държава и че управляващото във Вашингтон ционистко лоби отдавна счита, че Ерусалим е неделима столица на Израел! Според мен идеята за Палестинска държава, съществуваща паралелно с Израел на територията на днешен Израел и окупираните от него арабски земи, е мъртва от дълго време! Само ако се погледнат имената на американските посредници в преговорите между палестинците и ционистки Израел за бъдещето на Израел и окупираните територии, ще се види, че САЩ никога не са имали намерение да бъдат честни посредници в тези преговори. От дълго време американските посредници са от еврейски произход, често с американско и израелско гражданство и с безусловна преданост към ционистките идеи на създателите на Израел! В допълнение евангелистките християнски организации в САЩ гледат на създаването на Велик Израел със столица Ерусалим като начало на предсказаното в библията идване на Христос на земята и възцаряването му като "крал на кралете" над целия свят!

Единственият разумен път за палестинците е да приемат Израел като единствена държава на териториите между реката Йордан и Средиземно море и започнат неуморна борба за човешки права в новата държава! Това разбира се е против дълбоко расистката теория на ционизма, който иска Израел да е държава само на евреите, но в една подобна борба за човешки права и срещу апартейда, който и днес съществува в Израел, палестинците с голяма вероятност ще имат подкрепата на Европа, на останалите демократични държави по света и дори подкрепата на много американци!

Неизбежен е обаче въпросът какви ще са последствията от това решение на президента Тръмп.

Възможните последствия варират от никакви до много тежки! От една страна израелските сили за сигурност и армията контролират с желязна хватка реда в окупираните територии и опитите дори за невъоръжена борба на палестинците ще бъдат парирани с жестока безапелационност. Израел отдавна не се притеснява от реакцията на света към мерките за сигурност, които той ще предприеме срещу възможни атаки на неподчинение и съпротива от страна на палестинците от окупираните територии срещу цели в Израел. Светът е доста нервен от терористичните атаки на Ал-Кайда и Ислямската държава през последните години, за да прояви и най-малко съчувствие към протестни изяви от страна на палестинците. От друга страна световните Средства за масова дезинформация (СМД) с голяма лекота и удоволствие ще представят всеки, дори легитимен, израз на протест като терористичен акт, стига за това да има дори и най-малък повод или възможност!

Засега реакцията на ислямския свят е доста решителна. На съвещание на Ислямската конференция, свързано с решението на президента на САЩ открито да признае Ерусалим за столица на Израел, беше приета остра декларация, от която става ясно, че 57-те членки на организацията считат, че решението на президента на САЩ "...има за цел да промени законния статут на град 'Al-Quds Al-Sharif', което го прави невалидно и незаконно, тъй като то грубо нарушава международните закони и по-специално Четвъртата Женевска конвенция, а също така и резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, номера 478 (1980) и 2334 (2016) ...". С други думи, този документ, подписан от представителите на над 1.6 милиарда мюсюлмани по света, категорично заклеймява решението на САЩ, като декларира, че Ерусалим е изключително важен символ за ислямския свят, обвинява САЩ в нарушение на международните закони, обявява, че САЩ ще бъдат отговорни за всички последствия от това решение и обявява, че ислямският свят повече не счита САЩ за спонсор на процеса за мирно решаване на Палестинския проблем!

Имайки предвид обаче продажността на редица от режимите в ислямския и особено в арабския свят, човек не бива да бърза със заключения, базиращи се на гневния тон на тази декларация. В СМД се промъкват съобщения за задкулисни машинации на Саудитска Арабия, като се твърди, че престолонаследникът принц Мохамед бин-Султан е обещал на Махмуд Абас 10 милиарда долара, ако палестинците се съгласят на държава само в Ивицата Газа, като естествено териториите на Западния бряг се предоставят на Израел:

"Saudi Crown Prince offered $10 billion to Mahmoud Abbas to give the West Bank to Israel?" - By Siasat

http://www.informationclearinghouse.info/48412.htm

Твърди се, че Абас е отказал да приеме подобно предложение, но ако слуховете са верни, то те съвпадат с редица други данни за сътрудничество на режима в Саудитска Арабия с Израел, целящо създаването на общ фронт между Израел и монархиите около персийския залив, насочен срещу Иран, Сирия, Ирак и Ливан, т. е. срещу държавите от така наречения шиитски полумесец. Очевидно солидарността на арабските режими с палестинците си има граници и те се определят от монархическите и икономическите интереси на "стълбовете на демокрацията" около Персийския залив!

Израел също не смята да преклони глава пред декларациите на Ислямската конференция, прекрасно разбирайки и оценявайки конкуренцията за власт и влияние между Саудитска Арабия и Иран. Израел Кац – министър, отговарящ за разузнаването – заяви на 13 декември 2017, че Израел ще върне Ливан в каменната ера! В заявлението си той твърди, че Иран е организирал производството на модерни ракети в Ливан и че Израел няма да допусне това да продължава, а ще бомбардира Ливан, за да унищожи тези производства, дори ако е необходимо Ливан да бъде върнат в каменната ера!

"Israel Will Return Lebanon to Stone Age, Intel Minister Threatens" - By Daily Sabah

http://www.informationclearinghouse.info/48411.htm

По всичко личи, че политиката на Израел да разбие арабските държави около себе си на дребни шейхства (планът "Clean Break", разработен от Richard Perle, Paul Wolfowitz, R. James Woolsey, Elliot Abrams, Donald Rumsfeld, Robert Zoellick и John Bolton), които той ще може да контролира икономически и да доминира военно, пропадна с победата на Иран, Хизбула, Асад и Русия над Ислямската държава и останалите терористични групировки в Сирия. От войната в Сирия Хизбула излезе изключително укрепена и с голям боен опит и модерно въоръжение, което Израел счита за особено голяма опасност за ционисткия проект. Израел все повече и повече разчита на съюз със Саудитска Арабия, която вижда в Иран и шиитските маси в района заплаха за господството си над ислямския свят произтичащо от статута ѝ на хранител на най-свещените места на исляма – Мека и Медина. За да получи сътрудничеството и съюза на Саудитска Арабия Израел неизбежно ще трябва да измисли някакъв "modus vivendi" за статута на третото по свещеност място за исляма – Ерусалим. Каквито и да са обаче решенията на проблемите в Палестина, не бива да се очаква, че ще бъде постигнат лесен мир и разбирателство. Аз винаги съм се удивлявал на способността на евреите през вековете да предизвикват нещастия и катастрофи за себе си! Остава само да видим какво нещастие ще сътворят този път, както за себе си, така и за останалите около тях, а може би и за цялото човечество!

Дилетант

За моите приятели от "Десен профил" във Facebook

За моите приятели от "Десен профил" във Facebook

Напоследък аз се оказах по непонятно стечение на обстоятелствата включен в групата "Десен профил" във Facebook. В резултат на това започнах да получавам минимум по десетина ел-писма на ден, съдържащи като правило, критики на някогашния комунистически режим, зловещи предсказания за бъдещата съдба на днешна Русия и заклинания срещу съвременното олицетворение на Люцифер – Путин! Други любими теми на "Десен профил" са атомната централа в Белене, целта на която е икономическото поробване на България от Русия; как Русия не е освободила България от турско робство, а се е опитала да я пороби; моралното падение на България, следващо от наличието на паметници на Съветската армия в страната; ужасният факт, че СССР е обявил война на България на 5 септември 1944 година и е окупирал България, когато по-справедливо е било това да направят англо-американците; как всичко положително и добро за България винаги е идвало от Запад, като се почне от Берлинския договор, мине се през Ньойския договор, та се свърши с бомбардировките на София през Втората световна война и т. н.! Впрочем с Берлинския и Ньойския договор и бомбардировките май малко се поувлякох!? За Ньойския договор все още не обвиняваме Русия, а само мълчаливо страдаме, а за бомбардировките... направихме паметник на англо-американските пилоти, вероятно за да изкупим вината на българските пилоти, които са си позволили да защищават София от тях!

Пишещите в "Десен профил" обичат да наричат обществения строй в България преди ноември 1989 година "комунал-онанистически" режим, а комунистите са разбира се "комунал-онанисти"! За мен си остава загадка защо пишещите в "Десен профил" считат, че увеличават убедителността на своите умствени излияния, като използват повече и по-цветисти нецензурни слова и изражения? Това обаче, което ме тревожи повече, е, че общото ниво на мисловността и интелекта в писанията на авторите, изявяващи се в "Десен профил", не надхвърлят интелектуалното ниво на писанията на платените преститутки по времето на въпросния "комунал-онанизъм"! Освен това трябва да отбележа със съжаление, че нивото на грамотност у днешните преститутки е доста по-ниско от това на техните колеги и колежки отпреди ноември 1989 година. Изглежда десните писачи днес не са по-интелигентни от левите писачи едно време, да не говорим, че те често даже се оказват едни и същи хора. По всичко личи, че те не са по-малко под контрол, отколкото драскачите от едно време. Разликата е само, че някога имахме доста ясна представа кой и защо контролира писачите и драскачите, но Кой контролира днес преститутките, които се изявяват в "Десен профил" и другите подобни "информационни обединения" не е толкова ясно? Че някой ги контролира е повече от очевидно, защото за продължителни периоди от време ел-писмата са от един единствен писач, който например сега се казва Тодоров Борис, а преди две-три седмици имаше друго име! Това ме навежда на мисълта, че "Десният профил" си има нещо като отговорен редактор, който подбира какви материали да изпраща на раята?! Освен това интензивността на неговата дейност говори за целодневен труд, което предполага, че някой плаща за този труд, освен ако въпросните "отговорни редактори" не живеят от фотосинтеза.

Както вече отбелязах, едно от любимите занимания на "Десен профил" е да ругае "комунал-онанистичния" строй и да "доказва" как всичко, направено по онова време, не струва пукната пара и даже не е съществувало реално, а само в главите на изкуфелите старци и бабички, живяли при комунал-онанизма! Бедата е, че младото поколение не се интересува от историята на народа си и разчита, че след като има под ръка Google и другите "вълшебни възможности" на Интернет, може да не знае и да не помни нищо от историята, защото тя винаги му е достъпна чрез смарт-телефоните! Проблемът е, че знаенето на историята предполага не само запаметяването на различните исторически събития и факти, но и тяхното осмисляне и свързване в тъканта на историческото съзнание на народите! Тези народи, които не знаят историята си, са обречени на изчезване, но подобна трагедия очаква и тези народи, които не знаят и не разбират истинската си история, а са готови да приемат фикциите, които продажни политици и политикани им втълпяват в главите!

В оставащите няколко реда ще се опитам да отговоря на някои от "въжделенията" на "редакторите на Десен профил", без да се заблуждавам нито за минута, че ще мога да ги убедя в каквото и да е.

1. "Комунал-онанистичният режим" безусловно погуби хиляди невинни хора след преврата на 9-ти септември 1944 година, но стотици хиляди хора погуби и режимът, който беше свален от този преврат! Спомнете си жертвите на безсмислените и катастрофални войни от началото на XX век, войнишкото въстание, превратът на 9-ти юни, бунтовете през 1923 година, противодържавната активност през периода на Втората световна война, и ще видите, че ако се тегли калема не е ясно кой е убил повече българи? Ако войните можем да считаме, че са водени за националното обединение на българите, то не трябва ли все пак да се търси сметка защо политиците от онова време са били толкова неграмотни и продажни, та да не предвидят нито веднаж успешно в цели три войни на коя страна да застанат, и каква политика да водят, та България да не загуби? Слава Богу, че поне в четвъртата България не обяви война на СССР, а се отърва само с бомбардировки от англо-американците. Благодарение на СССР и Германия България дори спечели Южна Добруджа!

2. "Комунал-онанистичният режим" отпреди ноември 1989 година остави една грамотна нация с повече или по-малко модерна индустрия и селско стопанство, благодарение на които България беше сред първите 40 държави в света по икономическо и социално развитие! Това е по статистиките на ООН от онова време. Погледнете сега къде е България по същите тези статистики на ООН!? За това, разбира се, отново са виновни "комунал-онанистите", защото Десните са били на Луната и нищо не са можели да направят от там по време на така наречения преход!? А какво да кажем за ролята на онези специалисти от западните университети, МВФ и МБР, които съветваха, както бившите агенти на КДС, така и техните Десни съобщници какво да направят, за да разграбят по най-успешен начин построеното от народа през годините на "комунал-онанизма"?

3. Атомната централа в Белене далеч не е толкова очевидно ненужна за България. Страната не разполага с големи и надеждни източници на хидроенергия, а топлоелектрическите ѝ централи скоро неизбежно ще трябва да бъдат затворени, освен ако в Европа не дойде на власт Доналд Тръмп! Глобалното затопляне буквално "чука на вратата" и масовата електрификация на транспорта може да дойде значително по-рано, отколкото им се струва на "десните специалисти" по енергетика.

4. Русия е освободила България от турско робство, независимо от това каква е била целта на Александър II и правителството му. За освобождението са загинали десетки хиляди руснаци, румънци, финландци и други поданици на Руската империя. Ако т. н. Десни имат поне капка човешка доблест и благодарност, то би трябвало да престанат да дискутират този въпрос, защото поведението им е най-малкото некрасиво, да не кажа отвратително!

5. Паметниците на Съветската армия в България, по мнението на някои хора, може и да са малко повече отколкото трябва, но те не бива да се възприемат като символи на зависимостта на България от Русия, защото такава за момента не съществува. Те са символи на благодарността на човечеството и българския народ към милионите жертви, дадени от СССР във войната срещу нацизма. Ако някой открито провъзгласи, че съжалява за разгрома на нацизма, то аз нямам нищо против той да ненавижда и паметниците на Съветската армия. В противен случай си позволявам да посъветвам враговете на паметниците на Съветската армия да си затварят устата и да приемат историята такава каквато е! Освен това аз по принцип съм противник на разрушаването на паметници от миналото, когото и да възхваляват те, защото историята е такава каквато е и с разрушаването на един или много паметници тя няма да се промени или да бъде изтрита от миналото!

6. СССР обявява война на България на 5 септември, защото според уговорките в Техеран и Ялта България попада в сферата на влияние на СССР. Ако някой не е съгласен с това – да ругае Рузвелт и Чърчил, но да не забравя, че и те не са имали много възможности да лавират по онова време. Освен това е предстояло изтеглянето на немските войски от Гърция и окупацията на България е била необходима, за да се предотврати това изтегляне.

7. Ако Русия е освободила, па било и по користни съображения, България от турско робство, то също по користни съображения Англия е направила всичко възможно да намали ефекта от победата на Русия в Освободителната война. Англия никога не е изразила съжаление за тази си несправедлива политика в ущърб на България и в полза на Отоманската империя, която струва на България още толкова територия, с колкото тя разполага днес. Напротив, след Първата световна война, Великобритания заедно с Франция, безмилостно отнемат от България още територии, които те раздават на Гърция, Сърбия и Румъния! Едва през Втората световна война, благодарение на Германия и СССР, в договора от Крайова България успява да си върне поне Южна Добруджа. Благодарение на СССР, на Парижката конференция, макар че е победена страна, България "не загубва нито една педя земя", както е бил обещал Молотов, въпреки претенциите на Гърция и Югославия за нови територии от България. Срамно е тези неща да се забравят и е недостойно за така наречените Десни да плачат за режимите от преди 9-ти септември, в които продажни политици като днешните са разграбвали страната и са били готови да я продадат за "паница леща"!

