неделя, 4 ноември 2012 г.

Емиграция: 12. Порта портезе


Може би от месец вече живеехме в хотел "Спортинг" в Рим. В същия хотел живееха В. и М. с двете си малки момиченца. Те бяха подали документи за емиграция в Австралия, където съпругата М. имаше сестра в Брисбърн. Тяхната версия за емиграция беше, че бягат от притесненията, на които са били подложени в България поради това, че М. е македонка! Те никога не споделиха с нас факти за тормоз от страна на властите, а и ние не любопитствахме особено, тъй като, когато се запознахме с тях, вече бяхме видели доста фрапантни случаи на очевидни дребни и дори по-едри престъпници, които се представяха за борци против комунизма, та В. и М. ни изглеждаха като агънца, които търсеха по добра паша и нищо повече!

Един уикенд В. и М. дойдоха в стаята ни и ни предложиха да отидем на Порта портезе да видим има ли нещо интересно за купуване. Порта портезе беше, а може би е и до ден днешен, бит-пазара на Рим. Твърдеше се, че там може да се купи всичко - крадено или контрабандно, марково или менте. Твърдеше се също, че освен да ти вземат парите срещу някаква стока от съмнителен произход, могат също така да ти вземат парите просто ей-така, както си зяпаш.

В. редеше плочки, мрамор и други подови настилки, боядисваше и изобщо беше бивш строителен работник и подработваше доста често, така че имаше пари. Нашето положение беше по-сложно, защото с нашите програмистки умения в областа на големите машини не можехме да разчитаме на никакъв доход. Все пак Юлия по това време се беше настанила в чистаческата команда на хотел Спортинг срещу заплата от 1 долар на час, но тези доходи ни стигаха само за подсилване на храната и практически нямахме пари за купуване на нищо друго. Все пак ни беше любопитно да видим Порта портезе и ние приехме с удоволствие предложението на бъдещите "Австралианци", както самите те се наричаха.

Приготвихме се, аз нарамих чантичката с документи, в която държахме дипломите си за висше образование, и последните стотина долара, които пазехме като неприкосновен запас вече от няколко месеца. Излязохме ние тримата: Юлия, аз и Тери; а също така В. и М., които бяха оставили децата при някакви други емигранти.

Вече не помня как отидохме до Порта портезе, но със сигурност ползвахме градския транспорт, в който се возехме гратис, както всички профуги в италианската столица. Отвреме-навреме ни спипваха контрольори, но ние само им казвахме: "Ио соно профуга!" Дали това беше правилно или не на италиански не знам, но контрольорите обикновено избълваха възмутено някаква тирада на италиански и ни сваляха на следващата спирка. Там ние изчаквахме следващия автобус или трамвай, на който отново се качвахме. Понякога същият контрольор ни спипваше отново на следващата спирка и пак ни сваляше, но ние отново изчаквахме следващото превозно средство и т. н.

Когато пристигнахме на Порта портезе, където наистина имаше някаква арка, аз бях поразен от огромното количество хора и сергии. Хората вървяха в един безкраен поток между сергиите, върху които бяха натрупани всякакви стоки. Някой стоки бяха фабрично опаковани, а други бяха просто нахвърляни на купчини или се мъдреха поединично, изложени на любопитството на множеството. Продавачите следяха със зорки погледи всяко докосване на публиката до стоката и, ако някой задържаше по-дълго нещо в ръцете си, той веднага ставаше обект на специалното внимание на собственика на сергията.

Юлия ми обърна внимание на групи младежи, които се носеха като вихрушки в тълпата и ми каза да внимавам за чантата. Аз посегнах и я напипах висяща отстрани на хълбока ми. Тя все още беше затворена и изглежда съдържанието й все още беше на мястото си.

Продължихме напред в потока, стараейки се да не изпуснем В. и М. от погледа си. В един момент покрай нас профуча и се завъртя малка група от 5-6 момчета и момичета. В този момент някъкво вътрешно чувство ме накара да посегна към чантата. Тя все още беше на мястото си, но за мой най-голям ужас ми се стори, че е отворена! Преместих я на корема си, повдигнах я и с ужас видях, че наистина е отворена! С трепереща ръка бръкнах вътре и веднага усетих, че големият найлонов плик, в който бяха сложени дипломите, ни го нямаше. Бръкнах по надолу и усетих, че найлоновото пликче, в което бяха сложени парите все още беше на дъното на чантата. Дръпнах Юлия за ръката и й казах, че са ни обрали. Тя изохка и дори нямаше сила да ми напомни, че само малко преди това ми е казала да внимавам! Обясних й, че са на взели само дипломите. Очевидно поради това, че те бяха в по-голям плик и първи попадаха в ръка, младежите ги бяха измъкнали без да имат време да видат какво са взели.

Извикахме на В. и М., че са ни обрали. В. уплашено се опипа и обяви, че и него са го обрали - някъде към 150-200 марки! М. и В. се затюхкаха и започнаха да си проверяват джобове и чанти. След малко констатираха, че наистина им липсват марките, но на друго място имаха повече пари, които бяха непокътнати!

Напуснахме Порта портезе на бърза ръка и Юлия и аз потърсихме полицай, за да питаме какво да правим. Намерихме един и той, като разбра какво са ни откраднали, каза, че не е изключено крадците да захвърлят нашите дипломи и някой да ги намери и да ги отнесе в бюрото за загубени вещи. Взехме от него адреса на бюрото и омърлушени се отправихме да го търсим.

В бюрото ни показаха купчини паспорти, празни портмонета, лични карти и всякакви други неща, които човек може да загуби или да му откраднат. Докато попълвахме репорта за кражбата дойдоха двама американци, мъж и жена, на които бяха откраднали кинокамера и фотоапарат. След малко дойдоха и други някакви чужденци, на които бяха откраднали паспорти и фотоапарати.

След като попълнихме репорта, полицаите ни казаха да дойдем след 2-3 дена да прегледаме дали нашите документи не са се появили. Излязохме си омърлушени и особено аз бях направо съкрушен. Беше ме ужасно яд не заради друго, а защото знаех, че това може да се случи и уж внимавах! Вече веднаж ни бяха обирали караваната, но тогава имахме късмета да намерим наоколо и чантичката и дипломите.

На другия ден дойдохме отново на Порта портезе. Наоколо беше пусто и нямаше пукнат човек. По асфалта, там където вчера имаше десетки сергии и се носеше като разбушуван поток колоната от зяпачи и купувачи, тук-там се валяха празни портмонета, найлонови пликове и всякакви други боклуци, но нашите нещастни дипломи никъде не се виждаха.

След два-три дена, както ни бяха казали полицаите, отидохме отново до бюрото за загубени вещи. Там отново видяхме купчините документи, празни портмонета и всякакви други боклуци, но нашите безценни дипломи отново не намерихме! Докато се ровехме всред намерените неща се появяваха нещастни жертви на Римскиа криминален свят и с подтиснат вид сядаха да попълват репортите за загубени и откраднати вещи.

Когато след няколко дни видяхме Енрико Дел Бело, стар емигрант, който често се навърташе около нас, и му се оплакахме какво се е случило с нас, той се разсмя на нашите тъжни физиономии и каза, че това са бели кахъри и, че в САЩ никой няма да ни пита за дипломите. Той се оказа напълно прав -- никой никога не ни поиска дипломите, макар, че в резюметата си винаги пишехме какво и къде сме завършили.

След няколко години, когато "избухна" демокрацията, си извадихме дубликати - аз от ЛЕТИ, а Юлия от ВМЕИ.

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар