Островите на съкровищата

Преди няколко години имах един приятел, който живееше и работеше близо до нас. Характерът на работата му беше такъв, че той можеше да излиза от работа, когато си пожелаеше. По тази причина той ме посещаваше по един-два пъти на ден да пийнем кафе и да изпушим по цигара.

Един ден той дойде и доверително ми съобщи, че в Интернет е намерил няколко чуждестранни банки, които дават по 6-7 и дори 10 процента лихва за влогове, направени при тях. Освен това, бидейки чуждестранни, те не докладваха информацията за влоговете на Американското правителство и следователно доходите от такива влогове не се облагаха с данъци. Аз полюбопитствах какви са тези банки и се оказа, че те бяха разположени в Исландия, Ирландия и Кипър.

Докато си пушехме цигарите и си пиехме кафето, аз го поразпитах по-подробно за тези банки, но се оказа, че той не знае много повече от това, което ми беше вече казал. Обеща да потърси повече информация и си замина да работи.

След няколко дена пак стана дума за тези банки и той ми каза, че в болшинството случаи човек трябвало да си открие лично влога, но имало възможност влогът да бъде открит и online.

Няколко дена ме човъркаше желанието да направя по-сериозно проучване по въпроса за тези фамозни банки, но като си направих сметката реших, че парите, които можех да вложа в тези банки са толкова малко, че не си струва труда да се занимавам с тази работа, а и ми се виждаше доста добра сделка (ако имах достатъчно пари), за да е надеждна.

След година-две въпросните исландски и ирландски банки фалираха, оправдавайки по този начин един от принципите ми от последните години, че: "Ако нещо изглежда много изгодно, то най-вероятно не е чак толкова изгодно!"

Тези дни пък се развихри кризата на банковата система в Кипър и както се казва "кръгът се затвори".

Интересното е, че финансовите фалити на банките в "островите на съкровищата" имат някои любопитни общи черти, но и редица специфики. В това отношение ми хареса констатацията на Michael Lewis в статията му "When Irish Eyes Are Crying", че: "Кризите в Исландия и Ирландия са предизвикани от мъже от типа, които никога не слушат съвета на жените си да попитат някого за правилния път!".

В Исландия банките прибираха пари от исландци, холандци  британци, немци и въобще от всякакви дребни и едри вложители, привлечени от високи лихви и липса на любопитство относно произхода на парите и националността на вложителите. Други пък исландци взимаха заеми от банките и се опитваха с тях да завладеят света, купувайки фирми и недвижими имоти по целия свят. В един момент обаче се оказа, че основата на пирамидите, които градяха, се разпаднаха, т.е. приходите от закупените обекти не достигаха, за да покрият разходите по лихвите на заемите, и трите основни банки в Исландия бяха пред неминуем фалит. Тогава исландците се ядосаха и свалиха управляващата пробизнес партия, заедно с мачо-министрите, избраха си жена (лесбийка) за шеф на правителството и обявиха, че Исландия няма да поеме отговорност за изплащане на влоговете на нещастните британци, холандци, немци и други подобни инвеститори! Най-пострадалите европейски държави разбира се протестираха, но освен да обявят война на Исландия нямаше какво друго да направят и се заеха те да компенсират инвеститорите.

Ирландците от своя страна също решиха, че могат да предложат високи лихви и ниски данъци на чуждестранните вложители, но за разлика от исландците решиха да използват инвестициите да си строят къщи, дворци и тем подобни сгради един на друг! Колкото и да е странно, изглежда на никой от финансистите или от правителството не му дойде на ум да зададе въпроса: "С климата на Ирландия, кому са нужни толкова къщи, хотели и и молове?" В резултат на това в един момент строителството е представлявало 25% от икономическата дейност в страната, при положение, че то нормално е от порядъка на 10%! Стига се дотам, че наемите спадат до 1% от плащанията по заемите за съпоставима квадратура жилищна или търговска площ. Естествено подобна ситуация има всички характеристики на финансов балон, а както е известно в живота, балоните, както обикновените, така и финансовите, рано или късно се пукат. В случая това става, когато цените на имотите вместо да се качват, започват да падат. За разлика от исландците обаче, мъжете в Ирландия не се предадоха и правителството обяви, че банките имат "временни проблеми с кеша", които ще бъдат решени без усилие и обяви, че Ирландия стои изцяло зад банките си и отговаря за всичките им дългове! В резултат на това, за разлика от Исландия, в която стопанската дейност вече се нормализира, в Ирландия е трудно да се каже кога ирландците ще успеят да изплатят дълговете на безразсъдните си банкери? Самите ирландци отново започват да правят това, което винаги са правили – да емигрират в Америка.

И ето, че дойде редът и на финансовия балон в Кипър. За разлика от Исландия и Ирландия, където основните прегрешили банки бяха по три на брой, в Кипър за сега са само две, но притежават 50% от всички влогове на острова. При това както изглежда едната от тях "Популярната банка" ще престане да съществува, а другата, наречена "Кипърска банка" ще бъде преструктурирана и с божия и на ЕЦБ и МВФ помощ вероятно ще продължи да съществува (някои специалисти обаче смятат, че това няма да е за дълго – не повече от 12 месеца). В случая на Кипър един от проблемите се оказа в това, че безразсъдните банкери са инвестирали парите от влоговете в гръцки бондове, а те – както наскоро се оказа – не са бондове, които човек, който си милее за парите, би трябвало да купува! В допълнение на бондовете банките са инвестирали и в имотния балон в Кипър, а изглежда и доста заеми са отишли по джобовете на приятелите на бившия шеф на Популярната банка Андреас Дженополус.

Кипър, за разлика от другите два острова, избра различен подход за решаване на кризата, макар че това му отне десетина дена, през които банките бяха затворени и икономическият живот беше почти напълно парализиран. Отначало беше решено вложителите до 100 000 евро да бъдат "подстригани" с близо седем процента данък, а тези с по-големи влогове да платят по-висок данък. Това очевидно беше несправедливо и незаконно, тъй като влоговете под 100 000 евро са застраховани, но правителството желаеше да намали болката на богатите инвеститори, както обикновено за сметка на по-бедните им събратя. Народът обаче се надигна и правителството отстъпи, като в крайна сметка влоговете до сто хиляди евро от Популярната банка ще бъдат прехвърлени в Кипърската банка, която ще получи допълнително финансиране от ЕЦБ. По-големите влогове в Популярната банка, както и притежателите на акции и бондове от тази банка най-вероятно ще се простят с по-голямата част от парите си. Притежателите на влогове над сто хиляди евро в Кипърската банка ще получат, ако не се лъжа, акции от банката за близо 40% от парите си, а останалите им пари вероятно ще си останат техни, ако следващите дни не донесат нови непредвидени сътресения във финансовото здраве на банката. Освен това не бива да се забравя, че сумата на осигурените влогове (тези до сто хиляди евро) в Кипър е 27 милиарда евро, а брутният национален продукт на Кипър е само 18 милиарда евро. Очаква се правителството да наложи ограничения върху износа на капитали от Кипър.

Твърди се, че голяма част от вложителите в кипърските банки са руснаци. По тази причина гражданите на този остров на съкровищата се надяваха Русия да се втурне на помощ на съгражданите си, за да спаси техните пари, които кой знае защо не се пазят в руски банки, още повече, че преди две години Русия отпусна заем за 2.5 милиарда евро на Кипър, за да му помогне да си стабилизира финансовата индустрия. Този път руското правителство отначало се направи на обидено, че от ЕС не са го консултирали във връзка с решението да бъдат "подстригани" всички вложители, но когато беше прието последното решение, то го прие спокойно и без особени емоции.