8. Що се отнася до Русия и Путин, то по-добре е да се въздържаме с предсказанията, защото бъдещето е все още пред нас и то съвсем не изглежда толкова розово и победоносно за Запада, ако сложим на везните и Китай, а без него според мен не може!

Въпреки всичко трябва да призная, че аз чета много от публикациите в "Десен профил", като намирам някои от тях за разумни и градивни, и това е главно защото така нареченото "ляво" в България далеч не е това, което би трябвало да се разбира под този етикет. Не може една социалистическа партия да претендира, че е лява и че радее за интересите на бедните и средните класи, като държи в най-висшите си органи олигарси, забогатели от разграбването на националната икономика и богатства през прехода към така нареченото "Пазарно стопанство". Впрочем аз далеч не съм убеден, че "Свободният пазар" е бъдещето на социално-икономическото развитие на света, дори ако забравим за момент, че "Свободният пазар" е само една фикция в главите на икономистите. Според мен бъдещето е в баланса между ролята на държавата и частната инициатива, но този баланс тепърва ще видим как ще продължи да работи в Китай, както и къде минават границите между държавното и частното в икономиката? Историческа истина е, че нито една развита национална икономика в света не е станала такава без участието на държавата с капитали, митнически регулации и целеви инвестиции. По тази причина икономическата политика на българските правителства на прехода се провали трагично, унищожавайки дори наследството, оставено от "комунал-онанистичния режим" отпреди 1989 година!

Дилетант

Провалени планове и надежди

В реч през 2007 година пред "CommonWealth Club of California" генерал Wesley Clark споделил, че през 1991 година, подсекретаря по политиката на отбраната на САЩ Paul Wolfowitz казал, че САЩ имат на разположение пет до десет години да разчистят "съветските клиентски режими", преди да се появи опасността от нова суперсила, която да се опита да оспори световната хегемония на САЩ и Запада. Атаката на 11 Септември 2001 срещу кулите на Световния търговски център и Пентагона даде повод на Rumsfeld, Wolfowitz и другите автори на "Project for the New American Century" (PNAC) да се заемат с дестабилизацията на редица арабски и ислямски режими, като следващ етап от реализацията на идеите от PNAC. Същият генерал W. Clark твърди, че веднага след 9/11 в Пентагона са били разработени планове за дестабилизация и сваляне на седем Близко- и Средноизточни режими: Ирак, Сирия, Судан, Сомалия, Иран, Ливан и Либия.

Забележка. Горният параграф е ЦИТИРАН буквално от материала в блога ми от 19 март 2012 година.

Ние всички сме повече или по-малко свидетели на събитията от 90-те години, които Волфовиц определя като фатални за успеха на плановете, разработени в PNAC за предотвратяването НА ПОЯВАТА в света на нова суперсила, която да оспорва господството на САЩ през новото столетие.

Очевидно "разчистването на съветските клиентски режими", предвиждано от Волфовиц, завърши успешно, поне що се отнася до интересите на САЩ и васалите им в Западна Европа. Почти цялото постсъветско пространство в Източна Европа е под крилото на НАТО и в прегръдката на Европейския съюз. Тези държави, които все още не са обхванати от двете организации, неистово се стремят да се присъединят към тях, очевидно ласкаейки се да станат част от "цивилизования свят на АТЛАНТИЧЕСКОТО демократично семейство" – каквото и да означава това!?

Бившите социалистически страни с по-голям или по-малък успех тръгнаха с първоначален ентусиазъм по пътя на западната либерална демокрация. След време обаче някои от тях, пред опасността от имиграция на различни от тяхното население религиозни етноси, "удариха спирачките" на либерализма и си заслужиха неудоволствието и дори презрението на политическите лидери от либералния Запад, които видяха в тяхното стъписване елементи от низвергнатите комунизъм и фашизъм! Появиха се неочаквани пукнатини даже в основите на ЕС. Винаги претендиращата за специално отношение и привилегии Великобритания, внезапно реши да напусне СЪЮЗА. Тук-там в останалите основни стълбове на Съюза се появяват и пукнатините на сепаратизма И НАЦИОНАЛИЗМА.

Една от основните причини за това неприятно развитие е, че в стремежа си да утвърдят абсолютното си имперско господство над света САЩ се навряха в едно гнездо на оси, каквото неочаквано се оказаха страните на исляма. Това последва от опитите им да дестабилизират седемте ислямски държави, за които планове говори генерал Уесли Кларк. В допълнение на това Русия се осъзна от приспивната либерална песен на Запада и разбра, че припевът ѝ е предназначен да я унесе и по този начин да ѝ прибере несметните природни богатства, оставяйки за руския народ само магията на упояващата песен за свобода и демокрация! Изглежда великите имперски народи си остават велики дори тогава, когато тяхното величие е отминало безвъзвратно в историята, както е например случаят с Великобритания, и не са особено склонни да се разделят лесно с независимостта си.

САЩ започнаха имперската си наказателна експедиция с Афганистан. Поради безмерното надценяване на способностите си да омиротворят една треторазрядна сила, която СССР не можа да омиротвори, както се струваше на САЩ, поради неадекватността на съветската стопанска и военна машина, те вместо да напуснат Афганистан след разгрома на Ал-Кайда решиха да останат и да демонстрират на света превъзходството на менажерските си качества над тези на Съветите и да "построят един нов демократичен Афганистан"!? След Афганистан последва Ирак, който трябваше да послужи за образец на гения на САЩ да построи едно образцово демократично общество на руините на един тоталитарен режим.

Оказа се, че това далеч не е толкова лесно, както си го представяха американците. Техният опит на обществено строителство и икономическо възстановяване се базира единствено на плана Маршал в Европа и възстановяването на Япония след войната. Тези случаи са абсолютно неприложими за Афганистан и Ирак, защото при тях става дума за хомогенно население на държави, което е участвало в агресия срещу други народи и е претърпяло жестоко поражение, от което то неизбежно е придобило чувството за вина и е готово да приеме помощта на победителя като израз на благороден жест на помирение! Както в случая с Афганистан и особено в случая с Ирак, става дума за страни с вътрешни религиозни и етнически противоречия, които считат, че с нищо не са предизвикали агресията срещу тях и които приемат арогантността на победителите като незаслужено наказание и недопустима намеса във вътрешните им работи.

Впрочем, според Whitney Webb "САЩ осигурява с военна помощ повече от 70% от диктаторските режими по света"

http://www.informationclearinghouse.info/48298.htm

и целта на Америка винаги е била не толкова подкрепата за демокрацията по света, колкото утвърждаването на режимите, приемащи васална зависимост от САЩ.

Разумният човек би очаквал, че след провалите в Афганистан и Ирак имперските амбиции на олигархичната върхушка в САЩ ще претърпят преоценка и ще бъдат потърсени нови методи за укрепването на Империята. Оказа се обаче, че преоценката не е част от методите, с които се ползва управляващата върхушка на "най-великата държава на всички времена", както обичат да се самоласкаят управляващите в САЩ. Именно по тази причина те изпуснаха и появата на Путин в Русия и укрепването на неговия режим, за което спомогнаха и инсценираната безсмислена военна провокация на Грузия в Южна Осетия, както и още по-безсмисления преврат в Украйна през февруари 2014 година, който даде повод на режима на Путин да прибере практически безнаказано Крим в пазвите на Майка Русия! Наложените след този акт икономически санкции на Русия само спомогнаха за укрепването на режима на Путин и демонстрираха на населението необходимостта от укрепване на военната мощ на страната и способността ѝ за самозадоволяване в производствено и научно-техническо отношение, въпреки временните лишения, до които тази политика неизбежно ще доведе.

Резултат от самонадеяността на САЩ и ЕС е и разрушаването на държавността в Либия, акт, който лично на мен ми е непонятен и до ден днешен! Ако САЩ си нямат хабер от понятие от деликатното разпределение на силите в района на Северна Африка и положителната роля, която играеше режима на Кадафи в Либия за предпазването на ЕС от мигрантските вълни, надигащи се в Африка, то как е възможно старите колониални държави като Франция, Великобритания и Италия да не бяха наясно за последствията от разрушаването на държавността в Либия!? Как е допустимо политическата класа в тези държави, която е преживяла загубата на колониалните си империи, да се заблуждава, че ще е в състояние да озапти племенните и родови амбиции на едно население, което е било държано само по малко от половин век с мъка в подчинение от един диктаторски режим!?

За съжаление, когато лудостта замъгли съзнанието на някого, то това е задълго!

Едновременно с Либия САЩ и ЕС решиха, че могат да проведат и операцията по свалянето от власт на Асад в Сирия. В тази афера разбира се участват и други играчи със своите плиткомозъчни планове и намерения.

Израел от 1982 година има планове за разбиването на околния арабски свят на дребни, враждуващи помежду си княжества и шейхства.

Саудитска Арабия горещо желае ликвидирането и на последния светски режим, начело на който отгоре на всичко стои и управник от омразната секта на шиитите.

Ердоган от Турция храни амбиции за де факто възстановяване на Отоманската империя.

САЩ, както е известно, трябва да се грижат за осъществяването на желанията на ционистките си господари от Израел и влиятелните нефтени шейхове от Персийския залив.

Резултатът от тези на пръв поглед противоречащи си амбиции стана организираното "демократично-терористично въстание" срещу Асад. Макар че има поговорка, която казва "Много баби - хилаво дете", то въстанието беше на път да успее, ако не се беше намесила Русия, Иран и Хизбула. От тези трите сили само намесата на Русия беше неочаквана за стратезите на Запада и Изтока, но това само показва тяхната стратегическа неграмотност. Намесата на Русия беше неизбежна, защото тя се нуждаеше от демонстрация на военни способности, за които Западът очевидно нямаше реална представа. Удивителното е, не че Русия се намеси в конфликта в Сирия, а това, че тя го направи толкова ефективно! В резултат на намесата на Русия и неудачният опит за преврат срещу Ердоган, стана това, което нито Западът, нито Израел, нито пък Саудитска Арабия очакваха да стане. Постепенно се изгради нещо като съюз между Русия, Иран, Ирак, Турция и Хизбула, който всъщност е кошмар за подпалвачите на конфликта в Сирия!

САЩ, за да останат активни играчи в бърканицата в Сирия трябваше да заложат на кюрдите, тъй като само чрез тях можеха да си осигурят пехота в борбата на различните сили и течения в Сирия, но с този си ход неизбежно предизвикаха недоволството на Турция и дори реалното ѝ преминаване в съюза между Русия и Иран. На практика Турция за момента е извън НАТО и изобщо не е ясно дали това няма да е завинаги, защото – реално погледнато – днешна Турция на Ердоган няма нужда от НАТО, както между другото нямат нужда от НАТО и останалите европейски страни, макар и още да не са проумели този факт!

Оттук нататък основните карти в Сирия държи Путин и каква ще бъде в крайна сметка бъдещата позиция на Русия в района зависи от това как той ще изиграе картите си? Ако се съди по политиката на Русия от началото на идването на Путин на власт досега, то шансовете, че той ще изиграе картите си по най-добрия начин, са изключително големи. Путин има едно качество, което е особено важно за Русия в момента. Той има огромно стратегическо търпение и никога не действа преди да е дошъл най-добрия момент за това. В момента единственият ход, който Западът има срещу Русия, е създаването на допълнителни проблеми в Източна Украйна. Това е така, защото Русия едва ли може да води активни военни действия на два фронта, но всяка акция в Украйна изисква "големи топки" от страна на западните стратези, защото не е ясно с каква сила ще реагира Русия на една сериозна провокация в Украйна? Каквото и да се говори за готовността на НАТО да отрази всяка атака на източния си фланг, то тази готовност винаги трябва да се преценява пред опасността от една ядрена война, т. е. дали САЩ и големите западни държави са готови да се пожертват за някакви локални интереси, та дори това да са интереси в Източна Европа. Именно по тази причина НАТО е ненужна организация, защото тя поставя света пред опасността от ядрен конфликт дори в случай на маловажни демонстрации на сила и решимост!

Досега дори не съм споменал за Китай и неговата все по-нарастваща роля в световната политика, което има пряко отношение към идеите на PNAC и думите на Волфовиц за необходимостта от предотвратяване на появата на нова суперсила в света, цитирани в началото на този материал. Наскоро прочетох книгата на Збигнев Бжежински:

"Out of control: global turmoil on the eve of the twenty-first century"

Това е една сравнително стара книга, писана, ако не се лъжа, през 1993 година. Интересното в нея е, че се говори преди всичко за опасността, която крие Япония за хегемонията на САЩ в света и практически почти нищо не се говори за опасността за САЩ от страна на Китай, да не говорим за Русия, която по онова време очевидно се е считала вече за "умрял кон", а както е известно умрелите коне не ритат! Днес президентът на САЩ Тръмп, който беше избран едва ли не на антикитайска платформа, варира в отношенията си към Китай от гневни туитове, когато е далеч от Си Дзинпинг, до подмазвачески умилквания, когато се среща с него, защото това е представителят на бъдещата суперсила! Колкото и да е неуравновесен Тръмп, той все пак разбира, че единственият съюзник, който САЩ и Западът може да имат срещу Китай, е Русия, но мозъчните тръстове на "дълбоката държава" в своята всеобемна русофобия са все още далеч от разбирането на този факт, а когато го осъзнаят, то вероятно ще бъде твърде късно, защото самата Русия не може да си позволи със своите 145 милиона жители и територия от 17 милиона квадратни километра да не бъде в приятелски отношения с поне една от граничещите с нея велики сили!

В заключение на този бегъл преглед на провалите на Запада в стратегическото противостоене със Изтока не мога да не отбележа и истерията на западните Средства за масова дезинформация (СМД) във връзка с предполагаемата подмолна дейност на режима на Путин в "светая светих" на западната демократична изява – изборния процес! Почти всички западни демокрации единодушно отдават изборните провали на традиционните политически партии на "хибридната война и фалшивите новини“, генерирани от Русия по личното нареждане на Путин!? И всичко това се прави от една "бензиностанция с ракети и ядрени оръжия", както обичат да квалифицират Русия западните политици!? Изглежда на никой не му идва на ум, че по този начин се издига престижа на режима на Путин, който се оказва способен и на далеч по високи достижения от елементарната и груба дезинформация, на която високо интелектуалните западни мозъчни тръстове се опитват да ни втълпят, че е способна Русия! В това отношение е интересна статията на Andrew Higgins в Ню Йорк Таймс, който изглежда единствен е прозрял трагичната несъстоятелност на истерията в СМД в статията си:

"Why Putin's Foes Deplore U.S. Fixation on Election Meddling"

https://www.nytimes.com/2017/11/23/world/europe/russia-vladimir-putin-liberals.html?emc=edit_th_20171125&nl=todaysheadlines&nlid=16863361

Дилетант

Отново за русофобите

Тези дни в българското медийно и политическо пространство се разгоря поредната шизофренична свада между русофилите и русофобите. Повод за това стана заявлението на говорителката на Външното министерство на Руската Федерация във връзка с поредното оскверняване на паметника на Съветската армия в София от – както винаги – неизвестни лица!? Това значимо за утвърждаването на национално-патриотичните ценности на русофобите активно мероприятие почти съвпадна с есенната ни миграция към САЩ, поради което не можах да проследя всички детайли на историческото събитие, за което моля да бъда извинен, ако сбъркам нещо, ако пропусна някой или добавя несъществуващ факт!

Доколкото разбрах, паметникът е бил осквернен с надпис "100 години ционизъм"!

Както е нормално в такива случаи, софийските власти почистили надписа и – както се казва: "Ни лук яли, ни лук мирисали!"

Да ама не!

Руското външно министерство, в лицето на Мария Захарова, с всичкото си нахалство взело, че протестирало по въпроса!

Мария Захарова, както твърдят, прочела протеста, което означава, че не си го е измислила в момент на умопомрачение, демонстрирайки липсата на важни за българската патриотична чувствителност и самосъзнания познания по историята на България!

Това което дълбоко е накърнило чувствителността на българските патриоти-русофоби е твърдението, че Съветската армия, разгромявайки войските на фашистка Германия, е допринесла и за спасяването на 50000 евреи от България!? Това, както е известно, е едно от малкото неща, с които българите могат да се похвалят с участието си във Втората световна война и ето, че проклетите руснаци искат да ни отнемат и този светъл лъч от нашето минало! (Впрочем, има и още едно постижение на българите през тази война, за което кой знае защо не желаем да се говори особено много, а именно, че България, доколкото знам, е единствената страна от лагера на победените, която е излязла от войната с увеличена територия – Южна Добруджа! Причината да не желаем много-много да се говори за това е, че вероятно за Южна Добруджа трябва да благодарим на Хитлер и Сталин!?)

Какво нахалство от страна на руснаците? Нима те допускат, че ако Вермахтът беше разбил Съветската армия, българските политици е нямало да застанат пред влаковите композиции и с телата си да предотвратят извозването на евреите към лагерите на смъртта? Та нали същите тези политици само година-две преди гласуването през 1943 година по "еврейския въпрос" са гласували смело и самоотвержено, с бурни овации, обявяването на война на САЩ и Англия, с което са предизвикали даже отвращението на цар Борис, който кисело заявил: "Груев, поне да не бяхте аплодирали толкова възторжено!", или нещо подобно! Предполагам, че Захарова е намеквала и за факта, че 1943 година, когато е станало гласуването в българския парламент, "съвършено случайно" следва след победата на Съветската армия над Вермахта при Сталинград, което за много хора, а както изглежда и за българските парламентаристи от онова време, е изиграло ролята на студен душ, охладил вярата в крайната победа на Вермахта до степен, при която народните представители може би са си помислили, че не е необходимо чак толкова да се бърза по еврейския въпрос!?

Преди всичко обаче искам да изразя удивлението си от историческата несъвместимост на надписа "100 години ционизъм" и паметника на Съветската армия, където този надпис е бил изрисуван!? Откъде накъде Съветската армия и, както изглежда, Октомврийската революция се свързват с ционизма?

Вярно е, че евреите са играли съществена роля във Февруарската и Октомврийската революции и в последвалата ги гражданска война, но онези евреи едва ли са били ционисти, а по-скоро са били интернационалисти. Освен това мен малко ме стряска идеологическата непоследователност на русофобското пространство. Руските комунисти биват обявявани ту за антисемити, ту за поддръжници на ционизма!? Мисля, че е време русофобите да си изяснят този въпрос веднъж завинаги! Аз дори бих искал да им помогна малко в това отношение.

1. В царска Русия за евреите е имало ограничения къде могат да живеят (имало е географска линия, на изток от която те не са имали право да се заселват), както и какви професии могат да упражняват. Периодически е имало погроми срещу еврейските общности. Подобни погроми е имало и в други страни на Европа, но съвременните русофоби предпочитат да не си спомнят за тях.

2. Тези ограничения, израз на антисемитизъм, естествено са будели недоволство у младежите с еврейски произход и голям процент от тях са били със социалистически убеждения, тъй като социализмът им е обещавал равенство и права, както на тях, така и на всички етноси в Руската империя.

3. Голяма част от ръководителите на различните социалистически партии в Русия (есери, меншевики, болшевики) са били от еврейски произход и са участвали активно както в двете революции през 1917 година, така и в гражданската война след това.

4. След революцията, Сталин ликвидира част от евреите, които са били на ръководни позиции в Болшевишката партия. Причината за това е била не неговият антисемитизъм, а фактът, че тези хора (Зиновиев, Каменев, Троцки и др.) са били против неговата политика за утвърждаване с всички възможни средства на социализма в Русия и за бърза индустриализация на страната, за да може тя да се противопостави успешно на бъдещите атаки на буржоазните демокрации, целящи унищожаването на социализма като лош пример за тяхната работническа класа.

Освен ликвидирането на евреи-комунистически водачи по време на терора на Сталин в Русия през 20-те и 30-те години, често във вина на Сталин се внушава и антиеврейската политика на комунистическата партия в края на 40-те и началото на 50-те години. При това се премълчава едно важно събитие в Москва, което е предизвикало смяната на отношението на Сталин към руските евреи.

Малко хора в България знаят, че СССР е първата държава, признала Израел, почти веднага след обявяването на независимостта му през 1948 година. Причината за това е била, че Сталин е разчитал чрез ранната си подкрепа за Израел, СССР да получи достъп за влияние в Близкия изток. По тази причина СССР и някои държави от източна Европа (Чехословакия, Югославия и др.) активно подпомагат с оръжие победата на Израел във войната му срещу арабските армии, която започнала на следващия ден след обявяването на независимостта на Израел. Всичката тази политика и замисли на Сталин са били облени със студен душ, когато през 1948 година 50000 евреи се събират на екзалтирана демонстрация в първия ден на Рош Хошана пред синагогата в Москва, където със сълзи на очи акламират посланичката на Израел в Москва, ционистката Голда Меир. Тази понятна демонстрация на евреите кара Сталин сериозно да се замисли доколко той може да разчита на лоялността на евреите към СССР!? С типичния за Сталин замах, всички евреи са били обявени за космополити – един от многобройните потенциални грехове на сталинската идея за истински комунист! Веднага следват репресии, в които не е пощадена дори Жемчужина – съпругата на Молотов, която е била един от организаторите на демонстрацията. С това започва цяла серия от репресии срещу евреите в СССР, които е трябвало да кулминират в тотална депортация на евреите в Сибир, за което е попречила само смъртта на Сталин.

С други думи, отношението на руските комунисти към еврейството и ционизма е в най-добрия случай доста двусмислено и съвсем не е толкова просто те да бъдат заклеймявани като ционисти или като антисемити. Подобни детайлни различия и противоречия обаче са непостижими за българските русофоби и изобщо десни политици. Те хората, имат работа да вършат, за да си заслужат финансирането от различните неправителствени организации, които са неправителствени главно защото не отговарят пред българското правителство и народ, а не защото са независими от други правителства!

В скандала се намесиха много кадърни и некадърни политически наблюдатели. Стигна се до заклеймяване на някои изключително ерудирани и смели политици, като например професор Иво Христов, който се опита да разясни на колегите си от народното събрание някои елементарни факти от близката и по-далечна история на България, имащи отношение към въпроса за евреите и отношенията на България с Русия. Той си позволи да изрази съмнение в нивото на образованост, а като следствие – и в умствената способност на болшинството българи да разберат за какво точно става дума, но удари на камък главно поради традиционната умствена недостатъчност, характерна открай време за българските политици. В резултат на това му беше поискана оставката от Народното събрание, която той абсолютно правилно отказа да подаде!

Изглежда, че през последните години различията в историческата трактовка на редица събития от българските и руските учени все повече и повече нарастват, пропорционално на слугинското сервилничене на българският политически елит към новите господари на съдбата на България. Проблемът е, че България по традиция обикновено се присъединява към коалициите, които губят битките си (двете световни войни), или в най-добрия случай участва в победоносни коалиции, но по някакъв невероятен начин се изхитрява в последния момент да се скара със съюзниците си и да се окаже в лагера на победените (двете балкански войни)! Кой знае защо се опасявам, че и този път българите ще останат верни на традициите си в това отношение!

Дилетант

Пенсионирането на Бабуса

– Опасно е да пътуваме с Бабуса на дълги разстояния! – заявих аз с тон, който трябваше да приключи спора.

– На мен ми се пътува до Германия и аз държа да го направя, защото не е ясно още колко време ще съм кадърна да шофирам?! – заинати се Юлия.

Този довод беше нов. Досега не беше използван в подобен контекст и аз се замислих. Наистина след някоя и друга година Юлия можеше да се окаже неспособна да шофира и тогава, щем не щем, трябваше да си седнем на задниците и да приключим с пътуванията!

Все пак Бабусът през последните две години поне 4 пъти се бе наложило да бъде транспортиран с репатрак на разстояния над 40 километра. Пътуването до Германия щеше да направи една повреда фатална за буса, който беше вече на 28 години! От друга страна това пък можеше да се окаже доста положително, защото най-накрая щеше да ни застави да се разделим с тази машина, която чувствахме почти като член на семейството и не можехме да си наложим да изоставим!

Както бихте се досетили, аз се предадох и предпочетох пътуването пред перспективата да остана на диета от хляб, сирене, домати, краставици, ракия и вино, която ми бе предложена като алтернатива на участие в пътуването, докато Юлия и Нина щяха да се носят по пътищата на Европата. Започнах да се настройвам за пътуването, надявайки се, че поне до Фрайбург ще стигнем без проблеми!

Дойде и денят на заминаването. Предната вечер натоварихме бурканите с лютеница, щайгите с картофи, домати, чушки и една петлитрова бутилка с минерална вода от Банкя за из път. Продуктите на земеделския труд на Юлия и Нина бяха предназначени за дъщерята на Нина, която се трудеше за благото на немския народ във Фрайбург. На сутринта, рано-рано, се натоварихме на Бабуса и се понесохме по разбитите междуселски шосета на демократична България към Драгоман, а след това по гладкия царски път към Калотина и Европата.

През границата минахме бързо. Нямаше опашки от югоизточните комшии.

Спряхме в Пирот и си купихме 3 килограма печено прасенце от месарницата на Миньо и отново Бабуса се закроти на пътя, който братята сърби с бързи темпове превръщаха в магистрала.

До Хърватска спирахме само да заредим газ. Сърбите събираха тук-там скромни такси за магистралата и всичко беше прекрасно. Когато обаче навлязохме в Република Хърватска, нещата доста загрубяха. Хърватите събираха по 3-4 пъти по-големи такси за по-кратки разстояния от сърбите, а отгоре на това, когато трябваше да ни връщат ресто, вместо евро ни връщаха от техните нещастни куни! На излизане от Хърватска имахме вече почти една торбичка ненужни куни, които вероятно така и щяха да си ни останат за спомен за цял живот.

Привечер минахме в Словения и с разумна скорост, за да не привлечем без нужда вниманието на някой полицай за някакво непонятно нарушение, се устремихме към Марибор, където по традиция нощувахме в един хотел близо до магистралата.

В хотела пристигнахме към 20 часа. Места имаше и ние се настанихме. Жената на рецепцията с искрено съчувствие попита Юлия дали е тръгнала да търси работа? Юлия ѝ благодари за комплимента, като възприе въпроса и като намек, че все още изглежда доста млада, но ѝ каза, че сме тръгнали на разходка! Аз през зъби промърморих "Г*з път да види!", като внимавах някой да не ме чуе.

В стаята разтворихме дисагите. Изпихме по чашка ракия със салатка. След това си наляхме и вино и се насладихме на прасенцето на Миньо, което ни се топеше в устата. Позамаяни от алкохола се натъркаляхме в леглата и се гушнахме в "пазвите на Морфей".

На другия ден станахме рано. Натоварихме се на Бабуса и потеглихме към Австрия.

Пътуването през Австрия беше ужасно досадно. Ту валеше дъжд, ту грееше слънце. Освен дето трябваше да си купим винетка, австрийците периодически ни събираха по 8-9 евро - къде за тунел или мост, а къде просто така – неизвестно защо? В допълнение почти на нито една бензиностанция нямаше газ и голяма част от пътя трябваше да пътуваме на бензин, което беше по-скъпо, а и Бабуса не го биваше много на бензин.

Изведнъж, в късния следобед, когато отново трябваше да заредим бензин, Юлия възмутено обяви, че тя никога не би живяла в Австрия! Причината за възмущението ѝ не беше толкова липсата на газ, колкото хълмовете и планините покрай магистралата, които пораждаха клаустрофобичното чувство, че се намираме в улей за бобслей. По склоновете тук-там се гушеха китни къщички, заобиколени от ливади с пасящи крави. Юлия се чудеше как тези хора живеят така изолирани един от друг и как не им е скучно, като сигурно е трудно да се срещат и да си говорят при такива разстояния?!

През Австрия ние само минавахме на път за Мюнхен, където трябваше да се видим с Валерата. С него бяхме работили в Калифорния в една компания. Около две години той живя у нас на квартира със Сашка – дъщеричката му от първия брак.

С Валера не се бяхме виждали повече от десетина години, а през това време той се беше развел с втората си жена, беше се оженил за трети път и даже имаше две момченца – едното на 7, а другото на 4 години. Наскоро той се беше преместил от Москва в Мюнхен, където беше станал партньор в "Де Лойд & Туш".

Когато влязохме в Германия и наближихме Мюнхен, аз се обадих на Валера по телефона в работата му. Разбрахме се да си намерим хотел някъде около тях и отново да му звъннем, за да дойде да ни вземе с колата си.

Когато стигнахме до адреса му, зададохме на GPS-а да ни намери мотел. Той откри един "Мотел 1" наблизо и ни поведе натам. Слава Богу, места имаше. Стаите бяха по за двама души и толкова големи, че около креватите имаше само по около 50 сантиметра за минаване, но иначе си имаше баня и беше чисто и лъскаво. Разбира се цените бяха солени – по 85 евро за двама и 65 евро за един!

След като се настанихме, отново звъннах на Валера, дадох му адреса на мотела и се разбрахме към 19 часа да го чакаме пред входа.

В уреченото време Валера се появи пред мотела със служебното си BMW (петица) и ние се натоварихме вътре. До апартамента му беше близо, така че скоро се запознавахме с дечицата и се прегръщахме с Аня, с която се бяхме запознали преди години в Калифорния.

Валера извади някакви многогодишни уискита, които току-що беше донесъл от Ирландия, откъдето се беше върнал предния ден. Полека-лека парите от ароматното уиски започнаха да обгръщат невроните ни, а след това и да проникват в тях. Разнежихме се и започнахме да си спомняме миналото, когато Сашка беше само на 6 години. Спомнихме си как тогава един ден той и жена му, потъвайки в дебрите на поредната кавга за глупости, попитали Сашка "Кой е най-важен – мама или татко?", а Сашка им отговорила с безапелационната си невинност "Най-важна е Юлия Атанасова!" Двамата зяпнали от изненада, а след това прихнали да се смеят и така се разсеяли черните облаци на поредната караница!

Спомнихме си и молитвата на Сашка към нейния трол: "Трол, а трол, направи така, че Юлия да стане богата! Дай и цели 10 долара!?"

