Започнахме да търсим "връзки", за да се измъкнем от Латина и да ни преместят в Рим, където вече приключваше туристическият сезон и разни долнопробни хотели се изпразваха от туристи. Най-накрая Юлия успя някакси да намери някой да ни включи в списъците на отиващите в Рим и една сутрин си събрахме багажа и отидохме при автобуса, който трябваше да ни закара във Вечния град.
Аз останах да пазя куфарите, а Юлия отиде да сдава бельото, което ни бяха дали, когато ни приеха. След малко тя се върна дълбоко възмутена. Оказа се, че ѝ се водят повече кърпи и чаршафи отколкото беше взела. Склададжията явно беше надписал над подписа ѝ повече неща или по точно толкова неща, колкото е трябвало да ни даде, но ползвайки се от това, че ние не знаем какво ни се полага, ни беше дал по-малко! Юлия каза, че няма да ни пуснат да излезем от лагера, докато не получим неговия подпис. Нямаше какво да се прави, отворихме куфара и извадихме каквото се искаше от нещата, които си бяхме донесли от България, като Юлия се изхитри и от една голяма плажна кърпа направи 2! Тя отнесе "липсващите" неща и след малко се върна поуспокоена. Констатирахме философски, че независимо от социалната система, склададжиите по целия свят изглежда са едни и същи и горе-долу по един и същ начин крадат от поверените им складове!
Профугите се събираха полека-лека около автобуса, но никой нямаше никаква идея кога ще тръгнем. Изведнаж Тери обяви, че трябва да се прости с кучетата в лагера и докато се усетим той изчезна да търси малката глутница!
Повечето от кучетата в лагера бяха от доста неопределена порода. Те бяха около дванадесетина на брой на възраст от месец-два до няколко години. Водачът на глутницата обаче, беше една немска овчарка с вид на доста породисто куче. Те бяха много мирни и добре охранени кучета, което вероятно дължаха най-вече на децата на профугите, които им носеха хляб, кокали и други остатъци от ядене. Тери се беше сприятелил с Водача и той, винаги когато го виждаше, се пристрояваше чинно от дясната му страна и се движеше плътно до Тери. Една вечер даже го намерихме легнал пред вратата на стаята и когато отворихме да си влезем, той влезе с нас и кротко се настани в ъгъла. Изведнаж почувствахме някакво дълбоко родство и общност на съдбата с Водача! Той, ако се съдеше по породистата му осанка, беше изоставен от някакви профуги, на които е принадлежал и сега беше решил, че ние сме новите му господари! Стана ни много мъчно за нас си и за него и не го изгонихме, докато той не напусна стаята сам. Вероятно беше почувствал зовът на дълга като Водач на глутницата, а може би имаше някакви лични причини!
След известно време Тери се върна и предложи да вземем Водача с нас в Рим, но ние успяхме да го убедим, че това няма как да стане и че той си има задължения към глутницата!
Автобусът все не тръгваше и не тръгваше. Стана обяд и на нас започна да ни чегърта под лъжичките, но никой не отваряше дума за ядене или за тръгване. Най-после, някъде към един часа, след около 3-4 часа чакане, автобусът тръгна.
След около час и половина бяхме в Рим и там автобусът започна да обикаля из града и да сваля по няколко профуги пред различни скапани хотели. Най-накрая останахме почти само ние и тогава автобусът спря на една малка уличка пред един вход на кооперация! Извикаха нашите имена и ние слязохме. Започнахме да се оглеждаме за хотел, но това беше уличка в доста беден квартал с стари високи блокове и не се виждаше нищо подобно на хотел!
От автобуса слезе един от придружаващите ни италианци и ни махна да го следваме. Той влезе във един вход, в който силно миришеше на продукти на човешката отделителна система. Започнахме да се качваме след италианеца по стълбите. Все се надявах, че някъде ще спрем, но продължихме до тавана, който беше на петия или шестия етаж. Там водачът ни извади един обикновен ключ и отвори една от таванските стаи. Махна ни с ръка да влезем след него и ни обясни, че ще живеем в тази стая! Попитах го къде има тоалетна и баня и той промърмори нещо неразбрано. Тук аз не издържах, грабнах куфарите и казах на Юлия и Тери да вървят след мен. Понесох се почти побеснял надолу по стълбите. Италианчето се развика нещо след нас, но аз не му обърнах внимание. Когато стигнахме долу, излязохме на улицата и изчаках италианчето да дотича след мен. Заявих му, че няма да мръднем от тротоара и ще обявим гладна стачка, ако не бъдем махнати от това ужасно място!
Италианчето се опита да ми обясни нещо, но аз му заявих, че не желая да слушам каквито и да са обяснения и че ние няма да мръднем от тротоара, освен ако не ни натоварят отново на автобуса!
Италианчето продължаваше да се опитва да ми обяснява нещо, но в един момент се предаде и след кратък разговор с някого по радиостанцията в автобуса ни каза да се качим отново и продължихме да обикаляме и да разтоварваме останалите профуги. Ние решихме, че ще ни връщат в Латина, но най-накрая, вече към пет часа след обяд, автобусът спря пред един много приличен хотел и италианчето ни махна да слезем.
Хотелът се казваше "Спортинг" и нас ни заведоха в една стая, която имаше три легла, баня, хладилник и електрически котлон!?!
Самият хотел ми приличаше да е три звезди, макар че ние бяхме почти на най-долния етаж и гледахме срещу една сграда, която представляваше публичен гараж на покрива, на който имаше един или два тенис-корта. Изобщо, хотелът беше построен в склона на един от хълмовете на Рим и беше висок около 10-12 етажа, но първите два етажа бяха от едната страна практически под земята, а и лобито на хотела всъщност беше на третия етаж, от който нагоре започваха стаите, които се даваха на нормалните посетители. Етажите под лобито бяха отредени за служебни помещения, складове, прислугата на хотела и профуги.
Най-после, към 6-7 часа ни дадоха да ядем. Храната ни се стори вълшебна в сравнение с лагера, но и тя се състоеше почти изключително от макарони в най-различни форми и консистенции.
В този райски хотел ни предстоеше да прекараме около месец и половина, макар че по това време ние не знаехме, че щастието ни няма да трае дълго! Причината отново бяха поляците, от които се състоеше основната маса профуги в хотела. Те периодически уреждаха побоища и карабинерите бяха чести гости на хотела, което естествено разрушаваше реномето му. Най-накрая на ръководството на хотела му писна и изхвърли целия контингент профуги под предлог, че повече няма да приема подобна паплач. Това обаче се оказа само предлог, за да изхвърлят текущия контингент, защото по-късно разбрахме, че отново са настанили профуги. Освен това трябва да отбележа, че управата на хотела набираше чистачите си измежду профугите, което естествено беше незаконно, но затова пък на профугите се плащаше мизерната надница от по един долар на час, от което след известно време се възползвахме и ние.
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар