Преди време слушах по радиото за едно допитване до американски граждани, резултатите от което ми направиха огромно впечатление. Въпросът е бил много прост. Хората е трябвало да се самокласифицират към коя процентна група принадлежат (1 %, 10 %, 20 % и т. н. - по намаляващ доход), като имат предвид доходите си. Оказало се, че 40% от тях считат, че са в десетпроцентната група по доходи, а 45% смятат, че са на път да влязат в десетпроцентната група!
Някой би казал, че подобно мнение демонстрира оптимизма на американеца, а аз бих казал, че това демонстрира неграмотността на обикновения американец.
Нека сега се запознаем с някои данни от типа: "Знаете ли, че ...?"
1. Най-богатите 400 американци притежават толкова богатства, колкото 150-те милиона най-бедни американци.
2. Доходите на 300-хилядите американци с най-високи доходи се равняват на доходите на 150 милиона американци с най-ниски доходи. (Не бива да се смесват понятията за богатство и доход, макар че те неизбежно са свързани.)
3. Един процент от населението в страната през 2000 година е получило 21.7% от всички доходи.
4. Средният брутен доход на по-бедните (90%) от американците за 2010 е 29840 долара, като при това той е спаднал с 127 долара в сравнение с 2009 година, и с 4842 долара в сравнение с 2000 година. Практически доходът на тази група от населението е на нивото на 1966 година, естествено с отчитане на инфлацията през този период.
5. Броят на милионерските семейства през 1999 година е 7.1 милиона, а през 2005 е 8.1 милиона, като от богатството се изключва стойността на жилището и пенсионните спестявания.
От тези данни изобщо не следва, че 45% от американците са на път да влезнат в десетте процента нито по богатство, нито по доходи, да не говорим за самочувствието, че 40% са вече в тази група, което като твърдение е само по себе си абсурдно.
От тези и други подобни данни се вижда една доста обезпокоителна тенденция в структурата на американското общество. Тя е, че богатството се концентрира все повече и повече в една ограничена прослойка на населението за сметка на обедняването на мнозинството.
Например в наши дни процентът от националния доход, който се пада на най-богатия един процент от населението, достига нивото на предкризисната 1929 година, като през петдесетте и шестдесетте години той е бил наполовина спрямо сегашното ниво.
Друг фрапантен пример е свързан с неимоверното нарастване на компенсации е (евфемизъм за заплатите) на най-високото ниво на корпоративното началство. През 50-те и 60-те години компенсациите на ръководителите и средната заплата на обикновените работници и служещи в американските корпорации е била около 30 пъти по-голяма в полза на ръководителите, а сега е повече от 300 пъти по-голяма.
В същото време, данъците на най-богатите през последните десетилетия са спаднали драстично. През 50-те години маргиналните данъци са били над 90% (данъкът над определено високо ниво на доход). През 60-те години те спадат до към 70%, през 80-те години спадат още повече и днес максималният федерален данък е 35%, като данъкът върху дълговременните (над 1 година) инвестиции е 15%. При оценката на американските федерални данъци трябва да се има предвид, че данъчните закони са много сложни и допускат много вратички за измъкване на доходи, поради което милионерите, с помощта на счетоводители и данъчни адвокати, успяват да спасят от данъци голяма част от доходите си. Така например, по признание на вероятно най-богатия човек в Америка Уорън Бъфет, той плаща около 15-16% от доходите си в данъци, докато неговите секретарки плащат над 30%. Друг интересен пример е кандидатът за президент Ромни, който плаща около 17% в данъци, а президентът Обама плаща близо 30% поради това, че има значително по-нисък доход от Ромни, а освен това, поради положението си, Обама не може да се възползва от различните вратички на данъчния кодекс.
Високите данъци са любимата тема на пропаганда по време на избори в САЩ. Републиканците винаги твърдят, че ако данъците са по-ниски, то икономиката ще "хвърчи" напред с огромни темпове. По времето на Рейгън стана популярна т. н. теория за "просмукването надолу" на капитала. С две думи, колкото повече пари имат богатите, толкова повече те ще инвестират в икономиката и това заедно с увеличената им консумация ще увеличи автоматически благоденствието на по-бедните слоеве на населението!?!
В демонстрация на несъстоятелността на тази теория, ще дам няколко примера.
1. Периодът, през който САЩ се развиват бързо и стабилно, е през 50-те и 60-те години, когато маргиналните данъци са от порядъка на 80-90%. През този период разликата между бедни и богати в САЩ е най-малка.
2. В края на 80-те и началото на 90-те години Буш Старши повиши незначително данъците, което му струваше преизбирането за президент, а след това Клинтън ги повиши още, за да се вземе под контрол бюджетния дефицит. Републиканците в един глас закрещяха, че настъпва, ако не краят на света, то поне краят на Американската икономика и благоденствие. Резултатът обаче се оказа точно обратен - икономиката продължи да се развива успешно, а дефицитът започна да намалява, като в края на президентството на Клинтън дефицитът дори се превърна в положителен бюджетен баланс.
3. Наличието на положителен бюджетен баланс в началото на президенството на Буш Младши действаше на антиданъчното лоби като "червено на бик" и те не мирясаха, докато Президента не прокара известните си реформи по намаляване на данъците. В резултат на това бюджетният дефицит се появи отново, а войните в Афганистан и Ирак го доведоха до фантастични размери.
Моето дилетантско мнение по въпроса за данъците е, че всяка национална икономика има оптимално ниво на данъци, което е специфично за социалната структура и духовния характер на населението. В заключение ще си позволя да разкажа една приказка, която не знам откъде съм чул.
Имало едно време един султан, който управлявал една спокойна и щастлива страна. На султана му трябвали пари (като на всеки управник) и затова решил да повиши данъците на поданиците си. Така и направил, но понеже бил умен управник, след време изпратил свои хора да видят каква е реакцията на поданиците.
Като се върнали, агентите му казали, че поданиците ругаят, но са се запретнали да работят повече, за да има пари и за данъци и за тях.
След време на султана му потрябвали още пари и той решил да вдигне данъците още повече.
Отново изпратил агентите си и като се върнали, те му казали, че поданиците още повече го псуват, но са се запретнали и работят още по-яко.
След време на султана му дотрябвали още пари и той отново повишил данъците.
Този път, като се върнали, агентите му казали, че поданиците само псуват, пият и гуляят и са зарязали работата. Тогава султанът, който бил умен управник, разбрал, че е прекалил и намалил данъците толкова, че поданиците му отново започнали да работят.
Мисля, че не е необходимо да разяснявам извода от тази приказка. Бедата е обаче, че много управници не разбират, че данъците могат да бъдат както прекалено високи, така и прекалено ниски. Освен това, управляващата класа, която често се контролира от богатите, не оценява необходимоста да си осигури социален мир и спокойствие чрез плащане на процентно по-големи данъци, поради това, че има по-големи облаги от социалния мир и спокойствие.
Дилетант
Няма коментари:
Публикуване на коментар