Вечерта мина прекрасно. Освен уискито имаше и хубаво вино, което окончателно омая невроните ни, а месото с гъби заличи спомените от сандвичите на крайпътните закусвални!

На другия ден отново яхнахме Бабуса и зададохме на GPS-а адреса на племенницата във Фрайбург. За съжаление устройството предпочете да не ни води по магистралата през Щутгарт, а през райони покрай южната граница на Германия. В това нямаше нищо лошо, защото времето беше прекрасно и природата много красива. Пътят се виеше покрай живописното езеро Бодензее. В един район обаче имаше големи ремонти на пътищата и GPS-ът се обърка. Отне ни около половин час докато се усетим, че се движим по някаква сложна затворена крива. Наложи се да изключим провинилото се устройство и да минем на архаичното, преди GPS-но ориентиране, което се базираше на аудио-контакти с местните граждани. Комуникацията с туземците ни се затрудняваше от нашите рудиментарни познания на немския и техните рудиментарни познания на английския. Все пак след около половин час решихме, че сме излезли от опасната зона, довела до объркването на GPS-а, и отново го включихме. Оказа се, че сме познали, и до Фрайбург той ни води уверено и безпогрешно.

Както вероятно сте забелязали от изложението ми досега, Бабусът се държеше безупречно, но на тази безоблачност идваше краят, за което ние дори не подозирахме!

Във Фрайбург навлязохме в "час пик", което означаваше чакане по светофари и забавено придвижване поради трафика. В такива случаи след време обикновено започваше да се включва вентилатора при радиатора на Бабуса. Така се случи и този път, но при включването му внезапно се зачу някакъв вой на сирена! Аз отначало помислих, че минава линейка или полиция, но скоро разбрах, че тази "сирена" звучи някак по-различно! Попитах Юлия какво става и тя троснато ми отговори, че нещо вие в Бабуса! След малко "сирената" престана да вие, но при следващото спиране на светофар тя се обади отново. Разбрах, че това е вентилаторът и предложих на Юлия да спре, за да не стане беля, но вече бяхме стигнали до целта и като спряхме, след секунди "сирената" отново спря да вие! Помислих си, че все пак сме късметлии, защото очакваният от мен "проблем" с Бабуса се беше проявил в края на пътуването и нямаше да се налага да даряваме лютениците и щайгите с органични зеленчуци на непознати хора на пътя!

Додо ни чакаше пред входа. Набързо разтоварихме багажа. След това откарахме Бабуса до един близък паркинг, на който автоматът, за щастие, беше повреден, та не можеше да си платим. Паркирахме Бабуса безплатно.

Отидохме до хотела, който Додо ни беше резервирала за три дена срещу скромната сума от 250 евро. Това, общо взето, беше най-евтиния хотел от всички до момента. Ние разполагахме с кухня, малка столова и спалня.

На другия ден беше неделя и не можеше да търсим сервиз за Бабуса. Отдадохме се на мързел и лентяйство, тъй като валеше ситен дъждец, който не предразполагаше към разходки. Все пак отделихме двадесетина минути и отидохме до Бабуса, където аз се заврях под него и проверих дали вентилаторът случайно не се е разхлабил и дали перката му не бие по някоя ламарина или пък, недай Боже, по радиатора. Всичко беше стабилно закрепено и надеждите ми за подобен дребен и лесно поправим проблем не се оправдаха.

Вечерта отидохме четиримата на ресторанта "Крокодилът" (ресторантът всъщност имаше друго име, но наблизо се мъдреше една статуя на крокодил), където традиционно вечеряхме при посещенията си във Фрайбург. Тъкмо се настанихме на една маса и си поръчахме ядене и Юлия установи, че ѝ липсва чантичката с документите и кредитните карти! Тя не можеше да се сети дали си я беше взела от хотела, но започна да фантазира, че на мостчето пред ресторанта стоели някакви подозрителни личности и май един от тях се бил бутнал в нея! Притеснението ѝ заплашваше да провали вечерта и Додо, като най-млада и най-бърза, рипна и замина към хотела да провери дали чантичката не е останала там. След двадесетина минути, когато вече вечеряхме, тя се върна със заветната чантичка и настроението ни веднага се повиши и вечерята продължи с приятни разговори и спомени за подобни случаи в миналото, завършили щастливо като този път!

На другия ден рано-рано се натоварихме с Юлия на Бабуса, набрахме на GPS-а адреса на сервиза на Фолксваген и заминахме да търсим помощ и утеха. Там ни приеха много любезно. Някакъв началник, който знаеше английски, се осведоми за проблема ни и нареди на един майстор да диагностицира повредата на Бабуса. След двадесетина минути майсторът дойде и обясни на началника нещо на немски, от което разбрахме само думата "капут"! Веднага се досетихме в какъв смисъл ще е превода на началника и когато той свърши с обяснението си, ние го попитахме какво може да се направи? Той каза, че ще проверят, и след малко дойде да ни каже, че нищо не може да се направи, защото колата е много стара. Като видя оклюманите ни физиономии, началникът ни каза, че по принцип вероятно можем да караме известно време и с виещ вентилатор, защото кога точно той ще се счупи окончателно не е известно никому?! Ние бяхме вече говорили с братовчеда Пейчо по телефона и той беше дал същата диагноза на повредата с утешението, че преди години той бил карал цял месец с подобен виещ вентилатор и нямал никакви проблеми. Все едно нямаше какво да правим и се примирихме със съдбата си, но се наложи да се откажем от намеренията си да ходим при един приятел в Бремен, откъдето между другото преди двадесетина години бяхме купили Бабуса. Решихме на другия ден да поемаме обратно към България, надявайки се, че няма да има задръствания по пътя, които да подтикнат вентилаторът да ни тормози с виенето си! Сетихме се, че в случай на задръствания можем да пускаме отоплението на купето, което ще намали необходимостта от включване на вентилатора.

На другия ден, в ранни зори, потеглихме към Виена, през Будапеща и Белград за Годеч. Избрахме този маршрут, защото Юлия категорично отказа да се върнем по стария – през Марибор – заради многобройните тунели, мостове и изобщо магистрала оградена от двете страни от планини и хълмове и почти без никакви изходи! Тя по никакъв начин не желаеше да закъсаме в Австрия в някой от безкрайните тунели, откъдето кой знае как и в какво състояние щяха да ни изкарат?

Почти на границата с Австрия спряхме на една бензиностанция да заредим колата и да похапнем. В закусвалнята касиерката – българка – се разтопи от щастие като разбра, че сме българи. Тя горката работела за "жълти стотинки" и не била виждала българи отдавна, та на бърза ръка ни избърбори проблемите си, наругахме заедно българските политици, които бяха докарали българите да се скитат немили-недраги по Европата и т. н.

Вечерта пристигнахме в покрайнините на Виена и си наехме стая в хотел от веригата "Ибис". Тези хотели ги има навсякъде по Европа – особено около летищата и гарите – и са с приемливи цени и прилични стаи. Бабусът до момента се беше държал превъзходно, като само веднаж "просвири" за десетина секунди при едно задръстване в Германия. За наше щастие времето беше хладно и това също помагаше много.

На сутринта хапнахме по един кроасан с кафе и продължихме по пътя. Аз както винаги се бях разположил на задната седалка. По едно време усетих, че някаква топлина извира под седалката и ми грее нетърпимо на краката. Попитах Юлия дали не е включила отоплението, но тя каза, че не е. Помислих си, че плъзгачът на регулатора не е затворил добре разните клапани на отоплението и на това се дължи горещината, която извираше изпод седалката.

Стигнахме Белград, където имаше задръствания, но Юлия включи отоплението на купето и до "сирена" не се стигна. Някъде след Белград заредихме с газ и решихме, че като отминем Ниш, ще спрем за ново зареждане и ще похапнем, за да не се разправяме с приготвяне на вечеря в Годеч.

Отоплението беше изключено, но в краката ми духаше все по-горещ и по-горещ въздух. Притеснението ми нарастваше, но от друга страна непрекъснато се приближавахме до България и това компенсираше безпокойството ми.

Отминахме Ниш и навлязохме в трасето на новостроящата се магистрала. Пътувахме по платното, което беше почти готово. По средата имаше конуси, които разделяха двете посоки на интензивното движение. По едно време моторът започна да бучи страшно, като че ли изкачваме някаква стръмнина. След малко попитах Юлия защо така бучи мотора, но тя не отговори. Изведнъж се чу "бум" и моторът започна да работи спокойно, но се загуби тягата на колелата и Бабусът започна да върви по инерция. Отново запитах какво става, но отговор не получих, защото в този момент Юлия се стараела да изкара по инерция до удобно за паркиране място в края на платното на насрещното движение. Когато тази опасна маневра приключи, тя ме информира за очевидното, че Бабусът е "капут"!

Бяхме спрели в средата на нищото, на малка площадка до мантинелата в платното за насрещно движение. Беше тъмно. Нямахме представа къде точно се намираме, което означаваше, че дори и да се свържем с помощ по телефона, не знаехме как да им обясним къде сме?! Така седяхме в мълчание няколко минути. Изведнъж аз се сетих, че имаме карта на СБА, която по моите спомени осигуряваше безплатно репатриране до най-близкия сервиз в България, Сърбия, Гърция и Румъния. Попитах Юлия дали я носи и тя ми отговори с "не"! Аз избухнах в гневна тирада, защото тази година по изрично мое настояване тя беше станала член на СБА, а сега не носеше картата. Юлия обаче си разрови чантичката и намери картата, след което ме обвини, че аз както винаги вдигам скандали без основание!

В този момент до Бабуса се приближи отнякъде един сърбин и започна да ни разпитва какво ни се е случило? Той погледна под буса и каза, че се вижда локва от масло!? Попитахме го на какъв номер да звъним в Сърбия за помощ, но в този момент аз се сетих, че можем да звъннем на оператора на пътната помощ в България. Така и направихме и Юлия започна да му обяснява какво се е случило. Операторът обеща да се свърже със сръбските си колеги и да им каже да ни се обадят. След малко сърбите звъннаха, но ние не знаехме къде точно се намираме? Юлия даде телефона на сърбина и той обясни къде сме. Оказа се, че той е пазач на строителна техника по магистралата и фургонът му, в който живее, се намира наблизо.

По всичко личеше, че спасението беше на път. След около 15 минути се появи и полиция, която обезопаси мястото, където бяхме спрели, а след малко добръмча и един репатрак. Шофьорът му се казваше Найден. Той беше дребничък на ръст и според Нина приличал на Чарли Чаплин. Той и полицаите се заеха с натоварването на Бабуса на репатрака. След това се натоварихме и тримата в кабината на репатрака, като Юлия седна на коленете ми, и се отправихме на път.

С Найден се разбрахме да ни закара до границата, като той потвърди, че превозът се плаща от клуба. Веднага звъннахме на братовчеда Пейчо и го информирахме, че отново сме закъсали около Пирот (Преди година той ни транспортира с неговия репатрак от Пирот до Годеч.) Разбрахме се, че той ще дойде до границата и ще ни вземе от там.

По пътя завързахме приятен разговор с Найден. Той започна да ругае сегашната власт и политиците, които разграбвали държавата. След това се възмути от духовенството. Каза, че едно опело струвало в Пирот 50 евро, а в Ниш – 100! Какъв Господ е този, за който има разлика къде си умрял?! Тирадата си за религията и духовенството Найден завърши с "Е**м ти попо, е**м ти попадио!".

Известно време беше посветено на загниващите морални устои на съвременното общество! Найден с дълбоко възмущение и презрение се изказа за съвременните момичета, които всичко вършели по сметка, за младежите, които се занимавали само с дръгове и не работели нищо полезно, нито пък учели, след което ни информира, че в днешна Сърбия младите се женели и като похарчели парите от сватбата се развеждали!?

Най-горчиви слова Найден обаче беше запазил за американците, които само знаели да избиват хората с бомби от самолети, защото били страхливци! Спомена Саддам и Кадафи, Ирак, Либия и Сирия. Тази си реч той завърши с пророчеството "Они кинезите ще им покажат! Они с голи ръце ще ги надвият! Като се хванат по 50 на един и ще ги натръшкат!" Явно с превъзходството на "кинезите" в жива сила малко беше преувеличил, но презрението и омразата към американците бяха искрени и ние не посмяхме да му споменаваме, че имаме нещо общо с тази държава!

Филипиките му по отделните теми и типажи неизменно завършваха с унищожителната квалификация: "Исто говно!".

Найден явно се беше изпълнил със състрадание към нас, защото каза на Юлия, че тя е вече "стара жена" и не бива повече да кара кола!? Съжаляваше, че не можел да ни закара чак до Годеч, но нямало да го пуснат с репатрака през границата и т. н.

Трябва да призная, че пътуването ни до границата мина весело и поучително. Разбрахме, че и братята сърби хранят същата дълбока любов и уважение към политиците и управниците си, както и българите!

Стигнахме до границата. Найден ни остави на паркинга пред митницата. Обясни на граничните полицаи, че ще чакаме друг репатрак от България и си замина, след като Юлия, въпреки анемичните му протести, му тикна в ръката 10 евро в отплата за доброто дело и за веселбата!

След около 40 минути се появи и братовчедът Пейчо. Натовариха Бабуса на репатрака, а ние се натоварихме в колата на Пейчо и тръгнахме към Годеч. На границата ни видя митничарят Емо-хлебчето, който каза, че миналата година този бус вече бил минавал веднъж границата, натоварен на същия репатрак! Ние потвърдихме наблюдението му. Беше вече минала полунощ, но ние все още бяхме бодри и пълни с впечатления от края на нашето полуудачно пътешествие!

Послеслов

Оказа се, че се е скапал съединителят на Бабуса. Това дето ми е греело под седалката е било приплъзващият диск на съединителя, който най-накрая си е изхабил окончателно феродото и когато се дошло до триене на желязо в желязо съм чул "бум" и всичко, което е можело да се счупи в един съединител, се е счупило и смляло! Що се отнася до вентилатора, то там работата била лесна – лека корозия и замърсяване на втулковите му лагери, бързо почистване и смазване и вентилаторът станал почти като нов!

Братовчедът Пейчо предложи да му дадем Бабуса като резервна кола за стопански цели с право да я ползваме, когато ни потрябва и да не плащаме за ремонта. Ние приехме с удоволствие, защото и без това мислехме да захвърлим Бабуса, а по този начин щяхме само да го пенсионираме и може би още дълго да му се радваме! Сега, в оставащите седмици на престоя ни в България, го ползваме, но непрекъснато ни тормози малък страх да не ни направи някакъв друг номер.

Напролет, като се върнем, планираме да търсим друг Бабус. Съветите за това какво да си вземем са много и разнообразни. Едни предлагат да си купим нова кола, защото сме се излагали, но ние сме категорично против подобно разхищение. Въпросът е колко да е стар новият Бабус и каква марка да е? Все ми се иска да е модел произведен след 2010 година, но някои ми казват, че ще се мина, защото новите стари коли са направени да траят по стотина-двеста хиляди километра и след това започват да им се чупят различни, много скъпи възли и детайли, без които те не могат да мръднат! Та ще видим. Имаме шест месеца за мислене, а дотогава "я камилата, я камиларят!"

Разказвач