Много хора смятат, че основните руски вложители в кипърските банки са от руската олигархия, но изглежда това не е така. Счита се, че от олигарсите само Дмитрий Риболовлев има по-сериозни инвестиции в една от пострадалите банки, но той не се ползва с особеното благоразположение на руските управляващи кръгове. Изглежда, че основната маса от руските инвеститори в Кипър са от средната бизнес класа в Русия, както и държавни служители, които крият в Кипър парите си, получени по не съвсем редовен начин, или по-точно, които се притесняват да дават обяснения на въпроса откъде имат парите си? Във всеки случай в Кипър живеят над 50 000 руснаци и има няколко хиляди руски фирми, регистрирани на острова. Всеобщото мнение е, че голяма част от руските фирми са офшорни компании, които се използват от средния бизнес в Русия за финансови операции поради удобствата, произтичащи от членството на Кипър в ЕС и евро-клуба. В пресата се сочат най-различни числа за руските капитали в кипърските банки – от 20 милиарда до 40 милиарда евро или долари. Освен това Кипър се счита за най-големия или втория по големина инвеститор в Русия, което говори, че офшорните фирми се използват като агенти за реинвестиране на парите на руския бизнес обратно в Русия, като по този начин вероятно се разчита, че тези пари са на по-сигурно място, отколкото ако си бяха в Русия. Кой знае, може би Путин смята, че това е един добър урок за руския бизнес, за да има по-голямо доверие в сигурността на парите си в Русия, отколкото зад граница!

Накратко, може с пълна отговорност да се заяви, че блестящата кариера на Кипър като финансов център вече приключва. Само в Популярната банка ще се изпарят влогове за 4 милиарда евро. Неизбежните ограничения върху валутните транзакции, които предстоят, за да се избегне паническият отлив от капитали, ще ликвидират вкуса на международните инвеститори към финансовата "перална машина", наречена Кипър. Доскоро Кипър имаше две "индустрии" – едната беше туризмът, а другата – банковото дело. Скоро той ще има само една индустрия – туризма. Като се има предвид, че банковото дело е отговорно за почти 50% от националния продукт на Кипър, то предвижданията за намаляването му с 3% са повече от оптимистични. По-вероятно е националният продукт на Кипър още тази година да намалее с близо 10%.

В една от последните си статии в New York Times, Пол Кругман отбелязва, че в продължение на 30 години след Втората световна война, финансовите кризи от типа, наблюдаван през последните години, са били непознати. Намаляването на ограниченията за движение на световния капитал обаче доведе до редица финансови сътресения: Мексико, Бразилия, Аржентина и Чили през 1982 година; Швеция и Финландия през 1991 година; отново Мексико през 1995 година; Тайланд, Малайзия, Индонезия и Южна Корея през 1998 година; отново Аржентина през 2002 година; и разбира се най-новите примери на Исландия, Ирландия, Португалия, Испания, Гърция, Италия и Кипър. Във всички тези случаи, с изключение на Гърция (където голяма роля за финансовия крах играе общата липса на финансова дисциплина и стремежа към използвачество от страна на населението), основната причина за кризите е необузданото движение на капитала, който е свободен да влиза и излиза от икономиките на отделните държави и райони, без оглед на проблемите, които ще създаде, движен само от ненаситната и безпардонна жажда за печалба. Може би вече е време да се наложат някакви ограничения на това безсмислено и разрушително движение на финансовия капитал по света. Освен това количеството на финансовия капитал по света е над 900 трилиона долара, а съвкупният световен стопански продукт е около 90 трилиона долара! С други думи по света се движи една маса от спекулативен капитал, който, по моето дилетантско мнение, далеч надхвърля реалните инвестиционни нужди дори в световен мащаб.

Дилетант

Всеки президент – със собствена война!

Всеки американски президент изглежда иска да си има поне една война, която той да е започнал и ако може да я е завършил. Ако проследим дейността на последните няколко президенти, ще видим например, че:

• Рейгън си направи войната с Гренада. Вярно, че Гренада е малка държава и е несериозно да се напада такава малка страна от световната суперсила, но тогава Гренада беше обявена за плацдарм на Куба, а от там и на другата суперсила по онова време - СССР. Рейгън освен това се отличи с подкрепата на "контрите" в Никарагуа, като покрай тази "благородна тайна" война се извършиха и някои нарушения на американските закони, но това в сравнение с нарушенията през следващите войни са бели кахъри, макар че за тези нарушения някои хора бяха даже осъдени, та следващият президент трябваше да ги помилва.
• Буш Старши, пък води една война, с която много се прослави! Това е войната срещу Ирак от 1991 година. Тогава СССР се демократизираше и си беше зарязал всички клиенти, вероятно разчитайки че и САЩ ще постъпят по същия начин и държавите по света ще могат да правят каквото си искат и да си избират каквото управление харесва на народите им или поне на местните олигархии. Това се оказа вярно например за Афганистан, но не и за Ирак – с толкова много петрол...! Освен това Буш Старши нападна и Панама и плени президента на тази държавица. Ама, ако искаме да сме справедливи, трябва да признаем, че президентът на Панама (Нуриега) си го заслужаваше, защото пред парламента на Панама отправи сексуални закани към Буш и с това преля чашата на търпението! Той изглежда си мислеше, че като е бил навремето агент на ЦРУ, то всичко му е позволено.
• Клинтън пък реши да защити национално-освободителните бандити в Косово. Той направо си започна война срещу Сърбия под предлог, че тя е тръгнала да унищожава безобидната Косовска освободителна армия и изобщо мирните и много добродушни косовари. Слава Богу, че сърбите отстъпиха, че иначе до границите на България щяхме да си имаме една гражданска война, както Сирия имаше преди време оттатък границата си в Ирак и сега всички виждаме до къде се стига в такива случаи.
• Буш Младши реши, че една война му е малко и след като приключи на бърза ръка с талибаните реши да се покаже какъв е мъжкар, като нападна Ирак. Та от началото на тази война преди няколко дена се навършиха 10 години. За тази война искам да пиша малко повече, но първо трябва да спомена и ...
• Обама, който за сега води "чужди" войни, но Израелското лоби е решило твърдо да не го остави без негова война. То се бори със зъби и нокти да накара САЩ да нападне Иран, за когото Биби Натаняхо още през 1992 година каза, че само след 2-3 години Иран ще има ядрено оръжие и оттогава не спира да "предупреждава" света, че Иран къде след една, къде след две или три години, ще има това пусто ядрено оръжие, което аятоласите веднага ще изстрелят срещу Израел!

Мисля, че никога няма да забравя 2002 година, с непрекъснатата "бомбардировка" от Средствата за Масова Дезинформация (СМД) в Америка, които почти всеки ден "откриваха" нови "доказателства" за оръжията за масово унищожение, "притежавани" от Саддам Хюсеин. То не беше "yellow cake" внесен от Нигер, който щял да се използва за Иракските атомни бомби; подвижни лаборатории за производство на отровни вещества за химическото оръжие на Саддам Хюсеин; подвижни и неподвижни лаборатории за развъждане на всякакви болестотворни гадини за биологичното оръжие на Саддам Хюсеин; разправяше се и за подземни заводи и лаборатории за същите отровни и биологични агенти, които във всеки момент можеше да бъдат изстреляни от търговски кораби на позиции до бреговете на САЩ!

Освен това многократно ни беше обяснено, че Саддам е едва ли не пръв приятел с Осама и върл привърженик на Ал-Кайда. Показваха ни по телевизията къде и как в Ирак се обучават бойци на Ал-Кайда как да атакуват пътнически самолети и на какви ли не други поразии. Казаха ни също, че е абсолютно доказано, че шефа на терористите от 11 септември 2001, Ата се е срещал с оперативни работници от тайните служби на Саддам, естествено, за да планират и подготвят този подъл и нечестен терористичен акт! Тези фантасмагории дотолкова се улегнаха в умовете на обикновените американци, че и до ден днешен много хора са убедени, че Саддам наистина е замесен в терористичните актове от 9/11/2001.

Всичко се правеше да изглежда колкото може по-страшно, а Буш Младши и сътрудниците му говореха смразяващи кръвта неща за "ядрени гъби" и тем подобни страхотии, които очакват всеки момент човечеството и най-вече американския народ!

Даже Секретарят на Държавния департамент по онова време - генерал Колин Пауъл - си представи, че е Адлай Стивенсън и се изтъпанчи пред Съвета за сигурност на ООН с едни толкова фалшиви и скалъпени "доказателства" за Оръжията за Масово Унищожение (ОМУ) на Ирак и за сътрудничеството на Саддам с Ал-Кайда, че направо беше жалко човек да го гледа и слуша! Нямаше значение, че комисията за наблюдение на Ирак твърдеше, че по всичко личи, че в Ирак няма ОМУ, нито пък че идеологиите на Ал-Кайда и БААС са толкова различни, че те просто не могат да бъдат приятели и съюзници. Мъжкарят Буш Младши и неговият настойник Дик Чейни бяха решили да ликвидират Саддам Хюсеин, а – както се оказа – заедно с него и Ирак, та никакви доказателства, че няма ОМУ, не можеха да ги спрат.

И така, на 19 март 2003 година, започна бомбардировката на Багдад. Ако някой си спомня все още, тя започна с атака срещу някакъв "бункер", в който по данни на ЦРУ в момента се намирал самият Саддам Хюсеин. Бункерът се оказа жилищен комплекс. Той беше разрушен до основи, но Саддам го нямаше там ! Все пак за утешение ни съобщиха, че там живеели функционери на БААС, та може и да не сме убили Саддам  но поне сме убили жените и децата на тези функционери, а може би и някои от самите функционери, ако ни е проработил късмета!

Естествено, след 12 години ембарго,армията на Саддам се оказа неспособна да окаже почти никаква съпротива на нашите момчета, които както се знае са най-добрите, най-умните и най-смелите войници, които могат да съществуват и изобщо са съществували някога на света. Те стигнаха набързо до Багдад, Свалиха с помощта на един танк статуята на Саддам и след това се забавляваха като гледаха как иракчаните разграбват музеите и държавните учреждения. То вярно, че подобно поведение на една окупационна армия е недопустимо според Женевската конвенция, но това се оказа, че е най-малкото нарушение на Женевската конвенция, което нашите момчета и техните генерали си позволиха!

Междувременно започна търсене на ОМУ. Търсиха ги навсякъде, под дърво и камък, но не можаха да ги намерят. Тогава обявиха, че Саддам ги е изнесъл тайно в Сирия, но тази версия скоро беше изоставена, макар че сред американците и до ден днешен десетина-двайсет процента все още смятат, че именно така е станало.

Докато се търсеха ОМУ, никой не си даде труда да охранява складовете с обикновено оръжие на Саддам и то беше разграбено от бъдещите участници в съпротивата срещу окупацията на САЩ. Тези неща ги изброявам само да обърна внимание колко некомпетентни са американските военни и цивилни власти що се отнася до всичко, което не е свързано с разрушаване и убиване!

Може още много да се пише за конкретните глупости, извършени в Ирак от най-великата държава на всички времена и от още по великата ѝ армия, но ще спра дотук, за да дам някои конкретни данни за великата глупост на най-великата държава на всички времена, както обичаме да се величаем!

Тази война струва живота на около 4500 американски войници. Ако не се лъжа, не по-малко от 40000 войници са осакатени – без един, два, три и даже четири крайника; ослепели, оглушели и изобщо с всякакви физически и психически травми. Над 250 000 американски войници са получили мозъчни сътресения и травми, които ги обричат на доживотна инвалидност. Над 1.6 милиона войници са преминали през мелачната машина на войната в Ирак и в една или друга степен ще бъдат получатели на бенефиси като ветерани.
Всичко това досега струва около три трилиона долара, а до края на живота на ветераните сумата ще достигне шест трилиона долара!

Що се отнася до Ирак, то неговите загуби са далеч по-големи. Над 150 000, а по някои данни и много повече граждани на Ирак са загинали. Над милион са емигрирали извън страната, а няколко милиона са били принудени да мигрират вътре в страната. Християнската общност в Ирак, която съществува откак съществува християнството, практически вече не съществува. Ирак се превърна от най-образованата и развита държава в Арабския свят, в един безкраен кошмар от убийства и насилия на религиозна, етническа и политическа основа. Само при атентати на 19 март 2013 година загинаха 60 души и над 150 души бяха ранени!

Една от целите на войната беше унищожаването на Ал-Кайда, която отначало изобщо не съществуваше в Ирак. Войната обаче ѝ помогна да се съвземе от първоначалният удар в Афганистан и днес Ал-Кайда се разпространява като чума по целия арабски и мюсюлмански свят. Това за съжаление го дължим не само на безсмислената война в Ирак, но и на имперската политика на Запада и преди всичко на САЩ, която е насочена към понякога безсмислен контрол над части от света, които изглежда могат да се контролират само от диктатури, а вече май изобщо не могат да се контролират по никакъв начин.

На 20 март Обама пристигна в Израел на официално посещение. Оказва се, че това е първото му посещение при господарите откак е президент! Казват, че в Израел той ще обсъжда с ръководителите на тази велика малка държава следните въпроси:

1. Бъдещето на палестинците и палестинската държава.
2. Опасността от ядрено оръжие в ръцете на теокрацията в Иран.
3. Положението в Сирия.

Според мен отговорите и на трите въпроса, които казват, че ще са обсъждат са ясни:

1. Палестинска държава няма да има, защото не остана територия, на която да се създаде тази държава.
2. Обама вероятно засега ще устои на натиска на Биби за нападение на САЩ срещу Иран, но ще излезе с поредното заявление "че всички опции са на масата", т. е. ако се наложи ще има и война!
3. Обама ще посъветва Биби да не си пъха носа в Сирия, освен ако не е крайно наложително! Биби естествено ще заяви, че никой не може да диктува на Израел как и кога да се защищава от враговете си.

Изобщо, никой не бива да очаква нещо особено от това посещение на Обама в Израел. Освен това дали Обама ще си има собствена война все още не е ясно. В САЩ умората от постоянните войни си казва думата, а и на все повече и повече хора става ясно, че Америка твърдо е тръгнала по пътя нагоре, който води надолу!

Дилетант

Емиграция: 19. Търсене на работа

След като си намерихме квартира и Тери започна училище, ние се замислихме за търсене на работа. Първото нещо, което направихме, беше да си изготвим резюмета, което по български ще рече CV!

Отначало, когато Б. ни каза, че трябва да изготвим подобни документи, ние го гледахме умно, като телета в метро, но след кратки обяснения по въпроса как се търси работа при капитализма, започнахме да схващаме за какво става дума. Б. ни предостави собственото си резюме за тертип и ние бяхме удивени от нещата, които той беше писал, че е правил в България. Б. ни обясни, че с трудовия си опит от България, той едва ли би могъл да си намери работа в САЩ като програмист и затова си беше измисил най-различни проекти, по които уж бил работил!

Ние се утешихме с мисълта, че за разлика от него имаме продължителен опит в областа на програмирането и няма защо да измисляме заглавия на проекти и организации, за които уж сме работили.

Описахме значи какво сме правили през трудовия си живот в ЦИИТ. Изброихме какво знаем и какво можем, като тук малко си поизкривихме душичките, защото се оказа, че знанията и уменията ни от ЦИИТ изобщо не пасваха на изискванията от обявите във вестниците. В тази насока приехме стратегията, че:

"За каквото сме чували – пишем, че го знаем, за каквото сме чели – пишем, че сме го работили, и каквото сме работили – пишем, че сме големи специалисти!"

Всъщност тази мъдрост изкристализира в мозъка ми не веднага, а след два-три месеца безуспешно изпращане на резюмета по различни обяви, но важното е, че ние проявихме достатъчно гъвкавост на съвестта си, за да не се притесняваме особено много от разнобоя, който все повече и повече се забелязваше между професионалния ни живот в България и неговото отражение в резюметата ни.

Разликата между нашия професионален опит от България и изискванията на местния трудов пазар в Лос Анжелис се свеждаше до това, че ние бяхме работили основно като системно ориентирани програмисти на IBM (големи машини), а на пазара се търсеха основно приложни програмисти за тези машини.

В областта на микропроцесорите пък, се търсеха специалисти, които да бъдат програмисти и в голяма степен схемни инженери, а в тази област ние бяхме се занимавали само с програмиране на Моторола 6800. По тази причина тази ни квалификация беше напълно излишна в резюметата, но на нас ни взе доста време докато разберем, че на трудовия пазар в САЩ широкият спектър от познания и опит, с които ние се опитвахме да "парадираме" в резюметата си, възбуждаше само подозрения и съмнения, което беше фатално за нашите попълзновения, още повече, че потенциалните работодатели нямаха никакъв начин да проверят каквато и да е част от това, за което пишехме, че сме работили, а това също много ги тревожеше.

Сериозен проблем се оказа и статута ни в САЩ. Ние трябваше да получим "зелени карти" една година след влизане в страната, а в тези редки случаи, когато някой се отзоваваше на резюметата ни, той неизбежно задаваше въпроса дали имаме "зелена карта". В подобни случаи ние се впускахме в забъркани обяснения за статута ни, които при особено "добрия" ни английски възбуждаха само още по-големи подозрения, че в нашата работа има нещо гнило, а това беше достатъчно потенциалните работодатели да се задоволят само с един телефонен разговор, вероятно съжалявайки за загубеното време.

Вече споменах, че английският ни далеч не беше блестящ, но всъщност положението на Юлия в тази насока беше дори по-лошо. Тя не разбираше когато ѝ говореха по телефона и затова, когато я търсеха във връзка с кандидатстване за работа, нея винаги я "нямаше", като беше "излязла за малко"!. Аз нямах проблеми да разбирам, когато ми говорят и се опитвах да "завържа" разговор с потенциалния работодател или рекрутор с "разузнавателна цел", т.е. да получа максимална информация за това, какво той би питал Юлия и ако можеше да разбера, какви отговори биха предизвикали най-голямо удовлетворение в неспокойната му търсеща истината душа?

За правилността и акцента на нашия говорим английски дори няма да пиша! Ние и до ден днешен говорим с доста силен акцент, а какво е било в тези първи месеци в Америка дори не искам да си представям!

Доста бързо съобразихме, че ако имаме втори апарат, вързан към телефонната ни линия, то аз бих могъл да подслушвам, когато Юлия говори с работодатели рекрутори и да се опитвам да ѝ помагам със знаци и шепот. Сдобихме се със втори апарат и в тази насока нещата се поуталожиха, а и Юлия започна да разбира повече или поне преодоля паниката, която неизбежно депресираше и без това незавидните ѝ познания по английски.

По онова време често си спомняхме думите на Енрико дел Бело, че един ден в Америка ще мечтаем за бедните, но иначе безгрижни дни прекарани в Рим!

И така, през нерадостните месеци на лятото и есента на 1986 година, нашите резюмета преминаха през много редакции и скоро никой не би могъл да познае от тях старшия научен сътрудник Теодор Атанасов и научната сътрудничка Юлия Атанасова от ЦИИТ! Изброяваха се проекти в областта на банковото дело, счетоводството, управление на складово стопанство, управление на транспорт, кадрови системи и какво ли още не, което бяхме разбрали или си мислехме, че се търси на пазара на труда.

Разбира се всички тези тематики не се срещаха в едно копие на резюметата, а бяха разхвърляни по най-различни издания, в зависимост къде и за какво сме кандидатствали. Внимавахме само да не изпратим резюмета с неправилна комбинация от знания и опит, защото това означаваше загубен шанс за работа. По всяка от системите от нашия "икспириънс" си бяхме приготвили кратки обяснения какво точно сме правили и в кои подсистеми сме работили. Разбира се всичко това беше фантасмагория, но ние се надявахме, че все някъде щеше да хване място и някой не особено запознат с работата началник щеше да ни повярва. Много ни помагаше Б., който безропотно печаташе на служебните принтери във фирмата, за която работеше като контрактор, безбройните модификации на нашите резюмета.

През това време ние здраво залегнахме да учим Cobol, CICS, Natural/Adabas, IMS и какво ли не друго, което ни попадаше под ръка и имаше шанс да ни потрябва. Слава Богу, че Б. и НТ ни доставиха книги от изданията на IBM и Software AG, та имаше откъде да научим компонентите и езиците, за които претендирахме, че сме толкова големи специалисти!

В един момент Б. даже намери работа на Юлия в една фирма, която имаше машина Бъроуз и работеше за някакви малки банки. Главният програмист на групата беше един румънец, а и един приятел на Б. работеше в същата фирма като програмист. Това неизбежно изигра роля при назначаването на Юлия. Ние не бяхме особено щастливи, защото бяхме чували само за Бъроуз, а програмирането се извършваше на Cobol, който току-що бяхме започнали да учим. Телекомуникацията им нямаше нищо общо с тази на IBM, а и заплатата беше трагична – 25000 долара на година. Освен това, ако Юлия започнеше работа преди мен, то аз, без кола, оставах вързан в къщи, без възможности да ходя на интервюта и да търся работа.

Румънецът излезе в отпуск и остави на Юлия една програма за довършване. Началникът обаче беше останал с впечатление, че програмата е готова и Юлия трябва да направи само дребни промени. Това далеч не отговаряше на истинското положение, но началникът започна да нервничи и един ден заявил на Юлия, че не са доволни от работата ѝ. В същото време вкъщи аз бях мобилизиран да разбера как работи програмата по листинга от компилацията ѝ и да оказвам на Юлия помощ със съвети и консултации всяка вечер. Положението ставаше все по-напрегнато и напрегнато. Ние се придвижвахме, но доста бавно, което за началника, който погрешно мислеше, че програмата е работила преди модификациите на Юлия, ставаше все по-нервен и по-нервен. Най-накрая той заявил на Юлия, че е уволнена. Тогава Юлия, нямайки какво да губи, му казала, че програмата никога не е работила и му демонстрирала това с оригиналното копие. Освен това тя му показала, че много неща от програмата вече функционират. Началникът ѝ даде една седмица да завърши програмата. Междувременно румънецът се върна и ситуацията се изясни. Програмата най-накрая тръгна и въпросният началник едва ли не се извинил на Юлия и ѝ казал, че не е необходимо да напуска. Юлия обаче му отговорила, че след цялата история тя му няма доверие и ще напусне, като при това "гордо" се отказала от остатъка от заплатата си за времето, през което е работила. Настъпила голяма суматоха. Дотичал и шефа на личен състав да я уговаря да не напуска, но тя заявила, че няма да промени решението си. Накарали я да подпише, че няма материални претенции към фирмата и тя си пристигна хем разстроена хем доволна.

По това време ние имахме проблема, че след като Юлия е почнала работа, трябва да обявим пред социалните служби, за да ни прекратят плащанията. Денят, в който тя се върна и ми каза, че е напуснала, аз се канех да се обаждам до социалната служба, но някакъв вътрешен глас ме накара да отложа за следващия ден. Човек трудно може да си представи облекчението, което изпитах, че не съм се обадил. То беше толкова голямо, че напълно потисна притесненията от неуспешния старт на Юлия на трудовия пазар, още повече, че нито заплатата, нито фирмата представляваха някакво бижу, загубата на което би трябвало да ни натъжи! Наистина след по-малко от година тази фирма фалира, с което Юлия за пръв път демонстрира "шестото си чувство" по отношение на стабилността на работодателите си, което до края на трудовия ѝ стаж ѝ казваше кога е време да приключи трудовата си кариера във фирмата, за която работи в момента.

Неуспешният старт неизбежно депресира Юлия. Все по-често и по-често тя напираше да почва работа като миячка на съдове или като сервитьорка в някой ресторант. Трябваше да прилагам цялото си красноречие, за да я убеждавам, че това е ужасно грешен ход, който ще предопредели кариерата ѝ в Америка, а и бъдещето на цялото семейство. Работейки по цял ден тежък физически труд, тя нямаше да може да се готви по програмиране и щеше да си загуби шансовете да влезе в тази високо платена професия. Сочех ѝ за пример НТ, който години се беше борил да стане програмист, а тя от програмист искаше да стане келнерка!

Депресията на Юлия стигна до там, че един ден Тери я заварил да си блъска главата в стената и да плаче. Изплашен той я попитал какво прави и тя му казала, че не може повече да издържа, а и Господ не отговаря на молбите ѝ да си намерим работа! Тери ѝ отговорил, че очевидно Господ няма, защото и той му се е молил да си намерим работа, но и на неговите молби нямало отговор! Изглежда от цялото семейство само на мен не ми е дошло на ума да се обръщам към Всевишния за помощ, но предполагам, че това не е влошило шансовете ни в тази насока.

През целия този нерадостен период от живота ни, аз бях благодарен на останалата част от семейството, че никога не ме упрекнаха за идеята ми да емигрираме. В България аз бях докаран до крайно нервно напрежение от безперспективността на режима и разочарованието ми от провала на реализацията на идеите за социално равенство и относително благоденствие за всички, базирано на приноса на всеки един от нас, че не можех повече да търпя мълчаливо да понасям издевателствата на системата, в която бях възпитан да вярвам. Юлия и Тери обаче, нямаха подобни терзания и доверието, с което се съгласиха на емиграция изискваше оправдание, което безнадеждно закъсняваше.

По това време IRC ми предложиха да отида на курсове за обучение за търсене на работа. Изобщо американците са силни по обучението! Има всякакви организации, които обучават по всякакви въпроси, много често дори по такива, по които човек си мисли, че е въпрос на "здрав смисъл", но американците ще предложат обучение и по тези въпроси! Често това се дължи на факта, че държавата плаща за такива дейности в социалната област и предприемчиви американци намират начин да "седнат на масата" с подобни благини и да вземат колкото може повече от благините, докато им се дава възможност за това. Опасявайки се да не "разсърдя" един от малкото благодетели на семейството по онова време, аз приех. Бедата беше, че мястото на обучението беше на около 8 километра от адреса, на който живеехме, и Юлия ме караше до там, но трябваше да се прибирам пеша.

На курса разбрах нещо, което бях започнал да подозирам, а именно, че само около 10-15% от работата се намира чрез обявления от вестници. Основният процент на намирането на работа става чрез препоръки на хора, работещи във фирмите, или чрез други подобни приятелски връзки! Това съвсем не ме утеши, защото ние очевидно нямахме шанс да постъпим на работа чрез връзки, но от друга страна ми обясни защо имаме толкова незначителен, да не кажа нулев, успех в нашето търсене на работа.

На курса ни обясниха и много други неща, свързани с подготвянето на резюметата и представянето им пред рекруторските фирми или потенциални работодатели. Освен това ни направиха и интервюта с тренировъчна цел, като интервютата се записваха на видео. Когато се видях колко измъчен и остарял изглеждам на това видео направо се отчаях и ми се стори, че едва ли ще се намери работодател, който да наеме на работа такъв нещастник като мен!

На курса се случи и една доста любопитна случка. В един момент един от преподавателите ме извика настрана и ме попита дали не съм евреин? Аз изненадано го попитах защо ми задава този въпрос и той ми каза, че ако съм евреин, има начини да ми се помогне да си намеря веднага работа! Казах му, че не съм евреин и той вдигна рамене и ми пожела всичко най-хубаво! По пътя към къщи дълго мислех дали постъпих правилно, като не се обявих за евреин, но реших, че евреите не са толкова прости и няма да ми повярват без някакви доказателства, а аз нямах никакви! Освен това ми се струваше, колкото и да е странно, доста нечестно да се отказвам от рода си за "няколко сребърника".

По това време с нас се свърза В., когото познавахме от България и за когото знаехме, че е избягал с брат си в Австралия. Оказа се, че това за Австралия е било само за заблуда на противника, подобно на нашите опити (доста успешни както се оказа по-късно) да заблуждаваме, че сме в Англия. Те били избягали за Америка през Югославия и използвали хора, емигриращи за Австралия, за да изпращат писма и картички от там.

В. беше дошъл от Финикс, където с брат си си намерили работа като управители на жилищен комплекс. В. по това време беше оставил брат си във Финикс и се беше прехвърлил в LA, като спеше в колата си. Ние му предложихме да дойде да спи при нас, тъй като колата беше на брат му и той си я искаше. В. остана при нас да живее, а за транспорт му служеше един мотоциклет Хонда 125 куб. см.

В. беше дошъл в LA  защото искаше да учи социология в UCLA, макар че беше вече завършил физика в Япония! Освен това той веднага се запретна да си търси жилищен комплекс, който да управлява, за да получи квартира и евентуално малко заплащане. Не след дълго той намери един, но там се търсеше семейство и той предложи на Юлия да я представи като своя жена! Така и стана и В. и Юлия спечелиха интервюто. В. се премести в комплекса, а за Юлия каза на собственика, че тя ще се премести като "освободи квартирата, която са заемали досега". Все пак Юлия ходи на няколко пъти да чисти комплекса заедно с В. След месец В. обяви на собственика на комплекса, че Юлия е заминала за България, а след още два месеца – че тя не иска да се връща от България и май ще се развеждат! Собственикът беше вече свикнал с него и само изразил съчувствието си.

В. пусна мухата на Юлия да отиде да учи нещо в UCLA, като вземе заем за обучение, с който да живеем. Юлия отначало се хвана на въдицата и даже попълни някакви апликации за заеми, но ентусиазмът ѝ бързо се изпари и от тази идея на В. не стана нищо. Все пак Юлия беше на 40 години и на тази възраст не е много лесно да тръгнеш пак да следваш и то със съмнителната идея да вземеш заем, за да изхранваш цяло семейство! Освен това в нашата психика вземането на заем винаги беше свързано с неговото връщане в бъдещето, а от там следваха и сметките, колко ще струва това и така нататък.

Друга щурава идея, която едва не реализирахме, беше да отидем на курсове по програмиране с цел получаване на някакъв документ. Това обаче неизбежно щеше да зачеркне целия ни досегашен опит, който макар и нагласен към изискванията на местния пазар, все пак беше реален и ни даваше шансове да започнем на по-високо стъпало и по-бързо да напреднем в йерархията на финансовата компенсация като програмисти. Освен това се оказа, че заемите, които трябваше да се вземат за подобно "обучение", съвсем не бяха малки, а и успеваемостта в пласиране на работа на завършилите курсовете не беше по-голяма от шансовете, които имахме без подобни курсове. При разговора си с един от рекруторите на една "образователна" организация ние разбрахме, че нищо няма да получим в повече от това, което имахме, за истинските пари, които след това трябваше да връщаме от заема.

Изобщо животът ни не беше без емоции, но голяма част от тях не бяха положителни. Необходимо беше да съберем всички морални сили, на които бяхме способни, защото помощ не идваше от никъде и изглежда единствените, които можеха да ни помогнат, бяхме самите ние!

Все пак от курса по търсене на работа имах една полза, че ми дадоха апликации за кандидатстване за Департамента по обработка на данни на градския съвет на LA. Попълнихме с Юлия документите и зачакахме. Минаха месец-два и получихме съобщение, че ще ни насрочат интервюта. След още месец ми поискаха лекарско заключение за състоянието на зрението ми. Най-накрая, някъде през септември 1986 година, ни извикаха на интервюта. Там научихме, че има към 120 кандидати и решихме, че ние едва ли имаме някакви шансове за успех. След около месец ни съобщиха, че аз съм се класирал на първо място, а Юлия е на пето място сред кандидатите и че скоро ще ни викат на интервюта за конкретни позиции.

Най-накрая на хоризонта се беше появила някаква светлинка!

Разказвач

Борсовите индекси вървят нагоре, а благоденствието на народа – надолу

Тези дни Dow Jones навакса загубата си от 54% от периода 2007-2009 г. и надхвърли 14 300 точки, с което достигна нивото си от 2000 г. При това печалбите на корпорациите, отразени в индекса, са се увеличили общо около 2 пъти, а в същото време средната заплата в САЩ е намаляла с 8% и безработицата е два пъти по-висока!

Причините за тази разлика в посоките на промените на печалбите на корпорациите и благосъстоянието на народа накратко са следните:

1. Повишаване на производителността на труда – корпорациите получават данъчни облекчения от държавата за внедряването на нови технологии и обновяване на технологичната база на дейността им, с което се стимулира повишаването на производителността на труда, т.е. корпорациите постигат същото или по-голямо производство с по-малък брой работници и респективно с по-малък разход на фондове за заплати.

2. Повишена безработица – усъвършенстването на технологиите и внедряването на нови, по-производителни машини освобождава работна ръка, което увеличава безработицата и депресира работната заплата.

3. Глобализацията и облекчените възможности за движение на капитала в световен мащаб позволяват на американските корпорации да разширяват производството си извън Америка, често за сметка на работната сила в САЩ. По-ниските данъци в редица страни и по-ниското ниво на възнагражденията осигуряват на корпорациите по-високи печалби, често при по-ниски изисквания за опазване на околната среда и техниката на безопасността.

4. Политиката на Американската федерална резервна банка за "евтини пари" свали лихвения процент почти до нула, поради което инвестирането в акции стана изгодно.

Богатите притежават излишни средства, които те могат да инвестират в акции и други ценни книжа, носещи печалба. (Нека си спомним поговорката, че "пари при пари отиват".) В същото време основната маса от населението има само толкова пари колкото са му необходими да поддържа работната си сила, поради което то практически не може да участва в дейности, които носят печалби и увеличават финансовите му възможности.

В резултат на това ръстът на доходите през периода от 2000 до 2011 е отишъл в кесиите на 1% от населението, а именно в кесиите на най-богатите в Америка, а останалите 99% не са получили никакъв прираст на доходите си през този период, а реалните им доходи дори са намалели.

Тук е важно да отбележим две показателни числа за промените в заетостта на работната сила в САЩ през този период:

- през 2007 година активната работна сила е наброявала 139 143 000 души;

- през 2012 година тя е наброявала 132 705 000 души.

С други думи армията на безработните в страната се е увеличила с 6.4 милиона души, без да смятаме естествения прираст на населението през този период. При това сега много по-голям процент от работещите са на временни позиции или с намалено работно време, което дава възможност на работодателите да намалят социалните им придобивки (медицинско осигуряване, годишен отпуск и др.) или изобщо да ги лишат от тях. Това естествено води до увеличаване на доходите на единия процент от населението и до намаляване на доходите на останалите 99% от населението.

Реалната минимална часова надница в САЩ непрекъснато намалява от 1968 година досега. Според икономиста John Shmid ако приемем за база сегашната минимална надница от $7.25 и отчитаме инфлацията, то ако минималната надница е била:

- привързана към индекса на инфлацията, както той се изчислява сега, то тя би трябвало да бъде $9.22;

- привързана като процент от средната часова надница, то тя би трябвало да бъде $10.00;

- и ако е била привързана към ръста на производителността на труда, то минималната часова надница би трябвало да бъде $21.72.

Отговорът на въпроса: "Къде се е дянала разликата между сегашното ниво на заплащане и това, което би трябвало да бъде при що-годе справедливо разпределение на благата, създадени от труда на обикновения американец?" е много прост – в кесиите на икономическата олигархия.

В речта си за "Състоянието на съюза" преди малко повече от месец президентът Обама спомена за необходимостта да се увеличи минималната надница и дори намекна, че не би било зле, тя да се привърже към ръста на инфлацията. Реакцията на олигархията и нейните слуги от Средствата за Масова Дезинформация (СМД) не закъсня. Нададе се познатият ми от повече от 20 години вой, че това ще предизвика едва ли не катастрофа на националната икономика, като най-много ще пострада дребният и среден бизнес. Лично аз съм бил свидетел на поне 3 повишения на федералната минимална часова надница досега и нито веднъж тези черни предсказания не са се сбъдвали. Нещо повече, статистиката говори, че щатите с минимална надница по-висока от федералната, имат по-висока заетост в малките и средните бизнеси и изобщо болшинството от хората с минимални надници работят не в малкия и средния бизнес, а за големите многомилионни и многомилиардни корпорации от типа на Уолмарт, МакДоналд и тези от сферата на хотелския бизнес. Оказва се, че през 1968 година, когато реалната минимална надница е била по-висока отколкото сега, безработицата е била 3.6%, а сега е 7.8%. При това методологията за отчитане на безработицата от 1968 година досега е сменяна няколко пъти с цел да се "уйдурдисат" по-ниски проценти на безработицата, така че ако сегашната безработица от 7.8% се изчислява по методологията от онези времена, то тя не е изключено да се окаже повече от два пъти по-висока.

Вероятно всички са чули, че след шумихата около "фискалната пропаст" сега се надига нова шумиха във връзка с така нареченото "секвестиране" на бюджетните разходи. С две думи, ситуацията е следната:

- бюджетният дефицит на САЩ е близо един трилион долара на година;

- за да се ликвидира или поне да се намали този дефицит, е необходимо или да се повишат данъците на всички, или поне на някои класи от американските данъкоплатци, или да се съкратят бюджетните разходи, или в някаква степен да се направят и двете неща;

- републиканците, които имат мнозинство в долната камара на Конгреса, не дават и дума да се издума за увеличаване на данъците, но нямат нищо против да се съкратят разходите за социални нужди;

- демократите, които имат мнозинство в Сената са против намаляване на социалните разходи, но са готови да увеличат данъците на по-богатата част от населението, а също така и да се намалят разходите за министерството на войната.

В резултат на това преди повече от година беше прието временно компромисно решение, че ако не се достигне до съгласие по въпроса за намаляване на бюджетния дефицит, то ще се приложи поголовно съкращение на разходите, ако не се лъжа с около 3%, която и мярка получи названието "секвестиране" на бюджета. Според редица икономисти "секвестирането" ще доведе до спад в темповете на възстановяване на икономиката и дори до нова рецесия. Като доказателство за тази опасност се сочи Европа, където мерките за намаляване на държавните разходи през последните години доведоха до задълбочаване на рецесията. Струва ми се, че и финансовата политика на министър Дянков се характеризираше с известни елементи на ограничаване на държавните разходи, което доведе до голяма степен и до падането на правителството на Бойко Борисов. Впрочем, допускам, че компетентността на хората в България по този въпрос е по-голяма от моята.

Дилетант

Емиграция: 18. Адаптацията

След като пристигнахме в Лос Анжелис и си отспахме, започнахме да правим планове с какво и как да стартираме новия си живот. Решихме, че най-важното е Тери да тръгне на училище. Опасността да изпусне годината беше голяма, защото беше вече началото на март, а той не беше ходил дори един ден на училище. Още на следващия ден съпругата на Б. и Юлия отидоха в училището, в района на което Б. и семейството му живееха, и записаха Тери в класа, в който той трябваше да е учил в България. Естествено ние нямахме никакви документи, с които да потвърдим че той доскоро е посещавал този клас в България, нито дори да потвърдим какво е учил до този момент, но обещахме да предадем каквото можем от организацията, която ни спонсорираше, а именно IRC. За наше удивление в училището не възразиха и го приеха. Основната беда беше, че той не знаеше английски, ако се изключи това, че в София беше го учил като чужд език около една година в "Юрий Гагарин".

Оказа се, че Тери няма здрави обувки, с които да ходи на училище. От България ние му бяхме купили нови маратонки адидас, които грижливо пазехме и не му давахме да ги носи в Италия, но когато му ги дадохме да ги обуе в Америка, с ужас установихме, че те са му умалели! За щастие този проблем Тери реши сам. На втория ден след пристигането ни, той отиде със сина на Б. да играе в училищния двор и се върна с ... чифт практически нови маратонки. Спомняйки си за неговите похождения с мандарините в Клаудия, аз подробно го разпитах къде и как е намерил обувките? По думите му, а версията му беше подкрепена и от сина на Б., той беше намерил обувките в двора на училището, оставени до оградата. Най-вероятно някое дете се беше преобуло, за да играе, а след това си беше забравило обувките. Сигурно трябваше да отнесем обувките в администрацията на училището, но ние решихме, че това е подарък от съдбата, а да се отказват подаръци на съдбата в такъв момент е опасно, защото тя може да се обиди и да ни направи живота по-черен отколкото изглеждаше, че той щеше да бъде в близкото бъдеще.

Друга важна задача беше да се представим в офиса на IRC в Лос Анжелис и да направим каквото се изискваше от нас за регистрация в Калифорния. Два-три дена след пристигането ни съпругата на Б. ни откара до офиса и там попълнихме сума документи, най-важните от които бяха молби за социална помощ (тъй като бяхме приети в САЩ като политически емигранти, имахме право на социална помощ, особено като се има предвид, че имахме и дете.). Дадоха ни и заем от няколкостотин долара за начални разходи, докато започнем да получаваме социалната помощ. Освен това ни дадоха пари, отново на заем, за да си намерим квартира и да платим депозит и първи наем. Доста бързо дълговете ни към IRC достигнаха около 2000 долара, в които влизаха и 810 долара заем за самолетните билети, сума, за която избягвахме да мислим кога и как ще връщаме, като се има предвид, че наши пари в момента имахме само 60 швейцарски франка, които по това време бяха някъде към стотина долара.

Следващата задача беше да си намерим квартира. Тук отново ни помогна съпругата на Б. Тя намери един едностаен (хол с кухненски бокс и спалня) апартамент в Торанс, на ъгъла на улица 204 и Western авеню. Блокчето беше ново, на два етажа, и имаше около десетина дванадесет апартамента, които излизаха на открита тераса-коридор. Имаше и гараж за коли, макар че кола все още нямахме, но наличието на гараж беше хубаво нещо, защото районът не правеше впечатление на много изискан. Наемът беше 500 долара. Този наем се видя доста висок на служителят от IRC, който се занимаваше с нас. Според него в Холивуд можело да се намерят и апартаменти за по 350 долара, но съпругата на Б. му обясни, че ние трябва да сме близко до тях, ако организацията иска да ни помогне в търсенето на работа.

Възникна проблема с това, как Тери ще ходи на училище, защото училището, в което го бяхме записали и което беше близо до жилището на Б., беше на около 10 километра от нас! По тази причина първите дни той остана да живее у Б., още повече, че ние нямахме никакви мебели, нито пък съдове и прибори в Торанс. Един ден разбрахме, че някакъв голям универсален магазин е фалирал и затваря, поради което има голяма разпродажба. Отидохме с Б. до магазина и от там купихме един велосипед за Тери, с който той щеше да ходи на училище. Беше страшно, защото училището беше далече и до него се отиваше по 190-та улица, която беше широка и много натоварена, а Тери беше само на 12 години, но нямаше какво да се прави.

Постепенно разни познати на Б. ни дадоха различни стари мебели: един изтумбен диван, пропаднало кресло, втори изтумбен диван, от който взехме дунапреновите възглавници и на земята си направихме легло за мен и Юлия. Дадоха ни даже една автоматична пералня, която, за да тръгне, трябваше да ѝ се помогне, но иначе въртеше дрехите. Посъбрахме и няколко чинии, вилици, лъжици, а за готвене използвахме тенджера, която си носехме от България. Изобщо пообзаведохме се как да е и даже Б. ни даде пари на заем да си купим един маломерен телевизор, който ползвахме дълги години, отначало като основен телевизор, а по-късно, когато започнахме работа и като втори телевизор. Свързаха ни и телефон, а Б. донесе някакъв телефонен апарат, който отвреме-навреме имаше лошия навик да се самоизключва и трябваше да го откачваме от телефонната мрежа за десетина секунди, за да се възстанови достъпа до нея.

Придвижването в L.A. се оказа голям проблем, защото в Южна Калифорния градският транспорт е много слабо развит. На практика почти навсякъде можеше да се отиде с автобус, но автобусите бяха през 40-50 минути, а разстоянията бяха толкова големи, че където и да се опиташ да отидеш ще ти вземе минимум час, а най-вероятно два или три, ако се налага да се правят смени. Това го изпитахме много скоро, когато решихме да отидем сами от Торанс до IRC в центъра на L.А. с градски транспорт. Уж тръгнахме рано, но едва успяхме да стигнем преди да затворят офиса и най-вече – до банката, където трябваше да осребрим чека, за който бяхме отишли. На връщане взехме някакъв автобус, който трябваше да ни закара близо до Б., но той спря по средата на пътя и шофьорът безапелационно обяви, че е до тук, защото му свършва смяната! Слязохме и установихме, че нямаме много ясна представа къде се намираме. Нямаше и кого да питаме, защото по улиците липсваха каквито и да е пешеходци. Най-накрая влязохме в един МакДоналдс, купихме си възможно най-евтините яденета и разпитахме къде се намираме. Много не разбрахме къде сме, но тръгнахме по един широк булевард, по който се движеха десетки коли и само ние като пешеходци. В един момент достигнахме до булевард Прерии, за който ни се струваше, че бяхме чували и решихме да се обадим на Б. по телефона, за да ни каже как да стигнем до тях. Обяснихме му горе-долу къде смятаме, че сме, и той след малко ни звънна с инструкции кой автобус да вземем и докъде да пътуваме. Най-накрая пристигнахме близо до тях и към 6-7 вечерта, капнали от умора се добрахме до къщата им. Общо бяхме пътували и ходили около 7 часа и бяхме трупясали от умора.

След това пътуване повече не се опитахме да ходим пеша, а правехме комбинации с Б., който работеше наблизо до нас и когато имаше някъде да ходим ни оставяше колата си, а Юлия го закарваше до работата, а след това го прибираше. Явно беше, че без кола няма да минем и Б. ни обеща да ни даде заем да си купим някоя трошка.

Първоначално Юлия караше кола нелегално или по-точно тя си мислеше, че кара с българската си книжка. Взехме от Калифорнийския КАТ формуляри и ги попълнихме, а Юлия си насрочи час за шофьорски изпит. С няколко дена усилено четене  и справки по речници за елементарни думи, тя се подготви и си взе писмения изпит със 100%. Когато обаче отиде да се явява на кормуване ѝ поискаха българската книжка и тя я потърси в чантата си, се оказа, че не може да я намери! Как да е се оправихме и Юлия изкара и кормуването без грешка. Загадка само остана изчезването на българската ѝ шофьорска книжка. В крайна сметка Юлия, след продължителни размишления, дойде до извода, че книжката ѝ я бяха откраднали в Рим, в Клаудия. Подозренията паднаха на Пм., който веднаж ѝ поиска ключа от стаята, за да вземе нещо за бебето. По това време Пм. и Пж. се канеха да "бягат отново", този път в Германия и вероятно им трябваше някакъв документ за самоличност, за да се появят в Германия под друго име.

От една обява видяхме, че се продава някакъв Mercury Linx и отидохме да го видим. Продаваше го един симпатичен бразилец, който се опитваше да се заеме с продажба на стари коли. Колата беше много проста, без никакви глезотии, дори без климатик, което ние по това време смятахме за абсолютно ненужен лукс. Взехме колата и така задлъжняхме на Б. с първите 1800 долара. Изобщо дълговете ни нарастваха непрекъснато, а първите опити за търсене на работа, които се изразяваха в изпращане на CV по разни обяви, не водеха до никакъв отзвук, да не говорим за интервюта!

Всяко отиване до дома на Б. аз използвах, за да се уча да печатам по десетопръстната система. Б. имаше един персонален IBM компютър с една много проста и удобна учебна програма за машинопис. За около седмица аз достигнах доста прилична скорост на писане, при това без да гледам клавиатурата.

По онова време за пръв път се сблъсках и с почти маниакалната пристрастеност на американците към секса и способността им да виждат сексуални намеци и експлоатация почти във всяка постъпка. Тогава се разиграваше една истинска трагедия за лов на вещици срещу едно семейство, което притежаваше детски градини. По някакъв начин беше се пуснал слуха, че учителите в тези детски градини са едва ли не до един педофили. Използвайки кукли и насочващи въпроси и намеци, социални работници от органите на властта бяха изтръгнали истории от три, четири и пет годишни деца, за това къде и как са ги докосвали учителите. По телевизията с часове се дискутираше дали може да се вярва на децата и дали методите на разпит, които се прилагаха спрямо тях, дават достоверни резултати. Особено ме порази твърдението на психолозите, че децата никога не лъжат и следователно на техните показания може да се има пълно доверие. Подобни твърдения напълно противоречаха на спомените ми от моето детство и от съвсем пресните ми спомени от детството на сина ни и неговите приятели. Аз все още си спомнях лъжите, които почти непрекъснато трябваше да фабрикувам като дете, за да избегна наказания за белѝ и дори за постъпки, които едва ли щяха да предизвикат сериозни наказания, но можеше да очернят "доброто" ми име пред родители, учители и други възрастни от благоразположението, на които зависеше дали ще получа нещо желано или не. Собствениците на детските градини бяха разорени. Те, както и някои учители, бяха осъдени за педофилия. След години на апелации се оказа, че всичко е измислено от прекалено активни социални работници, а може би и от конкуренцията, но на хората животът им беше почернен, оплют и разорен!

Тогава за пръв път ми мина през ума, че кампаниите на гонения срещу отделни хора и организации може и да не са само явления, присъщи на социализма. Спомних си за Салемските вещици, комисията за антиамериканска дейност на сенатора МакКарти и други подобни събития в историята на Америка и това внесе неизбежни смущения в иначе идеалистичните ми разбирания за американската демокрация.

Около месец-два след пристигането ни бяхме одобрени за социална помощ. Тя се равняваше на 600 долара кеш и около 120 долара купони за храна. Като се имаше предвид, че наемът ни беше 500 долара, то за всичко останало имахме на разположение всичко на всичко 220 долара, при това част от тях бяха купони, за които можехме да купуваме само храна. Слава Богу, че по онова време можеше да се купи преоценена кайма за около 60-70 цента за паунд (малко по-малко от половин килограм). Освен това си купувахме брашно, боб, леща и ориз, от които Юлия готвеше каквото можеше да се сготви от тези продукти. Хляб започнахме да си печем сами и най-честите ни яденета бяха боб, леща, супа топчета и кюфтета яхния.

На един приятел на семейството на Б., когото вече споменах като НТ, му бяха отнели книжката за употреба на алкохол и той предложи на Юлия да го вози с нашата кола срещу заплащане. Заплащането беше мизерно, половината отиваше за бензин, но все пак получавахме някакъв кеш, с който можехме да покрием нужди за телефон, храна и дрехи, които купувахме от магазини на Армията на спасението или от частни разпродажби [т. нар. "гаражни сейлове" през събота и неделя], на които в богатите райони по онова време можеха да се намерят много прилични неща.

Поради грешка в социалната служба, отначало не ни изпращаха чека за парите и купоните по пощата, както му е реда, и се наложи на няколко пъти да ходим – аз и Тери – до най-близкия офис, който беше на около 8 километра от нас. Дотам Юлия ни закарваше с колата на Б., но се връщахме пеша. Всички служители в офиса бяха негри и почти всички получатели на социална помощ също бяха негри. Служителите се отнасяха с неприязън към нас и ни караха да чакаме с часове, като пред нас извикваха всякакви други чакащи. Дори веднаж, след като чакахме цял ден, една негърка се опита да затвори гишето, като ни каза "да дойдем утре". Аз побеснях и заявих, че ако не ни обслужи, ще излезем от сградата само с полиция. Тя се ядоса, но ние бяхме чакали цял ден и някъде в тъмните ъгли на душата ѝ може би се пробуди някакво състрадание и тя ни обслужи и дори уреди да започнем да получаваме социалната си помощ по пощата. Този ден, вървейки по булеварда, гладни като кучета и капнали от умора, ни спря един огромен негър и ни излезе с номера, че е свършил бензина и му трябват долар-два, за да зареди колкото да се прибере в къщи. Аз хвърлих един поглед наоколо и видях, че освен летящите по булеварда коли, наоколо не се вижда жив човек, а ние се намирахме в един от най-бедните и престъпни квартали на града, така наречения южно-централен район на L.A. Бръкнах в джоба си и извадих всички монети, които имах и ги дадох на негъра, молейки се да не вземе да ме бърка, защото щеше да открие чека и купоните. Казах му, че и ние сме закъсали и това са всичките пари, които имаме. Видът ни беше достатъчно беден и опърпан и човекът прибра монетите изръмжа нещо и си замина.

Единственият светъл момент през тези начални месеци на адаптация в Америка, беше грамотата, която Тери получи за отличен успех и старание при завършването на учебната година. Грамотата беше подписана от президента Рейгън и такива грамоти в училището бяха връчени само на четири деца. След години Юлия съвсем случайно намери няколко касети, на които Тери се беше записвал като е учил английски думи. Всяка дума той повтаряше по няколко пъти със значението ѝ на български, спелвайки я също така по английски. Оказа се, че ние не сме имали никаква представа от усилията, които Тери е полагал, за да научи колкото се може по-бързо езика.

Разказвач