Емиграция: Ори и нейните деца

Ори се казваше нашата първа котка в Америка. Тери я взе от Феникс – Аризона при едно посещение при приятели там. Когато я взе, Ори все още беше малко черно коте. Кръстихме я Ори, защото идваше от Аризона и защото Тери избра така. Когато Тери я взе от хората, които раздаваха едно котило, аз не присъствах, иначе никога не бих взел женска котка, защото това обещаваше проблеми в бъдещето, а по онова време ние не можехме да дадем пари за скопяване на животното и да избегнем проблемите.

Ори беше много игриво и приятно коте, което за няколко месеца се превърна в елегантна котка с черна кадифена козина. Тя всяка вечер ни посрещаше на входа на апартамента. В комплекса, в който живеехме, не се допускаха домашни животни, но собственикът първоначално не ни правеше забележка за нея.

Особено мило ни стана, когато след приключенията около екскурзията до Секвоя, Ори ни посрещаше вярно и гальовно в апартамента след убийствено изморителните пътувания.

По едно време забелязахме, че около патиото на нашия апартамент се навъртат разни котараци. Един от тях беше огромен, светлосив с тъмносиви черти по тялото. Подозирах, че той ще е бащата на бъдещото котило на Ори, но не можех нищо да направя по въпроса.

Наистина след известно време забелязахме, че Ори позаглади косъм и като че ли стана по-голяма. Явно нямаше спасение и само чудо можеше да ни лиши от "удоволствието" да се сдобием с 4-5 котенца от улична Торанска порода. Една неделя, когато се прибрахме привечер от гости, не видяхме Ори да ни посреща, нито пък тя се появи след това да се гали. Помислих си, че чудото е станало и тя е отишла някъде да ражда и няма да се върне, но на другата вечер тя се появи за малко, много елегантна и изящна! Тогава пък си помислих с надежда, че е абортирала и надеждата ми порасна в увереност, когато през следващите дни тя винаги се появяваше сама и дори оставаше известно време да лежи и да се гали при нас.

Надеждите ми обаче рухнаха, когато един ден Юлия погледна зад стария дюшек, който стоеше облегнат на стената на патиото и видя там в една кутия 5 бълхясали котета. Оказа се, че те са си били през цялото време наоколо, а ние не сме знаели.

След като им разкрихме скривалището Ори демонстративно ги пренесе в ъгъла на спалнята и там им направи едно гнездо от някакъв парцал, който измъкна от банята. Ние ги взехме и ги изкарахме отново на патиото, но не след дълго Ори си ги върна и се напъха с тях под дивана, откъдето беше значително по-трудно да ги извадим. Разбрахме, че тя няма да се остави току-така и се отказахме от борбата. През следващите няколко дни Ори периодически ги местеше на различни места в апартамента и на патиото докато една нощ не стана това заради което ви разказвам тази история.

И така, както си спяхме една нощ на дюшека на земята (тогава все още нямахме легло и спяхме на един дунапренов дюшек, свален от стар диван, намерен на улицата), аз почувствах странна и подозрителна миризма. Пресегнах се в просъница и напипах някаква странна космата малка топка. За момент се смразих от ужас, като си помислих, че съм напипал мишка, но се сетих, че в къщи имаме 6 котки и едва ли мишка ще посмее да се навърта наоколо. След това се усетих, че това е едно от котетата, което по някаква причина се напъваше и затова беше твърдо като топка. В следващата секунда свързах странната миризма и напъването на котето. Наддадох възмутен вик и захвърлих котето в ъгъла. Юлия скочи половин метър в съня си и, като разбра какво е станало, ми се скара, че съм я събудил. Между нас котето беше депозирало няколко миризливи "жълъдчета", но когато го потърсих разярен, никъде не го намерих.

Почистихме и отново легнахме да спим. Не след дълго отново почувствах познатата миризма, но този път си помислих, че това е кошмар, породен от предишния инцидент. Миризмата обаче се засили и аз, отново в просъница, се пресегнах и опипах пространството около възглавницата. Този път напипах първо "жълъдчетата", а след това докопах и котето. Не се постарах да разбера дали това е същият поразник, а направо скочих и го изхвърлих на патиото. След това издирих майка му и братчетата и сестричетата и те всички заминаха навън. Юлия възмутено промърмори в просъница, че само я будя, но аз не я оставих на мира, докато не ми помогна да почистим новите "подаръци".

След това провинение котетата не бяха повече допускани да остават вечер вътре в апартамента.

Разказвач

Събитията от 23 юли 2013 и политическата обстановка в България

На 40-ия ден от началото на демонстрациите в София стана нещо, което можеше да се превърне в повратна точка на протестното движение срещу правителството на Орешарски, но което – както изглежда – ще си остане засега само един опит за повратна точка!

Вечерта на 23 юли 2013 година, полицията се конфронтира с демонстрантите с пълното съзнание, че това ще доведе до сблъскване, което може да предизвика тежки, да не кажа катастрофални, последствия. Причината, че това не се случи, е във възпитанието и въздържаността, проявени от демонстрантите, които показаха, че наистина заслужават суперлативите, които често отправяха към тях някои медии.

Първо искам с две думи да разкажа за личното ми впечатление от тази вечер.

Обикновено аз и Юлия отиваме към 19:30 часа при фонтана до банката, където се срещаме с двама приятели и за около 90-120 минути се включваме в шествието на демонстрантите. Тази вечер Юлия беше заета и единият от приятелите дойде да ме вземе. Заедно отидохме при паметника на Климент Охридски, където се срещнахме с другия приятел. Там, както си му е редът, надувахме свирките и скандирахме "червени боклуци" и "оставка". Направи ни впечатление, че отделни хора в тълпата бяха някак нервни и настръхваха, щом се забележеше активност сред полицаите зад загражденията около Народното събрание. Полицаите пък отвреме-навреме се разтичваха насам-натам, като че ли се готвеха за нещо.

По едно време единият от приятелите предложи да отидем към страната на Народното събрание, която гледа към Оборище. Съвсем неочаквано един човек от тълпата ни посъветва да не ходим там, защото "Там и без нас имало много хора"! Ние решихме да послушаме съвета му и си останахме където бяхме. Повикахме и посвиркахме до към 21:20 часа и си тръгнахме, защото решихме, че май нищо особено няма да се случи, а и не бяхме вечеряли.

Малко след 22 часа на единия от нас му се обадиха по телефона, че е имало сблъсък между полицията и демонстрантите, с ранени демонстранти, точно там, където ние искахме да отидем, но "човекът от тълпата" ни посъветва да не ходим, защото там и без това имало много хора!

Според мен този "човек от тълпата" не беше случаен демонстрант, а един "добре осведомен демонстрант", който прецени, че трима старци на около 70 годишна възраст (при това единият от тях сляп) не бива да отиват там, където искат да отидат, защото скоро на това място ще стане "горещо" и ако тези старчета пострадат, то към потенциалния скандал може да се прибавят усложняващи обстоятелства, а може би и съвсем неприятни последствия, както за старчетата, така и за полицията.

С няколко думи искам да сумирам впечатленията си за събитията на 40-ия ден от демонстрациите:

1. Все повече и повече назрява необходимостта от опит на властта да се противопостави на демонстрантите със сила, за да установи доколко те са способни да се самоконтролират и да не се поддадат на провокация. Важното беше това противопоставяне да има легитимен характер, като например "защита на правата на депутатите" да си отидат у дома след напрегнат трудов ден!

2. Всред демонстрантите имаше цивилни служители от полицията, които наблюдаваха поведението на тълпата. Според мен човекът, който ни предупреди да не ходим там, за където се бяхме запътили, беше именно от тази група.

3. Сред демонстрантите имаше и такива, които знаеха, че полицията се кани да проведе акция по силово извеждане на депутати от сградата на Народното събрание и бяха наясно къде точно щеше да бъде направен този опит. Това, ако не се лъжа, е "разузнавателният клон" на невидимата организация на демонстрантите, която деликатно управлява, или по-скоро направлява, техните прояви и маршрути.

4. Изглежда , че сред демонстрантите имаше и група хора, които се бяха приготвили за провокацията чрез хвърляне на павета, плочки и други опасни предмети по полицията, когато му дойде времето. Няма да се ангажирам с гадаене на кого служеха тези хора, но те очевидно не служеха на мирните идеи на демонстрациите.

5. Сред полицията около Народното събрание се оказа и контингент оборудван за активна борба с демонстранти, т. е. шлемове, маски, щитове и т. н. Това само по себе си говори, че управляващите се бяха подготвили за конфронтация и изглежда я желаеха.

Сега вече Средствата за Масова Дезинформация (СМД) започват да гадаят, кога е възникнала идеята за изкарване на депутатите от парламента точно по този начин и дали това е било разумно или неразумно. Преди всичко обаче трябва да се помисли по въпроса дали на управляващите не им беше необходим инцидент, който да тества организацията и твърдостта на демонстрантите, като се има предвид, че засега упоритостта им надвишава очакванията на тройната коалиция. Целта на цялата тази инсценировка беше да се възбуди отвращение у така нареченото "мълчаливо мнозинство" към демонстрантите, които вместо да си отидат на море и да си живеят живота, се опитват да се бъркат в работите на политиците и техните господари!

Проблемът на партиите от коалицията е, че времето работи за демонстрантите, защото колкото по-дълго те продължават да "нарушават реда", толкова повече прави впечатление липсата на контрол от страна на коалицията върху властта, особено като се има предвид и съмнителната легитимност на правителството и парламента при създалата се обстановка. Моментът е деликатен и защото до края на годината трябва да се подготвят редица документи за следващото финансиране от фондовете на ЕС, а липсата на легитимност на правителството неизбежно хвърля сянка над легитимността на заявките му за европейски фондове до 2020-а година. Това се вижда от реакцията на редица посланици на страни от ЕС, които са основни донори на средства за страни като България. Те неизбежно се притесняват за съдбата на бъдещите средства, отпуснати на България, като гледат кадровата политика на правителството на Орешарски и законите, които правителството и парламентът бързат да приемат при постоянно отсъствие на депутатите на опозицията.

Друг проблем на управляващите е, че прокуратурата се оформя като ненадежден съюзник на тройната коалиция. Цоцаров (грешката в спелинга е нарочна) демонстрира ненадеждност която прикрива като независимост. Изигравайки фатална роля за легитимността на изборите в "деня за размисъл", когато направи недопустими изказвания срещу ГЕРБ, сега той се прави на обективен или по-точно се опитва да спечели точки за бъдещето, когато тройната коалиция премине в историята като един финален кошмар на дългия преход към законност на българското общество. В тази връзка не мога да не отбележа правилната му реакция на последната "патица" на СМД наречена "тефтерчето на Златанов". Главният прокурор съвършено правилно отбеляза, че тефтерчето само по себе си не представлява престъпление, но ако се окаже, че драсканиците в него са се превърнали в реални действия по забавяне или отменяне на решения, то тогава ще имаме налице престъпления. Българските СМД все още считат, че ако някой си мисли или не дай боже напише нещо лошо в личното си тефтерче, то това си е направо престъпление! Що се отнася до Мая Манолова, Сергей Станишев и други дейци от коалицията, то на тях им е в кръвта да считат, че мислите на хората, особено когато са фиксирани на хартия, са вече престъпление! В края на краищата това беше един от крайъгълните камъни на правораздаването, на което те са законни наследници.

Опозицията, за съжаление, е силно разединена, което е единственият лъч на надежда на иначе мрачното небе над управляващата коалиция. Разбитата от собствените си неизмерими амбиции и глупост дясна част на политическия спектър прави мизерни опити да се възроди под форма на нови коалиции, партии и сдружения. Идеята на всичко това е всеки дребен политик да си направи царство, което, ако даде Господ, един ден може да стане империя. Проблемът е, че всред тези дребни политичета, поне за сега, не се забелязват личности като де Гол, Чърчил, Дизраели и т. п., което обрича тези политичета на жалко съществувание и случайни подхвърляния на късчета публичност от една или друга СМД, когато последните се нуждаят от запълване на пространство или време. Всяка една от тези коалиции счита за свой дълг да обяви, че тя няма намерение да се коалира с ГЕРБ, защото... Впрочем защо не е важно, тъй като е ясно, че основната причина е, че ГЕРБ е голяма и – както изглежда – доста стабилна партия, която се опитва плахо да ни обясни, че тя е изживяла "грешките на растежа си" и няма намерение да допусне "растеж на грешките" в бъдещето. Най-голямата беда обаче за политичетата на новите десни партийки и коалицийки е, че Бойко Борисов е ръководителят на ГЕРБ, който няма намерение да отстъпва на никой от тях ръководната позиция. Това за тях е най-големият минус на ГЕРБ, който те разбира се не желаят да признаят, а измислят хиляди други причини от периода на "грешките на растежа" на ГЕРБ.

Самото ръководство на ГЕРБ очевидно не знае какво да прави в момента и как може да оглави протеста. По тази причина то заема пасивна позиция, разчитайки, че управляващата коалиция сама ще "изплете въжето", с което ще бъде обесена и дори, ако даде Господ, сама ще се обеси на него!

Последният номер на управляващите е законът за корекция на бюджета за 2013 година. Необходимостта от заема в размер на един милиард лева е очевидна, като се има предвид, че управляващите трябва поне частично да изпълнят обещанията, дадени преди изборите на гласоподавателите. За съжаление българите все още живеят с идеите от времето на тоталитаризма, когато държавата притежаваше всичко и можеше да "реже" по-голям или по-малък комат на хората в зависимост от изгодите за властващите. Днес държавата има толкова пари, колкото са постъпили от данъци, лицензи и акцизи и ако хората избягват да плащат данъци, то и държавата няма какво да "отреже" на поданиците си. Тройната коалиция много говореше за това как тя ще се справи с контрабандата и другите форми за укриване на плащания към държавата, но това разбира се беше само въздух под налягане, защото мафията, която е в дъното на присвояването на тези потоци от средства, никога не е имала намерение да разреши слугите ѝ да ги насочат към държавната хазна. Често чувам по пазарите възмутени хора да говорят, че държавата не давала това или онова. Докато това разбиране за държавата не се изживее, България няма как да прокопса!

Герб изглежда използва дебатите за бюджета, за да се върне в парламента. Трудно е да се каже доколко това е разумна стъпка. От една страна това е реверанс към политиците от ЕС, които призовават политическите сили към сътрудничество, но за ГЕРБ е по-важна реакцията на демонстрантите и електората, защото ако те не са съгласни с връщането в парламента, то подкрепата на Европа има малка стойност.

Дилетант

Движение без лидер

След малко повече от две седмици, прекарани в България, и пет участия в ежедневните демонстрации с тревога констатирам, че протестното движение няма лидер или дори лидери. Участниците изглежда дотолкова са отвратени от морала на официалните политически партии, че те дори не смеят да се опитат да оглавят протеста. Вината за това състояние на нещата е преди всичко в опозиционните партии, които не се опитват да се обединят около някаква платформа, която биха могли да предложат на демонстрантите. Напротив, всяка от тези партии се опитва да подчертае колко тя е различна например от ГЕРБ или от останките на така наречената "синя коалиция".

Това положение е повече от трагично, защото демонстрантите имат насреща си две партии: БСП и ДПС, които са изключително монолитни в организационно отношение, и трета, Атака, която се оформя по-скоро като лична гвардия на един полулуд водач.

А какви са целите на трите управляващи партии?

Първо и преди всичко, да останат колкото се може по-дълго време на власт с надежда, че навикът е великият изравнител на недоволството и възторга.

БСП вероятно пее лебедовата си песен. Ако тя сега загуби властта, то тя скоро няма да я вземе и не е изключено да я последва съдбата на "сините", а именно да започне да се разпада на все по-малки и по малки части. Причината за това ще бъде преди всичко фактът, че въпреки претенциите си БСП няма идеология и не е никаква лява партия, а просто опортюнистична организация бореща се за власт, за да могат нейните ръководители да се ползват от тази власт за собствени материални цели. Поради това, ако сега БСП загуби властта, то сегашното ѝ ръководство ще загуби влиянието си над партията и тя ще започне да се разпада на отделни фракции, оглавени от амбициозни и жадни за власт млади хора.

ДПС има твърд електорат, но нейният достъп до властта в политически аспект зависи напълно от изборната активност на немюсюлманското население в България. С други думи, колкото повече българи гласуват, толкова по-малко места в парламента ще има ДПС. Освен политическият аспект на властта обаче ДПС има и стабилен достъп до икономическата власт чрез мрежа от подкрепящи я фирми. В по-далечна перспектива, в зависимост от изборната активност на етническото българско население, при едни нови избори, при по-голяма активност на етническите българи, ДПС неизбежно ще загуби места в парламента и с това ще намали привлекателността си за подкрепящите я олигарси.

Бъдещето на Атака изглежда напълно се определя само в рамките на живота на сегашния парламент. Не допускам, че всички поддръжници на Атака са ненормални като техния водач и по тази причина едни следващи избори ще забият гвоздеите в капака на ковчега на тази партия.

С други думи, единственото спасение за коалицията, която сега е формално начело на властта (фактически ние дори не знаем кой всъщност стои зад гърба на тази коалиция) е задържането на власт за максимално дълго време с надежда, че в Европа ще започне икономически растеж, който ще доведе и до икономически растеж в България и правителството ще може да се удари юнашки в гърдите и да си присвои заслугите за този растеж. В резултат на това сегашното ръководство на БСП ще може да отбие попълзновенията на новите амбициозни млади политици и да запази достъпа си до баницата още за известно време.

ДПС също ще спечели от подобряването на икономическото положение, защото това неизбежно ще доведе до намаляване на избирателната активност на етническите българи и респективно до запазване на влиянието на партията в парламента с произхождащата от това материална полза за нейните икономически спонсори.

Само Атака няма да спечели от бъдещ икономически растеж, защото той ще намали броя на лумпенизираната част от населението, а поведението на Волен Сидеров досега според мен е достатъчно, за да отблъсне от партията останалите ѝ привърженици.

По изброените по-горе причини, коалиционното правителство на Орешарски активно приема палиативни мерки, които с нищо не подобряват икономическия климат в страната, но създават впечатление за "грижи за хората", като повишение на детските надбавки, помощи за първолаците, намаляване с ДО 5% на цената на тока и други подобни. Целта очевидно е да се замажат очите на политически пасивната част от населението, която приглася усърдно на лозунга "Да се даде шанс на правителството!" и други подобни.

В същото време ръководителите на коалицията, най-активните от които са ръководителите на БСП, непрекъснато говорят за "трагичното" финансово положение, в което е оставило България правителството на ГЕРБ. При това те изобщо не се интересуват от факта, че международните финансови организации не споделят това мнение. Глашатаите на коалицията нито за минута не пропускат да споменат в тази връзка имената на политическите "плашила" Цветанов и Борисов, като постоянно тръбят – както изглежда – за въображаеми техни престъпления през последните четири години. В това отношение партията на бившите комунисти широко се ползва от пропагандистките идеи на доктор Гьобелс, че дори и най-голямата лъжа, повторена много пъти, започва да звучи като истина. Впрочем, комунистите могат с пълно право да претендират за съавторство с Гьобелс за това откритие на пропагандата, защото ми се струва, че още Ленин е дошъл до изводите, прогласени по-късно от доктор Гьобелс.

За да усилят ефекта от своите палиативни икономически мерки, главно в техния пропагандистки аспект, управляващите непрекъснато говорят за това, че те ще променят фундаментално избирателния закон, защото едва след като той бъде променен може да има истински избори. Идеята е, че промяната на избирателния закон е дълъг процес, който може да продължи две-три години, а именно това е нужно на управляващата коалиция – достатъчно време, с надеждата, че очакваното съживяване на европейската икономика междувременно ще се материализира, а с него и съживяването на българската икономика.

Аз не съм специалист по българския избирателен кодекс, но промените, за които чувам, че се говори, съвсем не ми звучат като панацея, която може да реши политическите проблеми в България. Според мен това, което липсва на политическата класа в България, е минималната доза патриотизъм, необходима, за да се обърне поне малко внимание на интересите на народа и страната. Политическата класа е дотолкова съсредоточена в достигането на собствените си егоистични материални и психоегоистични интереси, че тя е изгубила изцяло от погледа си интересите на страната и народа, който я избира с надеждата тя да защитава интересите му.

Основното все пак е запазването на достъпа на олигархията максимално близо до икономическите ясли, за да може тя да продължава да зоба от националното богатство и европейските субсидии. Изглежда олигарсите решиха, че правителството на Борисов е поело курс към "отбиването" им от "цицките на обществената крава" и това наложи стимулирането на "протестното движение" през февруари. Борисов се опита да парира последствията от тези протести "избухнали" непосредствено преди предстоящите избори. Той донякъде успя, което накара олигарсите да се демаскират с последния си удар – "фалшивите" бюлетини, уж "намерени" точно преди деня на изборите и макар че Конституционният съд обяви, че "нищо страшно" не е станало в деня за размисъл, това събитие беше първото от серията гафове на "малцинственото мнозинство" в парламента и правителството на прехваления Орешарски, които неизбежно подпалиха сегашните протести.

Впрочем, демонстрацията в София по Цариградското шосе в неделя доказа, че все пак протестното движение има някакъв елемент на ръководство. В отговор на заявленията на Мая Манолова и други последователи на д-р Гьобелс, че демонстрантите, искащи оставката на правителството, са не повече от 3000 души, те магически се организираха и промениха маршрута си, като по този начин нагледно демонстрираха несъстоятелноста на опашатите лъжи на новите последователи на Гьобелс. Очевидно по Цариградско шосе 3000 души няма да стигнат да осигурят гъстотата, достигната в неделя дори до алея Яворов, да не говорим до четвърти километър и нататък, докъдето магистралата беше плътно заета от протестиращи. По моите най-скромни пресмятания в тази демонстрация участваха не по-малко от 20000 души и всичко това без наличието на очевидни организатори!

През миналата седмица злъчта на апостолите на Гьобелс се изля и върху президента Плевенлиев. Неговата вина беше, че си позволи да призове народа към единство и управляващите – към зачитане на народните искания за нови избори. За тази си трансгресия Плевенлиев беше обвинен едва ли не в национална измяна и някои дори обявиха, че ще поискат неговия импийчмент. Това още веднъж демонстрира паническият страх на управляващите от нови избори сега, в този момент, когато е прясно впечатлението от феноменалните им гафове с опита за назначаване на Пеевски за шеф на ДАНС, както и редица други кадрови гафове.

За съжаление изглежда, че по конституция президентът не може да взима дори страната на народа при сблъсъците му с управляващата политическа класа, а по всичко личи, че протестиращите му бяха благодарни за защитата в неговата реч.

Интересно е кога и как протестното движение ще успее да надделее над упорството на управляващите и апатията на онази част от населението, която смята, че в България нищо не може да се промени!

Проблемът е преди всичко в любопитния радикализъм на протестиращите, които не желаят да гласуват за "по-малкото зло", което отдавна е modus vivendi на Западните демокрации. В интерес на истината, повече от 12 години аз не гласувам в САЩ, на практика движен от същия "радикализъм", защото макар и да има някакви разлики между Демократическата и Републиканската партия в САЩ, то те са толкова незначителни, че е безсмислено да се хабя да гласувам. Младите хора от протестите обаче искат да променят този начин на политическо примирение с действителността и вероятно се надяват да я променят. Как може да стане това извън рамките на общоприетите партийни механизми не знам, но им желая от все сърце успех!

Дилетант

П.П. Интересна статия във връзка с темата: 

Опасната формула „Политика без политика” Статия от Любослава Русева

Корупцията не е специфична само за България

Международната организация за следене на корупцията, която е със седалище в Берлин, е направила ново изследване в 107 страни по света.

Само 23% от запитаните считат, че правителствата им се борят ефективно с корупцията и това е по-ниско с 9% от 32%, които са били регистрирани през 2008 година.

В Португалия например, само 8% считат, че управляващите се борят ефективно с корупцията, което е значително по-ниско от 21%, които са считали така през 2007 година, непосредствено преди финансовата криза.

Интересното е, че само 11% от британците и 13% от германците считат, че правителствата им се борят ефективно с корупцията и това е доста по-ниско от данните по този въпрос в глобален мащаб!

Един сериозен проблем е, че например в 19 европейски страни лобизма не се контролира по законодателен път, с други думи изобщо не се контролира.

