За какъв "Gate" става дума бре хора?

В България се разразява огромен скандал, а аз не разбирам защо и как стана това?

Първо какво знам:

1. Преди седмица известният чист и кристален комунист, пардон социалист, Сергей Станишев, воден от най-високи и чисти морални чувства предаде в прокуратурата един анонимен донос, според който, доколкото знам, отделът за технически средства за подслушване при МВР е водил тотално подслушване на всички! В това няма нищо странно. Комунистите са се занимавали с анонимки горе-долу от Октомврийската революция насам и както е известно, това е донесло смъртта на много милиони хора в Съветския съюз и страните от Източна Европа.

От друга страна, съвременните средства за подслушване за това са и направени, за да се използват за подслушване и това става по целия свят. В САЩ например, в комуникационните хъбове на АТТ, Верайзон, Спринт и други големи компании има специални стаи, в които е монтирана превключвателна апаратура, която копира към тайните служби на САЩ целия поток от данни, който минава през хъбовете. Нещо повече, основният разработчик на подобна апаратура е Израел и израелските компании монтират и поддържат тази апаратура. Ако някой в България се поинтересува, може да се окаже, че и в хъбовете на нашето БТК вероятно има монтирана подобна апаратура и тя сигурно също е произведена в Израел и се поддържа от израелски фирми. Какво да се прави, след като хората са си дали труд и пари да разработват подобна техника, която е над световно равнище! Освен това чрез тази си дейност израелските фирми като бонус имат и достъп до данни от целия свят.

Ако някой се интересува откъде знам тези неща, ще му отговоря, че преди няколко години по този въпрос се вдигна голям шум в Америка. Ставаше въпрос да се глобяват телекомуникационните компании за това, че са допускали подслушване без разрешение на съда. Конгресът, предполагам след съответните вноски на съответните лобисти в предизборните сметки на най-важните конгресмени и сенатори, успя да изкара пълна амнистия за компаниите. Нещо повече, прие се закон, според който, грубо казано, първо може да се подслушва, а след това да се вземат съответните разрешения от един специален съд, който се занимава само с това да издава подобни разрешения.

2. При мобилните телефони даже е по-лесно да се подслушва. Има специални коли, които са оборудвани с апаратура подобна на апаратурата на клетките от мобилната мрежа. Когато решат, че искат да подслушват някои абонат, тайните служби получават от компаниите приблизителното място на абоната. Кола със съответната апаратура се паркира близо до абоната (ако трябва се движи близо до него) и се маскира като най-близката клетка от мрежата, поради което получава правото да обслужва желания разговор и изобщо разговорите на желания абонат. Ако се окаже, че разговорите на абоната наистина представляват интерес за съответните служби – тогава се отива в специалния съд и се взима разрешение за подслушването.

3. Електронната поща пък изобщо се чете без никакви разрешения, защото мисля, че наскоро имаше решение на Върховния съд, според което електронната поща не се ползва с привилегиите на обикновената поща, според които последната е неприкосновена без съдебно решение.

4. Изобщо, така наречената организация NSA, което някой на майтап превеждат като "No Such Agency", с други думи "няма такава агенция", на практика записва абсолютно всички телефонни разговори и обмен в Интернета за САЩ, между САЩ и света и изобщо чрез подходящо разположени по света станции (включително и спътници) всички комуникации по света. Тя използва мощни компютри, с които се старае да сканира цялата информация онлайн за множество от ключови думи. Комуникациите на хора, които са под наблюдение, с други думи, за които има съответно съдебно решение, изобщо се анализират изцяло, а не само за определени ключови думи. Периодически се водят спорове сред организациите за защита на човешките права в САЩ, дали така записаната информация трябва да се пази вечно или само за определено време, с други думи тези организации дори не обсъждат въпроса дали е изобщо правилно тази информация да се записва. Впрочем, това не бива да учудва никого, защото по-голямата част от организациите в САЩ, които се занимават със защита на човешките права, особено на човеците извън САЩ, са тясно свързани с ЦРУ!

А сега искам отново да се върна в България, че май се отплеснах.

Ако не се лъжа царуването на бате Бойко беше изпъстрено от скандали свързани с подслушани разговори и други компромати от този вид. Излиза, че МВР е подслушвало май само хората на ГЕРБ, като например: разговорите на Бойко с Мишо Бирата, на Цветанов и Бойко с Ваньо Танов, на председателката на една от комисиите в парламента от ГЕРБ във връзка с някакво назначение и така нататък. Признавам, че не следя достатъчно внимателно скандалната хроника в България и затова моля, ако някой знае за скандали с компромати, излезли от ГЕРБ да ми каже!

Някои се чудят защо главният прокурор се нахвърли с такова настървение да разследва анонимката на Сергейчо? Ами моето подозрение е, че вероятно няма да бъде разкрито нищо особено или по-точно ще бъде установено, че не е упражняван достатъчен контрол върху съответните отдели на МВР, но ще се окаже, че това е стара болка ... примерно от няколко кабинета насам и вината на Цветанов е, че не е взел необходимите мерки да пресече възможностите за незаконно използване на средствата за подслушване. Освен това може да се окаже, че съответните служители са "чукали частно", с други думи са обслужвали любопитството на различните политически партии, защото днеска е Бойко, но утре ще дойде Сергейко, а току виж, че и на Яне му дотрябвал някой и друг компромат!

В интерес на истината ще призная, че към това писание ме подтикна предаването на Милен Цветков, който днес (25 април) беше събрал няколко дебила да обсъждат последните новини около "гейта". Позволих си да нарека участниците в разговора по такъв неприветлив начин, защото те почти цял час се надпреварваха да говорят глупости и на глупостите глупости, не защото няма какво умно да се каже по темата, а защото им е толкова акъла! Обявиха последното изказване на Бойко по въпроса за Мирослав Найденов за цинично, а той просто каза, това което всеки един на негово място би казал, т.е. нищо особено, защото един политик не си разкъсва ризата с думите "стреляй гад", а се прави, че нищо особено не става, докато не се наложи наистина да каже нещо съществено. В края на краищата следствието все още не е приключило, а и в момента се води предизборна борба и всеки приказва, това което му е изгодно, а след две седмици избирателите ще решат на кого вярват и на кого не вярват!

Дилетант

Има ли нещо гнило в Бостън?

На 15 април (понеделник), някъде около час и нещо след финиша на победителите на маратона в Бостън се чуха един след друг два взрива. Моментът беше избран доста подходящо за атентат, защото по това време завършва основната маса от участниците в маратона и вероятността за сериозни поражения сред публиката и бегачите е най-голяма. Все пак е удивително, че убитите са само трима души. Ранените обаче са над 170, което приравнява по този тип жертви атентата в Бостън с най-сериозните атентати, извършвани от Ал-Кайда и други терористични организации в страните на Близкия изток.

Скоро беше забелязано, че голяма част от раните на жертвите са в долната част на телата им, което беше индикация, че избухналите бомби са били ниско на земята. По всичко личеше, че не става дума за самоубийци, защото не бяха открити откъснати глави, което е един от индикаторите за атентат от този тип.

Естествено Средствата за Масова Дезинформация (СМД) изпаднаха в пълен захлас и безкрайно пъти показваха паниката и пораженията от взривовете. Удивително беше, че докато на няколко пъти преди взривовете се споменаваше за наличието на много полиция и частни охранителни организации като Craft International, изведнъж се оказа, че атентатът предизвика изненада сред СМД, представителите на изпълнителната и законодателната власт, както на щатско, така и на федерално ниво.

Коментаторите веднага започнаха да говорят как ФБР ще впрегне най-съвременните компютърни средства за разпознаване на образи, за да разбере кой е извършителят. Споменаха се многобройните камери, които са по трасето на маратона и най-вече при финала. Публиката се призова да предостави снимките от камери и мобилни телефони, които днес неизбежно съпътстват всяка крачка на американеца. И ето че скоро се появи съобщението за човек с тъмна кожа, който би представлявал интерес за ФБР и полицията.

В четвъртък се заговори за двама души, единия с черна, а другия с бяла бейзболна шапка, към които ФБР проявява интерес и моли широката публика за информация. Към 17:10 часа на същия ден бяха публикувани и снимки на двамата заподозряни. Всички бяхме потресени от скоростта на компютрите на ФБР и министерството на националната безопасност. Някои български журналисти, като Милен Цветков например, останаха в захлас от способностите на ФБР и в предаванията си направиха паралел между светкавичната скорост, с която бяха открити Бостънските атентатори, и охлювната скорост на българската полиция при разследването на атентата в Бургас! Очевидно целта беше да се покаже отново, за кой ли път, неспособността на българските органи на закона да си вършат работата.

Човекът с тъмната кожа беше забравен, защото се оказа, че той вероятно е един от служителите на Craft International. Беше обяснено, че бомбите са били саморъчно и не особено професионално направени, като за корпуси са използвани тенджери под налягане, напълнени с черен барут, топчета от лагери, пирони и всякакви подръчни материали от този тип.

Накрая, към 22:20 часа в четвъртък започна финалното действие на трагедията в Бостън.  Началото беше поставено в кампуса на Масачузетския технологически институт (MIT), където бяха разменени изстрели между университетски полицай и две въоръжени лица. Полицаят отговорил на сигнал и заплатил с живота си за своята бърза намеса. Скоро след това две въоръжени лица отвличат Мерцедес SUV, но проявяват милост към собственика и половин час по-късно го оставят на една бензиностанция. Той пък от благодарност веднага съобщава на полицията за отвличането на колата му и идентифицира бандитите с предполагаемите атентатори от маратона.

Полицията скоро попада на следите на бандитите с Мерцедеса и сцената на трагедията се прехвърля във Watertown. Междувременно практически целият Бостън по нареждане на властите беше обезлюден и в операцията на полицията, ФБР и Министерството на националната безопасност бяха включени хиляди полицаи и цивилни агенти.

От този момент нататък информацията, която широката публика получаваше, беше доста противоречива. Оказа се, че атентаторите са двама братя чеченци, но те всъщност не са от Чечня, а са от Киргизия, а може би от Дагестан. Те били убили полицай от МИТ, а друг били ранили. Били ограбили магазин 7/11, но всъщност не били ограбили никакъв магазин, а били отвлекли един Мерцедес sub, като пуснали великодушно собственика да си ходи, а той от благодарност веднага позвънил в полицията.

След това тълпите полицаи сгащили атентаторите и се завързала престрелка. В един момент, по време на престрелката, според полицията, по-малкият брат прегазил по-големия с Мерцедеса и го насочил в тълпата полицаи, които геройски се разбягали, за да му направят път да избяга. По-големият брат бил влачен известно време от Мерцедеса по земята, а след това бил закаран от полицията в болницата, където се опитали безуспешно да му спасят живота.

Свидетелка на престрелката обаче твърди, че полицаите изстреляли в атентаторите стотици куршуми и според същата свидетелка те като че ли искали да екзекутират по-големия брат. Освен това лекарят, който ръководил екипа, опитващ се да спаси ранения атентатор, твърди, че той бил докаран в болницата целия надупчен от куршуми, но иначе по него нямало следи от физически травми. С други думи не е ясно как по-малкият брат е успял да го прегази и след това да го влачи известно време без да му причини специфични за подобни действия травми!

Блокадата на Бостън продължаваше и хиляди полицаи претърсваха всяка къща, градинка и двор. Най-накрая полицията като че ли вдигна ръце и разреши на гражданите да се движат по улиците и тук се случило невероятното чудо – един човек излязъл да запали цигара пред дома си и видял кървави следи, които водели към лодката му, паркирана на двора. Той отишъл до лодката, повдигнал покривалото и видял ... един човек, облян в кръв, да лежи на дъното. Гражданинът спуснал покривалото и позвънил в полицията. Тя веднага концентрирала сили около лодката и започнала престрелка с човека в лодката. Най-накрая, без особени подробности за битката, светът беше информиран, че и вторият атентатор е задържан!

Свидетел на тази битка обаче твърди, че полицията, веднага след като обградила лодката, започнала да стреля по нея със всички възможни оръжия. Стрелбата продължила докато в един момент супервайзърът на операцията не наредил да се прекрати стрелбата. Свидетелят не казва дали атентаторът е отговорил на стрелбата, но когато полицията се доближила до лодката, той бил в безсъзнание с рани в краката и гърлото. Първоначалното предположение беше, че той се е опитал да се самоубие, но сега по този въпрос се пази тишина. Впрочем по-правилно е да се каже, че се пазеше тишина, защото днес, на 24 април, Вашингтон пост внезапно обяви, че вторият атентатор не е бил въоръжен в лодката. Тогава за каква престрелка или опит за самоубийство става дума или полицията отново, по неизвестни причини, се е опитала да екзекутира и втория атентатор?

А сега, нека спокойно да се опитаме да възстановим кога, как и какво е станало?

Оказва се, че един от пострадалите при атентата (човекът е бил почти до мястото на единия взрив и е останал без крака), веднага като дошъл на себе си, поискал лист и молив, за да опише атентаторът, който оставил раничката с бомбата на земята близо до него. (Известно съмнение буди фактът, че този човек, когато дошъл на себе си, вероятно е бил все още под действието на наркоза, но нейсе.) Веднага прегледали записите от камерите на близкия магазин и намерили човека, който бил описан от пострадалия. Знаейки времето на снимките и на атентата, а също така и как изглежда единият от атентаторите, органите на властта прегледали записите на най-близките до атентата камери и видели, че – както изглежда –атентаторите са двама. И така набързо, без фантастичната многомилиардна техника на ФБР и Министерството на националната безопасност, били изкарани на бял свят снимките на възможните атентатори. След това снимките бяха публикувани навсякъде и от този момент до момента на идентификация на атентаторите вероятно са изминали само няколко минути.

Забележка. Бих посъветвал тези, които знаят добре английски, да прегледат следната статия:
http://www.informationclearinghouse.info/article34730.htm
където могат да намерят интересни факти по въпросите за снимките и идентификацията на атентаторите. Аз за съжаление не мога да видя снимките, за които се твърди, че са приложени в тази статия.

В резултат на това се разбра, че атентаторите са братята Тамерлан и Джохар Царнаеви. От този момент около атентата в Бостън започна да се разнася лека миризма на нещо гнило, както казва другарят Хамлет!

Единият от братята – по-младият е на 19 години и се казва Джохар, а другият е на 26 години и се казва Тамерлан! По баща те са чеченци, но по майка са авари. Те всъщност никога не са живели в Чечня, а и в Киргизия, откъдето е семейството им, почти не са живели, защото са дошли в Америка в началото на сегашното столетие. Джохар е американски гражданин от миналата година, а на Тамерлан е отказано гражданство (вероятно временно) поради грубото отношение към жена му в семейството.

По-интересното е обаче, че през 2011 година Русия е съобщила на ФБР, че подозира Тамерлан в ислямски радикализъм или нещо подобно. Агенти на ФБР са го посетили и са провели с него интервю по въпроса, но са стигнали до извода, че Тамерлан е кротко и легално момче и че вероятно става дума за пословичната руска подозрителност (последното е моя интерпретация), още повече, че американските тайни служби навремето подкрепяха доста активно, макар и тайно, чеченските сепаратисти, които те смятаха, а може би смятат и до днес, преди всичко за борци за национална независимост!

През януари 2012 година, Тамерлан отива за 6 месеца в Русия. Тук информацията засега е от роднините му (бащата и майката са се върнали обратно да живеят в Русия). Някои от роднините и съседите му твърдят, че той се е появил в Махачкала (Дагестан) едва през март и че е бил в Чечня само за 2 дена за да види роднини. Съседи твърдят, че при баща си Тамерлан се е появил чак през май, а баща му пък твърди, че той си е бил през цялото време при него, но много спял и малко излизал!

Бащата и майката, които са разведени, естествено твърдят, че и Тамерлан и Джохар са много добри деца. Чичото пък, който е известен адвокат и е замесен в нефтените афери на дъщерята на президента на Казахстан, твърди, че Тамерлан е калпазанин!

Майката на Тамерлан твърди, че като се върнал от Русия в Америка, той отново бил разпитван от ФБР. ФБР обаче твърди, че няма нищо подобно и че те са престанали да се интересуват от него след интервюто през 2011 година, когато стигнали до извода, че Тамерлан не представлява опасност за САЩ!

В този момент аз бих желал да развия двете версии, които имам за аферата Царнаеви преди атентата.

Първата версия е, че ФБР е попаднало на следи в Интернета, сочещи, че Тамерлан проявява прекалено голям интерес към радикални ислямски страници в мрежата. Междувременно се получава и сигналът от Москва, което налага ФБР да изпрати агенти да поговорят с Тамерлан  Агентите решават, че той е добро момче, което се интересува малко повече отколкото трябва от ислямските страници в мрежата, но иначе не представлява опасност за сигурността на САЩ. Вероятно за подобно решение е спомогнал и сигналът от Москва, който е бил възприет от ФБР като индикация, че Тамерлан е повече националист, отколкото ислямист, т.е. той е по-скоро борец за национална независимост на кавказците отколкото религиозен джихадист. По тази причина ФБР престава да се интересува активно от него.

Втората версия е, че ФБР активно следи Тамерлан и се опитва да го използва в един от любимите си трикове, който се състои в провокиране на млади и наивни младежи за активна борба срещу САЩ с цел следващо залавяне при "опит за терористичен акт", който на практика е изцяло контролиран от агенти на ФБР. Целта на тези провокации е да всеят страх и подозрение в потенциалните терористи сред ислямското население на САЩ от една страна, а от друга – ФБР да демонстрира на американския народ, колко е опасен ислямизма и как ФБР стои на своя пост, разкривайки един след друг заговорите на враговете на САЩ. В случая на братя Царнаеви обаче те се оказват по-интелигентни от нормалните дебили, които ФБР намира за подобни операции, и успяват въпреки контрола да организират истински атентат. Тази версия би обяснила и стремежа на органите на закона да убият както Тамерлан, така и Джохар по време на преследванията и схватките след атентата в Бостън.

При всяка една от версиите е обяснимо как толкова бързо органите на властта успяха да "намерят" снимките на атентаторите и готовността да ги представят на широката публика с цел осигуряване на бърза идентификация от много хора, което ще замъгли потенциалната информация за връзки на ФБР с единия или и с двамата атентатори.

Преди ден-два следствието съобщи, че Джохар е признал, че той и брат му са извършили атентата като протест за убийствата на невинни хора в ислямския свят (Ирак, Афганистан  ...) от Съединените щати. Разбира се трябва да се има предвид, че той засега е силно дрогиран, поради раните му и освен това е разпитван без присъствие на адвокат. За тази цел, властите използват едно изключение на "Миранда", което допуска разпит без информиране на подследствения за неговите права на адвокат и да не отговаря на въпросите на следователите, ако това е необходимо, за да се предотвратят надвиснали тежки престъпления, за предотвратяването на които времето е от особена важност. В случая условията за временно суспендиране на правата по "Миранда" не съществуват, но нейсе.

На мен ми се струва, че ако братя Царнаеви са извършили този атентат, то причината за това най-вероятно наистина е протест срещу убийствата на многобройни невинни хора от ислямския свят от агентите и войските на САЩ в процеса на така наречената война срещу терора. По този начин те се присъединяват към хора като:

- Faisal Shahzad, който през 2010 година се опита безуспешно да взриви бомба на Times Square;
- Майор Nidal Malik Hasan, който през 2009 година откри огън и застреля 13 военнослужещи във Форт Худ;
- Even Najibullah Zazi, който направи безуспешен опит да взриви раница със саморъчна бомба в метрото на Ню Йорк;

и някои други, които или са родени в САЩ, или са натурализирани граждани, но които постепенно идват до идеята за атентати срещу обекти в САЩ в отговор на войната срещу терора, в която загиват много невинни хора от ислямския свят.

Дилетант

Пътувания: Перу

И Юлия, и аз, винаги сме си мечтали да отидем до Перу, да посетим Куско, Мачу Пикчу и джунглата на Амазония. Най-накрая, през май-юни 2006 година се организирахме и заминахме: Тери, Ева, Юлия и аз. Маршрутът ни включваше Лима, Куско, Мачу Пикчу и Икитос. Юлия имаше някакъв колега от работата, който беше от Перу и се казваше Иван, а брат му се казваше Игор. Баща им навремето учил медицина в СССР и там си харесал тези типично руски имена. Този колега на Юлия ни препоръча една травел-агентка перуанка, която живееше в Лос Анжелис (ЛА) и ни организира пътуването директно чрез перуанска туристическа компания, което се оказа доста по-евтино от американските компании. При това обслужването, което ни беше осигурено, беше прекрасно. Ние заминавахме два дена по-рано, като щяхме да се оправяме в Лима сами, но там трябваше да се свържем с туристическата агенция и те да ни поемат за останалата част от пътуването.

Пътувахме с LAN, консорциум на националните латиноамерикански аеролинии. На LAX (Los Angeles International), което е международното летище на ЛА, се появихме привечер и се качихме без премеждия на самолета за Лима. Пътуването протече без проблеми. Късно през нощта кацнахме в Лима. Там отнякъде се материализира Игор, който беше пътувал в същия самолет. Той ни даде адреса на хотела, в който трябваше да отседнем. Помогна ни да си наемем таксѝ – всъщност частна кола на някакъв инженер, който подработваше през свободното си време като таксист. Колата беше Рено, средна големина, но багажът ни не можа да се събере целия в багажника и ние се натъпкахме в колата полузатрупани от куфари и чанти.

Тръгнахме и докато се измъкнем от летището, претоварената кола пъшкаше и тракаше по "бъмповете", поставени за ограничаване на скоростта. Всеки "бъмп" ме пробождаше в сърцето, защото си представях, че колата ще се счупи и ние ще се окажем кой знае къде, на милостта на местните професионални таксисти, които вероятно щяха да бъдат по-безмилостни в пазарлъка от нашия инженер-таксист.

Най-после излязохме от района на летището и се понесохме по някаква магистрала. Попитах семейството каква е гледката наоколо и те ми казаха "Като в циганската махала в София!" Това те смятаха за достатъчна информация, но аз бях виждал циганската махала в София вероятно преди 30 години и техните думи не ми обясняваха почти нищо. Попитах за по-подробни разяснения и от това, което ми обясниха разбрах, че става дума за бараки, построени от всякакви подръчни материали, боклуци и изобщо за занемарени бедни квартали.

Пристигнахме в хотела. Там веднага ни настаниха в доста прилични стаи с всички необходими удобства за нашия иначе скромен вкус и изисквания. Легнахме и поспахме няколко часа, след което станахме, закусихме в хотела и си поискахме карта на Лима. Дадоха ни няколко информационни буклета и един сравнително подробен план на града с означени забележителности.

Първата ни работа беше да намерим агенцията, за да си получим плана за пътуването и купоните за различните мероприятия. Агенцията се оказа сравнително близо до хотела, при това в посока към центъра. Тръгнахме пеша. Беше събота сутринта и по улиците все още нямаше много хора. Градът донякъде напомняше безлюдна европейска столица. По-късно, когато наизлязоха повече хора, атмосферата се промени, стана по-шумна и весела.

Намерихме агенцията и от там получихме необходимата документация за нашето пътуване: купони, дати и часове на полетите, обекти, които ще посетим и интифа, как да разпознаем гидовете, които трябваше да ни посрещат. От тях също взехме информация за музеите в Лима и за другите забележителности на града. Най-накрая приключихме с организационния етап от пътуването и излязохме на улицата.

Вече беше обяд и наоколо гъмжеше, вреше и кипеше от хора, облечени по най-разнообразен начин: имаше такива като нас – очевидни туристи, имаше други с градски, почти официални дрехи – както изглежда жители на столицата, имаше и такива с национални или полунационални носии – изглежда хора от околната провинция. Изобщо имаше всякакви – бедни, богати и средни – пълен спектър от перуанци, други латиноамериканци и туристи като нас.

По улицата се движеше невъобразимо множество от превозни средства, като ту тук, ту там до тротоара спираше някакъв микробус, от него изскачаше човек и започваше да ръкомаха и да вика нещо на испански. Тогава към микробуса се устремяваше тълпа хора, които кой знае как се натъпкваха вътре и той тръгваше нанякъде, почти опрял ресори до паважа. След време се усетихме, че това бяха маршрутни таксѝта, а викащият човек обявяваше на околното множество следващите спирки.

От туристическите материали, които взехме от хотела и агенцията, разбрахме, че Лима е основана на 18 януари 1535 година от самия Франциско Писаро. Отначало тя е била столица на испанското вицекралство, на което първият вицекрал е бил Писаро.

След освободителната война, когато Перу получава независимост, Лима става столица на Перу, а независимостта му се провъзгласява от известния генерал Сан Мартин, когато губернаторът на Лима отваря вратите на града пред революционните войски, дошли от Аржентина и Чили. От същите материали разбрахме, че Националният университет Сан Маркос е основан на 12 май 1551 година и е най-старият и непрекъснато функциониращ университет в Латинска Америка.

Самата Лима е на брега на Тихия океан, в долините на 3 реки. Ние попаднахме в Перу през май-юни, което означаваше – в началото на техния зимен период. Времето в Лима никога не става много горещо, макар че градът е в субтропичния климатичен пояс. Причината за това са студените течения край бреговете на Тихия океан. Въздухът е влажен, вали рядко, но често сутрин падат гъсти мъгли и изобщо крайбрежната част на Перу, където е разположена и Лима, има пустинен характер.

Лима на няколко пъти е била разрушавана от земетресения, като последното май е било през 1940 година. Сега улиците са широки и кръстосват града по добре планиран начин.

