Непредсказуем ли е Путин?

От известно време западните Средства за масова дезинформация (СМД) коментират, че Владимир Путин е непредсказуем и се държи едва ли не като Хитлер на XXI век.

Бих искал да разгледам доколко това е истина и доколко то е резултат от модела, който Западът и най-вече Америка има за света и за това какво е нормално и морално в този свят и какво не е. В този аспект, ако мирогледът на участниците в световната политика се различава фундаментално, то за някои от тях опонентите им могат да изглеждат непредсказуеми и неморални!

Според западната митология, гибелта на комунизма се дължи едва ли не на Роналд Рейгън, който с митическо усилие на волята и ума, изказвайки пред Берлинската стена заклинанието "Господин Горбачов, разрушете тази стена!", е постигнал ефекта на йерихонските тръби при превземането на легендарния от Библията град Йерихон. Това разбира се е далеч от истината. Основната причина за гибелта на социалния модел в СССР бяха натрупаните икономически и политически противоречия, които окончателно спряха икономическото развитие на социалистическата система и тя изпадна в дълбока криза, възможните изходи от която бяха нейното ликвидиране или в най-добрия случай радикално реформиране. Това, че реформирането се превърна в ликвидация на системата и на СССР като основна опора на системата, до голяма степен се дължи на некадърността на КПСС и ръководството ѝ по онова време да намери начин за радикална реформа на социалната система, както това направи Китайската компартия.

В резултат на краха на системата Русия преживя катастрофа, която може да се сравни само с националната катастрофа на страната след Първата световна война.

Една от причините за катастрофата беше националната политика, възприета още от Ленин, за безразборно предоставяне на етническа автономия на народностите в многонационалната Руска империя с политическата цел да привлекат образованите слоеве на населението към новия социален ред с помощта на примамката на националния идеал. При това, като се има предвид, че целта на революцията първоначално е била световна социалистическа система, в която националните проблеми е трябвало постепенно да изчезнат, никой не си е правел труд да разбере коя територия на кого трябва да бъде дадена. (Възможно е разбира се тази безразборност да е била съзнателна с цел създаване на етнически напрежения между отделните етноси за по-лесен контрол.) В резултат на това територии, населени с един етнос, попадат в националните прото-държавни образувания на други етноси. Така например в Киргизия има области, населени с узбеки; в Азербайджан е населеният главно с арменци Нагорни Карабах; в Грузия попадат Южна Осетия и Абхазия, които исторически никога не са принадлежали към Грузия; в Украйна попадат области, които никога не са били част от Украйна, а да не говорим, че такава държава на практика дори и не е съществувала; и т. н. При това във всички новообразувани държави живеят по-големи или по-малки маси етнически руснаци. Впрочем малко от държавите на постсъветското пространство са съществували исторически изобщо или в настоящите си териториални граници.

В стремежа си да реформира държавното управление на СССР Горбачов проведе на 17 март 1991 година референдум, в който 76.4% от гласувалите пожелаха запазва­нето на Съюза.

Ръководителите на трите славянски прото-държави в СССР обаче се събраха тайно в Беловежката гора и приеха решение, без участието на останалите прото-държави, участвали в референдума, да се обявят за независими и по този начин да сложат кръст на втората свръх-държава по това време в света. Интересното е, че тогава никой на Запад не обяви това недемократично решение за незаконно и неконституционно, а с велико удоволствие то бе приветствано като символ на зараждащата се демокрация!?! По този начин се заложи бомба със закъснител в бъдещата междудържавна структура на Евразия. Политиците, които планираха, извършиха и приветстваха разделянето на СССР на национални суверенни държави, без да се уредят потенциалните териториални проблеми, са престъпници от гледна точка на настоящото и бъдещите поколения, защото ги обричат на перманентно междудържавно напрежение с опасност за военни и революционни конфликти.

(Забележка. Армения, Грузия, Молдавия, Латвия, Литва и Естония не участват в референдума.)

Причината за възторга и одобрението на едно противоконституционно и недемократично решение от страна на Запада е очевидна. С един удар беше ликвидирана противостоящата на САЩ и Западна Европа военна сила и пред победителите се откриваше свободен достъп до безкрайните природни богатства на СССР!

Последваха години на безогледен грабеж на икономиката и природните ресурси на новообразуваните независими държави. Властта се заграби от бивши номенклатурни кадри на КПСС, които с помощта на икономисти от Харвард и други елитни университети и "мозъчни тръстове" започнаха прилагането на шокова терапия върху безпомощното население, което в течение на десетилетия, с кръв и пот, беше създало една икономика, способна за експанзия в космоса и развитие в редица области на модерните технологии.

Средноазиатските държави наследнички на СССР се превърнаха в автократични наследствени президентски републики.

В Русия се поддържаше демокрация, в която президентът "разстреля" законно избрания на демократични избори парламент през 1993 година, а три години по-късно безпардонно фалшифицира изборите, които, по всичко личеше, щеше да спечели кандидатът на комунистическата партия.

И в останалите държави на пост-съветското пространство нещата с демокрацията не бяха много читави.

Безкрайно богатата на природни ресурси Руска федерация, под мъдрото ръководство на новоизлюпената олигархия и нейните неолиберални протежета, подпомагани от западни икономисти професори-предприемачи, достигна през 1997 година до фалит. Най-накрая се разбра, че по редица причини Йелцин не е в състояние повече да управлява и олигархията започна да му търси заместник. Изборът ѝ падна на малко известния помощник на либералния кмет на Петербург Анатолий Субчак и бивш служител от КГБ – Владѝмир Путин. Никой не допускаше, че това е един фатален избор, който ще спаси Русия от превръщането ѝ в суровинен придатък на САЩ и Западна Европа.

Наистина през първите години на управлението си Путин служеше като арбитър между либералната, прозападна интелигенция и бившите сътрудници на КГБ, които Путин постепенно издигаше на ръководни постове в държавния апарат. Отношението му към Запада беше повече от благожелателно, показващо подчертано желание за сътрудничество в икономически и геополитически аспект.

Путин беше първият държавен глава, който се обади на Буш след трагедията в Ню Йорк на 11 септември 2001 година. Русия осигури коридор за достъп до Афганистан и снабдяваше с оръжие Северния алианс в атаката на САЩ и НАТО срещу Ал-Кайда и талибаните. Путин прояви абсолютна готовност за обмен на разузнавателна информация със Запада за борба с ислямския тероризъм. По всичко личеше, че Путин е готов Русия да участва в решаването на световните проблеми, сътрудничейки на САЩ и Западна Европа. Имаше обаче едно условие, което Западът не желаеше да приеме. Според неговият модел на света Русия трябваше да бъде в най-добрия случай младши партньор, а Путин претендираше за равнопоставеност на Русия със САЩ! Разликата в двата модела на бъдещето беше очевидна. Путин ратуваше за свят с няколко центъра, а САЩ считаше, че светът може да има само един силов център и това е САЩ! Такава беше и концепцията, разработена през 90-те години от група неоконсерватори, отразена в "The Project for the New American Century" (PNAC).

В изпълнение на концепциите на този проект САЩ:

1. Започна войната в Ирак, която Русия и дори някои държави от НАТО обявиха за незаконна.

2. В разрез с обещанията на Буш-Старши пред Горбачов, че ако СССР приеме обединението на Германия и разпускането на Варшавския договор, НАТО няма да приеме за членове нито една от бившите държави-сателити на СССР, НАТО започна бърза експанзия на Изток, поглъщайки в прегръдките си дори бивши Съветски републики.

3. През 2003 година "неправителствени" организации от САЩ и ЕС организираха "розовата революция" в Грузия, която докара на власт режима на Харвардския възпитаник Саакашвили. Той демонстрира остра антируска насоченост и започна усилено да работи за включване на Грузия в НАТО.

4. През 2004 година по модела, използван в Грузия, в Украйна беше организирана "оранжева революция", с която на власт дойде прозападно ориентираната част на олигархията, която също проявяваше интереси към ЕС и НАТО.

5. През същия период усилено се пропагандираше необходимостта от противоракетна защита на Запада и САЩ, уж насочена срещу ракетна опасност от Иран! Тази защита трябваше да се разположи максимално близо до границите на Русия. Необходимостта от подобна противоракетна защита срещу Иран е толкова несъстоятелна и смешна, че дори не си струва да се коментира. Нейната цел очевидно е максимално парализиране на ядрено-ракетния потенциал на Русия.

6. Най-накрая, през 2008 година, Саакашвили, изглежда в момент на умствено затъмнение, реши да извърши военна провокация срещу Русия, кой знае защо считайки, че НАТО ще се намеси на негова страна в конфликта в Южна Осетия.

Военната авантюра на Саакашвили очевидно преля чашата на търпението на Русия, която безцеремонно смаза новоизлюпената армия на Грузия, обучена и организирана от американски и израелски военни специалисти. Дали Русия направи капан на Саакашвили в Южна Осетия, или той си го направи сам, е без значение. Фактът е, че Русия най-накрая постави чертата, след която тя не желае да отстъпва на настъплението на НАТО в сферата на териториалните ѝ интереси.

На изборите в Украйна през 2010 година Русия получи реванш. Прозападната част на олигархията загуби изборите за президент, а на следващите парламентарни избори се провалиха и прозападните политически партии. Разбира се това само промени грабителите на украинския народ, но Русия отново демонстрира, че има линия, зад която тя няма да отстъпи на натиска на САЩ и НАТО.

Не е ясно коя дума от израза "Русия няма да отстъпи Украйна на НАТО" не се разбира от стратезите в САЩ и ЕС, но те започнаха да организират свалянето на режима на Янукович. На Украйна, която е в непрекъсната криза от години насам поради безогледния грабеж на местната олигархия, беше предложена асоциация с ЕС. Това не означава почти нищо и е много далеч от влизане в Съюза, но се разчиташе, че народът ще възприеме предложението като висше благоразполо­жение на Запада, което като магическа пръчка ще премахне проблемите на страната. В предишните две публикации в блога:

"Новата студена война и Украйна"

"Историята на един преврат"

описвам доста подробно обстоятелствата на последната криза в Украйна и затова тук ще се опитам накратко да отразя основните причини, поради които новият режим в Украйна е неприемлив за Русия.

Новото украинско правителство е комбинация от представители на десни и открито фашистки организации. В тази връзка е добре да погледнем "Who is Who" в това правителство и да видим на какви позиции са представителите на тези десни и крайно десни организации, които на практика изнесоха основната тежест на "майданския" преврат (между другото думата Майдан на украински означава площад, с други думи "мегдан"):

- Дмитро Ярош - командирът на щурмовите отряди на неонацисткия "Десен сектор", който е казал: "Нашето възраждане започва с нашия Майдан", сега е втори в Националния съвет за отбрана и сигурност (НСОС). Този орган управлява военните, полицията, съдилищата и разузнаването.

- Андрий Парубий - съоснователят на фашистката "Социална националистическа партия" (СНП), която по-късно се е преименувала на партия "Свобода", е председател на НСОС. Понастоящем той е член на партията "Отечество".

- Арсений Яценюк - олигарх и виден банкер с дясна националистическа ориентация и един от ръководителите на "Отечество", е новият министър-председател на Украйна. Това е човекът, който помощник-държавният секретар на САЩ Виктория Нюманд в подслушания разговор с посланика на САЩ в Украйна смяташе, че е най-подходящия кандидат за министър-председател.

- Егор Тенюк - член на неонацистката "Свобода", сега е министър на отбраната.

(Забележка. В процеса на подготовката на този материал, след падането на Крим и превземането на украинските военни бази от Русия, Егор Тенюк загуби поста си на военен министър .)

- Олександр Сич - член на неонацистката "Свобода" е един от тримата заместник министър-председатели.

- Олег Махницки - член на неонацистката "Свобода", сега е генерален прокурор.

- Олег Тягнибок - лидер на неонацистката партия "Свобода", в момента е един от най-влиятелните политици в Украйна. По време на безредиците, той беше един от постоянните партньори при срещите със сенатора Маккейн, Виктория Нюманд и велможите от ЕС при посещенията им на Майдан в Киев.

Интересно е още да се запознаем с някои важни факти от политическата ориентация, биография и изказвания на ръководителите с дясна ориентация в новото правителство на Украйна.

Парубий е съосновател на СНП от 1991 година. През 2004 година, в стремежа си да "смекчи" образа си, СНП се преименува на партия "Свобода", но запазва неонацистката си ориентация. През 2012 година Парубий се кандидатира в парламентарните избори от името на "Отечество" (партията на Яценюк и Тимошенко). По време на демонстрациите Парубий е известен като коменданта на Майдан.

Заместникът на Парубий в НСОС и ръководител на щурмовите отряди на "Десен сектор" Дмитро Ярош наскоро заяви във видео на BBC:

"Националсоциалистическите идеи са популярни тук ... Ние искаме "чиста" нация, не точно като при Хитлер, но нещо подобно на това!"

Олег Тягнибок е известен с дълга история на антируски, антисемитски и пронацистки изказвания. Така например на възпоменателен митинг по повод годишнината на командир на Украинската освободителна армия (известна през Втората световна война с убийствата на десетки хиляди руснаци, поляци и евреи) през 2004 година, той призовава украинците да се борят срещу "московско-еврейската мафия", която управлява страната. Възхвалявайки украинските националисти под ръководството на Степан Бандера, Тягнибок отбелязва тяхната борба срещу "немци, руски и еврейски боклуци", като в случая за "руски и еврейски боклуци" използва изключително нецензурни думи. В открито писмо през 2005 година към украинския народ, Тягнибок денонсира "криминалната дейност" на "организираното еврейство", което провежда "геноцид" спрямо украинския народ.

Популярността на неонацистите в Украйна нараства застрашително. Така например докато през 2006 година "Свобода" получава само 0.36% от гласовете на избирателите, то през 2012 година тя става четвъртата партия в парламента с 10.4% от гласовете на избирателите и с 37 от общо 450 депутати в Украинския парламент. В допитване от края на януари и началото на февруари 2014 година 54% от избирателите биха гласували при евентуални президентски избори за Тягнибок срещу Янукович.

Членовете на "Свобода" оглавяват в новото правителство и министерствата на екологията и, – което е от особено значение за Украйна – на селското стопанство. Вижда се, че тази партия притежава непропорционално голямо болшинство в новото правителство на Украйна, като се има предвид броят на представителите ѝ в парламента. "Десен сектор" пък дори не е успял да спечели достатъчно гласове, за да изпрати представители в парламента. Очевидно максимата, че "силата дава правото", е причината за узурпирането на държавната власт от десните и крайно десни партии и организации в Украйна.

Едно от първите решения на новото правителство беше да отмени закона, който позволяваше на малцинствата да използват майчините си езици в районите, където те надвишават (ако не се лъжа) 10% от населението.

Между другото, един любопитен факт, който научих напоследък от мои познати от Украйна, е, че след 1991 година там е имало нещо подобно на „възродителния процес“ в България от 80-те години. Всички хора с руски имена е трябвало да ги променят на еквивалентните украински имена. Така например: Игорь става Егор, Николай - Микола, Александр - Олександр и т. н. Освен това всички официални документи (молби, заявления, свидетелства и т. н.) е трябвало да се представят само на украински. Това е било проблем за голяма част от населението, които са ползвали говорим украински, но не са знаели писмен украински. Тези хора е трябвало да положат, независимо от възрастта си, усилия да научат достатъчно добре писмен украински, за да могат да функционират в рамките на всекидневния живот. Изобщо изглежда, че рускоезичното население на Украйна е било подложено на явна дискриминация от властите в Киев, което кой знае защо не е правило впечатление на защитниците на човешките права и свободи в Европейския съюз?

Впрочем подобни нарушения на човешките права от новите управници в Киев продължават да не правят впечатление на защитниците на тези права в ЕС и особено на СМД. Така например миналата седмица група от пет юнака, един от които е депутат в парламента от вече известната ни партия "Свобода", влязоха насила в офиса на Александр Панталеймонов, шеф на главната украинска телевизионна станция, атакуваха го физически, крещейки антируски лозунги и расови издевателства срещу този журналист. Интересното е, че депутатът в парламента, начело на групата, е член на парламентарната комисия за "защита на свободата на словото"! Юнаците от групата са толкова горди от постъпката си, че са публикували видео за нея в Интернет, а СМД удостоиха проявата с почти пълно мълчание.

Друг любопитен случай е свързан с информацията за етническия микс в Крим. Преди референдума на полуострова американските СМД твърдяха, че руското население в Крим е около 60%, а останалите 40% са украинци, татари, гърци и други националности. По тази причина те предвиждаха участието в референдума да не надхвърли 70%. Оказа се обаче, че участието е близо 85%, като около 96% гласуваха за присъединяване към Русия. Този резултат изглеждаше някак странен и не съответстваше на етническия микс на полуострова. Оказа се, че процентът на руското население е около 80%, татарите са 12% (както се твърдеше и от СМД), а останалите националности са 8%! В светлината на този микс вече резултатите от референдума са напълно обясними – всички руснаци са участвали в референдума и са гласували за присъединяването към Русия заедно с незначителен брой от останалите националности.

Струва ми се, че казаното дотук недвусмислено показва, че ако това или подобно правителство остане на власт в Украйна, то последствията за Русия като минимум ще бъдат следните:

1. Продължаване на терора срещу рускоезичното население в страната и вероятно срещу останалите малцинства. Това неизбежно ще доведе до вълна от бежанци в Русия и до безредици в източните и южни райони на Украйна.

2. Договорът за наемане на базата в Севастопол, който беше удължен до 2042 година от Янукович, ще бъде преразгледан и вероятно ще бъде направен опит за анулирането му.

3. Новото правителство неизбежно ще потърси защита в прегръдките на НАТО.

Само тези последствия са достатъчни да предопределят негативната реакция на Русия срещу развитието на събитията в Украйна. Ограничителната линия за толерантността на Путин към по-нататъшно разширение на НАТО отдавна е начертана. Русия не може да си позволи да има недружелюбна и размирна държава на западните си граници, откъдето исторически са идвали всички нашествия в Русия, с изключение на монголското нашествие.

От края на XVI и началото на XVII век до XX век през тази врата с цивилизована Европа са нахлували нашествия на поляци, шведи, французи и германци. По тази причина Русия е изключително чувствителна към това, кой стои на прага ѝ към Западна Европа. Невероятно е политическият естаблишмент в САЩ и ЕС да не разбират тази особеност на руската психика и единственото обяснение за поведението на Запада е желанието му да оказва психологически натиск над Русия с цел да я принуди да отстъпи от претенциите си на регионална и световна сила.

При създалото се положение "непредсказуемият Путин" взе напълно предсказуемото решение да анексира Крим и с това да ликвидира опасността от загуба на базата в Севастопол и да създаде проблем за бъдещо членство на Украйна в НАТО. Както е известно една страна не може да стане член на съюза, ако има нерешени териториални проблеми със съседите си. За да преодолеят този проблем страните от НАТО трябва да променят договора, а това би била твърде опасна стъпка.

Оказа се, че анексирането на Крим стана толкова лесно, че вероятно дори Путин е удивен. Тези дни се разбра, че от близо 19-те хиляди украински военнослужещи, които бяха дислоцирани в базите на Украйна в Крим, само по-малко от 5000 имат намерение да се завърнат в Украйна, а останалите ще продължават да живеят в Крим, приемайки руско гражданство и дори голяма част от офицерския състав преминава на служба в руската армия!

Какво ще стане с останалата част от Украйна е трудно да се предскаже и то не защото Путин е непредсказуем, а защото Западът отново се намери в "небрано лозе", под ударите на "закона за неочакваните последствия".

Украйна е пред финансов фалит. Необходими са огромни средства дори само за да се поддържа мира и спокойствието в страната. Местната олигархия не е в състояние, а и не желае да реструктурира икономиката, защото това ще промени достъпа ѝ до богатствата на страната. МВФ и ЕС не могат да изпратят "комисари", които да поемат управлението на страната в свои ръце и да се опитат да проведат необходимите реформи. Подобна постъпка би била недопустима намеса във вътрешните работи на една независима държава, а друг подход едва ли би помогнал, да не говорим, че досега не е известен случай, в който намесата на МВФ да е спасила закъсала държава.

Изобщо политиката на САЩ и ЕС към Украйна е една истинска загадка. Залъкът е недопустимо голям, а и самоувереността на Запада е далеч по-голяма от реалните способности на неговите финансисти, икономисти и менажери да се справят с финансови и икономически кризи, което стана очевидно през последните години на рецесия, икономически и финансови сътресения. Имам чувството, че Путин може да се облегне назад в креслото си и с любопитство да наблюдава как Западът си навира таралеж в гащите и как след това ще моли Русия да му помогне да го извади от там?

Политическите пигмеи от комисариата и правителствата на основните държави в ЕС може би един ден ще разберат, че интересите на САЩ в света са различни от тези на Европа, но се опасявам, че тогава може би ще бъде твърде късно за спасението на Добрата Стара Европа от англосаксонската мания за изключителност!

Междувременно страните в периферията на ЕС, като нашата нещастна родина, ще страдат икономически, защото не се вслушват в народната мъдрост, която казва, че: "Когато атовете се ритат, магаретата трябва да стоят по-надалеч", а напират да демонстрират с изявления и заклинания своята вярност към "европейските принципи", които едва ли вече някой знае точно какви са!?

Дилетант

Историята на един преврат

Събитията в Киев от ноември 2013-та до началото на март 2014-та година ще останат в историята на Украйна като дните на путча, който превърна Украйна от унитарна република във федерация. Интересно е да се проследят главните моменти от този период и да се оценят те в светлината на резултатите, поне до момента, от действията на различните участници в тези събития.

Преди всичко би трябвало да си припомним накратко причините, които доведоха до преврата.

Исторически Украйна е далечен наследник на Киевска Рус, която престава да съществува през XIII век, когато е разгромена окончателно от монголското нашествие. По време на нашествието Киевска Рус вече се е била разпаднала на редица княжества, които стават лесна плячка за монголските орди. Едно от тези княжества е Московското, на което е съдено постепенно да се превърне в център на възраждане на новата Руска империя.

През 1648 година, по времето на московския цар Алексей I, казаците в земите на част от днешна Украйна, които са били зависими последователно от тогавашните европейски сили: Турция и васалното ѝ Кримско ханство, Полша, Литва и Швеция, вдигат въстание начело с Богдан Хмелницки срещу Полско-Литовското сдружение, с цел осигуряване на автономия и защита от непрекъснатите набези, войни и грабежи, на които е било подложено населението. През 1654 година в Переяславл, въстаниците начело с Богдан Хмелницки приемат сюзеренството на Алексей I срещу обещанията на Москва да ги защитава от останалите сили в района. С това се поставя началото на реконквистата на земите на Украйна (името идва от факта, че тези земи са били в покрайнините на тогавашна Русия) от Московското царство.

Окончателното завладяване на тези земи от Русия завършва при Екатерина Велика, във втората половина на XVIII век, когато дори Полша е поделена между Австрия, Прусия и Русия. По това време частта на Полша в Русия е васално херцогство, докато Украинските земи са разделени на отделни губернии.

На практика земите на Украйна са били населени с многобройни националности, като колкото по на запад се отивало, толкова повече се засилвал украинският езиков елемент, макар че още Екатерина силно ограничила използването на украинския за официални цели и печатането на литература на украински език.

По време на Първата световна война украинският национализъм избухва с пълна сила. На запад, в Галиция, дори се създава Украинска народна република, а в Киев властта преминава от ръцете на едни националисти в ръцете на други, като се създават временни правителства с един или друг идеологически оттенък. За известен период голяма част от Украйна даже попада под германска окупация. В крайна сметка след войната Полша се възражда и получава земите на Западна Украйна и Белорусия. Съветска Русия, за да си осигури симпатиите на местното население, създава Украинската съветска република със столица Харков, в състава на която влизат и райони, населени предимно с руско население. По-късно столицата на републиката се премества в Киев, а след края на Втората световна война СССР получава обратно бившите Руски имперски територии на Западна Украйна и Белорусия, включително и Галиция, която никога не е била част от територията на Руската империя. В продължение на около десетина години след войната в западните райони на УССР се води борба с националистически партизани, на които символичен ръководител е Степан Бандера, който през войната сътрудничи с хитлеристите, а след войната емигрира в западна Европа. (Степан Бандера е бил убит през 1959 година.)

През 1954 година Хрушчов, който е украинец по произход, "подарява" на УССР Крим в чест на 300 годишнината от приемането на сюзеренството на Русия от Богдан Хмелницки и Переяславската Рада. При това Севастопол, който от основаването си е служел за база на Руската черноморска флота, остава на пряко подчинение на Москва.

През 1992 година парламентът на Русия отменя дарението на Крим на Украйна, но това решение има чисто символичен характер, тъй като Украйна вече е независима държава.

През 1994 година в Будапеща САЩ, Великобритания, Русия и Украйна подписват договор, който признава териториалната цялост на Украйна срещу отказа ѝ от притежание на ядреното оръжие, което е било останало на територията ѝ от времето на СССР.

Тук е момента да отбележа, че териториалното деление на СССР е имало до известна степен случаен характер, тъй като на коя република ще принадлежи една или друга територия е имало чисто формален характер. Така например Сталин "подарява" на Грузия Абхазия, която преди революцията е била губерния на подчинение на Москва. В същия дух и Хрушчов подарява Крим на Украйна! След разпадането на СССР Крим се обявява за република и даже си избира президент, но Киев не признава това, а Москва не защищава в този случай интересите на населението на Крим.

След получаването на независимостта си Украйна бързо попада под властта на една олигархия, израснала от кадрите на местната политическа и бюрократична върхушка. Икономически страната е силно свързана със стопанските структури на бившия СССР. В източната ѝ част, където населението в градовете говори предимно руски език, е силно развита тежката индустрия (въгледобив, тежко машиностроене, стоманодобив). Тази тежка индустрия е сериозна част от военно-промишления комплекс на бившата СССР и днешната Руска федерация. Олигархията, в чиито ръце попада тази индустрия, е силно зависима от поръчките на руската военна машина, а цяла Украйна е зависима от доставките на нефт и газ от Русия. Много от богатствата на украинските олигарси, включително и богатството на известната боркиня за демокрация и независимост на Украйна Юлия Тимошенко, са плод на спекулации с доставките на нефт и газ от Русия.

През 2004 година, с финансовата помощ на "недържавни" организации от САЩ, една група олигарси успява да извърши така наречената оранжева революция, която се предполагаше, че ще доведе на власт правителство, което да прокарва интересите на САЩ и ЕС. На практика дошлите на власт олигарси, начело с Ющенко и Тимошенко, продължиха да ограбват украинския народ в името на "дружбата" със САЩ и ЕС. През 2010 година украинският народ с отвращение ги отхвърли и ги замени с друга група олигарси, която продължи да ограбва Украйна в името на "дружбата" с Русия! В крайна сметка се достигна до положението, когато дефицитът на страната през 2013 година достигна 8.3% от Брутния национален продукт (БНП), валутните резерви спаднаха до около 15 милиарда долара и са достатъчни за покриване на задълженията на държавата само в продължение на 2 месеца. Държавният дълг е 140 милиарда долара, което е 80% от БНП, а кратковременните задължения на държавата са 65 милиарда долара. В допълнение стопанството на Украйна е в икономическа криза от 2012 година.

На фона на тази плачевна икономическа картина правителството на Янукович започна преговори с ЕС за статут на асоцииран член, което няма нищо общо с членство в ЕС. Изработеното споразумение е от около 1000 страници и предвижда редица драстични финансови и социални мерки, като например спиране на дотациите за населението и промишлеността за закупуването на газ, което би повишило цената му няколко пъти. Тези мерки биха били фатални не само за украинския народ, но и за правителството на Янукович по време на предстоящите избори през 2015 година. Нещо повече, това споразумение предлагаше помощ само от около един милиард евро, когато Украйна се нуждае от около 15 милиарда само през 2014 година, за да може да покрие задълженията си за внос на газ, а също така и за погасяване на заемите с падеж през тази година. При наддаването за Украйна Русия предложи помощ от 15 милиарда долара за закупуване на изгодни условия на държавни бондове и, нещо което е от особено значение за Украйна, значително намаление на цените на закупувания от Русия газ. В резултат на това Янукович предпочете да не подпише споразумението с ЕС, а да подпише това с Русия. В резултат на това решение прозападно настроените райони на западна и централна Украйна се разбунтуваха и в Киев започнаха демонстрации на населението, което няма реална представа за това, какво му предлага ЕС и какво – Русия, но е движено от антируски чувства и погрешните представи за "магическото" действие на връзките с ЕС върху икономическото и социално благоденствие за народа. Истината е, че Западът има толкова нужда от най-развитата част от индустрията на Украйна – тежката индустрия – колкото Западът имаше нужда от тежката машиностроителна индустрия и изобщо от индустрията например на България!

А сега нека да проследим как се развиха събитията в Киев през изминалите четири месеца:

21 ноември – президентът Янукович решава да се откаже да подпише споразумението за асоциация с ЕС. Твърди се, че споразумението е от близо 1000 страници и съдържа и определени ангажименти на Украйна към НАТО. Разбира се народът няма никаква представа за това, какви са изискванията към Украйна в това споразумение, какво ще получи тя и какво ще струва то на народа!?!

30 ноември – протестите на Майдан започват да затихват, но специалните сили за сигурност "Беркут" допускат тактическа грешка, като прилагат излишна сила и грубост и демонстрациите са окървавени. Мисля, че не е изключено и наличието на провокации от страна на някои от организаторите на демонстрациите. Според едно интервю на Дмитро Ярош (ръководителят на организацията "Десен сектор") в този момент неговата организация започва създаването на щурмови отряди за охрана на Майдан, както и за атакуване на държавни сгради. Подозирам, че тези отряди са планирани от по-рано и най-накрая е дошъл моментът да влязат в действие. Твърди се, че по това време в Киев се появяват и бойци от организации на кримските татари, които по-късно вземат активно участие в охраната на Майдан.

1 декември – демонстрациите на Майдан отново се разгарят с далеч по-голяма сила. Демонстрират около 300 000 души. Превзета е сградата на градския съвет в Киев. На първа линия са щурмоваците на "Десен сектор", въоръжени с шлемове, щитове и сопи.

17 декември – Путин обявява от името на Русия споразумение с Украйна за закупуване на украински държавни бондове на стойност около 15 милиарда долара и значително намаляване на цената на газа за Украйна. Това още повече възбужда протестите на Майдан, в центъра на Киев!

1 януари – Факелно шествие от около 15 000 привърженици на героя на националистите Степан Бандера. Маршируващите носят фашистки символи от времето на Втората световна война и инсигнии на Wafen SS от Галиция. Демонстрантите скандират антисемитски и антируски лозунги, скандират "Украйна над всичко" и т. п.

16 януари – Парламентът прокарва закони, даващи по-големи права на силите за сигурност в борбата им срещу протестите.

22 януари – двама демонстранти загиват в резултат на използване на бойни муниции. Трети загива при стълкновение с полицията.

28 януари – министър-председателят Азеров подава оставка и парламентът отменя законите за борба с протестите. Това води до ... ожесточаване на демонстрациите!

29 януари – в парламента е приет закон, който обещава амнистия за арестуваните протестиращи, ако бунтовниците освободят завладените държавни учреждения.

31 януари – опозиционният активист Дмитро Булатов е намерен извън Киев след като е бил изолиран и измъчван в течение на 8 дни, според неговите твърдения, от проруски настроена група.

16 февруари – протестиращите активисти освобождават градския съвет на Киев. В замяна на това властите освобождават 234 задържани активисти.

Междувременно в някои градове на западна Украйна отряди на десните сили ("Карпатска сеч", „Десен сектор", "Тризъбец" и др.) нападат армейски части и разграбват складове с оръжие на армията.

18 февруари – нови сблъсквания между активистите на протеста и полицията водят до гибелта на 18 души и над 100 ранени, след като парламентът не приема измененията в конституцията, които ограничават властта на президента. Жертвите са в резултат на подновените атаки на демонстрантите срещу полицията, като демонстрантите отново превземат сградите на редица държавни учреждения.

18 и 19 февруари са особено важни дати в нарастването на безредиците в Киев. По това време бойните отряди на десницата в града получават огнестрелно оръжие от провинцията. Появяват се и фамозните снайпери, които и до ден днешен са с неизяснен произход. На практика по това време отрядите "Беркут" все още нямат разрешение да стрелят срещу демонстрантите с бойни амуниции.

20 и 21 февруари – при посредничеството на външните министри на Германия, Франция и Полша парламентарната опозиция и Янукович сключват споразумение, за връщане към конституцията от 2004 година (която предвижда далеч по-малки пълномощия на президента) и за предсрочни избори през декември. Само часове след подписване на споразуменията активистите на опозицията започват нови действия срещу полицията. Мистериозни снайпери стрелят срещу полицаи, жени, деца, ранени и медицински персонал, очевидно с цел да възбудят гнева на демонстрантите и полицията. Жертвите надхвърлят 70 души. И до ден днешен не е известно какви са били тези снайпери, нито са публикувани документи, доказващи съпричастността на правителството към тези снайпери, още повече, че няма и документи, доказващи наличието на снайперистки пушки и бойни амуниции в ръцете на силите за сигурност, участващи в опитите за контрол над демонстрантите. Президентът Янукович напуска Киев след като демонстрантите превземат всички важни държавни учреждения. Парламентът приема решение за освобождаване на Юлия Тимошенко от затвора.

Забележка. На 5 март в Интернет беше публикуван запис на разговор между външния министър на Естония и баронеса Катрин Аштън, в който се обсъжда факта, че новото правителство не бърза да проведе разследване за произхода на снайперистите и за това, че има сериозни данни, че те са били използвани от някои от организациите на протеста, за да възпламенят гнева на гражданите, обвинявайки силите за сигурност, че са използвали снайперисти. Между другото, провокацион­ното използване на снайперисти започва да става любимо средство за активизиране на протести в съвременния бурен свят!

22 февруари – парламентът, обкръжен от въоръжени демонстранти, гласува за свалянето на Янукович от поста президент. Това решение е незаконно, тъй като според украинската конституция президентът може да престане да бъде президент само в следните три случая: смърт, отказ от властта или импийчмънт. В случай на успешна процедура на импийчмънт решението на парламента подлежи на одобрение от конституционният съд на Украйна и едва след положително решение на съда президентът може да се счита за свален!

Забележка. По тази причина западните кореспонденти започнаха напоследък да използват странния термин "импийчоподобно" за решението на парламента да лиши Янукович от власт!

22 февруари – Парламентът променя датата за нови избори от декември на 25 май. Юлия Тимошенко е освободена от затвора и държи реч на Майдан. Реакцията на тълпата е доста хладна. Веднага след речта си Тимошенко заминава за Германия на лечение, очевидно за да изчака да ѝ дойде времето.

23 февруари – парламентът на Украйна избира за временен президент Александър Турчинов от опозиционната партия на Юлия Тимошенко. Част от депутатите на партията на Янукович, която е партия на мнозинството и се нарича "Партия на регионите", са избягали от Киев, а други, под заплаха от саморазправа, взимат участие в гласуванията, като по този начин предават властта на опозиционното малцинство. Никой не дава информация за броя на участващите в парламентарните заседания депутати. Започват демонстрации в Крим на проруско настроеното население.

24 февруари – парламентът издава заповед за арест на президента Янукович.

25 февруари – проруски настроеният Алексей Чали е обявен за кмет на Севастопол. Проруските демонстрации в Крим продължават.

26 февруари – в столицата на Крим Симферопол има сблъсквания между демонстранти на кримските татари, които подкрепят новата власт в Киев, и проруски демонстранти, които считат новата власт за незаконна. В Киев Яценюк, от партията на Тимошенко, обявява пред тълпите на площада Майдан за одобрение политиците, предложени да влязат в новото правителство!?! В някои случаи тълпата отхвърля някои от предложените и предлага свои избраници. Турчинов обявява отрядите със специално назначение "Беркут" за разпуснати и служителите им изчезват от Киев, като поддържането на реда в столицата и други градове, особено в западна Украйна, се поема от щурмовите отряди на десницата. Русия обявява повишена готовност на войските си в северния и централния военни окръзи и започва военни учения в тези райони.

27 февруари – въоръжени групи от проруски настроени граждани превземат държавните учреждения на полуостров Крим. Парламентът в Киев обявява, че ще защищава териториалната цялост на Украйна, а в същото време парламентът на Крим обявява на 25 май референдум за промяна на статута на територията. Русия предоставя убежище на Янукович.

28 февруари – въоръжени мъже във военни униформи, без отличителни знаци, завземат международния аеропорт в Симферопол и военното летище до града. Временното правителство в Киев обвинява Русия в агресия. Съветът за сигурност при ООН обсъжда на тайно заседание положението в Крим. САЩ предупреждават Русия срещу военна агресия срещу Украйна. Москва заявява, че войските ѝ в Крим не нарушават договора, според който Русия ползва военноморската база в Севастопол. Янукович дава първото си интервю в Ростов на Дон след напускането на Украйна.

Забележка 1. Групата "хактивисти" на "Анонимус Украйна" са успели да хакнат електронната поща на партията на Кличко "УДАР", както и електронната кореспонденция на заместник-ръководителя на националистичната фашистка организация "Тризъбецът на Степан Бандера" Андрей Тарасенко. Като резултат от това в Интернет е публикувана кореспонденция между Тарасенко и заместник-председателя на Меджлиса на Кримските татари Аслам Омер Киринли, в която се дискутира осигуряването от кримските татари на оръжие, боеприпаси, а също така и "Молотов-коктейли", противогазови маски и др. подобни материали за групи от бойци, които да дойдат от Киев и други места за борба срещу местните поддръжници на Русия.

Забележка 2. Като основна причина за завладяването на летищата в Крим се сочи опасността от пристигане на бойни групи от Киев и Турция (кримски татари, участници в гражданската война в Сирия). Поради това веднага след завземането на летищата се забранява кацането на пътнически самолети от Турция и Киев.

1 март – с влошаването на положението в Крим местните ръководители се обръщат за помощ към Русия. Върховната камара на руския парламент гласува да упълномощи президента Путин да използва при необходимост въоръжени сили в Украйна.

2 март – военизирани части завземат важни обекти в столицата на Крим. Датата на референдума е преместена за края на март. Министър-председателят на временното правителство в Киев Арсений Яценюк предупреждава народа на Украйна, че страната е пред икономическа катастрофа и обвинява Русия в обявяване на война на Украйна.

3 март – НАТО обвинява Русия, че заплашва мира и сигурността в Европа. Твърди се, че руската флота в Крим дава ултиматум на флотата на Украйна да се предаде или в противен случай ще бъде атакувана, твърдение на СМД, което Русия опровергава. Русия е обвинена от Запада, че е въвела военни части в Крим. Не се казва обаче, че според договора за базиране на флотата в Крим, Русия има право на сухопътен контингент от 25000 военнослужещи, който обикновено не е дори попълнен до тази цифра. Броят на наличните войски на Русия в Крим за момента е от около 16000 души, което е далеч под максимално допустимото количество.

През периода след свалянето на Янукович от власт в редица области (Луканск, Донецк, Днепропетровск, Харков, Николаев и др.) на източна Украйна проруски настроени демонстранти завземат административни сгради и призовават Русия да ги защити!

Очевидно страната все повече и повече се разделя на проруска и антируска част. САЩ заплашват Русия с икономически и финансови репресии. Те обещават ... един милиард долара гаранции за заеми на Украйна, с други думи те ще гарантират на банки, които дадат назаем на страната един милиард долара! Европейският съюз подготвя икономически пакет от около 11 милиарда евро за Украйна, но за сега не е ясно в каква форма ще бъдат дадени тези пари. Струва ми се, че Русия може да бъде спокойна, защото тези пари, ако изобщо някога дойдат в Украйна, ще бъдат използвани за изплащане на доставките на газ. Помощта на Запада ще продължи вероятно дотогава, докато украинците не се разбунтуват отново поради режима на ограничения, който ще им наложи МВФ!

Бъдещето на Украйна според мен ще се характеризира с почти пълно отделяне на Крим, като той ще престане да плаща каквито и да е пари на Украйна и вероятно ще получава парите за военноморската база от Русия.

Украйна ще си промени конституцията и ще се превърне от унитарна държава във федерация, а ако няма късмет – дори във конфедерация, като източните области, които са убедени, че хранят държавата, ще поддържат връзките си с Русия, тъй като тяхната индустрия е силно кооперирана с индустрията на Русия. На практика петте милиарда, за които говори Виктория Нуланд, че са похарчени в Украйна за "подпомагане на демокрацията", ще се окаже, че са били похарчени за разделянето на държавата.

Дилетант

Новата студена война и Украйна

Според Збигнев Бжежински, един от главните стратези на Американската външна политика, битката за Украйна е битка, която САЩ трябва да спечели, ако иска да запази статута си на единствена суперсила в света. Според неговото виждане САЩ трябва да създаде постове из цяла Евразия, за да ограничи влиянието на Русия, да осигури контрол върху Китай и по този начин да капитализира влиянието си в този най-бързо развиващ се район на света. Ето как той сумира възгледите си в статия в списанието "Foreign Affairs", озаглавена “A Geostrategy for Eurasia”:

"Установяването на Америка като единствена суперсила в света прави задължителна разработката на пълна и всеобхващаща стратегия за Евразия ...

Евразия е територията, на която са разположени най-динамичните и политически агресивни държави. Всички претенденти за световно господство са възниквали в Евразия. Най-многобройните по население страни, претенденти за регионално господство – Китай и Индия – са в Евразия, а така също и най-опасните политически и икономически конкуренти на хегемонията на САЩ са също в Евразия...

Евразия е световният аксиален суперконтинент. Силата, доминираща в Евразия, ще оказва решително влияние над два от трите най-продуктивни района на света: Западна Европа и Източна Азия. Един поглед към картата на света веднага показва, че страната, доминираща Евразия, автоматически си осигурява и контрол над Близкия изток и Африка...

Съдбата на разпределението на силите в Евразия ще бъде от решително значение за глобалната хегемония на САЩ и нейното историческо наследство."

В борбата си за световно господство, първоначално срещу СССР, а днес срещу Русия и Китай, САЩ често не се притесняват да се съюзяват и да подкрепят реакционни и в някой случаи дори фашистки режими и сили. Типични примери за това могат да се намерят както в миналото, така и днес в Гватемала, Хондурас, Салвадор, Чили, Перу и почти във всички останали страни на Латинска Америка.

В Средния и Близкия изток САЩ подкрепят реакционни режими едва ли не от феодален тип и фундаменталистки религиозни групи и организации, които рано или късно се обръщат, подобно на пословичния Франкенщайн, срещу създателя си.

В Източна Европа изглежда все още не е завършила ерата на установяване на контрол от страна на САЩ над бившите сателити и държави от СССР. В тази връзка определени надежди се възлагаха на така наречените "цветни революции". Особено важна роля в тези революции играеха редица "недържавни" организации, финансирани явно от Конгреса на САЩ или тайно от разнообразните разузнавателни служби на страната. Сред тези организации могат да се причислят: Freedom House, която например администрира средствата, отпуснати за "Полша-Америка-Украйна инициатива за сътрудничество"; National Endowment for Democracy (NED); National Democratic Institute; International Republican Institute и други. Трудно е да се каже колко милиарди долари на данъкоплатците в САЩ са отишли за "подкрепа на демокрацията" в Източна Европа. Все пак от признанието на Виктория Нуланд в една нейна реч става ясно, че от отделянето на Украйна от СССР досега САЩ са похарчили в страната 5 милиарда долара за агитация и насърчаване на демокрацията, заедно с антируските и проевропейски амбиции на някои украинци! Във същата реч В. Нуланд е разяснила и как, след победата на проевропейските сили в Украйна, САЩ и ЕС смятат да помогнат на украинския народ да се измъкне от тежкото икономическо и финансово положение в което е попаднал ... със заробващи заеми от Международния валутен фонд! (Виктория Нуланд е видна нео-консерваторка и понастоящем е Асистент-Държавен секретар на САЩ. Тя особено се прочу напоследък с израза си "fuck the Union" от подслушания разговор с посланика на САЩ в Украйна, в който се обсъжда кой е най-подходящият кандидат за министър-председател на Украйна!?! Петте милиарда са обявени на среща с "Националния прес-клуб" във Вашингтон на 13 декември 2013 година: http://www.informationclearinghouse.info/article37599.htm)

Според мнението на Thierry Meyssan, отразено в статията: "After Yugoslavia, Ukraine ?" (February 16, 2014, "Information Clearing House – "Voltaire Network"), целта на САЩ не е да предаде Украйна в прегръдките на ЕС, а да попречи на сближаването ѝ с Русия.

Преди да посветя повече редове на сегашните събития в Украйна, искам да обърна внимание на някои факти от историята ѝ, които могат да се окажат от особено значение за по-нататъшното развитие на кризата в тази страна.

Всички ние, когато говорим за историята на Украйна, си мислим преди всичко за Киевска Рус. Тази държава обаче престава да съществува по време на монголското нашествие и на практика никога след това не си възвръща миналото величие. След разпадането на монголската империя възникват редица локални държави и територията на Украйна в попада в различни периоди под властта на Литовското, Полското и Шведското кралство, като южните части на страната са обект на непрекъснати набези с цел набиране на роби за Османската империя от татарските банди в Кримското ханство.

Русия по времето на Петър Велики окончателно побеждава Швеция и постепенно започва асоциирането на територията на днешна Украйна към Руската империя. На практика, поставена пред алтернативата да бъде колония на Полша или част от Руската империя, населението на украинските земи избира присъединяването към Русия, още повече, че Русия е била единствената държава в района, която последователно се е борела за ликвидирането на татарското и турското разбойничество в южните земи на Украйна. В това отношение, както се оказва към втората половина на XVIII век, не е имало и особен избор, тъй като и самата Полша е поделена между Прусия, Австро-Унгария и Руската империя.

След края на Първата световна война Полша отново се възражда като независима държава, като взима редица територии на Украйна, тогава части от Австро-Унгария и Русия. След Втората световна война Полша, по решение на съюзниците от антифашистката коалиция, е "изместена" на запад и в състава на СССР влизат както територии, които никога не са били част от Руската империя – Галиция, така и части, които са били в Руската империя до Първата световна война, но след нея са присъединени към Полша – останалата част от Западна Украйна.

По време на Втората световна война Германия набира доброволци от Галиция за цяла SS дивизия, а голяма част от населението на Западна Украйна се опитва да сътрудничи активно с хитлеристите. Създава се дори Украинско националистическо правителство, но хитлеристите се отнасят доста резервирано към предложенията на националистите в лицето на движението оглавявано от Степан Бандера за сътрудничество, тъй като са имали съвсем други планове за Украйна, далеч от стремежите на националистите.

След войната, до началото на 50-те години, в Западна Украйна националистите водят упорита партизанска война със силите на НКВД, като избиват десетки и стотици хиляди поляци, евреи и други националности, които не са украинци, както и украинци, сътрудничещи със съветската власт.

Днешна Украйна е една дълбоко разделена страна. Населението в източната и южната част е предимно рускоезично и икономически силно свързано с Русия. Населението в Крим е практически руско с татарско малцинство, като има силно изразен стремеж най-малко за автономия от Украйна, ако не за присъединяване към Русия (Крим беше "подарен" на Украйна от Хрушчов през 60-те години на миналия век). Населението в западна Украйна е предимно католическо със силни антируски настроения и уклон към Европа, като това в Галиция дори не е било част от Руската империя до Втората световна война.

Икономическото положение в Украйна е много подобно на това в България в смисъл, че и тя е под властта на една олигархия, възникнала от номенклатурата и силите за сигурност от времето на социализма. Тази олигархия безмилостно ограбва и изнася от страната всичко, което може да бъде изнесено, но една част от нея е свързана с олигархичните структури в Русия (предимно в източна Украйна), а друга е свързана с едрия капитал и олигархията в ЕС (предимно в западна Украйна).

През 2004 година с помощта на Запада прозападната олигархия организира т. н. "Оранжева революция". За съжаление на Запада обаче той не беше в състояние да осигури на въпросната група олигарси необходимите материални ресурси, за да се задържат на власт и през 2010 проруската група олигарси начело с Янукович отново взе властта с избори, които дори прозападните "недържавни" организации признаха за честни и законни.

Новата група олигарси продължи да ограбва страната по същия начин, както и групата прозападни олигарси. В търсенето на "дойна крава" към която да се пристроят Янукович започна двойна игра, целяща да осигури най-изгодната сделка за Украйна, но преди всичко за собствената си кохорта олигарси. Оказа се, че ЕС и САЩ не са в състояние да предоставят нужните за кратко време 15 милиарда долара за погасяване на падежа на най-близките заеми. Русия, в лицето на Путин, може и е готова да осигури тези пари, разбира се при подходящи за Русия условия. Причината е, че голяма част от предприятията на тежката индустрия в Източна Украйна са тясно кооперирани с военно-промишления комплекс на Русия, която в момента е в период на подмяна и модернизация на бойната си техника. Изправен пред алтернативата за рязко влошаващо се икономическо и фискално положение, непосредствено преди следващите избори за президент или преди спасителен заем от Русия, намаляване на цените на газта и продължаващи поръчки за тежката индустрия в източна Украйна, Янукович предпочете прегръдките на Русия (поне на първо време).

На отказа на Янукович да подпише споразумението за асоцииране с ЕС (нещо много далечно от членство в ЕС), част от населението в Киев излезе на демонстрации в края на миналата година. Когато демонстрациите започнаха да стихват поради политическата неумелост и непоследователност на Янукович и неговата администрация, силите за сигурност се намесиха и окървавиха демонстрантите. В този момент активистите от движението "Десен сектор", под ръководството на неизвестния допреди няколко дни Димитро Ярош, започнаха да се мобилизират, да набират нови членове и да създават полувоенна организация с цел завземане на властта. Този процес според самия Ярош е започнал в края на ноември миналата година, но аз имам чувството, че става дума за добре планирана ескалация на протеста във въоръжен преврат от типа на болшевишкия преврат в Русия през 1917 година.

По време на демонстрациите от ноември 2013 година допреди няколко дена, светът чуваше и знаеше имената на Тягнибок, Кличко и Яценюк като ръководители на демонстрациите на Майдана. С тях Западът водеше преговори, смятайки че те са ръководството на бунта. Всъщност ЕС и САЩ се оказаха волна или неволна жертва на известния ни вече „Закон за неочакваните последствия“ (ЗНП), когато изведнъж на сцената се появи Димитро Ярош със своите центурии от добре обучени за улични боеве щурмови отряди, които вече освен шлемовете, щитовете и сопите, с които бяха въоръжени доскоро, притежават и огнестрелно оръжие, гранати, гранатомети и както се твърди дори картечници. Тези щурмови отряди освиркаха Кличко, когато той се опитваше да им разясни споразуменията, сключени с Янукович, спряха за проверка колата на Яценюк и му напомниха, че той е като всички останали граждани и трябва да помни това, и спряха за проверка и колата на Юлия Тимошенко, за да не се заблуждава, че сега е 2004 година, когато тя омайваше тълпите на Майдан с пламенни речи. Накратко, Средствата за масова дезинформация (СМД) досега ни представяха демонстрациите на Майдан като изява на демократичните въжделения на украинския народ, който желае да се присъедини към Европа и прокламираните от ЕС европейски ценности. Оказа се, че налице имаме един преврат на десни националистически сили и организации, които може би нямат нищо общо с прокламираните европейски ценности!

Бъдещето ще покаже дали този преврат ще смачка украинската олигархия, защото засега Димитро Ярош твърди, че те не са слуги на никого и се борят против продажността на олигархията и политическия естаблишмент, или в края на краищата и неговите щурмоваци ще бъдат кооптирани заедно с него да служат на вездесъщата олигархия. Може би превратът на Майдан ще покаже пътя за ликвидиране на олигархичното управление, което се установи в Източна Европа след разпадането на социалистическата система!

Оттук нататък съдбата на Украйна е много неясна. Един възможен вариант е създаването на федеративна или дори конфедеративна република, ако украинците имат късмет да удържат на неизбежните центробежни сили, които неминуемо ще се развихрят в Украйна през следващия период на икономическа и политическа криза. Другата възможност е за пълно разпадане на Украйна на отделни държави: източните области и Крим могат да потърсят независимост дори до асоциация с Русия, а западните области да се опитат да влязат в някакво по-тясна асоциация с ЕС. Във всеки случай е трудно да се допусне, че националистите на Димитро Ярош ще получат подкрепа в областите на сегашна Украйна извън Западна Украйна и Киев. Преди всичко не бива да се забравя, че Украйна ще се нуждае от пари и то много пари, които Западът или няма да е в състояние да осигури или няма да пожелае да финансира десния национализъм на щурмовите отряди на "Десен сектор".

Забележка. Тъй като този материал стана прекалено дълъг, аз не можах да включа в него нищо от забележителната статия на професор Stephen F. Cohen в "Distorting Russia" (February 13 2014 "Information Clearing House" - "The Nation"). Препоръчвам на тези, които ползват английски, да я потърсят в Интернет и да я прочетат. Тези, които не я намерят, биха могли да ми пишат по електронната поща на адрес tjtservice@sbcglobal.net, за да им я изпратя.

Дилетант

Емиграция: Вечеря в китайския ресторант

Една неделя ни се обади Алексей и попита имаме ли нещо против да отидем на вечеря в китайски ресторант? При това не ставаше дума за някой от стотиците китайски ресторантчета, които се срещаха на всеки ъгъл в "град Южна Калифорния", а както успях да разбера ставаше дума за "Златния дракон"! Тук ще поясня, че "Златният дракон" е истински китайски ресторант, в който на ядене се сервират поне десет блюда, всяко от които съдържа само по няколко хапки от морска краставица, октопод, рак или парченце от друга морска гадост, или пък няколко листенца от странен и непознат зеленчук или водорасло. В процеса на разговора се изясни, че Алексей ни кани на вечеря и това означаваше, че щеше да плаща той или някой друг, но не и ние. (Финансовите възможности на Графинята и "младият граф" бяха доста скромни.)

След като изяснихме и последния факт, свързан с разходите по вечерята, ние всички с възторг приехме поканата. Като казвам всички, имам предвид Юлия, Валера, Жени и аз. Алексей ни даде около час да се приготвим и каза да го чакаме, той щял да дойде с лимузината. Алексей наистина имаше нещо като лимузина – един дълъг кадилак с два реда страхотно меки и луксозни седалки, без да се броят седалките на шофьора и седящия до него.

В уреченото време ние чакахме пред къщи, строени с най-хубавите си официални дрехи. Кадилакът се появи тържествено като крайцер на входа на площадчето пред нас, което за щастие беше достатъчно голямо, за да може Алексей да маневрира и спря точно пред нас. Напъхахме се набързо в купето и потънахме в меките седалки. Алексей потегли и ние весело и безгрижно се разприказвахме за най-различни неща.

След около 40-50 минути ние се озовахме в Chinatown на град Южна Калифорния, както понякога наричат непрекъснатата градска маса на Los Angeles и Orange counties. Пред ресторанта имаше тълпа от хубаво облечени и весели китайци. Валето пое колата, а Алексей и Графинята тържествено поведоха нашата банда. Влязохме в ресторанта и Алексей изчезна някъде за секунда, след което се появи в съпровод на един от келнерите, който важен-важен ни поведе из безкрайните зали на ресторанта. Наоколо всичко изглеждаше някак необичайно тържествено и украсено със знамена, дракони и други странни китайски чудовища и украшения. Заподозряхме, че посещението ни не е случайно и без повод, но в този момент достигнахме до една маса, разположена на доста централно място и подредена за десетина-дванадесет души. На главното място около масата седеше един възрастен китаец с жена си. Ние се разположихме на останалите столове, като Юлия седна точно срещу китаеца, на другото главно място.

Настъпи кратка неловка тишина, но Алексей и Графинята "разчупиха леда" като набързо ни представиха китайците и нас на китайците. Алексей ни представи китаеца като "мастер", което възбуди у нас добре прикрито любопитство. В следващите няколко минути аз намерих удобен момент и разпитах Алексей какво значи титлата "мастер" и изобщо какъв е този човек.

Алексей ми прошушна на руски, че въпросният китаец е един от най-известните гадатели в китайското землячество и тази маса е отделена за негови гости, каквито ние се оказахме сега. След това обяснение китаецът ми стана особено симпатичен и аз полюбопитствувах каква е ролята на един гадател в китайското землячество? Алексей ме погледна снизходително и набързо ми обясни, че гадателите са много важни за китайците, защото те по традиция не започват никакви сериозни начинания без да се посъветват за бъдещето с някой гадател. Това, както и предполагах, не беше безплатно и по тази причина нашият домакин беше много заможен човек.

Скоро с нас се заеха няколко келнера. Аз се поинтересувах от Алексей как ще се възприеме от домакина, ако употребя стотина грама водка и той каза, че това няма да предизвика възмущението на нашия домакин. Валерата веднага се присъедини към мен и скоро Юлия и Жени също изявиха желание да си наквасят устата преди да достигнем до основното ядене.

Оказа се, че до основното ядене беше доста далече, тъй като келнерите започнаха да ни носят най-различни „апетайзери“, които аз се стараех да не гледам докато ги ядех. Скоро се разбра, че стоте грама водка са недостатъчни за непрекъснатата верига от апетайзери и се наложи да повторим. За щастие преди да се наложи да потретим ни донесоха първата супа и ние за известно време прекратихме с алкохола.

На масата ни вече се водеше оживен разговор на руски, в който участвахме всички, без да се слушаме особено внимателно. Графинята и Алексей се редуваха да превеждат на китайците, доколкото можеха да смогнат, изглаждайки и редактирайки изказванията ни (вицове и разни истории) в зависимост от необходимостта на изисканите маниери и добрия вкус.

При една от естествените паузи в разговора, ние изведнъж установихме, че в ресторанта се вдига голяма тупурдия. Появиха се някакви групи китайци, които обикаляха с дракони, знамена, лозунги и разни хоругви. След това някъде зад мен някой започна да държи реч, прекъсвана от аплодисменти и скандирания. Изпя се и някакъв химн и изобщо обстановката беше станала много тържествена. Водката обаче си казваше думата и ние бързо пренебрегнахме повишеното ниво на шума в залата, като респективно повишихме децибелите на речта си. Бяхме свършили със супите и ни донесоха разни меса, придружени от две-три бутилки вино. Очите на всички около масата блестяха и в тях се четеше игривостта и радостта, породена от изпития алкохол.

Внезапно до нашата маса, или по-точно до Юлия, се доближи някаква изискано облечена китайка, съпроводена от двама-трима оператори с телевизионни камери. Ние ги посрещнахме с развеселени лица. Юлия направо грееше от доброжелателност и приятелство. Китайката я попита защо сме тук и ѝ поднесе микрофон, за да запише отговора. Юлия засия и съвсем откровено заяви, че сме дошли да вечеряме по покана на нашия приятел, посочвайки неопределено с ръка в пространството към Алексей и китаеца.

Следващият въпрос на китайката беше за това какво е отношението ни към тайванския народ? Юлия още повече засия и каза, че тя много обича и уважава китайския народ! Аз я сритах под масата и тя добави, че още повече уважава тайванския народ!

Накрая китайката попита Юлия какво и е отношението ѝ към президента на Тайван?

Юлия съвсем чистосърдечно призна, че името на президента на Тайван е много сложно за произнасяне за нея, но иначе тя храни огромно уважение към него!

С това интервюто приключи. Впрочем, че това е интервю ние разбрахме малко по-късно, когато Алексей ни осведоми, че това е бил екип от Тайванската телевизия, а ние се намираме на предизборен митинг на управляващата партия!

Това разбира се ни най-малко не ни притесни, а Юлия доволно гаврътна остатъка от виното си в чашата. Продължихме с главното ядене и десерта, но през цялото време ми се струваше, че Алексей като че ли има още нещо да каже, но не намира удобен момент за това.

Най-накрая приключихме с вечерята, която беше продължила почти три часа. Простихме се с нашия домакин – гадателя – и се отправихме към изхода. По пътя ни прихвана някакъв представител на ресторантската администрация и ни заведе при книгата за почетни гости, където ни предложи да се разпишем. Ние съвсем се надухме и важно-важно се разписахме, макар че нямахме ясна представа защо са всичките тези уважения! В този момент Алексей хвърли последната бомба за вечерта. Той невинно попита Юлия дали тя наистина не може да произнесе трудното име на президента на Тайван? Юлия чистосърдечно си призна, че няма никаква идея кой е президент на Тайван. Тогава Алексей не издържа и прихна да се смее. Каза ни, че президентът на Тайван със сложното име се казва Ли!?! Тук всички се разсмяхме истерично и се смяхме толкова дълго, че може би нарушихме доброто мнение, което нашите тайвански домакини си бяха създали за нас.

Смехът продължи и след като се качихме на лимузината на Алексей, а и до ден днешен Юлия не може да си спомни тази история без да се захласне от смях.

След няколко дена Алексей ни звънна по телефона, за да ни уведоми, че интервюто на Юлия е било показано по главния канал на Тайванската телевизия. Разбира се на китайски преводът на отговорите нямали нищо общо с нейните отговори, но иначе по телевизията показали всички от нашата маса.

Разказвач

The Law of Unintended Consequences ("Закон за неочакваните последствия")

За този закон за пръв път чух няколко години след пристигането си в САЩ. Интересното е, че в нито един от курсовете по марксическа индоктринация в университета не се споменаваше за него. Без да претендирам за точност ще преведа името на този закон като "Закон за неочакваните последствия" и даже ще си позволя да въведа съкращение на името (ЗНП), за по-лесна употреба по-нататък.

Този закон действа навсякъде: в политиката, в социалните отношения, та дори в личния живот на хората. За илюстрация в този материал ще си позволя да дам редица примери за действието му:

1. През 60-те години в Афганистан, след преврат, на власт идват прогресивни военни, които започват да модернизират афганистанското общество.

През 70-те години, отново чрез преврат, идват на власт комунистите, които продължават модернизацията на живота в страната.

През тези периоди жените получават права, увеличава се броят на образованите хора, намалява броят на неграмотните, подобрява се здравеопазването и инфраструктурата на страната.

Редица от типичните за комунистите социални реформи обаче влизат в дълбок разрез с религиозните основи на исляма и властта на местното духовенство и изобщо с полуфеодалните социални структури в страната.

Естествено наличието на комунистически режим увеличава влиянието на СССР в Афганистан и също така естествено това поражда желание у тайните служби в САЩ за противодействие на това влияние. Според признанията на Збигнев Бжежински управляващите в САЩ решават да организират на СССР един техен "Виетнам". Насърчава се превратът на Хафизула Амин, който сваля и убива Тараки. Съветското политбюро решава да се намеси "бързо и ефективно" и да върне режима от крайностите, които водят до разгаряне на религиозната съпротива с цел провеждане на по-умерен курс на модернизация.

В крайна сметка "бързата намеса" продължава десетина години и завършва с безславното изтегляне на съветските войски от горящия в пламъците на гражданската война Афганистан.

И така налице имаме един типичен пример на действието на ЗНП! При това, както за СССР, така и за САЩ. СССР губи напълно влиянието си в Афганистан и в добавка потрошава милиарди рубли и загубва десетки хиляди войници. САЩ на практика финансират и спомагат за зараждането на Ал-Кайда, обучават бъдещите терористи и спомагат те да разберат, че свръхвеликите сили са уязвими и могат дори да бъдат победени при подходяща тактика и при достатъчна упоритост.

Нито една от двете свръхвелики държави не е имала за цел достигането на подобен резултат.

2. През август 1990 година войските на Садам Хюсеин превземат Кувейт. САЩ организира голяма коалиция, която трябва да предаде международен характер на изгонването на Ирак от петролните полета на Кувейт. Осама бин Ладен предлага на краля на Саудитска Арабия да не допуска неверниците американци на свещената за исляма земя и поема ангажимент да осигури изгонването на неверника Садам Хюсеин от Кувейт с помощта на бойците от съпротивата срещу СССР в Афганистан. Кралят обаче предпочита коалицията и с това жестоко обижда фундаменталистите поддръжници на борбата срещу комунистите в Афганистан. Нещо повече, в допълнение кралят предлага на САЩ военни бази в кралството, което препълва чашата на търпението на войнстващите фундаменталисти.

В резултат на войната секуларният режим на Садам Хюсеин, който противостоеше както срещу ислямската република в Иран, така и срещу ислямските фундаменталисти от Персийския залив, беше жестоко ранен и осакатен.

3. През септември 2001 година ислямските терористи нанасят най-забележителния си удар досега срещу "сатаната" – разрушаването на Световния търговски център и атаката срещу Пентагона. Потресаващо преди всичко е нивото на организация, която двадесетина терористи, почти всички родом от Саудитска Арабия, успяват да постигнат, избягвайки пипалата на огромната разузнавателна машина на САЩ!

"Сатаната" е дълбоко наранен не толкова от физическата загуба, колкото от удара върху престижа на единствената свръхвелика сила, която довчерашните бедуини само в продължение на няколко години успешно атакуват с с няколко терористични акта (атаката срещу военния кораб "Колт", атаката срещу посолства в Африка и накрая – атаката на 9/11).

Отговорът е незабавна война срещу Афганистан, който е дал подслон на Ал-Кайда. Амбициите на САЩ са промяна на режима в Афганистан. С други думи повторение на опита на СССР, завършил така безславно само преди 10 години!

В допълнение новият Буш в Белия дом решава да приключи с осакатения режим в Ирак под предлог за наличие на оръжия за масово унищожение, сътрудничество с Ал-Кайда и други подобни измишльотини! Целта на войната никога не става напълно ясна, но в резултат на нея Ирак се превръща в свърталище на ислямски фундаменталисти терористи!

След 8.5 години война в Ирак САЩ безславно се изтегля и остава на Ал-Кайда и нейните клонове свободна територия за организация и рекрутиране на нови терористи.

По всичко личи, че след 13 години война САЩ ще се изтеглят и от Афганистан, а ако успеят да не го направят, то само ще продължат собствената си агония и агонията на афганистанския народ с една война, която няма да е достигнала на практика нито една от поставените цели!

С други думи имаме налице нова манифестация на ЗНП, защото каквито и да са били целите на САЩ в Афганистан и Ирак, то те очевидно не са били да се създаде нова база за ислямския тероризъм и което е много по-важно да се демонстрира отново на терористите, че дори и най-свръхвеликата сила може да бъде победена с подходяща тактика, търпение и упоритост!

4. През 2011 година ЕС и САЩ "уредиха" смяна на режима в Либия. Всичко бе направено, както се казва, напълно законно с "прошнуровани и пронумеровани" резолюции на ООН с официалната хуманна цел да се запази мирното население на Либия, протестиращо срещу режима на Кадафи, от бандите, подкрепящи режима.

Забележка. Ако някой се интересува от повече факти за режима на Кадафи и проблемите на Запада с него, може да прочете в Интернет статията:

"Why Regime Change in Libya?" от Hossein-Zadeh Ismael.

За целите на смяната на режима НАТО осигури въздушно покритие на така наречените революционери. Те свалиха режима и убиха Кадафи, но на мястото на режима не се появи нищо, което поне бегло да наподобява правителство и държавност. Някой може да каже, че това е била целта на цялото упражнение, ако не е фактът, че в резултат на настъпилото безвластие, бандитизъм и тероризъм, производството на петрол е спаднало драстично, което се съмнявам да е била целта на организаторите на промяната! В допълнение към това терористични банди разграбиха оръжейните складове на Кадафи, което също се съмнявам да е била целта на САЩ и ЕС.

Излиза, че имаме още една манифестация на ЗНП.

5. През 2011 година започна друга авантюра на САЩ и ЕС, а именно борбата за смяна на режима в Сирия. Асад обаче се оказа "твърд орех" и режимът му неочаквано удържа на началния натиск и през последните месеци даже започна да си възвръща загубените територии. В същото време поддържаната от САЩ и ЕС Свободна сирийска армия (ССА) неочаквано започна да се разпада под ударите на нахлулите отвсякъде ислямски фундаменталисти, горещо желаещи да се борят срещу режима на Асад за Ислямска държава, управлявана по законите на Шерията. Тези фундаменталисти са подкрепяни с пари и оръжие от известните ни режими от Персийския залив, които пък са клиенти на САЩ. Това означава, че подкрепата им за бунтовниците в Сирия не става без знанието и благословията на САЩ, за което говорят и последните резолюции на Конгреса на САЩ и гласуваните във военния бюджет средства за подпомагане на смяната на режима в Сирия.

Всред кашата от "борци за свободна Сирия" особено се открояват: Ислямският фронт (ИФ), "Фронта Ал-Нусра" и "Ислямската държава на Ирак и Леванта" (ИДИЛ). От тях Ал-Нусра е официално признатият клон на Ал-Кайда в Сирия, ИДИЛ също претендира за връзки с Ал-Кайда, но тези дни ръководството на Ал-Кайда обяви, че се дистанцира от ИДИЛ. Само ИФ, въпреки фундаментализма на идеологията му, изглежда е донякъде подвластен на режимите в Персийския залив и господарите от САЩ и ЕС. Във всеки случаи бойците на ислямските терористични организации, били те съюзници на Ал-Кайда или на персийските шейхове и западните демократи, набързо се справиха със ССА и прибраха оръжието ѝ.

Усещайки провала на въоръжената операция за смяна на режима в Сирия и особено след провала на провокациите с химическите атаки, които вероятно са организирани от фундаменталистките ислямски организации с цел въвличане на НАТО в конфликта като военновъздушни сили на ислямистите, САЩ и ЕС решиха да пробват постигането на смяната на режима с политически средства.

Настоящата конференция в Женева (Женева 2), която по идея има за цел регулиране на конфликта в Сирия, изглежда обаче има за цел по-скоро провал на преговорите, отколкото техния успех. Това заключение като че ли следва от обстоятелствата около организирането на конференцията и предварителните условия, поставени от участниците:

1. САЩ и съюзниците им твърдят, че в резултат на решенията от предишната конференция в Женева (Женева 1), Асад трябва да се откаже от властта преди да започнат преговорите за регулиране на конфликта. Бедата е, че в решенията на Женева 1 никъде не се казва, че Асад не може да участва в преговорите за решаването на конфликта. Освен това, като се има предвид, че в момента правителствените войски в Сирия са в настъпление, а бунтовниците воюват помежду си, то изобщо не е ясно как може да се разчита, че режимът на Асад ще се откаже от участие в прехода.

2. САЩ и съюзниците им наложиха на генералния секретар на ООН да оттегли поканата си към Иран да участва в преговорите. В същото време в преговорите участват представители на реакционните арабски режими от Персийския залив. Иран – като съюзник на правителството на Сирия – е не по-малко заинтересуван от резултатите на преговорите от реакционните арабски монархии, които от своя страна подкрепят противниците на режима на Асад и преди всичко ислямските групировки и Ал-Кайда.

3. На конференцията е представена само така наречената "Сирийска национална коалиция" (СНК), която практически няма никакво влияние всред въоръжените групировки в Сирия, които воюват помежду си и срещу режима на Асад.

4. В конференцията не са допуснати да участват политически и демократични сили от самата Сирия, които отдавна са известни с мирната си борба срещу режима на Асад. Така например на "Сирийската харта на жените за мир" е отказано да участва в конференцията, въпреки заявката ѝ за участие.

В случая с опита за смяна на режима в Сирия, САЩ и ЕС панически се опитват да избягнат или поне да минимизират резултатите на ЗНП. Шансовете за това обаче са нулеви или клонящи към нулата. И двата възможни варианта на изход от конфликта – победа на Асад или победа на бунтовниците – ще представляват нова манифестация на ЗНП. Третият вариант, който всъщност имаха за цел организаторите на акцията за сваляне на режима на Асад, а именно победата на режим, осигуряващ послушна Сирия, която да плава мирно във фарватера на Запада, си е направо невъзможен!

Най-лошото от неуспеха на Запада в Сирия е това, че сред бойците на ислямските терористи има много хора от Европа (казват, че имало ислямисти даже и от България), които придобиват опит с оръжие и експлозиви, който по-късно могат да приложат в страните, от които са отишли в Сирия.

За съжаление правителствата на страните от ЕС сляпо се подчиняват на имперските амбиции на САЩ без да правят сметка, че САЩ са отделени с океани от огнищата на разгарящия се пожар, а някои от европейските държави имат преки граници с този пожар! Тези страни вече чувстват безмилостните последствия на ЗНП с нарастващата емиграционна вълна от Сирия, но това вероятно ще бъде само началото на проблемите от опитите за смяна на режимите в ислямския свят!

Дилетант