В хотел Спортинг ние се бяхме уредили много добре: Юлия работеше и имахме кеш за подхранване, разполагахме с широка стая с 3 легла, баня, хладилниче и котлон. Изобщо, пълна цивилизация! Имаше само един проблем - в хотела имаше само едно българско семейство: В. и М. с двете си деца, а ние чувствахме нужда да общуваме с повече сънародници! Все пак тези ни нужди не бяха достатъчно силни, за да възбудят у нас особено желание да се местим от Спортинг.
За съжаление обаче, както се казва "ние предполагаме, но господ разполага"! Поляците в хотела постепенно се разпасваха все повече и повече и това създаваше опасност от изгонването на всички профуги по други хотели и хотелчета. От стачки на полякините, до пиянски побоища и стълкновения с карабинерите, напрежението между профугите и администрацията на хотела нарастваше все повече и повече! Започнаха да се чуват слухове, че ще ни гонят от хотела, защото администрацията на Спортинг искала да разтрогне договора с организацията занимаваща се с акомодиране на профугите.
Един ден ни съобщиха да се готвим, защото в близките дни щели да ни разселват по други хотели. Най-неприятното беше, че Юлия вече се беше уредила прекрасно в йерархията на чистачите. Две момчета от постоянния персонал бяха забелязали прецизната ѝ и сръчна работа и бяха издействали тя да работи с тях. Тяхното задължение беше да чистят коридорите с прахосмукачки и те непрекъснато следяха Юлия да не работи много бързо и да не се преуморява! Изобщо тя вече ходеше на работа с голямо удоволствие и момчетата даже започнаха да я учат на италиански, главно чрез пеене на песни, които не винаги можеха да минат през цензура, но в замяна на това позволяваха на Юлия да научи такъв италиански, какъвто не би научила в нито едно учебно заведение!
Щом ни предупредиха за разселването, ние се свързахме с Енрико дел Бело, който беше от старата емиграция и който се въртеше из нашите среди, като го помолихме да ни уреди да ни настанят в хотел Клаудия, където живееше основната маса от нашите познати българи. Той обеща и след ден-два ни каза, че всичко е уредено. "ДА ама не", както се казва в приказката. Когато дойдоха автобусите да ни развозват по хотелите, нашето име го нямаше в списъка на профугите, които слязоха в Клаудия! Подобно на пристигането ни от Латина и този път ни стовариха на някаква малка уличка и, докато се усетим, ни прекараха през някакви коридори и стълбища, вкараха ни в една малка мрачна стая и докато се обърнем, италианецът, който ни придружаваше, изчезна, като дори не разбрахме накъде се измъкна! Имах чувството, че началството си беше взело поука от предишното заселване, когато ние заплашихме със стачка и открит бунт и този път просто ни постави пред свършен факт.
Оказахме се в една стаичка, в която имаше 3 плътно наредени едно до друго легла. Между леглата нямаше възможност да се минава, но около тях, от три страни имаше по половин метър пространство, през което човек можеше да се промъкне. Имаше две полусчупени шкафчета и някакъв псевдогардероб без врати. Прозорецът гледаше към един двор като кладенец, заобиколен от всички страни от многоетажни стари жилищни постройки. Чешма в стаята естествено нямаше, но след кратко разузнаване Тери откри, че на около десетина метра по коридора има нещо като баня с тоалетна, умивалник и даже вана без душ.
Изобщо всичко изглеждаше толкова безнадеждно и тъжно, че на нас ни се плачеше! Отгоре на всичко нямахме представа къде се намираме в Рим, нито пък в какъв тип заведение сме попаднали. Развикахме се "Ало, ало!" и скоро се появи някаква жена, която ни даде няколко парчета сапун, три мизерни и тънки като пергамент кърпи и ни обясни, че в банята понякога можем да се къпем, но да внимаваме да не мокрим пода! Даде ни и някои други напътствия, като например да не се прибираме вечер след 10 часа и ако случайно се приберем след този час, как да повикаме да ни отворят входната врата на сградата. Така и не разбрахме напълно какъв тип е тази сграда, но изглеждаше да е един от онзи тип евтини хотели-общежития, които се срещат на Запад и в които обикновено отсядат пътуващи студенти.
