След като пристигнахме в Лос Анжелис и си отспахме, започнахме да правим планове с какво и как да стартираме новия си живот. Решихме, че най-важното е Тери да тръгне на училище. Опасността да изпусне годината беше голяма, защото беше вече началото на март, а той не беше ходил дори един ден на училище. Още на следващия ден съпругата на Б. и Юлия отидоха в училището, в района на което Б. и семейството му живееха, и записаха Тери в класа, в който той трябваше да е учил в България. Естествено ние нямахме никакви документи, с които да потвърдим че той доскоро е посещавал този клас в България, нито дори да потвърдим какво е учил до този момент, но обещахме да предадем каквото можем от организацията, която ни спонсорираше, а именно IRC. За наше удивление в училището не възразиха и го приеха. Основната беда беше, че той не знаеше английски, ако се изключи това, че в София беше го учил като чужд език около една година в "Юрий Гагарин".
Оказа се, че Тери няма здрави обувки, с които да ходи на училище. От България ние му бяхме купили нови маратонки адидас, които грижливо пазехме и не му давахме да ги носи в Италия, но когато му ги дадохме да ги обуе в Америка, с ужас установихме, че те са му умалели! За щастие този проблем Тери реши сам. На втория ден след пристигането ни, той отиде със сина на Б. да играе в училищния двор и се върна с ... чифт практически нови маратонки. Спомняйки си за неговите похождения с мандарините в Клаудия, аз подробно го разпитах къде и как е намерил обувките? По думите му, а версията му беше подкрепена и от сина на Б., той беше намерил обувките в двора на училището, оставени до оградата. Най-вероятно някое дете се беше преобуло, за да играе, а след това си беше забравило обувките. Сигурно трябваше да отнесем обувките в администрацията на училището, но ние решихме, че това е подарък от съдбата, а да се отказват подаръци на съдбата в такъв момент е опасно, защото тя може да се обиди и да ни направи живота по-черен отколкото изглеждаше, че той щеше да бъде в близкото бъдеще.
Друга важна задача беше да се представим в офиса на IRC в Лос Анжелис и да направим каквото се изискваше от нас за регистрация в Калифорния. Два-три дена след пристигането ни съпругата на Б. ни откара до офиса и там попълнихме сума документи, най-важните от които бяха молби за социална помощ (тъй като бяхме приети в САЩ като политически емигранти, имахме право на социална помощ, особено като се има предвид, че имахме и дете.). Дадоха ни и заем от няколкостотин долара за начални разходи, докато започнем да получаваме социалната помощ. Освен това ни дадоха пари, отново на заем, за да си намерим квартира и да платим депозит и първи наем. Доста бързо дълговете ни към IRC достигнаха около 2000 долара, в които влизаха и 810 долара заем за самолетните билети, сума, за която избягвахме да мислим кога и как ще връщаме, като се има предвид, че наши пари в момента имахме само 60 швейцарски франка, които по това време бяха някъде към стотина долара.
Следващата задача беше да си намерим квартира. Тук отново ни помогна съпругата на Б. Тя намери един едностаен (хол с кухненски бокс и спалня) апартамент в Торанс, на ъгъла на улица 204 и Western авеню. Блокчето беше ново, на два етажа, и имаше около десетина дванадесет апартамента, които излизаха на открита тераса-коридор. Имаше и гараж за коли, макар че кола все още нямахме, но наличието на гараж беше хубаво нещо, защото районът не правеше впечатление на много изискан. Наемът беше 500 долара. Този наем се видя доста висок на служителят от IRC, който се занимаваше с нас. Според него в Холивуд можело да се намерят и апартаменти за по 350 долара, но съпругата на Б. му обясни, че ние трябва да сме близко до тях, ако организацията иска да ни помогне в търсенето на работа.
Възникна проблема с това, как Тери ще ходи на училище, защото училището, в което го бяхме записали и което беше близо до жилището на Б., беше на около 10 километра от нас! По тази причина първите дни той остана да живее у Б., още повече, че ние нямахме никакви мебели, нито пък съдове и прибори в Торанс. Един ден разбрахме, че някакъв голям универсален магазин е фалирал и затваря, поради което има голяма разпродажба. Отидохме с Б. до магазина и от там купихме един велосипед за Тери, с който той щеше да ходи на училище. Беше страшно, защото училището беше далече и до него се отиваше по 190-та улица, която беше широка и много натоварена, а Тери беше само на 12 години, но нямаше какво да се прави.
Постепенно разни познати на Б. ни дадоха различни стари мебели: един изтумбен диван, пропаднало кресло, втори изтумбен диван, от който взехме дунапреновите възглавници и на земята си направихме легло за мен и Юлия. Дадоха ни даже една автоматична пералня, която, за да тръгне, трябваше да ѝ се помогне, но иначе въртеше дрехите. Посъбрахме и няколко чинии, вилици, лъжици, а за готвене използвахме тенджера, която си носехме от България. Изобщо пообзаведохме се как да е и даже Б. ни даде пари на заем да си купим един маломерен телевизор, който ползвахме дълги години, отначало като основен телевизор, а по-късно, когато започнахме работа и като втори телевизор. Свързаха ни и телефон, а Б. донесе някакъв телефонен апарат, който отвреме-навреме имаше лошия навик да се самоизключва и трябваше да го откачваме от телефонната мрежа за десетина секунди, за да се възстанови достъпа до нея.
Придвижването в L.A. се оказа голям проблем, защото в Южна Калифорния градският транспорт е много слабо развит. На практика почти навсякъде можеше да се отиде с автобус, но автобусите бяха през 40-50 минути, а разстоянията бяха толкова големи, че където и да се опиташ да отидеш ще ти вземе минимум час, а най-вероятно два или три, ако се налага да се правят смени. Това го изпитахме много скоро, когато решихме да отидем сами от Торанс до IRC в центъра на L.А. с градски транспорт. Уж тръгнахме рано, но едва успяхме да стигнем преди да затворят офиса и най-вече – до банката, където трябваше да осребрим чека, за който бяхме отишли. На връщане взехме някакъв автобус, който трябваше да ни закара близо до Б., но той спря по средата на пътя и шофьорът безапелационно обяви, че е до тук, защото му свършва смяната! Слязохме и установихме, че нямаме много ясна представа къде се намираме. Нямаше и кого да питаме, защото по улиците липсваха каквито и да е пешеходци. Най-накрая влязохме в един МакДоналдс, купихме си възможно най-евтините яденета и разпитахме къде се намираме. Много не разбрахме къде сме, но тръгнахме по един широк булевард, по който се движеха десетки коли и само ние като пешеходци. В един момент достигнахме до булевард Прерии, за който ни се струваше, че бяхме чували и решихме да се обадим на Б. по телефона, за да ни каже как да стигнем до тях. Обяснихме му горе-долу къде смятаме, че сме, и той след малко ни звънна с инструкции кой автобус да вземем и докъде да пътуваме. Най-накрая пристигнахме близо до тях и към 6-7 вечерта, капнали от умора се добрахме до къщата им. Общо бяхме пътували и ходили около 7 часа и бяхме трупясали от умора.
След това пътуване повече не се опитахме да ходим пеша, а правехме комбинации с Б., който работеше наблизо до нас и когато имаше някъде да ходим ни оставяше колата си, а Юлия го закарваше до работата, а след това го прибираше. Явно беше, че без кола няма да минем и Б. ни обеща да ни даде заем да си купим някоя трошка.
Първоначално Юлия караше кола нелегално или по-точно тя си мислеше, че кара с българската си книжка. Взехме от Калифорнийския КАТ формуляри и ги попълнихме, а Юлия си насрочи час за шофьорски изпит. С няколко дена усилено четене и справки по речници за елементарни думи, тя се подготви и си взе писмения изпит със 100%. Когато обаче отиде да се явява на кормуване ѝ поискаха българската книжка и тя я потърси в чантата си, се оказа, че не може да я намери! Как да е се оправихме и Юлия изкара и кормуването без грешка. Загадка само остана изчезването на българската ѝ шофьорска книжка. В крайна сметка Юлия, след продължителни размишления, дойде до извода, че книжката ѝ я бяха откраднали в Рим, в Клаудия. Подозренията паднаха на Пм., който веднаж ѝ поиска ключа от стаята, за да вземе нещо за бебето. По това време Пм. и Пж. се канеха да "бягат отново", този път в Германия и вероятно им трябваше някакъв документ за самоличност, за да се появят в Германия под друго име.
От една обява видяхме, че се продава някакъв Mercury Linx и отидохме да го видим. Продаваше го един симпатичен бразилец, който се опитваше да се заеме с продажба на стари коли. Колата беше много проста, без никакви глезотии, дори без климатик, което ние по това време смятахме за абсолютно ненужен лукс. Взехме колата и така задлъжняхме на Б. с първите 1800 долара. Изобщо дълговете ни нарастваха непрекъснато, а първите опити за търсене на работа, които се изразяваха в изпращане на CV по разни обяви, не водеха до никакъв отзвук, да не говорим за интервюта!
Всяко отиване до дома на Б. аз използвах, за да се уча да печатам по десетопръстната система. Б. имаше един персонален IBM компютър с една много проста и удобна учебна програма за машинопис. За около седмица аз достигнах доста прилична скорост на писане, при това без да гледам клавиатурата.