Къде с питане, къде гледайки по картата, ние се отправихме към центъра на града. Най-после се добрахме до него. Там се издигаше катедралата на Лима, манастирът Свети Франциск (двете са свързани с подземни катакомби), президентският дворец и други импозантни обществени сгради. На площада изригваха освежителни струи вода от красиви фонтани, а хубаво облечени хора се разхождаха и туристи снимаха с настървение всяка сграда от всеки възможен ъгъл. Разбира се и ние не останахме по-назад. Снимахме се пред паметници, фонтани и други забележителности.

Най-накрая се уморихме и започнахме да гледаме къде да хапнем. Не, че нямаше ресторанти, но не знаехме нищо за местната кухня и се опасявахме да не попаднем на някои особени храни, които да се окажат непривлекателни за нашето въображение и вкус. В един момент видяхме ресторант, който по всичко личеше, че е за риба. Ентусиазирано нахълтахме в него и се оказа, че не сме сбъркали. Нещо повече, мога да кажа, че направо случихме, защото никога през живота си до този момент не бяхме яли по-хубави рибни ястия отколкото в този ресторант!

Когато приключихме с ресторанта, вече се смрачаваше и ние продължихме разходката, като полека-лека се ориентирахме в посока към хотела. В един момент попаднахме в един хубав парк, в който имаше танцувални площадки. Оркестри свиреха валсове, танга, фокстроти, а и музика от 60-те и 70-те години. Хубаво облечени мъже и жени танцуваха на площадките. Беше много красиво и елегантно и ние дълго време стояхме и гледахме двойките, които безшумно кръжеха в полумрака под дискретното осветление на танцувалните площадки.

Късно вечерта се прибрахме в хотела изморени, но доволни от първия ни ден в Перу.

На другия ден решихме да посетим един от музеите в Лима. В града има много музеи с местно изкуство от времето преди инките, от периода на империята на инките, от испанското владичество и от годините на независимостта. Ние си избрахме един музей, който беше от тип антропологичен музей и имаше експонати, свързани с историята на населението отпреди империята на инките, та горе-долу до наши дни. Взехме си гид и тя ни разказа надълго и нашироко за историята на местните племена. Според испанските хроники областта около Лима се е казвала Итсхима – по името на племената, живеещи в нея. Още преди завладяването на района от инките през XV век по тези места е имало някакъв оракул, който се е казвал Лимак, което означавало "говорящ" на местното наречие Квечуа. Испанците разрушили храма на оракула и на негово място построили църква, но името останало и постепенно се наложило като име на района, а по късно и на града, който първоначално е бил кръстен "Град на кралете" от Писаро. В един момент гидът ни остави, защото приключихме с експозицията, и ние набързо направихме снимки на някои от експонатите, което разбира се не беше разрешено.

След музея отидохме на брега на океана, разходихме се и обиколихме някои магазини за сувенири.

Вечеряхме отново риба, прибрахме се в хотела и си поръчахме такси за другия ден, защото трябваше да заминаваме рано за Куско.

Сутринта станахме рано и таксито ни закара на летището. Там минахме проверките без проблеми, хапнахме набързо и се качихме на самолета за Куско.

Юлия беше до прозореца и ахкаше и охкаше от красотата на Андите, когато летяхме над тях, а може да се каже, че над Андите летяхме през цялото време на полета до Куско, който се намира на близо 3400 метра височина, в долината на реката Ватанай. Особено впечатляващо беше, че от страната на Тихия океан Андите бяха голи и скалисти, а от страната на континента те бяха покрити с зеленото покривало на джунглата.

На летището ни посрещна нашият гид, когото веднага разпознахме по дъсчицата с нашата фамилия, която беше закачил на гърдите си. Той ни натовари на един микробус и се понесохме към хотела. По пътя ни беше изнесена първата лекция за Куско.

Територията на Куско  в началото на X век била населена от племената Килке, които даже построили крепостта Саксайванан за охрана на поселищата в района. През  XIII век областта била завладяна от инките, които организирали на това място своята столица. Куско се намира в долина и околните височини достигат до 4000 метра, а на няколко десетки километра се намира и връх, висок близо 6000 метра, ако не ме лъже паметта. Според легендите градът бил построен от Сапа Инка Пачакути, който изглежда е започнал създаването на империята. Идването на конквистадорите в империята на инките съвпада със започването на междуособна война, което много спомага за завладяването ѝ. Испанците влезли в Куско на 15 ноември 1533 година, а Франциско Писаро влязъл в града на 23 март 1534 година. Скоро Мацу Инка Юпанкуи, предводител на Сапа инка, вдига въстание и даже превзема Куско през 1536 година, но го задържа само за няколко дена, след което въстанието е потушено, до голяма степен с помощта на дребната шарка, срещу която местните народи нямали имунитет.

Хотелът, в който ни откараха, беше построен наскоро на един от склоновете на долината на Куско. Той се състоеше от няколко неголеми сгради, разположени сред нещо като парк с фонтанчета, стълби и беседки. Това може да се струва на някого много романтично, но когато се намираш на повече от 3400 метра височина скоро стълбите започват да ти изглеждат като непреодолими препятствия. От парка и стаите се откриваше невероятна гледка към града, която вечерта беше направо фантастична и незабравима.

Гидът ни обяви, че останалото време през този ден е за лична разходка из града. Ние си оставихме багажа в стаите и излязохме да се разхождаме. Оказа се обаче, че разходката из Куско е доста съмнително удоволствие. Улиците в града са павирани с камъни, останали вероятно още от инките,  и почти всички са с голяма денивелация, а като правило тротоарите са със стъпала. Не след дълго ние трябваше да спираме на всеки десетина стъпала, за да си поемем въздух, който все повече и повече не ни достигаше.

Иначе всичко изглеждаше много романтично и красиво - колониалната испанска архитектура се примесваше естествено и елегантно с по-съвременна архитектура. Скоро обаче не ни беше до архитектурата и решихме да влезем в някой ресторант да обядваме. Това разбира се не беше проблем. В туристически град като Куско е пълно с ресторанти и ние набързо се смотахме в един, щастливи, че ще можем да поседим. Тери както винаги остана верен на изследователския си дух в областта на храненето и си поръча морско свинче. Ние като по-консервативни си поръчахме по една пържола от алпака и само се молехме морското свинче да не си личи явно, а да прилича повече на пържола. Когато ни донесоха яденетата, изобщо не поглеждахме към чинията на Тери и само го попитахме как е на вкус? Той не беше във възторг, но и ние много не ахкахме и не охкахме от нашите яденета. Изобщо, накратко казано, яденето в Куско не ни направи приятното впечатление, с което останахме от Лима! Кой знае, може би просто не бяхме попаднали на хубави ресторанти.

След като се наобядвахме тръгнахме полека-лека към хотела, който беше доста по-нависоко от ресторанта. Вървяхме бавно, като непрекъснато почивахме. Най-после се добрахме до хотела и във фоайето си взехме по една чаша чай от листа на кока. Той трябваше да облекчи страданията ни от височината, но аз и Юлия не почувствахме никакво облекчение  Всъщност Юлия се чувстваше далеч по-зле от мен и решихме да си ходим в стаята да почиваме.

На другата сутрин се събудихме рано и Юлия обяви, че почти не е спала, боли я страшно глава, умира от студ и перисталтиката на червата ѝ е спряла напълно. (Как беше достигнала до извода за перисталтиката не знам, но и не питах.) Обадихме се на рецепцията да повикат лекар. Те изобщо не се удивиха, а казаха, че докторът ще дойде след двадесетина минути. Той наистина дойде много бързо, като че ли ни беше чакал да го повикаме. Прегледа Юлия и обяви това, което и очаквахме, а именно, че тя страда от височинна болест. Нивото на кислород в кръвта ѝ не беше много ниско, но Юлия по начало страда от "Средиземноморска анемия" и вероятно по тази причина се чувстваше по-зле от нас. Лекарят ѝ удари някаква инжекция и каза, че скоро ще се почувства по-добре.

Наистина скоро Юлия се пооживи и ние започнахме да я кандардисваме да дойде с нас на тура, който влизаше в програмата ни. Тя най-накрая склони и ние всички заминахме за рецепцията, където вече ни чакаше гидът.

Натоварихме се на микробуса с още няколко туристи и започнахме да обикаляме из града и околностите. Слизахме да разглеждаме църкви и други забележителности от колониалната епоха. Разгледахме Конвента и църквата Ла Мерсед. Те също, както и двореца на архиепископа, бяха построени върху основите и с материалите от старинни постройки на инките. Видяхме камъка на дванадесетте ангела и изобщо, както изглежда, всички по-големи забележителности на Куско.

Докато бяхме в града, Юлия слизаше и обикаляше с нас, но когато излязохме извън града, т.е. по склоновете наоколо, височинната отново я хвана и тя си оставаше в микробуса, но това не беше бог знае каква загуба за нея, защото ние слизахме, за да се катерим по руините, останали от инките, а това означаваше да се катерим по стъпала, високи по половин метър. Изобщо в един момент започнах да си мисля, че съвсем не е било лесно да си инка по тези планини!

Показаха ни и ферма за морски свинчета - същите тези морски свинчета, които по нашите краища се използват за медицински изследвания, в Перу се отглеждат за ядене. Фермата представляваше няколко бараки с клетки като тави, в които наредени като риба в консервна кутия кротко стояха морски свинчета и ядяха усърдно някакви боклуци. След посещението на фермата аз твърдо реших в никакъв случай да не опитвам този перуански деликатес.

На едно място микробусът спря при една оградена поляна. На нея имаше няколко вайкуни, алпаки и лами. Вайкуните бяха много страхливи и не допускаха никого до себе си. Те имат изключително фина вълна, но живеят на полудиви стада, които местните жители по някакъв начин успяват да сгащят някъде веднаж годишно, за да ги острижат. Алпаките бяха много приятни животни. Те са по-големи от нашите овце и вълната им също е много хубава, но не толкова мека като на вайкуните. Тя стои щръкнала и алпаките приличаха на големи таралежи, само дето бодлите им бяха меки и приятни. Ламите бяха доста недружелюбни. Една най-безцеремонно наплю един турист, който мирно се опитваше да я погали, а една друга – кой знае защо – се вгледа в Ева и се устреми към нея и Ева, която се страхува от всякакви диви животни, ужасена побягна.

Обикаляхме из града и околностите почти цял ден, но понеже бяхме с транспорт, това не беше много уморително. Най-накрая се прибрахме в хотела да се готвим за другия ден, когато трябваше да ходим до Мачу Пикчу.

Сутринта на деня определен за Мачу Пикчу станахме особено рано, тъй като от Куско до тази забележителност пътуваше само един влак, който отиваше сутринта и се връщаше вечерта по единичната железопътна линия. Отначало трябваше да преодолеем един склон, който се издигаше до 4000 метра над морското равнище и беше толкова стръмен, че влакът пътуваше на зиг-заг, като в края на всеки зиг спираше и машинистът отиваше на опашката, която ставаше начало за изкачването по зага. По този фамозен начин пътувахме около час и половина, докато се изкачим на билото, а след това влакът се юрна надолу от другата страна с пълна скорост. Скоро от лявата ни страна се появи една невероятно пълноводна и широка река, която се казваше Урубанба. Покрай тази река пътувахме още около 2 часа. Все повече и повече слизахме надолу и растителността в долината на реката придобиваше тропически характер. Най-накрая достигнахме до градчето Aguas Calientes, над което по склоновете на планината се намираше Мачу Пикчу.

От Aguas Calientes се качихме на автобуси, които с мъка ни изкараха за около двадесетина минути по един, виещ се като змия път до Мачу Пикчу. Комплексът се намира на 2430 метра височина, което очевидно беше в диапазона, който Юлия толерираше, така че проблеми с височинната нямахме. От автобусите ни пое новият гид – един много информиран пенсиониран учител по история, който беше писал книга за Мачу Пикчу и изглежда знаеше всичко, което можеше да се знае за тази природна и историческа забележителност.

Той ни разказа за различните версии за предназначението на Мачу Пикчу: лятна резиденция на императора, място за заточение на благородни затворници, санаториум на инките, селскостопанска опитна станция и т.н. Очевидно все още учените не бяха достигнали до единно мнение по въпроса. Освен това ни разказа, с известна неприязън за "откривателя" на Мачу Пикчу - професорът от Йейл Hiram Bingham, който всъщност търсел града Вилкабанба – последното убежище на инките. До Мачу Пикчу го завел единадесетгодишният Паблито Алварез и така на 24 юли 1911 година светът научил за това забележително място. Нашият гид особено подчертаваше, че американецът нищо не е открил, защото местното население винаги е знаело за съществуването на комплекса. Освен това той особено се дразнеше от факта, че Бингъм е изнесъл много предмети от Мачу Пикчу в САЩ, според него незаконно, като и до ден днешен се водят спорове между американците и перуанците къде трябва да се пазят тези археологически съкровища.

Комплексът е построен около 1450 година, общо взето по времето на Пачакутек Инка Юпанкуи (1438 - 1471) и Тупак Инка Юпанкуи (1472 - 1493), но след около 100 години, когато идват испанците, той е изоставен и по тази причина е изпаднал в забвение до 1911 година. Мачу Пикчу е построен в класически инка стил от полирани камъни. Трите най-забележителни структури са: Интихуанатне, Храмът на слънцето и Стаята на трите прозореца. Те са разположени в свещената част на комплекса.

След като свършихме с разглеждането, гидът ни предложи да си купим по един екземпляр от неговата книга и ние се подчинихме. Помотахме се още малко из комплекса, за да се полюбуваме на невероятната гледка към долината на реката и околните планински склонове. След това се натоварихме на автобусите и се върнахме в Aguas Calientes, където ни очакваше обяд. След обяда се качихме на влака и заминахме обратно към Куско. В този момент започнаха моите стомашни проблеми, заради които прекарах една от най-кошмарните нощи през живота си.

Докато стигнахме Куско, аз вече бях посетил тоалетната на влака поне 3 пъти. Когато се прибрахме в хотела, аз трябваше да ходя в нея всеки час (просто човек можеше да си сверява часовника по мен). От мен течеше червена вода и нищо друго. Перисталтиката на червата ми беше спряла напълно. Опитах се да спя, но изпитвах невероятен студ. Непрекъснато сънувах кошмари, ако изобщо можеше да се говори за сън, защото аз по-скоро се намирах в полусънно и полусъзнателно състояние. Времето до сутринта ми се стори един безкраен кошмар. Най-накрая трябваше да ставаме, за да летим за Лима и от там за Икитос. За щастие нито един от отрязъците на този път не продължи повече от час-два, като практически по всяко време аз се стараех да бъда на не повече от десетина метра от тоалетна.

До ден днешен не мога да си обясня какво стана с мен онази нощ? Вярно е, че не спазвах правилото да не пия вода от хотелската чешма, макар че това правех много рядко. Общо взето имам две теории: едната е, че се бях заразил от някаква стомашно-чревна бактерия, а другата е, че от височината стените на кръвоносните съдове в червата ми са увеличили пропускливостта си и кръв е започнала да сълзи в стомашно-чревния ми тракт. За подобно явление съм чел (ако не се лъжа то се нарича едема), че се получава при големи височини в мозъка и/или в белите дробове, но не бях чувал да става и в стомашно-чревния тракт. Каквото и да е станало, то започна да намалява щом слязохме в Лима и се прекрати окончателно когато пристигнахме в Икитос, който е само на няколкостотин метра височина над морското равнище, даже преди да започна да взимам хапчета срещу разстройство.

От Куско до Лима и от Лима до Икитос летяхме над Андите и Юлия гледаше от прозореца на самолета като омагьосана. Когато наближихме долината на Амазонка, под нас се разтвори невероятно количество канали със зелени островчета между тях, и ни взе известно време да съобразим, че това всъщност е Амазонка.

В Икитос пристигнахме след обяд. Когато излязохме от самолета по стълбата, нас ни блъсна стена от пара, толкова влажен беше въздуха. В града стана още по-тежко да се диша, защото към влагата се примесиха и дизеловите и бензинови изпарения от безкрайното множество моторизирани триколки, които очевидно играеха роля на таксита и които се носеха, на пръв поглед безразборно, по улиците. Прежурящото слънце правеше обстановката още по-нетърпима, но нашият гид ни посрещна с кондициониран микробус, така че страданията ни не бяха нетърпими.

Настаниха ни за една нощ в най-добрия хотел в града, който наистина беше хубав, с широки фоайета, фонтанчета и уютно уединени места с кожени кресла и дивани, където човек можеше да си отдъхне. Регистрацията мина бързо и се качихме по стаите си. Те също бяха доста хубави, приятни и прохладни. На другия ден трябваше да ставаме по тъмно, за да слезем по Амазонка на около 30 километра надолу по течението, до лоджа, в който трябваше да прекараме 3 дни.

Излязохме навън да се поразходим, но меракът за разходка ни мина бързо под натиска на прежурящото слънце, влагата и миризмата на нефтени продукти, която изригваше от ауспухите на местните превозни средства. Тери и Ева заминаха да поразгледат града, а ние се върнахме в хотела, не на последно място и поради заплахата, която все още чувствах, да се отдалечавам от места с тоалетни.

Тери и Ева се върнаха след час, носейки ни по един сладолед, който бяха купили на улицата. Бяха се возили и на триколка-такси и не намираха преживяването за особено романтично.

На другия ден станахме по тъмно и във фоайето вече ни чакаше гид от лоджа. Натоварихме се на автобуса и скоро се отзовахме на пристанището на Икитос, където се прехвърлихме на едно корабче, подобно на автобус със седалки от двете страни на прохода. Моторите скоро забучаха и ние се понесохме по течението на реката. Гидът ни разправи, че Икитос е свързан с останалата част на Перу само със самолети, а по Амазонка, през дъждовния сезон, когато водата е висока, до него идват даже океански параходи от Атлантическия океан, които докарват всичко необходимо за живот, което не може да се добие наоколо. През сухия сезон, през който бяхме попаднали в Икитос и ние, когато нивото на реката спада с около десетина метра, корабите от Атлантика не могат да го достигнат и тогава градът живее от докараните по-рано храни и стоки.

Икитос се разраснал бурно преди Първата световна война, когато се разгоряла треската за естествен каучук. Тогава от Андите дошли и индианци, които имали съвсем различен начин на живот от местните индианци. Когато треската за естествен каучук приключила поради откриването на изкуствения каучук, Икитос започнал да умира и сега съществува просто като център на този район. Безработицата в града е около 40% и притежателят на лоджа, в който щяхме да отседнем, е един от най-големите работодатели в района. Той е американец, по професия археолог от Аризона, който преди години дошъл на екскурзия по тези места. Природата му харесала и той закупил на безценица няколко участъка земя. Сега притежаваше пет лоджа, като този, в който щяхме да отседнем беше най-добре оборудван, а останалите бяха в процес на постепенно развитие. По-късно, в бара на лоджа, се запознахме с въпросния американец. Той беше много симпатичен човек и даже понякога помагаше в обслужването на туристите в столовата. Поради природното си любопитство, което аз считам за любознателност, аз започнах да разпитвам аризонеца какво може да прави един археолог в Аризона? От него научих, че всеки път, когато някаква територия се определя за строителство, то археолози трябва да проучат дали това не е бивше индианско гробище или някаква свещена индианска земя, защото в такъв случай строителството, а и каквато и да е промяна в природата на тази територия, е забранена.

След около петдесетина минути пътуване по един от ръкавите на Амазонка, ние спряхме на пристана на лоджа. Настаниха ни в по едно бунгало, което имаше баня, климатик, легла и изобщо мебел като в най-приличен хотел. В лоджа имаше столова с бар и изобщо много хубава макар и не дотам разнообразна храна. Всяка сутрин имаше богата закуска, обяд с избор от няколко яденета и вечеря в същия дух, като яденето беше без пари и на корем. За съжаление питиетата в бара не бяха на корем, но не бяха и скъпи.

Всяка вечер в бара се появяваше едно животинче, наречено "кинкачу", като се твърдеше, че такива имало и в Тексас, но там ги наричали "huney bear". Това животинче попаднало в лоджа, защото останало без майка и се приютило някъде по тъмните дупки, защото то е нощно животно, но всяка вечер излиза да се забавлява в бара, като скача по хората, а те го милват и закачат. Казаха ни, че не бива да се снима срещу животинчето, защото могат да му се повредят очите, но отвреме-навреме тук-таме проблясваха светкавици, като туристите се стараеха това да не става, когато животинчето гледа към фотоапаратите. То беше голямо колкото малка котка, но невероятно гъвкаво и човек оставаше с впечатление, че вместо кости има гумени пръчици, толкова гъвкаво и бързо беше то в движенията си.

На територията на лоджа имаше и тапир, също осиротял и приютен да живее. Имаше и едно голямо пиле с червена, триъгълна човка, което се катереше по дърветата като си помагаше с крила. То установи, че Ева се плаши от него и я дебнеше, когато излиза от столовата, да я "атакува" като се устремяваше към нея с леко разперени крила. Ева моментално изчезваше обратно откъдето е излязла, а пилето търпеливо се мотаеше наоколо, чакайки я да се появи отново.

Една сутрин забелязахме на едно от близките дървета, доста високо, да виси някаква "торба". Когато излязохме от закуска установихме, че "торбата" се е вдигнала с около половин метър по-високо. Тери се вгледа по-внимателно и обяви, че това не е никаква торба, а е ленивец. Този ленивец вися целия ден на дървото, като се качваше все по-високо и по-високо.

При едно от пътуванията из околните селища на индианците, видяхме един индианец, който имаше като домашни животни ленивец и анаконда. Той ги показваше на туристите, а те му даваха по някой и друг долар за правото да погалят тези мили животни!

Въздухът гъмжеше от всякакви мушици, бръмбари и пеперуди. По дърветата скачаха и се премятаха малки маймунки, а игуаните от всякакъв размер нямаха брой. Видяхме какаови дървета, диви банани, хлебни дървета, нещо като грейпфрути, махагон  и изобщо много различни видове други дървета, животни и птици.

В района нямаше пътища, а целият транспорт се извършваше с лодки по безбройните ръкави на Амазонка. Всеки ден домакините ни товареха на лодки и ни развеждаха наоколо: до села на индианци, да ловим риба, да гледаме как играят розовите делфини и т.н. Връчваха ни по един дъждобран, защото периодически валеше дъжд, като при това, ако около нас в радиус от 100 метра валеше, то по-нататък грееше слънце и на още 400 метра можеше да се види друго петно, където също валеше дъжд и т.н. Въпреки всичко се водеше, че това е сухия сезон, а и нивото на реката беше с около десетина метра по ниско от обикновено. Поради големите колебания в нивото на реката "пристаните" на индианските селища представляваха няколко плаващи греди свързани с дъска към брега. Непрекъснатите превалявания правеха земята разкаляна на около един сантиметър дълбочина, но на местните хора това не им правеше впечатление, защото те си ходеха боси и голи до кръста. Не си спомням през цялото време на престоя си да сме видели дори един камък. Където имаше настилки на пътеки или мостчета, те бяха от полуобработени дървени греди и гредички.

Индианците бяха най-различни по бит. Тези, които си бяха местните речни индианци, се занимаваха с риболов и преживяваха от плодовете на реката. Тези пък, които бяха дошли по време на каучуковата треска от планините, почти не се занимаваха с риболов, а ходеха на лов из джунглата с известните тръби, от които можеха с духане да изстрелват стрели. Фактът, че се бяха преселили да живеят около Амазонка преди повече от 80 години, не беше променил бита им.

В селата видяхме едни малко странни кокошки. Странното беше, че краката им бяха доста по-дълги от краката на нашите кокошки. Те щъкаха между къщите, които не бяха оградени по никакъв начин. Тук-таме голи до кръста жени бяха клекнали до огньове, на които вряха котли или тенджери с някакви яденета и човек имаше чувството, че цялото село като че ли е едно семейство. По селата имаше дълги постройки тип бараки, за които ни казаха, че са местните училища. Всички къщи бяха вдигнати на около метър-два над земята, поставени на кокили като къщичката на баба Яга. Те бяха отворени от едната страна и по скоро имаха вид на навеси. По всичко личеше, че електричество няма, а и едва ли можеше да се прекара по тези безбройни острови. Мисля си, че единствената възможност за електрификация би била чрез фотоволтаични панели, но през 2006 година тези неща изглежда се считаха за лукс в джунглата на Амазонка.

Децата си бяха издълбали улеи от кал по бреговете на реката и се пързаляха голи като на воден парк. Аз веднага си спомних за ужасите, които бях чел за пираните и как те могат да опоскат скелета на голямо животно само за няколко десетки минути, но децата изглежда не бяха чели тези истории и юнашки се пързаляха, цопвайки в реката очевидно без капка страх, че ще бъдат изядени!

В този рай прекарахме три дни, а на четвъртия рано сутринта станахме и се натоварихме на същото корабче, което ни беше докарало. Още беше тъмно, а корабчето се понесе на пълен ход нагоре по реката. Спомних си, че бях чел как по реките плуват дънери, натежали от водата и по тази причина плуващи под повърхността.  Вслушвах се с напрежение дали няма да се чуе тъп удар от сблъскване на корабчето с такъв пън и по едно време той се чу и корабчето се разтресе. Помислих си къде ли се намират спасителните пояси на тази черупка, но черупката продължи да се носи с бясна скорост нагоре по реката като че ли нищо не е станало. Изглежда така и беше. Нищо не беше станало и след около час ние акостирахме на пристанището в Икитос. Там ни чакаше автобус. Натоварихме се на него и скоро се озовахме на аерогарата. Там ни чакаше разочарование. В Лима имаше мъгла и нито един от самолетите за Икитос не беше излетял. Кога те щяха да излетят оттам не беше ясно, но Икитос можехме да напуснем само с един от тези самолети. За щастие самолетът ни за ЛА беше вечерта и имахме възможност да закъснеем поне 12-14 часа.

Откараха ни в хотела, в който бяхме преспали на пристигане. Там се разположихме във фоайетата заедно с останалите пътници, чакащи за Лима.

Самолетите от Лима започнаха да пристигат едва към обяд и докато разтоварят, натоварят и заредят, стана 3-4 часа след обяд. Най-после към 6 часа излетяхме и след около 2 часа вече чакахме на опашката за нашия самолет за ЛА. Така както се чудех какво ще правим на летището в Лима около 12 часа, се оказа, че прослувутата мъгла в Лима се погрижи да не се чудим какво да правим в Лима, а да се чудим какво да правим в Икитос.

Пътуването до ЛА мина без проблеми. Пристигнахме пълни със спомени за прекрасната екскурзия.

Разказвач

Емиграция: 20. Който търси – намира

Най-после, към края на септември 1986 година, нашите перспективи за намиране на работа започнаха да се проясняват. Нещо неопределено се движеше в Департамента по обработка на данни в Градския съвет на Лос Анжелис (ДОД ГС ЛА). Разбира се като във всяко държавно учреждение и тук едно след друго следваха замразяване на назначенията и никой не ни се обаждаше със седмици. Това естествено ни изнервяше и ние постепенно започнахме да губим надежда, че "тази врата" ще се отвори за нас.

Изведнъж, един ден, НТ, когото Юлия все още караше на работа като частен шофьор срещу заплащане, което ни стигаше само да компенсираме общите си разходи за бензин, ми съобщи тържествуващо, че ми е уредил интервю в компанията, в която беше контрактор в момента. Компанията се казваше Systemhouse, беше канадска и се занимаваше със системна интеграция – точно това, което ние твърдяхме, че сме правили едва ли не цял живот! Интервюто ми трябваше да се състои след един ден в закусвалнята от веригата на Carl's Jr., намираща се до изчислителния център на County of LA.

Както си му е реда, по правилата за подготовка за интервю, разпитах НТ по-подробно за компанията и за това какво точно са намерили в мен от резюмето ми? Той ми каза, че те търсят спешно програмист, който да знае PL/1 и по възможност Assembler за големи машини IBM. Фирмата в момента разработваше система за контрол на заповедите за арест, издадени в County of LA. Познанията на НТ за проекта се простираха горе-долу дотук и аз започнах с нормалните притеснения пред всяко интервю, припомняйки си всички интервюта до момента и неудачните отговори и даже постъпки, които ги бяха провалили.

Спомних си как отивайки на интервю в ААА (нещо като нашия Туринг клуб), аз излязох навън с апликацията, която ми бяха дали да попълвам, защото във фоайето, където чаках, ми беше малко тъмничко. Това се оказа фатална постъпка и когато се върнах с попълнената апликация, секретарката ми я грабна от ръцете и каза да си ходя веднага. В погледа ѝ се четеше някакъв тих ужас и тя изглеждаше силно обезпокоена! Като се прибрах в къщи, агентът ми се обади да ме пита: "Защо си излязъл навън с апликацията и си седнал на стълбите да я попълваш?" Аз му отговорих, че ми е било тъмно вътре и той ми каза, че от прозорците ме видял този, който трябвало да ме интервюира и много се уплашил!?!

По тази причина и канцелирали интервюто. НТ след това ми обясни, че в Америка имало много откачени и като ме видели, че излизам да попълвам документите отвън, от ААА вероятно са си помислили, че съм един от тях! Лично аз не мога да си обясня мотивите им, но за съжаление интервюто се беше провалило, а ААА се оказа нелошо заведение за работа. Десетина години по-късно, Юлия, при едно от нейните прозрения в бъдещето, според което следваше, че ѝ предстои съкращение, си намери работа именно в ААА, където поработи щастливо над 10 години до пенсия и при това наистина получи пенсия, която е една прилична добавка към нормалната ѝ федерална социална пенсия.

Един друг път пък имахме интервюта и аз, и Юлия, на едно и също място. Какво съм говорил, какво съм правил не знам, но интервюиращите бяха заявили на агента, че очевидно Юлия е по-добрия специалист от двамата, но ще изчакат да минат и другите интервюта, за да решат дали да я вземат! Подобно заявление потресе и мен, и Юлия, и тя каза, че тези са някакви идиоти и тя няма да отиде там даже и да я одобрят! Интересното беше, че в тази компания май всичките шефове в ДОД бяха жени, или поне тези, които ни интервюираха бяха жени. Аз подозирам, че в процеса на интервюто им бях казал, че шефката ми в България е била жена (Веселина Владова) и изглежда им го бях казал по начин, който ги беше навел на мисълта, че не съм в особен възторг от нейните качества като ръководител или нещо в този дух.

И така, в уречения ден и в уречения час – някъде към 17 часа – аз се появих във въпросния Carl's Jr. Разбира се отидохме по-рано с Юлия и направихме рекогносцировка, за да проучим откъде се влиза, откъде се излиза, къде са щандовете, касите и тоалетните  та да не взема от притеснение да направя някоя глупост. В уречения час в заведението влязоха двама души, облечени в джинси и тениски, а единият даже беше по джапанки. Аз се изправих до масата, до която седях, и ги загледах очаквателно. Оказа се, че това наистина бяха моите хора. Те се приближиха, запознахме се и те отидоха да си купят нещо за ядене, като ме попитаха дали не искам нещо и аз? На мен в момента гърлото ми беше пресъхнало от притеснение, въпреки кòлата, която пиех, и само отрицателно поклатих глава, но за всеки случай промучах и едно "No".

Докато те се върнаха, аз се пооправих и реших да взема инициативата, като им покажа колко много знам за компанията им. Аз разбира се не знаех почти нищо, защото и НТ не знаеше почти нищо, но успях да кажа няколко думи. След това единият от двамата, който беше изглежда шефа и се казваше Патрик Смит, започна да ми обяснява за проекта и какво точно очакват от мен. Другият човек си ядеше кротко бургера и ме гледаше внимателно.

В процеса на обясненията за проекта разбрах, че той ще ползва системата за база данни IMS, за която аз твърдях в резюмето си, че съм голям специалист. Даже бях измислил, че съм правил два-три проекта с IMS, но познанията ми в България се основаваха преди всичко на това, че в моята секция в ЦИИТ преди години бяхме правили проучвателна тема по IMS и аз бях попрегледал ръководствата по системата. Освен това в САЩ също бях посветил една-две седмици на четене на ръководствата по системата. Вече бях имал 2 неуспешни интервюта по IMS, които бях анализирал и си бях извлякъл необходимите поуки, а именно, да не се задълбочавам по системата, а да гледам да мина с по-повърхностни въпроси.

Пат Смит спомена, че току-що се е завърнал от конференция на IBM по IMS и аз се хванах като удавник за сламка за тази тема. Започнах да го разпитвам за конференцията, за перспективите на IMS, за бъдещето ѝ като се има предвид ориентацията в индустрията към релационните бази данни и т. н. Пат се оказа много приказлив и надълго и нашироко ми отговори на всички въпроси. В един момент се изплаших да не се получи това, което изглежда често ставаше по интервютата ми, а именно интервюиращите да останат с впечатление, че аз много приказвам и се пиша, че много знам, а може би просто много приказвам, за да не се разбере колко не знам!

В крайна сметка те си изядоха бургерите и разговорът постепенно затихна. Помислих си, че ще ми кажат, че ще ме имат предвид и като приключат интервютата с останалите кандидати, ще ми съобщят резултата. Това често беше начинът за учтив отказ и научен от миналото, аз не очаквах много повече. За мое велико учудване, Пат ме попита кога мога да започна работа? Аз му отговорих, че от следващия понеделник, след което те станаха и ми пожелаха "Довиждане до понеделник!". Аз бях толкова изненадан, че за една бройка да не се ръкувам с тях на раздяла. Те излязоха и секунди след това отнякъде се материализира Юлия. Лицето ѝ изразяваше безпокойство и въпрос. Аз ѝ казах, че като че ли този път съм взел интервюто, но тя се разядоса на уклончивостта ми и аз си припомних разговора ни на стълбите пред Сан Марко във Венеция преди малко повече от година! Разказах ѝ какво точно са ми казали и тя ми каза, че "Значи всичко е наред!"

Взехме НТ от работа, купихме бутилка вино (за повече нямахме пари) и отидохме у Б. да отпразнуваме добрата новина.

Следващият понеделник тръгнах на работа. Във вторник ми се обадиха от ДОД ГС ЛА да ме питат кога мога да започна работа? Аз им казах, че вече работя. Те ме попитаха къде и аз им обясних. Пожелаха ми всичко най-хубаво, но след час ми се обади шефа на отдела, в който трябваше да работя. Той надълго и нашироко ми обясни какви бенефити ще имам, ако постъпя на работа при тях, и колко е важно това за човек с проблеми в зрението, които имах аз. Говорихме надълго и нашироко и аз му разказах колко дълго съм търсил работа и колко съм благодарен на тези хора, че са ме взели! Той беше изненадан от мотивите ми за благодарност и ми обясни, че в Америка е опасно човек да проявява подобна благодарност и лоялност, която демонстрирах аз. Обясни ми, че ако ми се влоши зрението, Systemhouse ще ме уволнят без да им мигне окото, а при тях ще имам възможност да работя, дори ако съвсем си загубя зрението, защото ще ме трудоустроят и т.н. Много по-късно разбрах колко наивен и идеалистичен съм бил в разбиранията си и колко прав е бил този човек, но тогава проявих типичната си самоувереност, граничеща на моменти с инат, и не го послушах!

За съжаление съдбата още веднаж ми предложи възможност да се уредя на сигурна държавна служба, този път в Департамента по обработка на данни в County of LA. Но аз отново отказах, този път поради това, че намирах работата си в Systemhouse за много интересна и отново поради чувство за лоялност! Изглежда на съдбата най-накрая ѝ омръзна да ми предоставя шансове за сигурна и стабилна работа и вдигна ръце от мен. В края на краищата стана това, което хората от LA ми бяха предсказали, но вече никой не ми предложи никакви шансове!

Ако аз се оказах в големия процент от хората, които си намират работа чрез препоръка на човек, работещ в съответната фирма, то Юлия се оказа от този незначителен процент хора, които си намират работа от обявленията.

Това стана около 20 дена след като аз започнах работа. Чрез някакво обявление една агентка на име Джини се свърза с Юлия и я изпрати на интервю в Computax. Там Юлия я интервюирал някакъв Джо. Ставало дума за работа с PL/1 и Natural. В един момент Юлия си признала, че няма много голям опит с Natural (истината беше, че Юлия никога не беше програмирала на Natural), но че тя много бързо навлиза в работата и сигурно ще научи това, което не знае. Тук Джо и отговорил, че "Тя преди всичко трябва да научи по-добре английски!". В този момент Юлия разбрала, че всичко е загубено, и както се казва "ѝ паднало пердето". Тя попитала Джо той какъв е по произход. Той ѝ отговорил, че е роден в Америка, но че по принцип е от полски произход. Тогава Юлия го попитала кой е дошъл първи от рода му в Америка? Джо бил доста озадачен от тази линия на въпроси, но отговорилѝ че баба му и дядо му дошли най-напред. Тогава Юлия го попитала дали те са знаели английски като са дошли и Джо ѝ отговорил, че не са знаели и че баба му изобщо никога не е научила английски! Тогава Юлия победоносно нанесла последния си удар със следните думи:

"Ето Джо, те не са знаели английски, но някой е бил достатъчно благороден да им даде шанс! Сега ти си на мястото на този човек и имаш възможност да ми дадеш шанс на мен!"

Този довод изглежда сразил съмненията на Джо и той казал на Юлия:

"Добре! Ще те взема на работа. Ще ти дам шанс!"

Когато Юлия дойде да ни вземе с НТ от работа и ни разказа цялата история, тя беше особено горда и бих казал, че и до ден днешен се гордее с постъпката си. За мен винаги остана малка загадка как е могла да съчини подобно емоционално изказване на английски, но очевидно беше импровизирала брилянтно и напълно си беше заслужила работата!

Този път купихме водка, Юлия направи салата и отпразнувахме последната победа!

За по-малко от месец и двамата си бяхме намерили работа. Заплатите ни не бяха особено големи и даже Юлия получаваше с хиляда долара повече от мен, но това нямаше никакво значение. Както бе казал Остап Бендер: "Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"

Разказвач

Островите на съкровищата

Преди няколко години имах един приятел, който живееше и работеше близо до нас. Характерът на работата му беше такъв, че той можеше да излиза от работа, когато си пожелаеше. По тази причина той ме посещаваше по един-два пъти на ден да пийнем кафе и да изпушим по цигара.

Един ден той дойде и доверително ми съобщи, че в Интернет е намерил няколко чуждестранни банки, които дават по 6-7 и дори 10 процента лихва за влогове, направени при тях. Освен това, бидейки чуждестранни, те не докладваха информацията за влоговете на Американското правителство и следователно доходите от такива влогове не се облагаха с данъци. Аз полюбопитствах какви са тези банки и се оказа, че те бяха разположени в Исландия, Ирландия и Кипър.

Докато си пушехме цигарите и си пиехме кафето, аз го поразпитах по-подробно за тези банки, но се оказа, че той не знае много повече от това, което ми беше вече казал. Обеща да потърси повече информация и си замина да работи.

След няколко дена пак стана дума за тези банки и той ми каза, че в болшинството случаи човек трябвало да си открие лично влога, но имало възможност влогът да бъде открит и online.

Няколко дена ме човъркаше желанието да направя по-сериозно проучване по въпроса за тези фамозни банки, но като си направих сметката реших, че парите, които можех да вложа в тези банки са толкова малко, че не си струва труда да се занимавам с тази работа, а и ми се виждаше доста добра сделка (ако имах достатъчно пари), за да е надеждна.

След година-две въпросните исландски и ирландски банки фалираха, оправдавайки по този начин един от принципите ми от последните години, че: "Ако нещо изглежда много изгодно, то най-вероятно не е чак толкова изгодно!"

Тези дни пък се развихри кризата на банковата система в Кипър и както се казва "кръгът се затвори".

Интересното е, че финансовите фалити на банките в "островите на съкровищата" имат някои любопитни общи черти, но и редица специфики. В това отношение ми хареса констатацията на Michael Lewis в статията му "When Irish Eyes Are Crying", че: "Кризите в Исландия и Ирландия са предизвикани от мъже от типа, които никога не слушат съвета на жените си да попитат някого за правилния път!".

В Исландия банките прибираха пари от исландци, холандци  британци, немци и въобще от всякакви дребни и едри вложители, привлечени от високи лихви и липса на любопитство относно произхода на парите и националността на вложителите. Други пък исландци взимаха заеми от банките и се опитваха с тях да завладеят света, купувайки фирми и недвижими имоти по целия свят. В един момент обаче се оказа, че основата на пирамидите, които градяха, се разпаднаха, т.е. приходите от закупените обекти не достигаха, за да покрият разходите по лихвите на заемите, и трите основни банки в Исландия бяха пред неминуем фалит. Тогава исландците се ядосаха и свалиха управляващата пробизнес партия, заедно с мачо-министрите, избраха си жена (лесбийка) за шеф на правителството и обявиха, че Исландия няма да поеме отговорност за изплащане на влоговете на нещастните британци, холандци, немци и други подобни инвеститори! Най-пострадалите европейски държави разбира се протестираха, но освен да обявят война на Исландия нямаше какво друго да направят и се заеха те да компенсират инвеститорите.

Ирландците от своя страна също решиха, че могат да предложат високи лихви и ниски данъци на чуждестранните вложители, но за разлика от исландците решиха да използват инвестициите да си строят къщи, дворци и тем подобни сгради един на друг! Колкото и да е странно, изглежда на никой от финансистите или от правителството не му дойде на ум да зададе въпроса: "С климата на Ирландия, кому са нужни толкова къщи, хотели и и молове?" В резултат на това в един момент строителството е представлявало 25% от икономическата дейност в страната, при положение, че то нормално е от порядъка на 10%! Стига се дотам, че наемите спадат до 1% от плащанията по заемите за съпоставима квадратура жилищна или търговска площ. Естествено подобна ситуация има всички характеристики на финансов балон, а както е известно в живота, балоните, както обикновените, така и финансовите, рано или късно се пукат. В случая това става, когато цените на имотите вместо да се качват, започват да падат. За разлика от исландците обаче, мъжете в Ирландия не се предадоха и правителството обяви, че банките имат "временни проблеми с кеша", които ще бъдат решени без усилие и обяви, че Ирландия стои изцяло зад банките си и отговаря за всичките им дългове! В резултат на това, за разлика от Исландия, в която стопанската дейност вече се нормализира, в Ирландия е трудно да се каже кога ирландците ще успеят да изплатят дълговете на безразсъдните си банкери? Самите ирландци отново започват да правят това, което винаги са правили – да емигрират в Америка.

И ето, че дойде редът и на финансовия балон в Кипър. За разлика от Исландия и Ирландия, където основните прегрешили банки бяха по три на брой, в Кипър за сега са само две, но притежават 50% от всички влогове на острова. При това както изглежда едната от тях "Популярната банка" ще престане да съществува, а другата, наречена "Кипърска банка" ще бъде преструктурирана и с божия и на ЕЦБ и МВФ помощ вероятно ще продължи да съществува (някои специалисти обаче смятат, че това няма да е за дълго – не повече от 12 месеца). В случая на Кипър един от проблемите се оказа в това, че безразсъдните банкери са инвестирали парите от влоговете в гръцки бондове, а те – както наскоро се оказа – не са бондове, които човек, който си милее за парите, би трябвало да купува! В допълнение на бондовете банките са инвестирали и в имотния балон в Кипър, а изглежда и доста заеми са отишли по джобовете на приятелите на бившия шеф на Популярната банка Андреас Дженополус.

Кипър, за разлика от другите два острова, избра различен подход за решаване на кризата, макар че това му отне десетина дена, през които банките бяха затворени и икономическият живот беше почти напълно парализиран. Отначало беше решено вложителите до 100 000 евро да бъдат "подстригани" с близо седем процента данък, а тези с по-големи влогове да платят по-висок данък. Това очевидно беше несправедливо и незаконно, тъй като влоговете под 100 000 евро са застраховани, но правителството желаеше да намали болката на богатите инвеститори, както обикновено за сметка на по-бедните им събратя. Народът обаче се надигна и правителството отстъпи, като в крайна сметка влоговете до сто хиляди евро от Популярната банка ще бъдат прехвърлени в Кипърската банка, която ще получи допълнително финансиране от ЕЦБ. По-големите влогове в Популярната банка, както и притежателите на акции и бондове от тази банка най-вероятно ще се простят с по-голямата част от парите си. Притежателите на влогове над сто хиляди евро в Кипърската банка ще получат, ако не се лъжа, акции от банката за близо 40% от парите си, а останалите им пари вероятно ще си останат техни, ако следващите дни не донесат нови непредвидени сътресения във финансовото здраве на банката. Освен това не бива да се забравя, че сумата на осигурените влогове (тези до сто хиляди евро) в Кипър е 27 милиарда евро, а брутният национален продукт на Кипър е само 18 милиарда евро. Очаква се правителството да наложи ограничения върху износа на капитали от Кипър.

Твърди се, че голяма част от вложителите в кипърските банки са руснаци. По тази причина гражданите на този остров на съкровищата се надяваха Русия да се втурне на помощ на съгражданите си, за да спаси техните пари, които кой знае защо не се пазят в руски банки, още повече, че преди две години Русия отпусна заем за 2.5 милиарда евро на Кипър, за да му помогне да си стабилизира финансовата индустрия. Този път руското правителство отначало се направи на обидено, че от ЕС не са го консултирали във връзка с решението да бъдат "подстригани" всички вложители, но когато беше прието последното решение, то го прие спокойно и без особени емоции.

Много хора смятат, че основните руски вложители в кипърските банки са от руската олигархия, но изглежда това не е така. Счита се, че от олигарсите само Дмитрий Риболовлев има по-сериозни инвестиции в една от пострадалите банки, но той не се ползва с особеното благоразположение на руските управляващи кръгове. Изглежда, че основната маса от руските инвеститори в Кипър са от средната бизнес класа в Русия, както и държавни служители, които крият в Кипър парите си, получени по не съвсем редовен начин, или по-точно, които се притесняват да дават обяснения на въпроса откъде имат парите си? Във всеки случай в Кипър живеят над 50 000 руснаци и има няколко хиляди руски фирми, регистрирани на острова. Всеобщото мнение е, че голяма част от руските фирми са офшорни компании, които се използват от средния бизнес в Русия за финансови операции поради удобствата, произтичащи от членството на Кипър в ЕС и евро-клуба. В пресата се сочат най-различни числа за руските капитали в кипърските банки – от 20 милиарда до 40 милиарда евро или долари. Освен това Кипър се счита за най-големия или втория по големина инвеститор в Русия, което говори, че офшорните фирми се използват като агенти за реинвестиране на парите на руския бизнес обратно в Русия, като по този начин вероятно се разчита, че тези пари са на по-сигурно място, отколкото ако си бяха в Русия. Кой знае, може би Путин смята, че това е един добър урок за руския бизнес, за да има по-голямо доверие в сигурността на парите си в Русия, отколкото зад граница!

Накратко, може с пълна отговорност да се заяви, че блестящата кариера на Кипър като финансов център вече приключва. Само в Популярната банка ще се изпарят влогове за 4 милиарда евро. Неизбежните ограничения върху валутните транзакции, които предстоят, за да се избегне паническият отлив от капитали, ще ликвидират вкуса на международните инвеститори към финансовата "перална машина", наречена Кипър. Доскоро Кипър имаше две "индустрии" – едната беше туризмът, а другата – банковото дело. Скоро той ще има само една индустрия – туризма. Като се има предвид, че банковото дело е отговорно за почти 50% от националния продукт на Кипър, то предвижданията за намаляването му с 3% са повече от оптимистични. По-вероятно е националният продукт на Кипър още тази година да намалее с близо 10%.

В една от последните си статии в New York Times, Пол Кругман отбелязва, че в продължение на 30 години след Втората световна война, финансовите кризи от типа, наблюдаван през последните години, са били непознати. Намаляването на ограниченията за движение на световния капитал обаче доведе до редица финансови сътресения: Мексико, Бразилия, Аржентина и Чили през 1982 година; Швеция и Финландия през 1991 година; отново Мексико през 1995 година; Тайланд, Малайзия, Индонезия и Южна Корея през 1998 година; отново Аржентина през 2002 година; и разбира се най-новите примери на Исландия, Ирландия, Португалия, Испания, Гърция, Италия и Кипър. Във всички тези случаи, с изключение на Гърция (където голяма роля за финансовия крах играе общата липса на финансова дисциплина и стремежа към използвачество от страна на населението), основната причина за кризите е необузданото движение на капитала, който е свободен да влиза и излиза от икономиките на отделните държави и райони, без оглед на проблемите, които ще създаде, движен само от ненаситната и безпардонна жажда за печалба. Може би вече е време да се наложат някакви ограничения на това безсмислено и разрушително движение на финансовия капитал по света. Освен това количеството на финансовия капитал по света е над 900 трилиона долара, а съвкупният световен стопански продукт е около 90 трилиона долара! С други думи по света се движи една маса от спекулативен капитал, който, по моето дилетантско мнение, далеч надхвърля реалните инвестиционни нужди дори в световен мащаб.

Дилетант

Всеки президент – със собствена война!

Всеки американски президент изглежда иска да си има поне една война, която той да е започнал и ако може да я е завършил. Ако проследим дейността на последните няколко президенти, ще видим например, че:

• Рейгън си направи войната с Гренада. Вярно, че Гренада е малка държава и е несериозно да се напада такава малка страна от световната суперсила, но тогава Гренада беше обявена за плацдарм на Куба, а от там и на другата суперсила по онова време - СССР. Рейгън освен това се отличи с подкрепата на "контрите" в Никарагуа, като покрай тази "благородна тайна" война се извършиха и някои нарушения на американските закони, но това в сравнение с нарушенията през следващите войни са бели кахъри, макар че за тези нарушения някои хора бяха даже осъдени, та следващият президент трябваше да ги помилва.
• Буш Старши, пък води една война, с която много се прослави! Това е войната срещу Ирак от 1991 година. Тогава СССР се демократизираше и си беше зарязал всички клиенти, вероятно разчитайки че и САЩ ще постъпят по същия начин и държавите по света ще могат да правят каквото си искат и да си избират каквото управление харесва на народите им или поне на местните олигархии. Това се оказа вярно например за Афганистан, но не и за Ирак – с толкова много петрол...! Освен това Буш Старши нападна и Панама и плени президента на тази държавица. Ама, ако искаме да сме справедливи, трябва да признаем, че президентът на Панама (Нуриега) си го заслужаваше, защото пред парламента на Панама отправи сексуални закани към Буш и с това преля чашата на търпението! Той изглежда си мислеше, че като е бил навремето агент на ЦРУ, то всичко му е позволено.
• Клинтън пък реши да защити национално-освободителните бандити в Косово. Той направо си започна война срещу Сърбия под предлог, че тя е тръгнала да унищожава безобидната Косовска освободителна армия и изобщо мирните и много добродушни косовари. Слава Богу, че сърбите отстъпиха, че иначе до границите на България щяхме да си имаме една гражданска война, както Сирия имаше преди време оттатък границата си в Ирак и сега всички виждаме до къде се стига в такива случаи.
• Буш Младши реши, че една война му е малко и след като приключи на бърза ръка с талибаните реши да се покаже какъв е мъжкар, като нападна Ирак. Та от началото на тази война преди няколко дена се навършиха 10 години. За тази война искам да пиша малко повече, но първо трябва да спомена и ...
• Обама, който за сега води "чужди" войни, но Израелското лоби е решило твърдо да не го остави без негова война. То се бори със зъби и нокти да накара САЩ да нападне Иран, за когото Биби Натаняхо още през 1992 година каза, че само след 2-3 години Иран ще има ядрено оръжие и оттогава не спира да "предупреждава" света, че Иран къде след една, къде след две или три години, ще има това пусто ядрено оръжие, което аятоласите веднага ще изстрелят срещу Израел!

Мисля, че никога няма да забравя 2002 година, с непрекъснатата "бомбардировка" от Средствата за Масова Дезинформация (СМД) в Америка, които почти всеки ден "откриваха" нови "доказателства" за оръжията за масово унищожение, "притежавани" от Саддам Хюсеин. То не беше "yellow cake" внесен от Нигер, който щял да се използва за Иракските атомни бомби; подвижни лаборатории за производство на отровни вещества за химическото оръжие на Саддам Хюсеин; подвижни и неподвижни лаборатории за развъждане на всякакви болестотворни гадини за биологичното оръжие на Саддам Хюсеин; разправяше се и за подземни заводи и лаборатории за същите отровни и биологични агенти, които във всеки момент можеше да бъдат изстреляни от търговски кораби на позиции до бреговете на САЩ!

Освен това многократно ни беше обяснено, че Саддам е едва ли не пръв приятел с Осама и върл привърженик на Ал-Кайда. Показваха ни по телевизията къде и как в Ирак се обучават бойци на Ал-Кайда как да атакуват пътнически самолети и на какви ли не други поразии. Казаха ни също, че е абсолютно доказано, че шефа на терористите от 11 септември 2001, Ата се е срещал с оперативни работници от тайните служби на Саддам, естествено, за да планират и подготвят този подъл и нечестен терористичен акт! Тези фантасмагории дотолкова се улегнаха в умовете на обикновените американци, че и до ден днешен много хора са убедени, че Саддам наистина е замесен в терористичните актове от 9/11/2001.

Всичко се правеше да изглежда колкото може по-страшно, а Буш Младши и сътрудниците му говореха смразяващи кръвта неща за "ядрени гъби" и тем подобни страхотии, които очакват всеки момент човечеството и най-вече американския народ!

Даже Секретарят на Държавния департамент по онова време - генерал Колин Пауъл - си представи, че е Адлай Стивенсън и се изтъпанчи пред Съвета за сигурност на ООН с едни толкова фалшиви и скалъпени "доказателства" за Оръжията за Масово Унищожение (ОМУ) на Ирак и за сътрудничеството на Саддам с Ал-Кайда, че направо беше жалко човек да го гледа и слуша! Нямаше значение, че комисията за наблюдение на Ирак твърдеше, че по всичко личи, че в Ирак няма ОМУ, нито пък че идеологиите на Ал-Кайда и БААС са толкова различни, че те просто не могат да бъдат приятели и съюзници. Мъжкарят Буш Младши и неговият настойник Дик Чейни бяха решили да ликвидират Саддам Хюсеин, а – както се оказа – заедно с него и Ирак, та никакви доказателства, че няма ОМУ, не можеха да ги спрат.

И така, на 19 март 2003 година, започна бомбардировката на Багдад. Ако някой си спомня все още, тя започна с атака срещу някакъв "бункер", в който по данни на ЦРУ в момента се намирал самият Саддам Хюсеин. Бункерът се оказа жилищен комплекс. Той беше разрушен до основи, но Саддам го нямаше там ! Все пак за утешение ни съобщиха, че там живеели функционери на БААС, та може и да не сме убили Саддам  но поне сме убили жените и децата на тези функционери, а може би и някои от самите функционери, ако ни е проработил късмета!

Естествено, след 12 години ембарго,армията на Саддам се оказа неспособна да окаже почти никаква съпротива на нашите момчета, които както се знае са най-добрите, най-умните и най-смелите войници, които могат да съществуват и изобщо са съществували някога на света. Те стигнаха набързо до Багдад, Свалиха с помощта на един танк статуята на Саддам и след това се забавляваха като гледаха как иракчаните разграбват музеите и държавните учреждения. То вярно, че подобно поведение на една окупационна армия е недопустимо според Женевската конвенция, но това се оказа, че е най-малкото нарушение на Женевската конвенция, което нашите момчета и техните генерали си позволиха!

Междувременно започна търсене на ОМУ. Търсиха ги навсякъде, под дърво и камък, но не можаха да ги намерят. Тогава обявиха, че Саддам ги е изнесъл тайно в Сирия, но тази версия скоро беше изоставена, макар че сред американците и до ден днешен десетина-двайсет процента все още смятат, че именно така е станало.

Докато се търсеха ОМУ, никой не си даде труда да охранява складовете с обикновено оръжие на Саддам и то беше разграбено от бъдещите участници в съпротивата срещу окупацията на САЩ. Тези неща ги изброявам само да обърна внимание колко некомпетентни са американските военни и цивилни власти що се отнася до всичко, което не е свързано с разрушаване и убиване!

Може още много да се пише за конкретните глупости, извършени в Ирак от най-великата държава на всички времена и от още по великата ѝ армия, но ще спра дотук, за да дам някои конкретни данни за великата глупост на най-великата държава на всички времена, както обичаме да се величаем!

Тази война струва живота на около 4500 американски войници. Ако не се лъжа, не по-малко от 40000 войници са осакатени – без един, два, три и даже четири крайника; ослепели, оглушели и изобщо с всякакви физически и психически травми. Над 250 000 американски войници са получили мозъчни сътресения и травми, които ги обричат на доживотна инвалидност. Над 1.6 милиона войници са преминали през мелачната машина на войната в Ирак и в една или друга степен ще бъдат получатели на бенефиси като ветерани.
Всичко това досега струва около три трилиона долара, а до края на живота на ветераните сумата ще достигне шест трилиона долара!

Що се отнася до Ирак, то неговите загуби са далеч по-големи. Над 150 000, а по някои данни и много повече граждани на Ирак са загинали. Над милион са емигрирали извън страната, а няколко милиона са били принудени да мигрират вътре в страната. Християнската общност в Ирак, която съществува откак съществува християнството, практически вече не съществува. Ирак се превърна от най-образованата и развита държава в Арабския свят, в един безкраен кошмар от убийства и насилия на религиозна, етническа и политическа основа. Само при атентати на 19 март 2013 година загинаха 60 души и над 150 души бяха ранени!

Една от целите на войната беше унищожаването на Ал-Кайда, която отначало изобщо не съществуваше в Ирак. Войната обаче ѝ помогна да се съвземе от първоначалният удар в Афганистан и днес Ал-Кайда се разпространява като чума по целия арабски и мюсюлмански свят. Това за съжаление го дължим не само на безсмислената война в Ирак, но и на имперската политика на Запада и преди всичко на САЩ, която е насочена към понякога безсмислен контрол над части от света, които изглежда могат да се контролират само от диктатури, а вече май изобщо не могат да се контролират по никакъв начин.

На 20 март Обама пристигна в Израел на официално посещение. Оказва се, че това е първото му посещение при господарите откак е президент! Казват, че в Израел той ще обсъжда с ръководителите на тази велика малка държава следните въпроси:

1. Бъдещето на палестинците и палестинската държава.
2. Опасността от ядрено оръжие в ръцете на теокрацията в Иран.
3. Положението в Сирия.

Според мен отговорите и на трите въпроса, които казват, че ще са обсъждат са ясни:

1. Палестинска държава няма да има, защото не остана територия, на която да се създаде тази държава.
2. Обама вероятно засега ще устои на натиска на Биби за нападение на САЩ срещу Иран, но ще излезе с поредното заявление "че всички опции са на масата", т. е. ако се наложи ще има и война!
3. Обама ще посъветва Биби да не си пъха носа в Сирия, освен ако не е крайно наложително! Биби естествено ще заяви, че никой не може да диктува на Израел как и кога да се защищава от враговете си.

Изобщо, никой не бива да очаква нещо особено от това посещение на Обама в Израел. Освен това дали Обама ще си има собствена война все още не е ясно. В САЩ умората от постоянните войни си казва думата, а и на все повече и повече хора става ясно, че Америка твърдо е тръгнала по пътя нагоре, който води надолу!

Дилетант

Емиграция: 19. Търсене на работа

След като си намерихме квартира и Тери започна училище, ние се замислихме за търсене на работа. Първото нещо, което направихме, беше да си изготвим резюмета, което по български ще рече CV!

Отначало, когато Б. ни каза, че трябва да изготвим подобни документи, ние го гледахме умно, като телета в метро, но след кратки обяснения по въпроса как се търси работа при капитализма, започнахме да схващаме за какво става дума. Б. ни предостави собственото си резюме за тертип и ние бяхме удивени от нещата, които той беше писал, че е правил в България. Б. ни обясни, че с трудовия си опит от България, той едва ли би могъл да си намери работа в САЩ като програмист и затова си беше измисил най-различни проекти, по които уж бил работил!

Ние се утешихме с мисълта, че за разлика от него имаме продължителен опит в областа на програмирането и няма защо да измисляме заглавия на проекти и организации, за които уж сме работили.

Описахме значи какво сме правили през трудовия си живот в ЦИИТ. Изброихме какво знаем и какво можем, като тук малко си поизкривихме душичките, защото се оказа, че знанията и уменията ни от ЦИИТ изобщо не пасваха на изискванията от обявите във вестниците. В тази насока приехме стратегията, че:

"За каквото сме чували – пишем, че го знаем, за каквото сме чели – пишем, че сме го работили, и каквото сме работили – пишем, че сме големи специалисти!"

Всъщност тази мъдрост изкристализира в мозъка ми не веднага, а след два-три месеца безуспешно изпращане на резюмета по различни обяви, но важното е, че ние проявихме достатъчно гъвкавост на съвестта си, за да не се притесняваме особено много от разнобоя, който все повече и повече се забелязваше между професионалния ни живот в България и неговото отражение в резюметата ни.

Разликата между нашия професионален опит от България и изискванията на местния трудов пазар в Лос Анжелис се свеждаше до това, че ние бяхме работили основно като системно ориентирани програмисти на IBM (големи машини), а на пазара се търсеха основно приложни програмисти за тези машини.

В областта на микропроцесорите пък, се търсеха специалисти, които да бъдат програмисти и в голяма степен схемни инженери, а в тази област ние бяхме се занимавали само с програмиране на Моторола 6800. По тази причина тази ни квалификация беше напълно излишна в резюметата, но на нас ни взе доста време докато разберем, че на трудовия пазар в САЩ широкият спектър от познания и опит, с които ние се опитвахме да "парадираме" в резюметата си, възбуждаше само подозрения и съмнения, което беше фатално за нашите попълзновения, още повече, че потенциалните работодатели нямаха никакъв начин да проверят каквато и да е част от това, за което пишехме, че сме работили, а това също много ги тревожеше.

Сериозен проблем се оказа и статута ни в САЩ. Ние трябваше да получим "зелени карти" една година след влизане в страната, а в тези редки случаи, когато някой се отзоваваше на резюметата ни, той неизбежно задаваше въпроса дали имаме "зелена карта". В подобни случаи ние се впускахме в забъркани обяснения за статута ни, които при особено "добрия" ни английски възбуждаха само още по-големи подозрения, че в нашата работа има нещо гнило, а това беше достатъчно потенциалните работодатели да се задоволят само с един телефонен разговор, вероятно съжалявайки за загубеното време.

Вече споменах, че английският ни далеч не беше блестящ, но всъщност положението на Юлия в тази насока беше дори по-лошо. Тя не разбираше когато ѝ говореха по телефона и затова, когато я търсеха във връзка с кандидатстване за работа, нея винаги я "нямаше", като беше "излязла за малко"!. Аз нямах проблеми да разбирам, когато ми говорят и се опитвах да "завържа" разговор с потенциалния работодател или рекрутор с "разузнавателна цел", т.е. да получа максимална информация за това, какво той би питал Юлия и ако можеше да разбера, какви отговори биха предизвикали най-голямо удовлетворение в неспокойната му търсеща истината душа?

За правилността и акцента на нашия говорим английски дори няма да пиша! Ние и до ден днешен говорим с доста силен акцент, а какво е било в тези първи месеци в Америка дори не искам да си представям!

Доста бързо съобразихме, че ако имаме втори апарат, вързан към телефонната ни линия, то аз бих могъл да подслушвам, когато Юлия говори с работодатели рекрутори и да се опитвам да ѝ помагам със знаци и шепот. Сдобихме се със втори апарат и в тази насока нещата се поуталожиха, а и Юлия започна да разбира повече или поне преодоля паниката, която неизбежно депресираше и без това незавидните ѝ познания по английски.

По онова време често си спомняхме думите на Енрико дел Бело, че един ден в Америка ще мечтаем за бедните, но иначе безгрижни дни прекарани в Рим!

И така, през нерадостните месеци на лятото и есента на 1986 година, нашите резюмета преминаха през много редакции и скоро никой не би могъл да познае от тях старшия научен сътрудник Теодор Атанасов и научната сътрудничка Юлия Атанасова от ЦИИТ! Изброяваха се проекти в областта на банковото дело, счетоводството, управление на складово стопанство, управление на транспорт, кадрови системи и какво ли още не, което бяхме разбрали или си мислехме, че се търси на пазара на труда.

Разбира се всички тези тематики не се срещаха в едно копие на резюметата, а бяха разхвърляни по най-различни издания, в зависимост къде и за какво сме кандидатствали. Внимавахме само да не изпратим резюмета с неправилна комбинация от знания и опит, защото това означаваше загубен шанс за работа. По всяка от системите от нашия "икспириънс" си бяхме приготвили кратки обяснения какво точно сме правили и в кои подсистеми сме работили. Разбира се всичко това беше фантасмагория, но ние се надявахме, че все някъде щеше да хване място и някой не особено запознат с работата началник щеше да ни повярва. Много ни помагаше Б., който безропотно печаташе на служебните принтери във фирмата, за която работеше като контрактор, безбройните модификации на нашите резюмета.

През това време ние здраво залегнахме да учим Cobol, CICS, Natural/Adabas, IMS и какво ли не друго, което ни попадаше под ръка и имаше шанс да ни потрябва. Слава Богу, че Б. и НТ ни доставиха книги от изданията на IBM и Software AG, та имаше откъде да научим компонентите и езиците, за които претендирахме, че сме толкова големи специалисти!

В един момент Б. даже намери работа на Юлия в една фирма, която имаше машина Бъроуз и работеше за някакви малки банки. Главният програмист на групата беше един румънец, а и един приятел на Б. работеше в същата фирма като програмист. Това неизбежно изигра роля при назначаването на Юлия. Ние не бяхме особено щастливи, защото бяхме чували само за Бъроуз, а програмирането се извършваше на Cobol, който току-що бяхме започнали да учим. Телекомуникацията им нямаше нищо общо с тази на IBM, а и заплатата беше трагична – 25000 долара на година. Освен това, ако Юлия започнеше работа преди мен, то аз, без кола, оставах вързан в къщи, без възможности да ходя на интервюта и да търся работа.

Румънецът излезе в отпуск и остави на Юлия една програма за довършване. Началникът обаче беше останал с впечатление, че програмата е готова и Юлия трябва да направи само дребни промени. Това далеч не отговаряше на истинското положение, но началникът започна да нервничи и един ден заявил на Юлия, че не са доволни от работата ѝ. В същото време вкъщи аз бях мобилизиран да разбера как работи програмата по листинга от компилацията ѝ и да оказвам на Юлия помощ със съвети и консултации всяка вечер. Положението ставаше все по-напрегнато и напрегнато. Ние се придвижвахме, но доста бавно, което за началника, който погрешно мислеше, че програмата е работила преди модификациите на Юлия, ставаше все по-нервен и по-нервен. Най-накрая той заявил на Юлия, че е уволнена. Тогава Юлия, нямайки какво да губи, му казала, че програмата никога не е работила и му демонстрирала това с оригиналното копие. Освен това тя му показала, че много неща от програмата вече функционират. Началникът ѝ даде една седмица да завърши програмата. Междувременно румънецът се върна и ситуацията се изясни. Програмата най-накрая тръгна и въпросният началник едва ли не се извинил на Юлия и ѝ казал, че не е необходимо да напуска. Юлия обаче му отговорила, че след цялата история тя му няма доверие и ще напусне, като при това "гордо" се отказала от остатъка от заплатата си за времето, през което е работила. Настъпила голяма суматоха. Дотичал и шефа на личен състав да я уговаря да не напуска, но тя заявила, че няма да промени решението си. Накарали я да подпише, че няма материални претенции към фирмата и тя си пристигна хем разстроена хем доволна.

По това време ние имахме проблема, че след като Юлия е почнала работа, трябва да обявим пред социалните служби, за да ни прекратят плащанията. Денят, в който тя се върна и ми каза, че е напуснала, аз се канех да се обаждам до социалната служба, но някакъв вътрешен глас ме накара да отложа за следващия ден. Човек трудно може да си представи облекчението, което изпитах, че не съм се обадил. То беше толкова голямо, че напълно потисна притесненията от неуспешния старт на Юлия на трудовия пазар, още повече, че нито заплатата, нито фирмата представляваха някакво бижу, загубата на което би трябвало да ни натъжи! Наистина след по-малко от година тази фирма фалира, с което Юлия за пръв път демонстрира "шестото си чувство" по отношение на стабилността на работодателите си, което до края на трудовия ѝ стаж ѝ казваше кога е време да приключи трудовата си кариера във фирмата, за която работи в момента.

Неуспешният старт неизбежно депресира Юлия. Все по-често и по-често тя напираше да почва работа като миячка на съдове или като сервитьорка в някой ресторант. Трябваше да прилагам цялото си красноречие, за да я убеждавам, че това е ужасно грешен ход, който ще предопредели кариерата ѝ в Америка, а и бъдещето на цялото семейство. Работейки по цял ден тежък физически труд, тя нямаше да може да се готви по програмиране и щеше да си загуби шансовете да влезе в тази високо платена професия. Сочех ѝ за пример НТ, който години се беше борил да стане програмист, а тя от програмист искаше да стане келнерка!

Депресията на Юлия стигна до там, че един ден Тери я заварил да си блъска главата в стената и да плаче. Изплашен той я попитал какво прави и тя му казала, че не може повече да издържа, а и Господ не отговаря на молбите ѝ да си намерим работа! Тери ѝ отговорил, че очевидно Господ няма, защото и той му се е молил да си намерим работа, но и на неговите молби нямало отговор! Изглежда от цялото семейство само на мен не ми е дошло на ума да се обръщам към Всевишния за помощ, но предполагам, че това не е влошило шансовете ни в тази насока.

През целия този нерадостен период от живота ни, аз бях благодарен на останалата част от семейството, че никога не ме упрекнаха за идеята ми да емигрираме. В България аз бях докаран до крайно нервно напрежение от безперспективността на режима и разочарованието ми от провала на реализацията на идеите за социално равенство и относително благоденствие за всички, базирано на приноса на всеки един от нас, че не можех повече да търпя мълчаливо да понасям издевателствата на системата, в която бях възпитан да вярвам. Юлия и Тери обаче, нямаха подобни терзания и доверието, с което се съгласиха на емиграция изискваше оправдание, което безнадеждно закъсняваше.

По това време IRC ми предложиха да отида на курсове за обучение за търсене на работа. Изобщо американците са силни по обучението! Има всякакви организации, които обучават по всякакви въпроси, много често дори по такива, по които човек си мисли, че е въпрос на "здрав смисъл", но американците ще предложат обучение и по тези въпроси! Често това се дължи на факта, че държавата плаща за такива дейности в социалната област и предприемчиви американци намират начин да "седнат на масата" с подобни благини и да вземат колкото може повече от благините, докато им се дава възможност за това. Опасявайки се да не "разсърдя" един от малкото благодетели на семейството по онова време, аз приех. Бедата беше, че мястото на обучението беше на около 8 километра от адреса, на който живеехме, и Юлия ме караше до там, но трябваше да се прибирам пеша.

На курса разбрах нещо, което бях започнал да подозирам, а именно, че само около 10-15% от работата се намира чрез обявления от вестници. Основният процент на намирането на работа става чрез препоръки на хора, работещи във фирмите, или чрез други подобни приятелски връзки! Това съвсем не ме утеши, защото ние очевидно нямахме шанс да постъпим на работа чрез връзки, но от друга страна ми обясни защо имаме толкова незначителен, да не кажа нулев, успех в нашето търсене на работа.

На курса ни обясниха и много други неща, свързани с подготвянето на резюметата и представянето им пред рекруторските фирми или потенциални работодатели. Освен това ни направиха и интервюта с тренировъчна цел, като интервютата се записваха на видео. Когато се видях колко измъчен и остарял изглеждам на това видео направо се отчаях и ми се стори, че едва ли ще се намери работодател, който да наеме на работа такъв нещастник като мен!

На курса се случи и една доста любопитна случка. В един момент един от преподавателите ме извика настрана и ме попита дали не съм евреин? Аз изненадано го попитах защо ми задава този въпрос и той ми каза, че ако съм евреин, има начини да ми се помогне да си намеря веднага работа! Казах му, че не съм евреин и той вдигна рамене и ми пожела всичко най-хубаво! По пътя към къщи дълго мислех дали постъпих правилно, като не се обявих за евреин, но реших, че евреите не са толкова прости и няма да ми повярват без някакви доказателства, а аз нямах никакви! Освен това ми се струваше, колкото и да е странно, доста нечестно да се отказвам от рода си за "няколко сребърника".

По това време с нас се свърза В., когото познавахме от България и за когото знаехме, че е избягал с брат си в Австралия. Оказа се, че това за Австралия е било само за заблуда на противника, подобно на нашите опити (доста успешни както се оказа по-късно) да заблуждаваме, че сме в Англия. Те били избягали за Америка през Югославия и използвали хора, емигриращи за Австралия, за да изпращат писма и картички от там.

В. беше дошъл от Финикс, където с брат си си намерили работа като управители на жилищен комплекс. В. по това време беше оставил брат си във Финикс и се беше прехвърлил в LA, като спеше в колата си. Ние му предложихме да дойде да спи при нас, тъй като колата беше на брат му и той си я искаше. В. остана при нас да живее, а за транспорт му служеше един мотоциклет Хонда 125 куб. см.

В. беше дошъл в LA  защото искаше да учи социология в UCLA, макар че беше вече завършил физика в Япония! Освен това той веднага се запретна да си търси жилищен комплекс, който да управлява, за да получи квартира и евентуално малко заплащане. Не след дълго той намери един, но там се търсеше семейство и той предложи на Юлия да я представи като своя жена! Така и стана и В. и Юлия спечелиха интервюто. В. се премести в комплекса, а за Юлия каза на собственика, че тя ще се премести като "освободи квартирата, която са заемали досега". Все пак Юлия ходи на няколко пъти да чисти комплекса заедно с В. След месец В. обяви на собственика на комплекса, че Юлия е заминала за България, а след още два месеца – че тя не иска да се връща от България и май ще се развеждат! Собственикът беше вече свикнал с него и само изразил съчувствието си.

В. пусна мухата на Юлия да отиде да учи нещо в UCLA, като вземе заем за обучение, с който да живеем. Юлия отначало се хвана на въдицата и даже попълни някакви апликации за заеми, но ентусиазмът ѝ бързо се изпари и от тази идея на В. не стана нищо. Все пак Юлия беше на 40 години и на тази възраст не е много лесно да тръгнеш пак да следваш и то със съмнителната идея да вземеш заем, за да изхранваш цяло семейство! Освен това в нашата психика вземането на заем винаги беше свързано с неговото връщане в бъдещето, а от там следваха и сметките, колко ще струва това и така нататък.

Друга щурава идея, която едва не реализирахме, беше да отидем на курсове по програмиране с цел получаване на някакъв документ. Това обаче неизбежно щеше да зачеркне целия ни досегашен опит, който макар и нагласен към изискванията на местния пазар, все пак беше реален и ни даваше шансове да започнем на по-високо стъпало и по-бързо да напреднем в йерархията на финансовата компенсация като програмисти. Освен това се оказа, че заемите, които трябваше да се вземат за подобно "обучение", съвсем не бяха малки, а и успеваемостта в пласиране на работа на завършилите курсовете не беше по-голяма от шансовете, които имахме без подобни курсове. При разговора си с един от рекруторите на една "образователна" организация ние разбрахме, че нищо няма да получим в повече от това, което имахме, за истинските пари, които след това трябваше да връщаме от заема.

Изобщо животът ни не беше без емоции, но голяма част от тях не бяха положителни. Необходимо беше да съберем всички морални сили, на които бяхме способни, защото помощ не идваше от никъде и изглежда единствените, които можеха да ни помогнат, бяхме самите ние!

Все пак от курса по търсене на работа имах една полза, че ми дадоха апликации за кандидатстване за Департамента по обработка на данни на градския съвет на LA. Попълнихме с Юлия документите и зачакахме. Минаха месец-два и получихме съобщение, че ще ни насрочат интервюта. След още месец ми поискаха лекарско заключение за състоянието на зрението ми. Най-накрая, някъде през септември 1986 година, ни извикаха на интервюта. Там научихме, че има към 120 кандидати и решихме, че ние едва ли имаме някакви шансове за успех. След около месец ни съобщиха, че аз съм се класирал на първо място, а Юлия е на пето място сред кандидатите и че скоро ще ни викат на интервюта за конкретни позиции.

Най-накрая на хоризонта се беше появила някаква светлинка!

Разказвач