Емиграция: 8. Кошмарът на профугата

Преди да емигрираме често слушах радио Свобода, ББС и Гласът на Америка. Радио Свобода слушах на руски, а останалите - на английски, преди всичко заради изучаване на езика, а освен това и за да получа по широка представа за това какво става по света. Веднъж по радио Свобода слушах един от съветските писатели-десиденти, който живееше на Запад, да разправя за сън, който бил типичен за емигрантите. Това беше доста преди да напуснем България и аз бях забравил за този сън до момента, когато една нощ го сънувах!

Сънувах, че съм се върнал в България, а Юлия и Тери са останали на Запад. Аз съм се върнал за малко, просто на гости и всичко беше много хубаво. В един момент дойде време да се връщам на Запад и тук започна кошмара!

Първо, изведнаж се оказа, че паспортът ми е изчезнал някъде. В паника започнах да го търся, но не го намирах!

Внезапно се оказа, че той ми бил в джоба през цялото време, но докато съм го търсил, му е изтекъл срокът на валидност. Започнах да се чудя как ще го продължа, така че властите да не разберат, че отново искам да замина? В главата ми се въртяха най-различни комбинации, но всяка една от тях ми изглеждаше от глупава по-глупава! Ужасът на безнадеждността направо ме сковаваше и се мятах като риба на сухо!

В един момент установих,че всъщност съм сбъркал годината на валидност и паспортът е все още валиден, но остават само няколко месеца до изтичането на срока. Веднага се юрнах да си търся билет за заминаване, но билети имаше само или много близо до срока на валидност на паспорта или за дати след този срок. При това в съня изобщо не беше ясно за какво търся билет: влак, самолет или кораб - просто търсех билет за заминаване, но всички билети се свършваха буквално под носа ми!

Най-накрая се събудих целия в студена пот. Известно време не можех да разбера къде съм? За момент си помислих, че съм останал в България и не съм могъл да замина, но скоро продънената пружина на металното легло в стаята в Латина ме подсети, че съм в лагера и полека-лека се успокоих.

Разказвач

Кой е Пол Раян?

Най-после Мит Ромни си избра партньора за президентските избори в САЩ през ноември 2012. Той ще бъде Пол Раян, който е на 42 години и е в Камарата на представителите на САЩ от 1998 година. Тогава той е бил на 28 години и е бил най-младия представител в Конгреса по онова време.

Пол Раян понастоящем е председател на комисията по бюджета на Камарата и е кумир на младите консерватори в Конгреса, а и извън него. Той е особено популярен сред движението на "Чаената партия", получила името си в чест на Чаения бунт, с който е започнала американската революция.

С този си избор Ромни като че ли се опитва да постави финансовите проблеми на САЩ в центъра на президентската предизборна борба. Впрочем с какви дела по-точно е известен Раян в американския политически живот?

През 2010 година той публикува: "Roadmap for America's Future", което доста свободно бих превел като: "Пътеводител към бъдещето на Америка". В този документ се предлагат мерките, които според Раян ще възстановят икономическата мощ на Америка, ще усилят още повече нейната военна мощ и ще решат настоящите и бъдещи проблеми с дефицита на страната! Както се вижда целта е благородна и амбициозна, и за достигането ѝ се предлага да започне ликвидирането на "Социалните осигуровки", които предоставя федералното правителство, като например социална пенсия и медицинско осигуряване за възрастните хора и инвалидите, а също така намаляване на данъците за най-богатите, премахване на данъците върху дивидентите и лихвите и опростяване на данъчната система като цяло, която наистина в САЩ е много сложна. Разбира се авторът не предлага тотално и незабавно премахване на социалното осигуряване, защото пенсионерите в САЩ не са малко и по правило те винаги гласуват!

Предложението е, за хората над 55 годишна възраст да не се променя нищо, а на тези които са под 55 години да се разреши да инвестират в пенсионни фондове на борсата 1/3 от парите, които плащат като данък за социално осигуряване. За да стане по-ясно обаче за какво говоря, ще направя леко отстъпление от личноста на господин Раян и ще разясня грубо, с две-три думи как работи социалната осигурителна система в САЩ.

1. Всеки работещ в САЩ, ако не се е отказал изрично от участие в федералната осигурителна система (има начини да се направи това, но не съм се интересувал какви са те), внася като данък 6.5% от трудовите си доходи в системата, а работодателят му внася останалите 6.5%, така че общата вноска е 13% от заплатата. Този данък се удържа дотогава, докато заплатата достигне някакъв таван, който расте с инфлацията и за момента е някъде около 100 000 долара на година. Ако човек не работи за работодател, а е независим, то той плаща всичките 13% от вноската.

2. Тези вноски, се точкуват и след набирането на съответния брой точки и/или 10 годишен трудов стаж, работещият получава право на социална пенсия. Тази пенсия нараства с трудовия стаж и заплатата по определена формула и при навършване, доскоро на 65 годишна възраст, а сега възрастта се увеличава постепенно с цел да достигне някъде към 70 години, работещият може да започне да получава пенсията си. За момента средната федерална социална пенсия е около 1200 долара, което съвсем не е много, като се има предвид, че на по-приличните места за живеене наемът за една стая е около 500 долара.

3. Ако по време на трудовия си стаж, работещият стане инвалид, то той има право на инвалидна пенсия, която зависи от вноските му до момента на инвалидността.

4. Ако работещият почине преди да е започнал да си получава пенсията и има малолетни деца, които не работят, то те ще получават социална осигуровка на базата на внасяните от него пари в социалната осигурителна система

5. Освен вноските за социалната пенсионна осигуровка, работещите плащат и вноски за медицинско осигуряване, което ще получават, ако станат инвалиди или след като навършат възрастта за социална пенсия.

Проблемът е, че вноските за този тип медицинско осигуряване, споменат в т. 5, вече са недостатъчни да покриват нуждите от медицинско осигуряване на социалните пенсионери и инвалидите на социална пенсия, макар че те плащат още около 10% от пенсиите си за това медицинско осигуряване, а в добавък и при получаване на медицински услуги плащат различни по размер контрибуции в налични пари. Освен това, поради застаряването на населението, се предвижда, че някъде след 30-40 години парите във фонда за социалните пенсии няма да са достатъчни, за да се изплащат напълно пенсиите на бъдещите пенсионери!

Липсата на средства за социално медицинско осигуряване може лесно да се фиксира, като се увеличи процента на удръжките за медицинско осигуряване или ако се направи опит да се "укроти" инфлацията на медицинското обслужване, която в САЩ надхвърля няколко пъти официално признатата инфлация.

Проблемът пък с липсата на средства за социалните пенсии след 30-40 години, ако това изобщо е проблем сега, може да се реши като се увеличи границата на дохода над който не се удържа данък за социална осигуровка или тази граница изобщо се премахне.

Горните решения обаче, са анатема за хора като Раян и за Републиканската партия като цяло, тъй като те по същество представляват повишаване на данъците. Повишаването на данъците, особено на богатите, според разбиранията на хора като Раян, ще доведе до тотален крах на американската икономика и начин на живот! Освен това може да си представите какъв хубав подарък за "финансовата индустрия" би било, ако данъците за социално осигуряване се пренасочат като инвестиции към менажерите на пенсионни фондове и глутницата от спекуланти на финансовата борса!?!

През тази година Пол Раян, в качеството си на председател на комисията по бюджета, предложи бюджет за 2013 година със следните по-важни особености:

1. Дискретните разходи, които включват всякакви социални разходи за хората с ниски доходи, да се ограничат на 1.028 трилиона долара, което е с 19 милиарда долара по-малко от тези разходи за 2011 година. С други думи, по същество това означава намаляване на разходите за социални нужди.

2. Военният бюджет да нараства в следващите 10 години с процента на инфлацията.

3. Да се отмени реформата на здравеопазването, приета по времето на президентството на Обама, като медицинското осигуряване на най-бедните (medicate) се превърне във фиксирани грантове за отделните щати, които те могат да използват по свое усмотрение. Социалното медицинско осигуряване за пенсионерите и инвалидите да се модифицира във ваучери, които те ще могат да използват за купуване на медицинска осигуровка на частния пазар! Това на практика ще означава, че държавата може да ограничава ръста на стойността на ваучерите, без да се интересува от реалната инфлация на медицинското обслужване, която от много години е близо 10%.

4. Предвижда се ограничаване на помощите за бедни студенти, разходите за публичен транспорт, разходите за помощи по безработица и помощите за преквалификация и т. н. и т. п.

Социалното кредо на Пол Раян се характеризира с борба против правото на жените да абортират, като той счита, че един фетус има същите права както всеки човек още от момента на зачеването, с други думи, от момента когато сперматозоидът оплоди яйцеклетката имаме вече човек със всички права, които има и всеки един от нас! По тази причина той е и против някои противозачатъчни средства.

Естествено Пол Раян е и против браковете между хора от един и същи пол.

Той е заклет ловец и защитник на правото за притежание на оръжие, а също и на правото за носене на скрито оръжие!

В края искам да кажа с няколко думи защо Мит Ромни избра Пол Раян за свой партньор в борбата за президентството.

Първо, консерваторите в Републиканската партия имат съмнения относно консерватизма на Ромни. Фактът, че той е бил губернатор на един толкова либерален щат като Масачузетс и че като губернатор проведе здравна реформа, която до голяма степен съвпада по дух с реформата на Обама, възбужда дълбоки подозрения, че Ромни, ако не е скрит либерал, то поне е безпринципен политик, който е готов на всичко, за да бъде избран за президент. (Лично аз смятам, че последното е по-вярно.) От друга страна Раян е гарантиран и последователен консерватор, борещ се със всички сили за ограничаване на социалните функции на държавата, за премахването на регулациите в областта на екологията, индустрията и изобщо на всякакви регулации и ограничения върху бизнеса, независимо от техните цели.

Второ, бидейки бивш бизнесмен от сферата на финансовите манипулации, Ромни възбужда подозрения всред електората на Републиканската партия от средната класа. Всред тези хора мнозина загубиха добре платените си работни места в резултат на манипулациите на бизнесмени като Ромни от фирми като Беин, на която Ромни е основател и бивш президент. Сферата на бизнес на тези фирми е покупката на компании със заеми взети от самите компании, разфасоването им на по малки части и продаването им на пазара или в най-лошия случай довеждането им до фалит. Във всеки случай обаче голяма част от работниците в тези фирми биват уволнени, а финансовите манипулатори като Ромни винаги печелят, дори когато фирмата е докарана до фалит. Раян не е свързан по никакъв начин с подобна ненавиждана от широките избирателлни маси дейност.

Трето, Ромни не е особено добър оратор. Той има тенденцията, когато говори без предварително написан материал, да казва неща, които не би трябвало да казва. За разлика от него Раян е добър оратор и дебатьор с голяма популярност сред младите консерватори в партията.

Четвърто, Ромни има един проблем, чиито причини не са много ясни, но който Демократическата партия с основание ще се опита да раздуе и раздуха. По неизвестни засега причини Ромни не желае да покаже данъчните си документи за около десетина години. Някои твърдят, че той може би не е плащал федерални данъци през това време, ползвайки редица вратички в данъчните закони на САЩ. Дори тези вратички да са законни, това не означава, че за един кандидат за президент на САЩ плащането на нулеви или почти нулеви данъци през този тежък финансов период ще предизвика възторг и ентусиазъм у избирателите!

Истината обаче е, че американците избират президентите си заради техните качества, а не заради качествата на техните вицепрезиденти. От друга страна миналите избори показаха, че един неудачен избор на вицепрезидент от кандидата за президент, може да намали шансовете му да бъде избран, което много често е въпрос на два-три процента от подадените гласове.

Дилетант

Емиграция: 7. Историите на П. П. и Д.

Докато бяхме в Латина, често ходехме до морето. То беше на около 8 километра от лагера и до там отивахме гратис с автобус, а се връщахме пеша по шосето. Обикновено на отиване ни хващаше контрольор и ни сваляше от автобуса, но това ставаше когато вече бяхме стигнали морето, та нямаше особено значение, но на връщане, по необясними причини, ни хващаха много близо до морето и, или трябваше да чакаме около час за следващия автобус, или трябваше да ходим пеша до града. По тази причина ние почти веднага решавахме, че си е най-добре да се връщаме в Латина пеша. Така се бяхме изтренирали, че разстоянието от 8 км го взимахме за около час и петнадесет минути.

Един ден като се връщахме от морето и влязохме в лагера, видяхме насреща си един много висок млад човек и една доста ниска млада жена в много напреднала бременност. Краката на жената бяха издрани от тръни, което беше индикация, че те току-що бяха пристигнали от някъде в лагера. Чухме ги, че си говорят на български и ги заприказвахме. Оказа се, че те бяха пристигнали преди няколко часа от Триест, където бяха минали пеша нелегално границата с Югославия, и сега събираха пари, за да изпратят писмо до Висшия комисариат по бегълците на ООН в Женева, тъй като по пътя беше изчезнал мъжът на бременната жена. Ние им дадохме малко пари и се разбрахме да се видим след вечеря, за да разберем по-точно, как така е изчезнал мъжът на бременната жена. Така се запознахме с Д., както се казваше високият мъж, и П., както се казваше ниската бременна жена. Мъжът пък, който беше изчезнал по пътя се казваше П. и, за да различаваме за кой от двамата става дума, ще нарека жената Пж, а мъжа Пм!

Първо, ето началото на историята на Д. до мястото, където той се среща с Пж и Пм, откъдето започва общата им история, та до момента, когато Пм изчезва. След това ще продължа само с историята на Пм.

Д. бил завършил медицина преди две-три години с пълно отличие и работел близо до София. Вече бил женен и имал две деца, но не го свъртало на едно място и не можел да понася комунистите и управлението им, та решил да емигрира на Запад. Ползвайки се от факта, че работи в пограничен район, Д. отишъл на един от пограничните панаири и преминал в Югославия. Тръгнал да пресича пеша през цялата страна, целейки да достигне до Триест, но след няколко часа капнал и решил да продължи на автостоп! Естествено, шофьорът, който го качил, веднага го заподозрял и в най-близкото селище спрял пред полицията и го предал!

Братята сърби, по стара комунистическа традиция, веднага решили, че Д. е български шпионин и започнали дълги разпити и разкарвания до все по-високи и по-високи инстанции, мъчейки се да разберат задачата му! За беда Д. имал много проста задача, поставена от самия него, да стигне до границата с Италия, но по понятни съображения югославското контраразузнаване на можело да допусне, че някой със здрав разум ще тръгне да пресича цяла Югославия пеша, за да стигне до Италия!

Най-накрая Д. бил докаран до Белград. Дошли до убеждението, че Д. най-вероятно не е български шпионин, братските контраразузнавачи го поселили в лагера за бежанци в Белград и му разрешили да подаде молба за емиграция. Д. така и направил. Той подал молба за емиграция в САЩ, като в документите най-подробно описал антикомунистическите си възгледи. Това обаче, според Д., се оказало фатална грешка! Той не съобразил, че Югославия също е комунистическа държава, макар и от малко по-либерален тип. Според него, най-вероятно югославяните са го "наклепали" пред американците, че не е никакъв антикомунист, а най-обикновен шпионин! По мнението на Д., при апликиране за политическо убежище от Югославия, човек трябвало много да внимава да не се бие в гърдите, че е антикомунист, а да пише колко е мръсен режима на Тодор Живков и как той е страдал под него!

Както и да е, американците отказали на Д. да го приемат и той пред опастността да бъде върнат в България подал за емиграция, ако не се лъжа, в Австралия. Д. бил вече няколко месеца в лагера, когато в него се появили Пм и Пж.

В този момент ще се прехвърлим на историята на Пм и Пж.

И така Пм и Пж живеели мирно и спокойно в един град на Южна България. Пм бил шофьор на камион и по думите му къщата му била наредена като за изложба, а Пж била облечена като кукла! Той даже обичал вечер, когато тя излизала на движение, да я следва тайно с колата, за да ѝ се любува, а и да види дали не "криви" линията!

Всичко вървяло добре, докато стопанската милиция не се заинтересувала от дейността му с камиона. Истината била, че милицията имала причини да се интересува, защото Пм много често карал с камиона си зеленчуци за София. Той обикновено товарел камиона и ремаркето, но на излизане от базата понякога регистрирал само камиона. Като пристигнел в София, разтоварвал всичко, като например за едно ремарке краставици взимал към 5000-6000 лева, от които му оставали половината, след като се разплатял с останалите участници в мушиката!

Приятели от милицията предупредили Пм овреме, че там се интересуват от него, но разработката била още в много начален стадий. Пм решил да емигрира в свободния свят, вероятно считайки, че там подобни дейности не се преследват от закона и може би даже се поощряват!?! Той имал роднини в Гърция и решил да емигрира през южната ни съседка. Накупил най-различни златни бижута и други ценни предмети за подаръци на роднините в Гърция, изкарал си покана и си уредил с Пж да заминат в Гърция на гости. Когато пристигнали там, роднините ги посрещнали много добре, очевидно ценните подаръци разнежили сърцата на роднините, но когато Пм отворил дума, че иска да емигрира, роднините се ужасили, защото били подписали декларации, че гостите няма да емигрират! Всички опити на Пм да си уреди въпроса пропаднали, и той се върнал заедно с Пж възмутен от двуличието на роднините, които не се отказали от подаръците, но му отказали помощ за емиграция!

Като се върнал в България, Пм решил да избягат през Югославия. Той и Пж се записали за екскурзия до Чехия, но с минаване през Югославия. На връщане, щом пресекли границата с Унгария и влезли в Югославия, те се смотали от автобуса и тръгнали да пресичат границата между Югославия и Италия в района на Триест. Какво правили, какво стрували, но се загубили и югославяните ги хванали. Съдили ги и по бързата процедура ги осъдили на 30 дена. Присъдата си лежали, в буквалния смисъл на думата, в някаква вила около границата с Италия заедно с други "бегачи", но онези били румънци. Междувременно паднали големи снегове и Пм и Пж останали във вилата доста време. Охраната им се състояла от няколко югославяни, които като се напиели, стреляли във въздуха с автоматите си за разтуха. Пм и Пж решили да направят едно дете, защото им се струвало, че ще ги третират по-добре, ако Пж е бременна.

След два-три месеца снегът се разтопил и Пм и Пж ги оковали с белезници и ги подкарали на някъде. Те решили, че ще ги връщат в България, и се разплакали и започнали да молят охраната да ги пусне. Разбира се това не подействало на охраната, но като разбрали, защо плачат, те им казали, че ги водят в Белград, а не в София.

В Белград Пм и Пж също се отзовали в лагера за бежанци, който се намирал всъщност в един къмпинг и където те се срещнали с Д.

Времето си вървяло. Пм и Пж също подали молби за емиграция в Америка, но и на тях както на Д. им отказали. Тогава те, заедно с Д.,  решили отново да си опитат късмета да минат през границата в Италия. Точно по това време в къмпинга се появило едно семейство: мъж, жена и момиченце. Те били от Полша и имали българска фамилия Атанасови, но което е по важно имали и кола. Колата не била нищо особено - полски Фиат от най-малките, но както се казва: "Когато няма риба, и ракът е риба!"

Пм кандардисал Атанасови, че е безсмислено да подават молби за емиграция от Югославия, а трябва да минат границата в Италия, където за тях като поляци ще е много по-лесно да се уредят, като се има предвид, че папата е поляк. Освен това Пм се представил като специалист по преминаването на границата при Триест!?! Атанасови повярвали и всички: Атанасови, Д., Пм и Пж се натоварили в нещастното Фиатче и потеглили към Триест. За да се съберат в колата, изхвърлили седалката до шофьора, където седнал Д. заедно с момиченцето на Атанасови, а Пм, Пж и съпругата на Атанасов някак си се събрали на задната седалка. Като наближили границата между Югославия и Италия, те зарязали Фиатчето и потеглили да минават границата пеша.

По пътя Пм се опитал да води, но скоро се разбрало, че нищо не знае и не разбира от тази работа и затова бил изместен в края на колоната, където му било връчена една чанта от багажа на Атанасови, в която имало фотоапарат, касетофон и други разни прибори и устройства от първа необходимост. Колоната се наел да води Д., който, както ни каза, знаел още от училище, че мъхът расте по северната страна на дърветата, а те трябвало да вървят на Запад! По едно време Пм изостанал и паднал в една яма, която според него била част от окоп или нещо подобно. Когато се измъкнал от ямата се оказало, че групата е заминала и той не знаел накъде да върви. Очевидно Пм не е бил добър ученик в училище, защото изглежда не знаел за мъха и накъде е Италия, поради което той се объркал безнадеждно и два дена скитал по горите и полята на границата между Югославия и Италия!

Най-накрая Пм свършил храната и една вечер почукал на вратата на една къща в едно от селата, които иначе грижливо заобикалял. Представил се за турист, опитвайки се със запаса си от сръбски думи, научени от песните, да маскира факта, че е българин. Естествено това не помогнало. Хората му дали храна и, докато Пм ядял, те се обадили на граничната охрана. Пм се усетил и веднага излязъл от къщата, но тя била почти напълно блокирана от хора с кучета. Той се опитал да се скрие, но много бързо го хванали.

Започнало следствие. Оказало се, че по време на скитането си, Пм се въртял в кръг като на няколко пъти даже влизал в Италия, но така и не разбрал това. Естествено, Югославските власти решили, че Пм е шпионин! По време на следствието на Пм му показали фотоапарата, касетофона и другите неща от чантата, които той бил изхвърлил едно след друго по пътя си, за да му е по-леко. Следователите искали да знаят къде е радиопредавателя и по никакъв начин не искали да повярват, че такъв няма и не е имало! Най-накрая следствието приключило и Пм отново се появил в същия съд, и даже пред същия съдия, който ги бил осъдил преди време с Пж. Този път Пм го осъдили на два пъти повече време, като рецидивист, и го изпратили в местния затвор.

Вече било лято. В затвора Пм попаднал в една килия с около 30 затворници с най-различни дребни наказания - повечето осъдени за опит за незаконно преминаване на границата. Килията била предназначена за два пъти по-малко затворници и затова било много тясно и нетърпимо горещо.

Пм успял да се сприятели с един от охраната, на който жена му била бременна. Като разбрал, че и на Пм жена му е бременна и Пм даже не знае къде е тя сега той се изпълнил със съчувствие към Пм и започнал да го пуска да почиства двора, което било голям благодат поради ужасната жега в килията.

Един ден, както си работел на двора, Пм видял, че един пикап е спрял много близко до оградата, която иначе била висока над 3 метра. Пм и един затворник румънец издебнали, когато наоколо нямало никой от охраната, и се затичали към пикапа. Скочили в каросерията, оттам на покрива на кабината, а оттам се метнали на оградата. Таман скочили от другата страна на оградата и видели, че се приближава една полицейска кола с двама полицаи. Пм и румънеца побягнали към близкото кафене, където прелетели през маси и столове и изкочили през един прозорец на другата улица. Полицаите, разбира се, се затичали след тях, но след кафенето ги загубили. Вдигнал се шум, разсвирили се полицейски свирки и изобщо настанала голяма суматоха. За щастие на бегълците, от другата страна на улицата, на която изтичали, имало някакъв склад за контейнери за химикали. Пм и Румънецът се напъхали в една от бъчвите за химикали и се притаили. Общо взето само дето на припаднали от миризмата, но никой не ги видял като се скрили и това ги спасило. Скоро се появила полицията с кучета, но в склада кучетата сдали багажа и изобщо загубили всякакво обоняние. По едно време притъмняло и Пм с румънеца се измъкнали и под ръководството на последния се отправили към границата. Наоколо се чували сирени, стрелба и кучешки лай, но нашите герои, къде с пълзене, къде с прибежки, се приближили до границата. В един момент изглежда ги открили, защото кучешкият лай станал по целенасочен и наблизо започнали да се чуват човешки гласове. Тогава Пм си плюл на петите и побягнал колкото му сили стигат към границата, която вече се виждала ясно. Преминал в Италия, а там италианската гранична полиция била в пълна мобилизация, поради шумихата от югославската страна. Няколко полицаи заобиколили Пм и го отвели в един бронетранспортьор, който бил паркиран наблизо. От румънецът нямало никаква следа, но Пм го откарали в полицията в Триест, където го разпитали и му дали билет за влак и инструкции как да стигне до Латина.

Като пристигна в Латина, Пм спал два дена и две нощи без да се събужда, без да яде и без да ходи до тоалетна!

Отговорът на писмото до Висшия комисариат по бегълците на ООН в Женева пристигна след няколко месеца. В него се казваше, че лице с данните на Пм никога не се е регистрирало пред емиграционните власти в Белград и Югославия!

Пм и Пж изискаха децата си (две малки момиченца), кандидатстваха за САЩ и, макар че първоначално им отказаха, в края на краищата бяха приети в САЩ. Междувременно Пж роди момиченце в Рим, а докато чакаха да им се реши въпроса, Пм направи още едно бебе, което пак се оказа момиче.

Като пристигнаха в Америка, семейството заживя на социална помощ. Пм поработваше нелегално тук-там, Пж също поработваше, а държавата им осигури апартамент заради децата. Разбира се вероятно той не беше обзаведен като за изложба, но затова пък Пм не беше необходимо да се трепе на работа!

Разказвач

Войната в Афганистан и отношенията на САЩ с Пакистан

Днес ми попадна една статия в Ню Йорк Таймс, посветена на така наречената "Хакани-мрежа", която е интересна преди всичко с това, как СМИ в Америка разглеждат събитията по света извън техния контекст и взаимозависимост. Статията е от 31 юли и е озаглавена

"Militant Group Poses Risk to U.S.-Pakistan Relations", by DECLAN WALSH and ERIC SCHMITT.

Преди всичко искам да напомня някои исторически аспекти на войната в Афганистан и отношението на Пакистан към нея.

Границата между Афганистан и Пакистан е абсолютно изкуствено творение на британската завоевателна политика в Средния Изток, т. е. тя маркира географските граници, до които е стигнала военната сила на Британия в завоевателните ѝ амбиции през XIX век. Тази граница обаче дели един народ на две, като едната част е в Афганистан, а другата в Пакистан. Този народ е съставен от така наречените пощуни и те имат твърде малко общо с останалото население на Пакистан, както и с останалото население на Афганистан, където те са даже етническо болшинство.

Освен това вечният враг на Пакистан е Индия, и индийците се опитват да наложат своето влияние в Афганистан, стараейки се да си осигурят съюзник или поне неутралитет от страна на Афганистан в един бъдещ конфликт с Пакистан.

От горните факти следва внимателната политика на пакистанските военни и разузнавателни служби към населението в пограничните с Афганистан райони, където пощуните се ползват с вътрешна автономия и където те по същество не признават границите между двете страни.

По време на съветската авантюра в Афганистан, ЦРУ положи огромни усилия и вложи много средства в ръцете на ИСИ (пакистанското военно разузнаване) с цел то да организира съпротивата на местните племена от двете страни на границата срещу инвазията на СССР и Афганското правителство, което я подкрепяше.

Една от най-бруталните организации, които ЦРУ и ИСИ създадоха по онова време, е така наречената "Хакани мрежа". Тази организация се базира в Северен Озиристан и още по онова време се отличаваше с особена жестокост при борбата си срещу Съветската армия и силите в Афганистан, които я подкрепяха. Естествено тогава ЦРУ и управляващите кръгове в САЩ не считаха Хакани-мрежата за терористична организация, а за патриотична и едва ли не за демократична сила, даваща приноса си в борбата срещу Съветския завоевател. Днес обаче нещата са различни и гледната точка е също различна. Хакани-мрежата е опасна терористична организация, която предишните ѝ господари от ИСИ по един или друг начин подкрепят и до ден днешен!

По данни на окупационните сили на НАТО и САЩ, Хакани са отговорни за не повече от 10% от операциите на терористите и за не повече от 15% от жертвите на НАТО и САЩ в Афганистан, но операциите на Хакани са изключително впечатляващи и нанасят най-голям ущърб на престижа на силите на НАТО и САЩ в района.

От 2008 година насам атаките на Хакани групата включват: атака срещу посолството на Индия, пет-звездни ходтели и ресторанти, а през миналия септември те атакуваха щаба на НАТО и посолството на САЩ в Кабул.

На 1 юни тази година Хакани проведоха друга впечатляваща операция, а именно атаката на американската военна база Салерно. Тези дни в Интернет се е появило видео с цел реклама на операцията, в което самоубиецът-терорист любовно поглаждал камиона, с който ще провежда атаката и казвал:

"Ние ще победим тези кръстоносни свине, които нападнаха нашата земя!"

По-нататък, според статията в Ню Йорк Таймс, се показва как камионът се взривява пред стените на лагера, а от следващия камион скачат останалите участници в атаката и се втурват в направения в стената проход. Естествено, в крайна сметка терористите от групата загиват, но те достигат на няколко метра от района, където се хранят стотици войници от базата Салерно.

Тези дни новият шеф на ИСИ, генерал-лейтенант Захар ул-Ислам, е на посещение в САЩ, вероятно да се опознае по-отблизо с бъдещите си партньори. Те неизбежно ще му обърнат внимание на факта, че ИСИ и досега позволява на групата Хакани да поддържа законни бизнеси в Пакистан и не пречи на ръководни личности от групата да живеят открито в различни градове на Пакистан заедно със семействата си.

Например, много добре е известно къде живее Сираджудин Хакани, който е ръководител на мрежата, но за съжаление на "компютерните авиатори" на ЦРУ и Пентагона, той винаги се движи всред много цивилни, жени и деца, което прави невъзможно да бъде атакуван от безпилотен самолет, което напоследък е любимото оръжие на новите "ковбои".

На американските СМИ е непонятно, защо ИСИ не ликвидира Хакани и другите терористични организации, които се борят срещу окупацията на Афганистан и които вероятно ще свалят прозападното правителство в Афганистан, ако и когато НАТО и САЩ се изтеглят от страната.

Работата е именно в това, че когато окупационните сили напуснат Афганистан, ИСИ иска там да не остане вакуум, а да бъдат налице хора, които са свързани с тях, а не например с Индия, Китай или Русия! За съжаление това е простата причина за двойната игра на ИСИ. Те изглежда не вярват в успеха на световните имперски амбиции на управляващите кръгове в САЩ или поне искат да са сигурни, че във всеки случай те ще имат някакъв коз в "Голямата игра" в Средния Изток независимо от успеха или провала на имперските амбиции на "Новия Рим"!

Дилетант

Емиграция: 6. За лагера и профугите

На другия ден, след като преспахме край брега на морето недалеч от Латина, се появихме отново в лагера. Той се намираше в бивша казарма и се състоеше от масивни тухлени бараки с асфалтови пътеки и тревни площи между бараките. Наоколо беше ограден от висока тухлена ограда и се твърдеше, че, както и града Латина, е строен по времето на Мусолини.

Отидохме в склада и там ни раздадоха чаршафи, възглавници, одеала и пешкири. Юлия се разписа като получател, без да подозира, че любезният складажия ще си допише повече пешкири и чаршафи, отколкото ни беше дал и, когато тръгнем да напускаме лагера, за да ни разрешат да напуснем, ще трябва да дадем част от пешкирите, кърпите и чаршафите, които си носехме от България! Дадоха ни и постоянни карти за самоличност, удостоверяващи, че сме законни "профуги", т. е. бежанци или нещо подобно (на италиански). Връчиха ни и ключовете от стаята, в която щяхме да живеем отсега нататък.

Натоварени с бельото тръгнахме да си търсим новото убежище. Стаята се намираше в една двуетажна дълга солидна барака и беше на втория етаж. На двата края на коридорите имаше тоалетни и мивки от казармен тип, т. е. от едната страна на едно дълго помещение имаше около 7-8 кабинки с дупки за клечене, а от другата – дълго корито с десетина крана за студена вода. Тоалетните бяха сравнително чисти през деня, но вечер и през нощта, особено в края на седмицата, когато профугите, главно поляци и румънци, си пийваха повече, понякога ставаше невъзможно да се влезе не само в кабинките, но и изобщо в помещението.

Стаята ни беше близо 20 квадратни метра, с плочки на пода, един голям железен шкаф-гардероб и десетки полу-порнографски снимки по стените. Тери първоначално прояви дискретно любопитство, но скоро престана – поне видимо – да обръща внимание на фотографското изкуство по стените. Леглата бяха със стари и провиснали пружини, но общо взето дюшеците им бяха в приемливо състояние.

Баните в лагера бяха концентрирани в една специализирана за целта барака. Там имаше душове, но топла вода пускаха само един или два пъти седмично и то по непредсказуемо време. По тази причина ние имахме винаги приготвени неща за баня, за да може в момента на разчуване на слуха за топла вода, да се понесем в тръс към банята с цел запазване на душ, защото водата стигаше за не повече от 20-30 минути активно използване.

Освен еднофамилните стаи, които се даваха на семейства, имаше и помещения с повече легла, в които настаняваха неженени.

В лагера хранеха три пъти на ден. Храната се състоеше предимно от макарони, понякога сготвени с месо. Сутрин даваха чай или кафе, а за децата под 12 години имаше мляко. Тери беше навършил 12 години преди един месец и отказаха да му дават мляко. Юлия обаче успяваше да изклинчи понякога бутилка прясно мляко, което трябваше да се пие същия ден, защото нямаше къде да го държим. По принцип можеше да се яде в столова, но ние си взимахме яденето и си ядехме в стаята.

Контингентът на лагера, по националности, се състоеше преди всичко от поляци и по-малко румънци. Останалите нации – българи, чехи, словаци и унгарци – бяха по-слабо застъпени.

Поляците бяха много повече от другите, защото по това време папата беше поляк (Йоан Павел II) и те, под предлог че отиват да се поклонят на папата, бягаха с десетки и стотици на ден. Не бяха редки случаите, когато цели туристически автобуси се изпразваха и нямаше кой да върне автобуса в Полша. Поляците бяха нещо като аристокрацията на профугите. Тъй като дрехи получавахме от католическата църква, а папата беше поляк, то когато имаше пратка с дрехи в някоя църква, поляците първи научаваха за това и естествено избираха най-хубавото за себе си. Веднаж една полякиня показа на Юлия 4-5  разкошни дамски и мъжки кожени палта, които беше получила в църквата и се канеше да ги праща на сестра си в Полша за продажба! Какво да се прави? Както се казва: "Бог високо, цар далеко, а папата е поляк!"

Защо румънците бяха много, нямам представа. Чувах, че по това време от Румъния можело да се излезе законно, като се плати някаква доста прилична сума, но никога не съм проверявал какъв е произхода на румънските профуги.

Особен контингент в лагера бяха албанците. Повечето от тях бяха млади хора от Косово, но тях никоя страна не ги приемаше. От тях имаше хора, които седяха в лагера от години. Понеже никой не даваше пари на профугите, а се осигуряваше само храна и подслон, то албанците, или както ги наричаха "шиптари" (или нещо подобно), неизбежно се криминализираха, ако не си бяха криминални по начало, и карабинерите често ни посещаваха, за да отведат някой от нашите албански колеги-профуги нанякъде. Албанците понякога провеждаха и побоища помежду си, вероятно с цел разрешаване на финансови и други спорове, които нерядко приключваха с "поножовщини".

Имаше и няколко сърби, които се представяха за македонци от България. Тяхната легенда беше, че бягат от етническия тормоз, който българските власти упражняват над македонците в България. Тези сърби разбира се не знаеха македонски и затова говореха на развален сръбски, като считаха, че по този начин повече приличат на македонци. Интересното е, че понякога номерът минаваше и някои сърби заминаваха за САЩ.

Имаше и сърби, които се представяха за турци или помаци от България. Те също бягаха от тормоза на българите, тях винаги ги приемаха, защото по това време протичаше процеса на "национално възраждане" или както там го бяха кръстили властите в България. По тази причина такива профуги се ползваха със симпатиите на Запада.

Българите в лагера не бяха повече от 20-30 души. По моя преценка около 60-70 процента от тях бяха хора с малки или по-големи криминални досиета в България. Част от сънародниците вероятно бяха дребни мошеници или чейнджаджии, но имаше и някои, които бяха лежали в затвора. Всички разбира се претендираха, че са "борци за свобода и демокрация" и по тази благородна причина са били преследвани от властта.

Разбира се имаше и изключения. Например бай Митко беше лежал през 50-те години по затвори и лагери като земеделски активист. Неговата мечта да избяга беше с многогодишна история. Жена му беше лекарка и след многократни опити беше успяла да отиде на работа в Алжир. След това бай Митко някакси уредил да ѝ отиде на гости с дъщеря им. От Алжир те с много перипетии бяха успели да си вземат самолетни билети за София през Рим, а на летището в Рим, с помощта на стари емигранти в Италия, бяха изчезнали от самолета.

Б. и М. пък бяха семейство с две деца, но в Италия бяха успели да вземат само едното – момченце на около 10 години. Момиченцето им беше останало в България, но успяха да си го вземат с помощта на Червения кръст. Когато ги срещнахме за пръв път в лагера, Б. ни се представи като "специалист" по пластмаси! Аз помислих, че е химик, но след кратък разговор се установи, че имал преса за правене на пластмасови копчета, която дори не си беше правил сам. Отначало Б., М и синчето ходеха доста бедно облечени, но изведнаж се обзаведоха с прекрасни якета, джинси, ризи и блузки. В стаята им всяка вечер се пиеше уиски и даже ни предложиха да ни продадат кутия кафе, тъй като Б. купил, а се оказало, че и М. купила, та им било излишно. Ние нямахме кафе, та нямахме нищо против една кутия, но нямахме и пари, така че учтиво им отказахме сделката. След няколко дена разбрахме "тайната" на замогването на Б. и М. Те бяха започнали да крадат от местните супермаркети. За целта им помагали много широките якета, в които криели откраднатите стоки. В дейността бяха включили и синчето и бизнесът им вървеше доста успешно!

С шоп-лифтинг не се занимаваха само те, а и хора от полския, румънския и разбира се албанския контингент, така че в лагера можеше да се купи всичко, което се продаваше в Латина, но за съжаление трябваха пари, каквито ние нямахме!

Отвреме-навреме се появяваха и българи, дошли от Австрия и Германия, че даже и от САЩ. Това отначало много ни учуди, но скоро приятелите, с които се сдобихме сред българския криминален свят, ни обясниха, че това са хора, които ги търси полицията в съответните страни и те имитират ново избягване от България, като междувременно си сменят документите, т. е. купуват си нови, но с други имена или твърдят, че са избягали едва ли не от бесилката в България и затова нямат никакви документи! Бедата за тях беше обаче, че италианците и американците бяха започнали много активно да използват биометрични средства, на първо време отпечатъци на палци, и скоро тези повторни емигранти изчезваха от лагера.

Все пак един такъв повторен емигрант, който се появи от Германия, изигра лоша шега на Б. и М. Те междувременно бяха натрупали доста "стока" от магазините и той ги кандардиса, че няма никаква полза да ходят в САЩ и че истината е в Германия. Там и в магазините по-лесно се крадяло и изобщо било много по интересно. Той беше с кола и един ден Б., М. и синът им изчезнаха от лагера. Разнесе се слух, че са заминали за Германия. След около седмица обаче те се появиха голи като пушки, само с по една тениска на гърбовете. Оказа се, че техният приятел, като стигнали границата, им казал да слезнат от колата и им обяснил къде и как да минат границата пеша. Казал им и къде ще ги чака. Багажът си Б и М. оставили в колата, "за да не им тежи"! Когато обаче отишли на уреченото място, от приятеля нямало и следа. Чакали го един ден и накрая разбрали, че ги е измамил. отишли в италианската полиция и се предали. Измислили някаква история, полицаите им дали ваучер да си купят билети до Латина и така те се появиха отново. Веднага запретнаха ръкави и скоро отново се обзаведоха с якета, джинси, тениски, блузки и хубави маратонки. Те даже успяха да се доберат до Щатите, но там наистина се оказа, че се краде по-трудно в магазините. Говореше се, че ги хванали на няколко пъти и накрая ги депортирали.

Освен с шоп-лифтинг, в лагера можеше да се изкарат пари и с работа. В самия лагер много функции се изпълняваха от профуги, но тези длъжности се разпределяха от "полската мафия", която се беше конституирала в лагера и контролираше всички подобни назначения.

Друг начин за изкарване на пари в лагера беше чрез сезонна работа в селското стопанство около Латина. Всяка сутрин местните земеделци минаваха покрай лагера, където чакаха десетки мъже и жени с надежда, че някой ще ги вземе на работа да берат домати или грозде. Заплащането беше доста мизерно, но и този пазар беше овладян от мафия, този път от румънската. Изобщо румънците имаха определени предимства пред останалите профуги, защото техният език е много близък до италианския и по тази причина много румънци с технически умения дори успяваха да се квалифицират и за по-високо платени работи.

Фактът, че профугите се наемаха като сезонни и други работници в Латина не се харесваше на местното население и то понякога си отмъщаваше на профугите. Така например един ден всички коли на профугите, които бяха паркирани пред лагера, се оказаха със спукани гуми. Това беше работа на местните отмъстители, като при това се създаде работа на някои профуги, които много бързо се снабдиха със материали за ремонтиране на гуми и по този начин изработиха някоя и друга хилядарка лири. Ние обаче се оказахме късметлии при тази атака на колите, защото предната вечер бяхме продали колата и караваната си за крупната сума от 333 долара, което тогава беше към 660 000 лирети.

В лагера се извършваше и регистрацията на профугите за страните, в които те искаха да емигрират. Основните направления бяха САЩ, Канада и Австралия. Документите се подготвяха чрез няколко организации, които след това ги внасяха в съответните посолства. По-главните оргнизации, които играеха ролята и на спонсори, бяха International Rescue Committee (IRC), Световният съвет на църквите и Организацията "Толстой". По съвета на Б. ние се обърнахме за съдействие към IRC, където служителката помнеше Б. и семейството му и ни оказа ценно съдействие при попълване на документите. След като приключихме с подаването на документите си за САЩ, ние можехме вече да помислим за напускане на лагера.

Обстановката в лагера не ни харесваше и започнахме да действаме да ни преместят в Рим, където вече приключваше туристическият сезон и в по-долнопробните хотели на града се освобождаваха стаи, които можеше да се заемат от профугите срещу съответно заплащане, главно от американските данъкоплатци. Към края на септември Юлия се развъртя и най-накрая уреди да заминем за Рим.

Разказвач

За атентата в Бургас

Отдавна не съм писал в блога си. Причината е, че през последния месец и половина бяхме през цялото време в движение. Даже историите, свързани с емиграцията ни, са писани по-рано. Нещо повече, през това време дори нямах достъп до Интернет и едва вчера приключих с над 200-те електронни съобщения, които се бяха натрупали в кутията. Естествено болшинството от тях бяха боклук, като например предложения за Виагра или предложения за масажи и т. п. Все пак се постарах да проследя публикациите от няколкото страници на Интернета, на които съм абонат, а това означава, че трябваше да прочета няколко десетки статии, често за остарели събития, но необходими за "непрекъснатост на възприятията" за политическите и икономически новини по света.

Фактът, че има толкова неща, за които бих писал, а не съм могъл, когато му е било времето, ми действа почти парализиращо.

Все пак реших да драсна няколко реда за атентата в Бургас, защото това събитие, за съжаление, е от голямо значение за България и може да се окаже с доста неприятни последствия за страната!

Първо, очевидно е, че мястото за атентата е избрано особено добре. Лично аз, по време на пътуванията ни със самолет, изпитвам най-голям страх пред летищата и в залите, където се извършва чекинга на пътуващите. Просто не ми е ясно защо терористите не използват тези места по често? Спомням си само един случай на атентат на подобно място – атентата на Фиомичино (или може би беше Леонардо да Винчи) в Рим през 1986 година. Вероятно има и други случаи, но аз поне не си ги спомням. Макар че май наскоро имаше подобен взривен атентат на едно от летищата в Москва.

Страшното на тези места е, че се мотат много хора с коли, рейсове и багаж, които на практика не са проверени!

Второ подобно събитие можеше да се очаква на територията на България, като се има предвид външната политика на пълна солидарност на страната с имперските амбиции на САЩ и някои от партньорите им от НАТО в Близкия и Средния Изток.

Навремето българската политика в тази част на света се характеризираше с пълна подчиненост на политиката на Съветския съюз, а сега пък с пълна подчиненост на политиката на САЩ и НАТО. Безусловната подкрепа на Израел по Палестинския въпрос и по конфликта с Иран, неизбежно ще постави България в опасното положение на плацдарм за терористични операции. Това трябва да е ясно на всеки българин и можем само да се радваме, че досега джихадистите не ни обръщаха необходимото внимание. Като се има предвид и това, че около 10% от населението в България са мюсюлмани и при това са концентрирани в няколко географски области, то е чудо, че досега не е имало терористична активност в страната!

Трето, струва ми се, че в миналото България имаше прилична агентура в Близкия и Средния Изток, но имам чувството, че дейността по разкриване и "осветяване" на агентурата на КДС вероятно си е казало думата и в средите на външното разузнаване. Истината обаче е, че аз не съм специалист по тези въпроси и затова няма да философствам повече по тях. Причината, поради която споменавам това, е, че борбата с атентати от подобен характер може да се води успешно само на базата на агентурна работа всред контингента от хора, които могат да бъдат вербувани от различните терористични организации!

В тази насока е особено интересна дейността на ФБР в САЩ. Там периодически се "разкриват" групи от атентатори, които при по-внимателно вглеждане се оказват лумпенизирани членове на ислямското общество в страната. В болшинството случаи очевидно става дума за хора, които са провокирани от сътрудници на ФБР да започнат някаква дейност по организиране на атентати, след което агентите-провокатори на ФБР, които са ги подтикнали към тази дейност им помагат да се сдобият с фалшиви взривни материали и оръжие, като в подходящ момент ФБР ги арестува и предава на прокуратурата. На някой може да му се струва, че подобна дейност на ФБР е нечестна и предназначена за "повдигане на акциите" на организацията, и в подобно подозрение има резон, но от друга страна ми се струва, че ислямското общество в САЩ вероятно е в паника относно наличието на провокатори и това неизбежно парализира тези членове на това общество, които биха имали наистина лоши намерения!

Все пак правителствените говорители в България се въздържаха от преки обвинения срещу която и да е сила в терористичната сфера. Това обаче не може да се каже за изрелския министър-председател, а също и за президента на Израел, които без да представят каквито и да е доказателства, направо обвиниха Иран и Хизбула за атентата! В същия аспект се изказаха и американски ръководни личности, оставайки обаче анонимни! В това няма нищо странно, като се има предвид стремежът на Израел да предизвика военен конфликт между САЩ и Иран във връзка с потенциалната опасност от влизането на Иран в клуба на ядрените държави.

Който и да е организаторът на атентата (сунит или шиит), трябва да се има предвид, че атентаторът е имал подкрепата на локални сили в страната и това е вероятно най-страшното в цялата тази история! Струва ми се, че е неизбежно органите за безопасност, както българските, така и чуждестранните, да погледнат преди всичко в средата на ислямското малцинство в България, а това неизбежно ще доведе до накаляване на отношенията между етническите групи в страната.

Дилетант

Емиграция: 5. Пристигането

След неудачния обир в "Кастело ...", ние залепихме прозореца на караваната криво-ляво с тиксо и продължихме пътя си към Рим. Знаехме, че няма да можем да стигнем до Рим същия ден и затова по някое време започнахме да се оглеждаме за подходящо място за нощувка. За съжаление покрай брега градчетата се нижеха едно след друго като маниста в гердан и не се виждаше нищо подходящо за нас. Най-накрая, вече по тъмно, спряхме на един паркинг в края на някакво друго "Кастело ...". Не вдигнахме караваната на кокилите, а само я прекарахме по-близо до една стена откъм страната на повредения прозорец, хапнахме набързо и се натъркаляхме по леглата.

На другата сутрин станахме рано и отново потеглихме. Напоследък колата започна да харчи ужасно много бензин и аз с тревога броях купоните, опасявайки се, че могат да не ни стигнат до Рим. По едно време, вече близо до града, пътят започна да се изкачва доста стръмно нагоре. Трафикът беше ужасен и аз нервно поглеждах термометъра на водата. В един момент моторът кюфна няколко пъти и изгасна. Юлия едва успя да отклони встрани от пътя, майсторски използвайки останалата инерция. Всички мълчахме потиснати, защото нямахме почти никакви пари за ремонти и подобни разходи.

Юлия отвори капака на двигателя. Аз излязох навън и го вдигнах. Подозрително замириса на бензин. Помолих Юлия да излезе и да гледа под капака на двигателя, а аз седнах на местото ѝ и включих стартера. Юлия моментално замаха с ръце и извика да спра. Каза ми, че от един маркуч шурти бензин като от чешма. Излязох и огледах маркуча. На него зееше огромна цепнатина и изведнъж ми стана ясно защо консумацията на бензин непрекъснато нарастваше през последните дни. Все пак имахме късмет, че не се бяхме подпалили! Юлия беше съкрушена. Повредата очевидно не беше голяма, но откъде ще вземем маркуч? Цепнатината беше доста към средата на маркуча и това изключваше скъсяването му. Аз доволно потрих ръце и с победоносен вид обявих, че всичко е наред. Отворих багажника на колата и като вълшебник от цирка извадих един точно такъв маркуч като спукания. Юлия ме гледаше с благоговение и попита откъде е този маркуч? Аз пренебрежително ѝ казах, че тя самата го е купила, извадих инструментите и се заех за работа. Моторът беше горещ и в тази жега трябваше да го чакаме дълго да изстине, та аз, като внимавах да не се изгоря, свалих стария маркуч и сложих новия. Както и трябваше да се очаква, той пасна идеално.

Влязох в колата, а Юлия зае наблюдателното си място до капака. Включих стартера и след едно-две завъртания колата запали като кукличка! Затворихме капака, аз отстъпих шофьорското място на Юлия и отново потеглихме. Тя ме попита отново откъде е този маркуч и аз ѝ напомних, че преди пет-шест години, веднаж, като се върнах от командировка в Съюза, тя ми се похвали че е купила маркуч за бензинопровода на колата. Аз ѝ казах, че напразно си е похарчила парите, но тя ми обясни, че ги били докарали в магазина и всички купували, та и тя купила. Този маркуч с години ми се моташе из багажника и, ако не беше наследствената ми пестеливост, отдавна щях да съм го изхвърлил, защото смятах, че това е частта, която едва ли някога ще ни дотрябва!

В Рим пристигнахме към три-четири часа след обяд. С много питане намерихме един къмпинг и се настанихме. Беше петък, късно след обяд, и ние излязохме веднага да се поразходим из града. През следващите два дена посетихме колизея и най-различни други старини. Даже си позволихме да си купим по един сладолед от една джелатерия пред Колизея. Времето беше прекрасно. Най-накрая се изкъпахме в баните на къмпинга и се приведохме в чист и лъчист вид. Все пак се чувствахме притеснени, защото в понеделник ни предстоеше фаталното посещение до американското посолство на Вия Венето.

В понеделник напуснахме къмпинга и се отправихме към посолството и заедно с това към неизвестността на предстоящия емигрантски живот!

От вратата на посолството се виеше доста прилична опашка. Ние със завист гледахме американските граждани, които минаваха покрай нас, поглеждайки ни - както ни се стори - без да ни виждат! Най-накрая дойде и нашият ред. Избърборих каквото бях намислил да кажа на английски, а именно, че търсим политическо убежище в САЩ. Жената не ме разбра и аз трябваше да повторя, като едновременно с това ѝ пъхнах паспортите ни. Тя ме погледна внимателно, взе паспортите, отвори ги набързо и ми каза да се дръпнем встрани и да изчакаме.

След малко ни извикаха и ни казаха, че трябва да отидем на адреса написан на визитната картичка, която ни връчиха. На картичката беше написано името на господин Корач и адреса на "International Rescue Committee" (IRC). За тази организация бях слушал още в България, където се твърдеше, че била поделение на ЦРУ! Спомних си набързо за шпионските книги, които бях чел, за разпитите, мъченията и т. н., но нямаше какво да се прави. Жребият беше окончателно хвърлен и връщане назад нямаше!

Офисът на Корач намерихме бързо. Чудех се дали Корач имаше нещо общо с един известен югославски баскетболист от едно време, но така и не разбрах това, макар че господин Корач беше доста висок и приятен човек, но май беше малко старичък, за да е баскетболистът Корач. В офиса ни дадоха адреса на лагера за бежанци в Латина и схема как да стигнем до него.

Тръгнахме и след няколко губения успяхме да излезем на пътя за Латина. Когато пристигнахме в градчето, директно се отправихме към полицията и там ни обясниха къде е лагерът. Най-накрая се добрахме и до него. Той се оказа бивша казарма, от времето на Мусолини, оградена с високи каменни стени, но портата беше широко отворена и като че ли през нея можеше да се влиза и излиза спокойно и без контрол. Пред портата, покрай оградата, имаше много коли от страни на Социалистическия лагер: полски, румънски, унгарски, чехословашки. Ние намерихме едно свободно място и паркирахме. Влязохме през портата и видяхме нещо като КПП. Оттам се показа един сънен полицай. Обяснихме му криво-ляво какви сме и той каза: "А-а-а профуги!". И така ние научихме какви ще бъдем през следващите шест месеца в Италия!

Полицаят ни прибра паспортите и ни даде някакви картончета. Каза: "Манджаре!" и посочи на някъде по една алея. Ние се зарадвахме, защото разбрахме, че поне от глад няма да мрем и се запътихме по посока на миризмата на някакво ядене. Скоро стигнахме до една дълга барака, от която се чуваше тропане на съдове, лъжици и вилици. Влязохме вътре и показахме купоните. Дадоха ни един поднос с три комплекта ядене -- някаква неопределена манджа с месо от неопределено животно и естествено ... макарони. Седнахме на една скамейка пред кухнята и хапнахме.

Върнахме се при полицая и той ни отведе в една барака с няколко стаи с по 15-20 легла. Каза, че нощес ще трябва да спим тук, а утре ще ни дадат стая.

В помещението имаше някакви съмнителни, брадати и рошави типове, които лежаха по леглата или играеха на карти. Юлия се огледа и решително заяви, че тя в тази стая няма да спи. Излязохме навън и аз предложих да отидем да спим край морето в караваната. Така и направихме. Качихме се на колата и отидохме на брега на морето. Там спряхме на паркинга пред един хотел, на най-далечното място, до едни тръстики, които се издигаха гъсти като в джунгла. Вдигнах караваната на кокилите и влязохме в нея, за да прекараме последната си вечер извън лагера. Духаше ужасен вятър и караваната се клатеше така, че на моменти ми се струваше, че ще се обърне. Юлия извади една книга и направихме последното семейно четене. Бяхме много притеснени пред неизвестността, но нямаше какво да се прави, всички мостове назад бяха изгорени и пътят беше само напред!

Разказвач