Пооправихме се от потресението на новото ни положение и излязохме на разузнаване. На улицата с питане и налучкване разбрахме къде се намираме и накъде е Клаудия. Работата беше там, че според думите на хазяйката, ние трябваше да се храним в Клаудия, което означаваше, че три пъти на ден трябваше да ходим до този хотел, който беше на около двадесетина минути пеша от нашето местоживеене. Това изобщо не беше удобно и затова ние се отправихме за Клаудия с надеждата там да срещнем Енрико и да разберем какво е положението. Първия ден не го намерихме, но на другия ден го спипахме точно преди да напусне хотела и възмутено му разказахме за нашето положение. Той ни успокои, че това било временно и до седмица щели да ни прехвърлят в Клаудия. За седмица не стана, но след десетина дена ние се преместихме в Клаудия. През цялото време, докато бяхме в онова нещастно място, не успяхме да се изкъпем нито веднаж, защото там нямаше душ, а когато почнехме да пълним ваната, след като тя се напълнеше около 10-15 сантиметра, водата ставаше ледено студена и подготовката за баня загубваше смисъла си. Преминахме на обтриване с влажна кърпа, което преди години бяхме видели в един къмпинг на Остзее и който начин на "изкъпване" практикувахме докато пътувахме с караваната към Рим и лагера.
В Клаудия ни настаниха в една от най-хубавите стаи, която за съжаление не беше дори наполовина хубава колкото стаята ни в Спортинг. Стаята се смяташе за луксозна, защото имаше душ с топла вода, но водата стигаше само за около десетина минути, което означаваше строга дисциплина и ред при къпане. Все пак утешение беше, че такива стаи имаше още само две-три, т. е. ние бяхме в една от най-добрите стаи на хотела. За съжаление това не продължи дълго, защото един ден ни изгониха от стаята и когато се върнахме, намерихме, че банята ни вече няма бойлер и душ. В коридора бяха направили обща баня, в която обаче топлата вода се появяваше два-три пъти седмично и то по напълно непредсказуемо предписание. Все пак ние бяхме донякъде облагодетелствани, защото винаги разбирахме по шума в коридора, кога има топла вода, а и беше доста лесно да проверяваме отвреме-навреме дали водата не е дошла, за да бъдем първи на опашката!
Стаята в Клаудия общо взето беше наполовина на стаята в Спортинг, поради което между леглата имаше по двадесетина сантиметра разстояние. Малко повече сантиметри имаше и между леглата и стените. Останалите мебели се състояха от две шкафчета и един гардероб с неопределена възраст, цвят и стабилност. С гардероба се отнасяхме много внимателно, за да не се разглоби, защото, ако се разглобеше и паднеше, като нищо можеше да ни поискат да го поправим или да купим нов! В стаята имаше и нещо подобно на масичка с два стола. Използвахме я понякога за закуска, като третият от нас седеше на един от креватите.
Както вече споменах в историята за нутриите, храната в Спортинг не беше нещо особено и в един момент силно ни ограничиха хляба, но Клаудия в сравнение със Спортинг беше едва ли не Бухенвалд. Това, дето хляба се ограничаваше на една панина, беше нищо. Сутрин се даваше чай или силно разводнено кафе с парче маргарин и понякога парченце масло. На обяд имахме нещо като крем-супа, но много рядка и с леко розов цвят, което беше вероятно намек за доматено пюре. Второто беше макарони, понякога с нещо като месо, а понякога просто макарони с намеци за доматен сос и настърган кашкавал. Десертът, ако го имаше, се състоеше от нещо наподобяващо компот от плодове, които с голям труд можеше да се определи какви са, ако имаш късмет да попадне в паничката ти някое парче от тях! Все пак имахме известен късмет, защото Тери се сприятели с работниците в стола и кухнята, които бяха емигранти от Камбоджа и които отвреме-навреме му даваха масло, конфитюр и по някоя и друга кутия с мляко. Тези лакомства ние обаче си ядяхме в стаята, като често пропускахме нещастната закуска, за да се пооблажим с истинско мляко, масло и конфитюр! По-късно разбрахме, че Тери беше спечелил камбоджанците от кухнята, като им беше обещал да им изпратим от САЩ (естествено, когато се доберем дотам) документ за гарантиране на издръжка, за да могат и те да емигрират!?!
Собственикът на Клаудия се казваше Карло и беше хомосексуалист. Вероятно по тази причина цялата прислуга в хотела бяха млади момчета, а и неженените емигранти бяха също почти всички мъже. Твърдеше се, че Карло свободно се ползваше от услугите на желаещите от мъжкия контингент в хотела, за което те (желаещите) получаваха хранителни добавки. Например в хотела се купуваха известни количества плодове (мандарини, портокали, банани и пр.), но ние, обикновените профуги, никога не се насладихме на тези чудеса на природата! Предполагахме къде отиват те, но нямаше какво да правим!
Все пак, по едно време Тери започна да ни носи по някоя и друга мандарина, банан или портокал. Ние решихме, че това е от неговите приятели от Камбоджа, докато един ден, както Юлия и аз си седяхме кротко и спокойно в стаята, вратата внезапно се отвори с трясък и вътре запъхтян влетя Карло! Той се огледа и попита къде е Тери? Ние му казахме, че доколкото знаем е в съседния хотел при някакъв приятел и полюбопитствувахме какъв е проблемът? Карло възмутено ни разказа, че както си седял в кабинета изведнъж видял как покрай прозореца му се движи нагоре една мрежа с мандарини окачена на рибарска кукичка с конец! Той не повярвал на очите си и ги разтъркал, но мрежата вече се скривала над горната рамка на прозореца. Тогава Карло изхвърчал и се разтичал из хотела да разбере кой и откъде му краде мандарините. Оказало се, че атаката се провеждала от прозореца на една стая с десетина легла на последния етаж. Когато Карло най-после се добрал до стаята, тя вече била празна и нямало и следа от мандарините. Шпионите на Карло обаче, му казали, че с тази афера се занимавали Тери и Д. (за когото има вече публикувана история). Самите виновници не се намирали никъде на територията на хотела, явно те разбрали овреме, че са разкрити и избягали, но Карло ни предупреди, че ако хване Тери в подобна дейност ще го предаде на полицията! Ние, като истински български родители, заявихме, че това е гнусна клевета и че не е възможно синът ни да се занимава с подобна дейност и така нататък. Карло отново ни предупреди и си замина.
След около два часа Тери се появи "ни лук ял, ни лук мирисал", но след кратък разпит, без насилие, си призна всичко и каза, че тази работа я вършат с Д. Забранихме му повече да се занимава с подобна дейност, ако не иска да ни провали заминаването за САЩ и той обеща!
Вечерта говорихме с Д. Той също обеща да не правят повече подобни щуротии с Тери. Попитахме го дали не се страхува от Карло, но той каза, че Карло му бил "хвърлил око" и опасност засега нямало, а ако Карло стане по-нахален в попълзновенията си ще трябва да се приложат "по-крути мерки". Като се има предвид, че Д. беше близо два метра, то ние предположихме, че до "крути мерки" вероятно няма да се дойде.
Тази постъпка на Тери доста ни стресна. От една страна контингента в хотела не беше избран измежду стриктно спазващите законите хора. Такива като Д., които бяха легални и разумни хора, не бяха много и Тери лесно можеше да попадне под лошо въздействие. Още в Спортинг той и няколко полячета бяха напипали един изоставен мопед. Тери беше успял криво-ляво да го пусне в действие и за около ден-два бандата от деца почти подлуди администрацията на хотела. Госпожа Лаура взе, че заключи мопеда в една стая, но Тери и децата успяха да намерят ключ, който да я отваря и след ден-два отново си взеха мотора, но този път бяха по разумни и не го караха на паркинга пред хотела. Слава Богу Лаура не разбра, че децата са се справили със задачата по възвръщане на мопеда, но начинът, по който бяха направили това, едва ли можеше да се счита за образец на законност!
Изобщо, когато се озовахме в Клаудия, бяха минали вече почти три месеца от влизането ни в лагера и съдбата ни беше сервирала вече няколко неприятности. Стараехме се да поддържаме висок дух, но изгонването от Спортинг в никакъв случай не подкрепи тези ни усилия. Започнахме постепенно да изпадаме в депресия. Струваше ни се, че никога няма да се доберем до САЩ. Тогава Енрико веднаж ни каза, че след време престоят ни в Рим ще бъде един от най-приятните спомени в живота ни, когато не е трябвало да се грижим за нищо, а пред нас са били надеждите за бъдещия ни живот в САЩ! Трябва да призная, че Енрико се оказа прав и в началото, след като пристигнахме в САЩ, често си спомняхме с тъга бедния, но иначе безгрижен живот в Италия и най-вече в Рим!
Разказвач