В края на лятото на 2002 година най-накрая се амбицирах да осъществя отколешната си мечта да наемем лодка и да поплуваме из Средиземно море. Тогава обаче осъществих само някакво подобие на мечтата си, що се отнася до плуването с лодка по Средиземно море, но иначе се получи една незабравима екскурзия в Турция.
Като студент имах един колега на име Ерол, с който по-късно бяхме и колеги в ЦИИТ. След като емигрирахме в САЩ, дълго време не бях чувал нищо за Роли (така го наричахме като студенти), но по-късно, когато в България "избухна демокрацията" и започнахме отвреме-навреме да пътуваме до родината, разбрах, че Роли се е преместил да живее в Истанбул. Намерих му телефона и имейла от Топала и един ден му се обадих да го питам може ли да ми помогне да наемем някъде по крайбрежието на Турция една лодка и да пообикаляме с нея няколко дена. Имах предвид Анталия или Мармарис, но Роли ми предложи да направим това в Бодрум, където той притежавал дял в една вила в почивен комплекс и където щял да бъде в края на август и началото на септември. До този момент аз не бях чувал нищо за Бодрум, но се оказа, че то е защото това е турското име на Халикарнас, а знаех, че този град е родното място на "бащата на историята" Херодот.
Още при заминаването за България се настроихме чергарски и скоро след пристигането си в София започнахме да се готвим за пътуването.
Имаше обаче един малък проблем, който възникна докато пътувахме със самолета от Франкфурт за София. Както винаги Юлия се заприказва с един от пътниците – някакъв сърбин, който пътуваше за Сърбия през София. По едно време отидохме до тоалетната и Юлия лекомислено си остави чантата на седалката. Когато се върнахме всичко изглеждаше прекрасно, но след като слязохме от самолета и минахме през паспортната проверка и митницата, Юлия установи, че от чантата и липсва портмонето! Поогледахме се наоколо да видим дали не е паднало някъде, но от него нямаше и следа. Тогава Юлия се плесна по челото и обяви, че това е дело на нашия симпатичен сръбски приятел от самолета. За съжаление вече беше късно и нищо не можеше да се направи.
Бързо се добрахме до Сгуреви, където щяхме да отседнем, и се хванахме за телефона. В портмонето имаше няколко кредитни карти, които трябваше спешно да канцелираме. Тази работа свършихме за около тридесетина минути, благодарение на новата организация на съхранение на кредитните карти, която бях възприел непосредствено преди пътуването. Тя се състоеше в това, че бях разделил картите на две непресичащи се множества. Едното множество карти се намираха у мен, а другото – у Юлия. По този начин, когото от нас и да обереха, оставахме с достатъчно карти, за да функционираме по света. Освен това имах отпечатана на хартия информация, кои карти у кого са и на кой телефон да се обаждаме при проблеми с всяка карта.
По-голямата беда беше, че заедно с кредитните карти сърбинът беше откраднал и шофьорската карта на Юлия, а ни предстоеше дълго пътуване в чужбина!
Отидохме до американското посолство да търсим помощ, но оттам ни изхвърлиха като мръсни мачета или по-точно дори не ни приеха, а само по телефона ни обясниха, че с нищо не могат да ни помогнат, защото шофьорската карта е щатски документ и федералното правителство не може да направи нищо, за да ни облекчи положението.
Тогава отидохме в българската полиция и съобщихме за кражбата. Помолихме ги да ни издадат бележка, на която да пише какви неща са ни откраднати, за да я представим в Калифорния, когато се върнем. Решихме да използваме тази бележка като шофьорски документ за Юлия, а освен това тя взе и шофьорската книжка на Нина, която се канеше да показва като своя заедно с паспорта ѝ в Турция. Изобщо, ако се наложеше по време на пътуването Юлия да демонстрира самоличност, то тя щеше да бъде Нина, а Нина щеше да бъде Юлия! Идеята ни не беше особено брилянтна, но нямахме друг изход и се надявахме да не става нужда да се доказва самоличност.
Една ранна сутрин се натоварихме на дръндолета (нашия VW микробус): Юлия, Нина, чичо ми Методи, Додо – дъщерята на Нина, Станислав (известен още като Станката) – моят племеник и аз. Тери, жена му Славина и майка ѝ по същото време тръгнаха от Варна с едно ауди, което бяха успели да рентват за пътуването. Предвиждаше се да се срещнем на границата и в Турция да продължим заедно.
Още на околовръстното шосе се наложи да проверим как работи системата с бележката от полицията. Спряха ни заради леко нарушение на ограничението на скоростта. Юлия веднага слезе от колата и започна дружески разговор с полицаите. След известно време те се усмихнаха приятелски, махнаха ни за довиждане, а Юлия се качи и запали двигателя. Попитах я какво стана и тя ми отговори, че всичко е наред. Смъмрили са я за превишаването на скоростта, но иначе момчетата били много любезни и ни пожелали приятен път! Попитах я как са реагирали на документа от полицията и тя ми обясни, че подходили с голямо разбиране, но че според тях тази бележка нищо не струвала! Това и на мен ми беше ясно. Очевидно по време на пътуването трябваше преди всичко да внимаваме да не нарушаваме правилата на движението.
След няколко часа пътуване достигнахме българо-турската граница. Там имаше малка опашка от коли, но мен ме тормозеше повече въпросът, дали ще поискат на Юлия шофьорската книжка или не. Когато дойдохме до граничната контрола, ние решихме да минем с американските паспорти. Мислехме си, че това ще има по-голяма тежест пред турците и по тази причина може да не ни искат шофьорските документи на Юлия. За мое велико удивление турският граничен служител, като видя американските ни паспорти каза: "А-а-а, вие сте империалисти и трябва да отидете до ей-онази къщичка да си извадите визи, а комшиите могат да продължават!". Комшиите бяха останалите пътници в микробуса. Тогава аз извадих българските паспорти и го попитах какво ще каже за тези документи. Той се засмя и каза: "Щом и вие сте комшии – минавайте!" и ни удари печатите.
И така на бърза ръка ние се озовахме от другата страна на границата с шофьор без документи.
Събрахме се с екипа на Тери и се понесохме към полуостров Галиполи. Пътят не беше особено хубав – разбит на някои места и общо взето сравнително тесен и доста натоварен. След няколко часа пътуване по виещия се път между чукарите в югоизточния край на Балканския полуостров достигнахме Дарданелите. Натоварихме се на един ферибот и пресякохме протока на отсрещния бряг, където се намираше град Чанаккале. Там след кратко лутане по тесните улици намерихме един доста приличен хотел. Настанихме се, а след това излязохме да се поразходим и да вечеряме. Тук-там по улиците на площадки, защитени откъм морето с дебели стени с амбразури, стояха старинни оръдия. Отначало това ме изненада, но след това си спомних, че в началото на Първата световна война Чанаккале е бил основна крепост при защитата на Дарданелите. На отсрещния бряг пък, по скалистите баири и каменистите плажове на Галиполи, са се водели жестоки и кръвопролитни сражения между части на Антантата и турските войски. В тези боеве много се е отличил офицерът от турската армия Мустафа Кемал, който по-късно е наречен от благодарният турски народ Ататюрк, т. е. "Баща на турците", заради това, че спасява Турция от пълно разпадане в края на войната и създава модерната турска държава.
Любопитното е, че съюзническата флота не е посмяла да влезе в Дарданелите, а турците в Чанаккале са имали муниции буквално за още няколко часа обстрел! Дреднаутът от ескадрата на съюзниците, който се е надянал на мина в протока, на практика е попаднал едва ли не на единствената мина. Съюзниците обаче помислили, че целия проток е миниран и не посмели да навлязат с други кораби! Тогава решили да дебаркират на отсрещния бряг – на полуостров Галиполи, но докато се мотали и се чудели дали полуостровът е укрепен, турците прекарали части, които под командата на немски офицери успели да се укрепят и не отстъпили полуострова. В крайна сметка след дълги и кръвопролитни боеве, британските войски се отказали от операцията и се оттеглили. Това довело и до сериозна пауза в политическата кариера на Уинстън Чърчил, който като член на правителството бил идеолог на тази злощастна операция. След провала на операцията в Галиполи, Чърчил подал оставка от правителството, поемайки отговорност за неуспеха ѝ и даже заминал като обикновен офицер-доброволец на фронта във Франция.
На другия ден станахме рано, закусихме, яхнахме колите и се понесохме към Троя. Тя се оказа само на около 30 км от Чанаккале. Съвременното име на местността е Хисарлик и тя представлява един хълм разкопан във всички посоки с археологически траншеи. По разкопките щъкаха групи туристи като мравки, обикновено водени от гидове, които им разправяха историята на Троянската война и на разкопките на местността в по-интересен или безинтересен вариант, в зависимост от въображението и сладкодумието на гида. При входа на разкопките се издигаше дървен кон, който вероятно представляваше въображаема реплика на предложения от Одисей "Троянски кон", който ахейците са използвали, за да измамят защитниците на Троя и да превземат града. Ние се наредихме на опашката за коня и се качихме в него, за да получим истинска представа как са се чувствали Одисей и хората му вътре, докато чакали доверчивите троянци да ги вкарат в града. Това съвсем не било лесно, защото конят не минавал през градските порти и се наложило да ги поразрушат, ако не ме лъже паметта.
От книгите, които бях чел за Шлиман, и от разказите на гидовете възстанових бедните си познания около историята на разкопките на Троя. Доколкото си спомням сега, през 1865 година един англичанин на име Франк Калверт, след като чете и препрочита Илиадата, на базата на описанията на Омир за битките около града, буквално изчислява, че Хисарлика отговаря най-добре на тези описания като възможно местоположение на легендарната Троя. Той закупува от местните селяни хълма, на който по неговите сметки се е намирала описаната от Омир Троя, и започва разкопки.
През 1868 година Калверт се среща с Хайнрих Шлиман в Чанаккале и му разказва за идеите и начинанията си. Шлиман с възторг се включва в авантюрата. Участието на Шлиман е било от особено значение за успеха на начинанието, защото той е бил много богат, а Калверт не е имал средства да продължи разкопките сам.
В крайна сметка Шлиман попада на археологичен пласт, съдържащ съкровище, което той обявява за съкровището на Приам. Всъщност обаче Шлиман не открива истинската Троя, а открива един от многобройните градове, които са се издигали на това място през вековете.
Понастоящем са известни Троя I до Троя IX, като Троя I се датира от 3000 до 2600 година преди новата ера, а последната Троя IX се датира от 85 година преди новата ера до 500 година от новата ера. Шлиман открива Троя II, а най-близка до Троя на Омир е Троя VIIa. Тя е открита от Дьортфелд като Троя VII, когато при разкопките той намира част от крепостната стена, която е по-слаба от останалите, което съответства на описанието на Омир за по-слаба секция на крепостната стена на града. Тази Троя съществува от 1300 до 1190 година преди новата ера и е разрушена от земетресение, но жителите изглежда бързо възстановяват града. Малко след това археологическите разкопки свидетелстват за град, разрушен и опожарен от война, което би трябвало да е истинската Троя от Илиадата.
След Троя продължихме към развалините на Пергамон, но поради не особено хубавия път този ден не можахме да ги достигнем и спряхме да нощуваме в едно много малко градче, което се наричаше Али Ага. Настанихме се вероятно в единствения хотел на градчето и излязохме да търсим ресторант. Хотелът беше на самия бряг на Егейско море и ние тръгнахме по нещо като улица покрай морето. Достигнахме до няколко ресторантчета, всяко от които представляваше нещо като барака с малък бетонен пристан, влизащ на около петнадесет метра навътре в морето. Пристаните бяха широки по около десетина метра и даже нямаха перила отстрани. На тях бяха наредени дълги маси и ние спряхме още в първия ресторант, който беше напълно празен, т. е. на пристана нямаше нито една заета маса. Затова пък другият ресторант беше претъпкан, защото в него имаше сватба.
Услужливите келнери много ни се зарадваха и ни събраха достатъчно дълга маса, за да седнем всички заедно. Менюто беше много просто – няколко вида риби (малки и по-големи), пържени или печени на скара, пържени картофи и разни други морски лакомства, на които аз обаче не съм любител, но Тери може да ги яде в неограничени количества. Пиенето беше само от един вид – бира Ефес, но това ни беше напълно достатъчно. Цените бяха смешно ниски и ние се отдадохме на безкраен гуляй под тъпаните и зурлите на музиката от съседното ресторантче. Юлия през цялото време се опасяваше, че ще забравя къде се намирам и, както нямаше перила около пристана, ще цопна в морето за срам на семейството и за смях на сватбарите. Аз обаче се владеех през цялото време и въпреки изпитите бири не допуснах да се изложа!
На другия ден, с понатежали глави от Ефеса, продължихме пътуването. Достигнахме до развалините на град Пергамон още сутринта. Те са разположени на север и запад от днешния турски град Бергама.
През елинистичния период Пергамон е бил столица на едноименно кралство. Пергамон за пръв път се споменава от Ксенофонт, който го превзема през 399 година преди новата ера, но веднага след това персийците си го превземат обратно. След 188 година преди новата ера, по време на управлението на династията на Аталидите, Пергамон започва да се разширява значително и става център на големи територии в Мала Азия. За кратко време градът е център на Римската провинция Азия, преди столицата на тази провинция да се премести в Ефес. По времето на Адриан (117-138 година от новата ера) Пергамон е титулуван за метрополис и в него се строят нови храмове, театър, стадион, амфитеатър и нов форум, а храма на Есклепий извън града се разширява до голям лечебен център с минерални извори. Гален, един от най-известните медици на Рим и личен лекар на император Марк Аврелий, е роден в Пергамон и дълго време е практикувал в в лечебниците на храма на Есклепий. По римско време библиотеката на Пергамон е отстъпвала по богатство на книги само на Александрийската библиотека. В Пергамон е открит и пергаментът, който се е правел от фино обработена телешка кожа и дълго време е служел вместо папирус за писане на тогавашните книги. През 262 година от новата ера градът е разрушен от силно земетресение, а скоро след това е превзет от готите, които го доразрушават. По-нататък градът постепенно запада под ударите на араби, селджукски и османски турци. Всъщност най-запазени неща от Пергамон могат да се видят в едноименния музей в Берлин. На мястото на древния Пергамон могат да се видят само развалини, като човек трябва да прояви туристическа упоритост и да се изкачи на Акропола, който някога наистина е представлявал величествена гледка.
Казаното по-горе научихме от гидовете на различните групи, които щъкаха из развалините. Ние се пристройвахме ту към една, ту към друга група и така полека-лека научихме това-онова за историята на града и коя развалина от какво е. Откровено казано, ако някой иска наистина да види какво е имало в Пергамон, то по-добре е да посети едноименния музей в Берлин, където даже има цяла улица от града, възстановена с тухли от развалините.
След като слънцето ни напече непоносимо, ние се качихме в колите и заминахме за следващия обект от нашето пътуване – древният град Ефес. Тук обаче ни чакаше много приятна изненада. Ефес се оказа толкова запазен, че понякога имах чувството, че зад някоя колонада ще се покаже древен грък или римлянин в тога, забързан по някакви делови причини към пристанището или към складовете около него.
В Ефес ние решихме да не се циганим и да подслушваме чуждите гидове, а да си наемем персонален гид. За това много спомогна и натрапчивото нахалство на един младеж, който ни каза, че ако не го наемем, няма да видим и научим и половината за историята на града. Той не ни обясни за половината от какво става дума, но след като смъкна наполовина исканата сума, ние го наехме и той ентусиазирано ни поведе по улиците на града.
Той започна с това, че разкопките около Ефес показват, че местността е била заселена 6000 години преди новата ера. Първите разкопки били направени през 1863 година на мястото, където се предполагало, че е бил храмът на Артемида – едно от седемте чудеса на древността. Тези разкопки продължили до 1869 година. Те се провеждали под ръководството на John Turtle Wood. Той установил, че от храма на Артемида не е останало почти нищо освен една колона и дребни отломъци. Това разбира се не е чудно, като се има предвид колко пъти храмът е бил разрушаван:
- През 356 година преди новата ера храмът е бил опожарен от Херострат, за когото се предполага, че е бил просто луд.
- Храмът е отново разрушен от готите през 268 година от новата ера.
- През 401 година от новата ера фанатизирана тълпа християни под ръководството на Свети Йоан Хрисостом го разрушава окончателно.
Междувременно, през периода на съществуването на храма, няколко земетресения също го разрушават в една или друга степен, но жителите на Ефес всеки път го възстановявали все по-хубав и по-величествен!
През 1895 година Otto Benndorf започва сериозни разкопки на мястото където се предполага, че е бил разположен града, но той е бил толкова голям и толкова затрупан от наносите на минаващата наблизо река Кайстер, че и до ден днешен, по думите на нашия гид, са разкрити само около 12 процента от него.
По-нататък гидът продължи с главоломна скорост през векове и владетели да ни разказва за бурната история на Ефес.
Научихме, че около 560 година преди новата ера Ефес е завладян от Лидийския цар Крез, който финансира възстановяването на храма на Артемида, претърпял поредното си разрушение, то ли от война, то ли от земетресение. След победата си над Крез, персите присъединяват града към империята си.
След въстанието на Йонийския съюз срещу персите и битката при Ефес през 498 година преди новата ера, започват гръко-персийските войни, а след това и Пелопонеските войни. След тях идват войните на Александър Македонски, на който гражданите на Ефес отварят вратите на града, а той предлага да финансира поредното възстановяване на храма на Артемида. След кратки дискусии обаче, гражданите на Ефес решили, че не е редно един бог да дава пари за храма на друг бог и възстановяват храма със свои средства!
Ефес е присъединен към Рим след като крал Ателус III умира без да остави наследник. По-късно Митридат Велики присъединява града към Понтос, но му дава голяма автономия. Ефес отново е присъединен към Рим, след като Сула побеждава Понтийците през първата Митридатова война.
Най-голямо величие през римско време Ефес придобива, след като Октавиан Август го прави столица на провинция Азия вместо Пергамон. По това време Ефес става едва ли не втори по големина град в Римската империя.
По съвременни разчети Ефес е заемал площ от около 2240 декара.
Гидът неуморимо ни разхождаше по невероятно запазените улици на града и ни показваше ту една ту друга забележителност:
- Портата на Август.
- Храмът на Адриан.
- Храмът на Домнициан.
- Библиотеката на Селсус, чиято предна стена е внимателно реставрирана с помощта на останалите от нея колони и други материали. Самият Селсус е бил управител на провинция Азия и лично е финансирал построяването на библиотеката. Неговият саркофаг се намира в основите ѝ.
- Театърът на Ефес, който доминира улицата към пристанището. Твърди се, че театърът по онова време е събирал около 25 000 зрители. Отначало той се е използвал за театрални представления и литературни четения, а по късно – и за гладиаторски боеве.
- Градът е бил обилно снабден с вода от няколко акведукта. По главната улица са реставрирани градските тоалетни, които представляват дълго оградено място с наредени една до друга каменни седалки с дупки. Под дупките има дълбок канал, в който се чува как тече водата, която е отмивала каквото са отделяли гражданите седейки и мирно, беседвайки по различни проблеми от живота, или са сключвали търговски сделки, съчетавайки полезното с необходимото или по точно неизбежното!
- Запазена е и улицата на публичните домове, която, както и в Помпей, може да се разпознае по емблемите на стените, представляващи гордо изправени мъжки членове.
Император Константин Велики възстановява голяма част от града, който е бил разрушен през 263 година от готите и построява нови бани. През пети и шести век Ефес е най-важния византийски град в Мала Азия след Константинопол.
През 614 година градът е частично разрушен от ново земетресение. Наносите от реката постепенно отделят града от пристанището му и днес той е на около 5 км далеч от морето. Това, както и многобройните земетресения, довежда до загубата на Ефес като значителен център в Мала Азия.
Нашествието на арабите окончателно ликвидира града като значителен икономически център. Ефес е напълно изоставен през петнадесети век.
Ефес е бил важен център на ранното християнство. Апостол Павел е работел в града през 52 до 54 година. Ефес се асоциира и с един друг апостол на християнството – Свети Йоан, за който се твърди, че е писал евангелието си в Ефес. Съществува легенда, че Дева Мария е прекарала последните си години в Ефес, тъй като Христос бил поръчал на Йоан да се грижи за нея. Наблизо до Ефес се е намирала църква, за която се твърди, че в нея е служел апостол Йоан, а се счита, че там някъде е била и къщата на Дева Мария.
Най-накрая ние капнахме да обикаляме нагоре-надолу из развалините и благодарихме на гида, но той ни каза, че има един много важен обект, който обезателно трябва да ни покаже. Оказа се, че това е туристическият център на Ефес, където имаше редица от магазинчета за сувенири. Гидът тихо ни обясни, че докарвайки ни в центъра, той ще си изкара още малко пари, независимо от това дали ние ще купим нещо или не. Ние позяпахме коланите, медальоните, статуетките на Артемида, кожените портмонета и чанти и се отправихме към колата с незначителни покупки.
Потеглихме когато се свечеряваше, а до следващия обект на пътуването достигнахме по тъмно. Това беше известният на всички българи Кошадасъ. Там мислех да потърся племенницата си Ани – сестрата на Станката, която беше пристигнала преди ден-два на почивка. Градът обаче се оказа една истинска лудница. По улиците скитаха тълпи от курортисти. Отвсякъде трещеше и крещеше музика и беше велико чудо, че намерихме паркинг. Естествено никой не знаеше къде се намира хотелът, в който беше отседнала Ани със съпруга си и през следващите няколко минути аз се отказах от мераците си да я намеря. Потърсихме къде да хапнем и се свряхме в един безистен, който се беше престорил на ресторант. Кебапчетата и кюфтетата обаче не бяха лоши и, след като ги поляхме с вездесъщата бира Ефес, отново се натоварихме на колите и потеглихме към Бодрум.
Много лесно намерихме комплекса на Роли, а пазвантите на входа ни обясниха как да стигнем и до вилата. Роли ни посрещна радушно, макар че беше доста късно, и ни настани за спане в една съседна вила, от която имаше ключ.
На другия ден закусихме и под предводителството на Роли се отправихме към марината на Бодрум да наемаме лодка, или както се казваше по турски – гемия.
Марината представляваше един дълъг каменен пристан, на който бяха акостирали поне стотина гемии с най-различен размер и степен на приветливост. Роли се срещна с някаква личност, която се представи като Рамзес, и му обясни какво искаме. Той ни огледа приветливо и ни поведе към една гемия. Капитанът на гемията си каза цената, Роли започна да се пазари, капитанът я свали с десетина процента и ние приехме. Аз очаквах далеч по-висока цена и затова без повече пазарлъци си нанесохме багажа и част от нас отидоха да купуват провизии, а Юлия и Тери отидоха с Рамзес до мястото, където трябваше да оставят колите.
Когато продуктите и пиенето – безалкохолно и алкохолно, бяха занесени заедно със завивките и останалия ни багаж на гемията, ние се качихме, а капитанът включи двигателя и бавно се измъкна от пристана.
Гемията имаше екипаж от трима души: капитанът, момче за всичко (да кажем – юнга) и момче-готвач. Двете момчета бяха на възраст около 20 години, а готвачът всъщност беше студент, който подработваше през лятото като готвач.
И така започна плаването ни из залива на Бодрум, който всъщност е огромен и изпъстрен с островчета. Капитанът управляваше гемията по около час-два, а след това спираше до някое островче да се къпем, да закусваме, обядваме или вечеряме. Ние нямахме грижа за нищо. Трябваше да спим в каютите, но наровете в тях се оказаха с дюшеци, които ако бяха напълнени с чакъл, вероятно щяха да бъдат по-меки и по-удобни. По тази причина почти всички се настанихме на покрива на каютата и спяхме там. Единственият проблем беше, че рано сутрин ставаше невероятно влажно и ние се събуждахме буквално мокри от влагата.
Капитанът спираше пред някое островче и обявяваше, че това било любимото място на Клеопатра! Друго пък, според легендите било бъкано с нимфи и русалки, но това било в древността, а понастоящем имаше тук-таме някоя и друга курортистка със съпруга и децата си, които бяха дошли с подобна на нашата гемия.
Един ден капитанът се опита да се движим под платно, но тъкмо успяхме да вдигнем платното и вятърът спря.
В пълна безметежност прекарахме 6 дена и когато провизиите и пиенето ни се привършиха, ние се отправихме обратно към Бодрум.
Все пак преживяхме няколко доста напрегнати часове. Един следобед, когато бяхме пристанали недалеч от някакво селище, чичо ми обяви, че ще отиде да поплува по-навътре в морето. Ние му се примолихме да не ходи, но той е дебела глава като мен и каза да не се безпокоим!
Той замина и след час започна да се усилва вятъра и постепенно да се надигат вълни. От чичо ми нямаше и следа. Започна да се стъмнява, а по върховете на вълните се появиха бели зайчета. Ние се взирахме във всички посоки в морето, но не се виждаше нищо подобно на човешка глава. Капитанът помоли една моторница от селището да дойде и Тери и Юлия се качиха и заминаха да търсят чичо ми, но от него нямаше и следа! Аз започнах да си представям как ще трябва да търсим ковчег и да го караме към България, като се чудех как, кога и какво да обяснявам на стринка и синовете му какво е станало. В този момент зазвъня мобилният му телефон и аз се ужасих, като си помислих, че това е сина му Симеон и аз не знам какво да му кажа! Точно тогава около мен се развикаха, че чичо Методи върви по брега. Скоро се появи и лодката с Юлия и Тери и отиде до брега да го вземе. Аз вдигнах телефона и обясних на Симеон, че чичо е на брега да пазарува, но в момента се вижда, че идва и Симеон може да звънне след 10 минути, ако иска да говори с него.
Скоро чичо дойде на гемията и ни призна, че когато бил в морето и излязъл вятъра, станало толкова трудно да се плува, че той започнал да се отчайва, че въпреки усилията му брегът не се приближавал. Тогава той се оставил на вълните и те го изхвърлили на километър-два по-надолу по брега, откъдето и бързал да дойде, защото се опасявал да не се безпокоим!
Ако не се брои този епизод, нашето плуване с гемията по залива на Бодрум беше без особени събития и стресове. Когато обаче се прибрахме в Бодрум ни очакваше ново преживяване.
Славина внезапно, само минути преди да напуснем гемията, обяви че ѝ липсват 200 долара! Внимателно проверихме всички пари и думите ѝ се потвърдиха. Започнахме да обсъждаме какво да правим и капитанът разбра, че има някакъв проблем. Обяснихме му и му казахме, че сме сигурни че парите липсват. Междувременно капитанът веднага слезе на брега и след малко се появи с Рамзес. Последният ни обясни, че това за тях е много опасно събитие, което поставя под въпрос надеждността на обслужването им. Той поиска отново да му разкажем какво е станало. Постепенно съмнението се концентрира върху юнгата, когото капитанът призна, че бил наел малко преди ние да се качим на гемията. Момчето веднага след приставането напуснало лодката под предлог, че бърза за автобус.
Като разбра това, Рамзес набързо се прости с нас и ни каза да не се безпокоим, защото те ще хванат крадеца.
Ние временно отложихме напускането на лодката и тръгнахме да се разхождаме по кея в единия край на който се издигаше застрашително средновековен замък-крепост.
Тук му е мястото да кажа и няколко думи за историята на Бодрум.
Халикарнас е възникнал на островчето Зефирия, което някога се е намирало в залива. Той е основан като колония на дорийци от Троезон и Аргос. Постепенно островчето се сляло с континента и сега по нищо не личи къде точно са били границите му.
Един от най-великите представители на Халикарнас е кралица Артемизия I. Тя е била единствената жена-адмирал, която е командвала кораби от флотата на Ксеркс при опита му да завладее Гърция. Тя е взела участие с пет кораба от Халикарнас в персийската флота в битката при Саламин. Артемизия съветва Ксеркс да не започва морска битка с гърците, а да продължи със сухопътните операции. Ксеркс, който високо ценял Артемизия, не я послушал, а послушал съвета на Мардоний да започне морската битка в Саламинския проток, което било фатално за опита му за завоюване на гърците. Артемизия успява да се спаси като по време на битката, когато вижда че тя е загубена, атакува и потопява съюзнически кораб, за да успее да избяга. Гърците я смятали за предателка, а освен това считали, че е недопустимо жена да командва военни кораби и затова били обявили голяма награда за главата ѝ.
Друг велик представител на Халикарнас е Херодот, който се счита за баща на историята. Неговите трудове за войните между Персия и гърците са основен източник за информация по този исторически конфликт.
В древността Халикарнас е бил известен и с едно от седемте чудеса на света – гробницата на цар Мавзол, откъдето произлиза и думата мавзолей. Тя е построена през 353-350 година преди новата ера от Артемизия II, която е била сестра и съпруга на цар Мавзол. Самата Артемизия починала през 351 година и не могла да види гробницата завършена, но строителите ѝ въпреки всичко я завършили и тя се превърнала в едно от седемте чудеса на света. Днес от гробницата е останало малко, но скулптурата на Мавзол, която се е намирала на върха на гробницата на колесница, теглена от буйни коне, ако не се лъжа, се намира в Лондон.
Халикарнас е превзет от Александър Велики в 334 година преди новата ера по време на известната в историята обсада на Халикарнас. Персите опожарили града при отстъплението си, а Александър не успял да превземе цитаделата и я оставил обсадена. По това време Ада – сестрата на Мавзол и Артемизия е била владетелка на крепостта Алинда в Кариас, което е името на областта около Халикарнас. Тя предава крепостта на Александър без бой, той я оставя да управлява областта, а тя го осиновява, с което Александър си осигурява областта след смъртта ѝ.
През 1404 година рицарите-хостелиери от Родос построили в Халикарнас замъка на Свети Петър, който и до ден днешен се издига величествено на брега на морето. Това беше и замъкът-крепост, който ние разгледахме отвън, докато чакахме развитие по въпроса с откраднатите пари. Казват, че вътре в крепостта има много хубав музей на подводното царство, но ние нямахме време да го разглеждаме.
В един момент ни намери едно момче, изпратено от Рамзес, и ни каза да се върнем на гемията. Ние изпълнихме заръката и когато доближихме видяхме сияещия Рамзес. Той величествено извади парите и ги предаде на Славина. След това ни разказа най-подробно как е протекло търсенето и залавянето на крадеца.
С няколко думи, историята се развила по следния начин. Като разбрал от капитана, че юнгата липсва, Рамзес веднага мобилизирал "тайната полиция" на задругата на гемиджиите. Изпратили няколко души до местата, където можело да се излезе от Бодрум. Едно от тези места била и автобусната гара. Скоро съгледвачите видели юнгата да отива към касите за билети да купува билет за някакво далечно място в Турция. Те моментално съобщили на полицията и тя го арестувала с билета и 200 долара от деноминациите, които Славина притежаваше. В момента момчето се намираше в полицията и утре щял да му бъде процесът. То си признало, че е откраднало парите.
Рамзес беше особено горд от постигнатото и ни обясни, че за тях реномето на задругата е всичко, защото ако се разчуе, че туристите могат да бъдат обрани на гемиите, то това ще разруши бизнеса им!
Ние трябваше да останем в Бодрум на другия ден заради процеса. След кратка справка установихме, че може да остане само Тери. Ние решихме да вземем хидрофойл и да отидем до Родос. Оказа се, че дръндолетът е записан в паспорта на Юлия, поради което тя не може да напуска Турция без него. И така, всички останали – без Тери и Юлия – на другия ден заминахме за остров Родос, който е в Гърция. Там стояхме само 6-7 часа, което е абсолютно недостатъчно, за да се разгледа едно място пълно с толкова много история! Скитахме по уличките на града, снимахме се около доста добре запазените древни стени и даже на мястото, на което някога се е издигал над протока към пристанището "Родоският колос". От него разбира се не беше останало нищо, но затова пък на туристическите материали за града той фигурираше в целия си величествен ръст.
Вечерта се върнахме от Родос и Тери ни разказа за процеса, който протекъл много бързо. Оказало се, че юнгата е и кюрд-дезертьор от турската армия. Присъдата не била обявена веднага, но Тери приключил със свидетелските си показания. На път за съда той се наврял в някаква тясна уличка, доста сериозно надраскал дръндолета и посмачкал калника на един опел. За да избегне разправия с полицията, той дал на шофьора на опела 200 долара и така в резултат на цялата тупурдия ние все пак се оказахме със загуба от 200 долара! Изобщо – което Господ е решил да ти вземе – не можеш да го опазиш!
Вечерта Роли ни даде хубава вечеря във вилата си, а на другия ден се канехме да тръгнем към Памуккале. Роли ни обясни къде да вземем ферибот, за да пресечем Мраморно море на път за Истанбул. Разбрахме се да му се обадим, когато фериботът пристигне в Истанбул, за да дойде да ни посрещне и помогне да намерим хотела, в който щял да ни запази стаи.
Рано на другата сутрин тръгнахме към Памуккале. Пътят беше горе-долу хубав, но доста тесен (две платна) и се извиваше между стръмни хълмове, като вървеше по дефилето на някаква река. От едната ни страна винаги имаше скалисти склонове, а от другата, някъде долу, се виеше реката.
По едно време заваля лек дъжд. Юлия знаеше, че такъв дъжд е най-опасен и затова караше сравнително бавно и много внимателно. Все пак на един завой дръндолетът се поднесе, Юлия се опита да овладее положението, но колата се извъртя напряко на пътя и започна да се плъзга към пропастта. Аз чувствах как тя се тресе, плъзгайки се настрани, и си представих как ще се запремятаме надолу към реката. Всичко се развиваше като на забавен филм и ми се стори, че продължава минути. Най-после колата се разклати за последен път, но спря на метър от урвата. Зад нас и пред нас бяха спрели коли и камиони и хората от тях с напрежение наблюдаваха докъде ни е писано да стигнем. Когато спряхме по пътя към небитието, шофьорите наизскачаха с шишета вода и се затичаха към Юлия да ѝ дадат да пийне. Тя пое с трепереща ръка едно от шишетата и глътна няколко глътки. Шофьорите ахкаха и охкаха, изразявайки съчувствие към бедната Юлия, а тя, ни жива, ни умряла, благодареше на добрите хора за вниманието. Ние мълчахме, загубили ума и дума, но лека-полека започнахме да идваме на себе си. Тръгнахме отново, но дълго време в колата цареше потиснатост и уплаха. Най-накрая стигнахме Памуккале, слязохме и постепенно започнахме да придобиваме дар слово. Всеки започна да разказва за чувствата си по време на събитието и с това започнахме да се освобождаваме от натрупалият се стрес.
Памуккале безусловно е интересен природен феномен. Реката течеше по един много стръмен скалист склон, разливайки се нашироко. Солите в нея се бяха отлагали през вековете по камъните и склонът изглеждаше бял като посипан с памук. Тук-там имаше скали оцветени в други цветове в зависимост от това какви соли се бяха отлагали и това придаваше още по голям колорит на местността. Наоколо щъкаха туристи с фотоапарати и снимаха непрекъснато. Други пък боси джапаха из плитката вода, наслаждавайки се на гальовната ѝ милувка. За нас това беше като лечебна процедура след преживяното на пътя.
След около час, през който спомените за преживяното избликваха като фонтани от устата ни, придобивайки все по-фантастично и колоритно изражение, ние отново се качихме на колите и потеглихме на път. В един момент излязохме от безкрайната теснотия на дефилетата и продължихме по пътя, който стана по-гладък и по-широк. Изведнъж в далечината се видяха тирове полегнали встрани от пътя. Около тях стояха хора, облечени като пчелари – с маски, шлемове и бели дрехи. Някой удивен отбеляза, че това май са пожарникари, но кой знае защо са се облекли като пчелари!?! Изведнъж Юлия изкрещя да затваряме прозорците и даже аз, който имам обичая винаги да питам "Защо?", моментално се подчиних без дори да мисля. В следващия момент преминахме през облак от пчели, много от които оставиха телата си по прозорците на дръндолета. Стана ясно защо турските пожарникари се обличат като пчелари! Няколко тира, каращи кошери, се бяха обърнали на пътя и побеснелите пчели летяха, разярени на облаци наоколо. Слава Богу, че веднага изпълнихме нареждането на Юлия, защото иначе кой знае какво щяхме да правим в кола, пълна с побеснели пчели!
До вечерта, слава Богу, не ни се случиха никакви други приключения. Спряхме в едно малко градче и си наехме стаи в местния хотел. Отидохме в ресторанта да хапнем. В залата бяхме почти сами. Келнерът се оказа голям майтапчия и като видя мрачните ни физиономии, започна да ни развеселява. Той обяви на всеослушание, че всички трябва да слушат мен какво да си поръчат, защото аз съм бил най-дебел и следователно, според него, най-много съм разбирал от ядене! Откъде реши, че съм най-дебел, не знам. Аз поне нямах такава представа за себе си, но заявлението му разведри обстановката и ние започнахме в стила на черния хумор да описваме какво е можело да стане с нас при реката или по време на срещата с пчелите. Обстановката съвсем се разведри, когато донесоха кебапчетата и бирата (друго в ресторанта нямаше). Накрая си поръчахме единствения десерт - баклава – и аз за пръв път от престоя ни в Турция опитах този национален десерт. Баклавата се оказа фантастична и аз със съжаление разбрах, че през изминалите дни съм се лишил от едно велико удоволствие и то защото в Америка ми беше писнало от скапана баклава – сладка до припадане и със консистенция на варовик.
На другия ден достигнахме Мраморно море и се натоварихме на ферибота за Истанбул. Там, както се разбрахме с Роли, му се обадихме и той дойде да ни посрещне. Заведе ни до хотела, където ни беше запазил места, връчи ни на един роднина, който трябваше да се грижи за нас, докато разглеждаме града, и каза, че на другия ден е зает, но вечерта на по-следващия ден ще се срещнем отново.
На другия ден роднината на Роли се появи рано сутринта и ни поведе да разгледаме Аия София, Топ Капи и други забележителности.
Вечерта Тери и Славина отидоха на дискотека с дъщерята на Роли.
На следващия ден си наехме корабче и плувахме по Босфора, за да разгледаме града откъм протока. Любувахме се на огромните танкери, които бавно и величествено се носеха между бреговете на Европа и Азия. Иначе водата в Босфора беше доста мръсна и ние избягвахме да я гледаме, за да не си разваляме удоволствието.
Продължихме с разглеждането на Истанбул и посетихме задължителната Капалъ Чарши. В нея и извън нея срещахме турци, които бяха емигрирали през 80-те години от България. Те бяха много дружелюбни към нас и с тъга ни разпитваха за България. Удивителното беше, че в поведението им нямаше горчивина и обида спрямо българския народ или поне те се стараеха да не показват такива чувства. В Капалъ Чарши си купихме някакви дребни подаръци, а вечерта с Роли и братовчед му отидохме на уличката с рибарските ресторанти.
Това беше преживяването от Истанбул, което и до ден днешен си спомням с върховно удоволствие. На една уличка, дълга може би двеста-триста метра, има около десетина-петнадесет рибни ресторантчета. Масите са им навън, на улицата, и всеки ресторант си има оркестър. Поне половината от оркестрите свирят във всеки един момент, движейки се между масите и устройвайки серенада ту на една, ту на друга маса. Яденето е само риба и морски плодове и е невероятно разнообразно и вкусно. Няма да се впускам в повече подробности за вечерта, само ще кажа, че и до ден днешен, когато си помисля да отида в Истанбул, обезателно си отделям в плановете една вечер за рибарската уличка, ако все още съществува! За съжаление плановете ми за посещение в Истанбул все още не се реализират, но един ден аз съм сигурен, че пак ще се озова на рибарската уличка, сред оркестрите и радостните забавляващи се лакомници!
На другия ден заминахме за България. Всички оживено обсъждахме преживяванията и обменяхме спомени. Беше ни малко тъжно, че една толкова наситена със събития екскурзия беше свършила!
След седмица отидохме на аерогара София, за да полетим обратно за Калифорния. На гишето за регистрация, като видяха билетите на Юлия, извадиха отнякъде откраднатото ѝ портмоне. Сърбинът беше взел двадесетината долара, които имаше в него, и го беше захвърлил някъде. Някой го беше намерил и го беше предал на Луфтханза и така Юлия си го получи. Кредитните карти бяхме канцелирали, но поне нова шофьорска книжка нямаше нужда да се вади.
Разказвач
