Един ден словачката Мария дойде при Юлия и и каза, че някакъв неин познат свещеник ѝ предложил два билета за празненствата в Свети Петър, на които папата Йоан Павел II ще провъзгласи Кирил и Методи за равноапостоли на католическата църква! Мария предложи на Юлия единия от билетите, защото:
"Вие сте българи и това събитие за вас е важно!"
Мария каза, че тя ще отиде с другия билет с дъщеря си, а ние да се опитаме да влезем с един билет под предлог, че сме семейство. На билета по нищо не личеше да е семеен, ако изобщо имаше подобни билети. В уречения ден ние облякохме най-хубавите си дрехи, които се отличаваха от всекидневните ни дрехи само по това, че не бяха взети от църквата, или с други думи бяха дрехите, които си бяхме нарекли за официални и които си носехме от България. С трепет в душите се отправихме към катедралата Свети Петър. Притеснявахме се да не ни разберат, че сме българи и като ни видят "семейния" билет, да не вземат да ни разпитват допълнително за всякакви щуротии и небивалици!
След атентата на площада пред катедралата беше създаден истински лабиринт от проходи и заграждения, така че да не е лесно човек да влиза и излиза бързо от катедралата. Нормално проходите не се охраняваха, но този ден навсякъде стояха швейцарските гвардейци с техните червени старинни, обшити с украшения униформи. Огромни тълпи народ се стичаха отвсякъде и ние чинно се пристроихме към една от опашките. След известно време достигнахме до входа на бариерите, където стоеше един гвардеец, висок почти два метра. Всъщност колко висок беше този човек не знам, но беше по-висок от мен с една глава и трябваше, като говоря с него, да си извивам шията, за да мога да го гледам в лицето. За Юлия проблемът беше още по-сериозен, защото тя е по-ниска от мен. Както и да е, Юлия му подаде билета и започна да му бърбори на нейния италиански, че ние сме семейство и затова сме с един билет. Всъщност, според мен, на италиански тя каза само думата "familia", а останалото си го приказваше на развален български, но както и да е!
Гвардеецът ни оглеждаше с леко недоумение през очилцата си с кръгли стъкълца, вероятно чудейки се как тези полупросяци, ако се съди по облеклото, са се сдобили с билет и въртеше билета в ръцете си в дълбоко недоумение какво да прави с нас. Ние му подадохме и профугските си лични карти, макар че аз не бях убеден, че фамилиите ни няма да му напомнят за фамилиите на някои от подсъдимите по процеса! След като приключи тирадата си с обясненията защо сме само с един билет, Юлия отново започна да бърбори, един господ знае вече на какъв език, доказвайки, че този билет не може да не е семеен, след като ние го притежаваме, или нещо подобно! Гвардеецът гледаше снимките на личните карти, сравняваше ги с нашите измъчени и умоляващи лица и най-накрая изглежда му дожаля и махна с ръка да влизаме. Ние не повярвахме на късмета си и за една бройка да се втурнем стремително към катедралата, но се усетихме навреме и с голямо достойнство се отправихме към входа.
Който е ходил в Свети Петър знае колко голяма е тя и колко малък и незначителен се чувства човек в нея! Катедралата вече от час поглъщаше като огромен звяр тълпите от хора, но вътре все още изглеждаше полупуста. Опитахме се да се настаним на някои от креслата, но имаше разпоредители, които ни посочиха местата за правостоящи! Явно чудодействието на нашия "фамилен" билет имаше граници и ние ги бяхме достигнали! Опитахме се да предвидим откъде ще се вижда по-добре, но ниската ни религиозна култура не ни позволяваше да си представим как ще протече тържеството и ние се опитахме да се пласираме така, че да виждаме добре олтара.
След около два часа органът гръмна, хорът запя и службата започна. Сега, след близо 28 години, образите и сцените от тази служба са се слели в една обща картина на великолепие и пищност, каквато не бяхме виждали до този момент! Папата говори за делото на братята Кирил и Методи за тяхната саможертва в името на разпространението на Божието слово. Имаше представители на други страни и църкви, които също говориха за делото на братята. Имаше и представител от България, който се представи достойно в цялата литургия. Колко време продължи литургията не помня, но ние стояхме до края. Това е едно събитие, което ни се случи в тежък период от живота ни, но което за дълги години остана в съзнанието ни със своето великолепие!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар