В края на 80-те години ние често ходехме до Лас Вегас. Тогава човек можеше да се нахрани богато за 3-4 долара в бюфетите към казината и да си похарчи 10-15 долара на автоматите, без с това да си затрудни особено финансите. При тези посещения в "столицата на хазарта" ние отсядахме у един приятел, с който се бяхме запознали в ЛА и който от самото начало беше проявил симпатии към нашето семейство и дори се беше опитал да ни помогне да си намерим работа.
Един петък, рано привечер, ние се натоварихме на Линкса и запрашихме към Лас Вегас. Беше горещо, а колата ни нямаше климатик, но ние все още не се бяхме разглезили от удобствата на цивилизацията и с широко отворени прозорци, през които духаше парещият вятър на пустинята, се носехме по автострадата сред колоната от автомобили, пълни с калифорнийци, желаещи да загубят някой и друг долар в казината.
В Лас Вегас пристигнахме късно и едвам намерихме нашия приятел, който наскоро си беше сменил квартирата. Разменихме няколко приказки и се натъркаляхме в единия ъгъл на хола. Заспахме мигновено.
Сутринта се събудихме късно. Юлия започна да приготвя закуска и не след дълго от спалните се показаха двама рошави субекта, които се оказа, че са съквартиранти на нашия приятел. Те се включиха в подготовката на закуската, а скоро отнякъде се появи и нашият приятел, който извърши формалното представяне между нас и неговите съквартиранти.
Седнахме да закусваме - по чаша кафе и сандвичи с масло и кашкавал. Завърза се разговор за живота, за това кой откъде идва и с какво се е занимавал в България. Не знам как стана дума за Бевърли хилс и меншъните на богаташите там, но единият от съквартирантите, който ще нарека Жоро, с презрение промърмори: "Меншъни ... Това са кокошарници, а не меншъни! Аз какъв меншън имах в България ...!"
Ние зяпнахме, а той продължи: "В София аз бях управител на супермаркет и си бях направил такава вила, че тукашните меншъни са най-обикновени бараки в сравнение с нея!"
Аз деликатно попитах как е възможно един управител на супермаркет да си направи такава вила, за каквато говори той, а Жорката ми отговори просто и ясно: "Шоколадената фабрика в Своге три години произвеждаше "троен лешник" едва ли не само за мен!"
Нашият приятел извади отнякъде половин бутилка уиски и сипа по чашка за стимулиране на разговора. Жорката постепенно придобиваше блажен вид и се унасяше в спомените за недалечното щастливо и богато минало. След малко той започна разказа си, който предавам по-долу от негово име, в първо лице.
Моят супермаркет беше голям и се намираше в един от новозастроените квартали на столицата. В района практически нямаше други магазини и затова хората идваха при мен, ако не искаха да влачат из калта мрежите от центъра. Най-благословеното нещо за търговците в България беше дефицита. Където го нямаше, ние се стараехме да го създадем. Например дефицитни бяха луканките и суджуците, поради което аз винаги имах на разположение няколко вида, които бяха много полезни в отношенията ми със стопанската милиция и другите представители на властта. Идва например някой началник от стопанската да пазарува и аз веднага минавам случайно край него. Поздравяваме се и аз забелязвам, че той пазарува големи количества, като за рожден или имен ден. Между другото му подмятам, че имаме нещо дефицитно, което може да го интересува. Поканвам го в офиса си и там му вадя няколко луканки. Той ахва и ми благодари, защото това ще бъде голяма изненада за гостите на рождения му ден. Прибира луканките и някак си нерешително посяга към задния джоб да си извади портмонето, но аз великодушно му казвам, че няма да е удобно сега, защото няма свободен касов апарат и ще плати друг път. Той е още по-благодарен, а аз тогава му изваждам кутия "троен лешник" и той е направо сразен. Този път не посяга към задния джоб, но се разбираме с погледи, че и това ще отиде в сметката за "друг път".
Най-големият удар обаче беше с тройния лешник. Успях да се договоря с началниците на шоколадената в Своге и в продължение на две-три години при мен винаги имаше от тези бонбони. Разбира се не на щандовете, там те се появяваха само отвреме-навреме, колкото да поддържат реномето на супермаркета. Аз си бях организирал снабдителна мрежа и ги разпределях и по други супермаркети, за което получавах по нещо на ръка.
Та от тези приходи и направих вилата. Преписах я на жената и децата, защото знаех, че рано или късно ще стане гаф и ще трябва да се спасявам.
Специалните ми връзки със дейците от стопанската служеха като сигнална система, за да усетя кога е настъпил часа да се спасявам. По едно време забелязах, че стопанските някак започнаха да ме отбягват. Прекарах един в кюшето веднъж и срещу няколко суджука той ми каза, че се носи слух, че е започнала разработка за мен. Явно сигналната ми система работеше и беше време да се спасявам.
Набързо направих някои финансови приготовления, за да осигуря жената и децата, и си подадох документи за екскурзия до Чехия. Оказа се обаче, че сигналната система е сработила с малко закъснение и отказаха да ме пуснат. Тогава задействах резервния вариант. Приятелят, с който се канехме да емигрираме, имаше полски Фиат и решихме той да замине за Унгария през Румъния с Фиата, а аз да преплувам Дунава с лодка. Определихме мястото къде ще мина Дунава и къде в Румъния той ще дойде да ме вземе. Купих си една хубава гумена лодка и леководолазен костюм заедно с непромокаеми ботуши и чанта, за да си сложа в нея дрехите и документите и заминахме – аз за Дунава, а той уж за Унгария.
През една тъмна нощ преплувах с лодката Дунава без проблеми. Излязох на румънския бряг и повлякох лодката да я скрия в някакви шубраци. Преоблякох се в цивилните си дрехи и тръгнах в посоката, в която си мислех, че е селото, където моят човек трябваше да ме прибере. Тук обаче се оказа, че нещата са малко по-различни, отколкото ги бях планирал. На стотина метра откъдето бях скрил лодката се натъкнах на нещо като канал или блато, което нямаше начин да премина или заобиколя. Наложи се да се върна, да довлека лодката и отново да обуя ботушите. Преплувах водното препятствие и отново скрих лодката. Пак се облякох като човек и тръгнах, но отново се натъкнах на водно препятствие. Върнах се взех отново лодката и го преминах и него. Вече не крих лодката, а я влачех след мен, защото наблизо се виждаше друго водно пространство ... Колко блата и канала минах не помня, но най-накрая брегът стана по-висок и аз реших, че съм издрапал от тези тръстики и блата. Отново скрих лодката, облякох се като човек и тръгнах. Наистина, този път излязох на едно шосе и се отправих към близкото село. Оказа се, че е точно това румънско село, в което моят приятел трябваше да ме срещне.
В ранни зори се отзовах в центъра и седнах на една скамейка, която се намираше на автобусна спирка. Зачаках приятеля да се появи и слънцето да изгрее, за да ми постопли кокалите.
На спирката постепенно започнаха да се събират хора, които изглежда чакаха някакъв автобус. Те ме оглеждаха подозрително, защото по всичко личеше, че не съм местен, а това село така или иначе беше в гранична зона. Започнах да се притеснявам, че преди да дойде приятелят ми може да ме арестуват местните власти. Станах от пейката и тръгнах по шосето към края на селото. За нещастие към мен се прилепи някакъв румънец, който буташе един стар велосипед и ме заразпитва какъв съм и откъде съм. Аз му казах на някакъв руски, че съм руснак, инженер-геолог и чакам колеги да ме приберат. Румънецът започна вече да ме гледа съвсем подозрително, а аз започнах да си правя сметката как да го халосам с нещо по главата и къде да го скрия. В този момент в далечината се появи Фиата на моя приятел. Той като ме видял, че съм с някакъв човек, решил, че са ме арестували и ни задмина без да спира. Аз се развиках и се затичах след него. Той спря, аз се метнах в колата, а румънецът се развика нещо и започна да ръкомаха, но ние запрашихме с най-голяма скорост.
Стигнахме Тимишуара, откъдето бяхме решили да купим гумена лодка, за да преплуваме Дунава към Югославия. Започнахме да обикаляме магазините, но се оказа, че те бяха далеч по-бедни от българските и никъде нямаше и следа от гумени лодки. Тогава решихме аз да остана в Тимишуара, а приятелят да замине за Будапеща и да купи лодка от там, след което да се върне и да започнем да търсим къде да преплуваме Дунава.
Аз се настаних в една изоставена, но иначе прилична къща, а приятелят замина за Будапеща. Мислех си, че той ще се върне до два-три дена и го ударих на живот. По ресторантите се запознах с местните чейнджаджии, снабдявах ги с експортни български цигари, а те ме черпеха и хранеха. Изобщо прекарах няколко очарователни дни на забавления и пиршества, но приятелят се забави, а и цигарите и другите стоки, които можеше да използвам за размяна, започнаха да намаляват. Постепенно, за изненада на новите ми приятели, минах в отшелнически режим и започнах да изпадам в депресия. Най-накрая, един ден, приятелят се появи и ми разказа историята на тъжните си приключения.
Пътувайки за Будапеща, той спрял в едно градче да похапне. Седнал на една маса, която била до един отворен прозорец и си оставил чантичката с документите и парите до себе си на масата. Както си ядял, изведнъж видял една ръка, която се протегнала отвън през отворения прозорец, грабнала му чантичката и изчезнала. Приятелят се усетил, когато било много късно. Хвърлил се към прозореца, но там нямало никой – нито ръката и нейният притежател, нито пък чантичката с документите и парите. Той се развикал и някак обяснил на притичалите унгарци какво се е случило, но те му обяснили, че такива неща стават и че той е постъпил много глупаво, като си е оставил ценностите толкова близо до отворения прозорец.
Моят приятел продължил до Будапеща, където си извадил от посолството пасаван за връщане и взел малко пари назаем за бензин. За лодка не можело и дума да става, така че ние бяхме все още в изходната позиция, от която бяхме тръгнали преди седмица, минус парите и документите.
Нямаше какво да правя и споделих с новите си приятели от Тимишуара кои сме и какво се е случило с нас. Те посрещнаха с възторг намеренията ни, само дето ни укориха, че сме искали да купуваме лодка от противните унгарци! На следващия ден те ни донесоха прекрасна десантна лодка, която вероятно бяха придобили от някоя десантна част от войските със специално предназначение. Цената ѝ беше напълно приемлива и ние я заплатихме с комбинация от цигари и германски марки. След това направихме прощално пиршество с представители от подземния свят на Тимишуара и се натоварихме на Фиата в посока обратно към Дунава.
Стигнахме до Дунава и на едно място, на един страничен път, спряхме с разузнавателна цел. Валеше дъжд и ние уж отидохме към храстите да пикаем. В този момент, за голям наш ужас, видяхме двама румънски граничари скрити в едни храсти на около двадесетина метра от нас. Излизаше, че брегът се охранява много сериозно и има секретни постове. Свършихме си работата и уж нехайно и безгрижно се прибрахме в колата, но бяхме много притеснени от откритието си.
Заваля проливен дъжд и вече се смрачаваше. Спряхме в едно село, което беше далечко от Дунава и влязохме в една кръчма да хапнем. Там се запознахме с един румънец и от дума на дума, на смесица от румънски, български и сръбски, се разговорихме и разбрахме, че той живее в едно село на брега на самата река. Ние започнахме активно да го ухажваме с цигари и пиене и той се размекна. Покани ни да му идем на гости за през нощта, като обеща да ни прекара през бариерите въпреки, че нямаме гранични листове.
Когато решихме, че е достатъчно наш човек, ние го изкарахме от кръчмата и го натоварихме на Фиата. Той някак ни насочваше в дъжда, а по бариерите се оказа, че всички го познават и ни пускаха без да ни проверяват документите.
Най-накрая стигнахме до селото му и влязохме в къщата му. Жена му ни посрещна и се разтича да приготви нещо за ядене и пиене. Ние хапнахме надве-натри и изведнъж обявихме, че сме си променили решението и ще продължим, а няма да спим у тях. Той беше вече толкова пиян, че оказа само формална съпротива и скоро заспа на един стол. Ние се натоварихме на колата и се насочихме покрай реката. Спряхме по едно време, надухме лодката, закрепихме я как да е на колата и отново тръгнахме. На едно място, много близо до реката, решихме да си опитаме късмета. Засилихме колата към реката, но тя скоро затъна в калта. Ние скочихме, бързо си облякохме непромокаемите костюми и ботуши, грабнахме лодката и се затичахме в дъжда към реката. Вкарахме лодката във водата, скочихме в нея и загребахме към отсрещния бряг. Почти бяхме достигнали средата на реката, когато от румънския бряг започнаха да стрелят по нас с трасиращи куршуми. Ние удвоихме усилията си, но скоро един-два куршума пробиха лодката. За щастие тя беше секционирана и не загуби напълно плаваемост, но ставаше все по-трудно и по-трудно да гребем. Най-накрая, с последни усилия скочихме на дъното близо до брега и последните метри преджапахме във вода до гърди.
Излязохме на брега мокри като кокошки, но румънците вече бяха спрели да стрелят и бяхме извън всякаква опасност. Събухме ботушите и непромокаемите костюми и ги захвърлихме в храстите. Бяхме много мокри, но дъждът продължаваше, така че във всеки случай щеше да ни намокри още повече.
Тръгнахме навътре, оставяйки Дунава зад нас. По едно време излязохме на един асфалтиран път и тръгнахме по него. Скоро ни настигна един камион, който спря и шофьорът ни предложи да се качим. Качихме се и след 20-30 минути камионът спря пред най-близкия полицейски участък, където шофьорът изпълни патриотичния си дълг и ни предаде на местните власти. От там след дълги разпити: "Да не сме шпиони и защо като сме българи идваме от Румъния?" ни прехвърлиха в лагера за бежанци в Белград. Там подадохме документи за емиграция, но приятелят ми се разчуства за България и се върна, а аз се оказах в Лас Вегас.
От този момент поемам функциите на разказвач.
Попитах Жорката имал ли е проблем с емиграционните власти в лагера в Белград?
Той ми отговори, че имал приготвени още от България чернови с необходимите жизнени патила под режима на комунистите, с които да "трогне американците". Аз го попитах наивно дали в тях има нещо за супермаркета и вилата, но Жорката се усмихна хитро и каза: "И да и не!" Повече не се задълбочи в разяснения, а и аз реших, че наивността ми може да прозвучи фалшиво, ако продължа да се интересувам от въпроса за официалните му мотиви за емиграция.
В Лас Вегас Жорката дошъл, защото в града има много търговия, а на него търговията му е в кръвта.
Отначало се забъркал с едни българи, които правели фалшиви жетони за автомати. Преди обаче да се "включи в играта" с жетоните, охраната на едно казино хванала колегите му и ги предала на съда. Оказало се обаче, че съдията не харесал доказателствата на охраната и след кратка лекция за опасностите от "играта", с която са се захванали, пуснал нашенците. Това обаче много засегнало охраната и една вечер те тайно прибрали главния нашенец, откарали го с един 4х4 навътре в пустинята, изчакали докато изгрее и напече слънцето и го пуснали поживо-поздраво с пожелание, ако той случайно оцелее, никога да не се връща вече в Лас Вегас!
На останалите пък съобщили какво се е случило с техния човек и им предложили да напуснат веднага града, което те незабавно направили.
Главният фалшификатор провел в пустинята два-три дена, но успял полужив да се добере до някакъв път, където се качил на един камион и заминал в неизвестна посока. Той наистина бил оживял, но засега държал в тайна къде точно се е заселил, за да не пробужда излишни амбиции в наказателната команда, която е екзекутирала присъдата му.
След това неудачно начало Жорката решил да се отдаде на законна дейност и си купил фалшив сертификат за завършени курсове по готварство. Той по начало обичал да готви и този занаят му се удавал, така че скоро си намерил работа и след няколко смени на ресторантите събрал достатъчно рекомендации за CV-то си, та захвърлил фалшивия сертификат. В момента той работеше в бюфета на едно от казината и беше доволен от живота, но неспокойната му душа се стремеше към нови висини.
Другият българин пък държеше в тайна историята си в България, но с удоволствие сподели данни за дейността си в Лас Вегас.
Той работеше като таксиметров шофьор. В тази професионална линия в Лас Вегас още тогава имаше доста българи. Нашият компаньон сподели, че в момента бил в медицинска отпуска, защото неотдавна извършил една от любимите "лудории" на българските таксисти в Лас Вегас, а именно "внезапно спиране на таксито пред скъпа кола, карана от възрастна дама". Резултатът от тази лудория е, че застраховката на дамата плаща медицинските разходи за рехабилитацията на нашенеца, и в зависимост от успеха на лудорията – по-голяма или по-малка компенсация на пострадалия шофьор, която в зависимост от неговите артистични способности и нивото на корумпираност на консултантите-ортопеди, може да достигне доста прилични размери.
Като бонус от очакваната парична компенсация, нашият герой беше "свалил" медицинската сестра, която водеше рехабилитацията му, и сега живееше с нея, на нейна издръжка, грижи и други услуги. Това, че тя беше негърка, само придаваше известен екзотичен нюанс на цялата авантюра.
След повече от два часа закуска и масали, ние всички излязохме и се запътихме към казината. Шофьорът се извини, че трябвало да отиде на процедури при негърката си, Жорката отиде на работа, а ние с нашия приятел започнахме да обикаляме казината и да си пробваме късмета с по някой и друг долар.
След няколко години се сетих за Жорката и питах нашия приятел дали е чул нещо за него. Той отговори утвърдително и ни разказа, че Жорката се добрал до един много респектабилен ресторант, където, след като се убедил, че има осигуровка с много добри бенефити, направил номер, като паднал от една стълба, сваляйки някакви неща от едни рафтове или нещо подобно. След това симулирал загуба на зрението и частична парализа. В резултат на това получил осигуровка от няколкостотин хиляди долара и заминал за Орегон. Успял да докара жена си и децата си, купил си голяма къща и организирал училище по танци. През деня с жена си менажирал от инвалидна количка училището, а вечер, през задния двор на къщата се качвал на джипа и заминавал на лов за елени! Нашият приятел даже твърдеше, че е говорил с хора, които били ходили на Жорката на гости, но дали всичко е така, както се разправя, не знам, защото оттогава не съм виждал този нашенски Остап Бендер.
Разказвач
сряда, 28 август 2013 г.
неделя, 25 август 2013 г.
Социопатите и тероризмът
Helen Caldicott е лауреат на Нобелова награда за мир и виден борец за ядрено разоръжаване. Тя счита, че човешкият род е ментално болен! Според нея цялото общество страда от лудост и е обхванато от желание за самоунищожение. Тя сочи, че един от всеки 25 човека в обществото е социопат без морални основи и именно това са хората, които се добират до върха на властта. Дали това наистина е така или не, ще оставя на читателите на този блог самѝ да решат, но аз искам да поразсъждавам върху тероризма – как ни го обясняват управляващите, какво те правят, за да се борят срещу него, и какви са крайните резултати от тази борба?
Според Майкъл Ширмер поради това, че тероризмът възбужда изключително силни емоции у хората, то той е породил поне пет мита.
Първият мит възникна веднага след 11 септември 2001 година, когато президентът Буш заяви, че "ние ще отървем света от злодеите" и че "те ни мразят заради нашите свободи"! Това заявление олицетворява, по думите на психолога от Университета на Флорида Рой Боумайстер, мита за "чистото зло", според който извършителите са движени от абсолютно нерационални мотиви.
Този мит се разрушава от изследванията на психолозите върху човешката агресия, които са установили 4 основни мотива за целенасочена агресия от гледна точка на извършителите: инструментална агресия, като грабеж, покоряване и елиминация на съперници; отмъщение, като вендета или присвояване в името на справедливостта; доминация и стремеж към признание и върховенство, като стремеж към статус и жени, особено между млади мъже; и идеология, като религиозни вярвания и утопични стремежи. Терористите обикновено са мотивирани от някакъв микс от тези четири мотива.
Джон Мюлер от Университета на Охайо, е направил изследване на мотивите на 52 ислямисти, извършили терористични актове срещу САЩ, и е установил, че техните мотиви са инструментални и отмъстителни, а именно "кипящо възмущение" срещу външната политика на САЩ, срещу войните в Афганистан и Ирак, срещу подкрепата за Израел в Палестинския конфликт. За много от тях играе роля и идеологическият мотив в лицето на ислямската религия, която те считат, че САЩ не уважава, като се стреми да покори и конвертира техните събратя по религия в Близкия и Средния изток. При това твърденията на управляващите за желание за установяване на Шерия и халифат в световен мащаб практически не играят роля в мотивацията на тези терористи, като много от тях дори нямат реална представа за какво точно става дума.
Що се отнася до доминантността и стремежа към признание, антропологът от Университета на Мичиган Scott Atran, установява, че семействата на мартърите-самоубийци получават изключително обществено признание, статус и материална помощ. Самите мартъри са убедени в прекрасния живот, който ги очаква в отвъдния свят! Нещо повече, в решенията на младежите, тръгнали по този път на борба, често играят основна роля мотиви за солидарност, приятелство и слава, които саможертвата обещава.
Вторият мит е, че терористите са част от глобална, централизирана организация, посветила се на борба срещу Запада. Всъщност става дума за децентрализирано самоорганизиращо се движение, базирано на децентрализирани мрежи от родов и племенен характер, способни за еволюционно развитие на формите и средствата за борба срещу нашествениците от Запада.
Третият мит е, че терористите са прекрасно обучени и тренирани индивиди, способни да решават изключително сложни тактически и организационни проблеми в своята дяволска дейност. На практика, ако изключим атаката срещу Световния търговски център, която според мен е уникална по изпълнение и замисъл, почти всички останали терористични атаки в САЩ са изключително непохватни и безуспешни начинания, много често провокирани от ФБР с цел всяване на взаимно подозрение сред членовете на ислямската общност и спечелване на общественото признание за висока антитерористична активност и бдителност на агенцията.
Четвъртият мит за тероризма е, че той е изключително смъртоносен! В сравнение с 13700 убийства в САЩ всяка година, 33-те жертви на тероризма в САЩ за периода след терористичния акт на 11 септември 2001 година досега е просто несъизмерим брой в какъвто и аспект да бъде разглеждан. При това дори не броим близо 5000-те американски войници, загинали в Ирак, и ако не се лъжа, близо 3000-те американски войници и войници на НАТО, загинали в Афганистан. Очевидно борбата на Запада срещу тероризма е далеч по-смъртоносна в сравнение с тероризма, като се имат предвид стотиците хиляди жертви от страна на населението на Афганистан, Ирак, Йемен, Пакистан и другите театри на антитерористична дейност на Запада.
Накрая, петият мит е, че тероризмът работи, т. е. той има успех като метод за постигане на желаните резултати. Тук обаче трябва внимателно да дефинираме за какви резултати говорим и в какъв смисъл те се достигат? В един анализ на 457 терористични кампании от 1968 година Audrey Cronin от университета Джордж Мейсън установява, че нито една терористична кампания не е завладяла държава и че 94 процента от терористичните кампании не са постигнали нито една от обявените си цели. В книгата си от 2009 година "How Terrorism Ends" (Princeton University Press) тя установява, че терористичните организации съществуват средно 8 години и рядко надживяват смъртта на своите ръководители.
В светлината на казаното дотук можем да констатираме,следното:
1. Причините за съвременния ислямски тероризъм са фалшиво определени. Поради това борбата срещу него се води в погрешно направление. Остава открит въпросът дали фалшивото определяне на причините за тероризма не е съзнателно с цел постигане на цели, съвсем различни от тези, които Западът твърди, че си е поставил! Исторически борбата срещу тероризма винаги се е свеждала до полицейски, разузнавателни и контраразузнавателни мерки. За пръв път ползвайки фалшивия предлог, че терористите ни мразят заради нашите свободи, управляващите поведоха борбата посредством... ограничаване на свободите ни!
2. Вторият мит, според който в основата на съвременния тероризъм стои Ал-Кайда, която е една добре структурирана и силно централизирана организация, също се оказа фалшив. В резултат унищожаването на редица водачи на организацията не доведе до победа над тероризма, а напротив – доведе до разрастването му практически в целия ислямски свят на Близкия и Средния изток, та дори и извън границите на този район.
3. В резултат на третия и четвъртия мит Западът, и по-специално САЩ, унищожиха стотици хиляди и може би милиони мюсюлмани, което само спомогна за нарастването на антипатията и дори на омразата на ислямските народи към западния християнски свят. В райони, където от стотици години живееха един до друг мюсюлмани и християни, последните бяха изгонени или избити по вина на Запада.
4. Както вече отбелязах при обсъждането на петия мит за съвременния тероризъм, трябва много внимателно да анализираме целите, които си поставят идеолозите на съвременния тероризъм. Така например най-честата цел, за която се говори в западните Средства за Масова Дезинформация (СМД), е установяването на световен халифат и господство на Шерията. Тази идея по принцип е напълно безпочвена и пропагандирането ѝ от СМД има за цел преди всичко да всее смут и ужас в душите на не-мюсюлманите. По-важна в случая е идеята на Осама бин Ладен (ОБЛ) да предизвика типичната за САЩ хиперреакция, поради която САЩ да вложат много повече средства в борбата срещу тероризма, отколкото са необходими. Трябва да се отбележи, че именно тази цел на ОБЛ се увенча с успех. Средствата, похарчени от САЩ досега в борбата срещу тероризма се изчисляват на няколко трилиона долара и на стотици хиляди убити мюсюлмани. В добавка, в САЩ бяха създадени огромни нови организации, като Департамента за национална сигурност и Агенцията за сигурност на транспорта, а разузнавателните агенции получиха огромни средства за развитие на "Държавата на тоталния шпионаж", в която се превърнаха САЩ.
В края отново искам да се върна към Helen Caldicott и по-специално към нейната мисъл, че човечеството е полудяло и изпълнено от желание за самоунищожение. Фактът, че 4 процента от хората са социопати без морални устои и най-вече, че именно тези хора пробиват до върховете на политиката и икономиката, ми изглежда изключително правилно отбелязан. Това личи както от мерките по борба със съвременния тероризъм, които политиците прилагат с цената на огромни разходи и минимални резултати, така и с мерките или по-точно липсата на ефективни мерки за обуздаване на съвременната финансова олигархия, която води света към неизбежен финансов, климатичен и демографски крах.
Дилетант
Според Майкъл Ширмер поради това, че тероризмът възбужда изключително силни емоции у хората, то той е породил поне пет мита.
Първият мит възникна веднага след 11 септември 2001 година, когато президентът Буш заяви, че "ние ще отървем света от злодеите" и че "те ни мразят заради нашите свободи"! Това заявление олицетворява, по думите на психолога от Университета на Флорида Рой Боумайстер, мита за "чистото зло", според който извършителите са движени от абсолютно нерационални мотиви.
Този мит се разрушава от изследванията на психолозите върху човешката агресия, които са установили 4 основни мотива за целенасочена агресия от гледна точка на извършителите: инструментална агресия, като грабеж, покоряване и елиминация на съперници; отмъщение, като вендета или присвояване в името на справедливостта; доминация и стремеж към признание и върховенство, като стремеж към статус и жени, особено между млади мъже; и идеология, като религиозни вярвания и утопични стремежи. Терористите обикновено са мотивирани от някакъв микс от тези четири мотива.
Джон Мюлер от Университета на Охайо, е направил изследване на мотивите на 52 ислямисти, извършили терористични актове срещу САЩ, и е установил, че техните мотиви са инструментални и отмъстителни, а именно "кипящо възмущение" срещу външната политика на САЩ, срещу войните в Афганистан и Ирак, срещу подкрепата за Израел в Палестинския конфликт. За много от тях играе роля и идеологическият мотив в лицето на ислямската религия, която те считат, че САЩ не уважава, като се стреми да покори и конвертира техните събратя по религия в Близкия и Средния изток. При това твърденията на управляващите за желание за установяване на Шерия и халифат в световен мащаб практически не играят роля в мотивацията на тези терористи, като много от тях дори нямат реална представа за какво точно става дума.
Що се отнася до доминантността и стремежа към признание, антропологът от Университета на Мичиган Scott Atran, установява, че семействата на мартърите-самоубийци получават изключително обществено признание, статус и материална помощ. Самите мартъри са убедени в прекрасния живот, който ги очаква в отвъдния свят! Нещо повече, в решенията на младежите, тръгнали по този път на борба, често играят основна роля мотиви за солидарност, приятелство и слава, които саможертвата обещава.
Вторият мит е, че терористите са част от глобална, централизирана организация, посветила се на борба срещу Запада. Всъщност става дума за децентрализирано самоорганизиращо се движение, базирано на децентрализирани мрежи от родов и племенен характер, способни за еволюционно развитие на формите и средствата за борба срещу нашествениците от Запада.
Третият мит е, че терористите са прекрасно обучени и тренирани индивиди, способни да решават изключително сложни тактически и организационни проблеми в своята дяволска дейност. На практика, ако изключим атаката срещу Световния търговски център, която според мен е уникална по изпълнение и замисъл, почти всички останали терористични атаки в САЩ са изключително непохватни и безуспешни начинания, много често провокирани от ФБР с цел всяване на взаимно подозрение сред членовете на ислямската общност и спечелване на общественото признание за висока антитерористична активност и бдителност на агенцията.
Четвъртият мит за тероризма е, че той е изключително смъртоносен! В сравнение с 13700 убийства в САЩ всяка година, 33-те жертви на тероризма в САЩ за периода след терористичния акт на 11 септември 2001 година досега е просто несъизмерим брой в какъвто и аспект да бъде разглеждан. При това дори не броим близо 5000-те американски войници, загинали в Ирак, и ако не се лъжа, близо 3000-те американски войници и войници на НАТО, загинали в Афганистан. Очевидно борбата на Запада срещу тероризма е далеч по-смъртоносна в сравнение с тероризма, като се имат предвид стотиците хиляди жертви от страна на населението на Афганистан, Ирак, Йемен, Пакистан и другите театри на антитерористична дейност на Запада.
Накрая, петият мит е, че тероризмът работи, т. е. той има успех като метод за постигане на желаните резултати. Тук обаче трябва внимателно да дефинираме за какви резултати говорим и в какъв смисъл те се достигат? В един анализ на 457 терористични кампании от 1968 година Audrey Cronin от университета Джордж Мейсън установява, че нито една терористична кампания не е завладяла държава и че 94 процента от терористичните кампании не са постигнали нито една от обявените си цели. В книгата си от 2009 година "How Terrorism Ends" (Princeton University Press) тя установява, че терористичните организации съществуват средно 8 години и рядко надживяват смъртта на своите ръководители.
В светлината на казаното дотук можем да констатираме,следното:
1. Причините за съвременния ислямски тероризъм са фалшиво определени. Поради това борбата срещу него се води в погрешно направление. Остава открит въпросът дали фалшивото определяне на причините за тероризма не е съзнателно с цел постигане на цели, съвсем различни от тези, които Западът твърди, че си е поставил! Исторически борбата срещу тероризма винаги се е свеждала до полицейски, разузнавателни и контраразузнавателни мерки. За пръв път ползвайки фалшивия предлог, че терористите ни мразят заради нашите свободи, управляващите поведоха борбата посредством... ограничаване на свободите ни!
2. Вторият мит, според който в основата на съвременния тероризъм стои Ал-Кайда, която е една добре структурирана и силно централизирана организация, също се оказа фалшив. В резултат унищожаването на редица водачи на организацията не доведе до победа над тероризма, а напротив – доведе до разрастването му практически в целия ислямски свят на Близкия и Средния изток, та дори и извън границите на този район.
3. В резултат на третия и четвъртия мит Западът, и по-специално САЩ, унищожиха стотици хиляди и може би милиони мюсюлмани, което само спомогна за нарастването на антипатията и дори на омразата на ислямските народи към западния християнски свят. В райони, където от стотици години живееха един до друг мюсюлмани и християни, последните бяха изгонени или избити по вина на Запада.
4. Както вече отбелязах при обсъждането на петия мит за съвременния тероризъм, трябва много внимателно да анализираме целите, които си поставят идеолозите на съвременния тероризъм. Така например най-честата цел, за която се говори в западните Средства за Масова Дезинформация (СМД), е установяването на световен халифат и господство на Шерията. Тази идея по принцип е напълно безпочвена и пропагандирането ѝ от СМД има за цел преди всичко да всее смут и ужас в душите на не-мюсюлманите. По-важна в случая е идеята на Осама бин Ладен (ОБЛ) да предизвика типичната за САЩ хиперреакция, поради която САЩ да вложат много повече средства в борбата срещу тероризма, отколкото са необходими. Трябва да се отбележи, че именно тази цел на ОБЛ се увенча с успех. Средствата, похарчени от САЩ досега в борбата срещу тероризма се изчисляват на няколко трилиона долара и на стотици хиляди убити мюсюлмани. В добавка, в САЩ бяха създадени огромни нови организации, като Департамента за национална сигурност и Агенцията за сигурност на транспорта, а разузнавателните агенции получиха огромни средства за развитие на "Държавата на тоталния шпионаж", в която се превърнаха САЩ.
В края отново искам да се върна към Helen Caldicott и по-специално към нейната мисъл, че човечеството е полудяло и изпълнено от желание за самоунищожение. Фактът, че 4 процента от хората са социопати без морални устои и най-вече, че именно тези хора пробиват до върховете на политиката и икономиката, ми изглежда изключително правилно отбелязан. Това личи както от мерките по борба със съвременния тероризъм, които политиците прилагат с цената на огромни разходи и минимални резултати, така и с мерките или по-точно липсата на ефективни мерки за обуздаване на съвременната финансова олигархия, която води света към неизбежен финансов, климатичен и демографски крах.
Дилетант
неделя, 18 август 2013 г.
Размишления в средата на август 2013 г.
Като гледам какво става по света се чудя как ли отчитат във Вашингтон изпълнението на "Project for the New American Century"?
Ето например частта за пълна доминация в областта на кибернетичното пространство! Уж всичко вървеше добре: и програми се направиха, и апаратура да подслушва обмена в Интернета се инсталира, където трябва и където не трябва, и огромни количества хора се назначиха, за да анализират "засмуканата" от мрежата информация и така нататък! Изведнъж някой си Сноудън взе, че ей-така, просто като на шега, преписа сума неща и ги отнесе на врага, т. е. на тези, над които трябваше да осигурим пълна кибернетична доминация! А те да вземат, че вместо да се стреснат и да подвият опашки, вместо да го оковат във вериги и да ни го предадат, взеха че го прибраха, а една от страните, които трябва да доминираме, даже му даде политическо убежище! И при това дори не се впечатлиха от писмото на американския министър на правосъдието, че ако ни дадат обратно този Сноудън, ние обещаваме да не го мъчим и да не го осъждаме на смърт! Излиза, че те някак не разбират, че трябва да бъдат доминирани, а това поставя определени изисквания за поведението им. Отгоре на всичко президентът им изобщо не се впечатли, че Обама се обиди и няма да се срещне с него през септември, както се очакваше по-рано!
Разбира се, американският народ много много не се впечатли от факта, че го подслушват и че това нарушава конституцията, човешките му права и общоприетите легенди за американската демокрация. Работата е там, че американският народ полека-лека става като българския народ по времето на социализма, т. е. знае, че управляващите правят всичко в интерес на неговата безопасност, например както един фермер прави всичко в интерес на телетата си, които угоява за кланицата - т. е. храни ги, пои ги и ги пази от хищници и крадци!
Отгоре на всичко, терористите на Ал-Кайда и нейните клонове по света, които на няколко пъти вече обявявахме за унищожени изглежда изобщо не се впечатляват от нашата система за подслушване или май вече са се научили как да я експлоатират за свои цели! Имам предвид суматохата със затварянето на близо две дузини американски посолства, защото шефът на Ал-Кайда и шефът на клона ѝ в Арабския полуостров споделили по телефона или по Интернета, че няма да е зле да се нападне някое и друго посолство! Май нищо повече не са си казали хората, но и това ни стига, за да напълним гащите или по-точно да затворим за известно време сума посолства! Какво излиза сега? Тези хора или не знаят, че ги подслушваме, или много добре го знаят и ни подбъзикват, та да ни видят колко ни е акъла? Отгоре на всичко излиза, че цялата тази огромна и скъпа система за подслушване и предполагам локализиране на подслушваните обекти не знае къде са тези обекти и какво точно имат предвид като си говорят разни неща?
Излиза, че всичките милиарди за техника, софтуер и специалисти са похарчени, за да може двама души по-лесно да ни подпалят фитила да похарчим още няколко милиона за евакуации, да не говорим за срама, който трябва да берем!
Все ме е страх, че и в останалите сфери на "тотална доминация" на САЩ нещата не вървят по-добре. Някак си все повече и повече започва да ми се струва, че "този филм" вече съм го гледал – навсякъде отчитаме успехи, а като се поразровиш се оказва, че това дето сме успели не е баш това дето трябва да сме успели и че изобщо си харчим парите залудо.
Що се отнася до външната политика, то и там успехите са ни едни, че не можеш да разбереш кога сме успели и кога не сме.
Например, вижте Египет! Уж демокрацията победи, но се оказа, че това не е демокрацията, дето ни отърва на нас. Ислямските братя победиха на изборите и президентът, дето беше техен човек, започна да установява демокрация по ислямски и ние едва тогава разбрахме, че тя не била като нашата демокрация! Ами за какво се дават пари на тези "мозъчни тръстове", като не знаят каква е ислямската демокрация и по какво тя се различава от нашата, дето смятаме, че всички я искат? Тези хора не са ли чели Корана и други книги на исляма, та да разберат за каква демокрация може да става дума? И сега пак трябва да разчитаме на военните да "защитават" демокрацията. Бедата е обаче, че според американските закони САЩ не може да дава помощи на режими, дошли на власт с военен преврат! Не че това досега не е ставало, но Египет получава годишно около 250 милиона долара икономическа помощ, а армията му получава над 1.5 милиарда долара за въоръжение. Това не е защото Египет и египтяните са ни много симпатични, но по този начин американският данъкоплатец купува благоразположението на египетските управляващи към Израел, най-верния приятел и експлоататор на американския народ!
И в Сирия нещата не вървят добре за САЩ. Най-накрая се разбра, че тези, на които помагаме да свалят Асад са инфилтрирани от агенти на Ал-Кайда и други ислямски фундаменталисти и помощта за тях има май шизофреничен характер, като се има предвид, че срещу същите тези хора водим война в Афганистан, Йемен и още в много други страни на ислямския свят, да не говорим за агентите им в Европа и даже в Северна Америка. Само Израел изглежда доволен от кашата в Сирия, но напоследък политиката на Израел в региона ме кара да си припомня приказката за стомната и водата. Искам да кажа, че един ден Израел ще счупи стомната и тогава ще патим всички, или поне всички, които са около Израел.
Голям шум се вдигна около възобновяването на преговорите между Израел и Палестинците. Само че никой не трябва да се заблуждава относно перспективата за успех на тези преговори. Достатъчно е само да видим кого американците са избрали за водач на тяхната делегация, която трябва да е справедлив посредник между Израел и Палестинците.
Мартин Индик е австралийски евреин, който по неговите думи се е стремял към американско гражданство, защото само така можел да служи най-добре на интересите на Израел!
Мисля, че няма нужда повече да дискутирам този въпрос. Израел не желае палестинска държава! Израел желае палестинците да изчезнат в небитието и да му освободят земята до реката Йордан, а ако може и оттатък Йордан! Остава само да видим как ще се уреди въпросът с изчезването на палестинците?
А в България демонстрациите продължават, макар и с намалена интензивност поради летните ваканции. Все пак ветото върху ревизията на бюджета от страна на президента Плевнелиев предизвика любопитни реминисценции от миналото. Имам предвид така наречения контра-протест в петък на 16 август. Тройната коалиция трябваше да приложи един от милите на сърцето ни трикове от миналото, когато хора се натоварваха на автобуси и се караха на мероприятия, за да осигурят ентусиазирани и щастливи граждани, изпадащи в умиление от възможността да се ръкуват с богоизбраната върхушка на майката-партия! Казват, че ентусиазираните граждани били осигурени от ДПС, но това е без значение или по-точно е естествено, защото в ръководството на ДПС вероятно има най-голям процент бивши комсомолски, партийни и КДС-истки кадри – хора с най-голям опит в организацията на всякакви мероприятия, а и влиянието на тази така наречена партия е най-голямо сред контингента, който няма против да изкара някой и друг лев за чужда сметка. Имам обаче една сериозна критика към идеологическата работа сред привържениците на БСП и ДПС. Напълно са я занемарили и хората им не знаят елементарни неща, като например как се казва врагът-президент, за какво точно са докарани в София, да не говорим за други неща, за които журналистите дори не ги питат. Кой знае какво ще изтърсят тези привърженици, ако започнат да ги разпитват за международното положение или за трудовете на другаря Станишев?
Дилетант
Ето например частта за пълна доминация в областта на кибернетичното пространство! Уж всичко вървеше добре: и програми се направиха, и апаратура да подслушва обмена в Интернета се инсталира, където трябва и където не трябва, и огромни количества хора се назначиха, за да анализират "засмуканата" от мрежата информация и така нататък! Изведнъж някой си Сноудън взе, че ей-така, просто като на шега, преписа сума неща и ги отнесе на врага, т. е. на тези, над които трябваше да осигурим пълна кибернетична доминация! А те да вземат, че вместо да се стреснат и да подвият опашки, вместо да го оковат във вериги и да ни го предадат, взеха че го прибраха, а една от страните, които трябва да доминираме, даже му даде политическо убежище! И при това дори не се впечатлиха от писмото на американския министър на правосъдието, че ако ни дадат обратно този Сноудън, ние обещаваме да не го мъчим и да не го осъждаме на смърт! Излиза, че те някак не разбират, че трябва да бъдат доминирани, а това поставя определени изисквания за поведението им. Отгоре на всичко президентът им изобщо не се впечатли, че Обама се обиди и няма да се срещне с него през септември, както се очакваше по-рано!
Разбира се, американският народ много много не се впечатли от факта, че го подслушват и че това нарушава конституцията, човешките му права и общоприетите легенди за американската демокрация. Работата е там, че американският народ полека-лека става като българския народ по времето на социализма, т. е. знае, че управляващите правят всичко в интерес на неговата безопасност, например както един фермер прави всичко в интерес на телетата си, които угоява за кланицата - т. е. храни ги, пои ги и ги пази от хищници и крадци!
Отгоре на всичко, терористите на Ал-Кайда и нейните клонове по света, които на няколко пъти вече обявявахме за унищожени изглежда изобщо не се впечатляват от нашата система за подслушване или май вече са се научили как да я експлоатират за свои цели! Имам предвид суматохата със затварянето на близо две дузини американски посолства, защото шефът на Ал-Кайда и шефът на клона ѝ в Арабския полуостров споделили по телефона или по Интернета, че няма да е зле да се нападне някое и друго посолство! Май нищо повече не са си казали хората, но и това ни стига, за да напълним гащите или по-точно да затворим за известно време сума посолства! Какво излиза сега? Тези хора или не знаят, че ги подслушваме, или много добре го знаят и ни подбъзикват, та да ни видят колко ни е акъла? Отгоре на всичко излиза, че цялата тази огромна и скъпа система за подслушване и предполагам локализиране на подслушваните обекти не знае къде са тези обекти и какво точно имат предвид като си говорят разни неща?
Излиза, че всичките милиарди за техника, софтуер и специалисти са похарчени, за да може двама души по-лесно да ни подпалят фитила да похарчим още няколко милиона за евакуации, да не говорим за срама, който трябва да берем!
Все ме е страх, че и в останалите сфери на "тотална доминация" на САЩ нещата не вървят по-добре. Някак си все повече и повече започва да ми се струва, че "този филм" вече съм го гледал – навсякъде отчитаме успехи, а като се поразровиш се оказва, че това дето сме успели не е баш това дето трябва да сме успели и че изобщо си харчим парите залудо.
Що се отнася до външната политика, то и там успехите са ни едни, че не можеш да разбереш кога сме успели и кога не сме.
Например, вижте Египет! Уж демокрацията победи, но се оказа, че това не е демокрацията, дето ни отърва на нас. Ислямските братя победиха на изборите и президентът, дето беше техен човек, започна да установява демокрация по ислямски и ние едва тогава разбрахме, че тя не била като нашата демокрация! Ами за какво се дават пари на тези "мозъчни тръстове", като не знаят каква е ислямската демокрация и по какво тя се различава от нашата, дето смятаме, че всички я искат? Тези хора не са ли чели Корана и други книги на исляма, та да разберат за каква демокрация може да става дума? И сега пак трябва да разчитаме на военните да "защитават" демокрацията. Бедата е обаче, че според американските закони САЩ не може да дава помощи на режими, дошли на власт с военен преврат! Не че това досега не е ставало, но Египет получава годишно около 250 милиона долара икономическа помощ, а армията му получава над 1.5 милиарда долара за въоръжение. Това не е защото Египет и египтяните са ни много симпатични, но по този начин американският данъкоплатец купува благоразположението на египетските управляващи към Израел, най-верния приятел и експлоататор на американския народ!
И в Сирия нещата не вървят добре за САЩ. Най-накрая се разбра, че тези, на които помагаме да свалят Асад са инфилтрирани от агенти на Ал-Кайда и други ислямски фундаменталисти и помощта за тях има май шизофреничен характер, като се има предвид, че срещу същите тези хора водим война в Афганистан, Йемен и още в много други страни на ислямския свят, да не говорим за агентите им в Европа и даже в Северна Америка. Само Израел изглежда доволен от кашата в Сирия, но напоследък политиката на Израел в региона ме кара да си припомня приказката за стомната и водата. Искам да кажа, че един ден Израел ще счупи стомната и тогава ще патим всички, или поне всички, които са около Израел.
Голям шум се вдигна около възобновяването на преговорите между Израел и Палестинците. Само че никой не трябва да се заблуждава относно перспективата за успех на тези преговори. Достатъчно е само да видим кого американците са избрали за водач на тяхната делегация, която трябва да е справедлив посредник между Израел и Палестинците.
Мартин Индик е австралийски евреин, който по неговите думи се е стремял към американско гражданство, защото само така можел да служи най-добре на интересите на Израел!
Мисля, че няма нужда повече да дискутирам този въпрос. Израел не желае палестинска държава! Израел желае палестинците да изчезнат в небитието и да му освободят земята до реката Йордан, а ако може и оттатък Йордан! Остава само да видим как ще се уреди въпросът с изчезването на палестинците?
А в България демонстрациите продължават, макар и с намалена интензивност поради летните ваканции. Все пак ветото върху ревизията на бюджета от страна на президента Плевнелиев предизвика любопитни реминисценции от миналото. Имам предвид така наречения контра-протест в петък на 16 август. Тройната коалиция трябваше да приложи един от милите на сърцето ни трикове от миналото, когато хора се натоварваха на автобуси и се караха на мероприятия, за да осигурят ентусиазирани и щастливи граждани, изпадащи в умиление от възможността да се ръкуват с богоизбраната върхушка на майката-партия! Казват, че ентусиазираните граждани били осигурени от ДПС, но това е без значение или по-точно е естествено, защото в ръководството на ДПС вероятно има най-голям процент бивши комсомолски, партийни и КДС-истки кадри – хора с най-голям опит в организацията на всякакви мероприятия, а и влиянието на тази така наречена партия е най-голямо сред контингента, който няма против да изкара някой и друг лев за чужда сметка. Имам обаче една сериозна критика към идеологическата работа сред привържениците на БСП и ДПС. Напълно са я занемарили и хората им не знаят елементарни неща, като например как се казва врагът-президент, за какво точно са докарани в София, да не говорим за други неща, за които журналистите дори не ги питат. Кой знае какво ще изтърсят тези привърженици, ако започнат да ги разпитват за международното положение или за трудовете на другаря Станишев?
Дилетант
сряда, 7 август 2013 г.
Мажоритарна или пропорционална избирателна система?
Напоследък все по-често се говори за необходимост от промяна в избирателната система. Аз не съм специалист по тези въпроси и затова винаги съм избягвал да ги дискутирам, но много хора от публицистичната сфера критикуват съществуващата в България избирателна система и превъзнасят например американската, без да демонстрират дори минимално разбиране на нейните принципи и особености. С други думи тези хора си позволяват да пишат по въпроси, които също не разбират и не познават, което ме окуражава и аз да се включа в дебата.
Преди всичко искам да отбележа, че както мажоритарната, така и пропорционалната система имат своите положителни и отрицателни страни и нито една от тях, а също така и различните модификации на тези две крайности, не са панацея за осигуряване на ефективно и недвусмислено изражение на демократичните амбиции и социалните въжделения на избирателите.
Приемането на пропорционалната избирателна система непосредствено след "избухването на демокрацията" през 1989 година беше естествено следствие от липсата на какъвто и да е политически живот извън организациите, подвластни на БКП, ако можеше да се говори за политически живот и дейност дори в рамките на тази партия, която отдавна се беше превърнала в бюрократичен стълб на държавната администрация. В хомогенната субстанция, наречена българско общество, не съществуваха дори отделни официални дисиденти, да не говорим за дисидентски организации. На практика дисидентството на българина се изразяваше в мечти за материалното благоденствие на Запада, които той си позволяваше да споделя с най-близки приятели само в полето, далеч от всякакви средства за подслушване, или на маса след няколко чашки, когато всички задръжки една след друга отпадат и езиците се развързват.
Пропорционалната избирателна система предоставяше най-добрата възможност за изграждане на политически партии в "предисторическия бульон" на българското общество. По тази причина в него с голяма скорост започнаха да коагулират зародишите на политически партии и движения, които трябваше да се развият и оформят като партии в един широк демократичен спектър. За съжаление в основата на тези зародиши бяха или агенти на бившите тайни служби на комунистическата партия, или доморасли демократи с чисто теоретични познания в областта на съвременната капиталистическа икономика. В резултат на тези обстоятелства българският капитализъм се роди и оформи в най-грабителската и отвратителна форма, характерна за ранния капитализъм, успявайки при това да унищожи вече създаденото национално богатство от кадри, селскостопански и индустриален потенциал. Политическите партии пък бяха кооптирани от новосъздадената олигархия за нейните социално-икономически цели, които за съжаление имаха твърде малко пресечни точки с желанията и очакванията на широката маса на българското общество.
И така, мажоритарната избирателна система беше невъзможна поради липса на каквито и да са автентични лидери от национален и дори локален мащаб, а пропорционалната система теоретически предоставяше условия за изграждане на политически партии, които да участват в изборите от най-различно ниво. В рамките на тези партии би могло да се очаква да израснат местни и национални лидери, но това изглежда не стана или почти не стана, защото олигархията, изградена на основата на избрани комунистически партийни кадри, кооптира израстващите нови партийни лидери за своите цели, които за съжаление не съвпадат с националните цели на България. Пишейки това, аз имам предвид, че например в Русия едно ядро от кадри на тайните служби успя да овладее до голяма степен икономическата олигархия и да насочи нейната дейност в руслото на националните интереси на Русия. Причината за това се дължи на факта, че руските тайни служби по начало играеха водеща роля в политическия и стопански живот на социалистическия лагер, а нашите тайни служби бяха техни слуги с локална сфера на дейност. Целта на руските тайни служби винаги е била националното съхранение и просперитет на Руската империя, а целта на нашите тайни служби е била личното им оцеляване в сянката на тази империя. В края на краищата не може да се очаква от дворния петел да полети като орел!
А сега накратко да изброя предимствата и недостатъците на двете избирателни системи, поне както ми се виждат на мен.
Пропорционалната система има следните по-важни положителни характеристики:
1. Позволява формулиране и провеждане на социални и икономически програми в национален мащаб.
2. Дава възможности за култивиране на локални лидери и за стимулиране на тяхното израстване на националната сцена.
3. Осигурява възможности за събиране на финансови средства необходими за пропагандиране на национални идеи.
4. Осигурява ефективното насочване и използване на финансови и материални средства за пропагандиране на общонационални цели.
5. Предоставя готови структури и кадри, които да оглавят държавата при спечелване на избори.
Вероятно има и други положителни качества на пропорционалната избирателна система, но аз ще се огранича само с тези.
От друга страна, пропорционалната избирателна система има редица недостатъци по-важните от които са:
1. Раздвоение на лоялността на избраните в локални и национални избори между лоялност към избирателите и лоялност към партията в случаите, когато възникнат различия в целите.
2. Неизбежен стремеж на партийните лидери да се ограждат с послушни и изпълнителни кадри, които да награждават чрез включване в законодателните и изпълнителните органи на властта, т. е. неизбежно се проявява тенденция към стимулиране на ограничеността и посредствеността в средните и дори висшите сфери на партийната йерархия.
3. "Размиване" на отговорността на отделните партийни функционери в тълпата на партийното множество, което не позволява на избирателите да търсят персонална отговорност от своите избраници, тъй като на практика те не знаят кои точно са техните избраници.
Мажоритарната система предлага следните положителни качества:
1. Възможност за бързо издигане на ярки и уникални личности на националната политическа сцена.
2. Възможност за пряка отговорност на избраните пред избирателите.
Наред с тези положителни черти има и редица недостатъци:
1. Относителна независимост на отделните кандидати за законодателни и изпълнителни постове от партиите, което пречи на нормалното изграждане на партийни структури, формулиране на национални идеи и цели.
2. Затрудняване на финансирането на партийната дейност, защото партиите трябва да се състезават за средства с отделните кандидати за законодателни и изпълнителни постове.
3. Неизбежно попадане както на кандидатите, така и на партиите под финансовата зависимост на олигархията.
Последното е толкова силно изразено в САЩ, че последният изборен цикъл струваше над пет милиарда долара и изобщо през последните години избирането на всеки член на Камарата на представителите струва все повече и повече милиони долара, а изборът на всеки сенатор струва вече десетки милиони долари. Естествено тези милиони като правило се плащат от богатите, които въпреки различните ограничения на законите управляващи финансирането на изборите, намират все нови и нови хитроумни начини да финансират хората, които ще им служат най-добре. От друга страна конгресмените и сенаторите, напускащи законодателните си места, получават за отплата места в бордовете на директорите на корпорациите, които те са "обслужвали" през периода на законодателната си дейност.
В допълнение на зависимостта си от едрия бизнес, "народните избраници" се чувстват задължени преди всичко на избирателните си райони и щати да им предоставят финансови и други облаги от федералната и щатските хазни, което прави трудно, а понякога и невъзможно провеждането на национално значими идеи и решения. За последното даже има специален термин: "каче със свинско", което представителите в Конгреса и сенаторите трябва да осигуряват на избирателите си, ако искат да са популярни.
В заключение искам да отбележа, че националното одобрение на дейността на мажоритарно избрания Конгрес на САЩ е в диапазона на 10-12 процента, което предполагам е съизмеримо с националното одобрение и на пропорционално избрания български парламент.
И още нещо искам да подчертая, а именно, че никаква избирателна система не може да компенсира липсата на морал в политическата класа!
Дилетант
Преди всичко искам да отбележа, че както мажоритарната, така и пропорционалната система имат своите положителни и отрицателни страни и нито една от тях, а също така и различните модификации на тези две крайности, не са панацея за осигуряване на ефективно и недвусмислено изражение на демократичните амбиции и социалните въжделения на избирателите.
Приемането на пропорционалната избирателна система непосредствено след "избухването на демокрацията" през 1989 година беше естествено следствие от липсата на какъвто и да е политически живот извън организациите, подвластни на БКП, ако можеше да се говори за политически живот и дейност дори в рамките на тази партия, която отдавна се беше превърнала в бюрократичен стълб на държавната администрация. В хомогенната субстанция, наречена българско общество, не съществуваха дори отделни официални дисиденти, да не говорим за дисидентски организации. На практика дисидентството на българина се изразяваше в мечти за материалното благоденствие на Запада, които той си позволяваше да споделя с най-близки приятели само в полето, далеч от всякакви средства за подслушване, или на маса след няколко чашки, когато всички задръжки една след друга отпадат и езиците се развързват.
Пропорционалната избирателна система предоставяше най-добрата възможност за изграждане на политически партии в "предисторическия бульон" на българското общество. По тази причина в него с голяма скорост започнаха да коагулират зародишите на политически партии и движения, които трябваше да се развият и оформят като партии в един широк демократичен спектър. За съжаление в основата на тези зародиши бяха или агенти на бившите тайни служби на комунистическата партия, или доморасли демократи с чисто теоретични познания в областта на съвременната капиталистическа икономика. В резултат на тези обстоятелства българският капитализъм се роди и оформи в най-грабителската и отвратителна форма, характерна за ранния капитализъм, успявайки при това да унищожи вече създаденото национално богатство от кадри, селскостопански и индустриален потенциал. Политическите партии пък бяха кооптирани от новосъздадената олигархия за нейните социално-икономически цели, които за съжаление имаха твърде малко пресечни точки с желанията и очакванията на широката маса на българското общество.
И така, мажоритарната избирателна система беше невъзможна поради липса на каквито и да са автентични лидери от национален и дори локален мащаб, а пропорционалната система теоретически предоставяше условия за изграждане на политически партии, които да участват в изборите от най-различно ниво. В рамките на тези партии би могло да се очаква да израснат местни и национални лидери, но това изглежда не стана или почти не стана, защото олигархията, изградена на основата на избрани комунистически партийни кадри, кооптира израстващите нови партийни лидери за своите цели, които за съжаление не съвпадат с националните цели на България. Пишейки това, аз имам предвид, че например в Русия едно ядро от кадри на тайните служби успя да овладее до голяма степен икономическата олигархия и да насочи нейната дейност в руслото на националните интереси на Русия. Причината за това се дължи на факта, че руските тайни служби по начало играеха водеща роля в политическия и стопански живот на социалистическия лагер, а нашите тайни служби бяха техни слуги с локална сфера на дейност. Целта на руските тайни служби винаги е била националното съхранение и просперитет на Руската империя, а целта на нашите тайни служби е била личното им оцеляване в сянката на тази империя. В края на краищата не може да се очаква от дворния петел да полети като орел!
А сега накратко да изброя предимствата и недостатъците на двете избирателни системи, поне както ми се виждат на мен.
Пропорционалната система има следните по-важни положителни характеристики:
1. Позволява формулиране и провеждане на социални и икономически програми в национален мащаб.
2. Дава възможности за култивиране на локални лидери и за стимулиране на тяхното израстване на националната сцена.
3. Осигурява възможности за събиране на финансови средства необходими за пропагандиране на национални идеи.
4. Осигурява ефективното насочване и използване на финансови и материални средства за пропагандиране на общонационални цели.
5. Предоставя готови структури и кадри, които да оглавят държавата при спечелване на избори.
Вероятно има и други положителни качества на пропорционалната избирателна система, но аз ще се огранича само с тези.
От друга страна, пропорционалната избирателна система има редица недостатъци по-важните от които са:
1. Раздвоение на лоялността на избраните в локални и национални избори между лоялност към избирателите и лоялност към партията в случаите, когато възникнат различия в целите.
2. Неизбежен стремеж на партийните лидери да се ограждат с послушни и изпълнителни кадри, които да награждават чрез включване в законодателните и изпълнителните органи на властта, т. е. неизбежно се проявява тенденция към стимулиране на ограничеността и посредствеността в средните и дори висшите сфери на партийната йерархия.
3. "Размиване" на отговорността на отделните партийни функционери в тълпата на партийното множество, което не позволява на избирателите да търсят персонална отговорност от своите избраници, тъй като на практика те не знаят кои точно са техните избраници.
Мажоритарната система предлага следните положителни качества:
1. Възможност за бързо издигане на ярки и уникални личности на националната политическа сцена.
2. Възможност за пряка отговорност на избраните пред избирателите.
Наред с тези положителни черти има и редица недостатъци:
1. Относителна независимост на отделните кандидати за законодателни и изпълнителни постове от партиите, което пречи на нормалното изграждане на партийни структури, формулиране на национални идеи и цели.
2. Затрудняване на финансирането на партийната дейност, защото партиите трябва да се състезават за средства с отделните кандидати за законодателни и изпълнителни постове.
3. Неизбежно попадане както на кандидатите, така и на партиите под финансовата зависимост на олигархията.
Последното е толкова силно изразено в САЩ, че последният изборен цикъл струваше над пет милиарда долара и изобщо през последните години избирането на всеки член на Камарата на представителите струва все повече и повече милиони долара, а изборът на всеки сенатор струва вече десетки милиони долари. Естествено тези милиони като правило се плащат от богатите, които въпреки различните ограничения на законите управляващи финансирането на изборите, намират все нови и нови хитроумни начини да финансират хората, които ще им служат най-добре. От друга страна конгресмените и сенаторите, напускащи законодателните си места, получават за отплата места в бордовете на директорите на корпорациите, които те са "обслужвали" през периода на законодателната си дейност.
В допълнение на зависимостта си от едрия бизнес, "народните избраници" се чувстват задължени преди всичко на избирателните си райони и щати да им предоставят финансови и други облаги от федералната и щатските хазни, което прави трудно, а понякога и невъзможно провеждането на национално значими идеи и решения. За последното даже има специален термин: "каче със свинско", което представителите в Конгреса и сенаторите трябва да осигуряват на избирателите си, ако искат да са популярни.
В заключение искам да отбележа, че националното одобрение на дейността на мажоритарно избрания Конгрес на САЩ е в диапазона на 10-12 процента, което предполагам е съизмеримо с националното одобрение и на пропорционално избрания български парламент.
И още нещо искам да подчертая, а именно, че никаква избирателна система не може да компенсира липсата на морал в политическата класа!
Дилетант
петък, 2 август 2013 г.
Емиграция: Ори и нейните деца
Ори се казваше нашата първа котка в Америка. Тери я взе от Феникс – Аризона при едно посещение при приятели там. Когато я взе, Ори все още беше малко черно коте. Кръстихме я Ори, защото идваше от Аризона и защото Тери избра така. Когато Тери я взе от хората, които раздаваха едно котило, аз не присъствах, иначе никога не бих взел женска котка, защото това обещаваше проблеми в бъдещето, а по онова време ние не можехме да дадем пари за скопяване на животното и да избегнем проблемите.
Ори беше много игриво и приятно коте, което за няколко месеца се превърна в елегантна котка с черна кадифена козина. Тя всяка вечер ни посрещаше на входа на апартамента. В комплекса, в който живеехме, не се допускаха домашни животни, но собственикът първоначално не ни правеше забележка за нея.
Особено мило ни стана, когато след приключенията около екскурзията до Секвоя, Ори ни посрещаше вярно и гальовно в апартамента след убийствено изморителните пътувания.
По едно време забелязахме, че около патиото на нашия апартамент се навъртат разни котараци. Един от тях беше огромен, светлосив с тъмносиви черти по тялото. Подозирах, че той ще е бащата на бъдещото котило на Ори, но не можех нищо да направя по въпроса.
Наистина след известно време забелязахме, че Ори позаглади косъм и като че ли стана по-голяма. Явно нямаше спасение и само чудо можеше да ни лиши от "удоволствието" да се сдобием с 4-5 котенца от улична Торанска порода. Една неделя, когато се прибрахме привечер от гости, не видяхме Ори да ни посреща, нито пък тя се появи след това да се гали. Помислих си, че чудото е станало и тя е отишла някъде да ражда и няма да се върне, но на другата вечер тя се появи за малко, много елегантна и изящна! Тогава пък си помислих с надежда, че е абортирала и надеждата ми порасна в увереност, когато през следващите дни тя винаги се появяваше сама и дори оставаше известно време да лежи и да се гали при нас.
Надеждите ми обаче рухнаха, когато един ден Юлия погледна зад стария дюшек, който стоеше облегнат на стената на патиото и видя там в една кутия 5 бълхясали котета. Оказа се, че те са си били през цялото време наоколо, а ние не сме знаели.
След като им разкрихме скривалището Ори демонстративно ги пренесе в ъгъла на спалнята и там им направи едно гнездо от някакъв парцал, който измъкна от банята. Ние ги взехме и ги изкарахме отново на патиото, но не след дълго Ори си ги върна и се напъха с тях под дивана, откъдето беше значително по-трудно да ги извадим. Разбрахме, че тя няма да се остави току-така и се отказахме от борбата. През следващите няколко дни Ори периодически ги местеше на различни места в апартамента и на патиото докато една нощ не стана това заради което ви разказвам тази история.
И така, както си спяхме една нощ на дюшека на земята (тогава все още нямахме легло и спяхме на един дунапренов дюшек, свален от стар диван, намерен на улицата), аз почувствах странна и подозрителна миризма. Пресегнах се в просъница и напипах някаква странна космата малка топка. За момент се смразих от ужас, като си помислих, че съм напипал мишка, но се сетих, че в къщи имаме 6 котки и едва ли мишка ще посмее да се навърта наоколо. След това се усетих, че това е едно от котетата, което по някаква причина се напъваше и затова беше твърдо като топка. В следващата секунда свързах странната миризма и напъването на котето. Наддадох възмутен вик и захвърлих котето в ъгъла. Юлия скочи половин метър в съня си и, като разбра какво е станало, ми се скара, че съм я събудил. Между нас котето беше депозирало няколко миризливи "жълъдчета", но когато го потърсих разярен, никъде не го намерих.
Почистихме и отново легнахме да спим. Не след дълго отново почувствах познатата миризма, но този път си помислих, че това е кошмар, породен от предишния инцидент. Миризмата обаче се засили и аз, отново в просъница, се пресегнах и опипах пространството около възглавницата. Този път напипах първо "жълъдчетата", а след това докопах и котето. Не се постарах да разбера дали това е същият поразник, а направо скочих и го изхвърлих на патиото. След това издирих майка му и братчетата и сестричетата и те всички заминаха навън. Юлия възмутено промърмори в просъница, че само я будя, но аз не я оставих на мира, докато не ми помогна да почистим новите "подаръци".
След това провинение котетата не бяха повече допускани да остават вечер вътре в апартамента.
Разказвач
Ори беше много игриво и приятно коте, което за няколко месеца се превърна в елегантна котка с черна кадифена козина. Тя всяка вечер ни посрещаше на входа на апартамента. В комплекса, в който живеехме, не се допускаха домашни животни, но собственикът първоначално не ни правеше забележка за нея.
Особено мило ни стана, когато след приключенията около екскурзията до Секвоя, Ори ни посрещаше вярно и гальовно в апартамента след убийствено изморителните пътувания.
По едно време забелязахме, че около патиото на нашия апартамент се навъртат разни котараци. Един от тях беше огромен, светлосив с тъмносиви черти по тялото. Подозирах, че той ще е бащата на бъдещото котило на Ори, но не можех нищо да направя по въпроса.
Наистина след известно време забелязахме, че Ори позаглади косъм и като че ли стана по-голяма. Явно нямаше спасение и само чудо можеше да ни лиши от "удоволствието" да се сдобием с 4-5 котенца от улична Торанска порода. Една неделя, когато се прибрахме привечер от гости, не видяхме Ори да ни посреща, нито пък тя се появи след това да се гали. Помислих си, че чудото е станало и тя е отишла някъде да ражда и няма да се върне, но на другата вечер тя се появи за малко, много елегантна и изящна! Тогава пък си помислих с надежда, че е абортирала и надеждата ми порасна в увереност, когато през следващите дни тя винаги се появяваше сама и дори оставаше известно време да лежи и да се гали при нас.
Надеждите ми обаче рухнаха, когато един ден Юлия погледна зад стария дюшек, който стоеше облегнат на стената на патиото и видя там в една кутия 5 бълхясали котета. Оказа се, че те са си били през цялото време наоколо, а ние не сме знаели.
След като им разкрихме скривалището Ори демонстративно ги пренесе в ъгъла на спалнята и там им направи едно гнездо от някакъв парцал, който измъкна от банята. Ние ги взехме и ги изкарахме отново на патиото, но не след дълго Ори си ги върна и се напъха с тях под дивана, откъдето беше значително по-трудно да ги извадим. Разбрахме, че тя няма да се остави току-така и се отказахме от борбата. През следващите няколко дни Ори периодически ги местеше на различни места в апартамента и на патиото докато една нощ не стана това заради което ви разказвам тази история.
И така, както си спяхме една нощ на дюшека на земята (тогава все още нямахме легло и спяхме на един дунапренов дюшек, свален от стар диван, намерен на улицата), аз почувствах странна и подозрителна миризма. Пресегнах се в просъница и напипах някаква странна космата малка топка. За момент се смразих от ужас, като си помислих, че съм напипал мишка, но се сетих, че в къщи имаме 6 котки и едва ли мишка ще посмее да се навърта наоколо. След това се усетих, че това е едно от котетата, което по някаква причина се напъваше и затова беше твърдо като топка. В следващата секунда свързах странната миризма и напъването на котето. Наддадох възмутен вик и захвърлих котето в ъгъла. Юлия скочи половин метър в съня си и, като разбра какво е станало, ми се скара, че съм я събудил. Между нас котето беше депозирало няколко миризливи "жълъдчета", но когато го потърсих разярен, никъде не го намерих.
Почистихме и отново легнахме да спим. Не след дълго отново почувствах познатата миризма, но този път си помислих, че това е кошмар, породен от предишния инцидент. Миризмата обаче се засили и аз, отново в просъница, се пресегнах и опипах пространството около възглавницата. Този път напипах първо "жълъдчетата", а след това докопах и котето. Не се постарах да разбера дали това е същият поразник, а направо скочих и го изхвърлих на патиото. След това издирих майка му и братчетата и сестричетата и те всички заминаха навън. Юлия възмутено промърмори в просъница, че само я будя, но аз не я оставих на мира, докато не ми помогна да почистим новите "подаръци".
След това провинение котетата не бяха повече допускани да остават вечер вътре в апартамента.
Разказвач
Абонамент за:
Публикации (Atom)