На 18 ноември 2013 година "Ню Йорк Таймс" публикува статия под горното заглавие, в която накратко се изброяват резултатите от едно проучване на "Commonwealth Fund". Те показват защо е необходима реформата на здравеопазването в САЩ, приета от Конгреса преди две години. Резултатите от проучването демонстрират, че по всички показатели – цена, достъп и удобство на обслужването – системата на здравно застраховане, която функционира в страната, осигурява далеч по-лошо обслужване в сферата на здравеопазването за американците в сравнение с други десет развити държави, приели преди десетилетия универсална или почти универсална система на здравеопазване.
Проучването включва 20 000 души от САЩ, Австралия, Канада, Франция, Германия, Холандия, Нова Зеландия, Норвегия, Швеция, Швейцария и Великобритания. Резултатите показват, че както по разходи на глава от населението, така и като процент от националния доход, САЩ харчат два пъти повече за здравеопазване (18% от националния доход срещу по-малко от 10% за останалите държави), като при това резултатите са далеч под тези, достигнати в останалите страни.
Така например, тридесет и седем процента от американците не са получили през миналата година необходимото лечение (лекарства или процедури) срещу 4 процента във Великобритания и 6 процента в Швеция. Причините са: липса на застраховка, висока цена на лекарствата или лечебните процедури. Близо една четвърт от американците не са в състояние да си платят за медицински грижи срещу 13 процента във Франция и 7 процента в пет други страни от тези, участвали в проучването. Даже тези американци, които притежават здравна осигуровка, често са принудени да не взимат необходимите лекарства или да не прилагат необходимите медицински процедури поради високи цени на лекарствата и процедурите, за които трябва да доплатят към осигуровките си. Това показва неадекватността на много от застрахователните полици, които предлагат застрахователните компании в САЩ.
Сложността на американската застрахователна система представлява голям проблем за потребителите ѝ. Тридесет и два процента от хората притежаващи осигуровки прекарват значително време в "документална борба" със застрахователните компании в оспорване на откази за медицински грижи или компенсация за вече ползвани услуги. Основната причина за личен банкрут в САЩ са непосилни медицински разходи при сериозни заболявания, които напълно ликвидират спестяванията на хората буквално за месеци.
Така нареченият "Affordable Care Act" (ACA) има за цел да обезпечи с медицински застраховки милиони граждани на САЩ, които понастоящем не са в състояние да си купят застраховки от застрахователните компании. Освен това ACA трябва да обезпечи минимално покритие за редица базови медицински грижи, да премахне ограниченията за "съществуващи медицински проблеми", които изобщо лишават много граждани от възможността да си купят застраховки и да премахне тавана на медицински разходи от един милион долара, който съществува понастоящем и над който застрахованите губят застраховките си. В този случай хората трябва да заплащат лечението си със собствени средства, като в резултат на това са принудени да обявят личен банкрут след изчерпване на спестявания и имоти, ако имат такива.
Според решението на Конгреса, ACA трябва да влезе в сила от 2014 година. До началото на октомври 2013 година отделните щати трябваше да подготвят в интернет страници, в които гражданите да могат да изберат застрахователни полици, които отговарят на изискванията на ACA. За тези щати, които не желаят да участват в ACA със свои сайтове в интернет, Федералното правителство трябваше да подготви федерален сайт. Оказа се обаче, че Федералният сайт не беше готов овреме и опитите на хората да се регистрират в него доведоха до сривове в системата и на практика се оказа, че Федералният сайт е пълен провал! (Повече от 600 хардуерни и софтуерни проблеми, неотстранени до 1 октомври!) Това предизвика неизпълнение на сроковете за регистриране на желаещите, което пък от своя страна налага отлагане на сроковете за стартиране на влизането в сила на ACA. Освен това Обама беше обещал, че никой, който харесва своята застрахователна полица няма да бъде принуден да купува друга. Редица съществуващи полици обаче не отговарят на минималните изисквания на ACA, поради което застрахователните компании са принудени да ги анулират и по този начин да заставят хората да си купуват други, често по-скъпи, полици. С други думи се оказа, че Обама не може да спази обещанието си към тези, които харесват застраховките, притежавани до влизането на ACA в сила!
Тези неудачи на Федералното правителство и лично на Обама наляха масло в огъня на противниците на ACA, които са главно от Републиканската партия. В Конгреса републиканците поведоха упорита и безкомпромисна борба за отменяне на ACA, което би довело до пълен провал на Обама и неговата администрация. Това безусловно е главната цел на републиканците. Те разчитат, че един такъв провал ще им помогне да укрепят мнозинството си в Камарата на представителите и дори да получат мнозинство в Сената на изборите през 2014 година. Наскоро стана известен един меморандум до представителите на Републиканската партия в Конгреса, съдържащ инструкции как да провеждат агитацията на партията срещу ACA. Препоръчва се да се обръща особено внимание на следните неща:
1. "Заради Obamacare (така републиканците наричат ACA) аз загубих застраховката, която харесвах!"
2. "Obamacare увеличава цената на застраховките!"
3. "Страниците в интернет за регистриране за ACA крият рискове за кражба на лични данни!"
По всеобщо мнение ACA има редица недостатъци, като например:
1. Гражданите с доходи над 50-60 хиляди долара ще трябва да плащат повече за медицинска застраховка отколкото са плащали досега. Тези обаче, които са с по-ниски доходи, ще плащат значително по-малко, а това на практика са болшинството от тези, които не могат да си позволят сега да си купят застраховки. Причината за последното е, че държавата ще финансира част от плащанията на бедните слоеве на населението при закупуване на застрахователни полици. Това обяснява до голяма степен съпротивата на средната класа срещу ACA, тъй като тя счита, че директно или индиректно тя ще поеме разноските по осигуряването на по-бедните слоеве от населението.
2. Счита се, че близо 30 милиона американци все още няма да могат да си позволят да си купят медицински застраховки поради високите им цени и по тази причина ще трябва да плащат наказателен данък, тъй като застраховането според ACA става задължително.
3. ACA на практика ще запази печалбите на застрахователните компании, а в някои случаи може дори да спомогне за тяхното повишаване. Това обяснява подкрепата на застрахователните компании за реформата. Причината за това е, че ACA задължава американците да си купуват застраховки, т. е. актът осигурява милиони нови потребители на продуктите на застрахователните компании. През 2012 година шефовете на шестте най-големи медицински застрахователни компании са получили 83.3 милиона долара компенсации и в допълнение на това още много други материални облаги. Очакванията им са, че и в бъдеще компенсациите им ще нарастват.
4. Голяма част от американците ще продължават да получават медицинското си осигуряване чрез компаниите, за които работят. Това означава, че при загуба на работата си те губят и осигуровката си, а ако загубят доходите си, ще загубят и възможността да си купят друга осигуровка на пазара на ACA.
5. Застрахователните полици като правило предлагат ограничена мрежа от лекари и медицински заведения, с които съответните застрахователни компании са сключили договори за услуги. Това ограничава кръга на компетентните услуги за потребителите и те трябва да търсят лечение, когато това се налага, извън мрежата за своя сметка.
6. ACA не предвижда контрол върху нарастването на цените на медицинските услуги и лекарствата, което до сега изпреварва значително темповете на инфлацията в САЩ. Федералното правителство продължава да няма право да преговаря с производителите на лекарства за по-ниски цени при закупуване на лекарствата на едро.
7. Освен застрахователните вноски, които в редица случаи за семейство достигат до 20 000 долара годишно, хората трябва да плащат допълнително за всеки преглед и медицинска манипулация или тестове, като тези суми достигат до няколко хиляди долара годишно преди застрахователите да започнат да поемат разходите изцяло.
Основният проблем е, че сегашната система на здравеопазване е базирана на идеята пазарът да оптимизира медицинските услуги както по цена, така и по качество. Подобно твърдение по никакъв начин не отговаря на фактите от реалния живот, но това е един от митовете, с които Америка живее. Всъщност управляващата олигархия се стреми с всички сили и възможности да поддържа този мит в умовете на хората. Разбира се компенсациите на "вождовете" на застрахователната индустрия са достатъчно убедителни за тях, за да ги стимулират с всички сили и средства да поддържат мита за всемогъществото на пазара и конкуренцията при оптимизиране на здравеопазването. Нищо че Америка харчи пропорционално два пъти повече ресурси за постигане на далеч по-ниски резултати в здравеопазването от другите развити държави.
Идеите за всеобщо здравеопазване, базирано на "single payer" в лицето на държавата, която да събира средствата чрез данъци специфично ориентирани към здравеопазването все пак полека-лека намират почва и в дебелите глави на обикновените американци. На практика в САЩ вече съществува система, базирана на тези принципи – т. нар. medicare, която осигурява здравеопазването на пенсионерите и инвалидите. Тя е далеч по-ефективна от гледна точка на административните разходи на застрахователните компании и в същото време осигурява отлично ниво на услугите. Най-просто вероятно щеше да бъде да се започне постепенно разширение на medicare чрез постепенно намаляване на възрастта, на която гражданите да могат да се включват в системата (сега тази възраст е 65 години). Вместо това, по чисто идеологически съображения, се отиде до създаването на една изключително тромава и вероятно неефективна система. Да се надяваме, че следващата стъпка ще бъде разширяването на medicare, което постепенно ще изтласка застрахователните компании от тази линия на бизнеса.
Дилетант
понеделник, 25 ноември 2013 г.
вторник, 19 ноември 2013 г.
Емиграция: Графинята
По онова време у нас живееше на квартира В., който се водеше за руснак, но генетически по баща беше немец, а по майка – евреин. Важна причина, поради която го бяхме взели на квартира, беше фактът, че той бе завършил ЛЕТИ, с други думи същия университет, който бях завършил и аз, но поне 20 години преди него. С В. се бяхме запознали и сприятелили в Systemhouse, година преди да се разделим с тази компания.
Една вечер В. се върна от работа и ни каза, че в книжарницата е срещнал двама руснаци – майка и син – и ни попита имаме ли нещо против, ако ги покани на гости? Ние веднага приехме с радост предложението му и ето че за следващия уикенд се готвехме за гости.
Гостите дойдоха вечерта към шест часа. Майката беше дребничка, много елегантна и симпатична пъстроока жена с фино и благородно лице, която по-късно разбрахме, че е над 70-годишна, но това изобщо не ѝ личеше. В държането ѝ имаше някакво естествено благородство и след като те си отидоха, ние единодушно я нарекохме "Графинята", под това име си я спомняме и до ден днешен и дори не помним как ѝ беше истинското име.
Синът на Графинята се казваше Алексей. Той беше малко по-висок от среден ръст, с добро телосложение и приятно лице. Ръцете му бяха нежни и елегантни, с дълги чувствителни пръсти на пианист.
Както си му е реда, седнахме на масата и Юлия започна да предлага салати и пиене, което в случая естествено беше водка. Разговорът потръгна много бързо и не след дълго един след друг започнахме да си разказваме истории от живота. Историята на Графинята се оказа невероятно интересна. Тя ни я разказа в течение на няколко срещи и тук ще си позволя да я преразкажа накратко, доколкото си я спомням след изминалите близо 20 години.
Графинята била родена малко преди революцията във Владивосток в семейството на търговец. Бизнесът на баща ѝ вървял добре и той особено се замогнал през НЕП-а, но овреме разбрал, че НЕП-ът няма да е за дълго и решил да емигрира в Китай. По това време един служител от някакво японско представителство го местили в Китай и бащата на Графинята решил да продаде всичко и да даде парите на японеца, за да му ги пренесе в Китай срещу процент за услугата. Така и направил, а след това с помощта на китайски контрабандисти организирал и собственото си прехвърляне в Китай.
По това време Графинята се разболяла от рак на окото, една изключително смъртоносна болест, но тя имала късмет, че попаднала на много добър очен лекар, който я диагностицирал веднага и ѝ оперирал окото. В този момент ние с изумление узнахме, че едното око на Графинята е изкуствено, нещо което до момента не бяхме разбрали, макар че я гледахме със зяпнали уста в очите, защото тя разказваше изключително интересно и увлекателно!
Две-три години след като емигрирал бащата се свързал с жена си и изпратил китайски контрабандисти, които да я преведат, нея и Графинята, през границата в Китай. Било зима и снегът в полето бил няколко метра дълбок. Отначало Графинята и майка ѝ се качили на влак и с него стигнали до някаква спирка, сградата на която била почти изцяло скрита под снега. Било вече тъмно, когато те слезли от влака и недалече от спирката се срещнали с двама контрабандисти, които ги повели през гори и хълмове покрити с девствена пелена сняг. През нощта вървели, а през деня почивали в снега по горски поляни или котловини, скрити от човешки взор. Така вървели няколко дена и, макар че почивали през кратките дни, които за щастие били слънчеви и топли, доколкото може да се говори за топлина през Сибирската зима, преходът през дълбоките снегове започнал да си казва думата и умората все повече и повече натежавала на крехкото детско телце.
Една нощ, когато били вече до самата граница, те се натъкнали на едно село. Кучетата се разлаяли, по къщите замигали светлинки, а нашите хора презглава се обърнали назад и побягнали. Успели да заобиколят селото и успешно да пресекат границата. На другия ден вече били в Китай. Там контрабандистите ги предали на други хора, които ги обрали и ги зарязали насред път в снеговете и студа. Как успели да се спасят и да се доберат до градчето, където ги чакал бащата, Графинята и до ден днешен не можеше да си представи!
Съдбата също не била особено благосклонна и към бащата. Когато се добрал до Харбин, където трябвало да се срещне с японеца, на когото бил дал парите си с уговорка срещу процент да ги пренесе в Китай, от японеца нямало и следа! Все пак бащата изглежда е бил голяма работа, защото си плюл на ръцете, размърдал си акъла и за две-три години успял отново да си стъпи на краката.
Всичко тръгнало като по масло. Бащата печелел добре. След няколко години купил хубава, голяма къща. Графинята се учела отлично и проявила музикални наклонности. Купили ѝ пиано и тя бързо напредвала в музиката.
Започнала войната. Япония нападнала Китай и скоро японците превзели Харбин. В един момент било съобщено, че ще идва новият японски управител на областта. Всички по-заможни хора от града се събрали в уречения час на гарата. Пристигнал специалният влак с новия управител. Музиката засвирила, червената пътека била простряна от вагона до мястото, където стояла делегацията, от градските първенци, сред които бил и бащата на Графинята, които трябвало да посрещнат и приветстват новия управител. Вратата на вагона се отворила и в рамката и се появил ... японецът, на който преди години бащата на Графинята бил дал парите си да му ги пренесе в Китай!
Бащата примрял от ужас и през главата му преминали всички истории за жестокостите на японските окупатори в Китай. Външно обаче той се владеел.
Новият управител постоял – за тежест – малко на вратата на вагона, след което слязъл по стълбата, преминал по пътеката и започнал да приема поздравленията на градските първенци. Погледът му се спрял за малко на бащата на Графинята, но и двамата не показали, че се познават.
Посрещането приключило и градските първенци се разотишли по домовете си. Бащата на Графинята се прибрал ни жив ни умрял у дома си и разказал за нещастието, което ги е сполетяло. След това той наредил на жена си да му приготви най-необходимите неща за ... всъщност и той не знаел точно за какво, и зачакал.
След два дена, една сутрин дошли двама въоръжени японски войници със заповед да го ескортират до новия управител. Бащата си взел вързопчето, простил се със семейството си и тръгнал към неизвестността.
Когато влязъл в кабинета на новия управител, последният станал, те се поклонили взаимно един на друг и японецът го попитал дали не се познават случайно отнякъде? Бащата на Графинята твърдо заявил, че никога до сега не се е срещал с новия управител. Тогава японецът се усмихнал благосклонно и поканил бащата да седне. Той го разпитал с какво се занимава, как му върви бизнеса и т.н., след което станал, което било сигнал, че аудиенцията е завършила, и изявил увереност, че новата администрация ще има прекрасни отношения с бизнеса в града и особено с такива негови представители като бащата!
Човекът излязъл от кабинета като на крила. Графинята разказваше, че когато се прибрал, той изобщо не си спомнял как е вървял и откъде е минал на път за вкъщи! Радостта на семейството била безгранична. Действително, цялата окупация те прекарали без да чувстват никакви лишения. За тях имало всичко, каквото и за новия управител. Графинята с увлечение разказваше за пикниците, които се уреждали в града за първенците и новата администрация, на които те винаги били канени.
По време на войната Графинята заминала за Токио, където започнала да следва пиано в консерваторията. В края на войната обаче, когато започнали големите бомбардировки на американците, тя се върнала в Харбин, за да изчака края на касапницата.
Най-после войната свършила и в Харбин дошли ... руснаците. В къщата на Графинята се настанил някакъв щаб и те отново не били особено притеснени. Най-накрая, когато Япония капитулирала и войната наистина приключила, руските офицери направили голямо тържество. В един момент един офицер дошъл в частта на къщата, където живеела Графинята със семейството си, и ги поканил да се присъединят към тържеството. Горкото момиче примряло от ужас, защото от празненството се чували все по-буйни и по-буйни песни, тостове и други подобни излияния на мъжка радост, подхранена от големи количества алкохол.
Графинята и майка ѝ се облекли изискано, но скромно, и се появили на тържеството. Там веднага бил вдигнат тост за тяхно здраве, а Графинята била помолена да посвири на пианото. Тя седнала и започнала да свири класика, руски песни и изобщо всичко каквото ѝ дойдело на ум или офицерите пожелаели. Успехът ѝ бил неимоверен. За нея се вдигали тостове, канели я на танци и така почти цялата нощ.
Аз я попитах какво е било държането на руските офицери, защото по "Историческия канал" бях чувал доста лоши, да не кажа ужасни истории за поведението на руските войски в окупираните територии, но Графинята каза, че както на тържеството, така и в града и областта, руските окупационни части се държали много прилично и във всеки случай далеч по добре от японците.
Скоро след приключването на войната семейството на графинята напуснало Харбин. Изглежда предпазливостта на бащата си е казала думата, защото съм чел, че някои руски емигранти били убедени да се върнат в СССР, а по-късно били изпратени по лагери. За съжаление не си спомням каква е по-нататъшната съдба на бащата и майката на Графинята, но тя се върнала в Токио да продължи образованието си.
В Токио тя се запознала с един младеж от руско-японски произход с интересна семейна съдба.
Бащата на младежа, още в царско време, бил служител в японското посолство в Петербург. Там той се залюбил с една рускиня. Това било против всякакви правила на японската дипломатическа служба и на нещастния влюбен му предложили да се върне в Япония и да се откаже от любимата, ако иска да остане на дипломатическа служба. Той обаче предпочел да се ожени за възлюблената си и да се откаже от дипломатическата кариера. Естествено това решение не било прието от семейството му с възторг, но той въпреки всичко се оженил и се върнал в Япония заедно със съпругата си.
Синът им (бъдещият баща на Алексей) също се оказал с музикални наклонности и се запознал в консерваторията с Графинята, а по-късно се оженили. Интересното е, че тази история, за японският дипломат напуснал кариерата си, за да се ожени за руската си възлюблена, бях чел някъде преди да ми я разкаже Графинята, но и тогава, както и сега, не можах да си спомня къде и по какъв повод съм я чел.
Алексей от дете проявил голям музикален талант. Графинята била толкова убедена в неговите способности, че решила да посвети целия си живот на сина си и да го направи велик музикант. Тя хранела голямо уважение към руската музикална школа и когато дошло време Алексей да постъпва в консерватория, тя заминала с него за СССР. Там успяла да се добере до известни музиканти, които го прослушали и наистина признали, че той е много талантлив. Най-накрая Графинята се добрала и до Екатерина Фурцева, която по онова време била министър на културата на СССР. Тя ѝ представила препоръчителните писма, които била събрала за Алексей и ѝ изложила молбата си. Фурцева ѝ казала, че Алексей може да постъпи в Московската консерватория само след като Японското правителство изпрати официално писмо до Съветското правителство с молба по въпроса! С това и приключила аудиенцията с министърката. Съкрушената Графиня излязла от кабинета ѝ, съпроводена от преводача, от който тя разбира се нямала никаква нужда, защото говорела прекрасен руски, но такъв бил протоколът. Когато стигнали до изхода, преводачът неочаквано я помолил да почака, след което помолил пазача на входа на министерството да освободи за малко стаичката си и поканил Графинята вътре на кратък разговор. Този разговор е интересен и затова го предавам максимално пълно.
- Колко е голямо жилището, в което живеете? - ПОПИТАЛ ПРЕВОДАЧЪТ.
- Нашата къща е малка. Ние имаме само три спални, гостна и дневна. - Отговорила скромно Графинята.
- Сигурно синът ви има отделна стая, пиано, уредба, на която да слуша музика, и вероятно когато свири се пази пълна тишина? – попитал преводачът.
- Да, разбира се – отговорила Графинята.
- А вие имате ли представа при какви условия той ще живее тук, ако постъпи в консерваторията? – попитал преводачът.
Графинята премигнала смутено и нищо не отговорила, защото изобщо не била мислила по този въпрос.
- Тук той ще живее в общежитие и, ако има късмет, ще има само още един студент в същата стая. Ще има достъп до пиано вероятно през ден, ако е късметлия, а слушането на записи ще зависи от настроението на съквартиранта и съседите от другите стаи на етажа в общежитието! При това за пазене на тишина не може и дума да става. Моят съвет е да отидете на Запад и да търсите нещо наистина добро за сина си. Оставете тези сантименталности, тук е за хора, които не са израснали при вашите условия, а са живели в комунални квартири или в най-добрия случай в двустайни апартаменти за четиричленни семейства! – завършил преводачът.
След това той се усмихнал заговорнически и изпроводил Графинята и Алексей навън от министерството.
И така, Графинята и Алексей заминали на Запад, първоначално в Италия. Там Графинята успяла да се добере до един от най-големите италиански диригенти, чието име дори на мен ми беше известно, и той прослушал Алексей. Харесал го и го приел да му дава уроци безплатно, докато е възможно. Графинята пък започнала да дава уроци по пиано и да се занимава с най-различни дейности, за да издържа себе си и Алексей. В един момент диригентът обявил, че той няма на какво повече да научи Алексей и им дал препоръчително писмо до някакъв известен учител по пиано в Лондон.
Графинята и Алексей заминали за Лондон, където той започнал да взима уроци при въпросния преподавател, а Графинята отново започнала да изкарва пари за прехраната с уроци по пиано и по японски. В Англия обаче те едва свързвали двата края и след година-две започнали да търсят начин за емиграция в Америка. Тук се оказал от полза фактът, че знаят китайски и са живели в Китай. Свързали се грубо казано с китайската мафия и се сдобили със сертификати за Алексей, че е виден специалист по "бойни изкуства"! Оказало се, че в списъка на специалностите, за които преферентно се издавала "зелена карта" за резидентство в САЩ били включени и бойните изкуства! На базата на сертификатите Алексей получил зелена карта по бързата процедура и така амбициозната майка и талантливия син се намерили в "страната на неограничените възможности". Отначало те се установили в Чикаго, но скоро разбрали, че климатът в този град не е от най-добрите, и се преместили в Южна Калифорния.
Когато ние се запознахме с Графинята и Алексей, амбициите за неговата гениалност бяха на изживяване. Той даваше уроци по пиано, главно на деца от азиатски произход, и общо взето с майка си водеха сносно съществувание. Алексей даваше отвреме-навреме концерти в залите на градчетата около Лос Анжелис. Той ни покани на един от концертите си и това беше точно на рождения ден на Юлия. Когато завърши редовната програма и публиката го извика на бис, Алексей обяви, че посвещава следващото си изпълнение на Юлия в чест на рождения ѝ ден! Юлия беше потресена и се надигна смутено от стола си под оглушителните аплодисменти на публиката. Изненадата беше пълна и безкрайно приятна, особено като се има предвид, че ние не бяхме напомнили на Алексей, че този ден е рождения ден на Юлия.
Бащата на Алексей живееше в Токио и беше професор по пиано в един от най-добрите частни университети по музика в Япония. Той често идваше до САЩ и цялото семейство се отправяше към Лас Вегас, за да се отдадат на комар. По едно време Алексей беше загубил над 200 000 долара в Лас Вегас и даже обяви банкрут, за да се отърве от дълговете си, които основно бяха към кредитни карти. Бащата също си падаше по комара и по едно време беше сериозно задлъжнял, но как се отърва от дълговете си не знам, защото по това време връзките ни бяха на залез, тъй като един ден Алексей ни поиска 1200 долара на заем, за да си платят квартирата, и след това не ни ги върна.
Не знам колко талантлив е бил Алексей, но ми се струва, че талантът му, колкото го е имало, беше задушен от безрезервната всеотдайност на Графинята в желанието ѝ да го направи велик музикант. Мисля си, че тази всеотдайност е попречила в един момент Алексей да намери подходящ импресарио, който да го поведе по пътя на успеха.
Разказвач
Една вечер В. се върна от работа и ни каза, че в книжарницата е срещнал двама руснаци – майка и син – и ни попита имаме ли нещо против, ако ги покани на гости? Ние веднага приехме с радост предложението му и ето че за следващия уикенд се готвехме за гости.
Гостите дойдоха вечерта към шест часа. Майката беше дребничка, много елегантна и симпатична пъстроока жена с фино и благородно лице, която по-късно разбрахме, че е над 70-годишна, но това изобщо не ѝ личеше. В държането ѝ имаше някакво естествено благородство и след като те си отидоха, ние единодушно я нарекохме "Графинята", под това име си я спомняме и до ден днешен и дори не помним как ѝ беше истинското име.
Синът на Графинята се казваше Алексей. Той беше малко по-висок от среден ръст, с добро телосложение и приятно лице. Ръцете му бяха нежни и елегантни, с дълги чувствителни пръсти на пианист.
Както си му е реда, седнахме на масата и Юлия започна да предлага салати и пиене, което в случая естествено беше водка. Разговорът потръгна много бързо и не след дълго един след друг започнахме да си разказваме истории от живота. Историята на Графинята се оказа невероятно интересна. Тя ни я разказа в течение на няколко срещи и тук ще си позволя да я преразкажа накратко, доколкото си я спомням след изминалите близо 20 години.
Графинята била родена малко преди революцията във Владивосток в семейството на търговец. Бизнесът на баща ѝ вървял добре и той особено се замогнал през НЕП-а, но овреме разбрал, че НЕП-ът няма да е за дълго и решил да емигрира в Китай. По това време един служител от някакво японско представителство го местили в Китай и бащата на Графинята решил да продаде всичко и да даде парите на японеца, за да му ги пренесе в Китай срещу процент за услугата. Така и направил, а след това с помощта на китайски контрабандисти организирал и собственото си прехвърляне в Китай.
По това време Графинята се разболяла от рак на окото, една изключително смъртоносна болест, но тя имала късмет, че попаднала на много добър очен лекар, който я диагностицирал веднага и ѝ оперирал окото. В този момент ние с изумление узнахме, че едното око на Графинята е изкуствено, нещо което до момента не бяхме разбрали, макар че я гледахме със зяпнали уста в очите, защото тя разказваше изключително интересно и увлекателно!
Две-три години след като емигрирал бащата се свързал с жена си и изпратил китайски контрабандисти, които да я преведат, нея и Графинята, през границата в Китай. Било зима и снегът в полето бил няколко метра дълбок. Отначало Графинята и майка ѝ се качили на влак и с него стигнали до някаква спирка, сградата на която била почти изцяло скрита под снега. Било вече тъмно, когато те слезли от влака и недалече от спирката се срещнали с двама контрабандисти, които ги повели през гори и хълмове покрити с девствена пелена сняг. През нощта вървели, а през деня почивали в снега по горски поляни или котловини, скрити от човешки взор. Така вървели няколко дена и, макар че почивали през кратките дни, които за щастие били слънчеви и топли, доколкото може да се говори за топлина през Сибирската зима, преходът през дълбоките снегове започнал да си казва думата и умората все повече и повече натежавала на крехкото детско телце.
Една нощ, когато били вече до самата граница, те се натъкнали на едно село. Кучетата се разлаяли, по къщите замигали светлинки, а нашите хора презглава се обърнали назад и побягнали. Успели да заобиколят селото и успешно да пресекат границата. На другия ден вече били в Китай. Там контрабандистите ги предали на други хора, които ги обрали и ги зарязали насред път в снеговете и студа. Как успели да се спасят и да се доберат до градчето, където ги чакал бащата, Графинята и до ден днешен не можеше да си представи!
Съдбата също не била особено благосклонна и към бащата. Когато се добрал до Харбин, където трябвало да се срещне с японеца, на когото бил дал парите си с уговорка срещу процент да ги пренесе в Китай, от японеца нямало и следа! Все пак бащата изглежда е бил голяма работа, защото си плюл на ръцете, размърдал си акъла и за две-три години успял отново да си стъпи на краката.
Всичко тръгнало като по масло. Бащата печелел добре. След няколко години купил хубава, голяма къща. Графинята се учела отлично и проявила музикални наклонности. Купили ѝ пиано и тя бързо напредвала в музиката.
Започнала войната. Япония нападнала Китай и скоро японците превзели Харбин. В един момент било съобщено, че ще идва новият японски управител на областта. Всички по-заможни хора от града се събрали в уречения час на гарата. Пристигнал специалният влак с новия управител. Музиката засвирила, червената пътека била простряна от вагона до мястото, където стояла делегацията, от градските първенци, сред които бил и бащата на Графинята, които трябвало да посрещнат и приветстват новия управител. Вратата на вагона се отворила и в рамката и се появил ... японецът, на който преди години бащата на Графинята бил дал парите си да му ги пренесе в Китай!
Бащата примрял от ужас и през главата му преминали всички истории за жестокостите на японските окупатори в Китай. Външно обаче той се владеел.
Новият управител постоял – за тежест – малко на вратата на вагона, след което слязъл по стълбата, преминал по пътеката и започнал да приема поздравленията на градските първенци. Погледът му се спрял за малко на бащата на Графинята, но и двамата не показали, че се познават.
Посрещането приключило и градските първенци се разотишли по домовете си. Бащата на Графинята се прибрал ни жив ни умрял у дома си и разказал за нещастието, което ги е сполетяло. След това той наредил на жена си да му приготви най-необходимите неща за ... всъщност и той не знаел точно за какво, и зачакал.
След два дена, една сутрин дошли двама въоръжени японски войници със заповед да го ескортират до новия управител. Бащата си взел вързопчето, простил се със семейството си и тръгнал към неизвестността.
Когато влязъл в кабинета на новия управител, последният станал, те се поклонили взаимно един на друг и японецът го попитал дали не се познават случайно отнякъде? Бащата на Графинята твърдо заявил, че никога до сега не се е срещал с новия управител. Тогава японецът се усмихнал благосклонно и поканил бащата да седне. Той го разпитал с какво се занимава, как му върви бизнеса и т.н., след което станал, което било сигнал, че аудиенцията е завършила, и изявил увереност, че новата администрация ще има прекрасни отношения с бизнеса в града и особено с такива негови представители като бащата!
Човекът излязъл от кабинета като на крила. Графинята разказваше, че когато се прибрал, той изобщо не си спомнял как е вървял и откъде е минал на път за вкъщи! Радостта на семейството била безгранична. Действително, цялата окупация те прекарали без да чувстват никакви лишения. За тях имало всичко, каквото и за новия управител. Графинята с увлечение разказваше за пикниците, които се уреждали в града за първенците и новата администрация, на които те винаги били канени.
По време на войната Графинята заминала за Токио, където започнала да следва пиано в консерваторията. В края на войната обаче, когато започнали големите бомбардировки на американците, тя се върнала в Харбин, за да изчака края на касапницата.
Най-после войната свършила и в Харбин дошли ... руснаците. В къщата на Графинята се настанил някакъв щаб и те отново не били особено притеснени. Най-накрая, когато Япония капитулирала и войната наистина приключила, руските офицери направили голямо тържество. В един момент един офицер дошъл в частта на къщата, където живеела Графинята със семейството си, и ги поканил да се присъединят към тържеството. Горкото момиче примряло от ужас, защото от празненството се чували все по-буйни и по-буйни песни, тостове и други подобни излияния на мъжка радост, подхранена от големи количества алкохол.
Графинята и майка ѝ се облекли изискано, но скромно, и се появили на тържеството. Там веднага бил вдигнат тост за тяхно здраве, а Графинята била помолена да посвири на пианото. Тя седнала и започнала да свири класика, руски песни и изобщо всичко каквото ѝ дойдело на ум или офицерите пожелаели. Успехът ѝ бил неимоверен. За нея се вдигали тостове, канели я на танци и така почти цялата нощ.
Аз я попитах какво е било държането на руските офицери, защото по "Историческия канал" бях чувал доста лоши, да не кажа ужасни истории за поведението на руските войски в окупираните територии, но Графинята каза, че както на тържеството, така и в града и областта, руските окупационни части се държали много прилично и във всеки случай далеч по добре от японците.
Скоро след приключването на войната семейството на графинята напуснало Харбин. Изглежда предпазливостта на бащата си е казала думата, защото съм чел, че някои руски емигранти били убедени да се върнат в СССР, а по-късно били изпратени по лагери. За съжаление не си спомням каква е по-нататъшната съдба на бащата и майката на Графинята, но тя се върнала в Токио да продължи образованието си.
В Токио тя се запознала с един младеж от руско-японски произход с интересна семейна съдба.
Бащата на младежа, още в царско време, бил служител в японското посолство в Петербург. Там той се залюбил с една рускиня. Това било против всякакви правила на японската дипломатическа служба и на нещастния влюбен му предложили да се върне в Япония и да се откаже от любимата, ако иска да остане на дипломатическа служба. Той обаче предпочел да се ожени за възлюблената си и да се откаже от дипломатическата кариера. Естествено това решение не било прието от семейството му с възторг, но той въпреки всичко се оженил и се върнал в Япония заедно със съпругата си.
Синът им (бъдещият баща на Алексей) също се оказал с музикални наклонности и се запознал в консерваторията с Графинята, а по-късно се оженили. Интересното е, че тази история, за японският дипломат напуснал кариерата си, за да се ожени за руската си възлюблена, бях чел някъде преди да ми я разкаже Графинята, но и тогава, както и сега, не можах да си спомня къде и по какъв повод съм я чел.
Алексей от дете проявил голям музикален талант. Графинята била толкова убедена в неговите способности, че решила да посвети целия си живот на сина си и да го направи велик музикант. Тя хранела голямо уважение към руската музикална школа и когато дошло време Алексей да постъпва в консерватория, тя заминала с него за СССР. Там успяла да се добере до известни музиканти, които го прослушали и наистина признали, че той е много талантлив. Най-накрая Графинята се добрала и до Екатерина Фурцева, която по онова време била министър на културата на СССР. Тя ѝ представила препоръчителните писма, които била събрала за Алексей и ѝ изложила молбата си. Фурцева ѝ казала, че Алексей може да постъпи в Московската консерватория само след като Японското правителство изпрати официално писмо до Съветското правителство с молба по въпроса! С това и приключила аудиенцията с министърката. Съкрушената Графиня излязла от кабинета ѝ, съпроводена от преводача, от който тя разбира се нямала никаква нужда, защото говорела прекрасен руски, но такъв бил протоколът. Когато стигнали до изхода, преводачът неочаквано я помолил да почака, след което помолил пазача на входа на министерството да освободи за малко стаичката си и поканил Графинята вътре на кратък разговор. Този разговор е интересен и затова го предавам максимално пълно.
- Колко е голямо жилището, в което живеете? - ПОПИТАЛ ПРЕВОДАЧЪТ.
- Нашата къща е малка. Ние имаме само три спални, гостна и дневна. - Отговорила скромно Графинята.
- Сигурно синът ви има отделна стая, пиано, уредба, на която да слуша музика, и вероятно когато свири се пази пълна тишина? – попитал преводачът.
- Да, разбира се – отговорила Графинята.
- А вие имате ли представа при какви условия той ще живее тук, ако постъпи в консерваторията? – попитал преводачът.
Графинята премигнала смутено и нищо не отговорила, защото изобщо не била мислила по този въпрос.
- Тук той ще живее в общежитие и, ако има късмет, ще има само още един студент в същата стая. Ще има достъп до пиано вероятно през ден, ако е късметлия, а слушането на записи ще зависи от настроението на съквартиранта и съседите от другите стаи на етажа в общежитието! При това за пазене на тишина не може и дума да става. Моят съвет е да отидете на Запад и да търсите нещо наистина добро за сина си. Оставете тези сантименталности, тук е за хора, които не са израснали при вашите условия, а са живели в комунални квартири или в най-добрия случай в двустайни апартаменти за четиричленни семейства! – завършил преводачът.
След това той се усмихнал заговорнически и изпроводил Графинята и Алексей навън от министерството.
И така, Графинята и Алексей заминали на Запад, първоначално в Италия. Там Графинята успяла да се добере до един от най-големите италиански диригенти, чието име дори на мен ми беше известно, и той прослушал Алексей. Харесал го и го приел да му дава уроци безплатно, докато е възможно. Графинята пък започнала да дава уроци по пиано и да се занимава с най-различни дейности, за да издържа себе си и Алексей. В един момент диригентът обявил, че той няма на какво повече да научи Алексей и им дал препоръчително писмо до някакъв известен учител по пиано в Лондон.
Графинята и Алексей заминали за Лондон, където той започнал да взима уроци при въпросния преподавател, а Графинята отново започнала да изкарва пари за прехраната с уроци по пиано и по японски. В Англия обаче те едва свързвали двата края и след година-две започнали да търсят начин за емиграция в Америка. Тук се оказал от полза фактът, че знаят китайски и са живели в Китай. Свързали се грубо казано с китайската мафия и се сдобили със сертификати за Алексей, че е виден специалист по "бойни изкуства"! Оказало се, че в списъка на специалностите, за които преферентно се издавала "зелена карта" за резидентство в САЩ били включени и бойните изкуства! На базата на сертификатите Алексей получил зелена карта по бързата процедура и така амбициозната майка и талантливия син се намерили в "страната на неограничените възможности". Отначало те се установили в Чикаго, но скоро разбрали, че климатът в този град не е от най-добрите, и се преместили в Южна Калифорния.
Когато ние се запознахме с Графинята и Алексей, амбициите за неговата гениалност бяха на изживяване. Той даваше уроци по пиано, главно на деца от азиатски произход, и общо взето с майка си водеха сносно съществувание. Алексей даваше отвреме-навреме концерти в залите на градчетата около Лос Анжелис. Той ни покани на един от концертите си и това беше точно на рождения ден на Юлия. Когато завърши редовната програма и публиката го извика на бис, Алексей обяви, че посвещава следващото си изпълнение на Юлия в чест на рождения ѝ ден! Юлия беше потресена и се надигна смутено от стола си под оглушителните аплодисменти на публиката. Изненадата беше пълна и безкрайно приятна, особено като се има предвид, че ние не бяхме напомнили на Алексей, че този ден е рождения ден на Юлия.
Бащата на Алексей живееше в Токио и беше професор по пиано в един от най-добрите частни университети по музика в Япония. Той често идваше до САЩ и цялото семейство се отправяше към Лас Вегас, за да се отдадат на комар. По едно време Алексей беше загубил над 200 000 долара в Лас Вегас и даже обяви банкрут, за да се отърве от дълговете си, които основно бяха към кредитни карти. Бащата също си падаше по комара и по едно време беше сериозно задлъжнял, но как се отърва от дълговете си не знам, защото по това време връзките ни бяха на залез, тъй като един ден Алексей ни поиска 1200 долара на заем, за да си платят квартирата, и след това не ни ги върна.
Не знам колко талантлив е бил Алексей, но ми се струва, че талантът му, колкото го е имало, беше задушен от безрезервната всеотдайност на Графинята в желанието ѝ да го направи велик музикант. Мисля си, че тази всеотдайност е попречила в един момент Алексей да намери подходящ импресарио, който да го поведе по пътя на успеха.
Разказвач
вторник, 12 ноември 2013 г.
"Осенение небесно"
За неделя (10 ноември 2013 г.) имахме самолетни билети за полет с "Върджин Атлантик" по маршрута София - Лондон - Лос Анджелис. Аз харесвам тази компания, защото хранят добре, самолетите им са нови и модерни, а и обслужването им е качествено, но часът на заминаване е ужасен – излитане в 6 часа сутринта!?!
И така, след като практически не можах да спя от 22 часа до 3 часа, аз станах с натежала глава, пихме с Юлия по едно кафе и слязохме да чакаме таксито, което дойде точно в 3:30 часа, както бяха ни обещали вечерта. До 4:20 бяхме минали цялата процедура по регистриране и проверки и оклюмахме глави в чакалнята, където бяхме практически сами. Аз си знаех, че тръгваме по-рано отколкото трябва, но Юлия и Нина бяха непреклонни, че трябва да бъдем на летището в 4 часа и толкоз! На Нина разбира се ѝ беше лесно (тя не летеше), но в интерес на истината трябва да призная, че половин час, а дори и цял час нямаше нищо да промени за мен, защото преди пътуване аз като правило не мога да спя добре.
В самолета до мен седна един младеж, когото аз по едно време реших да заговоря. Не че очаквах да чуя нещо особено важно и интересно от него, но винаги съм завиждал на Юлия, която без проблем завързва разговор с когото и да е, който има нещастието или късмета, зависи от гледната точка, да седне до нея. След дълги размишления как точно да започна разговора, аз попитах младежа:
"За Лондон ли летите?"
Моментално се усетих, че въпроса ми е малко глуповат, но вече не можех да поправя нищо. Младежът ме погледна с удивление и ме попита на свой ред:
"А вие за къде мислите, че мога да пътувам с този самолет?"
Както и предполагах, той ме беше разбрал доста буквално, но затова пък разговорът беше започнат. Казах му, че имам предвид крайната точка на пътуването му. Той ми отговори и ме попита накъде пътувам аз и разговорът се отприщи. Оказа се, че младежът е инструктор по тенис във Флорида и след като му посъчувствах за препятствията, които трябваше да преодолее – прехвърляне от Хитроу на Гетуик, летене до Орландо, а оттам пътуване с кола до Сарасота, ние кой знае защо се заговорихме за протестите в България!
Младежът веднага обяви, че протестиращите без съмнение са платени, да не говорим, че изобщо не знаят какво искат! Аз възмутено му подчертах, че аз самият съм ходил поне 15 пъти на протестите, а имам приятели, които са били вероятно на 99% от демонстрациите и никой от нас не е получил за това нито стотинка, нито пък сме видели някого, който да е получавал пари! Младежът се усмихна снизходително и ми каза с тон на специалист, че то изобщо не е необходимо да се плаща на всички. Плащало се само на организаторите и на техните приятели!
След подобна безапелационна компетентност, аз не можех да добавя почти нищо и даже съжалих, че изобщо съм започнал разговора. Младежът обаче, се прехвърли на темата Борисов. Обясни ми, че Бойко е "мутра", че е убил или поръчал убийствата на над 100 души, че само през последните години е откраднал 4 милиарда (валутата не беше уточнена), а колко е откраднал от 10 ноември 1989 година до сега никой не знае? Цветанов пък имал 6 апартамента по 200 000 евро всеки и не казва как ги е придобил! Уж били наследства, реституции и т. н., "но ние знаем как стават тези неща"! Попитах го виждал ли е или поне чувал ли е за някакви доказателства за тези афери, но той ме погледна, както по-възрастен брат би погледнал бавноразвиващото си братче, и ми каза, че за очевидните неща доказателства не са необходими!
Аз замълчах и се оставих на градушката от обвинения, надявайки се, че като всяко природно бедствие и тя ще премине. Отново се замислих над въпроса, който ме мъчеше от самото начало на престоя ми в България през тази година:
"Каква е тази безпардонна омраза у част от населението и най-вече от управляващите в момента политици и техните слуги от медиите срещу Борисов и Цветанов? Защо те говорят за периода на управление на ГЕРБ като за някакъв кошмар, достоен за сплашване на деца и възрастни, както някога в Рим са плашели хората с Ханибал години след изгонването му от Италия!"
И изведнъж, високо в небесата над Нюрнберг, ме осени отговорът на въпроса какъв е генезисът на тази патологична омраза, особено сред управляващите и техните слуги, която те насаждат и сред населението на страната.
Признавам, че обяснението, което ме осени може да бъде обявено като поредната конспиративна теория, но от друга страна, аз досега не съм измислил нито една конспиративна теория, а всеки блогър трябва поне веднъж през живота си да се опита да внесе своята дан в съкровищницата на конспиративните теории!
Преди да започна с конспиративната си теория, искам да поясня, че тя до голяма степен е породена от намека, че информацията по аферата "Бисеров" е дошла от "братска" секретна служба и че всъщност ГДБОП миналата година е бил започнала разработка на Бисеров във връзка с финансови и данъчни афери.
А ето и моята версия за генезиса на събитията през последните две години.
1. Вероятно през 2012 година в Главната Дирекция за Борба с Организираната Престъпност (ГДБОП), се добират до информация за крупни финансови операции, "пране" на пари и укриване на данъци от Христо Бисеров и някои други членове на политическата опозиция и свързаната с нея икономическа олигархия.
2. ГДБОП, която по онова време е част от МВР и по тази причина е под властта на Цветанов, започва разработка на базата на информацията с намерение, когато е готова и моментът стане удобен, да предаде разработката на прокуратурата.
3. По добра българска традиция информацията за разработката скоро изтича от ГДБОП и достига до ушите на Бисеров и свързаните с него политически и икономически кръгове. Те разбират, че Борисов и Цветанов няма да се лишат от удоволствието да използват разработката за нанасяне може би на смъртоносен удар на опозиционните партии в лицето на БСП и ДПС.
4. Изготвя се план за ликвидиране на възможността ГЕРБ да спечели предстоящите избори, особено като се има предвид, че Борисов вече се е разделил с Дянков и поема курс към отпускане на коланите, за да повиши популярността на ГЕРБ сред избирателите. Мобилизацията на медиите е пълна и почти тотална. От любимец на редица медии Борисов се превръща в "бъдещ диктатор", а Цветанов придобива славата на нещо средно между Химлер, Берия, Ежов и Ягода! Непрекъснато се говори за подслушвания и незаконно следене на политическите противници на режима. Това обвинение е удобно и защото то ще се използва като защита при възможни бъдещи разкрития за афери на политическите противници.
5. Инсценира се, а може би и съвсем независимо от намеренията на политическата опозиция електроразпределителните дружества правят гаф със сметките на хората през декември/януари, който води до демонстрации. Опозицията използва платени банди, за да предизвика силова реакция на полицията с цел "окървавяване" на протеста.
6. С цел да намали ефекта от протестите Борисов подава оставка. Тази постъпка би изиграла желаната роля за намаляване на напрежението, ако не ставаше дума за целенасочено създаване и поддържане на напрежение в обществото и активно дискредитиране, както на управлението на ГЕРБ, така и на ръководителите му Борисов и Цветанов. Провокациите и клеветите на БСП и ДПС продължават активно до самите избори, като дори "денят за размисъл" е опорочен от политиците, прокуратурата и медиите.
7. Въпреки всичко ГЕРБ успява да спечели мнозинството от местата в парламента, но останалите партии категорично отказват да сътрудничат с победилата партия, защото тепърва трябва да се проведе следващият и най-важен етап от операцията, а именно тотална реорганизация и взимане под контрол на ГДБОП и останалите силови агенции, за да се парира изцяло опасността от завършване на разработката, в която вероятно по това време са заплетени доста личности от политическата и икономическа върхушка в страната.
8. Основните клиенти на олигархията, БСП и ДПС, се споразумяват да създадат уж непартийно правителство от "специалисти". На практика правителството не е нито безпартийно, нито от специалисти, а преди всичко от послушни лакеи, които могат да бъдат манипулирани достатъчно лесно главно поради това, че нямат собствена база и поддръжка в управляващите партии.
9. Веднага след съставянето на правителството и дори преди пълното му комплектуване се започва реформа на силовите агенции. Основната цел е ДАНС да вземе под контрола си ГДБОП, а ръководството на ДАНС да бъде предадено в ръцете на надежден, силен и безскрупулен човек, който ще задуши всички текущи разработки за финансови, данъчни и други машинации, като от особена важност е пълната дискредитация, изолиране и дори ликвидиране на всяка възможност за Борисов и Цветанов да имат достъп до каквато и да е компрометираща информация от силовите агенции. За целта трябва да се използва прехвърлянето на ГДБОП към ДАНС за изчистването на дирекцията от потенциално нелоялни към новата власт хора. В този момент обаче, управляващите допускат груба грешка, като не отчитат образа на техния кандидат за шеф на ДАНС, който за много хора е физическо и психическо олицетворение на образа на "мутрата", както я вижда българинът! Свикнали, че техните желания по дефиниция не могат да бъдат нарушавани, олигарсите дори за момент не допускат, че Делян Пеевски може да е дотолкова отвратителен за част от българите, че назначаването му за шеф на ДАНС да ги изведе на улицата за един протестен маратон, на който и до ден днешен не се вижда краят.
10. Лишени от възможността за завършване на разработките, които биха дискредитирали вероятно голяма част от ръководството на БСП, ДПС и може би Атака, Борисов и Цветанов се решават на постъпка, която сама по себе си е нарушение на законите за тайната и кой знае още на какви други закони. Те контактуват с подходящо избрана приятелска тайна служба в Европейския Съюз и ѝ предават пълна или частична информация за направените разработки по време на управлението на ГЕРБ. Тази служба вероятно добавя своя информация към разработките и представя целия пакет на ДАНС за взимане на съдебни мерки.
11. В този момент ръководителят на ДАНС няма никакви други опции, освен да предаде разработката/разработките на прокуратурата, като все пак от ДАНС, по добра българска традиция, отново изтича информация към обектите на разработката.
12. Ръководството на ДПС, вероятно в лицето на Доган и Местан, в спешен порядък решава да освободи Христо Бисеров от поста заместник председател на ДПС, с цел да минимизира максимално ефекта от по-нататъшните разкрития по аферата. Също така светкавично действа и ръководството на Народното събрание. Прокуратурата и другите органи на властта симулират суматоха, по времето на която Бисеров и останалите замесени като че ли сублимират и за тях никой нищо не знае – нито къде са, нито какво правят. Средствата за Масова Дезинформация (СМД), които иначе са много активни, като че ли са в пълна парализа и нямат намерение да правят никакви разследвания за местопребиваването на изчезналите.
13. Избухват нови слухове за афери на Борисов и Цветанов, които се публикуват без дори елементарни проучвания. Правят се дори рахитични опити да се обвини Цветанов, че още през 2012 година е знаел за аферите на Бисеров, но нищо не е направил по въпроса! Пионката Бареков отправя невероятни обвинения към Борисов, за които сигурно ще бъде съден от него, но целта е да се внесе максимален шум в системата, а не да се разкриват престъпления! Никой от СМД не се интересува кой, защо и как финансира тура на Бареков из страната, а българите гледат сеир и не си дават сметка каква е целта на този сеир, а тя е много проста – да се отвлече вниманието на народа от истинските престъпници.
С две думи олигархията се отвърна от Борисов, защото почувства, че той има намерение да разкрие неща, които са толкова опасни за нея, че могат да доведат до срутване на цялата "демократична" бутафория, изградена през последните 24 години.
Дилетант
И така, след като практически не можах да спя от 22 часа до 3 часа, аз станах с натежала глава, пихме с Юлия по едно кафе и слязохме да чакаме таксито, което дойде точно в 3:30 часа, както бяха ни обещали вечерта. До 4:20 бяхме минали цялата процедура по регистриране и проверки и оклюмахме глави в чакалнята, където бяхме практически сами. Аз си знаех, че тръгваме по-рано отколкото трябва, но Юлия и Нина бяха непреклонни, че трябва да бъдем на летището в 4 часа и толкоз! На Нина разбира се ѝ беше лесно (тя не летеше), но в интерес на истината трябва да призная, че половин час, а дори и цял час нямаше нищо да промени за мен, защото преди пътуване аз като правило не мога да спя добре.
В самолета до мен седна един младеж, когото аз по едно време реших да заговоря. Не че очаквах да чуя нещо особено важно и интересно от него, но винаги съм завиждал на Юлия, която без проблем завързва разговор с когото и да е, който има нещастието или късмета, зависи от гледната точка, да седне до нея. След дълги размишления как точно да започна разговора, аз попитах младежа:
"За Лондон ли летите?"
Моментално се усетих, че въпроса ми е малко глуповат, но вече не можех да поправя нищо. Младежът ме погледна с удивление и ме попита на свой ред:
"А вие за къде мислите, че мога да пътувам с този самолет?"
Както и предполагах, той ме беше разбрал доста буквално, но затова пък разговорът беше започнат. Казах му, че имам предвид крайната точка на пътуването му. Той ми отговори и ме попита накъде пътувам аз и разговорът се отприщи. Оказа се, че младежът е инструктор по тенис във Флорида и след като му посъчувствах за препятствията, които трябваше да преодолее – прехвърляне от Хитроу на Гетуик, летене до Орландо, а оттам пътуване с кола до Сарасота, ние кой знае защо се заговорихме за протестите в България!
Младежът веднага обяви, че протестиращите без съмнение са платени, да не говорим, че изобщо не знаят какво искат! Аз възмутено му подчертах, че аз самият съм ходил поне 15 пъти на протестите, а имам приятели, които са били вероятно на 99% от демонстрациите и никой от нас не е получил за това нито стотинка, нито пък сме видели някого, който да е получавал пари! Младежът се усмихна снизходително и ми каза с тон на специалист, че то изобщо не е необходимо да се плаща на всички. Плащало се само на организаторите и на техните приятели!
След подобна безапелационна компетентност, аз не можех да добавя почти нищо и даже съжалих, че изобщо съм започнал разговора. Младежът обаче, се прехвърли на темата Борисов. Обясни ми, че Бойко е "мутра", че е убил или поръчал убийствата на над 100 души, че само през последните години е откраднал 4 милиарда (валутата не беше уточнена), а колко е откраднал от 10 ноември 1989 година до сега никой не знае? Цветанов пък имал 6 апартамента по 200 000 евро всеки и не казва как ги е придобил! Уж били наследства, реституции и т. н., "но ние знаем как стават тези неща"! Попитах го виждал ли е или поне чувал ли е за някакви доказателства за тези афери, но той ме погледна, както по-възрастен брат би погледнал бавноразвиващото си братче, и ми каза, че за очевидните неща доказателства не са необходими!
Аз замълчах и се оставих на градушката от обвинения, надявайки се, че като всяко природно бедствие и тя ще премине. Отново се замислих над въпроса, който ме мъчеше от самото начало на престоя ми в България през тази година:
"Каква е тази безпардонна омраза у част от населението и най-вече от управляващите в момента политици и техните слуги от медиите срещу Борисов и Цветанов? Защо те говорят за периода на управление на ГЕРБ като за някакъв кошмар, достоен за сплашване на деца и възрастни, както някога в Рим са плашели хората с Ханибал години след изгонването му от Италия!"
И изведнъж, високо в небесата над Нюрнберг, ме осени отговорът на въпроса какъв е генезисът на тази патологична омраза, особено сред управляващите и техните слуги, която те насаждат и сред населението на страната.
Признавам, че обяснението, което ме осени може да бъде обявено като поредната конспиративна теория, но от друга страна, аз досега не съм измислил нито една конспиративна теория, а всеки блогър трябва поне веднъж през живота си да се опита да внесе своята дан в съкровищницата на конспиративните теории!
Преди да започна с конспиративната си теория, искам да поясня, че тя до голяма степен е породена от намека, че информацията по аферата "Бисеров" е дошла от "братска" секретна служба и че всъщност ГДБОП миналата година е бил започнала разработка на Бисеров във връзка с финансови и данъчни афери.
А ето и моята версия за генезиса на събитията през последните две години.
1. Вероятно през 2012 година в Главната Дирекция за Борба с Организираната Престъпност (ГДБОП), се добират до информация за крупни финансови операции, "пране" на пари и укриване на данъци от Христо Бисеров и някои други членове на политическата опозиция и свързаната с нея икономическа олигархия.
2. ГДБОП, която по онова време е част от МВР и по тази причина е под властта на Цветанов, започва разработка на базата на информацията с намерение, когато е готова и моментът стане удобен, да предаде разработката на прокуратурата.
3. По добра българска традиция информацията за разработката скоро изтича от ГДБОП и достига до ушите на Бисеров и свързаните с него политически и икономически кръгове. Те разбират, че Борисов и Цветанов няма да се лишат от удоволствието да използват разработката за нанасяне може би на смъртоносен удар на опозиционните партии в лицето на БСП и ДПС.
4. Изготвя се план за ликвидиране на възможността ГЕРБ да спечели предстоящите избори, особено като се има предвид, че Борисов вече се е разделил с Дянков и поема курс към отпускане на коланите, за да повиши популярността на ГЕРБ сред избирателите. Мобилизацията на медиите е пълна и почти тотална. От любимец на редица медии Борисов се превръща в "бъдещ диктатор", а Цветанов придобива славата на нещо средно между Химлер, Берия, Ежов и Ягода! Непрекъснато се говори за подслушвания и незаконно следене на политическите противници на режима. Това обвинение е удобно и защото то ще се използва като защита при възможни бъдещи разкрития за афери на политическите противници.
5. Инсценира се, а може би и съвсем независимо от намеренията на политическата опозиция електроразпределителните дружества правят гаф със сметките на хората през декември/януари, който води до демонстрации. Опозицията използва платени банди, за да предизвика силова реакция на полицията с цел "окървавяване" на протеста.
6. С цел да намали ефекта от протестите Борисов подава оставка. Тази постъпка би изиграла желаната роля за намаляване на напрежението, ако не ставаше дума за целенасочено създаване и поддържане на напрежение в обществото и активно дискредитиране, както на управлението на ГЕРБ, така и на ръководителите му Борисов и Цветанов. Провокациите и клеветите на БСП и ДПС продължават активно до самите избори, като дори "денят за размисъл" е опорочен от политиците, прокуратурата и медиите.
7. Въпреки всичко ГЕРБ успява да спечели мнозинството от местата в парламента, но останалите партии категорично отказват да сътрудничат с победилата партия, защото тепърва трябва да се проведе следващият и най-важен етап от операцията, а именно тотална реорганизация и взимане под контрол на ГДБОП и останалите силови агенции, за да се парира изцяло опасността от завършване на разработката, в която вероятно по това време са заплетени доста личности от политическата и икономическа върхушка в страната.
8. Основните клиенти на олигархията, БСП и ДПС, се споразумяват да създадат уж непартийно правителство от "специалисти". На практика правителството не е нито безпартийно, нито от специалисти, а преди всичко от послушни лакеи, които могат да бъдат манипулирани достатъчно лесно главно поради това, че нямат собствена база и поддръжка в управляващите партии.
9. Веднага след съставянето на правителството и дори преди пълното му комплектуване се започва реформа на силовите агенции. Основната цел е ДАНС да вземе под контрола си ГДБОП, а ръководството на ДАНС да бъде предадено в ръцете на надежден, силен и безскрупулен човек, който ще задуши всички текущи разработки за финансови, данъчни и други машинации, като от особена важност е пълната дискредитация, изолиране и дори ликвидиране на всяка възможност за Борисов и Цветанов да имат достъп до каквато и да е компрометираща информация от силовите агенции. За целта трябва да се използва прехвърлянето на ГДБОП към ДАНС за изчистването на дирекцията от потенциално нелоялни към новата власт хора. В този момент обаче, управляващите допускат груба грешка, като не отчитат образа на техния кандидат за шеф на ДАНС, който за много хора е физическо и психическо олицетворение на образа на "мутрата", както я вижда българинът! Свикнали, че техните желания по дефиниция не могат да бъдат нарушавани, олигарсите дори за момент не допускат, че Делян Пеевски може да е дотолкова отвратителен за част от българите, че назначаването му за шеф на ДАНС да ги изведе на улицата за един протестен маратон, на който и до ден днешен не се вижда краят.
10. Лишени от възможността за завършване на разработките, които биха дискредитирали вероятно голяма част от ръководството на БСП, ДПС и може би Атака, Борисов и Цветанов се решават на постъпка, която сама по себе си е нарушение на законите за тайната и кой знае още на какви други закони. Те контактуват с подходящо избрана приятелска тайна служба в Европейския Съюз и ѝ предават пълна или частична информация за направените разработки по време на управлението на ГЕРБ. Тази служба вероятно добавя своя информация към разработките и представя целия пакет на ДАНС за взимане на съдебни мерки.
11. В този момент ръководителят на ДАНС няма никакви други опции, освен да предаде разработката/разработките на прокуратурата, като все пак от ДАНС, по добра българска традиция, отново изтича информация към обектите на разработката.
12. Ръководството на ДПС, вероятно в лицето на Доган и Местан, в спешен порядък решава да освободи Христо Бисеров от поста заместник председател на ДПС, с цел да минимизира максимално ефекта от по-нататъшните разкрития по аферата. Също така светкавично действа и ръководството на Народното събрание. Прокуратурата и другите органи на властта симулират суматоха, по времето на която Бисеров и останалите замесени като че ли сублимират и за тях никой нищо не знае – нито къде са, нито какво правят. Средствата за Масова Дезинформация (СМД), които иначе са много активни, като че ли са в пълна парализа и нямат намерение да правят никакви разследвания за местопребиваването на изчезналите.
13. Избухват нови слухове за афери на Борисов и Цветанов, които се публикуват без дори елементарни проучвания. Правят се дори рахитични опити да се обвини Цветанов, че още през 2012 година е знаел за аферите на Бисеров, но нищо не е направил по въпроса! Пионката Бареков отправя невероятни обвинения към Борисов, за които сигурно ще бъде съден от него, но целта е да се внесе максимален шум в системата, а не да се разкриват престъпления! Никой от СМД не се интересува кой, защо и как финансира тура на Бареков из страната, а българите гледат сеир и не си дават сметка каква е целта на този сеир, а тя е много проста – да се отвлече вниманието на народа от истинските престъпници.
С две думи олигархията се отвърна от Борисов, защото почувства, че той има намерение да разкрие неща, които са толкова опасни за нея, че могат да доведат до срутване на цялата "демократична" бутафория, изградена през последните 24 години.
Дилетант
сряда, 6 ноември 2013 г.
"Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"
Когато чух новината, че Христо Бисеров си е подал оставката от всички постове, заемани в ДПС и Народното събрание, не знам защо си спомних крилатата фраза на Остап Берта Мария Бендер-бей:
"Ледът се пука господа съдебни заседатели!"
Любимият ми герой от романите на Илф и Петров използваше този крилат израз, за да отбележи, че е станало събитие, което е показателно и от особена важност за предприетите от него комбинации.
Спомних си освен това и за един герой от "Големанов", който казваше, че му: "Подали оставката!"
А сега ще се опитам да обясня защо тези спомени възникнаха в съзнанието ми при чуването на новината за оставката на Бисеров?
Преди всичко, трябва да призная, че бях започнал да губя вяра, че протестите на гражданството ще имат успех! Функционерите на ДПС и БСП се "чудеха" какво точно искат протестиращите от тях? Не можеха завалиите да разберат какви, значи, са им исканията? Излизаше, че тези хора не разбират какво означават думите: "Оставка" и "Нови избори"!?! Искрено се удивлявам как един човек с претенции поне за начално образование може да не разбира толкова елементарни и основни думи от българския език? Ами, ако някой не разбира какво значат тези думи, то има тълковни речници на българския език, където всичко е обяснено, така че да го разберат и най-тъпите наши сънародници.
Освен дето не разбираха какво значат тези думи, те се и удивляваха защо протестиращите скандират тези думи, когато при едни нови избори щяло да стане пак същото!?! Излиза, че те май са наясно какво искат от тях, но кой знае защо са убедени, че при едни нови избори резултатът ще е същият, както при предишните! Разбирам, че те вероятно пак ще се опитат да компрометират и откраднат едни бъдещи избори, но защо са убедени, че народът отново ще се хване на въдицата им?
Политиката на управляващите очевидно бе да превземат крепостта на народното недоволство с обсадата на мълчанието, т. е. да карат по принципа: "Кучетата си лаят, а керванът си върви."
Тази тактика като че ли се увенчаваше с успех. Броят на демонстрантите все повече и повече намаляваше. Въпреки неуспешните усилия на управляващите да скалъпят нещо като контра-протести, докарвайки лумпенизирани поддръжници на режима "на екскурзии до София", ентусиазмът на истинските протестиращи постепенно намаляваше.
И изведнъж отнякъде се взеха студентите. Отначало от Софийския университет, а след това и от другите университети, и както е казал поетът: "И в няколко дена, тайно и полека, народът порасте със няколко века!"
Функционерите-пионки на олигархията пренебрежително махнаха с ръка и казаха на студентите, че те трябва да си гледат учението и да не се месят в политиката, защото никъде по света не се е чуло и видяло студентите да издигат политически искания! Излиза, че тези хора, освен дето не знаят значението на елементарни думи от българския език и не могат да си представят, че при едни бъдещи избори номерата им може и да не минат, те също така не се интересуват от история и не четат вестници! Да се чуди човек как са си взимали изпитите по Исторически материализъм, История на БКП и История на КПСС тези хора? Ами че в тези дисциплини винаги се е подчертавала ролята на студентството и в частност на интелигенцията изобщо, като будител на народните маси.
И изведнъж на Христо Бисеров му подадоха оставката и то в най-добрите традиции на тоталитаризма – "сваляне от всички ръководни постове в Партията и Държавата"! Дори не е във връзка с "преминаване на друга отговорна работа"!
Функционерите-пионки на олигархията се правеха на наивни, но олигарсите май следяха доста по-внимателно какво става всред народа. За тях е без значение кои ще са пионките стига играта да върви по техните предписания. А играта изглежда по тяхно мнение не върви особено добре. Зимата идва. Отново ще стане студено. Към протестиращата интелигенция и студентство току-виж се присъединили и други слоеве от населението и тогава може да се окаже късно да се сменят конете, които теглят каретите им! Показателно ще бъде, ако и на други функционери-пионки им "подадат оставките". Това ще означава, че ледът наистина е почнал да се пука и тогава протестиращите ще трябва добре да си отварят очите и ушите да не ги прекара олигархията така, както ги прекара на изборите през май, защото една поговорка казва:
"Ако ме излъжеш веднаж - срам за теб, но ако ме излъжеш втори път - срам за мен!"
Дилетант
"Ледът се пука господа съдебни заседатели!"
Любимият ми герой от романите на Илф и Петров използваше този крилат израз, за да отбележи, че е станало събитие, което е показателно и от особена важност за предприетите от него комбинации.
Спомних си освен това и за един герой от "Големанов", който казваше, че му: "Подали оставката!"
А сега ще се опитам да обясня защо тези спомени възникнаха в съзнанието ми при чуването на новината за оставката на Бисеров?
Преди всичко, трябва да призная, че бях започнал да губя вяра, че протестите на гражданството ще имат успех! Функционерите на ДПС и БСП се "чудеха" какво точно искат протестиращите от тях? Не можеха завалиите да разберат какви, значи, са им исканията? Излизаше, че тези хора не разбират какво означават думите: "Оставка" и "Нови избори"!?! Искрено се удивлявам как един човек с претенции поне за начално образование може да не разбира толкова елементарни и основни думи от българския език? Ами, ако някой не разбира какво значат тези думи, то има тълковни речници на българския език, където всичко е обяснено, така че да го разберат и най-тъпите наши сънародници.
Освен дето не разбираха какво значат тези думи, те се и удивляваха защо протестиращите скандират тези думи, когато при едни нови избори щяло да стане пак същото!?! Излиза, че те май са наясно какво искат от тях, но кой знае защо са убедени, че при едни нови избори резултатът ще е същият, както при предишните! Разбирам, че те вероятно пак ще се опитат да компрометират и откраднат едни бъдещи избори, но защо са убедени, че народът отново ще се хване на въдицата им?
Политиката на управляващите очевидно бе да превземат крепостта на народното недоволство с обсадата на мълчанието, т. е. да карат по принципа: "Кучетата си лаят, а керванът си върви."
Тази тактика като че ли се увенчаваше с успех. Броят на демонстрантите все повече и повече намаляваше. Въпреки неуспешните усилия на управляващите да скалъпят нещо като контра-протести, докарвайки лумпенизирани поддръжници на режима "на екскурзии до София", ентусиазмът на истинските протестиращи постепенно намаляваше.
И изведнъж отнякъде се взеха студентите. Отначало от Софийския университет, а след това и от другите университети, и както е казал поетът: "И в няколко дена, тайно и полека, народът порасте със няколко века!"
Функционерите-пионки на олигархията пренебрежително махнаха с ръка и казаха на студентите, че те трябва да си гледат учението и да не се месят в политиката, защото никъде по света не се е чуло и видяло студентите да издигат политически искания! Излиза, че тези хора, освен дето не знаят значението на елементарни думи от българския език и не могат да си представят, че при едни бъдещи избори номерата им може и да не минат, те също така не се интересуват от история и не четат вестници! Да се чуди човек как са си взимали изпитите по Исторически материализъм, История на БКП и История на КПСС тези хора? Ами че в тези дисциплини винаги се е подчертавала ролята на студентството и в частност на интелигенцията изобщо, като будител на народните маси.
И изведнъж на Христо Бисеров му подадоха оставката и то в най-добрите традиции на тоталитаризма – "сваляне от всички ръководни постове в Партията и Държавата"! Дори не е във връзка с "преминаване на друга отговорна работа"!
Функционерите-пионки на олигархията се правеха на наивни, но олигарсите май следяха доста по-внимателно какво става всред народа. За тях е без значение кои ще са пионките стига играта да върви по техните предписания. А играта изглежда по тяхно мнение не върви особено добре. Зимата идва. Отново ще стане студено. Към протестиращата интелигенция и студентство току-виж се присъединили и други слоеве от населението и тогава може да се окаже късно да се сменят конете, които теглят каретите им! Показателно ще бъде, ако и на други функционери-пионки им "подадат оставките". Това ще означава, че ледът наистина е почнал да се пука и тогава протестиращите ще трябва добре да си отварят очите и ушите да не ги прекара олигархията така, както ги прекара на изборите през май, защото една поговорка казва:
"Ако ме излъжеш веднаж - срам за теб, но ако ме излъжеш втори път - срам за мен!"
Дилетант
събота, 2 ноември 2013 г.
Пътувания: До Страната на Баските и обратно (част четвърта)
(Продължение)
Памплона - Сан Себастиан
Подготвяйки се за пътуването до страната на баските, аз "свалих" от библиотеката на Конгреса на САЩ една аудио-книга: "The Basque history of the world" от Марк Kurlansky, която прослушах доста внимателно. От нея научих първо къде точно се намира страната на баските, а след това и някои други доста неочаквани неща за този народ. За съжаление това, което прочитам все по-бързо и по-бързо започвам да забравям, но си мисля че все още има малко нещо останало в главата ми, което да споделя тук.
Оказа се, че баските, или както те се наричат на техния език - Euskaldunak, са генетично и езиково различни от заобикалящите ги народи. Нещо повече, те са уникални в това отношение и за Европа като цяло. Генетически, те както изглежда, предхождат индоевропейските народи на континента и се предполага, че може би произхождат от кроманьонците, рисунки от които са намерени в пещери из Южна Франция. Генетичната неповторимост на баските сочи произход от преди 7000 години, т. е. преди навлизането на земеделието на континента.
Езикът на баските (еускара) не принадлежи към групата на индоевропейските езици и ако се съди по опитите на четеца на книгата да произнася различни думи и изрази на еускара, звучи различно от езиците на околните народи (испански и френски), "музиката" на които ние много добре познаваме. Баските сами наричат страната си Еускалерия, което според автора на книгата означава "страна на говорещите еускара".
Баските обитават земите около северозападния край на Пиринеите и бреговете на Бискайския залив наоколо. Днешната област, населявана от баските в Испания, се състои от Баската автономна общност, която включва трите области: Алава (столица Витория-Гастиз), Бискай (столица Билбао) и Гипузкоа (столица Сан Себастиан).
Областта Навара, център на която е Памплона, исторически също е част от територията населявана от баските. Навара е била значително по-голяма, като за период от няколкостотин години е била независимо кралство, но вековете и войните са я поорязали отделяйки територии, които днес са включени в други провинции на Испания, или са част от Франция. Например, известният френски крал Хенрих IV, основателят на династията на Бурбоните, е бил също така и крал на Навара, дори преди да стане крал на Франция.
През вековете баските обикновено са се ползвали с независимост или автономия до Френската революция, когато баските във Франция губят автономията си. Няколко десетилетия по-късно баските в Испания, след междуособните войни между претендентите за престола (Карлосови войни), също губят до голяма степен автономията си поради подкрепата, която оказват на Карлос – загубилия борбата претендент за престола. По време на Франко автономията на баските е практически ликвидирана, което води до продължителната им конфронтация с режима на Франко.
Във Франция баските живеят в няколко кантона на департамента "Атлантически Пиринеи" и нямат автономия. Докато четях книгата си спомних, че д'Артанян от "Тримата мускетари" беше гасконец, а Гаскония е име на област във Франция, която е била населена с баски. Изобщо гасконци е едно от названията на баските във Франция.
През Втората световна война Испания е неутрална, но населението в областите на баските от двете страни на границата с Франция взема активно участие във френската съпротива срещу хитлеристите, като осигурява прехвърлянето на близо 1500 свалени съюзнически авиатори от Франция към Испания, а оттам – по нелегални канали обратно в Англия.
Понастоящем в Баската автономна общност в Испания живеят около 2.5 милиона баски, в Навара - около 600 хиляди и във Франция – около половин милион. Всъщност основният тест между самите баски, по който се определя дали някой е баск или не, е дали говори еускара. Според този тест едва около 30% от населението на Баската автономна общност говорят езика, но сега, когато баските успяха да разширят автономията си в Испания, има възраждане на езика, като на него се пишат книги и все повече и повече деца го изучават в училище.
През различни периоди от историята на баските области много баски са емигрирали за Северна Америка (САЩ, Мексико и Канада) във всички страни на Южна Америка (през XVII и XVIII в. близо 45% от населението на Чили са били баски), Южна Африка и Австралия. В тези континенти и държави днес живеят милиони потомци на баските. Те често са търговци, моряци в риболовната и търговската флота, миньори, фермери-овцевъди и други професионалисти. Най-известните за мен баски са Игнасий Лойола - основателят на ордена на Йезуитите, и Долорес Ибарури, известна от Испанската гражданска война като Ла Пасионария.
Още от древността в земите на баските се е добивало желязо, което е допринесло за развитието на различни занаяти, свързани с минното дело и металургията. Наличието на дървен материал е допринесло за ранното развитие на корабостроенето и корабоплаването, а те от своя страна са допринесли за развитието на морския риболов. В планините не е можело да се развива сериозно земеделие и по тази причина друго основно занятие на баските е било животновъдството и по-точно овцевъдството и отглеждането на кози и свине. Всичко това, но най-вече металургията е правило земите на баските желани за околните народи, но баските са били винаги непреклонни в решимостта си да отстояват своята независимост. Символ на тази им решимост е и дъбът в Гуерника, пред който всеки владетел, на когото те са се заклевали във вярност, е трябвало да произнесе от своя страна клетва, че ще съхрани тяхното самоуправление. Интересното е, че това почти винаги е удовлетворявало баските и те рядко са се опитвали да постигнат пълна независимост.
След тази малка разходка в историята на баските, в която исках да съхраня на физически носител информацията преди тя да е изчезнала в дълбините на застаряващия ми мозък, аз ще се опитам да продължа нашето пътешествие. Не бива обаче да се забравя, че по това време компютърът ми вече не работеше и аз продължавам по спомени, които също са подложени на тление от застаряващата нервна тъкан в моята глава!
От Сарагоса ние тръгнахме някъде късно след обяд с намерение да достигнем Памплона. Имахме желание да намерим къмпинг, но Мента кой знае защо реши да ни разочарова и обяви, че къмпинги непосредствено около града няма. Това ми изглеждаше невероятно, тъй като съм чувал, че по време на фиестата на Свети Фермин, така добре описана в книгата на Хемингуей "И изгрява слънцето", Памплона набъбва от близо 200000 жители до около 2.5 милиона души (може би цифрата е малко преувеличена), което предполагаше, че тези допълнителни над 2 милиона души трябва някъде да спят! За съжаление трябваше да си остана само с недоверието към Мента и затова решихме да спрем и да спим до една бензиностанция недалеч от града. Когато се стъмни, спряхме на въпросната бензиностанция, хапнахме набързо, оправихме "спалното гнездо", затворихме вратите, спуснахме перденцата на Дръндолета и се отдадохме на сънна терапия.
На другия ден станахме рано, купихме си кафе от бензиностанцията и закусихме набързо. В началото на Памплона ни посрещна завод на Фолксваген, в който се произвежда моделът "Поло", както и други предприятия, свързани с автомобилната, строителната и целулозната промишленост.
Памплона (на баски Ируня), е основана през 75-74 година преди новата ера, от Помпей Велики, който през 75 и 74 години установява лагера си в този район. По това време Помпей воюва с един от любимите ми римски генерали Сарториус, когото Помпей за съжаление побеждава. Първоначално Помпей назовава възникващото градче Pompaelo, в което име скромно прозира името на самия велик пълководец.
Памплона живее доста спокойно до германското нашествие през пети век, след което се редят нашествия на визаготите, франките, та чак до осми век, когато областта попада под властта на маврите.
През втората половина на осми век градът за известно време е под управлението на местни баски аристократи. Това продължава до неуспешния опит на Карл Велики да превземе Сарагоса. На връщане от този поход Карл Велики разрушава Памплона, след което при битката при прохода Roncevaux (778 година) търпи поражение от баските. Тази битка е възпята в Средновековния епос в "Песента на Роланд", която е известна от XI век във френското народно творчество. Битката се представя като сражение между 400 000 сарацини (друго име за маврите) и християните, в което загива рицарят Роланд, префект на Breton March (управител на граничната област между империята на франките и Бретон), а заедно с него и други франкски рицари. Всъщност става дума за нападение на баските под предводителството на херцога на Васкония Лот срещу ариегарда на армията на Карл Велики с цел разграбване на богатствата, с които Сарагоса се откупува от Карл Велики. Очевидно е, че битката не е между неверните сарацини и християните, а между две християнски армии. Историците спорят върху това къде точно се е състояла битката, но на мястото в прохода, където по легендата се счита, че Роланд е загинал, е поставен надгробен камък. Явно битката не е била особено голяма и е представлявала засада на местните баски срещу ариегарда на франките, при което основната армия под предводителството на Карл Велики е преминала прохода невредима. След битката баските "изчезват" в гористите планини наоколо заедно със съкровищата от обоза на франките. В крайна сметка Памплона отново попада под властта на маврите. Това обаче не е за дълго и през 806 година Памплона и околността ѝ приемат закрилата на франките.
След описаните събития Памплона става столица на Навара. До XIX век Памплона е ограничена в растежа си поради факта, че е преди всичко военна крепост, като строителството на жилища извън стените ѝ е било забранено. Поради тази причина болшинството от жилищните сгради са над 5 етажа и практически липсват дворове. Едва в края на XIX век една от стените на града е разрушена и той започва да расте.
В културно отношение Памплона е най-известна с Фиестата в чест на Свети Фермин (6 до 14 юли), по време на която се разиграва "тичането пред биковете". Фестивалът става известен по света след публикуването през 1926 година на книгата на Хемингуей "И изгрява слънцето". В продължение на девет дни градът е сцена на безкраен празник, подкрепен от ядене, пиене, музика и силни преживявания от тичането пред биковете. Улицата, по която въпросното "състезание" се провежда, е павирана със старинен калдаръм, а от двете и страни са стените на къщите, огради и здрави врати. Един приятел, който преди няколко години е бягал пред биковете, ми каза, че ако някой закъса при бягането, е предвидена процедура за извличането му от трасето на биковете. Това не пречи всяка година да има пострадали, а ако не се лъжа, от началото на писаната история на Фиестата има някъде към петнадесетина смъртоносни случаи за участниците в бягането.
Благодарение на нелюбезността на разпоредителките на два паркинга, ние останахме с не особено приятни спомени от града. Юлия даже обяви, че мрази Памплона! Опитите ни за паркиране бяха посрещнати от въпросните дами с взрив от възражения и възмущение, изявени то ли на испански, то ли на Еускара. Така и не разбрахме от какво точно се възмущаваха, но отгоре на всичко нямахме дребни пари за плащане на паркинга, а те нямаха да ни развалят, и в края на краищата успяхме да съберем пари за престой от около два часа, което далеч не беше достатъчно за сериозно разглеждане на града. Иначе старият град е много приятен, чист и спретнат. От него лъха романтиката на средновековните градове, които са запазили чара на тесните улички, малките ресторантчета и магазинчета, изпъстрени от тълпите туристи с фотоапарати, камери, а напоследък и с таблети, които много туристи използват като фотоапарати. Все пак не бива да забравяме, че чистотата и романтиката на средновековните градове е сравнително късен феномен, свързан с развитието на туризма. Било е време, когато средновековните градове съвсем не са изглеждали чисти и романтични, а са били мръсни бунища, в които след залез слънце не се е препоръчвало на мирни и беззащитни хора да се мяркат по улиците.
От Памплона се насочихме към крайната цел на нашето пътуване – Сан Себастиан. До момента всичко вървеше толкова добре, че суеверното ми подсъзнание надигаше грозната си муцуна и ми шушнеше във вътрешното ухо, че това няма да продължава дълго. Аз му наредих да мълчи и се заслушах в аудио-книгата, на която беше дошъл редът. По всичко личеше, че за времето на пътуването ще успея да "изтръскам" поне четири книги, от които вероятно в главата ми ще остане твърде малко, но какво да се прави, на тази възраст човек има много време за книги, но малко капацитет за задържане на информацията, получена от тях.
Пътят от Памплона до Сан Себастиан беше както винаги прекрасна магистрала, за съжаление платена, и ние се движехме с традиционната скорост от стотина километра в час. Когато наближихме Сан Себастиан, Нина даде на Мента нареждане да намери къмпинг. Не след дълго на екрана се появи списък от няколко къмпинга, но всички те бяха на не по-малко от десетина километра от града. Това ни озадачи, но по-късно разбрахме причината за липса на къмпинги в непосредствена близост до града, а именно стръмния, скалист бряг, на който е разположен Сан Себастиан.
Избрахме си един от къмпингите и Мента ни поведе. След близо час тя обяви, че сме пред входа му и аз и Юлия слязохме да преговаряме в рецепцията. Къмпингът беше на брега на морето, изглеждаше много добре уреден и се твърдеше, че освен прекрасен плаж има и басейни. На нас тези неща не ни трябваха, защото не бяхме тръгнали през октомври по плажове и басейни, но бяхме готови да приемем тези благини като добавка към скитането из Сан Себастиан. В рецепцията ни посрещна една много любезна госпожа, която ни информира за цените. Тъкмо се канехме да се регистрираме, когато на мен ми хрумна въпросът, с който всъщност трябваше да започнем:
"Колко е далече Сан Себастиан от къмпинга и какъв е транспорта до града?"
Отговорът ме смрази! Оказа се, че до града има близо двадесетина километра, транспортът е с автобуси или влак, цената за които е от порядъка на десетина евро на човек в едната посока! Явно този къмпинг изобщо не отговаряше на нашите цели и ние моментално спряхме регистрацията си и попитахме госпожата за къмпинг, който да е по-близо до града, като ѝ казахме, че морето и плажа изобщо не ни интересуват. Любезността ѝ не се промени с нищо и тя ни обясни, че в планината над града има къмпинг, който според нея е най-близко до центъра на Сан Себастиан. Тя ни написа координатите му, като освен това ни го показа на някаква карта. Ние напуснахме доволни рецепцията, качихме се в Дръндолета и зададохме на Мента координатите. В резултат на това през следващите 45 минути Нина и Юлия имаха едни от най-силните си преживявания в живота, а аз безметежно си седях в салона на Дръндолета, без да подозирам къде и как се изкачваме и провираме. Оказа се, че Мента ни прекара между двата къмпинга по един път или по-точно алея, по която разминаването с други превозни средства ставаше само на определени места, защото ширината на алеята едва беше достатъчна за нашия микробус да мине и то при особено внимателно шофиране. В интерес на истината на няколко пъти аз разбрах, че нещата са доста напрегнати, когато Дръндолета се възкачваше едва ли не вертикално, а на моите въпроси какво става се отговаряше с тягостно мълчание. Когато стигнахме до новия къмпинг Нина ми разказа откъде сме минавали и защо не им е било до моите въпроси. Тя все пак призна, че гледката от лявата страна на пътя е била потресаваща: отвесни скали и долу в подножието - прекрасен океански залив, но на нея и на Юлия изобщо не им е било до гледката!
В рецепцията на новия къмпинг ни дадоха пропуск за влизане, запознаха ни накратко с правилата на вътрешния ред и допуска до къмпинга и ни дадоха номера на мястото, където трябваше да се разположим. Цената беше от порядъка на 40 евро на ден, а до града всеки половин час пътуваше градски автобус, билетите за който струваха около 3 евро на човек.
Влязохме и си намерихме мястото. Паркирахме, хапнахме надве-натри, нарамихме раниците и фотоапаратите и се отправихме към спирката на автобуса. Той дойде по разписание и ние се качихме в него с още няколко колеги от къмпинга. Повтори се преживяването от пътуването между двата къмпинга, но в по-лек вариант. Улицата, по която слизаше и се качваше автобусът се виеше като змия по склона на планината, а в бездната лъчезарно се синееше Атлантикът. Удобството беше, че Юлия не шофираше и можеше спокойно да се любува на прекрасната гледка, разчитайки, че шофьорът е минал толкова пъти по маршрута, че вероятно можеше да кара със затворени очи. Бяхме стигнали крайната, най-далечна точка на нашето пътуване и макар да ни предстояха близо 3000 километра обратен път чувството за достигната цел ни изпълваше със спокойствие и увереност, че някак си ще се доберем и до София.
Сан Себастиан или, както още е известен между местните жители, като Donostia (на Еускара това е съкратеното Сан Себастиан) вероятно е възникнал в стари времена около манастира с името на светията. Исторически обаче основаването на града се приписва на краля на Навара Санчо Мъдрия, който през 1180 година избира мястото на града като главно пристанище на кралството. Сан Себастиан е разположен на устието на река Уромея, която се влива в залива Ла Конча, което на испански означава мида. Заливът наистина има формата на мида и наградата на ежегодния филмов фестивал в града е "Златна мида". Брегът около залива е стръмен, като градът разполага с тясна ивица, на която е разположен центърът му.
През 1813 година, по време на войната срещу Наполеон в Испания, Сан Себастиан е разрушен от англо-португалските войски, което позволява по късно центърът му да бъде възстановен по ортогонален план с прави улици, пресичащи се под прави ъгли. Дълго време Сан Себастиан е бил ограден с крепостни стени, които са ограничавали ръста му. През 1863 година стените са разрушени и градът започва да расте. Днес той наброява около 200 000 жители, като през туристическия сезон населението му нараства значително. Цялата крайбрежна улица около залива е застроена с хотели, малки и големи, реномирани и с неизвестно качество. Къщите полека-лека се изкачват по склоновете на стръмния бряг, което придава на града много живописен и елегантен изглед.
Около реката някога е имало блата, които сега са пресушени и всичко е застроено с много красиви сгради, а самата Уромея е окована в каменни окови. Двата ѝ бряга в центъра са съединени с красивия и елегантен мост Мария Кристина. Близо до него се намира градската гара, на която покривната метална конструкция е проектирана от самия Густав Айфел. Тя е построена през 1864 година, когато до града достига и железопътната линия. В този район се намират църквата Сан Себастиан и дворецът Мирамар.
На източната страна на залива се издига висок и стръмен скалист връх. Отначало, малко на шега и въпреки протестите на Нина, ние започнахме да се изкачваме по него. Скоро се усъмнихме в разумността на начинанието си, но когато се убедихме, че то изобщо не е разумно, беше твърде късно, защото като се обърнахме назад видяхме, че сме се изкачили високо над града и залива. За компенсация пък се откриваше великолепна гледка. Продължихме изкачването и най-накрая, с изплезени езици, се довлякохме до върха на хълма, където имаше старинни оръдия, разположени в ниши на крепостната стена. Бяхме се изкачили на крепостта, която някога е охранявала града от страната на залива. Малко по-надолу от върха имаше батареи, за които пишеше, че са били разположени там по време на Наполеоновите войни, за да защищават града откъм сушата.
Из Сан Себастиан се разхождахме два дена и половина, но не посетихме нито една църква или друга забележителност освен крепостта. Просто вече се бяхме изморили от хубавини и само се любувахме на красотата на града и околната природа, скитайки по улиците, седейки по кафенетата и баровете и изобщо убивайки по всякакъв начин оставащите до бъдещия "Drang nach Osten" етап от пътуването, който трябваше първо да ни пласира в Женева за разглеждането на ускорителя в CERN, а след това да ни върне и в София.
На 25 октомври привечер Юлия отиде в рецепцията, за да се разплати за престоя ни в къмпинга, защото на другия ден сутринта имахме намерение да потеглим към Женева. След тридесетина минути тя се върна и каза, че са ѝ взели по 4.80 евро на ден за преходника от специалните електрически куплунги на къмпинга към нормалните куплунги за 220 волта. Аз се възмутих, защото ние бяхме взели куплунга (срещу 30 евро депозит) едва предния ден вечерта и го бяхме използвали само за зареждане на 2 батерии за фотоапарат. Излизаше, че за по-малко от 2 ампер/часа трябваше да заплатим близо 15 евро! Не беше необходимо дълго да убеждавам Юлия, че трябва да се опита да оспори плащането, но тя предпочете да се разправя с рецепцията без мен. След двадесетина минути тя се върна с победоносен вид. Бяха и опростили не само част от парите, но и цялата сума от 14.40 евро. Някой може да каже, че сме дребнави, но за нас беше въпрос на принцип, още повече, че се опитваха да ни вземат пари за период, през който дори не бяхме притежавали въпросния преходник.
Сан Себастиан - Женева -Фрайбург - Любляна - София
На 26 октомври сутринта събрахме катуна и напуснахме къмпинга. Опитахме се да се възползваме от услугите на Мента да ни изведе на магистралата към Бордо. В следващите 10 минути Мента ни заби в някакви улички по склона над Сан Себастиан. Овреме усетихме, че положението става неспасяемо и изключихме устройството, след което с трудни маневри успяхме да се върнем на пътя, по който вървеше градският автобус. По него слязохме до крайбрежната улица и там, както се казва по "царския път", се добрахме до магистралата.
Пътуването ни през Франция беше безметежно, ако се изключеха "пейажите", където французите периодически ни взимаха пари за изминато разстояние по магистралата. Спряхме чак привечер, когато бяхме изминали близо 600 километра, за да преспим в един от мотелите на "Формула 1". Тази верига предоставя евтини мотели с общи тоалетни и бани и с по 3 легла в стая. Един приятел в София, преди заминаването, се беше ужасил, че ние имахме намерение да се ползваме от услугите на "Формула 1". За него мотелите ѝ бяха дъното на падението, до което един цивилизован човек може да стигне, но ние не споделяхме мнението му и смятахме, че за просто преспиване мотелите са достатъчно чисти и приемливи по цена и ниво на хигиена.
На 27 октомври сутринта продължихме към Женева. Към обяд една швейцарска гранична служителка ни посрещна с искане за 40 евро, срещу които ни залепи една винетка на прозореца и с това се приключиха контактите ни с швейцарските гранични власти.
На 28 вечерта дъщерята на Нина – Додо, ни беше запазила стаи в една "Формула 1" близо до единия от детекторите на ускорителя, за който имахме билети на 29 октомври от 9 часа. Намерихме без проблем въпросната "Формула 1", за което не малка заслуга има и Мента. Бяхме пристигнали достатъчно рано и в мотела имаше свободни места. Наехме си стая за 27 срещу 28 октомври, разтоварихме малкото багаж, който използвахме при преспиванията в хотели, нарамихме раниците и тръгнахме да разглеждаме Женева. Оказа се, че сме на територията на Франция, но когато отидохме на спирката на трамвая, бяхме вече на територията на Швейцария.
Добрахме се горе-долу до центъра на Женева. От мотела взехме някакъв мизерен буклет с бегло описание на забележителностите на Женева и тръгнахме да ги оглеждаме. Откровено казано вече ни беше писнало от забележителности и се движехме почти безцелно по улиците, но все пак посетихме най-важните обекти от списъка, като църквата Свети Пиер, фонтана в Женевското езеро, за който се твърди, че май е най-висок в Европа или нещо подобно. Разхождахме се и из стария град, видяхме колежа на Калвин и дори отидохме до Двореца на нациите, но той се оказа в ремонт и поради тази причина беше заобиколен от строителни скелета.
Женева е основана преди повече от 2000 години. Тя се споменава от Юлий Цезар в спомените му за Галските войни. През IX век Женева е столица на Бургундия. По-късно местните епископи използват споровете между съседните кралства и фактически управляват града и околностите му до Реформацията, когато в резултат на дейността на известни протестантски реформатори като Жан Калвин, Женева става република. По време на религиозните войни във Франция градът приютява много бежанци. През 1526 година Женева, Цюрих и Берн сключват отбранителен съюз, а през 1584 година съюзът им става постоянен и е предвестник на днешна Швейцария.
Женева е място, в което са подписани много международни спогодби и където резидират много международни организации. Тя е разположена около Женевското езеро, от което изтича реката Рона. Аз по начало имам слабост към градове, които са разположени до големи водни басейни или водни артерии, но в добавък на това си предимство, Женева е заобиколена и от три планини: Алпите, Юра и Салев.
Едва ли някой ще се удиви, ако кажа, че една от основните "индустрии" в Женева е банковото дело, а като се има предвид, че банките в града управляват около един трилион долара, то не е чудно, че много от най-големите корпорации в света или са разположили в града главните си квартири или като минимум Европейските си главни квартири. Може би тази концентрация на богатство води до това, че цените в Женева надхвърляха всичко, което бяхме изпитали дотогава. Допълнителен проблем беше, че на много места предпочитаха франкове, а ако приемаха евро, то беше по грабителски разменен курс. Даже когато разменихме 25 евро в едно разменно бюро ни взеха не по-малко от 15% такса!
На 28 октомври сутринта Додо ни се обади, че се е успала и е изпуснала влака. Тъкмо се чудехме какво ще правим и тя се обади отново и каза, че е хванала следващия влак, поради което щеше да пристигне малко по-късно.
Ние натоварихме багажа си в микробуса, но го оставихме пред мотела, защото същата вечер щяхме да се нанесем в новите си стаи, които бяха запазени от Додо.
Отидохме до града и чакахме Додо пред гарата. Когато тя пристигна, се понесохме отново из града да го доразгледаме и да повторим някои обекти, които Додо искаше да види.
Вечерта се прибрахме в мотела, заехме си стаите, а след това Юлия, Нина и Додо тръгнаха да намерят мястото, където трябваше да се явим на следващия ден в 9 часа. Оказа се, че детекторът LHCB е буквално на 500 метра от мотела и до него можеше спокойно да се отиде пеша, което даже се препоръчваше поради трудности с паркирането.
На 29 октомври още преди 9 часа бяхме на линия. Вечерта Юлия донесе няколко буклета с информация за Large Hadron Collider (LHC), четирите детектора и изследванията, които се правеха в организацията на тези площадки. Разбрахме, че нашият обект се разшифрова като LHC Beauty детектор и е посветен на изследванията в областта на антиматерията. Наложи се вечерта да прочетем няколко пъти материалите, но това ни помогна на 29-ти да не гледаме като новородени телета, а поне като млади юнчета, когато специалисти от CERN ни обясняваха какво представлява ускорителят и с какви изследвания се занимават учените в центъра. Смъкнаха ни и на 100 метра под земята, където през LHCB детектора преминаваше 27 километровото трасе на тунела на ускорителя. Видяхме парчета от голямата тръба на тунела и малката тръба, в която всъщност летяха протоните. Всичко беше много интересно и беше заслужен венец на дългото ни пътешествие. Юлия както винаги се отличи със задаването на въпроси. Според мен близо 75% от зададените въпроси в нашата група бяха нейни и те бяха не по-малко от 20! Направо бях потресен от способността ѝ да задава въпроси и при това почти всички бяха много смислени и страничен човек можеше дори да остане с впечатление, че тя по някакъв начин е свързана с областта на ядрената физика! Като си спомнех как вечерта преди посещението тя едва сричаше термините от буклетите, направо не можех да повярвам, че разбира какво пита, но по всичко личеше, че като че ли разбираше! Аз за разлика от нея съм лош "питач". Като слушам някоя лекция оставам с впечатление, че всичко разбирам, а като си изляза от лекцията и вече няма възможност да питам, установявам, че имам сума въпроси, на които в крайна сметка трябва сам да си търся отговор.
След посещението на LHCB ние се поразходихме наоколо, събрахме си багажа и заминахме за Фрайбург, където живееше Додо. Привечер стигнахме града, с голяма мъка намерихме паркинг, а след това заминахме да вечеряме в любимия ми ресторант, който даже не знам как се казва, в който приготвят едно ядене, което също не знам как се казва, но което много харесвам. За щастие Додо знае и къде е ресторанта и как се казва, и дори как се казва яденето, което много харесвам. Най-накрая бяхме в Германия, която с умерените си цени и хубава бира ни се струваше като нещо много близо до рая.
На другия ден натоварихме на Дръндолета закупените по Интернет генератор и майтер-бокс, които Додо междувременно беше получила, и тръгнахме на следващия "скок", който беше от около 1800 километра. Юлия се заканваше да ги вземе без преспиване, но аз дълбоко се съмнявах, че това ще стане. наистина се оказах прав. Когато стигнахме до Словения вече беше тъмно и от няколко часа валеше противен гаден дъжд. В един момент Юлия обяви, че фаровете на Дръндолета са слаби и в дъжда не може да кара повече. Бяхме близо до Любляна. Пътят беше много по-лош от това, на което бяхме свикнали по време на пътуването.
Между мен и Юлия възникна спор за това какво да правим по-нататък. Мента вече беше обявила, че сме "off road" и от нея не можеше да очакваме никакво съдействие. Аз предлагах да пътуваме по магистралата докато намерим бензиностанция, където да питаме за хотел. Юлия твърдеше, че по пътя, който беше трудно да класифицираме като магистрала, нямаше знаци за нищо, включително и за бензиностанции, а камо ли за хотели. Тя искаше да влезем в града и да питаме за хотел. Естествено капитана на един кораб има абсолютна власт, а при нас Юлия беше капитан, така че ние излязохме от пътя и влязохме в Любляна. Оказа се не само че няма табели за хотели, но и хората, които питахме също не знаеха къде има хотел!?! Положението ставаше безизходно. Най-накрая съвсем неочаквано се озовахме пред някаква сграда, на която пишеше нещо от типа "Поспалище". Юлия отиде да пита къде можем да намерим хотел и се оказа, че това всъщност е нещо като хотел, където имаше стаи, тоалетните и баните бяха общи в коридора, но имаше свободни легла.
Слязохме от колата и се настанихме в стаите. Юлия и Нина не искаха да ядат, а аз хапнах малко и легнахме да спим.
На другия ден платихме за преспиването и продължихме пътуването. Пътувахме почти целия ден, защото трябваше да минаваме граници, на които повече или по-малко се бавехме. При Белград все още продължаваше безкрайното строителство на околовръстния им път, поради което около час-два едва се придвижвахме.
Най-накрая, на 1 октомври вечерта се прибрахме в София. Бяхме изморени, но доволни, че бяхме успешно извършили това пътуване от около 6500 километра, което беше продължило 25 дни.
Слава Богу ние бяхме живи и здрави, Дръндолетът беше жив и здрав и всичко беше свършило благополучно, а както е известно, "Добре е това което свършва добре!"
Разказвач
Памплона - Сан Себастиан
Подготвяйки се за пътуването до страната на баските, аз "свалих" от библиотеката на Конгреса на САЩ една аудио-книга: "The Basque history of the world" от Марк Kurlansky, която прослушах доста внимателно. От нея научих първо къде точно се намира страната на баските, а след това и някои други доста неочаквани неща за този народ. За съжаление това, което прочитам все по-бързо и по-бързо започвам да забравям, но си мисля че все още има малко нещо останало в главата ми, което да споделя тук.
Оказа се, че баските, или както те се наричат на техния език - Euskaldunak, са генетично и езиково различни от заобикалящите ги народи. Нещо повече, те са уникални в това отношение и за Европа като цяло. Генетически, те както изглежда, предхождат индоевропейските народи на континента и се предполага, че може би произхождат от кроманьонците, рисунки от които са намерени в пещери из Южна Франция. Генетичната неповторимост на баските сочи произход от преди 7000 години, т. е. преди навлизането на земеделието на континента.
Езикът на баските (еускара) не принадлежи към групата на индоевропейските езици и ако се съди по опитите на четеца на книгата да произнася различни думи и изрази на еускара, звучи различно от езиците на околните народи (испански и френски), "музиката" на които ние много добре познаваме. Баските сами наричат страната си Еускалерия, което според автора на книгата означава "страна на говорещите еускара".
Баските обитават земите около северозападния край на Пиринеите и бреговете на Бискайския залив наоколо. Днешната област, населявана от баските в Испания, се състои от Баската автономна общност, която включва трите области: Алава (столица Витория-Гастиз), Бискай (столица Билбао) и Гипузкоа (столица Сан Себастиан).
Областта Навара, център на която е Памплона, исторически също е част от територията населявана от баските. Навара е била значително по-голяма, като за период от няколкостотин години е била независимо кралство, но вековете и войните са я поорязали отделяйки територии, които днес са включени в други провинции на Испания, или са част от Франция. Например, известният френски крал Хенрих IV, основателят на династията на Бурбоните, е бил също така и крал на Навара, дори преди да стане крал на Франция.
През вековете баските обикновено са се ползвали с независимост или автономия до Френската революция, когато баските във Франция губят автономията си. Няколко десетилетия по-късно баските в Испания, след междуособните войни между претендентите за престола (Карлосови войни), също губят до голяма степен автономията си поради подкрепата, която оказват на Карлос – загубилия борбата претендент за престола. По време на Франко автономията на баските е практически ликвидирана, което води до продължителната им конфронтация с режима на Франко.
Във Франция баските живеят в няколко кантона на департамента "Атлантически Пиринеи" и нямат автономия. Докато четях книгата си спомних, че д'Артанян от "Тримата мускетари" беше гасконец, а Гаскония е име на област във Франция, която е била населена с баски. Изобщо гасконци е едно от названията на баските във Франция.
През Втората световна война Испания е неутрална, но населението в областите на баските от двете страни на границата с Франция взема активно участие във френската съпротива срещу хитлеристите, като осигурява прехвърлянето на близо 1500 свалени съюзнически авиатори от Франция към Испания, а оттам – по нелегални канали обратно в Англия.
Понастоящем в Баската автономна общност в Испания живеят около 2.5 милиона баски, в Навара - около 600 хиляди и във Франция – около половин милион. Всъщност основният тест между самите баски, по който се определя дали някой е баск или не, е дали говори еускара. Според този тест едва около 30% от населението на Баската автономна общност говорят езика, но сега, когато баските успяха да разширят автономията си в Испания, има възраждане на езика, като на него се пишат книги и все повече и повече деца го изучават в училище.
През различни периоди от историята на баските области много баски са емигрирали за Северна Америка (САЩ, Мексико и Канада) във всички страни на Южна Америка (през XVII и XVIII в. близо 45% от населението на Чили са били баски), Южна Африка и Австралия. В тези континенти и държави днес живеят милиони потомци на баските. Те често са търговци, моряци в риболовната и търговската флота, миньори, фермери-овцевъди и други професионалисти. Най-известните за мен баски са Игнасий Лойола - основателят на ордена на Йезуитите, и Долорес Ибарури, известна от Испанската гражданска война като Ла Пасионария.
Още от древността в земите на баските се е добивало желязо, което е допринесло за развитието на различни занаяти, свързани с минното дело и металургията. Наличието на дървен материал е допринесло за ранното развитие на корабостроенето и корабоплаването, а те от своя страна са допринесли за развитието на морския риболов. В планините не е можело да се развива сериозно земеделие и по тази причина друго основно занятие на баските е било животновъдството и по-точно овцевъдството и отглеждането на кози и свине. Всичко това, но най-вече металургията е правило земите на баските желани за околните народи, но баските са били винаги непреклонни в решимостта си да отстояват своята независимост. Символ на тази им решимост е и дъбът в Гуерника, пред който всеки владетел, на когото те са се заклевали във вярност, е трябвало да произнесе от своя страна клетва, че ще съхрани тяхното самоуправление. Интересното е, че това почти винаги е удовлетворявало баските и те рядко са се опитвали да постигнат пълна независимост.
След тази малка разходка в историята на баските, в която исках да съхраня на физически носител информацията преди тя да е изчезнала в дълбините на застаряващия ми мозък, аз ще се опитам да продължа нашето пътешествие. Не бива обаче да се забравя, че по това време компютърът ми вече не работеше и аз продължавам по спомени, които също са подложени на тление от застаряващата нервна тъкан в моята глава!
От Сарагоса ние тръгнахме някъде късно след обяд с намерение да достигнем Памплона. Имахме желание да намерим къмпинг, но Мента кой знае защо реши да ни разочарова и обяви, че къмпинги непосредствено около града няма. Това ми изглеждаше невероятно, тъй като съм чувал, че по време на фиестата на Свети Фермин, така добре описана в книгата на Хемингуей "И изгрява слънцето", Памплона набъбва от близо 200000 жители до около 2.5 милиона души (може би цифрата е малко преувеличена), което предполагаше, че тези допълнителни над 2 милиона души трябва някъде да спят! За съжаление трябваше да си остана само с недоверието към Мента и затова решихме да спрем и да спим до една бензиностанция недалеч от града. Когато се стъмни, спряхме на въпросната бензиностанция, хапнахме набързо, оправихме "спалното гнездо", затворихме вратите, спуснахме перденцата на Дръндолета и се отдадохме на сънна терапия.
На другия ден станахме рано, купихме си кафе от бензиностанцията и закусихме набързо. В началото на Памплона ни посрещна завод на Фолксваген, в който се произвежда моделът "Поло", както и други предприятия, свързани с автомобилната, строителната и целулозната промишленост.
Памплона (на баски Ируня), е основана през 75-74 година преди новата ера, от Помпей Велики, който през 75 и 74 години установява лагера си в този район. По това време Помпей воюва с един от любимите ми римски генерали Сарториус, когото Помпей за съжаление побеждава. Първоначално Помпей назовава възникващото градче Pompaelo, в което име скромно прозира името на самия велик пълководец.
Памплона живее доста спокойно до германското нашествие през пети век, след което се редят нашествия на визаготите, франките, та чак до осми век, когато областта попада под властта на маврите.
През втората половина на осми век градът за известно време е под управлението на местни баски аристократи. Това продължава до неуспешния опит на Карл Велики да превземе Сарагоса. На връщане от този поход Карл Велики разрушава Памплона, след което при битката при прохода Roncevaux (778 година) търпи поражение от баските. Тази битка е възпята в Средновековния епос в "Песента на Роланд", която е известна от XI век във френското народно творчество. Битката се представя като сражение между 400 000 сарацини (друго име за маврите) и християните, в което загива рицарят Роланд, префект на Breton March (управител на граничната област между империята на франките и Бретон), а заедно с него и други франкски рицари. Всъщност става дума за нападение на баските под предводителството на херцога на Васкония Лот срещу ариегарда на армията на Карл Велики с цел разграбване на богатствата, с които Сарагоса се откупува от Карл Велики. Очевидно е, че битката не е между неверните сарацини и християните, а между две християнски армии. Историците спорят върху това къде точно се е състояла битката, но на мястото в прохода, където по легендата се счита, че Роланд е загинал, е поставен надгробен камък. Явно битката не е била особено голяма и е представлявала засада на местните баски срещу ариегарда на франките, при което основната армия под предводителството на Карл Велики е преминала прохода невредима. След битката баските "изчезват" в гористите планини наоколо заедно със съкровищата от обоза на франките. В крайна сметка Памплона отново попада под властта на маврите. Това обаче не е за дълго и през 806 година Памплона и околността ѝ приемат закрилата на франките.
След описаните събития Памплона става столица на Навара. До XIX век Памплона е ограничена в растежа си поради факта, че е преди всичко военна крепост, като строителството на жилища извън стените ѝ е било забранено. Поради тази причина болшинството от жилищните сгради са над 5 етажа и практически липсват дворове. Едва в края на XIX век една от стените на града е разрушена и той започва да расте.
В културно отношение Памплона е най-известна с Фиестата в чест на Свети Фермин (6 до 14 юли), по време на която се разиграва "тичането пред биковете". Фестивалът става известен по света след публикуването през 1926 година на книгата на Хемингуей "И изгрява слънцето". В продължение на девет дни градът е сцена на безкраен празник, подкрепен от ядене, пиене, музика и силни преживявания от тичането пред биковете. Улицата, по която въпросното "състезание" се провежда, е павирана със старинен калдаръм, а от двете и страни са стените на къщите, огради и здрави врати. Един приятел, който преди няколко години е бягал пред биковете, ми каза, че ако някой закъса при бягането, е предвидена процедура за извличането му от трасето на биковете. Това не пречи всяка година да има пострадали, а ако не се лъжа, от началото на писаната история на Фиестата има някъде към петнадесетина смъртоносни случаи за участниците в бягането.
Благодарение на нелюбезността на разпоредителките на два паркинга, ние останахме с не особено приятни спомени от града. Юлия даже обяви, че мрази Памплона! Опитите ни за паркиране бяха посрещнати от въпросните дами с взрив от възражения и възмущение, изявени то ли на испански, то ли на Еускара. Така и не разбрахме от какво точно се възмущаваха, но отгоре на всичко нямахме дребни пари за плащане на паркинга, а те нямаха да ни развалят, и в края на краищата успяхме да съберем пари за престой от около два часа, което далеч не беше достатъчно за сериозно разглеждане на града. Иначе старият град е много приятен, чист и спретнат. От него лъха романтиката на средновековните градове, които са запазили чара на тесните улички, малките ресторантчета и магазинчета, изпъстрени от тълпите туристи с фотоапарати, камери, а напоследък и с таблети, които много туристи използват като фотоапарати. Все пак не бива да забравяме, че чистотата и романтиката на средновековните градове е сравнително късен феномен, свързан с развитието на туризма. Било е време, когато средновековните градове съвсем не са изглеждали чисти и романтични, а са били мръсни бунища, в които след залез слънце не се е препоръчвало на мирни и беззащитни хора да се мяркат по улиците.
От Памплона се насочихме към крайната цел на нашето пътуване – Сан Себастиан. До момента всичко вървеше толкова добре, че суеверното ми подсъзнание надигаше грозната си муцуна и ми шушнеше във вътрешното ухо, че това няма да продължава дълго. Аз му наредих да мълчи и се заслушах в аудио-книгата, на която беше дошъл редът. По всичко личеше, че за времето на пътуването ще успея да "изтръскам" поне четири книги, от които вероятно в главата ми ще остане твърде малко, но какво да се прави, на тази възраст човек има много време за книги, но малко капацитет за задържане на информацията, получена от тях.
Пътят от Памплона до Сан Себастиан беше както винаги прекрасна магистрала, за съжаление платена, и ние се движехме с традиционната скорост от стотина километра в час. Когато наближихме Сан Себастиан, Нина даде на Мента нареждане да намери къмпинг. Не след дълго на екрана се появи списък от няколко къмпинга, но всички те бяха на не по-малко от десетина километра от града. Това ни озадачи, но по-късно разбрахме причината за липса на къмпинги в непосредствена близост до града, а именно стръмния, скалист бряг, на който е разположен Сан Себастиан.
Избрахме си един от къмпингите и Мента ни поведе. След близо час тя обяви, че сме пред входа му и аз и Юлия слязохме да преговаряме в рецепцията. Къмпингът беше на брега на морето, изглеждаше много добре уреден и се твърдеше, че освен прекрасен плаж има и басейни. На нас тези неща не ни трябваха, защото не бяхме тръгнали през октомври по плажове и басейни, но бяхме готови да приемем тези благини като добавка към скитането из Сан Себастиан. В рецепцията ни посрещна една много любезна госпожа, която ни информира за цените. Тъкмо се канехме да се регистрираме, когато на мен ми хрумна въпросът, с който всъщност трябваше да започнем:
"Колко е далече Сан Себастиан от къмпинга и какъв е транспорта до града?"
Отговорът ме смрази! Оказа се, че до града има близо двадесетина километра, транспортът е с автобуси или влак, цената за които е от порядъка на десетина евро на човек в едната посока! Явно този къмпинг изобщо не отговаряше на нашите цели и ние моментално спряхме регистрацията си и попитахме госпожата за къмпинг, който да е по-близо до града, като ѝ казахме, че морето и плажа изобщо не ни интересуват. Любезността ѝ не се промени с нищо и тя ни обясни, че в планината над града има къмпинг, който според нея е най-близко до центъра на Сан Себастиан. Тя ни написа координатите му, като освен това ни го показа на някаква карта. Ние напуснахме доволни рецепцията, качихме се в Дръндолета и зададохме на Мента координатите. В резултат на това през следващите 45 минути Нина и Юлия имаха едни от най-силните си преживявания в живота, а аз безметежно си седях в салона на Дръндолета, без да подозирам къде и как се изкачваме и провираме. Оказа се, че Мента ни прекара между двата къмпинга по един път или по-точно алея, по която разминаването с други превозни средства ставаше само на определени места, защото ширината на алеята едва беше достатъчна за нашия микробус да мине и то при особено внимателно шофиране. В интерес на истината на няколко пъти аз разбрах, че нещата са доста напрегнати, когато Дръндолета се възкачваше едва ли не вертикално, а на моите въпроси какво става се отговаряше с тягостно мълчание. Когато стигнахме до новия къмпинг Нина ми разказа откъде сме минавали и защо не им е било до моите въпроси. Тя все пак призна, че гледката от лявата страна на пътя е била потресаваща: отвесни скали и долу в подножието - прекрасен океански залив, но на нея и на Юлия изобщо не им е било до гледката!
В рецепцията на новия къмпинг ни дадоха пропуск за влизане, запознаха ни накратко с правилата на вътрешния ред и допуска до къмпинга и ни дадоха номера на мястото, където трябваше да се разположим. Цената беше от порядъка на 40 евро на ден, а до града всеки половин час пътуваше градски автобус, билетите за който струваха около 3 евро на човек.
Влязохме и си намерихме мястото. Паркирахме, хапнахме надве-натри, нарамихме раниците и фотоапаратите и се отправихме към спирката на автобуса. Той дойде по разписание и ние се качихме в него с още няколко колеги от къмпинга. Повтори се преживяването от пътуването между двата къмпинга, но в по-лек вариант. Улицата, по която слизаше и се качваше автобусът се виеше като змия по склона на планината, а в бездната лъчезарно се синееше Атлантикът. Удобството беше, че Юлия не шофираше и можеше спокойно да се любува на прекрасната гледка, разчитайки, че шофьорът е минал толкова пъти по маршрута, че вероятно можеше да кара със затворени очи. Бяхме стигнали крайната, най-далечна точка на нашето пътуване и макар да ни предстояха близо 3000 километра обратен път чувството за достигната цел ни изпълваше със спокойствие и увереност, че някак си ще се доберем и до София.
Сан Себастиан или, както още е известен между местните жители, като Donostia (на Еускара това е съкратеното Сан Себастиан) вероятно е възникнал в стари времена около манастира с името на светията. Исторически обаче основаването на града се приписва на краля на Навара Санчо Мъдрия, който през 1180 година избира мястото на града като главно пристанище на кралството. Сан Себастиан е разположен на устието на река Уромея, която се влива в залива Ла Конча, което на испански означава мида. Заливът наистина има формата на мида и наградата на ежегодния филмов фестивал в града е "Златна мида". Брегът около залива е стръмен, като градът разполага с тясна ивица, на която е разположен центърът му.
През 1813 година, по време на войната срещу Наполеон в Испания, Сан Себастиан е разрушен от англо-португалските войски, което позволява по късно центърът му да бъде възстановен по ортогонален план с прави улици, пресичащи се под прави ъгли. Дълго време Сан Себастиан е бил ограден с крепостни стени, които са ограничавали ръста му. През 1863 година стените са разрушени и градът започва да расте. Днес той наброява около 200 000 жители, като през туристическия сезон населението му нараства значително. Цялата крайбрежна улица около залива е застроена с хотели, малки и големи, реномирани и с неизвестно качество. Къщите полека-лека се изкачват по склоновете на стръмния бряг, което придава на града много живописен и елегантен изглед.
Около реката някога е имало блата, които сега са пресушени и всичко е застроено с много красиви сгради, а самата Уромея е окована в каменни окови. Двата ѝ бряга в центъра са съединени с красивия и елегантен мост Мария Кристина. Близо до него се намира градската гара, на която покривната метална конструкция е проектирана от самия Густав Айфел. Тя е построена през 1864 година, когато до града достига и железопътната линия. В този район се намират църквата Сан Себастиан и дворецът Мирамар.
На източната страна на залива се издига висок и стръмен скалист връх. Отначало, малко на шега и въпреки протестите на Нина, ние започнахме да се изкачваме по него. Скоро се усъмнихме в разумността на начинанието си, но когато се убедихме, че то изобщо не е разумно, беше твърде късно, защото като се обърнахме назад видяхме, че сме се изкачили високо над града и залива. За компенсация пък се откриваше великолепна гледка. Продължихме изкачването и най-накрая, с изплезени езици, се довлякохме до върха на хълма, където имаше старинни оръдия, разположени в ниши на крепостната стена. Бяхме се изкачили на крепостта, която някога е охранявала града от страната на залива. Малко по-надолу от върха имаше батареи, за които пишеше, че са били разположени там по време на Наполеоновите войни, за да защищават града откъм сушата.
Из Сан Себастиан се разхождахме два дена и половина, но не посетихме нито една църква или друга забележителност освен крепостта. Просто вече се бяхме изморили от хубавини и само се любувахме на красотата на града и околната природа, скитайки по улиците, седейки по кафенетата и баровете и изобщо убивайки по всякакъв начин оставащите до бъдещия "Drang nach Osten" етап от пътуването, който трябваше първо да ни пласира в Женева за разглеждането на ускорителя в CERN, а след това да ни върне и в София.
На 25 октомври привечер Юлия отиде в рецепцията, за да се разплати за престоя ни в къмпинга, защото на другия ден сутринта имахме намерение да потеглим към Женева. След тридесетина минути тя се върна и каза, че са ѝ взели по 4.80 евро на ден за преходника от специалните електрически куплунги на къмпинга към нормалните куплунги за 220 волта. Аз се възмутих, защото ние бяхме взели куплунга (срещу 30 евро депозит) едва предния ден вечерта и го бяхме използвали само за зареждане на 2 батерии за фотоапарат. Излизаше, че за по-малко от 2 ампер/часа трябваше да заплатим близо 15 евро! Не беше необходимо дълго да убеждавам Юлия, че трябва да се опита да оспори плащането, но тя предпочете да се разправя с рецепцията без мен. След двадесетина минути тя се върна с победоносен вид. Бяха и опростили не само част от парите, но и цялата сума от 14.40 евро. Някой може да каже, че сме дребнави, но за нас беше въпрос на принцип, още повече, че се опитваха да ни вземат пари за период, през който дори не бяхме притежавали въпросния преходник.
Сан Себастиан - Женева -Фрайбург - Любляна - София
На 26 октомври сутринта събрахме катуна и напуснахме къмпинга. Опитахме се да се възползваме от услугите на Мента да ни изведе на магистралата към Бордо. В следващите 10 минути Мента ни заби в някакви улички по склона над Сан Себастиан. Овреме усетихме, че положението става неспасяемо и изключихме устройството, след което с трудни маневри успяхме да се върнем на пътя, по който вървеше градският автобус. По него слязохме до крайбрежната улица и там, както се казва по "царския път", се добрахме до магистралата.
Пътуването ни през Франция беше безметежно, ако се изключеха "пейажите", където французите периодически ни взимаха пари за изминато разстояние по магистралата. Спряхме чак привечер, когато бяхме изминали близо 600 километра, за да преспим в един от мотелите на "Формула 1". Тази верига предоставя евтини мотели с общи тоалетни и бани и с по 3 легла в стая. Един приятел в София, преди заминаването, се беше ужасил, че ние имахме намерение да се ползваме от услугите на "Формула 1". За него мотелите ѝ бяха дъното на падението, до което един цивилизован човек може да стигне, но ние не споделяхме мнението му и смятахме, че за просто преспиване мотелите са достатъчно чисти и приемливи по цена и ниво на хигиена.
На 27 октомври сутринта продължихме към Женева. Към обяд една швейцарска гранична служителка ни посрещна с искане за 40 евро, срещу които ни залепи една винетка на прозореца и с това се приключиха контактите ни с швейцарските гранични власти.
На 28 вечерта дъщерята на Нина – Додо, ни беше запазила стаи в една "Формула 1" близо до единия от детекторите на ускорителя, за който имахме билети на 29 октомври от 9 часа. Намерихме без проблем въпросната "Формула 1", за което не малка заслуга има и Мента. Бяхме пристигнали достатъчно рано и в мотела имаше свободни места. Наехме си стая за 27 срещу 28 октомври, разтоварихме малкото багаж, който използвахме при преспиванията в хотели, нарамихме раниците и тръгнахме да разглеждаме Женева. Оказа се, че сме на територията на Франция, но когато отидохме на спирката на трамвая, бяхме вече на територията на Швейцария.
Добрахме се горе-долу до центъра на Женева. От мотела взехме някакъв мизерен буклет с бегло описание на забележителностите на Женева и тръгнахме да ги оглеждаме. Откровено казано вече ни беше писнало от забележителности и се движехме почти безцелно по улиците, но все пак посетихме най-важните обекти от списъка, като църквата Свети Пиер, фонтана в Женевското езеро, за който се твърди, че май е най-висок в Европа или нещо подобно. Разхождахме се и из стария град, видяхме колежа на Калвин и дори отидохме до Двореца на нациите, но той се оказа в ремонт и поради тази причина беше заобиколен от строителни скелета.
Женева е основана преди повече от 2000 години. Тя се споменава от Юлий Цезар в спомените му за Галските войни. През IX век Женева е столица на Бургундия. По-късно местните епископи използват споровете между съседните кралства и фактически управляват града и околностите му до Реформацията, когато в резултат на дейността на известни протестантски реформатори като Жан Калвин, Женева става република. По време на религиозните войни във Франция градът приютява много бежанци. През 1526 година Женева, Цюрих и Берн сключват отбранителен съюз, а през 1584 година съюзът им става постоянен и е предвестник на днешна Швейцария.
Женева е място, в което са подписани много международни спогодби и където резидират много международни организации. Тя е разположена около Женевското езеро, от което изтича реката Рона. Аз по начало имам слабост към градове, които са разположени до големи водни басейни или водни артерии, но в добавък на това си предимство, Женева е заобиколена и от три планини: Алпите, Юра и Салев.
Едва ли някой ще се удиви, ако кажа, че една от основните "индустрии" в Женева е банковото дело, а като се има предвид, че банките в града управляват около един трилион долара, то не е чудно, че много от най-големите корпорации в света или са разположили в града главните си квартири или като минимум Европейските си главни квартири. Може би тази концентрация на богатство води до това, че цените в Женева надхвърляха всичко, което бяхме изпитали дотогава. Допълнителен проблем беше, че на много места предпочитаха франкове, а ако приемаха евро, то беше по грабителски разменен курс. Даже когато разменихме 25 евро в едно разменно бюро ни взеха не по-малко от 15% такса!
На 28 октомври сутринта Додо ни се обади, че се е успала и е изпуснала влака. Тъкмо се чудехме какво ще правим и тя се обади отново и каза, че е хванала следващия влак, поради което щеше да пристигне малко по-късно.
Ние натоварихме багажа си в микробуса, но го оставихме пред мотела, защото същата вечер щяхме да се нанесем в новите си стаи, които бяха запазени от Додо.
Отидохме до града и чакахме Додо пред гарата. Когато тя пристигна, се понесохме отново из града да го доразгледаме и да повторим някои обекти, които Додо искаше да види.
Вечерта се прибрахме в мотела, заехме си стаите, а след това Юлия, Нина и Додо тръгнаха да намерят мястото, където трябваше да се явим на следващия ден в 9 часа. Оказа се, че детекторът LHCB е буквално на 500 метра от мотела и до него можеше спокойно да се отиде пеша, което даже се препоръчваше поради трудности с паркирането.
На 29 октомври още преди 9 часа бяхме на линия. Вечерта Юлия донесе няколко буклета с информация за Large Hadron Collider (LHC), четирите детектора и изследванията, които се правеха в организацията на тези площадки. Разбрахме, че нашият обект се разшифрова като LHC Beauty детектор и е посветен на изследванията в областта на антиматерията. Наложи се вечерта да прочетем няколко пъти материалите, но това ни помогна на 29-ти да не гледаме като новородени телета, а поне като млади юнчета, когато специалисти от CERN ни обясняваха какво представлява ускорителят и с какви изследвания се занимават учените в центъра. Смъкнаха ни и на 100 метра под земята, където през LHCB детектора преминаваше 27 километровото трасе на тунела на ускорителя. Видяхме парчета от голямата тръба на тунела и малката тръба, в която всъщност летяха протоните. Всичко беше много интересно и беше заслужен венец на дългото ни пътешествие. Юлия както винаги се отличи със задаването на въпроси. Според мен близо 75% от зададените въпроси в нашата група бяха нейни и те бяха не по-малко от 20! Направо бях потресен от способността ѝ да задава въпроси и при това почти всички бяха много смислени и страничен човек можеше дори да остане с впечатление, че тя по някакъв начин е свързана с областта на ядрената физика! Като си спомнех как вечерта преди посещението тя едва сричаше термините от буклетите, направо не можех да повярвам, че разбира какво пита, но по всичко личеше, че като че ли разбираше! Аз за разлика от нея съм лош "питач". Като слушам някоя лекция оставам с впечатление, че всичко разбирам, а като си изляза от лекцията и вече няма възможност да питам, установявам, че имам сума въпроси, на които в крайна сметка трябва сам да си търся отговор.
След посещението на LHCB ние се поразходихме наоколо, събрахме си багажа и заминахме за Фрайбург, където живееше Додо. Привечер стигнахме града, с голяма мъка намерихме паркинг, а след това заминахме да вечеряме в любимия ми ресторант, който даже не знам как се казва, в който приготвят едно ядене, което също не знам как се казва, но което много харесвам. За щастие Додо знае и къде е ресторанта и как се казва, и дори как се казва яденето, което много харесвам. Най-накрая бяхме в Германия, която с умерените си цени и хубава бира ни се струваше като нещо много близо до рая.
На другия ден натоварихме на Дръндолета закупените по Интернет генератор и майтер-бокс, които Додо междувременно беше получила, и тръгнахме на следващия "скок", който беше от около 1800 километра. Юлия се заканваше да ги вземе без преспиване, но аз дълбоко се съмнявах, че това ще стане. наистина се оказах прав. Когато стигнахме до Словения вече беше тъмно и от няколко часа валеше противен гаден дъжд. В един момент Юлия обяви, че фаровете на Дръндолета са слаби и в дъжда не може да кара повече. Бяхме близо до Любляна. Пътят беше много по-лош от това, на което бяхме свикнали по време на пътуването.
Между мен и Юлия възникна спор за това какво да правим по-нататък. Мента вече беше обявила, че сме "off road" и от нея не можеше да очакваме никакво съдействие. Аз предлагах да пътуваме по магистралата докато намерим бензиностанция, където да питаме за хотел. Юлия твърдеше, че по пътя, който беше трудно да класифицираме като магистрала, нямаше знаци за нищо, включително и за бензиностанции, а камо ли за хотели. Тя искаше да влезем в града и да питаме за хотел. Естествено капитана на един кораб има абсолютна власт, а при нас Юлия беше капитан, така че ние излязохме от пътя и влязохме в Любляна. Оказа се не само че няма табели за хотели, но и хората, които питахме също не знаеха къде има хотел!?! Положението ставаше безизходно. Най-накрая съвсем неочаквано се озовахме пред някаква сграда, на която пишеше нещо от типа "Поспалище". Юлия отиде да пита къде можем да намерим хотел и се оказа, че това всъщност е нещо като хотел, където имаше стаи, тоалетните и баните бяха общи в коридора, но имаше свободни легла.
Слязохме от колата и се настанихме в стаите. Юлия и Нина не искаха да ядат, а аз хапнах малко и легнахме да спим.
На другия ден платихме за преспиването и продължихме пътуването. Пътувахме почти целия ден, защото трябваше да минаваме граници, на които повече или по-малко се бавехме. При Белград все още продължаваше безкрайното строителство на околовръстния им път, поради което около час-два едва се придвижвахме.
Най-накрая, на 1 октомври вечерта се прибрахме в София. Бяхме изморени, но доволни, че бяхме успешно извършили това пътуване от около 6500 километра, което беше продължило 25 дни.
Слава Богу ние бяхме живи и здрави, Дръндолетът беше жив и здрав и всичко беше свършило благополучно, а както е известно, "Добре е това което свършва добре!"
Разказвач
четвъртък, 24 октомври 2013 г.
Пътувания: До Страната на Баските и обратно (част трета)
3. Пиза - Барселона - Сарагоса
(Продължение)
След като се убедихме, че фериботите от Италия до Барселона не ни пасват на разписанието, ние си плюхме на петите, т. е. на гумите, и запрашихме да обикаляме тази част от Средиземно море. След кратък спор каква крайна точка да зададем на Мента (имаше предложения за Генуа, Марсилия и Барселона) ние решихме на първо време да зададем Генуа, за да не изкушим Мента да ни пусне по някой неочакван и може би неподходящ маршрут. Очевидно доверието ни в нея не беше много голямо. Аз все пак обърнах внимание на Нина като наближим Генуа да смени заявката с Барселона, за да не се забутаме из улиците на предполагаемото родно място на Колумб.
Аз се "усамотих" в салона на Дръндолета, извадих компютъра, включих го в инвертора и седнах да си довърша записките за пътуването до момента. Тази ми постъпка се оказа много мъдра, предвид на нещастието, което по-късно сполетя компютъра ми.
След час-два спряхме да заредим и отново се понесохме. По едно време Дръндолетът започна някак странно да се мята от една страна на друга като риба на сухо. Попитах Нина какво става и тя с треперещ глас ми обясни, че се намираме на някаква "ужасна" магистрала. Ужасното ѝ беше, че тя вървеше напряко по склоновете на стръмни скалисти планини. Отляво в далечината прозираше морето, а ние се движехме от тунел на естакада и от естакада в тунел. Попитах я високи ли са естакадите, а тя ми каза, че с Юлия не смеели да гледат надолу, а само напред! Мятането пък било, защото имало силен вятър откъм морето, а в добавък отвреме-навреме ни задминавали тирове. Аз знаех, че Дръндолетът има доста висок профил, а и амортисьорите му отдавна бяха сдали багажа, така че веднага всичко ми стана ясно. Попитах Юлия дали е имало надписи за "Cinque terre" и тя ми каза, че вероятно сега минаваме над тях, но тя не може да погледне какво се вижда, защото можем без време да се намерим долу при тях!
Бях чувал за "Петте земи" от сина ни, който разказваше, че било изключително красиво място, но трудно достъпно за кола. Ставаше дума за пет селища: Monterosso al Mare, Vernazza, Corniglia, Manarola, и Riomaggiore, които бяха обявени от UNESCO за обект на световното културно наследство. Това, което бях чел за тях, напълно съответстваше на поведението на Дръндолета и на обясненията на Нина и Юлия. Тези селища се намират в полите на недостъпни планини, а ние се движехме по магистралата, прокарана някъде високо по склоновете на тези планини.
"Удоволствието" от тази магистрала продължи около стотина километра, време достатъчно човек да го хване морска болест, но ние се разминахме без такива проблеми. Най-накрая магистралата стана по-човешка и ние започнахме да търсим бензиностанция, защото бяхме под впечатлението, че във Франция не се продава газ за коли. Намерихме и заредихме, а скоро минахме и през последната каса, където оставихме на Италия 40 евро като благодарност за "бурното" пътуване.
Скоро видяхме надпис "Bienvenue" и, докато се усетим, французите ни взеха първите 2 евро за магистралата. Смрачаваше се, но искахме да минем поне 600 километра преди да потърсим място за спане.
Магистралата продължаваше, но касите зачестиха. През 10-20 километра французите ни взимаха по 2-3 евро и така ни "разнообразяваха" пътуването.
Към 21 часа вече бяхме изминали желаните 600 км и решихме да търсим хотел. Нямаше как, защото бензиностанциите бяха малки и нямаха паркинги като в Италия. Опасенията ни, че не се продава газ за автомобили, се оказаха напразни. Още на първата бензиностанция намерихме колонка за газ, но тя беше на самообслужване и ние започнахме люта борба с апаратурата на колонката. Най-накрая някаква жена се смили и ни обясни как да си налеем газ. Газта във Франция беше по-скъпа отколкото в Италия, но все още беше почти на половината от цената на бензина.
Възложихме на Мента да ни намери хотел и тя се отличи. Веднага ни каза, че наблизо има хотел "Ибис". Малко повече време ѝ отне да ни отправи към него, защото ние упорито задминавахме отклонението към хотела, което беше точно пред един "round-about" и ние не го забелязахме на няколко пъти. Трябва да сме били интересна гледка, когато се въртяхме на колелото и все не можеше да разберем как да стигнем до хотела, който се виждаше много добре на стотина метра встрани от пътя.
Стаи имаше и цената за трима души беше 85 евро. Регистрирахме се и влязохме в стаята. Тя беше много тясна за трите легла, които бяха натъпкани в нея, но на нас повече не ни и трябваше.
Веднага включих компютъра, защото имаше свободен Интернет. Таман се логнах и по Скайпа се обади Стефан от Сан Франциско. Те тръгвали след час на екскурзия из Европа (Лондон и Париж). Преди да си изключи компютъра той видял, че съм онлайн и решил да ми се обади. Стефан ми каза, че "Ибис" била верига евтини хотели с добра репутация. Стаите им били малко тесни, в което ние вече се бяхме убедили, но иначе било чисто.
След разговора с него се обадихме и по телефона (чрез Majic Jack) в САЩ и България и приключихме с Интернет. Забелязах, че компютърът ми се държи малко странно, защото му отне малко повече време от обикновено, за да свърши след командата "shut down", но не обърнах внимание на това, а и да бях обърнал, едва ли щях да мога нещо да променя.
Сутринта се събудихме доста отпочинали. Напъхахме пижамите и тоалетните принадлежности в раниците и отидохме на рецепцията. Разбрахме, че можем да закусим в хотела, като при това закуската влизаше в цената на стаята. Тя не беше нещо особено, но ни спести време за търсене на място за закуска или за спиране на някоя бензиностанция, за да закусваме. Магистралата минаваше на 200 метра от нас и ние бързо излязохме на нея и се понесохме с обичайната скорост от стотина километра в час към Барселона.
Ландшафтът не беше нищо особено. Равнини, тук там изпъстрени с невисоки хълмове. Всичко, разбира се, беше култивирано и засадено.
Юлия си караше, Нина зяпаше наоколо, Мента мълчеше, защото имахме да пътуваме няколкостотин километра без отклонения. Аз си пуснах аудио-плеъра и се задълбочих в поредната книга, която слушах.
Привечер навлязохме в предпланините на Пиринеите. Оставаха още стотина километра до Барселона, но магистралата продължаваше, а с нея и тихото и равномерно мърморене на мотора. Юлия и Нина разменяха отвреме-навреме по някоя и друга дума, защото Нина си следеше задачите, а една от тях беше да предпазва Юлия да не заспи. Мента също се обаждаше понякога, за да ни предпази от неразумно включване в изход от магистралата.
Когато наближихме Барселона на по-малко от 10 километра, Нина постави на Мента задача да ни намери хотел. След малко тя представи на екрана списък от няколко хотела, един от които беше "Ибис". Ние си го избрахме и Мента ни свали от магистралата. Това всъщност беше най-лесното, защото след това започна познатото "завий наляво, завий надясно, recalculating!" Последното означаваше, че сме сбъркали и отново всичко започваше отначало. Най-после открихме хотела. Оказа се, че сме обикаляли около него, но не сме го видели, защото надписът му не беше на особено явно място.
Вмъкнахме се в един подземен гараж, за който решихме, че е на хотела. Аз и Юлия слязохме и отидохме в рецепцията. За деня имаше свободна стая с две легла, а от утре щеше да има стая с три легла. Служителката отказа да ни пусне тримата за един ден в стаята с две легла, но беше много любезна и се обади в един друг "Ибис", където се оказа, че има свободни стаи. Даде ни адреса му, и ние се качихме в Дръндолета. Имахме проблеми докато излезем от подземния гараж, защото по никакъв начин не можехме да разберем къде трябва да платим, за да се вдигне бариерата. Зад нас се оформи опашка от нервни шофьори и най-накрая дотича един служител, който ни прибра 2 евро за няколкото минути, които бяхме прекарали в гаража. Оказа се, че долу на етажите някъде имало каса, на която трябвало да се плати. След като излязохме, поставихме задачата на Мента и потеглихме.
Когато дойдохме до другия "Ибис" се разбра, че имаме обратната ситуация, т. е. надписът на хотела видяхме отдалече, но така и не можехме да разберем къде да спрем, защото пред него нямаше паркинг. Най-накрая оставихме колата с Нина пред входа и отидохме на рецепцията. Стаи наистина имаше, а освен това ни обясниха и къде да спрем. Имаше подземен паркинг, входът на който беше от една друга улица. За него щяхме да плащаме по 10 евро на ден, но друга възможност нямаше. Стаята щеше да ни струва по около 70 евро на ден, но с колата и закуската сумата нарастваше на към 90-100 евро.
Как да е, накрая се оправихме и влязохме във владение на стаята. През деня бяхме хапнали само набързо и сега бяхме гладни като вълци. Беше вече към 19 часа и решихме да не ходим никъде, а само да посетим най-близкия подходящ ресторант.
На рецепцията ни препоръчаха едно ресторантче на около стотина метра от хотела. Отидохме до него и то се оказа, че се владее от китайци, но се предлагаше европейска кухня. Поръчахме си по една порция мерлуза с пържени картофи и по една голяма бира. Цените не бяха високи, скоро ни сервираха. Бирата беше хубава, а мерлузата беше прясна. Преди години пак в Барселона бяхме яли прясна мерлуза и бяхме останали с най-добри впечатления от това преживяване. Този път преживяването също беше приятно и ние се завърнахме в хотела доволни и уморени от дългото пътуване.
Хотелът предлагаше свободен Интернет. Взехме паролата и отидохме в стаята. Пуснахме компютъра, но той се държеше много странно. Взе му доста време да тръгне. "Говорещата" ми програма не пожела да се стартира. "Majic jack" също не можа да тръгне, като при това Windows твърдеше, че – кой знае защо – има два "Majic jack"-а, активни в системата! Все още можеше да се стартира Интернет експлорера и го използвахме, за да изпратим няколко имейла, че имаме проблем с компютъра и че няма повече да се обаждаме на никого.
Като се прибрахме в България се оказа, че в компютъра са се настанили сума "троянци". Те бяха блокирали антивирусната защита и не допускаха сканиране с антивирусни програми под управление на операционната система. Специалистът, който се бореше с "троянците" (синът на един приятел) свали от страницата на "Kaspersky Labs" софтуера им за "спасяване" на компютри и го използва да "буутва" машината от отделен диск. След двучасово сканиране "троянците" бяха унищожени, но компютърът ми все още не тръгваше. Започна да се намеква за инициализация на диска. Най-накрая и това беше преодоляно, като човекът дефинира нов профил, а след като машината тръгна го изтри!?! Изобщо магия!
Онази вечер в Барселона обаче аз си легнах с натежало сърце, защото не знаех дали компютърът ми ще проработи отново или ще трябва първо да му "позабършем" диска! Аз обикновено си пазех файловете на отделен диск, но винаги имаше неща, които не са запазени, просто, защото бяха генерирани между две запазвания. Спомних си как преди повече от десетина години така се отказах от мераците си да продължавам да програмирам, защото машината ми се скапа, а с нея отиде и цялата ми библиотека от програми и функции, които бях писал на С++ и Java поне десетина години. В един ден просто захвърлих всичките си идеи на "бунището на историята", както някога бе казал един умен човек, и ми взе доста време, докато си намеря друго забавление или както се казва по културному "хоби". Човек като се пенсионира се нуждае от нещо, с което да се занимава, защото иначе започват да го налягат черни мисли и така полека-лека си го натискат съвсем и го натъпчат в земята!
Все пак през нощта спах забележително добре. Изглежда дълбоко в себе си чувствах, че нещата ще се оправят като се приберем в България. Този номер го знам от Юлия. Тя като има някакъв проблем, който ще се решава в бъдещето, се поразравя в чувствата си и обявява дали я е яд или не. Ако не я е яд – то това означава, че всичко ще свърши добре.
Сутринта станахме към 8 часа и отидохме в закусвалнята на хотела. Закуските струваха по 7.50 евро на човек и ние искахме да видим дали си струва да се запишем за тях. Закуската не беше нищо особено, но и ние не бяхме претенциозни. Ако не си платехме, трябваше да търсим къде да закусваме всяка сутрин, а и цените едва ли щяха да бъдат по ниски.
Тук трябва да отбележа, че в Испания се приготовляват много вкусни неща и човек трябва да пробва поне някои от тях. Едно от нещата, които обаче е задължително да се опитат, са техните "прошута". (Мисля си, че множествено число на "прошуто" ще трябва да е "прошута"?) Човек може с часове да се любува в испанските месарски магазини на десетките бутове окачени по стените, които са с най-различни цени, от което следва, че са и от най-различен вид и качество!
Купихме си карти за градския транспорт за два дена. Ако не се лъжа една бройка струваше към дванадесет евро, което означаваше, че на ден трябваше да пътуваме поне 3 пъти, за да не сме на загуба. Както се оказа, пътувахме много повече, така че в тази насока всичко беше наред.
Първоначално областта на Барселона е била заселена от иберийското племе лайетани. Това означава, че най-ранното селище е било основано най-вероятно от тях.
Като правило обаче, градовете около Средиземно море са основани от гърците или финикийците. За всеки град винаги съществува някаква легенда за основаването му, в която е замесена героична личност. Често това е Херкулес или в най-лошия случай някой от неговите потомци. За Барселона легендата е, че Херкулес, на път да търси златното руно с Аргонавтите, минал покрай тези брегове. Възникнала буря и когато тя свършила, те установили, че им липсва деветият кораб – BarcaNona (девети кораб). Те намерили отломките му на брега и на това място основали града Барканона, който по-късно станал Барселона.
Повече май може да се вярва на историята, че Барселона е основана през периода между Първата и Втората пунически войни между Рим и Картаген от картагенския генерал Хаздрубал, зет на Амилкар Барка. Хаздрубал замества Амилкар след смъртта му и продължава делото му по колонизиране на Иберия. Той основава и град Картахена и установява границата между Рим и завладяната територия на Иберийския полуостров по реката Ебро. Когато Хаздрубал загива от ръката на келтски убиец, властта и армията преминават в ръцете на Ханибал Барка, който използва завладените територии, за да подготви историческия си поход в Италия. Твърди се, че фамилното име Барка е послужило при образуването на името на града Барселона.
През вековете Барселона се развива като главен град на Каталония. След осмия век от новата ера, когато маврите превземат Иберийския полуостров, той многократно преминава от техни ръце в ръцете на християните и обратно, което оказва влияние и на архитектурата на стария град.
Едно от най-забележителните неща на Барселона е главната улица La Rambla. Преди години, когато с Юлия и Жени посетихме града за пръв път, впечатление ни направи безкрайният празник, който цареше на нея. Тогава, когато попаднахме за пръв ден на нея, беше неделя и ние решихме, че невъобразимото множество от хора, оркестрите и веселбата се дължат на това, че е неделя. В понеделник вечерта обаче се оказа, че празникът продължава, както и във вторника и срядата, а в четвъртъка ние вече си заминахме, но по нищо не личеше, че веселбата има намерение да стихва!
Този път Рамблата беше по-спокойна. По средата ѝ се бяха настанили магазинчета: сергии и будки, които продаваха какво ли не, но празничната атмосфера някак си липсваше или поне не беше същата както по-рано. Рамблата започва, ако не се лъжа, от площад Каталуния и стига до морето, където се издига колона с паметник на Колумб на върха. "Адмиралът на всички морета" стои на върха на колоната, загледан в далечината, като че ли вдъхновен от откритията, които е направил, или може би мечтае да направи.
Малко встрани от Рамблата се намира "Готическият квартал", където заедно със останки от римските стени на града може да се видят сгради със средновековна готическа и мавританска архитектура, като Палау Реал Маджор, бившата резиденция на Каталонската кралска фамилия.
Барселона е разположена на много хълмове, които са живописно застроени със жилищни блокове и къщи. Най-високата точка на града е връх Тибидабо, който е висок 512 m, и предлага поразителна гледка към града.
От стръмния склон на един друг "връх" – Монжуик (173 m), разположен на югоизток, се вижда от високо пристанището и замъка Монжуик, крепост, построена през 17-18-ти век за охрана на града и пристанището.
Барселона е може би най-известна с творчеството на Антонио Гауди. В центъра на града има сгради, построени по негови проекти. При миналото ни посещение в Барселона Юлия и Жени си платиха и влязоха да разгледат сградите отвътре, но аз като ги гледах отвън си представих как ще изглеждат отвътре и не пожелах да вляза. Тогава те ми разправиха какво са видели и то наистина беше интересно, но си мисля, че не бих живял в подобни апартаменти. Този път също намерихме тези сгради, за да ги види Нина, но никой от нас не влезе и дори не проверихме дали все още може да се влиза.
Друго интересно творение на Гауди е катедралата "Саграда фамилия". При миналото посещение ние влязохме в нея и обикаляхме повече от час из кулите, качвайки се и слизайки по тесни стълби и провирайки се през проходи, минаващи някъде около покрива с безкрайните завивки и заврънкулки, сътворени от въображението на великия архитект. Тогава някак не бях обърнал внимание на доста любопитните факти около строителството на катедралата. Например не бях обърнал внимание, че тя е замислена още през 1882 година, като строителството ѝ е започнало през 1891 година. То през цялото време се е финансирало от частни дарения на приятели и поклонници на архитекта. Гауди дотолкова е бил завладян от желанието и амбицията си да реализира колкото може по-голяма част от нея, че през последните години на живота си е живял в малка пристройка към катедралата. До 1926 година, когато Гауди умира, той успява да завърши само една кула. Неговите последователи и ученици след това завършват още три кули. По-късно са завършени още четири, но пълният брой на кулите, които трябва да има катедралата май е 12. Очаква се "Саграда фамилия" да бъде завършена през 2032 година и можем само да се надяваме, че това наистина ще стане тогава и, живот и здраве, ще имаме възможност да я видим готова!
Посетихме и другото известно творение на Гауди – парка Гюел, който се намира на хълма El Carnel. Слава богу, че някаква жена ни каза къде е най-добре да слезем за парка, защото за малко да слезем на една спирка на метрото, откъдето, докато се качим до върха на парка, щяха да ни излязат душите. В резултат на това ние се озовахме почти на върха и оттам трябваше само да слизаме. На върха някакъв американец, облечен като палячо, се кривеше и свиреше на китара, очаквайки хората да му пуснат някое и друго евро. Общо взето му пускаха, но не ми се видя усилията му да се увенчават с особен успех.
От върха се откриваше прекрасна гледка към града. В парка имаше скамейки, беседки, каменни скулптурни групи, ако можеха да се нарекат така различните модернистични творения на Гауди. Всичко беше много интересно и преди всичко неочаквано и оригинално. Първоначално паркът е бил замислен като жилищен комплекс за богати хора от граф Еузеби Гюел. В крайна сметка на територията му са построени само две къщи. В едната е живял графът, а в другата по негова идея се е настанил самият Гауди. И двете сгради не са проектирани от Гауди, но къщата в която той е живял сега е превърната в музей на Гауди. Паркът е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство.
От върха видяхме следващия обект на нашето посещение – кулата Agbar. Отдалеч тя изглеждаше като една много висока купа сено с отвесни стени. Намираше се почти в центъра на голям комуникационен възел, на който се преплитаха магистрали и булеварди. Кулата беше облицована със стъклени многоцветни щори, които, както изглежда, можеха да се контролират индивидуално. Поради щорите кулата изглеждаше шарена и много весела. Наоколо имаше огромни многоетажни супермаркети и други административни сгради. Самата кула предоставяше пространство за офиси и вероятно зали за конференции.
Още на първия ден от скитанията си из града, като излизахме от една станция на метрото,близо до изхода видяхме няколко полицаи с кучета. Отвън пък се чуваха песни и крясъци и ние бяхме доста озадачени от цялата декорация и озвучаване на станцията. Когато излязохме, видяхме тълпи младежи, които се бяха наредили от двете страни на изхода и "пееха серенади" на излизащите и влизащите. Отначало не можахме да разберем на какъв език пееха, но скоро забелязахме, че носеха фланелки на Аякс и аз се досетих, че това вероятно са привърженици на отбора, които са дошли за мач с Барселона. Така се и оказа. Бандите от привърженици на холандския отбор бяха завладели Рамблата и по всякакъв начин предизвикваха гражданите, като пееха, крещяха и се кривеха като маймуни. Испанците ги отминаваха с достойнство на грандове. Тук-там контингенти на полицията, понякога с кучета, внимателно наблюдаваха тълпите запалянковци.
Привечер се прибрахме към хотела. Всички ресторантчета по пътя от спирката на метрото до хотела бяха пълни или се пълнеха с хора. Телевизори с големи екрани бяха извадени на лични места, за да бъдат гледани от колкото може повече хора. Нашето китайско ресторантче също се готвеше за представлението. Собственикът ни посрещна с радост и ни посочи масата, на която бяхме седели предната вечер. Този път си поръчахме сьомга и се минахме. Ако мерлузата беше прясна, защото я ловяха в Средиземно море, то сьомгата беше очевидно замразена и вкусът ѝ не можеше да се сравнява с вкуса на мерлузата. Гледахме мача и с мъка преживяхме противната сьомга. Слава богу, че Барселона победи, та местните бяха доволни и ние се радвахме за тях, защото яденето не ни донесе почти никаква радост!
В Барселона прекарахме два пълни дена и три нощи. На третия ден се разплатихме и се натоварихме на Дръндолета. Имахме намерение да купим един бут прошуто. Бяхме намерили някакви бутове в едно съседно магазинче по 60 евро, но Юлия и Нина се разколебаха, че цената е прекалено ниска, за да можем да разчитаме на хубаво прошуто.
От Барселона отидохме до Сарагоса. Тя ни беше на пътя към страната на баските, но не беше включена в първоначалния маршрут и затова решихме само да спрем в града за час-два.
Сарагоса (Zaragoza) е основана от Октавиан Август, с цел заселване на ветерани от легионите му, вероятно десетина години преди новата ера. Първоначално името на града е било Цезаравгуст, но по-късно, когато маврите го превземат, те модифицират името, за да е по-лесно произносимо на арабски. Следващата история на Сарагоса е бурна последователност от войни и сменящи се владетели от мавритански произход, като по едно време защитата му се е командвала от легендарния El Sid Compiador, който по онова време е бил херцог на Валенция. Най-накрая християните превземат града и той става столица на Арагон. През наполеоновите войни и по-точно през войната в Испания Сарагоса е обсаждана на два пъти от французите и накрая е превзета след големи жертви от защитниците на града.
Базиликата del Pilar, катедралата La Ceo, дворецът Aljaferia и още няколко сгради са признати от ЮНЕСКО за обекти на световното културно наследство.
Градът е разположен на реката Ебро и два от притоците ѝ. Ние паркирахме от едната страна на реката, а площадът на града и основните му забележителности бяха от другата. До площада достигнахме по един величествен мост над Ебро, където си направихме снимки. Поразходихме се на площада, който е много красив със заобикалящите го църкви и красиви старинни сгради. За съжаление не бяхме предвидили почти никакво време за разглеждане и се задоволихме само с няколко снимки и разходка по околните улички, която съчетахме и с търсене на магазин, за да попълним хранителните си запаси. Беше края на седмицата и с голям труд намерихме един отворен супермаркет и се заредихме с храна.
Върнахме се при колата и потеглихме към Памплона, която беше на близо 200 км на север от Сарагоса.
(следва)
Разказвач
(Продължение)
След като се убедихме, че фериботите от Италия до Барселона не ни пасват на разписанието, ние си плюхме на петите, т. е. на гумите, и запрашихме да обикаляме тази част от Средиземно море. След кратък спор каква крайна точка да зададем на Мента (имаше предложения за Генуа, Марсилия и Барселона) ние решихме на първо време да зададем Генуа, за да не изкушим Мента да ни пусне по някой неочакван и може би неподходящ маршрут. Очевидно доверието ни в нея не беше много голямо. Аз все пак обърнах внимание на Нина като наближим Генуа да смени заявката с Барселона, за да не се забутаме из улиците на предполагаемото родно място на Колумб.
Аз се "усамотих" в салона на Дръндолета, извадих компютъра, включих го в инвертора и седнах да си довърша записките за пътуването до момента. Тази ми постъпка се оказа много мъдра, предвид на нещастието, което по-късно сполетя компютъра ми.
След час-два спряхме да заредим и отново се понесохме. По едно време Дръндолетът започна някак странно да се мята от една страна на друга като риба на сухо. Попитах Нина какво става и тя с треперещ глас ми обясни, че се намираме на някаква "ужасна" магистрала. Ужасното ѝ беше, че тя вървеше напряко по склоновете на стръмни скалисти планини. Отляво в далечината прозираше морето, а ние се движехме от тунел на естакада и от естакада в тунел. Попитах я високи ли са естакадите, а тя ми каза, че с Юлия не смеели да гледат надолу, а само напред! Мятането пък било, защото имало силен вятър откъм морето, а в добавък отвреме-навреме ни задминавали тирове. Аз знаех, че Дръндолетът има доста висок профил, а и амортисьорите му отдавна бяха сдали багажа, така че веднага всичко ми стана ясно. Попитах Юлия дали е имало надписи за "Cinque terre" и тя ми каза, че вероятно сега минаваме над тях, но тя не може да погледне какво се вижда, защото можем без време да се намерим долу при тях!
Бях чувал за "Петте земи" от сина ни, който разказваше, че било изключително красиво място, но трудно достъпно за кола. Ставаше дума за пет селища: Monterosso al Mare, Vernazza, Corniglia, Manarola, и Riomaggiore, които бяха обявени от UNESCO за обект на световното културно наследство. Това, което бях чел за тях, напълно съответстваше на поведението на Дръндолета и на обясненията на Нина и Юлия. Тези селища се намират в полите на недостъпни планини, а ние се движехме по магистралата, прокарана някъде високо по склоновете на тези планини.
"Удоволствието" от тази магистрала продължи около стотина километра, време достатъчно човек да го хване морска болест, но ние се разминахме без такива проблеми. Най-накрая магистралата стана по-човешка и ние започнахме да търсим бензиностанция, защото бяхме под впечатлението, че във Франция не се продава газ за коли. Намерихме и заредихме, а скоро минахме и през последната каса, където оставихме на Италия 40 евро като благодарност за "бурното" пътуване.
Скоро видяхме надпис "Bienvenue" и, докато се усетим, французите ни взеха първите 2 евро за магистралата. Смрачаваше се, но искахме да минем поне 600 километра преди да потърсим място за спане.
Магистралата продължаваше, но касите зачестиха. През 10-20 километра французите ни взимаха по 2-3 евро и така ни "разнообразяваха" пътуването.
Към 21 часа вече бяхме изминали желаните 600 км и решихме да търсим хотел. Нямаше как, защото бензиностанциите бяха малки и нямаха паркинги като в Италия. Опасенията ни, че не се продава газ за автомобили, се оказаха напразни. Още на първата бензиностанция намерихме колонка за газ, но тя беше на самообслужване и ние започнахме люта борба с апаратурата на колонката. Най-накрая някаква жена се смили и ни обясни как да си налеем газ. Газта във Франция беше по-скъпа отколкото в Италия, но все още беше почти на половината от цената на бензина.
Възложихме на Мента да ни намери хотел и тя се отличи. Веднага ни каза, че наблизо има хотел "Ибис". Малко повече време ѝ отне да ни отправи към него, защото ние упорито задминавахме отклонението към хотела, което беше точно пред един "round-about" и ние не го забелязахме на няколко пъти. Трябва да сме били интересна гледка, когато се въртяхме на колелото и все не можеше да разберем как да стигнем до хотела, който се виждаше много добре на стотина метра встрани от пътя.
Стаи имаше и цената за трима души беше 85 евро. Регистрирахме се и влязохме в стаята. Тя беше много тясна за трите легла, които бяха натъпкани в нея, но на нас повече не ни и трябваше.
Веднага включих компютъра, защото имаше свободен Интернет. Таман се логнах и по Скайпа се обади Стефан от Сан Франциско. Те тръгвали след час на екскурзия из Европа (Лондон и Париж). Преди да си изключи компютъра той видял, че съм онлайн и решил да ми се обади. Стефан ми каза, че "Ибис" била верига евтини хотели с добра репутация. Стаите им били малко тесни, в което ние вече се бяхме убедили, но иначе било чисто.
След разговора с него се обадихме и по телефона (чрез Majic Jack) в САЩ и България и приключихме с Интернет. Забелязах, че компютърът ми се държи малко странно, защото му отне малко повече време от обикновено, за да свърши след командата "shut down", но не обърнах внимание на това, а и да бях обърнал, едва ли щях да мога нещо да променя.
Сутринта се събудихме доста отпочинали. Напъхахме пижамите и тоалетните принадлежности в раниците и отидохме на рецепцията. Разбрахме, че можем да закусим в хотела, като при това закуската влизаше в цената на стаята. Тя не беше нещо особено, но ни спести време за търсене на място за закуска или за спиране на някоя бензиностанция, за да закусваме. Магистралата минаваше на 200 метра от нас и ние бързо излязохме на нея и се понесохме с обичайната скорост от стотина километра в час към Барселона.
Ландшафтът не беше нищо особено. Равнини, тук там изпъстрени с невисоки хълмове. Всичко, разбира се, беше култивирано и засадено.
Юлия си караше, Нина зяпаше наоколо, Мента мълчеше, защото имахме да пътуваме няколкостотин километра без отклонения. Аз си пуснах аудио-плеъра и се задълбочих в поредната книга, която слушах.
Привечер навлязохме в предпланините на Пиринеите. Оставаха още стотина километра до Барселона, но магистралата продължаваше, а с нея и тихото и равномерно мърморене на мотора. Юлия и Нина разменяха отвреме-навреме по някоя и друга дума, защото Нина си следеше задачите, а една от тях беше да предпазва Юлия да не заспи. Мента също се обаждаше понякога, за да ни предпази от неразумно включване в изход от магистралата.
Когато наближихме Барселона на по-малко от 10 километра, Нина постави на Мента задача да ни намери хотел. След малко тя представи на екрана списък от няколко хотела, един от които беше "Ибис". Ние си го избрахме и Мента ни свали от магистралата. Това всъщност беше най-лесното, защото след това започна познатото "завий наляво, завий надясно, recalculating!" Последното означаваше, че сме сбъркали и отново всичко започваше отначало. Най-после открихме хотела. Оказа се, че сме обикаляли около него, но не сме го видели, защото надписът му не беше на особено явно място.
Вмъкнахме се в един подземен гараж, за който решихме, че е на хотела. Аз и Юлия слязохме и отидохме в рецепцията. За деня имаше свободна стая с две легла, а от утре щеше да има стая с три легла. Служителката отказа да ни пусне тримата за един ден в стаята с две легла, но беше много любезна и се обади в един друг "Ибис", където се оказа, че има свободни стаи. Даде ни адреса му, и ние се качихме в Дръндолета. Имахме проблеми докато излезем от подземния гараж, защото по никакъв начин не можехме да разберем къде трябва да платим, за да се вдигне бариерата. Зад нас се оформи опашка от нервни шофьори и най-накрая дотича един служител, който ни прибра 2 евро за няколкото минути, които бяхме прекарали в гаража. Оказа се, че долу на етажите някъде имало каса, на която трябвало да се плати. След като излязохме, поставихме задачата на Мента и потеглихме.
Когато дойдохме до другия "Ибис" се разбра, че имаме обратната ситуация, т. е. надписът на хотела видяхме отдалече, но така и не можехме да разберем къде да спрем, защото пред него нямаше паркинг. Най-накрая оставихме колата с Нина пред входа и отидохме на рецепцията. Стаи наистина имаше, а освен това ни обясниха и къде да спрем. Имаше подземен паркинг, входът на който беше от една друга улица. За него щяхме да плащаме по 10 евро на ден, но друга възможност нямаше. Стаята щеше да ни струва по около 70 евро на ден, но с колата и закуската сумата нарастваше на към 90-100 евро.
Как да е, накрая се оправихме и влязохме във владение на стаята. През деня бяхме хапнали само набързо и сега бяхме гладни като вълци. Беше вече към 19 часа и решихме да не ходим никъде, а само да посетим най-близкия подходящ ресторант.
На рецепцията ни препоръчаха едно ресторантче на около стотина метра от хотела. Отидохме до него и то се оказа, че се владее от китайци, но се предлагаше европейска кухня. Поръчахме си по една порция мерлуза с пържени картофи и по една голяма бира. Цените не бяха високи, скоро ни сервираха. Бирата беше хубава, а мерлузата беше прясна. Преди години пак в Барселона бяхме яли прясна мерлуза и бяхме останали с най-добри впечатления от това преживяване. Този път преживяването също беше приятно и ние се завърнахме в хотела доволни и уморени от дългото пътуване.
Хотелът предлагаше свободен Интернет. Взехме паролата и отидохме в стаята. Пуснахме компютъра, но той се държеше много странно. Взе му доста време да тръгне. "Говорещата" ми програма не пожела да се стартира. "Majic jack" също не можа да тръгне, като при това Windows твърдеше, че – кой знае защо – има два "Majic jack"-а, активни в системата! Все още можеше да се стартира Интернет експлорера и го използвахме, за да изпратим няколко имейла, че имаме проблем с компютъра и че няма повече да се обаждаме на никого.
Като се прибрахме в България се оказа, че в компютъра са се настанили сума "троянци". Те бяха блокирали антивирусната защита и не допускаха сканиране с антивирусни програми под управление на операционната система. Специалистът, който се бореше с "троянците" (синът на един приятел) свали от страницата на "Kaspersky Labs" софтуера им за "спасяване" на компютри и го използва да "буутва" машината от отделен диск. След двучасово сканиране "троянците" бяха унищожени, но компютърът ми все още не тръгваше. Започна да се намеква за инициализация на диска. Най-накрая и това беше преодоляно, като човекът дефинира нов профил, а след като машината тръгна го изтри!?! Изобщо магия!
Онази вечер в Барселона обаче аз си легнах с натежало сърце, защото не знаех дали компютърът ми ще проработи отново или ще трябва първо да му "позабършем" диска! Аз обикновено си пазех файловете на отделен диск, но винаги имаше неща, които не са запазени, просто, защото бяха генерирани между две запазвания. Спомних си как преди повече от десетина години така се отказах от мераците си да продължавам да програмирам, защото машината ми се скапа, а с нея отиде и цялата ми библиотека от програми и функции, които бях писал на С++ и Java поне десетина години. В един ден просто захвърлих всичките си идеи на "бунището на историята", както някога бе казал един умен човек, и ми взе доста време, докато си намеря друго забавление или както се казва по културному "хоби". Човек като се пенсионира се нуждае от нещо, с което да се занимава, защото иначе започват да го налягат черни мисли и така полека-лека си го натискат съвсем и го натъпчат в земята!
Все пак през нощта спах забележително добре. Изглежда дълбоко в себе си чувствах, че нещата ще се оправят като се приберем в България. Този номер го знам от Юлия. Тя като има някакъв проблем, който ще се решава в бъдещето, се поразравя в чувствата си и обявява дали я е яд или не. Ако не я е яд – то това означава, че всичко ще свърши добре.
Сутринта станахме към 8 часа и отидохме в закусвалнята на хотела. Закуските струваха по 7.50 евро на човек и ние искахме да видим дали си струва да се запишем за тях. Закуската не беше нищо особено, но и ние не бяхме претенциозни. Ако не си платехме, трябваше да търсим къде да закусваме всяка сутрин, а и цените едва ли щяха да бъдат по ниски.
Тук трябва да отбележа, че в Испания се приготовляват много вкусни неща и човек трябва да пробва поне някои от тях. Едно от нещата, които обаче е задължително да се опитат, са техните "прошута". (Мисля си, че множествено число на "прошуто" ще трябва да е "прошута"?) Човек може с часове да се любува в испанските месарски магазини на десетките бутове окачени по стените, които са с най-различни цени, от което следва, че са и от най-различен вид и качество!
Купихме си карти за градския транспорт за два дена. Ако не се лъжа една бройка струваше към дванадесет евро, което означаваше, че на ден трябваше да пътуваме поне 3 пъти, за да не сме на загуба. Както се оказа, пътувахме много повече, така че в тази насока всичко беше наред.
Първоначално областта на Барселона е била заселена от иберийското племе лайетани. Това означава, че най-ранното селище е било основано най-вероятно от тях.
Като правило обаче, градовете около Средиземно море са основани от гърците или финикийците. За всеки град винаги съществува някаква легенда за основаването му, в която е замесена героична личност. Често това е Херкулес или в най-лошия случай някой от неговите потомци. За Барселона легендата е, че Херкулес, на път да търси златното руно с Аргонавтите, минал покрай тези брегове. Възникнала буря и когато тя свършила, те установили, че им липсва деветият кораб – BarcaNona (девети кораб). Те намерили отломките му на брега и на това място основали града Барканона, който по-късно станал Барселона.
Повече май може да се вярва на историята, че Барселона е основана през периода между Първата и Втората пунически войни между Рим и Картаген от картагенския генерал Хаздрубал, зет на Амилкар Барка. Хаздрубал замества Амилкар след смъртта му и продължава делото му по колонизиране на Иберия. Той основава и град Картахена и установява границата между Рим и завладяната територия на Иберийския полуостров по реката Ебро. Когато Хаздрубал загива от ръката на келтски убиец, властта и армията преминават в ръцете на Ханибал Барка, който използва завладените територии, за да подготви историческия си поход в Италия. Твърди се, че фамилното име Барка е послужило при образуването на името на града Барселона.
През вековете Барселона се развива като главен град на Каталония. След осмия век от новата ера, когато маврите превземат Иберийския полуостров, той многократно преминава от техни ръце в ръцете на християните и обратно, което оказва влияние и на архитектурата на стария град.
Едно от най-забележителните неща на Барселона е главната улица La Rambla. Преди години, когато с Юлия и Жени посетихме града за пръв път, впечатление ни направи безкрайният празник, който цареше на нея. Тогава, когато попаднахме за пръв ден на нея, беше неделя и ние решихме, че невъобразимото множество от хора, оркестрите и веселбата се дължат на това, че е неделя. В понеделник вечерта обаче се оказа, че празникът продължава, както и във вторника и срядата, а в четвъртъка ние вече си заминахме, но по нищо не личеше, че веселбата има намерение да стихва!
Този път Рамблата беше по-спокойна. По средата ѝ се бяха настанили магазинчета: сергии и будки, които продаваха какво ли не, но празничната атмосфера някак си липсваше или поне не беше същата както по-рано. Рамблата започва, ако не се лъжа, от площад Каталуния и стига до морето, където се издига колона с паметник на Колумб на върха. "Адмиралът на всички морета" стои на върха на колоната, загледан в далечината, като че ли вдъхновен от откритията, които е направил, или може би мечтае да направи.
Малко встрани от Рамблата се намира "Готическият квартал", където заедно със останки от римските стени на града може да се видят сгради със средновековна готическа и мавританска архитектура, като Палау Реал Маджор, бившата резиденция на Каталонската кралска фамилия.
Барселона е разположена на много хълмове, които са живописно застроени със жилищни блокове и къщи. Най-високата точка на града е връх Тибидабо, който е висок 512 m, и предлага поразителна гледка към града.
От стръмния склон на един друг "връх" – Монжуик (173 m), разположен на югоизток, се вижда от високо пристанището и замъка Монжуик, крепост, построена през 17-18-ти век за охрана на града и пристанището.
Барселона е може би най-известна с творчеството на Антонио Гауди. В центъра на града има сгради, построени по негови проекти. При миналото ни посещение в Барселона Юлия и Жени си платиха и влязоха да разгледат сградите отвътре, но аз като ги гледах отвън си представих как ще изглеждат отвътре и не пожелах да вляза. Тогава те ми разправиха какво са видели и то наистина беше интересно, но си мисля, че не бих живял в подобни апартаменти. Този път също намерихме тези сгради, за да ги види Нина, но никой от нас не влезе и дори не проверихме дали все още може да се влиза.
Друго интересно творение на Гауди е катедралата "Саграда фамилия". При миналото посещение ние влязохме в нея и обикаляхме повече от час из кулите, качвайки се и слизайки по тесни стълби и провирайки се през проходи, минаващи някъде около покрива с безкрайните завивки и заврънкулки, сътворени от въображението на великия архитект. Тогава някак не бях обърнал внимание на доста любопитните факти около строителството на катедралата. Например не бях обърнал внимание, че тя е замислена още през 1882 година, като строителството ѝ е започнало през 1891 година. То през цялото време се е финансирало от частни дарения на приятели и поклонници на архитекта. Гауди дотолкова е бил завладян от желанието и амбицията си да реализира колкото може по-голяма част от нея, че през последните години на живота си е живял в малка пристройка към катедралата. До 1926 година, когато Гауди умира, той успява да завърши само една кула. Неговите последователи и ученици след това завършват още три кули. По-късно са завършени още четири, но пълният брой на кулите, които трябва да има катедралата май е 12. Очаква се "Саграда фамилия" да бъде завършена през 2032 година и можем само да се надяваме, че това наистина ще стане тогава и, живот и здраве, ще имаме възможност да я видим готова!
Посетихме и другото известно творение на Гауди – парка Гюел, който се намира на хълма El Carnel. Слава богу, че някаква жена ни каза къде е най-добре да слезем за парка, защото за малко да слезем на една спирка на метрото, откъдето, докато се качим до върха на парка, щяха да ни излязат душите. В резултат на това ние се озовахме почти на върха и оттам трябваше само да слизаме. На върха някакъв американец, облечен като палячо, се кривеше и свиреше на китара, очаквайки хората да му пуснат някое и друго евро. Общо взето му пускаха, но не ми се видя усилията му да се увенчават с особен успех.
От върха се откриваше прекрасна гледка към града. В парка имаше скамейки, беседки, каменни скулптурни групи, ако можеха да се нарекат така различните модернистични творения на Гауди. Всичко беше много интересно и преди всичко неочаквано и оригинално. Първоначално паркът е бил замислен като жилищен комплекс за богати хора от граф Еузеби Гюел. В крайна сметка на територията му са построени само две къщи. В едната е живял графът, а в другата по негова идея се е настанил самият Гауди. И двете сгради не са проектирани от Гауди, но къщата в която той е живял сега е превърната в музей на Гауди. Паркът е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство.
От върха видяхме следващия обект на нашето посещение – кулата Agbar. Отдалеч тя изглеждаше като една много висока купа сено с отвесни стени. Намираше се почти в центъра на голям комуникационен възел, на който се преплитаха магистрали и булеварди. Кулата беше облицована със стъклени многоцветни щори, които, както изглежда, можеха да се контролират индивидуално. Поради щорите кулата изглеждаше шарена и много весела. Наоколо имаше огромни многоетажни супермаркети и други административни сгради. Самата кула предоставяше пространство за офиси и вероятно зали за конференции.
Още на първия ден от скитанията си из града, като излизахме от една станция на метрото,близо до изхода видяхме няколко полицаи с кучета. Отвън пък се чуваха песни и крясъци и ние бяхме доста озадачени от цялата декорация и озвучаване на станцията. Когато излязохме, видяхме тълпи младежи, които се бяха наредили от двете страни на изхода и "пееха серенади" на излизащите и влизащите. Отначало не можахме да разберем на какъв език пееха, но скоро забелязахме, че носеха фланелки на Аякс и аз се досетих, че това вероятно са привърженици на отбора, които са дошли за мач с Барселона. Така се и оказа. Бандите от привърженици на холандския отбор бяха завладели Рамблата и по всякакъв начин предизвикваха гражданите, като пееха, крещяха и се кривеха като маймуни. Испанците ги отминаваха с достойнство на грандове. Тук-там контингенти на полицията, понякога с кучета, внимателно наблюдаваха тълпите запалянковци.
Привечер се прибрахме към хотела. Всички ресторантчета по пътя от спирката на метрото до хотела бяха пълни или се пълнеха с хора. Телевизори с големи екрани бяха извадени на лични места, за да бъдат гледани от колкото може повече хора. Нашето китайско ресторантче също се готвеше за представлението. Собственикът ни посрещна с радост и ни посочи масата, на която бяхме седели предната вечер. Този път си поръчахме сьомга и се минахме. Ако мерлузата беше прясна, защото я ловяха в Средиземно море, то сьомгата беше очевидно замразена и вкусът ѝ не можеше да се сравнява с вкуса на мерлузата. Гледахме мача и с мъка преживяхме противната сьомга. Слава богу, че Барселона победи, та местните бяха доволни и ние се радвахме за тях, защото яденето не ни донесе почти никаква радост!
В Барселона прекарахме два пълни дена и три нощи. На третия ден се разплатихме и се натоварихме на Дръндолета. Имахме намерение да купим един бут прошуто. Бяхме намерили някакви бутове в едно съседно магазинче по 60 евро, но Юлия и Нина се разколебаха, че цената е прекалено ниска, за да можем да разчитаме на хубаво прошуто.
От Барселона отидохме до Сарагоса. Тя ни беше на пътя към страната на баските, но не беше включена в първоначалния маршрут и затова решихме само да спрем в града за час-два.
Сарагоса (Zaragoza) е основана от Октавиан Август, с цел заселване на ветерани от легионите му, вероятно десетина години преди новата ера. Първоначално името на града е било Цезаравгуст, но по-късно, когато маврите го превземат, те модифицират името, за да е по-лесно произносимо на арабски. Следващата история на Сарагоса е бурна последователност от войни и сменящи се владетели от мавритански произход, като по едно време защитата му се е командвала от легендарния El Sid Compiador, който по онова време е бил херцог на Валенция. Най-накрая християните превземат града и той става столица на Арагон. През наполеоновите войни и по-точно през войната в Испания Сарагоса е обсаждана на два пъти от французите и накрая е превзета след големи жертви от защитниците на града.
Базиликата del Pilar, катедралата La Ceo, дворецът Aljaferia и още няколко сгради са признати от ЮНЕСКО за обекти на световното културно наследство.
Градът е разположен на реката Ебро и два от притоците ѝ. Ние паркирахме от едната страна на реката, а площадът на града и основните му забележителности бяха от другата. До площада достигнахме по един величествен мост над Ебро, където си направихме снимки. Поразходихме се на площада, който е много красив със заобикалящите го църкви и красиви старинни сгради. За съжаление не бяхме предвидили почти никакво време за разглеждане и се задоволихме само с няколко снимки и разходка по околните улички, която съчетахме и с търсене на магазин, за да попълним хранителните си запаси. Беше края на седмицата и с голям труд намерихме един отворен супермаркет и се заредихме с храна.
Върнахме се при колата и потеглихме към Памплона, която беше на близо 200 км на север от Сарагоса.
(следва)
Разказвач
Абонамент за:
Публикации (Atom)