По онова време за пръв път се сблъсках и с почти маниакалната пристрастеност на американците към секса и способността им да виждат сексуални намеци и експлоатация почти във всяка постъпка. Тогава се разиграваше една истинска трагедия за лов на вещици срещу едно семейство, което притежаваше детски градини. По някакъв начин беше се пуснал слуха, че учителите в тези детски градини са едва ли не до един педофили. Използвайки кукли и насочващи въпроси и намеци, социални работници от органите на властта бяха изтръгнали истории от три, четири и пет годишни деца, за това къде и как са ги докосвали учителите. По телевизията с часове се дискутираше дали може да се вярва на децата и дали методите на разпит, които се прилагаха спрямо тях, дават достоверни резултати. Особено ме порази твърдението на психолозите, че децата никога не лъжат и следователно на техните показания може да се има пълно доверие. Подобни твърдения напълно противоречаха на спомените ми от моето детство и от съвсем пресните ми спомени от детството на сина ни и неговите приятели. Аз все още си спомнях лъжите, които почти непрекъснато трябваше да фабрикувам като дете, за да избегна наказания за белѝ и дори за постъпки, които едва ли щяха да предизвикат сериозни наказания, но можеше да очернят "доброто" ми име пред родители, учители и други възрастни от благоразположението, на които зависеше дали ще получа нещо желано или не. Собствениците на детските градини бяха разорени. Те, както и някои учители, бяха осъдени за педофилия. След години на апелации се оказа, че всичко е измислено от прекалено активни социални работници, а може би и от конкуренцията, но на хората животът им беше почернен, оплют и разорен!
Тогава за пръв път ми мина през ума, че кампаниите на гонения срещу отделни хора и организации може и да не са само явления, присъщи на социализма. Спомних си за Салемските вещици, комисията за антиамериканска дейност на сенатора МакКарти и други подобни събития в историята на Америка и това внесе неизбежни смущения в иначе идеалистичните ми разбирания за американската демокрация.
Около месец-два след пристигането ни бяхме одобрени за социална помощ. Тя се равняваше на 600 долара кеш и около 120 долара купони за храна. Като се имаше предвид, че наемът ни беше 500 долара, то за всичко останало имахме на разположение всичко на всичко 220 долара, при това част от тях бяха купони, за които можехме да купуваме само храна. Слава Богу, че по онова време можеше да се купи преоценена кайма за около 60-70 цента за паунд (малко по-малко от половин килограм). Освен това си купувахме брашно, боб, леща и ориз, от които Юлия готвеше каквото можеше да се сготви от тези продукти. Хляб започнахме да си печем сами и най-честите ни яденета бяха боб, леща, супа топчета и кюфтета яхния.
На един приятел на семейството на Б., когото вече споменах като НТ, му бяха отнели книжката за употреба на алкохол и той предложи на Юлия да го вози с нашата кола срещу заплащане. Заплащането беше мизерно, половината отиваше за бензин, но все пак получавахме някакъв кеш, с който можехме да покрием нужди за телефон, храна и дрехи, които купувахме от магазини на Армията на спасението или от частни разпродажби [т. нар. "гаражни сейлове" през събота и неделя], на които в богатите райони по онова време можеха да се намерят много прилични неща.
Поради грешка в социалната служба, отначало не ни изпращаха чека за парите и купоните по пощата, както му е реда, и се наложи на няколко пъти да ходим – аз и Тери – до най-близкия офис, който беше на около 8 километра от нас. Дотам Юлия ни закарваше с колата на Б., но се връщахме пеша. Всички служители в офиса бяха негри и почти всички получатели на социална помощ също бяха негри. Служителите се отнасяха с неприязън към нас и ни караха да чакаме с часове, като пред нас извикваха всякакви други чакащи. Дори веднаж, след като чакахме цял ден, една негърка се опита да затвори гишето, като ни каза "да дойдем утре". Аз побеснях и заявих, че ако не ни обслужи, ще излезем от сградата само с полиция. Тя се ядоса, но ние бяхме чакали цял ден и някъде в тъмните ъгли на душата ѝ може би се пробуди някакво състрадание и тя ни обслужи и дори уреди да започнем да получаваме социалната си помощ по пощата. Този ден, вървейки по булеварда, гладни като кучета и капнали от умора, ни спря един огромен негър и ни излезе с номера, че е свършил бензина и му трябват долар-два, за да зареди колкото да се прибере в къщи. Аз хвърлих един поглед наоколо и видях, че освен летящите по булеварда коли, наоколо не се вижда жив човек, а ние се намирахме в един от най-бедните и престъпни квартали на града, така наречения южно-централен район на L.A. Бръкнах в джоба си и извадих всички монети, които имах и ги дадох на негъра, молейки се да не вземе да ме бърка, защото щеше да открие чека и купоните. Казах му, че и ние сме закъсали и това са всичките пари, които имаме. Видът ни беше достатъчно беден и опърпан и човекът прибра монетите изръмжа нещо и си замина.
Единственият светъл момент през тези начални месеци на адаптация в Америка, беше грамотата, която Тери получи за отличен успех и старание при завършването на учебната година. Грамотата беше подписана от президента Рейгън и такива грамоти в училището бяха връчени само на четири деца. След години Юлия съвсем случайно намери няколко касети, на които Тери се беше записвал като е учил английски думи. Всяка дума той повтаряше по няколко пъти със значението ѝ на български, спелвайки я също така по английски. Оказа се, че ние не сме имали никаква представа от усилията, които Тери е полагал, за да научи колкото се може по-бързо езика.
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар