Отначало, когато Б. ни каза, че трябва да изготвим подобни документи, ние го гледахме умно, като телета в метро, но след кратки обяснения по въпроса как се търси работа при капитализма, започнахме да схващаме за какво става дума. Б. ни предостави собственото си резюме за тертип и ние бяхме удивени от нещата, които той беше писал, че е правил в България. Б. ни обясни, че с трудовия си опит от България, той едва ли би могъл да си намери работа в САЩ като програмист и затова си беше измисил най-различни проекти, по които уж бил работил!
Ние се утешихме с мисълта, че за разлика от него имаме продължителен опит в областа на програмирането и няма защо да измисляме заглавия на проекти и организации, за които уж сме работили.
Описахме значи какво сме правили през трудовия си живот в ЦИИТ. Изброихме какво знаем и какво можем, като тук малко си поизкривихме душичките, защото се оказа, че знанията и уменията ни от ЦИИТ изобщо не пасваха на изискванията от обявите във вестниците. В тази насока приехме стратегията, че:
"За каквото сме чували – пишем, че го знаем, за каквото сме чели – пишем, че сме го работили, и каквото сме работили – пишем, че сме големи специалисти!"
Всъщност тази мъдрост изкристализира в мозъка ми не веднага, а след два-три месеца безуспешно изпращане на резюмета по различни обяви, но важното е, че ние проявихме достатъчно гъвкавост на съвестта си, за да не се притесняваме особено много от разнобоя, който все повече и повече се забелязваше между професионалния ни живот в България и неговото отражение в резюметата ни.
Разликата между нашия професионален опит от България и изискванията на местния трудов пазар в Лос Анжелис се свеждаше до това, че ние бяхме работили основно като системно ориентирани програмисти на IBM (големи машини), а на пазара се търсеха основно приложни програмисти за тези машини.
В областта на микропроцесорите пък, се търсеха специалисти, които да бъдат програмисти и в голяма степен схемни инженери, а в тази област ние бяхме се занимавали само с програмиране на Моторола 6800. По тази причина тази ни квалификация беше напълно излишна в резюметата, но на нас ни взе доста време докато разберем, че на трудовия пазар в САЩ широкият спектър от познания и опит, с които ние се опитвахме да "парадираме" в резюметата си, възбуждаше само подозрения и съмнения, което беше фатално за нашите попълзновения, още повече, че потенциалните работодатели нямаха никакъв начин да проверят каквато и да е част от това, за което пишехме, че сме работили, а това също много ги тревожеше.
Сериозен проблем се оказа и статута ни в САЩ. Ние трябваше да получим "зелени карти" една година след влизане в страната, а в тези редки случаи, когато някой се отзоваваше на резюметата ни, той неизбежно задаваше въпроса дали имаме "зелена карта". В подобни случаи ние се впускахме в забъркани обяснения за статута ни, които при особено "добрия" ни английски възбуждаха само още по-големи подозрения, че в нашата работа има нещо гнило, а това беше достатъчно потенциалните работодатели да се задоволят само с един телефонен разговор, вероятно съжалявайки за загубеното време.
Вече споменах, че английският ни далеч не беше блестящ, но всъщност положението на Юлия в тази насока беше дори по-лошо. Тя не разбираше когато ѝ говореха по телефона и затова, когато я търсеха във връзка с кандидатстване за работа, нея винаги я "нямаше", като беше "излязла за малко"!. Аз нямах проблеми да разбирам, когато ми говорят и се опитвах да "завържа" разговор с потенциалния работодател или рекрутор с "разузнавателна цел", т.е. да получа максимална информация за това, какво той би питал Юлия и ако можеше да разбера, какви отговори биха предизвикали най-голямо удовлетворение в неспокойната му търсеща истината душа?
За правилността и акцента на нашия говорим английски дори няма да пиша! Ние и до ден днешен говорим с доста силен акцент, а какво е било в тези първи месеци в Америка дори не искам да си представям!
Доста бързо съобразихме, че ако имаме втори апарат, вързан към телефонната ни линия, то аз бих могъл да подслушвам, когато Юлия говори с работодатели рекрутори и да се опитвам да ѝ помагам със знаци и шепот. Сдобихме се със втори апарат и в тази насока нещата се поуталожиха, а и Юлия започна да разбира повече или поне преодоля паниката, която неизбежно депресираше и без това незавидните ѝ познания по английски.
По онова време често си спомняхме думите на Енрико дел Бело, че един ден в Америка ще мечтаем за бедните, но иначе безгрижни дни прекарани в Рим!
И така, през нерадостните месеци на лятото и есента на 1986 година, нашите резюмета преминаха през много редакции и скоро никой не би могъл да познае от тях старшия научен сътрудник Теодор Атанасов и научната сътрудничка Юлия Атанасова от ЦИИТ! Изброяваха се проекти в областта на банковото дело, счетоводството, управление на складово стопанство, управление на транспорт, кадрови системи и какво ли още не, което бяхме разбрали или си мислехме, че се търси на пазара на труда.
Разбира се всички тези тематики не се срещаха в едно копие на резюметата, а бяха разхвърляни по най-различни издания, в зависимост къде и за какво сме кандидатствали. Внимавахме само да не изпратим резюмета с неправилна комбинация от знания и опит, защото това означаваше загубен шанс за работа. По всяка от системите от нашия "икспириънс" си бяхме приготвили кратки обяснения какво точно сме правили и в кои подсистеми сме работили. Разбира се всичко това беше фантасмагория, но ние се надявахме, че все някъде щеше да хване място и някой не особено запознат с работата началник щеше да ни повярва. Много ни помагаше Б., който безропотно печаташе на служебните принтери във фирмата, за която работеше като контрактор, безбройните модификации на нашите резюмета.
През това време ние здраво залегнахме да учим Cobol, CICS, Natural/Adabas, IMS и какво ли не друго, което ни попадаше под ръка и имаше шанс да ни потрябва. Слава Богу, че Б. и НТ ни доставиха книги от изданията на IBM и Software AG, та имаше откъде да научим компонентите и езиците, за които претендирахме, че сме толкова големи специалисти!
В един момент Б. даже намери работа на Юлия в една фирма, която имаше машина Бъроуз и работеше за някакви малки банки. Главният програмист на групата беше един румънец, а и един приятел на Б. работеше в същата фирма като програмист. Това неизбежно изигра роля при назначаването на Юлия. Ние не бяхме особено щастливи, защото бяхме чували само за Бъроуз, а програмирането се извършваше на Cobol, който току-що бяхме започнали да учим. Телекомуникацията им нямаше нищо общо с тази на IBM, а и заплатата беше трагична – 25000 долара на година. Освен това, ако Юлия започнеше работа преди мен, то аз, без кола, оставах вързан в къщи, без възможности да ходя на интервюта и да търся работа.
Румънецът излезе в отпуск и остави на Юлия една програма за довършване. Началникът обаче беше останал с впечатление, че програмата е готова и Юлия трябва да направи само дребни промени. Това далеч не отговаряше на истинското положение, но началникът започна да нервничи и един ден заявил на Юлия, че не са доволни от работата ѝ. В същото време вкъщи аз бях мобилизиран да разбера как работи програмата по листинга от компилацията ѝ и да оказвам на Юлия помощ със съвети и консултации всяка вечер. Положението ставаше все по-напрегнато и напрегнато. Ние се придвижвахме, но доста бавно, което за началника, който погрешно мислеше, че програмата е работила преди модификациите на Юлия, ставаше все по-нервен и по-нервен. Най-накрая той заявил на Юлия, че е уволнена. Тогава Юлия, нямайки какво да губи, му казала, че програмата никога не е работила и му демонстрирала това с оригиналното копие. Освен това тя му показала, че много неща от програмата вече функционират. Началникът ѝ даде една седмица да завърши програмата. Междувременно румънецът се върна и ситуацията се изясни. Програмата най-накрая тръгна и въпросният началник едва ли не се извинил на Юлия и ѝ казал, че не е необходимо да напуска. Юлия обаче му отговорила, че след цялата история тя му няма доверие и ще напусне, като при това "гордо" се отказала от остатъка от заплатата си за времето, през което е работила. Настъпила голяма суматоха. Дотичал и шефа на личен състав да я уговаря да не напуска, но тя заявила, че няма да промени решението си. Накарали я да подпише, че няма материални претенции към фирмата и тя си пристигна хем разстроена хем доволна.
По това време ние имахме проблема, че след като Юлия е почнала работа, трябва да обявим пред социалните служби, за да ни прекратят плащанията. Денят, в който тя се върна и ми каза, че е напуснала, аз се канех да се обаждам до социалната служба, но някакъв вътрешен глас ме накара да отложа за следващия ден. Човек трудно може да си представи облекчението, което изпитах, че не съм се обадил. То беше толкова голямо, че напълно потисна притесненията от неуспешния старт на Юлия на трудовия пазар, още повече, че нито заплатата, нито фирмата представляваха някакво бижу, загубата на което би трябвало да ни натъжи! Наистина след по-малко от година тази фирма фалира, с което Юлия за пръв път демонстрира "шестото си чувство" по отношение на стабилността на работодателите си, което до края на трудовия ѝ стаж ѝ казваше кога е време да приключи трудовата си кариера във фирмата, за която работи в момента.
Неуспешният старт неизбежно депресира Юлия. Все по-често и по-често тя напираше да почва работа като миячка на съдове или като сервитьорка в някой ресторант. Трябваше да прилагам цялото си красноречие, за да я убеждавам, че това е ужасно грешен ход, който ще предопредели кариерата ѝ в Америка, а и бъдещето на цялото семейство. Работейки по цял ден тежък физически труд, тя нямаше да може да се готви по програмиране и щеше да си загуби шансовете да влезе в тази високо платена професия. Сочех ѝ за пример НТ, който години се беше борил да стане програмист, а тя от програмист искаше да стане келнерка!
Депресията на Юлия стигна до там, че един ден Тери я заварил да си блъска главата в стената и да плаче. Изплашен той я попитал какво прави и тя му казала, че не може повече да издържа, а и Господ не отговаря на молбите ѝ да си намерим работа! Тери ѝ отговорил, че очевидно Господ няма, защото и той му се е молил да си намерим работа, но и на неговите молби нямало отговор! Изглежда от цялото семейство само на мен не ми е дошло на ума да се обръщам към Всевишния за помощ, но предполагам, че това не е влошило шансовете ни в тази насока.
През целия този нерадостен период от живота ни, аз бях благодарен на останалата част от семейството, че никога не ме упрекнаха за идеята ми да емигрираме. В България аз бях докаран до крайно нервно напрежение от безперспективността на режима и разочарованието ми от провала на реализацията на идеите за социално равенство и относително благоденствие за всички, базирано на приноса на всеки един от нас, че не можех повече да търпя мълчаливо да понасям издевателствата на системата, в която бях възпитан да вярвам. Юлия и Тери обаче, нямаха подобни терзания и доверието, с което се съгласиха на емиграция изискваше оправдание, което безнадеждно закъсняваше.
По това време IRC ми предложиха да отида на курсове за обучение за търсене на работа. Изобщо американците са силни по обучението! Има всякакви организации, които обучават по всякакви въпроси, много често дори по такива, по които човек си мисли, че е въпрос на "здрав смисъл", но американците ще предложат обучение и по тези въпроси! Често това се дължи на факта, че държавата плаща за такива дейности в социалната област и предприемчиви американци намират начин да "седнат на масата" с подобни благини и да вземат колкото може повече от благините, докато им се дава възможност за това. Опасявайки се да не "разсърдя" един от малкото благодетели на семейството по онова време, аз приех. Бедата беше, че мястото на обучението беше на около 8 километра от адреса, на който живеехме, и Юлия ме караше до там, но трябваше да се прибирам пеша.
На курса разбрах нещо, което бях започнал да подозирам, а именно, че само около 10-15% от работата се намира чрез обявления от вестници. Основният процент на намирането на работа става чрез препоръки на хора, работещи във фирмите, или чрез други подобни приятелски връзки! Това съвсем не ме утеши, защото ние очевидно нямахме шанс да постъпим на работа чрез връзки, но от друга страна ми обясни защо имаме толкова незначителен, да не кажа нулев, успех в нашето търсене на работа.
На курса ни обясниха и много други неща, свързани с подготвянето на резюметата и представянето им пред рекруторските фирми или потенциални работодатели. Освен това ни направиха и интервюта с тренировъчна цел, като интервютата се записваха на видео. Когато се видях колко измъчен и остарял изглеждам на това видео направо се отчаях и ми се стори, че едва ли ще се намери работодател, който да наеме на работа такъв нещастник като мен!
На курса се случи и една доста любопитна случка. В един момент един от преподавателите ме извика настрана и ме попита дали не съм евреин? Аз изненадано го попитах защо ми задава този въпрос и той ми каза, че ако съм евреин, има начини да ми се помогне да си намеря веднага работа! Казах му, че не съм евреин и той вдигна рамене и ми пожела всичко най-хубаво! По пътя към къщи дълго мислех дали постъпих правилно, като не се обявих за евреин, но реших, че евреите не са толкова прости и няма да ми повярват без някакви доказателства, а аз нямах никакви! Освен това ми се струваше, колкото и да е странно, доста нечестно да се отказвам от рода си за "няколко сребърника".
По това време с нас се свърза В., когото познавахме от България и за когото знаехме, че е избягал с брат си в Австралия. Оказа се, че това за Австралия е било само за заблуда на противника, подобно на нашите опити (доста успешни както се оказа по-късно) да заблуждаваме, че сме в Англия. Те били избягали за Америка през Югославия и използвали хора, емигриращи за Австралия, за да изпращат писма и картички от там.
В. беше дошъл от Финикс, където с брат си си намерили работа като управители на жилищен комплекс. В. по това време беше оставил брат си във Финикс и се беше прехвърлил в LA, като спеше в колата си. Ние му предложихме да дойде да спи при нас, тъй като колата беше на брат му и той си я искаше. В. остана при нас да живее, а за транспорт му служеше един мотоциклет Хонда 125 куб. см.
В. беше дошъл в LA защото искаше да учи социология в UCLA, макар че беше вече завършил физика в Япония! Освен това той веднага се запретна да си търси жилищен комплекс, който да управлява, за да получи квартира и евентуално малко заплащане. Не след дълго той намери един, но там се търсеше семейство и той предложи на Юлия да я представи като своя жена! Така и стана и В. и Юлия спечелиха интервюто. В. се премести в комплекса, а за Юлия каза на собственика, че тя ще се премести като "освободи квартирата, която са заемали досега". Все пак Юлия ходи на няколко пъти да чисти комплекса заедно с В. След месец В. обяви на собственика на комплекса, че Юлия е заминала за България, а след още два месеца – че тя не иска да се връща от България и май ще се развеждат! Собственикът беше вече свикнал с него и само изразил съчувствието си.
В. пусна мухата на Юлия да отиде да учи нещо в UCLA, като вземе заем за обучение, с който да живеем. Юлия отначало се хвана на въдицата и даже попълни някакви апликации за заеми, но ентусиазмът ѝ бързо се изпари и от тази идея на В. не стана нищо. Все пак Юлия беше на 40 години и на тази възраст не е много лесно да тръгнеш пак да следваш и то със съмнителната идея да вземеш заем, за да изхранваш цяло семейство! Освен това в нашата психика вземането на заем винаги беше свързано с неговото връщане в бъдещето, а от там следваха и сметките, колко ще струва това и така нататък.
Друга щурава идея, която едва не реализирахме, беше да отидем на курсове по програмиране с цел получаване на някакъв документ. Това обаче неизбежно щеше да зачеркне целия ни досегашен опит, който макар и нагласен към изискванията на местния пазар, все пак беше реален и ни даваше шансове да започнем на по-високо стъпало и по-бързо да напреднем в йерархията на финансовата компенсация като програмисти. Освен това се оказа, че заемите, които трябваше да се вземат за подобно "обучение", съвсем не бяха малки, а и успеваемостта в пласиране на работа на завършилите курсовете не беше по-голяма от шансовете, които имахме без подобни курсове. При разговора си с един от рекруторите на една "образователна" организация ние разбрахме, че нищо няма да получим в повече от това, което имахме, за истинските пари, които след това трябваше да връщаме от заема.
Изобщо животът ни не беше без емоции, но голяма част от тях не бяха положителни. Необходимо беше да съберем всички морални сили, на които бяхме способни, защото помощ не идваше от никъде и изглежда единствените, които можеха да ни помогнат, бяхме самите ние!
Все пак от курса по търсене на работа имах една полза, че ми дадоха апликации за кандидатстване за Департамента по обработка на данни на градския съвет на LA. Попълнихме с Юлия документите и зачакахме. Минаха месец-два и получихме съобщение, че ще ни насрочат интервюта. След още месец ми поискаха лекарско заключение за състоянието на зрението ми. Най-накрая, някъде през септември 1986 година, ни извикаха на интервюта. Там научихме, че има към 120 кандидати и решихме, че ние едва ли имаме някакви шансове за успех. След около месец ни съобщиха, че аз съм се класирал на първо място, а Юлия е на пето място сред кандидатите и че скоро ще ни викат на интервюта за конкретни позиции.
Най-накрая на хоризонта се беше появила някаква светлинка!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар