Да гласувам или да не гласувам?

След около 40 дни в САЩ ще има избори. Избори тук има като минимум на всеки две години, но тези избори са важни, защото ще си избираме президент! Всъщност по-правилно е да се каже, че ще ни купуват президент, или може би, че ще ни продават президент, защото президентските избори в САЩ са преди всичко една гигантска финансова операция. Един от най-важните показатели по време на предизборната борба е, кой кандидат колко пари е събрал? Събират пари от всички, но най-вече от тези, които имат, и то е естествено, защото тези, които имат, са най-заинтересовани кой ще бъде президентът? Дали го познават или дали познават някой, който го познава и така нататък. За тези, които нямат пари, не е важно дали президентът ще ги познава или не, защото те като нямат пари, все едно, че президентът не ги познава, даже и случайно да се е запознавал с тях.

Някой друг път ще пиша повече за изборите в САЩ, защото това е голяма и сложна работа, но сега само ще ви кажа, че преди 27 години, когато за пръв път дойдох в Америка или по-точно, преди 22 години, когато станах гражданин, аз започнах редовно да гласувам на всички избори. Разбира се в стила на предишния си живот в България, когато, като гласувах, задрасквах имената в бюлетините, то в Америка аз се регистрирах като републиканец, но винаги гласувах за демократите!?!

Тази практика прекратих преди 4 години, когато не можех дори да си помисля да гласувам за идиот като МакКейн, а нещо ме караше да не вярвам, че Обама е такъв, за какъвто се представя, а освен това, фактът, че е бил "комюнити организатор" ми напомняше ОФ деятел, което беше много повече, отколкото можех да преглътна в САЩ!

И така, преди 4 години аз не гласувах за никого и се чувствам горд от това, поради което смятам да не гласувам и на тези избори, макар че имам за правило никога да не казвам "никога"!

Все пак, за да не си мислите, че аз не гласувам от балкански инат, ще се опитам, в моя широко разпростиращ се стил, да обясня, защо не мога да гласувам за никого, ако искам да подходя към този процес съзнателно и отговорно.

В продължение на 150 години, от 1820 до 1970 година, доходите на обикновените американци са отбелязвали ръст всяко десетилетие. Този исторически факт обяснява до голяма степен произхода на мита за "американската мечта", която е зовяла милиони трудови хора, главно от Европа, в "обетованата земя", наречена Съединени американски щати или просто Америка! Този факт се използва и от управляващите класи да въведат в политическия речник термини като: "Най-великата страна на всички времена", "Сияещият град на хълма", "Нацията, без която светът не може" и така нататък.

Без да претендирам за научна задълбоченост, просто и по дилетантски ще се опитам да изброя предпоставките за възникването на Американското чудо, които – противно на общоприетото мнение сред обикновените американци – не се дължат на  "изключителността" на гражданите на Америка:

1. Огромен, девствен континент, ограничен само от океани, но не и от граници с враждебни държави.

2. Огромни площи от плодородна земя, населена само от милионни стада тревопасни животни и малобройни и неорганизирани племена от нискоцивилизовани хора, намиращи се на ниво на първобитно-общинни социални отношения и със съответстващо технологично ниво на въоръжение.

3. Огромни минерални богатства и естествена липса на каквито и да е закони и регулации, определящи правила и изисквания за експлоатацията им.

4. Европа току-що е излязла от епохата на войните: 30-годишна, 7-годишна, Наполеоновски войни, ако споменем само по-главните от тях. Нещо повече, периодът от 1820 година до Първата световна война се счита едва ли не като период на мирно съвместно съществувание на континента, където Кримската, Руско-турските войни, революциите от 1948 година, Парижката комуна и Френско-пруската война дори не се броят, в сравнение с войните от предишните столетия и началото на 19-ия век.

5. Държава, без установени управляващи класи и организирана по съвсем нови принципи, на практика позволяваща на всеки с достатъчно енергия и способности да напредне, тъй като характерната за Европа предпоставка за успех – произходът, в Америка е толкова неустановена и с размити граници, че може да се счита, че не съществува.

Разбира се през този период и Америка има своите проблеми: войната с Мексико (в която САЩ заграбват почти половината от Мексико), Гражданската война (в която загиват повече от половин милион американци), геноцидът срещу туземното население на континента (в който никой не брои загиналите туземци), икономически кризи, които разтърсват страната почти всяко десетилетие, но всичко това остава до голяма степен скрито и маловажно за огромните маси от обеднели европейци, търсещи икономическото си щастие, или просто бягащи от закона в собствените си държави. Те предоставят физическата си сила, умствени таланти и изобретателност на Америка, а тя им се отплаща с непрекъснато растящо благосъстояние и икономически успех. На практика САЩ е най-егалитарната капиталистическа държава до 70-те години на 20-ия век.

В края на 19-и и началото на 20-и век монополите в САЩ придобиват застрашителни размери и влияние, но Теодор Рузвелт и неговото обкръжение прозряват опасността от това развитие за самия капитализъм и чрез съдилищата и нови закони, успяват да разбият създадените картели, които от една страна осигуряват ред и предсказуемост в икономическите отношения, но от друга страна практически елиминират конкуренцията, така важна за жизнеността на капитализма.

Октомврийската революция в Русия от своя страна заплаши капитализма с опита си за изграждане на едно алтернативно общество, базирано на съвсем различни икономически и социални отношения. Трябва да се има предвид, че макар вътрешно социализмът в Русия бързо да се изражда в тоталитаризъм, то външно се е виждало само бързото развитие на икономиката и парадната изява на щастие и благоденствие за широките трудови маси. Трудовите хора на Запада дълго време не са имали представа за реалността зад желязната завеса и са гледали на опитите на управляващите класи да представят лошите страни на социализма, като на лъжа и пропаганда с цел съхранение на статуквото в техните държави. В допълнение настъпва Великата депресия през 30-те години, което показва на управляващите класи на Запада, че е необходимо да се вземат срочни мерки за коригиране на редица проблеми в капитализма, ако те желаят да парират идеите на социализма. Корекцията е сериозна, засилва се контрола над монополите в индустрията и строго се регламентира сферата на дейност на банките, като тя се отделя от дейността на инвестиционните организации и осигурителните фирми. Тези мерки са активни до 70-те години, поради което периодът след Втората световна война в Америка се характеризира с относителен класов мир и сътрудничество между работниците и техните организации от една страна и организациите на имащите класи от друга. За това спомага и огромната нужда от индустриално производство за възстановяване на разрушените през войната икономики на практически всички възможни конкуренти на САЩ, като се почне с Германия и се свърши с Япония. Много икономисти дори смятат, че капитализмът е излязъл от Великата депресия не благодарение на мерките приети в САЩ от администрацията на Ф. Д. Рузвелт, а благодарение на войната, която мобилизира армията на безработните в армиите на фронта и военното производство.

С други думи, благодарение на прозорливостта на Рузвелт и хората около него, на войната, а също така и на географското положение на Америка, което я предпазва от разрухата на войната, тя продължава да бъде "обетованата земя" за милионите обеднели и измъчени от войната хора, този път не само от Европа, но и практически от целия останал свят.

Идилията на сътрудничество между трудовите и имащите класи приключва през 70-те години със така наречената стагфлация – комбинация от стагнация и инфлация. До този момент обаче трудовите класи са получили редица социални придобивки:

1. Социални пенсии за възрастните и инвалидите. Трудови пенсии и медицинско осигуряване, като част от колективните трудови договори между профсъюзните организации и корпорациите. И едните и другите се осигуряват от вноски на фирмите и трудещите си и гарантират пенсии при навършване на определена възраст и трудов стаж.

2. Социално медицинско осигуряване за възрастните и инвалидите.

3. Медицинско осигуряване от работното място за заетите в производството, което става практика през Втората световна война, когато заплатите са били регулирани и предоставянето на медицинско осигуряване е било един от малкото лостове за привличане на талантлива работна сила от корпорациите.

4. Медицинско осигуряване за бедните.

Разликата във финансовите компенсации между средно-платените работници и управляващите на фирмите по това време е от порядъка на 20 до 30 пъти, което сега изглежда като невероятен егалитаризъм, като се има предвид, че днес тази разлика е в диапазона от 200 до 300 пъти.

Инфлацията в края на 70-те и началото на 80-те години достига двузначни числа и икономистите предлагат като изход от стагфлацията така наречената "икономика на предложението" (Supply side economics).

Забележка. Позволявам си да предложа превод на термина, тъй като не съм икономист и не знам как се превежда на български името на тази икономическа теория.

Идеята за "икономиката на предложението" с няколко думи се свежда до следното: "Икономически растеж най-ефективно може да бъде осигурен чрез намаляване на бариерите за хората да произвеждат (supply) стоки и услуги, такива като данък върху доходите, данък върху печалбата от капитала и увеличаване на гъвкавостта на инвестициите чрез намаляване на регулациите." Съгласно идеите на "икономиката на предложението" потребителите ще бъдат облагодетелствани от по-голямо предложение на стоки и услуги на по-ниски цени. Съответно икономистите, привърженици на тази теория, предлагат намаляване на данъците и ограничаване на регулациите, свързани с екологията, опазване на природната среда и трудовата безопасност. Илюстрация на ефекта от подобни мерки е така наречената крива на Лафер, която е построена в координатна система, по абсцисата на която се намира процента на данъците, а по вертикалата – приходите на държавата от данъци. Според тази крива данъците, които получава държавата, са НУЛА при нулеви данъци и при данъци от 100 процента. Очевидно оптималните приходи на държавата от данъци са някъде в границите между 0 и 100 процента!

Тук искам да напомня, че в един от предишните си блогове, разказах притчата за султана, на който му трябвали пари и който решил да повишава данъците, за да види колко най-много може да изскубне от поданиците си. Тогава не помислих, че давам илюстрация на кривата на Лафер! За съжаление обаче, притчата е неприложима в съвременната практика на западната демокрация, защото султанът върви по пътя на повишаване на данъците и може да си позволи да тества какви данъци могат да понесат поданиците му, а след това да ги намали до оптималната стойност. При това султанът не се страхува, че няма да бъде избран за султан при следващите избори! Едно демократично избрано правителство първо трябва да намалява данъците, но като премине оптимума, в този момент ще установи, че трябва да ги повиши, но не може да си позволи този лукс. Илюстрация за това е съдбата на Буш Старши, за който се смята, че е загубил шансовете си за преизбиране поради това, че повишил данъците през първия си мандат, от което всъщност спечели Клинтън, защото това спомогна за намаляване на бюджетният дефицит през неговото управление.

Теорията на "Икономиката на предложението" беше внедрена по времето на Рейгън и републиканците до ден днешен възхваляват снижението на данъците, което съпровождаше този процес, като причина за излизане от кризата. Много икономисти обаче считат, че инфлацията е била обуздана от монетаристката политика на Пол Волкер (президент на Федералната банка по това време) за ограничаване на парите в икономиката чрез повишаване на лихвения процент на кредита. Освен това правителството на Рейгън първоначално действително намалява данъците, но когато това довежда до нарастване на дефицита, внася известни корекции, като повишава някои данъци. При това са повишени данъците, свързани с вноските за федерално социално осигуряване с цел избягване на фалит на системата за социално осигуряване, т. е. бяха повишени данъците върху работната заплата на трудещите се.

По същото време, през 80-те години, започва един процес, който играе огромна роля за достигането на сегашното трагично състояние на американското стопанство. Това е началото на процеса на индустриализация на Китай, започнат от Дън Сяо Пин, и общият процес на глобализация на световната икономика.

Намаляването на данъците в САЩ действително увеличава средствата в ръцете на инвеститорите, но глобализацията и по-специално бурното развитие на китайската икономика през последните 30 години, предоставят широки простори за инвестиране на тези средства с по-големи печалби извън Америка! Китай, и редица страни от Югоизточна Азия осигуряват евтина работна ръка и практическа липса на ограничаващи регулации (трудово законодателство, опазване на околната среда, техника на безопасността на работното място и т. н.), което стимулира изнасянето от Америка на цели клонове от индустрията в Азия. В крайна сметка се достига дотам, че днес близо 60% от внесените в САЩ стоки са произведени от американски корпорации в техните предприятия и субконтрактори в Китай и други развиващи се държави! Този процес води до намаляване на доходите на средната класа и до увеличаване на доходите на инвестиращите класи в Америка. Например, ако проследим класацията на Форбс за 400-те най-богати хора в САЩ ще видим, че:

- преди 30 години 75 милиона долара са били достатъчни за влизане в списъка, а днес за това са необходими 1.1 милиарда долара;

- само през последната година доходите на хората от списъка на 400-те е нараснало с 200 милиарда долара, при положение, че средните доходи на семейство в САЩ са намалели с 4 процента;

- през 2009 година 400-те от списъка на Форбс са "усвоили" 16% от всички доходи в Америка и така нататък.

През последните няколко десетилетия мантрата на предизборната кампания на Републиканската партия винаги е била: "Намаляването на данъците на инвестиращите класи е лек за всички беди на американската икономика!" В тази връзка е интересно изследването на професор Леонард Е. Бурнан от университета в Сиракуза. По време на показания в Конгреса през 2009 година, той демонстрира данни от 1950 година досега, съпоставящи развитието на икономиката в САЩ с нивото на данъка върху печалбата, които доказват липса на каквато и да е корелация между тях!

Освен с износ на капитали в развиващия се свят и съответстваща деиндустриализация на Америка, инвестиращите класи се отдават и на финансови манипулации, които не произвеждат на практика нищо, а представляват препакетиране на ценни книжа в "дериватни" ценни книжа и съответно изобретяването на осигурителни ценни книжа (insurance policies) с цел осигуровка на дериватните ценни книжа! Благодарение на това, така наречената Финансова индустрия в САЩ започва да "произвежда" около 40% от печалбите на бизнеса в САЩ!

Всичко това доведе до деиндустриализация на страната чрез изнасянето на производството на много отрасли на икономиката извън Америка; превръщането на финансовата дейност в едва ли не най-важна "индустрия" в Америка; загуба на високоплатени работни места и свързаната с това ерозия на данъчната база на страната; неизбежна империалистическа външна политика, имаща за цел охраната на икономическите интереси на инвестиращите класи по света и така нататък.

Изброените по-горе последствия от политиката на правителството, диктувана изцяло от интересите на инвестиращите класи и отношението на кандидатите за президент по тези въпроси за мен е определящо за кого да гласувам и дали изобщо да гласувам.

Мит Ромни, по моя преценка, демонстрира пълна неподготвеност по въпросите на международната политика, което общо взето не е ново и уникално явление за един кандидат за президент в Америка. Все пак, сега той кандидатства втори път за президент и можеше през изминалите 4 години да прояви известен интерес към изискванията на дипломацията и външната политика!

По въпросите на икономическото положение в САЩ и пътищата за решаване на проблема с годишните бюджетни дефицити в размер на повече от трилион долара, той предлага: ... намаляване на данъците на богатите; и ... намаляване на разходите за социално осигуряване, здравеопазване, помощите за безработни, образованието и така нататък. Естествено, според Ромни, разходите за армията не бива да се намаляват и е желателно даже да се увеличат!?! За решаване на проблема с безработицата също се предлага ... намаляване на данъците!?! При това намаляването на данъците трябва да бъде най-съществено за ... богатите, за да имат те пари да отварят нови работни места!?!

Като се има предвид и непривлекателността на поведението на Ромни като човек, то не е чудно, че напоследък рейтингът му пада, а за мен изобщо никога не е бил особено висок!

За Барак Обама мога да кажа, че досегашното му президентство ме разочарова дълбоко. За илюстрация ще изброя някои от по-важните ми разочарования:

1. Той ненужно продължи войната в Афганистан, като дори увеличи войските там за известно време, с което не реши нищо и преди няколко дена последните части от това увеличение се изтеглиха, а до 2014 година трябва да се изтеглят още части. Все още има мераци там да останат от порядъка на 20 до 30 хиляди войници, но и на тези мераци вероятно ще им мине времето, разбира се след като се похарчат нови милиарди долари и след като загинат или бъдат осакатени още стотици, а може би и хиляди американци, да не говорим за афганистанците.

2. Затворът в Гуантанамо не беше ликвидиран.

3. В допълнение на нарушението на конституцията, въведено от Буш Младши, според което хора могат да бъдат задържани за неограничено време чрез просто решение на президента, Обама добави и възможността за ликвидиране на американски граждани по решение на президента, без съд и присъда!?! По негово нареждане започна масово използване на безпилотни средства за убиване на предполагаеми терористи в Пакистан, Йемен, Сомалия и т. н. Според някои данни мирните хора, които стават жертва на тези атаки, са от порядъка на 70-80 процента от убитите и само един процент от убитите са ръководни дейци в терористическите организации.

4. Обама не посмя да изиска от Конгреса да не продължава действието на закона, приет по времето на Буш Младши, за намаляване на най-високите данъци. Решение за връщане на старите маргинални данъци от 39.5% вместо действащите според този временен закон 35%, веднага би спомогнало за намаляване на годишния дефицит.

5. Предложената от Обама реформа на здравеопазването е един подарък на осигурителните и фармацевтичните компании, а също така и на компаниите за производство на медицинска апаратура. В епохата на огромни бюджетни дефицити въвеждането на някаква форма на всеобщо държавно медицинско осигуряване, подобно на medicare, би намалило значително разходите за здравеопазване, които в САЩ са близо два пъти по-големи на глава от населението от тези в останалите развити държави при далеч по-лоши резултати за здравето и дълголетието на американците.

6. Редица от мерките за борба с рецесията пряко облагодетелстваха банките без необходимият контрол върху използването на "напомпаните" в тях средства. В същото време милиони американци бяха изоставени на произвола на банките и загубиха домовете си.

Лично за мен Обама е един неудачен президент, купен изцяло от финансовата олигархия и определено действащ в нейните интереси и срещу истинските интереси на Америка.

За съжаление проблемите на Америка са фундаменталните проблеми на капитализма, които се разкриха през последните десетилетия и за решаването на които американският народ все още не е узрял! Докато американците не се разделят със разбиранията си за "богоизбрана нация", не може да се очаква да започне процес на промени, който би довел до възраждане на стопанството в САЩ.

Дилетант

Поредният гаф на Мит Ромни

"Те са авантаджии, зависими от подаянията на държавата, които се считат за жертви и вярват, че държавата е длъжна да се грижи за тях, да им осигурява медицински грижи, храна, жилища и така нататък. Аз считам, че не е моя работа нито като кандидат, нито пък като президент, ако бъда избран, да се безпокоя за тях."

Така се изказа Мит Ромни за 47% от съгражданите си, говорейки на банкет, за да присъстват на който богаташи от Флорида трябваше да заплатят по 50 000 долара на човек. (Събраните средства от този банкет отиват в избирателния фонд на Ромни.)

Нека видим сега кои са тези 47 процента от населението на САЩ, от които Ромни не се интересува. Това са хората, които не плащат федерални данъци върху доходите си, т. е. принадлежат към една от следните социални групи:

1. Хора, които работят, но годишният им доход не надхвърля 9750 долара на човек (индивидуално или в семейство).

2. Военнослужещи, дислоцирани в район на активни военни действия.

3. Хора със семеен доход до 50 000 долара, които се възползват от данъчен кредит за деца и други данъчни облекчения, от законодателството, прието по времето на републиканския президент Буш Младши.

4. Хора с ниски социални пенсии: възрастни или инвалиди.

Вероятно има и други групи, които влизат в числото на тези 47 процента, но изброените по-горе конституират основната част от съгражданите на Ромни, от които той не се интересува! Характерното за тези социални групи е, че те обхващат бедните и ниските слоеве на средната класа в САЩ.

Трябва обаче да се отбележи, че с изключение на социалните пенсионери останалите групи плащат федерални данъци: данък социално осигуряване и данък здравеопазване, които общо възлизат на около 15% от дохода им. Като се има предвид, че Ромни плаща върху годишните си доходи от няколко десетки милиона долара средно между 13 и 15 процента данъци, то не е съвсем ясно на какво се дължи презрението му към 47 процента от съгражданите, които също отделят около 15 процента от доходите си по същество за федерални данъци. При това твърдението, че Ромни плаща между 13 и 15 процента от многомилионните си доходи за федерални данъци, е базирано на негови думи, а не на документи, тъй като Ромни отказва да публикува информация за данъците си през последните 10 години!?! Защо Ромни отказва да направи това можем само да гадаем, но изглежда, че политическите минуси от отказа за публикуване са по-малки от минусите, ако избирателите имат възможност да се запознаят със сметките в чужди банки и данъчните трикове на адвокатите му, които водят до толкова нисък процент данъци върху доходите му.

Американските политици, журналисти, икономисти и други подобни  пишещи професионалисти отдавна се гордеят с това, че в Америка няма класова борба и дори класова завист. Някъде обаче бях чел мисълта на един умен човек, че това е защото богатите отдавна са спечелили класовата борба в Америка!

Една от предизборните критики на Ромни срещу Обама е, че последният се опитва да разпали класов антагонизъм у бедните спрямо богатите! От последните изказвания на Ромни се вижда, че богатите се отнасят с такова презрение към бедните и дори средните класи, че те дори не се интересуват от тях, камо ли да се притесняват от потенциална класова омраза!

Освен за 47-те процента от съгражданите си, Ромни се изказва и по Палестинския въпрос. По-точно, той направо заявява, че той не може да бъде решен чрез създаването на палестинска държава в окупираните от Израел територии, защото подобна държава би застрашавала сигурноста на Израел! По тази причина, ако той стане президент, няма намерение да прави каквото и да е за решаването на Палестинския въпрос. При това е известно, че официалната позиция на Американското правителство е, че създаването на Палестинска държава е единствено възможното справедливо решение на конфликта в Близкия изток!

Слушайки записите от въпросното събиране във Флорида, не мога да кажа, че Ромни възбужда някакви особени симпатии, а още по-малко – възторг, при мисълта, че този човек може да стане президент на САЩ. Изобщо идеята, че един успешен президент на компания ще бъде по дефиниция и успешен президент на САЩ, която идея кой знае защо доста често се пропагандира от някои политически среди, ми се струва много порочна! Управлението на една компания се отличава толкова съществено от управлението на една държава, че е просто невероятно как хора, които би трябвало да разбират механизмите и изискванията на двете позиции, могат да говорят за успешен трансфер на уменията, които са толкова различни и специфични за всяка една от тези две позиции!

П.П. Преди малко прочетох в страницата на CNN следните любопитни данни: "По преценка на "Центъра по данъчна политика" 4 000 домакинства с доход над един милион долара и други 14 000 домакинства с доход между 500 000 и 1 000 000 долара не са платили никакви федерални данъци върху доходите си през 2011 година! Интересно колко от присъстващите на събирането, на което Ромни прави скандалните си признания, спадат към тези хиляди "труженици", към които Ромни очевидно не се отнася с презрение?

Дилетант

Емиграция: 10. Късметът на Юлия

Това се случи през благодатното време, когато все още живеехме в Спортинг.

Голяма част от чистачките в хотела бяха профуги и, естествено, полякини. (Както вече отбелязах, поляците, благодарение на факта, че папата беше поляк, заемаха особено, аристократично положение всред профугите в Италия.)

Разбира се, хотелът използваше профугите незаконно, защото ние нямахме разрешение за работа и поради това им плащаше колкото си иска. По това време администрацията на Спортинг плащаше по 2000 лири на час, което беше равно на около един долар на час. Полякините обаче не бяха доволни от това заплащане и горе-долу по времето, когато се настанихме в хотела, те обявиха стачка. Юлия разбра това и отиде при шефката на чистачките (мадам Ноеми) и ѝ заяви, че е готова да работи за долар на час! С други думи, в терминологията на работническото движение, тя стана стачкоизменник! Аз ѝ отбелязах този факт, но тя ми каза, че Тери не е ял плодове и зеленчуци откак сме избягали и нея не я интересува терминологията на работническото движение!

Шефката на чистачките я нае веднага и скоро ние се сдобихме със скъпоценен кеш, което ни позволи да започнем да посещаваме Станцата (близкия супермаркет от веригата Станца). Животът изведнаж стана по-весел и по-хубав! Започнахме да си купуваме портокали, банани, домати, краставици и други подобни лакомства, които дотогава гледахме с въжделение по витрините на супермаркетите и малките магазинчета наоколо.

Работата на чистачките започваше в шест часа сутринта и продължаваше без прекъсване до 14 часа. През първите дни на трудовата ѝ кариера в Рим на Юлия ѝ дойде доста нанагорно. Болшинството от чистачките все още стачкуваха и контингентът от местни чистачи изобщо не беше достатъчен за размера на хотела. След няколко дни обаче полякините се предадоха и отново започнаха работа. Юлия беше възмутена от липсата на каквато и да е трудова етика от страна на полските ѝ колежки. Те не чистеха стаите, а замитаха боклука под леглата и по кюшетата и изобщо си гледаха работата през пръсти. Те работеха по принципа: "Вие ни лъжете, че ни плащате, а ние ви лъжем, че работим!"

Мадам Ноеми веднага забеляза старанието и качествената работа на Юлия и я премести да чисти ... лобито на хотела, с други думи най-мръсната част от целия хотел! Естествено, както казват руснаците, "за ту же зарплату".

И така, мисля че е време да започна историята, която искам да ви разкажа!

Една сутрин, към осем часа, когато аз и Тери все още се изтягахме в леглата, вратата на стаята внезапно се отвори и вътре влетя Юлия. На нас с Тери ни стана малко неудобно и веднага рипнахме от леглата и я загледахме с удивление, защото тя беше много развълнувана и стискаше нещо в ръка. Без много да ни чака да се съвземем от внезапното нашествие в безметежното ни спокойствие, Юлия разтвори юмрука си и ние видяхме някакво странно изображение на верижка.

– Вижте какво намерих! – възкликна Юлия.

Тя хвана верижката от единя край и надолу увисна някакво странно украшение, което преставляваше полумесец, правата част на който изобразяваше лице на човек в профил. Явно ставаше дума за украшение, което се слага на шия. Аз посегнах и го взех. Както изглеждаше, то беше от злато и тежеше доста.

Ние с Тери погледнахме Юлия и в очите ни се четяха няколко въпроса, два от които бяха най-важни за нас:

– Къде го намери?

– Видя ли те някой?

Юлия ни разказа, че още щом се появили сутринта на работа, мадам Ноеми избрала няколко от чистачките и ги повела към най-горния етаж, където били мезонетите. Тя отключила една стая, която дотогава никога не били чистили и им обяснила, че в тази стая до преди месец живял един мъж с дъщеря си, която както изглежда, била психически болна. Един ден дъщерята се хвърлила от прозореца на стаята и се убила! Докато траело следствието стаята била заключена. Следствието вече било приключило и на хотела било разрешено да започне да използва стаята отново. Сега стаята трябвало да се почисти основно! След като свършила с обясненията си, мадам Ноеми се оттеглила, а полякините, както винаги, се хвърлили към масичката и леглата да търсят порнографски списания и други изоставени или забравени вещи.

Юлия хвърлила един бърз поглед наоколо и видяла, че на една от нощните лампи нещо виси. Използвайки суматохата, тя се приближила и видяла това украшение, което прозирало през абажура, но иначе не се виждало! Юлия го взела и го прибрала в джоба си. След като свършили с почистването на стаята, Юлия намерила подходящ момент и дошла при нас да се посъветва какво да прави с намереното украшение?

Аз измънках нещо нерешително, но Тери категорично заяви, че изобщо не разбира защо се чудим? Според него това ни било късмет и трябвало да си го приберем, още повече, че както нямаме пари, то ще ни дойде много навреме!

В мен настъпи зловеща борба между алчността и честността! От една страна украшението не беше наше и не беше изключено някой да си го потърси. От друга страна, то наистина щеше да ни дойде много навреме в тези дни на мизерия и безпаричие. Все пак то си беше късмет на Юлия и аз я попитах какво тя иска да направи?

Юлия каза, че ѝ се иска да го предаде в хотела, особено като се има предвид, че украшението очевидно е принадлежало на самоубилата се! В случая безусловно се обаждаше и женското ѝ суеверие, но аз си помислих, че ако на нас не ни провървеше в авантюрата, която бяхме започнали, то Юлия винаги щеше да се измъчва, че това е заради алчността, която сме проявили, прибирайки този предмет!

Аз ѝ казах, за велик ужас на Тери, че не възразявам на решението ѝ! Той, горкият, се опита да ни обясни колко сме глупави и колко шоколад и банани можем да купим за стойността на това украшение, но Юлия беше взела решението си вероятно още преди да дойде при нас и замина да предава украшението.

За съжаление тя го предала на мадам Ноеми. Мадам била доста сащисана от постъпката ѝ. Благодарила ѝ, а на другия ден даже я почерпила едно кафе!?!

След известно време видяхме на витрината на един консигнационен магазин в Рим подобно украшение, а може би и същото, изложено за продажба на цена около 2500 долара!?! Все ми се струва – и до ден днешен – че мадам Ноеми не е предала, както се полага, намерената вещ на администрацията на хотела, очевидно считайки, че тя също е част от администрацията и в дадения случай може изцяло да я замени!

Юлия никога не изрази съжаление за постъпката си, което не може да се твърди за мен и Тери, но какво да се прави? Все пак оживяхме и не умряхме от глад, а в голямата сметка на живота това винаги е по-важно!

Разказвач

Ретроспекции (2). За Обама и някои резултати от управлението му.

Предизборната борба в САЩ навлиза в решителната си фаза. До изборите остават по-малко от 2 месеца. Минаха шумните и шарени представления, наречени партийни конгреси? След помпозните тържества, на които бяха игнорирани поредните кандидати за глави на двуглавата ламя, наречена "двупартийна политическа система", започва борбата за сърцата и умовете на около 20 процента от американците, за които се смята, че все още не са решили за кого да гласуват. Около 40-45 процента пък въобще нямат намерение да гласуват, защото считат, че това е едно безсмислено упражнение, което само придава някаква легитимност на така наречената "американска демокрация", в която президентът, както и останалите изборни длъжности в страната, са предмет на търговия в кабинетите на финансовите и индустриалните магнати!

Доколкото си спомням за тези избори се говореше, че Обама ще събере към милиард долара за предизборна агитация, а предполагам, че Ромни няма да му отстъпи. Нещо повече, през последните 3-4 месеца той даже събира месечно повече парѝ от Обама. Като прибавим, че 1/3 от сенаторските места и всичките 435 места в Камарата на представителите и още хилядите щатски и местни изборни длъжности участват в разпродажбата, то можете да си представите каква част от националния продукт тази година ще бъде "произведен" благодарение на изборите!

Впрочем по тези въпроси ще философствам друг път, а сега трябва да посветя няколко реда на управлението на Обама. За тази цел ще използвам един стар материал писан през декември 2008, като ще го разширя тук-там с коментари и забележки по въпросите, които не са засегнати в него.

Забележка. Цитатите от декемврийския ми материал започват с "===" и завършват с "---", а останалият текст са сегашни коментари.

Материалът е озаглавен: "Перспективи на външната политика на Обама" и започва с цитат от Уинстън Чърчил:

"На американците винаги може да се разчита, че ще вземат правилното решение, след като пробват всички останали!"

===
На 1 декември 2008 година, новоизбраният президент на САЩ Барак Обама представи на Американската нация бъдещите членове на кабинета си от ресора на националната сигурност. От списъка личи, че мястото на неоконсерваторите в кабинета на Буш Младши се заема от неолибералите в кабинета на Обама, което ни най-малко не променя целта на американската външна политика, а именно "Американска световна империя", а само методите за достигане на тази цел.

Неоконсерваторите се стремяха да постигнат тази цел, както се казва "с лошо", т. е. с еднолична агресивна военна политика, без оглед на общоприетите международни норми и закони, което в крайна сметка доведе до изолация на САЩ и до крайно напрежение на нейните военни и икономически ресурси.

Неолибералите пък, от своя страна се стараят да постигнат същите външнополитически резултати, както се казва "со кротце, со благо", т. е. с помощта на така наречените световни демократични сили, които не включват такива потенциални конкуренти на САЩ на световната арена като Русия, Китай и някои други страни с претенции, ако не за световно, то поне за регионално господство.

Изглежда Обама продължава да следва мисълта на Чърчил, изпробвайки всички възможни варианти за външна политика на САЩ, докато не остане единственият правилен път – отказ от амбициите за световно господство и ролята на световен жандарм и приемане на идеята за колективна отговорност на великите държави за съдбата на тази скала, наречена Земя, на която съдбата е захвърлила човешкия род и на която трябва да се научим да живеем разумно и пестеливо, или да мрем от глад, жажда и войни!

За да оценим наследството, перспективите и намеренията на новата администрация, ще разгледаме основните огнища на напрежение в света, които ще определят нейната политика в близкото и по-далечно бъдеще.

Ирак:

Първоначалната концепция на кабинета на Буш за светкавична и шокираща война, без планове за следвоенно развитие,  доведе до задънена улица. Може спокойно да се счита, че идеята за създаване на плацдарм на империята в Ирак е напълно компроментирана. Изтеглянето от Ирак е неизбежно, но правителството на Обама ще се опита да го задържи, като база за военно и политическо влияние в Близкия изток и арабския свят. Вероятността за успех в това направление е минимална, но предстои да се изразходват много материални и човешки ресурси преди администрацията на Обама да дойде до извода, че ползата от присъствието в Ирак далеч не съответства на ресурсите, необходими за постигане на тази цел. Най-късно до 4-5 години, а дори и по-скоро, Обама ще трябва да намери начин да "обяви победа" и да изтегли всички войски от Ирак, като сведе връзките с тази страна до нормални дипломатически отношения.
---

Четири-пет години наистина се оказаха много. Основното препятствие за оставане на американски войски в Ирак се оказа споразумението за "статута на въоръжените сили"! Ако някой не знае, то нека знае, че като правило САЩ не държи войски в страна, която не признава, че американските войници не са подвластни на местните закони при извършване на престъпления в страните, където са дислоцирани! Ирак, като израз на "върховна неблагодарност" за освобождението си от Садам Хюсеин, отказа да признае неприкосновенноста на американските войници и Обама разумно реши, че е безсмислено да се оказва прекален натиск върху правителството по този въпрос. Америка си остана само с огромното посолство, което трябваше да играе ролята на вице-кралски дворец в Ирак, а сега се оказа далеч по-голямо отколкото е нужно. Е, разбира се похарчиха се и няколко милиарда долара за бъдещи постоянни военни бази в добавък на милиардите похарчени за посолството, но какво да се прави – такава е съдбата на американците – да пробват всичко, докато не попаднат накрая на единствено останалото и както би трябвало да се очаква, правилното решение!

При това, като се гледа какво става сега в Ирак – атентат след атентат, – то Обама и хората му вероятно се кръстят и викат "слава богу", че не послушахме онези идиоти, които казваха, че по никакъв начин не бива да се напуска Ирак!

Неприятно е разбира се, че САЩ извърши прекрасна услуга на аятоласите в Иран, като ликвидира техния враг Саддам Хюсеин и помогна да се установи приятелско шиитско правителство в страната, но какво да се прави, като за беля правилното решение се намира винаги на края на списъка от възможни решения!?!

===
Афганистан:

Така наречената "добра война" беше безвъзвратно провалена от правителството на Буш Младши, който забрави или може би никога не е знаел поговорката: "Желязото се кове докато е горещо!" и допусна възраждането на талибаните и Ал Кайда. Нещо повече, допусна конфликтът да се разпространи и в Пакистан, което прави потушаването му практически невъзможно с чисто военни усилия. Америка няма необходимите сили, а европейските ѝ съюзници от НАТО не виждат ползата от все по-разширяващата се военна намеса в тази част на света. Като се има предвид, че Пакистан притежава и ядрено оръжие, то основната цел на конфликта трябва да бъде стабилизирането на Пакистан, но със засилващата се конфронтация с пощуните в Афганистан и Пакистан, може да се окаже, че и времето за такава стабилизация да премине, докато САЩ намерят правилния подход за този процес! Идеята за рязко увеличаване на военните сили (с около 30000 войници) и прилагането на тактиката от последните една-две години от войната в Ирак, най-вероятно няма да доведе до подобряване на стратегическото развитие на усилията в Афганистан.

Първо, 30 000 войници са недостатъчни. Второ, в Ирак важна роля изиграха племенните структури на суните, които бяха кооптирани в борбата срещу Ал Кайда. В Афганистан тези структури са разбити от близо 30-годишна гражданска война. Недоверието между отделните племена, както и недоверието към централната власт, която се счита за безнадеждно корумпирана, правят използването на племенните сили за възраждане и успех на първоначалните утопични идеи за демократични преобразования невъзможно. Дори да допуснем, че по някакво чудо в Афганистан бъдат създадени някакви сили за сигурност, способни сами да поддържат вътрешен ред, то изобщо не е ясно откъде ще се вземат парѝ за издръжката на тези сили в бъдещето, като се има предвид, че Афганистанската икономика е напълно разрушена!

Намирането на почтен "победен" изход  от авантюрата в Афганистан ще се окаже много по-трудна задача от тази в Ирак! Америка е все още далеч от реализацията на необходимостта да "обяви победа" и да напусне "гробницата на империите", каквато е Афганистан. Когато това се разбере, проблемът далеч няма да е Афганистан, а съществуването на Пакистан като единна държава. С други думи и в този случай ще се изпробват всички алтернативи, но когато се разбере, че те не работят, може да се окаже, че разумните решения са вече невъзможни.
---

Както и трябваше да се очаква, нещата в Афганистан се забатачиха още повече по причини, които не бяха непредвидими. Например, ако анализът на съветската авантюра в Афганистан беше направен без предубедеността, че Америка, като държава и народ, е много повече от Съветския съюз и народ, щяха да се изявят много от проблемите, които Америка среща сега. Дори не ми се иска да изброявам всички глупости, които бяха направени в Афганистан от "най-великата държава в историята на човечеството до днес", както често се величаят американските ръководители. Искам само да отбележа, че надеждите, че след изтеглянето през 2014 година Америка ще може да поддържа някакъв ефективен контрол в Афганистан сами по себе си говорят за дълбоката заблуда, която цари всред управляващите кръгове в САЩ, независимо към коя глава на двуглавата ламя те принадлежат!

===
Иран:

Проблемът с Иран произтича от два фактора:

1. Израел твърди, че се страхува от възможноста Иран да се сдобие с ядрено оръжие. Като се има предвид, че Израел сам притежава вероятно близо 200 ядрени бомби, то опасността Иран да нападне Израел, за която непрекъснато се говори, е до голяма степен измислена. Иран, ако дори се сдобие с някакво ядрено оръжие, ще се нуждае от десетилетия, за да достигне ядрен паритет с Израел и дори тогава атака срещу еврейската държава би била равносилна на самоубийство, макар в този случай и за двете държави.

2. САЩ счита Иран за недопустимо силна държава, особено ако се сдобие с атомно оръжие, от гледна точка на имперските си планове в района! Контролът, който Иран по географски причини, има върху петрола в Близкия изток и в Средна Азия, е недопустим за световните имперски амбиции на САЩ.

По тези две причини САЩ не иска да допусне съществуването на силен и независим, а още по-малко – недружелюбен Иран. За съжаление, за да излезе от това положение САЩ, както винаги се опитва да действа с насилие, но докато Иран има независимо правителство и политика, насилието може да доведе само до огромни проблеми както за САЩ, така и за Европа и целия свят!

На практика САЩ и Израел вървят по ръба на война с Иран. Бедата е, че такава война много повече проблеми ще създаде, отколкото ще реши. Най-разумното е да се проведат преговори с Иран, да се дадат гаранции, че няма да го сполети съдбата на Ирак, да се установят дипломатически отношения с основната и важна цел – гарантиране на мир и спокойствие в този толкова важен за енергетиката на света район. Основен елемент в подобна политика би било справедливото решение на Палестинския въпрос, но за това се изисква сериозна промяна на политиката на САЩ спрямо Израел.
---

Четирите години на управление на Обама не донесоха никаква промяна в отношенията на САЩ с Иран. Нещо повече, Израел в момента се опитва да нажежи обстановката на конфронтация с Иран до такава степен, че да предизвика атака на САЩ срещу Иран преди изборите за президент. По всичко личи обаче, че съпротивата на бюрокрацията в Пентагона и Държавния департамент срещу такава атака е изключително силна и Израел едва ли ще успее да я преодолее.

===
Израел:

Решаването на Палестинския въпрос се нуждае от американска политика, отнасяща се справедливо и честно спрямо проблемите както на Палестинския народ, така и на Израел. За съжаление от много години влиянието на израелското Ликут-лоби в САЩ е толкова голямо, че е невъзможно дори да се мисли за справедливо отношение на американски президент към решаването на този проблем. Всеки бъдещ президент, по време на предизборната кампания, трябва многократно да положи "клетва" за вярност към Израел!?! В това отношение от Обама се изискваше дори повече, поради факта, че при предишни свои изказвания, той беше изразил симпатия към съдбата на Палестинския народ.

Изискванията на Израелското Ликут-лоби в Америка, за абсолютно подчинение на Американската външна политика на интересите на Израел в Близкия изток, до голяма степен връзват ръцете на американската дипломация в района и предопределят решенията, които един президент може да си позволи да обсъжда и приема.

Обама НЕИЗБЕЖНО ЩЕ ТРЯБВА ДА ПРЕДПРИЕМЕ НЯКАКВИ ОПИТИ ЗА РЕШАВАНЕ на Палестинския въпрос. Основната фигура в тези опити ще бъде Хилари Клинтън, но палестинците не трябва да разчитат на особени симпатии от нейна страна. Не случайно Хилари е една от най-популятните политици всред управляващите кръгове в Израел.

Основният проблем за Израел е демографският бум на палестинците, който заплашва еврейските амбиции за Велик Израел. Ако Израел не намери политическа воля да наложи на великошовинистичните кръгове в страната концепцията за създаване на приемлива за арабите палестинска държава, то арабите може да приемат идеята за единна държава, в която евреите, рано или късно ще се окажат малцинство, а преди това ще бъдат заклеймени за расизъм и апартейд дори от американските политически кръгове. Америка единствена може да спаси Израел от тази опастност, но еврейското Ликут-лоби ще има такова голямо влияние сред политическите кръгове около Обама, че той няма да посмее да приложи необходимия натиск върху израелските управляващи кръгове, за да може да се реши приемливо за арабите въпроса за създаването на Палестинска държава на териториите, окупирани през 1967 година.
---

Надеждите ми за опит от страна на администрацията на Обама за намиране на решение на Палестинския въпрос очевидно останаха само надежди. Израел успешно използва истерията около ядрената програма на Иран, за да отвлече вниманието и да парира всякакъв опит за решаване на Палестинския въпрос. Струва ми се обаче, че един ден еврейският народ ще съжалява за десетките години на обструкции и шантажи с цел предотвратяване на създаването на палестинска държава на териториите, окупирани през 1967 година, и изобщо на справедливото решаване на Палестинския въпрос.

===
Русия:

Когато Горбачов в края на 80-те години допусна разпадането на Варшавския договор, той имаше обещанието на президента на САЩ, че НАТО няма да се разширява на Изток. Оказа се обаче, че обещанията на американските президенти не струват пукната пара! След разпадането и на Съветския съюз, империалистическите кръгове в САЩ решиха, че е безсмислено да се спазват каквито и да са обещания и ограничения на имперските им амбиции и в продължение на едно десетилетие НАТО достигна до прага на Русия. Плановете изглежда бяха Русия да се превърне в суровинен източник за индустрията на Запада, но се оказа, че национални и националистически сили, в случая главно от средите на бившите сили за сигурност, се мобилизираха да не допуснат разпадането и на Русия. Започна възраждането на страната, подпомогнато от драстичното поскъпване на нефта и другите природни ресурси. Днес Русия постепенно се превръща в регионална сила с претенции за място в числото и на световните сили. Трябва да се отбележи, че Западът и най-вече САЩ не разбират и не оценяват параноичния страх на Русия от липса на "санитарен кордон" между нея и Запада. През многовековната история на Русия, след татарското нашествие, заплахите за нейната сигурност са идвали от запад (Полша, Швеция, Наполеонова Франция, Хитлеристка Германия) и по тази причина, през 20-ия век основната политика на Русия е създаването и поддържането на кордон от малки независими или полузависими от нея държави, осигуряващи бариера пред нейните западни граници.

Разширяването на НАТО на изток с нищо не допринесе за увеличаването на доверието между САЩ и Западна Европа от една страна и Русия – от друга. Нещо повече, недоверието нараства непрекъснато, подклаждано от създаването на противоракетната отбрана на Запада и САЩ, под несериозния предлог за защита от балистични ракети, изстреляни от Иран!?!

По тази причина правителството на Обама вероятно ще се опита да изясни отношенията си с Русия и по някакъв начин да рестартира добрия дух, който съществуваше между двете страни в годините непосредствено след разпадането на Съветския съюз.

По мое мнение Русия е естествен съюзник на Запада и САЩ при условие, че ѝ бъде отредено място в отношенията с тези страни, подобаващо на нейния размер и потенциално значение в световната политика.
---

Обама наистина се опита да рестартира отношенията с Русия с така наречената политика на "Перезагрузка", но този опит се оказа доста неуспешен, главно защото той не беше съпроводен с реални стъпки, които да разсеят съмненията на Русия по отношение на имперските амбиции на САЩ, особено що се отнася до страните, намиращи се в непосредствена близост до Русия. Нещо повече, подкрепата на така наречените опозиционни сили в Русия от неправителствени организации, финансирани от Запада и най-вече от САЩ, които критикуват правителството и лично Путин, още повече показаха на управляващите в Русия, че САЩ и Западът няма да мирясат, докато не предизвикат една от "цветните революции" в Русия, механизмът за които беше рафиниран през последното десетилетие. Дали САЩ и Западът целят предизвикването на "цветна революция" в Русия не е ясно, но управляващите кръгове в страната очевидно са твърдо убедени, че това е целта на САЩ и никакви декларации за противното няма да ги убедят, че не е.

Така наречената "Арабска пролет" и най-вече безпардонната намеса на НАТО в Либия, под предлог за защита на цивилното население, довела до падането на режима на Кадафи, смъртта на много цивилни и на самия Кадафи, а също и текущата подкрепа за бунтовниците срещу режима на Асад в Сирия, неизбежно се третират от Русия, а вече и от Китай, като опит за затваряне на вратите за тези държави към района на Северна Африка, Средиземно море и Близкия изток.

Изобщо, ако трябва с няколко думи да се характеризира външната политика на президенството на Обама, то:

1. Тя не е по-малко агресивна от външната политика на Буш Младши.
2. САЩ като правило се консултират като минимум със съюзниците си от НАТО преди да предприемат сериозни външнополитически акции.
3. САЩ предпочитат да водят "изотзад", и то главно чрез НАТО, тогава когато се предприемат военни мерки.
4. По времето на Обама САЩ започнаха да "вдъхват" живот в Африкаком, с което затвориха кръга на военните си интереси и амбиции, обхващайки целия свят.
5. Обама приключи безсмислената военна окупация на Ирак и определи срока за напускане на Афганистан, с което очевидно ще се приключат военните операции, изискващи сериозни по численост съединения. Може да се каже, че започва ерата на частите със специално назначение и безпилотните средства, което се очаква да намали отрицателната реакция на хората по света срещу намесата на САЩ в вътрешните им дрязги и конфликти. 

Последното, за съжаление, вероятно няма да се случи. Вече имаме първите "плодове" на "Арабската пролет" с атаката на консулството на САЩ в Бенгази и атаката на посолството в Кайро. В Бенгази даже е загинал служител на Държавния департамент и както изглежда още трима сътрудници на консулството, а в Кайро са се отървали с лека уплаха и поругаване на флага на САЩ. Изобщо Чърчил май – за кой ли път вече – ще се окаже прав!

Дилетант

Емиграция: 9. Заминаване от Латина

Животът в лагера започваше да ни изглежда все по-непоносим и по-непоносим. Храната беше лоша, обкръжението не беше по-добро, а и неопределеността ни тежеше все повече и повече. Започваше да ни се струва, че сме забравени от всички, а и от посолството на САЩ нямаше никакви вести за съдбата на нашите документи, а също така и за нашата съдба!

Започнахме да търсим "връзки", за да се измъкнем от Латина и да ни преместят в Рим, където вече приключваше туристическият сезон и разни долнопробни хотели се изпразваха от туристи. Най-накрая Юлия успя някакси да намери някой да ни включи в списъците на отиващите в Рим и една сутрин си събрахме багажа и отидохме при автобуса, който трябваше да ни закара във Вечния град.

Аз останах да пазя куфарите, а Юлия отиде да сдава бельото, което ни бяха дали, когато ни приеха. След малко тя се върна дълбоко възмутена. Оказа се, че ѝ се водят повече кърпи и чаршафи отколкото беше взела. Склададжията явно беше надписал над подписа ѝ повече неща или по точно толкова неща, колкото е трябвало да ни даде, но ползвайки се от това, че ние не знаем какво ни се полага, ни беше дал по-малко! Юлия каза, че няма да ни пуснат да излезем от лагера, докато не получим неговия подпис. Нямаше какво да се прави, отворихме куфара и извадихме каквото се искаше от нещата, които си бяхме донесли от България, като Юлия се изхитри и от една голяма плажна кърпа направи 2! Тя отнесе "липсващите" неща и след малко се върна поуспокоена. Констатирахме философски, че независимо от социалната система, склададжиите по целия свят изглежда са едни и същи и горе-долу по един и същ начин крадат от поверените им складове!

Профугите се събираха полека-лека около автобуса, но никой нямаше никаква идея кога ще тръгнем. Изведнаж Тери обяви, че трябва да се прости с кучетата в лагера и докато се усетим той изчезна да търси малката глутница!

Повечето от кучетата в лагера бяха от доста неопределена порода. Те бяха около дванадесетина на брой на възраст от месец-два до няколко години. Водачът на глутницата обаче, беше една немска овчарка с вид на доста породисто куче. Те бяха много мирни и добре охранени кучета, което вероятно дължаха най-вече на децата на профугите, които им носеха хляб, кокали и други остатъци от ядене. Тери се беше сприятелил с Водача и той, винаги когато го виждаше, се пристрояваше чинно от дясната му страна и се движеше плътно до Тери. Една вечер даже го намерихме легнал пред вратата на стаята и когато отворихме да си влезем, той влезе с нас и кротко се настани в ъгъла. Изведнаж почувствахме някакво дълбоко родство и общност на съдбата с Водача! Той, ако се съдеше по породистата му осанка, беше изоставен от някакви профуги, на които е принадлежал и сега беше решил, че ние сме новите му господари! Стана ни много мъчно за нас си и за него и не го изгонихме, докато той не напусна стаята сам. Вероятно беше почувствал зовът на дълга като Водач на глутницата, а може би имаше някакви лични причини!

След известно време Тери се върна и предложи да вземем Водача с нас в Рим, но ние успяхме да го убедим, че това няма как да стане и че той си има задължения към глутницата!

Автобусът все не тръгваше и не тръгваше. Стана обяд и на нас започна да ни чегърта под лъжичките, но никой не отваряше дума за ядене или за тръгване. Най-после, някъде към един часа, след около 3-4 часа чакане, автобусът тръгна.

След около час и половина бяхме в Рим и там автобусът започна да обикаля из града и да сваля по няколко профуги пред различни скапани хотели. Най-накрая останахме почти само ние и тогава автобусът спря на една малка уличка пред един вход на кооперация! Извикаха нашите имена и ние слязохме. Започнахме да се оглеждаме за хотел, но това беше уличка в доста беден квартал с стари високи блокове и не се виждаше нищо подобно на хотел!

От автобуса слезе един от придружаващите ни италианци и ни махна да го следваме. Той влезе във един вход, в който силно миришеше на продукти на човешката отделителна система. Започнахме да се качваме след италианеца по стълбите. Все се надявах, че някъде ще спрем, но продължихме до тавана, който беше на петия или шестия етаж. Там водачът ни извади един обикновен ключ и отвори една от таванските стаи. Махна ни с ръка да влезем след него и ни обясни, че ще живеем в тази стая! Попитах го къде има тоалетна и баня и той промърмори нещо неразбрано. Тук аз не издържах, грабнах куфарите и казах на Юлия и Тери да вървят след мен. Понесох се почти побеснял надолу по стълбите. Италианчето се развика нещо след нас, но аз не му обърнах внимание. Когато стигнахме долу, излязохме на улицата и изчаках италианчето да дотича след мен. Заявих му, че няма да мръднем от тротоара и ще обявим гладна стачка, ако не бъдем махнати от това ужасно място!

Италианчето се опита да ми обясни нещо, но аз му заявих, че не желая да слушам каквито и да са обяснения и че ние няма да мръднем от тротоара, освен ако не ни натоварят отново на автобуса!

Италианчето продължаваше да се опитва да ми обяснява нещо, но в един момент се предаде и след кратък разговор с някого по радиостанцията в автобуса ни каза да се качим  отново и продължихме да обикаляме и да разтоварваме останалите профуги. Ние решихме, че ще ни връщат в Латина, но най-накрая, вече към пет часа след обяд, автобусът спря пред един много приличен хотел и италианчето ни махна да слезем.

Хотелът се казваше "Спортинг" и нас ни заведоха в една стая, която имаше три легла, баня, хладилник и електрически котлон!?!

Самият хотел ми приличаше да е три звезди, макар че ние бяхме почти на най-долния етаж и гледахме срещу една сграда, която представляваше публичен гараж на покрива, на който имаше един или два тенис-корта. Изобщо, хотелът беше построен в склона на един от хълмовете на Рим и беше висок около 10-12 етажа, но първите два етажа бяха от едната страна практически под земята, а и лобито на хотела всъщност беше на третия етаж, от който нагоре започваха стаите, които се даваха на нормалните посетители. Етажите под лобито бяха отредени за служебни помещения, складове, прислугата на хотела и профуги.

Най-после, към 6-7 часа ни дадоха да ядем. Храната ни се стори вълшебна в сравнение с лагера, но и тя се състоеше почти изключително от макарони в най-различни форми и консистенции.

В този райски хотел ни предстоеше да прекараме около месец и половина, макар че по това време ние не знаехме, че щастието ни няма да трае дълго! Причината отново бяха поляците, от които се състоеше основната маса профуги в хотела. Те периодически уреждаха побоища и карабинерите бяха чести гости на хотела, което естествено разрушаваше реномето му. Най-накрая на ръководството на хотела му писна и изхвърли целия контингент профуги под предлог, че повече няма да приема подобна паплач. Това обаче се оказа само предлог, за да изхвърлят текущия контингент, защото по-късно разбрахме, че отново са настанили профуги. Освен това трябва да отбележа, че управата на хотела набираше чистачите си измежду профугите, което естествено беше незаконно, но затова пък на профугите се плащаше мизерната надница от по един долар на час, от което след известно време се възползвахме и ние.

Разказвач

Кой е Мит Ромни?

Мит Ромни е роден на 12 март 1947 година в Детройт, Мичиган, в семейство на мормони. Баща му Джордж Ромни е известен бизнесмен, ръководител на Американ мотърс. Той се кандидатира неуспешно за президент на САЩ и успешно за губернатор на щата Мичиган, където е управлявал два мандата.

Мит Ромни завършва мормонския университет Бригъм Янг със степен бакалавър и получава MBA и JD от Харвард.

Политическата кариера на Мит Ромни започва през 1994 година, когато той се кандидатира за сенатор от Масачузетс, като се опитва безуспешно да измести от тази позиция Едуард Кенеди.

През 1999-2002 години Ромни оглавява организационния комитет за олимпийските игри в Солт Лейк Сити, Юта.

През 2002 година Мит Ромни се кандидатира за губернатор на Масачузетс. Той спечелва изборите и е губернатор на щата през периода 2003-2007 години.

През 2008 година Мит Ромни се опитва да спечели предизборната борба за кандидат на републиканската партия (РП), но е победен от Джон МакКейн, който след това загубва президентските избори от кандидата на Демократическата партия (ДП) Барак Обама.

През 2012 година Мит Ромни отново се кандидатира за президент на САЩ от РП и този път е по-успешен, поне що се касае до Републиканската партия, която през август го "короняса" за кандидат на конгреса си в Тампа, Флорида.

По време на предизборната борба в РП Ромни трябваше да преодолее съмненията на базата на партията и особено на движението на т. н. "Чаена партия", че той не е достатъчно консервативен! Освен това базата на партията, в която голяма роля играят и евангелистките фундаменталисти, счита, че мормоните не са християни, а Ромни е мормон и това естествено е друг минус за него.

В този аспект нека разгледаме някои от позициите на Ромни в неговата политическа кариера, която може да се счита, че започва от 1994 година с безуспешният му опит да отнеме сенаторското място на "лъва" на Демократическата партия, Едуард Кенеди.

1. По време на борбата си за сенаторското място на Едуард Кенеди Мит Ромни заяви, че минималната заплата трябва да бъде индексирана към инфлацията. Подобна позиция е светотатство за Републиканската партия, която идеологически е против наличието на минимална заплата изобщо, да не говорим за индексацията ѝ към инфлацията. Тази позиция на Ромни по онова време се възприе като опит за "подмазване" на либералния електорат в Масачузетс, но Ромни продължава да поддържа тази си позиция и до ден днешен. Все пак, под влияние на консервативната база на РП, Ромни напоследък модифицира подкрепата си за индексация на минималната заплата с уговорката, че в периоди на повишена безработица и икономически спад, индексацията не бива да се прилага.

2. През почти 20-те години политическа дейност Ромни нееднократно се е изказвал за положителното въздействие върху частния бизнес, което може да оказва една разумна политика на държавни регулации, както в областта на екологията, така и в областта на социалната дейност. Подкрепата му на някои закони за охрана на околната среда и подкрепата му за минимална заплата и задължителност на здравното осигуряване в Масачузетс са свидетелство за това. В допълнение, Ромни се е изказвал за ползата от разумни инвестиции и данъчна политика на държавата в икономиката с цел подкрепа на нови технологии, нови енергийни източници и т. п.

3. В миналото Ромни е бил поддръжник на правото на жената на аборт, но днес е защитник на правото на живот на плода още от момента на зачатието.

През последните години, през периода на борбата му за президентски кандидат от Републиканската партия, Ромни се отказа от редица от своите прогресивни възгледи, що се отнася до ролята на държавата в икономиката. Той се превърна и в противник на правото на жените на аборт, а също така и на задължителността на здравните застраховки, която е основен елемент на здравната реформа на Обама, която пък до голяма степен е изградена по прототипа на здравната реформа на Ромни в Масачузетс. С цел да смекчи "либералните си минуси" пред силно реакционната база на Републиканската партия, Ромни избра за свой партньор и кандидат за вицепрезидент Пол Раян, който е последователно консервативен и без идеологическите "клатушкания" на Ромни.

Както Ромни, така и Раян счита, че основният проблем на САЩ е задължеността на федералното правителство. Дефицитът на федералния бюджет от години е доста над един  трилион долара годишно, а държавните дългове на САЩ вече достига 100 процента от националния продукт на страната. Те считат за възможно задължеността да се намали само чрез намаляване на държавните разходи, без да се повишават данъците, особено на богатите. При това става дума за намаляване на разходите за социални нужди, но не и на военните разходи. Нещо повече, Ромни и Раян са представители на тази част от политическия естаблишмент, която още от времето на Рейгън пропагандира теорията на "просмукването надолу", според която намаляването на данъците на богатите ще им даде по-големи възможности за инвестиции, а това от своя страна ще създаде повече работни места и ще доведе до увеличаването на данъчната база на държавата. Несъстоятелността на тази теория би трябвало да е очевидна от факта, че от времето на Рейгън досега данъците на богатите са били намалени значително, но дефицитите на бюджета на САЩ растат непрекъснато с изключение на няколко години от президентството на Клинтън, когато данъците на богатите бяха увеличени и в резултат на това бюджетният дефицит изчезна и дори се появи положителен баланс в бюджета!?!

Интересното е, че през бизнес-кариерата си - може да се каже - Ромни е специалист по "дълговете"! Едва ли има много хора в бизнеса, които да са стоварили повече дългове върху плещите на неподозиращите работници и на служителите от средната класа в САЩ от Мит Ромни.

Ще се опитам да поясня какво имам предвид с кратко обяснение на механизмите използвани от т. н. "Фирми с дялов капитал" (ФДК), каквато е Бейн Капитал, на която Мит Ромни е един от основните създатели през 1984 г., а също така и с няколко примера от неговата кариера.

Фирмите с дялов капитал търсят компании, които имат стабилен поток от кеш, но в същото време имат организационни и/или структурни проблеми. ФДК отделя минимален капитал, от порядъка на 3-10 процента от предполагаемата цена на проблемната фирма и се обръща към инвестиционна банка от типа на Голдман-Сакс, за останалите пари, необходими за закупуване на проблемната фирма. Полученият заем обаче не се пише на "гърба" на ФДК, а на проблемната фирма, с други думи последната отговаря за връщането на заема! Ако ръководството на проблемната фирма не желае тя да бъде купена, то тогава ФДК реализира т. н. "Враждебно превземане", но обикновено ФДК обещава на ръководството на проблемната фирма сериозни възнаграждения и златни парашути, ако то съдейства на сделката.

Забележка. Един пример на "враждебно превземане" на фирма е описано в книгата "Варвари пред портите", където се описва атаката срещу RJR Nabisco през 1988 година от фирмата Колберг Кравис Робертс.

Тук му е мястото да отбележим, че подобна операция за закупуване на проблемни фирми със заем се стимулира до голяма степен от данъчното законодателство на САЩ, което освобождава от данък лихвите от такива заеми. Много финансови специалисти считат, че ако подобни данъчни облекчения не съществуват, то този начин на финансиране едва ли би бил изгоден.

По-нататък ФДК започва да упражнява контрол върху управлението на проблемната фирма. Започват съкращения на служителите и работниците. Разпродават се собствености на фирмата, като имоти и други ценности, интензифицира се труда или с други думи проблемната фирма се "изстисква" от всички "сокове", които може да пусне! Потокът от кеш се насочва към джобовете на ФДК и инвеститорите във форма на мениджмънт- плащания към ФДК и изплащане на заемите на инвеститорите.

Например, нека компанията "Рога и копита" да се оценява на 400 милиона долара и да представлява по редица показатели интерес за ФДК, наречена Х. Тогава Х осигурява 20 милиона собствен капитал, взима на заем 300 милиона от инвеститорската банка или фонд Ф и купува контролния пакет на фирмата "Рога и копита". От този момент нататък "Рога и копита" има да изплаща дълг от 300 милиона, който до този момент не е имала. Естествено трябва да се намерят пари за вноските и за това помага ФДК Х, за което тя получава мениджмънт плащания в размер на няколко милиона годишно. За тези пари, тя помага да се реши кой да бъде уволнен, кои предприятия да бъдат затворени и производството им да бъде изпратено във Виетнам или Китай, и т. н. След време реорганизацията на "Рога и копита" може да доведе до нейния фалит, но дотогава "специалистите" от Х са си върнали парите с някаква печалба (това е съдбата на около 7 процента от така закупените компании) или тя се оправя, при което Х я продава на борсата и в добавък на парите получени за менижмент получава и прилична печалба.

Някой може да каже: "Какво лошо има в това? Една фирма с проблеми или е ликвидирана, или се е оправила!" Лошото е там, че това е станало със загубата на стотици и/или хиляди работни места, които са загубени безвъзвратно за Американската икономика и са заминали за Виетнам или Китай, а в същото време шепа "тлъсти котараци" от Wall Street са си сложили в джобовете няколкостотин милиона, при това плащайки минимален данък върху тях, благодарение на изгодните данъчни вратички, които са си купили от законодателите с малка част от тези пари!

Един типичен пример на описания по-горе механизъм е транзакцията на Бейн Капитал под ръководството на Ромни, свързана със закупуването на компанията "American Pad and Paper" в Индиана през 1992 година. Бейн плаща за компанията само 5 милиона долара свои пари, а останалите взима на заем. През следващите 3 години Ampad плаща годишно 60 милиона долара за изплащане на заема и 7 милиона долара на Бейн за менажерски услуги! След това Бейн продава компанията на стоковата борса, като получава за това 50 милиона от продадени акции и 2 милиона за консултации за уреждане на продажбата на борсата, както и 5 милиона за менажиране на самата транзакция на продажбата. Недълго след това, Ampad фалира и няколкостотин работници загубват работата си, но Бейн и Ромни нямат основания да са тъжни. Както е било написано на входа на един от фашистките концентрационни лагери през Втората световна война, "Всекиму своето!"

Друг пример е транзакцията на Бейн през 2000 година, малко преди Ромни да се откаже от ръководството на Бейн, свързана със "KB Toys" от Масачузетс. Тази компания притежава по онова време 1300 магазина за играчки и Бейн урежда закупуването и за 18 милиона долара свои пари и 302 милиона долара заеми на гърба на "KB Toys". Само година и половина след покупката Бейн решава да си даде като подарък така наречените "рекапитализационни дивиденти". За целта Бейн урежда "KB Toys" да изкупи свои акции от Бейн за 121 милиона долара и да вземе заем за 66 милиона долара. От тези пари 83 милиона долара отиват директно в джобовете на собствениците на Бейн, главният от които е Мит Ромни. Натоварена със стотици милиони долара дългове "KB Toys" скоро фалира, а Бейн получава от транзакцията над 370 процента печалба. При транзакцията с "KB Toys" ръководството на компанията също си "облизва" добре намазаните с мед пръсти: шефът Майкъл Глейзер получава 18.4 милиона, финансовият шеф Роберт Фелдман получава 4.8 милиона, а старшият вицепрезидент Томас Алфонси получава 3.3 милиона долара. В замяна на това пък стотиците уволнени работници не получават нищо!

Ако на някого му се струва след всичко написано дотук, че Мит Ромни е колосален хипокрит, то той е абсолютно прав да мисли така! Никой обаче не бива да си мисли, че Ромни също се мисли за хипокрит. Напротив, аз съм сигурен, че и той и всички "финансови оператори" като него, се смятат за изключително полезни функционери в икономиката на страната и света, които заслужават всяка стотинка, изкарана от тях!

Бащата на Мит Ромни, Джордж, е от онези старомодни капиталисти, които са изградили материалната инфраструктура и икономическа мощ на Америка. В процеса на тази си дейност те са станали богати, някои дори ужасно богати, но те са дали възможност на своите съграждани да живеят по-добре и по-богато.

Техните потомци, със своите финансови машинации, в замяна на това разграждат и разрушават изграденото от бащите си, превръщайки лека-полека Америка в страна на третия свят със всичките последствия за страната и народа ѝ от това!

Дилетант