Оказва се, че по света 51% от хората считат, че политическите партии са най-корумпираните институции, следвани от полицията и съдилищата! Това е една интересна констатация, силно резонираща с мнението на протестиращите сега в България.

Средствата за масова информация във Великобритания и Австралия обаче стоят най-ниско в мнението на хората по отношение на корупционния барометър. Излиза, че аз с голямо основание ги наричам "Средства за Масова Дезинформация" в моите писания в блога.

Дилетант

Малко информация за "икономическото съживяване" в САЩ

Преди години пропагандаторите на идеите за "края на работните места изискващи цапане на ръцете" в САЩ, в захлас проповядваха, как всички тези дейности ще отидат в развиващите се страни, а едва ли не всички американци ще станат конструктори, изследователи, дизайнери и изобщо научни работници. Сега, когато всички тези "мръсни дейности" са вече изнесени от САЩ, а с тях и цели клонове от индустриалното производство се оказва, че новосъздадените 195000 работни места в САЩ през миналия месец се разпределят в пропорции далеч по-различни от предсказваните в миналото:

- 75000 работни места са в сферата на отдиха и забавленията, което преведено на нормален език означава сервитьори и бармани (52000 души), дилъри и други служители в казината (19000 души) и т.п.

- Продавачите и други служители в търговията на дребно се радват на 37000 нови работни места.

- Търговията на едро е генерирала 11000 нови работни места.

- Професионалните и бизнес сървиси са генерирали 53000 нови работни места, но зад тази помпозна класификация се крият професии като: строителен мениджмънт, сървиси за поддържане на чистотата в бизнеси, емплоймент сървиси и временни работни места.

- Амбулаторните и други помощни дейности в индустрията на здравеопазването са отговорни за 13000 нови работни места.

- Професиите свързани с финансиите са генерирали 17000 нови работни места.

- Местните администрации, въпреки сериозните ограничения в бюджета, са генерирали нови 13000 работни места.

Общо статистическите данни показват, че броят на хората, които са принудени да работят на непълен работен ден, е нараснал през юни с 322000 души и е достигнал 8.2 милиона работници, които биха желали да са на пълен работен ден, но които не могат да намерят такава работа.

Вижда се, че голяма част от новооткритите работни места не са толкова "мръсни" като тези в някогашните фабрики и заводи, но са и твърде далеч от обещаните конструкторски, изследователски и други подобни дейности, които човек може да върши с бяла риза и връзка!

Отгоре на всичко, новите работни места са значително по-ниско платени от някогашните "мръсни" работни места, които заминаха в третия свят, естествено за да може олигархията да спести от заплати, надници и данъци.

Дилетант

Превратът, който не е преврат

Арабската пролет все повече и повече започва да прилича на лоша шега за милионите хора от Близкия изток и Северна Африка.

В големите градове на Тунис всяка нощ е съпроводена с полицейски час.

В Либия бригадите или по-точно бандите на въстаниците, които свалиха Кадафи, са се хванали гуша за гуша с племената и помежду си в безмилостна борба за власт и благини.

В Сирия вече трета година продължава така наречената  борба за демокрация, която отдавна щеше да е свършила, ако не беше помощта на "демократичните" абсолютни монархии от Персийския залив и Западните демокрации начело със САЩ.

И ето, най-накрая в Египет, където демократичното движение мина през приемането на нова конституция, избора на парламент и на нов президент, всичко рухна под демонстрациите срещу реалните резултати от тези демократични преобразувания, и се стигна до военния преврат, който подкрепи тези демонстрации.

Събитията в Египет създадоха много неприятна ситуация за управляващите в САЩ. Причините за това са доста объркани, но ще се опитам в няколко реда да ги изясня, доколкото това е възможно.

1. САЩ първоначално не бяха особено щастливи от падането на Мубарак, защото то стана без тяхна намеса и съществуваше опасност новите демократични управници да се поддадат на антиамериканските и антиеврейските настроения на широките демократични слоеве на египетското общество.

2. До голяма степен управляващите в САЩ успяха да "влезнат под кожата" на Ислямските братя или по-точно на президента Морси, който постепенно се преориентира към "дружба" с Израел, противопоставяне на Сирия и подкрепа за въстаниците и изобщо беше на път да стане "наш човек".

3. Според американските закони, правителството на САЩ не би трябвало да отпуска на Египет помощта от над 1.5 милиарда долара, която по принцип е предназначена за армията, тъй като там ще управлява правителство, дошло на власт с преврат!?!

Човек може даже да си помисли, че САЩ никога досега не са организирали преврати в клиентски държави, когато това се е налагало, но нейсе.

По тази причина понастоящем военният преврат в Египет засега не се квалифицира като преврат, а като... смяна на властта под натиска на истински демократичните и секуларни сили!

Сега отново САЩ ще трябва да почват отначало, ако разбира се военните не хванат твърдо властта, при което ще се наложи само да се намери удобна формула, доказваща, че египетските военни са някаква нова форма на демократи или нещо подобно. Както се казва, "ще поживеем, ще видим."

Едно нещо изглежда обаче сигурно, а именно, че Египет ще бъде новото огнище на салафиския бунт, който вече гори в Сомалия, Сирия, Ирак, Пакистан и други страни на ислямския свят. Полека-лека се подпалва пожарът, който може да изгори и чергата на Запада.

Дилетант

Емиграция: Ремонт след Секвоя паркc

Както е известно, пътуването ни до Секвоя парк завърши доста безславно и бих казал почти трагично от финансова гледна точка. Ние бяхме почнали работа само преди 6-7 месеца и едва бяхме изплатили заемите си, когато ни се стовари нещастието с колата, която беше останала на 180 километра от нас на паркинга на една бензиностанция. Трябваше да се измисли начин тя да бъде прибрана и ремонтирана или ремонтирана и прибрана и това трябваше да стане колкото се може по-бързо. Ние бяхме отскоро в Америка, нямахме кредит карти, да не говорим, че нямахме и пари, но – което е по-важно – нямахме познати, които да ни дадат смислен съвет какво можем да направим в дадения случай. Съветите бяха от типа: "Обадете се в ААА, поръчайте да ви докарат колата и си дайте номера на кредитната карта!?!". Естествено такъв съвет човек може, както се казва, "да си го бодне на шапката".

Все пак, моето мото, че "който търси намира", и този път проработи. След като разпитвахме колеги и познати в продължение на един-два дена какво да правим, най-накрая В., брата на Е., до когото се добрахме в процеса на търсене на отговор, ни каза: "Няма проблем, всичко ще уредим!"

Той ни осведоми, че Юхол, които дават камиони за пренасяне, могат да ти рентват камион и тележка за прекарване на кола по намалени цени, ако ги наемеш точно преди края на работното време и ги върнеш в началото на следващия работен ден. Освен това той великодушно предложи на Юлия да я придружи и да ѝ съдейства по време на цялото приключение. 

И така, един ден (може би срядата след пътуването ни до Секвоя, В. и Юлия се появили, както се казва "целите в бяло", пред един от офисите на Юхол и казали, че им трябва камион и тележка за прекарване на една повредена кола. За съжаление в този офис нямали тележка, но набързо открили най-близкия, в който има, и след като взели камиона Юлия и В. се отправили за тележката. След това те поели пътя към Грейп Вайн. Вече се стъмнявало и на Грейп Вайн, поради трафика, се добрали едва към 9 часа вечерта. Там качили Линкса на тележката и се понесли обратно.

В това време аз и Н., когото ние транспортирахме до работа и обратно, поради това, че му бяха взели книжката заради употреба на алкохол, седяхме на работа и от нямане какво да правим работехме извънредно. За съжаление този наш "трудов ентусиазъм" щеше да остане незаплатен, но нямахме друг избор. По онова време нямаше мобилни телефони и аз бях в абсолютно неведение какво става и докъде е стигнала операцията по докарване на Линкса. Към 10 часа вечерта вече започнах сериозно да се безпокоя, защото последният ми контакт с Юлия беше от преди 5-6 часа. Оказа се обаче, че имаше още 2-3 часа да се безпокоя докато получа вест от нея.

И така, те качили колата на тележката и се понесли обратно. Естествено не можели да карат бързо и до LA се добрали за около 4 часа. Откарали колата до един сервиз в Торънс и я оставили на паркинга. В този момент В. изведнъж обявил, че утре има тест в университета и помолил Юлия да го свали пред тях в Брентууд. Вече към 12 часа Юлия сама откарала тележката до офиса на Юхол, който се намирал в един от неособено безопасните квартали на LA, и я оставила на паркинга, връзвайки я с една верига и катинар за оградата. След това откарала камиона до другия офис, а оттам си взела колата и към един часа през нощта дойде да ни прибере с Н. от работа. 

Онази нощ си легнахме към 2 часа, а в 6 Юлия вече стана да заминава, за да връчи ключа от камиона и да плати за операцията. След това тя се върна от LA в Торънс, минавайки покрай Н., за да го вземе за работа. В 8 часа сутринта ние вече бяхме на работа, а Юлия също замина за работа и цял ден едва се е сдържала да не заспи на стола си. 

Равносметката беше, че за по-малко от 12 часа горката Юлия беше преминала над 480 километра, като 400 от тях с камион и ремарке, и беше спала само 4 часа! В замяна на това бяхме спестили над 250 долара. На някого това може да му се стори нищо, но за нас по онова време всеки долар се броеше, а с 250 долара живеехме цял месец!

Самият пък ремонт ни струваше 800 долара. Аз се опитах да оспорвам сумата, но менажерът ми каза, че ако ми се вижда много, да отида в друг сервиз! Очевидно, че този отговор и операцията от предишната нощ не стимулираха в мен духа на търсача, и аз приех.

Тогава установих, че колкото и да си зле не бива да казваш или да мислиш, че по-зле не може да стане, защото съдбата може веднага да ти докаже, че не си прав! Приемай нещастията със стиснати зъби и се радвай, че не е станало по-зле!

Разказвач

Превратът на олигарсите

А може би е по-правилно да се нарече "Превратът на Пеевски"?

Както и трябваше да се очаква, нещата постепенно се изясняват. Нека си припомним последователността на събитията, които ни доведоха до 14 юни 2013 година.

1. Отначало имаше непрекъсната атака в Средствата за Масова Дезинформация (СМД) срещу правителството на ГЕРБ, че подготвя държавен преврат, че едва ли не ще суспендира конституцията, че кървава разправа очаква опозицията на ГЕРБ и всички патриотични сили (разбирайте БСП и ДПС) и т.н.

2. В "деня за размисъл" се хвърли бомбата за "фалшивите бюлетини", открити в Костинброд, с което тотално беше дискредитирана идеята на "деня за размисъл".

3. Рекламираното правителство на "спасителят на България" Орешарски, което трябваше да се състои от експерти, се оказа, че се състои главно от политически фигуранти, някои от които са експерти, но обикновено не в областите, в които са министри. Надявам се, че имате достатъчно въображение да си представите какъв ще бъде вторият ешалон (заместник министрите) на това правителство?

4. Като неотложна задача бързо се придвижи за решаване от Парламента такъв "важен за благоденствието на народа" закон, като законът за пушенето в ресторантите. За да не остане публиката напълно разочарована се придвижи и въпросът със заплащането за майчинство и парите за първолаците. По въпроса за цената на тока ни казаха "ще видим", "ще проучим", но засега май няма да я качваме.

5. С неочаквано бързи стъпки се задвижи въпросът за ДАНС, присъединяването към него на ГДБОП, а също така и въпросът за изваждане на средствата за техническо наблюдение от системата на МВР. Използвайки "наивността" и "доверчивостта" на президента Плевнелиев, Орешарски с останалите лакеи на олигархията (разбирайте мафията) – Станишев и Местан – успяха да вземат подписа на президента да се откаже от влиянието си върху назначението на шефа на новото КДС, в което слугите на олигарсите превърнаха ДАНС.

Най-накрая, на 14 юни, Орешарски хвърли и последната (засега) бомба – избирането за шеф на ДАНС на Делян Славчев Пеевски. Цялата процедура, от обявяване на кандидатурата до заклеването на новият Ежов, Ягода или Авакумов (както решите да го назовете), продължи вероятно не повече от половин час, а според някои зли езици, даже не повече от 15 минути! Впрочем може би съм несправедлив към известните покойни шефове на Службите в СССР, защото те са били пионки в ръцете на Сталин, а Пеевски може би е шахматистът, в чиито ръце са пионките Орешарски, Станишев и Местан.

Слушайки по предаването на Милен Цветков кратката биография на Пеевски, аз изведнъж разбрах пълният и трагичен смисъл на случилото се в България! Този млад, но безпардонен и безкрайно арогантен човек, ако не се лъжа, на само 31 години, на практика успя да направи преврат, за който се усетихме едва след като всичко свърши. А всичко свърши толкова бързо!

Сега Делян Пеевски има на разположение службата за контраразузнаване и борба с организираната престъпност, което не е шега за един човек, който неколкократно е бил обект на разследвания за... престъпна дейност! Това е все едно Ал Капоне да е бил назначен за шеф на ФБР, което е щяло да направи задачата на Нес по разгромяване на организацията му и осъждането му много трудна, да не кажем неизпълнима! Сега останалите олигарси могат да гледат на бъдещето с надежда и спокойствие, защото органите, които могат да ги бастисат са в ръцете на един от тях. Любопитна е реакцията на Пеевски на въпрос на един журналист, който го попитал за мнението му за демонстрациите срещу неговото назначение? Отговорът на новоизлюпеният "велик инквизитор" е, че демонстрират хора, които има за какво да се страхуват!?!

Освен това започвам да подозирам, че Цветлин Йовчев и главния прокурор Сотир Цацаров съвсем не са случайни хора, още по-малко хора на Бойко Борисов, и съвсем не случайно са на тези места. Като че ли се формира един "силов" триумвират на Пеевски, Йовчев и Цацаров, който за близкото, а може би и за по-далечното бъдеще ще бъде опората на властта, но не на властта на Орешарски и останалите лакеи, а истинската власт в България – властта на олигарсите. При това в този триумвират Пеевски е най-малкото "пръв между равни".

Единственото спасение на България е в това, народът да се вдигне на масови демонстрации за нови избори и ако успее да се наложи – този път да си опича ума за кого гласува? Да се надяваме, че ако това стане, триумвиратът няма да се възползва от опита на Ердоган, а ще отстъпи подобно на това както отстъпи Бойко Борисов. Дано надеждите ми се оправдаят!

Дилетант

9 Юни 2013 - Размишления и коментари: САЩ, Сирия, Турция и България

По света напоследък стават интересни неща!

Ето например в САЩ от няколко дена се разгаря скандал тематично сходен със скандалите в България отпреди няколко месеца.

Става дума за подслушванията, които доскоро напълно бяха ангажирали Средствата за Масова Дезинформация (СМД) в България.

Оказва се, че от години разузнавателните служби на САЩ получават от една от трите големи телекомуникационни компании пълна информация за клиентите ѝ, които вероятно са няколко десетки милиона, за това кого те търсят, откъде, кой ги търси, колко време е продължил разговора и т. н. За сега ни се обяснява, че информацията, която се получава и събира в огромни бази данни на NSA (или както я наричат на шега в САЩ "Няма Такава Агенция"), не съдържа самите разговори! Ние за сега вярваме, защото сме дисциплинирани и защото чакаме да се получи следващата утечка, в която ще се окаже, че информация на NSA са давали и останалите телекомуникационни компании, и че изобщо тя е включвала и съдържанието на самите разговори.

Освен това, за голяма наша "изненада" се оказва, че същата тази агенция, дето не съществува, си е направила "програма", която се казва Prism и която се внедрява в сървърите на най-големите софтуерни компании като: Microsoft, Facebook, Google, AOL и други (засега казват, че са само 9, но довчера бяха само 6, та ще видим колко ще се окажат най-накрая). И всичко това без заповеди на специалния съд за тази тематика наречен FISA. Впрочем това за съда е ясно, защото едно от условията съда да издаде заповед е да става дума за конкретна личност, а като не знаеш коя личност е проблемна – какво можеш да направиш, освен да подслушваш всички, пък после да се оправяш!

В тази връзка си спомням една мъдра мисъл, дошла до нас от Средновековието:

"Убийте всички! Господ ще отдели своите." – казал Arnaud Amalric, предводител на папската армия при ликвидацията на катарската ерес във Франция (превземането на Bezier през юли 1209 година), когато го попитали как да различат еретиците от останалите жители?

Та искам да кажа, че се "засмуква" всичко: електронна поща, чатове, разговори по Skype, достъп до страници в Интернет, разговори през Интернет, снимки и клипове – изобщо всичко, което минава през сървърите на тези компании. Те разбира се казват, че няма нищо подобно и че за тях личните данни на потребителите им са свещено неприкосновени! Човек може да си помисли, че организацията "дето не съществува", е хаквала без тяхно знание сървърите им, но това ми изглежда малко "невероятно"!?!

Някои сътрудници на администрацията твърдят, че данни за американски граждани не се събират без разрешение на съда, а други пък казват, че вероятността за попадане в базите данни информация на американски граждани била само 50 или 51 процента (не разбрах кое е по-вероятното число, но нейсе).

Президентът Обама се кълне, че за него добруването на американския народ е най-важното нещо в света и ние всички сме абсолютно сигурни, че това е така!

Лошото е, че президентът Обама трябваше да се срещне в петък и събота с президента на Китай в ранчо Мираж в Калифорния. На тази среща нашият президент трябваше да обърне внимание на китайския си колега върху нарушенията на човешките права в Китай, включително и върху случаите на контрол върху обмена в Интернет! И тук някакво копеле да вземе да предаде тази тайна информация на британския Гардиън и американския Вашингтон пост! Да беше само поне на нашия вестник – можеше да се разберем да не бързат с публикацията, но този британски вестник е толкова либерален, че ако се опитаме да ги натиснем, може и това да публикуват.

И сега как ще помогне нашият президент на нещастните борци за човешки права в Китай? С какви очи ще се застъпи за тях?

Освен това нашият президент трябваше да направи забележка на китайския президент за това, дето китайци хакват нашите компании за секрети, да не говорим за държавните организации и Пентагона.

То по начало си имаше един проблем по въпроса за хакването, който се надявахме, че китайците са забравили. Преди няколко години нашите рицари на "плаща и кинжала" или както се казваше на други места и в други времена – на "щита и меча", заедно с израелските си колеги, бяха хаквали промишлените контролери на Сименс, които наивните и доверчиви иранци използваха в центрофугите си за обогатяване на уран. Та в резултат на това благородно хакване (от наша и израелска страна то не може да не е благородно) на иранците им се бяха потрошили центрофугите, та трябваше да ги сменят с по-хубави и по-модерни. Надявахме се, че китаеца не знае нищо по въпроса и затова можем да се покажем много обидени, а ето че отново някой нашенец ни издаде.

Как ще му обясни на хитрия китаец, че нашето не е хакинг, а ... то и дума още не сме измислили за тази дейност, която да изглежда благопристойна, честна и демократична. И всичко заради това ... задето ни издава благородните намерения. А те са наистина благородни. Всичко е в името на добруването на нацията и просперитета на народа. Само дето ми се струва, че такива обяснения за добруването и просперитета вече съм ги чувал някъде и някога, а после се оказа, че не било истина, а някои хора си го измисляли като оправдание за лошите си дела!

Напоследък си спомних за една литературна критика на книгата "1984", която някога четох в "Народна младеж" или "Работническо дело". В нея пишеше, че Оруел критикувал полицейщината и шпиономанията при капитализма и по-специално в Англия и САЩ. Много се смях тогава на този литературен критик, а сега си спомням поговорката: "Който се смее последен – той се смее най-добре!", та се чудя какво да мисля вече и на какво да се смея?

***

От друга страна и в Сирия стават странни неща. Уж нашите хора, срещу които се борехме в Ирак и все още се борим в Афганистан, Йемен, Северна Африка и на други места, бяха почти победили нашия бивш приятел и сътрудник по измъчване на терористи Ал-Асад, и се оказа "да ама не" или не дай боже "да ама друг път".

Относно Сирия аз дълго време се опитвах да си изясня генезиса на въстанието и най-накрая мисля, че имам някакво просветление.

В Сирия, както и в много други страни, населението освен по много други критерии, се дели и на градско и селско. Тези две групи се различават, както изглежда, в доста голяма степен.

Градското население е по-заможно, по-образовано и по-секуларно. В религиозно отношение то е доста многообразно: мюсюлмани (сунити, алауйти, шеити), християни (араби и арменци) и т.н. При това в градовете различните религиозни деноминации са доста амалгамирани и имат често общи икономически интереси.

Селското население пък е разделено на големи компактни маси от суни или шеити/алауйти. При това шеитите/алауйтите живеят в по-развитите райони на средиземноморския бряг, а суните живеят в по-бедните райони във вътрешността на страната.

Градското население има амбиции за по-демократична власт, която би му дало още по-голям достъп до управлението на страната. Глобализацията безусловно носи на тази част от населението много по-големи облаги, отколкото тя носи на селското население.

В добавък на проблемите, които глобализацията поражда за селското население, засушаванията през последните години допринесоха значително за обедняването на селското население (предимно суни) от вътрешността на Сирия.

По същото време Конгресът на САЩ гласува няколкостотин милиона долара субсидии за стимулиране на демократични и граждански организации в Сирия. Правителствата на САЩ и Западна Европа чрез така наречените "Неправителствени организации", в които често на ръководни постове са бивши ръководители от разузнавателните служби и видни неолиберали, започнаха подмолна дейност за организиране на "цветна революция" в Сирия по подобие на "революциите" през последните години, които заляха редица страни от бившия Съветски съюз и някои държави от Северна Африка.

И така, когато си мислехме, че всичко е готово и че режимът на Асад е "узрял" за сваляне, революцията започна, отначало чрез мирни демонстрации. (Колко са били мирни нямам представа.) То пък да вземе да се окаже, че нашите разузнавателни служби, както често се случва, не са си направили добре домашното и режимът на Асад се оказа, че не е още узрял за сваляне. Освен това фанатично-религиозните и обеднели селски маси от вътрешността на страната се оказаха готови за бунт и клане, защото за тях режимът на Асад е преди всичко безбожен, тъй като самият Асад е алауйт , т. е. "таквири", което си е направо най-голям грях в исляма и се наказва със смърт!

Ето, че революцията, която вероятно се планираше като бърза и безболезнена, се оказа жестока и кървава.

Отначало нашите СМД говореха за жестокости само от страна на правителството, но не след дълго трябваше да се признаят и жестокостите от страна на бунтовниците, а като дойдоха и джихадистите от Ал-Кайда и сродните ѝ организации, то вече му се изпусна края и сега всички са за МКК в Хага.

За беда и Русия не отстъпи както в Либия. Нашите разузнавачи не съобразиха, че Путин не е мекушав като Медведев, а и Сирия е последната надежда за Русия преди Средиземно море да стане "mare nostra", както са го наричали едно време римляните, но този път за САЩ и НАТО.

Намесата на Хизбула беше неизбежна и ако някоя от нашите служби си е правила илюзии, че това няма да стане, е доказателство за това, че те пак не са си свършили работата.

Преди време един турски самолет се "обърка" и навлезе във въздушното пространство на Сирия, а сирийците взеха че го свалиха. Това показа на Турция и НАТО, че Асад не е готов да се предаде без бой.

Израел на няколко пъти атакува безнаказано цели в Сирия. Последния път, както изглежда Асад тегли червената линия и остава да видим дали ще си изпълни заканите или и неговата червена линия е като тази на Обама.

Изглежда във войната има прелом. Русия не отстъпва, Турция започва да има свои проблеми, Хизбула гледа на войната като на решаващо събитие за нейното оцеляване. За Иран Сирия и Хизбула са потенциален "Втори фронт", ако Израел или САЩ решат да го бомбардират. Изобщо нещата стават все по-сериозни и по-сериозни и съвсем не се развиват по начин, благоприятен за така наречените "Приятели на Сирия", в чиято бройка май се бута и България. В допълнение по последни данни на проучване на НАТО 70% от населението вече е на страната на Асад, 20% все още се колебае и е неутрално и само 10% подкрепят бунтовниците. Явно сирийците станаха пишман от цялата тази касапница!

***

В Турция нещата почнаха от едно нищо и никакво паркче, но заплашват да се превърнат в сериозни проблеми за Ердоган и неговата политика за превръщане на страната в ислямска република. Там нещата хем приличат на тези в Сирия, хем не приличат.

От една страна бедните и тъмни маси от Анадола стоят зад Ердоган и са готови да го подкрепят, дори ако трябва и с малко или повече клане. Това са 50-те процента, за които говори той, че стоят твърдо зад него. Политиката на Ердоган към индустриализация им дава възможност за по-добър живот от този, който те водят по селата. Освен това опитът за завой към ислямизма е напълно в унисон с техните морални и духовни ценности.

Секуларната и демократично настроена интелигенция от градовете не харесва завоя към ислямизъм и използва повода с парка на площад Таксим, за да изрази недоволството си от политическите и идеологически амбиции на Ердоган. Безсмислено грубата реакция на полицията осигури това, което често е необходимо за започване на революциите, а именно искрата, която да подпали огъня на насилието и разрушението. Дали ще се стигне дотам зависи както от правителството, така и от това, доколко градското население е готово за по-сериозна борба.

Ердоган често е проявявал гъвкавост и разум и всичко зависи от това как той ще оцени решителността на политическите и идеологическите си противници.

***

В България дойде на власт "безпрограмното програмно" правителство на Пламен Орешарски. Заявлението на министър-председателя, че България никога не е била в по-тежко икономическо и финансово положение от "избухването" на демокрацията досега, много ме стресна! Ние имаме билети за заминаване за България след няколко дена и аз се чудя къде и как да взема месо, хляб, мляко, боб и ориз, защото доколкото ми е известно през 1996 година нямаше по магазините нищо за ядене. За парите не ми е проблем, колкото за толкова имаме, но с тези ограничения за багажа какво ще правим не ми побира ума?

А сега – малко по-сериозно. има някои неща, за които рядко се говори, но които са много важни за реалната програма за излизане от стагнацията на българската нация.

Първото и вероятно най-важно е това, че българите са се отучили да работят постоянно – всеки час, всеки ден, всяка седмица.

Второто е, че те са загубили инициативността си, или по-точно, че инициативната част от нацията повече или по малко е напуснала страната.

Едно от заключенията, които аз обичах да казвам наляво и надясно, след като се разочаровах от социализма като работеща система (поне във формата ѝ, в която се реализираше тогава) е, че:

"Най-големият грях на БКП спрямо българския народ е, че го отучи да работи! Ще минат няколко поколения докато трудолюбието се върне като черта на българския характер."

Често чета и чувам в СМД съмнението, че българите изобщо някога са били трудолюбиви!

Аз съм достатъчно възрастен и мога да свидетелствам за трудолюбието на българина. Като малък родителите ми ме пращаха всяко лято на село при бабите и дядовците ми да ме гледат. Това, което най ме "възмущаваше" в техния живот беше, че ставаха в 4 часа сутринта, донасяха вода, нахранваха добитъка, изпращаха го на паша в селската черда, която се събираше към 6 часа, а след това впрягаха колата и тръгваха към къра. Това ставаше към 6-6:30 часа и тогава и аз трябваше да съм готов, макар че можеше да си доспя в колата (разбира се волска, а не автомобил). На нивата се пристигаше към 7-7:30 часа, говедата се разпрягаха и за мое велико неудоволствие аз трябваше да ги наглеждам да не влезнат в нечия нива. Баба ми и дядо ми започваха веднага работа и работеха до към 10 часа, когато закусваха и отново започваха работа, та до 13 часа, когато обядваха, подремваха половин-един час и отново започваха работа до към 18 часа, когато впрягаха и тръгваха обратно за селото.

Когато беше основано ТКЗС-то баба и дядо не искаха да влизат, но татко ги накара, защото той беше комунист!

Баба и дядо се опитваха дълги години да работят в същия режим, в който бяха работили цял живот, но постепенно в ТКЗС (или както те го наричаха "блока") поведението им възбуждаше все по-остро и по-остро недоволство. Най-накрая баба изобщо се отказа да ходи на блока, защото не можела да понася "мързела на жените"!

Аз отначало не разбирах защо хората не работят, когато са в блока, но един ден баба ми ми каза, че всички получавали еднакво количество трудодни, независимо от това как са работили. Доста по-късно схванах, че след като всички получават еднакво и независимо от интензивността на труда си, то е доста естествено всеки да внимава да не работи повече от другите, т. е. всеки се старае да влага минимално количество труд!

Преди известно време Бойко Борисов каза, че вместо да ходят по чужбина, младежите би трябвало да хванат по едно стадо и да работят в животновъдството! (Не цитирам точно, но смисълът беше горе-долу такъв.) Веднага последва невероятно остра и недружелюбна реакция от СМД и опозицията по онова време.

Друг път пък той каза, че "материалът не бил достатъчно качествен", имайки предвид трудолюбието на съвременния българин и нивото на образованост на болшинството от тези, които са останали в България. Реакцията на СМД отново беше недружелюбна и заклеймяваща.

А всъщност Бойко Борисов беше прав и в двата случая и това е една от причините, поради което аз смятам, че той е може би най-честният и почтен министър-председател от 23 годишния период на прехода!

Докато не си признаем честно пред себе си, какви са ни проблемите, които ни дърпат назад, нямаме никакъв шанс да тръгнем напред! Това е една от истините, които усвоих в този живот!

Дилетант

Пътувания: Чили

През декември 2007 година Юлия внезапно обяви, че трябва да отидем на екскурзия до Чили! Аз се опитах да получа някакви разяснения относно генезиса на това желание и тя ми обясни просто и ясно, че цял живот е мечтала да посети Чили! Очевидно фактът, че аз досега не бях разбрал за тази кристална мечта на нейното детство, си беше чисто мой проблем и вероятно типична проява на съпружеска незаинтересованост към мечтите на нежната половина на семейството.

По това време, при нас в LA за няколко месеца беше дошла Нина, сестрата на Юлия. Тя щеше да бъде един от участниците в пътешествието. Предложих и на Жени Ставрева, ако иска да ни придружи и тя прие с възторг. По този начин се оформи нашата група от 4 души и аз започнах да търся контакти с туристически агенции, които да уредят пътуването. Потърсих агентката, която ни беше уредила пътуването до Перу, но се оказа, че тя се е преквалифицирала в осигурителен агент и вече не работеше на старото място, а и на това място се оказа, че се намира някакъв друг бизнес и изобщо след няколко дневни опити аз реших да хвана "бика за рогата" и изпратих електронно писмо до Посолството на Чили в САЩ с молба да ми предложат някаква туристическа агенция. Отговорът не закъсня. Служителката ми обясняваше, че по принцип те нямали право да предлагат агенции, но тя ще направи изключение за нас и ми изпращаше адреса и телефона на "Mundo tour", които биха могли да организират пътуването ни.

Свързах се с тях по Интернет и с няколко електронни писма уточнихме маршрута и периода на екскурзията. Преведох им пари и ето че на 23 февруари 2008 година, в събота, трябваше да заминаваме за Сантяго. Полетът беше с LAN, имаше престой в Лима и продължаваше близо 13 часа. Затова пък струваше по около 1200 долара на човек. Колко струваха останалите разходи не помня, но ми се струва, че общо пътуването излизаше около 2500 долара на човек и това беше доста приемлива цена за двуседмична екскурзия до Чили, която при това включваше и вътрешен полет със самолет.

И така, на избрания ден към 13 часа, ние излетяхме от LAX за Сантяго – Чили, като по пътя трябваше да спрем за около един час в Лима – Перу. Полетът мина без проблеми.

В Сантяго, на граничния контрол, като видяха американските ни паспорти поискаха по 120 долара на човек за визи. Аз обаче се усетих овреме и попитах колко се плаща за визи на български граждани. Оказа се, че за българи визите са безплатни. Ние моментално прибрахме американските паспорти и извадихме българските. Всъщност това направихме само аз и Юлия, защото Нина изобщо няма американски паспорт, а на Жени и беше изтекъл срока на българския. Тя много се възмути от несправедливостта на съдбата, но нямаше какво да прави и си плати за немарливостта.

На изхода от митницата ни посрещна представител на Мундо тур. С един микробус той ни откара до хотела. Беше 5 часа сутринта в неделя. Регистрирахме се и отидохме по стаите да дремнем до обяд, а след това излязохме да хапнем и да се поразходим из града.

Този ден ни беше свободен от мероприятия и ние го използвахме да си починем от полета и да поразгледаме града. Сантяго много приличаше на европейски град, но едновременно с това съхраняваше и типичната латиноамериканска веселост и безгрижие. Централните му улици бяха широки с хубави и добре поддържани сгради. Имаше много паркове с хубави скулптури, някои от които бяха създадени от известни световни скулптори. Правеше впечатление, че чилийците не жалеха много медта, защото имаше решетки на огради, декоративни саксии, вази и други улични украшения, направени от мед и месинг. Изглежда не случайно Чили се славеше с богатствата си от медна руда.

Гражданите по улиците бяха добре облечени. Поне там, където ние се движехме, не видяхме бедни и окъсани хора. Всичко излъчваше една скромна заможност и достойнство. Привечер по страничните улици засвириха музиканти и ние след известно лутане се спряхме на един ресторант с градина, където весели хора, млади и стари, слушаха жив оркестър, пиеха бира и си хапваха.

Поръчахме си и ние по една халба бира и пържени картофи, но скоро ни дойде апетита и си поръчахме още бира и вечеря. По едно време отнякъде се появи един оркестър, който посвири малко и замина да свири на съседния ресторант. Всичко беше толкова чисто, спокойно и приветливо, а яденето вкусно, че направо не ни се тръгваше към хотела.

На другия ден имахме тур с автобус из града. Започнахме от хълма Санта Лучия, в полите на който конквистадорът Дон Педро де Валдивия е основал града през 1541 година и го е нарекъл Santiago del Nuevo Extremo. На хълма, на една сцена в крепостта, един малък състав периодически драматизираше главните моменти от основаването на града и ние бяхме зрители на поредното представление.

Сантяго е разположен на реката Мапочо и това му придава красотата, която е характерна за градовете на реки. Пътувайки с автобуса минахме през най-хубавите части на града, където красиви хасиенди от колониалния период се съчетават по елегантен начин с модерни сгради от стъкло и стомана.

Разходихме се на Плаза ди Армас, която е заобиколена от катедралата и сгради от XVIII век. Видяхме и президентския дворец Ла Монеда, където е загинал президента Алиенде по време на преврата на генерал Пиночет. Посетихме комплекса на църквата Сан Франциск и конвента, които са от XVI век.

След екскурзията с автобус обядвахме и решихме отново да се поразходим пеша. Този път се отправихме към хълма Сан Кристобал, който се издига на единия бряг на Мапочо. Хълмът и местността наоколо са принадлежали някога на фамилията Сан Кристобал, където те са експлоатирали каменна кариера, но сега е място на парк, зоологическа градина, плувни басейни и зъбчата железница. На върха на хълма има статуя на Богородица, която е разперила ръце, като че ли иска да литне.

До статуята се добрахме със зъбчатата железница и след като направихме съответното количество снимки, решихме, в момент на умствена слабост, да слезем до града пеша! Изобщо не подозирахме, че това което ни изглежда толкова близко от хълма, че можеш да го пипнеш с ръка, може да се окаже толкова безнадеждно далече. Отначало вървяхме по пътеките надолу из парка бодро и ентусиазирано. След около час обаче, вече бяхме потънали сред дърветата и не виждахме нищо освен хълма зад нас и фигурата на Богородица, безнадеждно протегнала ръце към небето. Мина още час и нашите Калифорнийски крака, свикнали на не повече от 100-200 метра непрекъснат ход, започнаха да загубват чувствителност и да натежават застрашително. Не се виждаше никаква надежда за какъвто и да е транспорт, а и хора се срещаха много рядко. По едно време отнякъде се появиха двама полицаи на огромни коне и ние ги попитахме колко е далече до метрото, което по картата на Юлия трябваше отдавна да сме достигнали. Полицаите ни обнадеждиха, че метрото е на петнадесетина минути. Ние продължихме обнадеждени, но скоро някой подхвърли, че не ги попитахме дали не става дума за галоп с кон, а не пеша?

Най-накрая измежду дърветата изникнаха къщи и улици и скоро се отзовахме на една станция на метрото. Беше час пик, хората излизаха от работа и метрото беше претъпкано, отново преживявания нехарактерни за нашите изнежени Калифорнийски фигури, но ние си припомнихме борческото минало в България, изпъчихме гърди, изправихме рамена и не се дадохме на чилийците.

Най-накрая стигнахме нашата спирка, която беше доста далече от хотела, но все пак беше далеч по-близко до него от Богородицата на хълма Сан Кристобал. Отидохме си по стаите и вирнахме крака за отмора. След това взехме по един душ и се подготвихме за новата разходка из вечерния Сантяго. Този път обаче не ходихме далече, а седнахме в градината на най-близкия ресторант на традиционната халба бира и пържени картофи, докато ни дойде музата за вечеря. По едно време отново мина някакъв оркестър, след това друг и трети. Градът живееше и се забавляваше юнашки!

На другия ден, след закуска, отново попаднахме под грижите на гид от Мундо тур, който този път щеше да ни води по околните лозя и винарни.

Тук му е мястото да кажа няколко думи за общото разположение на Сантяго. Той се намира по средата на Чили, от гледна точка на посоката север-юг и по средата от гледна точка на посоката изток-запад. На изток от него, на около стотина километра, са Андите, където има места, дето може да се карат ски почти цяла година. На запад от Сантяго, до Тихия океан, има също около стотина километра, където пък има многозвездни курорти с прекрасни плажове и други красоти. Около Сантяго в долината между Андите и ниските крайбрежни вериги от хълмове е централната долина, където е пълно с лозя, винарни и ферми за мляко с мирно пасящи крави.

Докато пътувахме с микробуса, гидът ни разправяше за природата, историята и хората на района. Оказа се, че винарството е започнало да се развива сравнително скоро, горе-долу от началото на XX век, че и по-късно. Решението за това е било съвършено съзнателно държавно решение, защото умни хора установили, че климатът е много подходящ за лозарство. Чилийците повикали специалисти от Европа за технолози по винарство и агрономи по лозята. Приспособили старите хасиенди за винарни, закупили бъчви от САЩ и Канада, а апаратура от страните на Северна Европа и започнали да се занимават с лозарство и винарство. Естествено, като умни и предприемчиви хора, подели и организирана рекламна атака, за да докажат на света, че Чилийските вина не са по-лоши от френските, а в добавък са и по-евтини.

По едно време микробусът ни спря пред една арка, която маркираше входа на винарната, която щяхме да разглеждаме. Там ни чакаше един файтон с огромни коне, които – след като се натоварихме – зашляпаха с копита по павираната с калдъръм алея. Минахме през цялата технологична линия, с огромни бъчви и най-модерна измерителна апаратура и тръбопроводи за вино с електронни клапани. Всичко беше автоматизирано - от пресите за изстискване на гроздето, до контрола на ферментацията и последващото стареене на виното. За най-голямо наше удивление разбрахме, че бъчвите трябвало да се сменят с нови всеки 3-4 години и че най-хубавите бъчви се произвеждали в Канада, а в Норвегия, Швеция и Германия се произвежда най-модерната апаратура за производство на вино! Любопитното е, че с изключение на Германия, останалите изброени държави не са известни с каквото и да е винопроизводство.

Технологът, който ни развеждаше, ни разказа за виното Кармене, което напоследък започна да се появява по магазините в LA. Сорта, от който то се получавало, дълго време смятали за мерло и виното също се считало за мерло. Един от технолозите, които дошли от Франция, обаче му се вгледал и решил, че това май не е мерло. Направили генетично изследване и се оказало, че това е един сорт, наречен Carmener, който е бил разпространен във Франция до края на XIX век, но когато лозята в Европа започнали да измират от филоксера, този сорт изчезнал и не могли да го спасят. Междувременно той бил пренесен в Чили, но това било забравено и там той продължавал да се отглежда, като го смятали за мерло.

След разходката из винарната разбира се ни заведоха до магазина, където имаше вина и ракии (Писко), за да си купим, ако искаме, по някоя и друга бутилка. Очаровани от романтичната история за възраждането на сорта Кармене, ние си купихме по една бутилка именно от него, а ракиите оставихме за по-късно.

След разглеждането ни заведоха в ресторанта на винарната, където имаше прекрасни яденета и вино горе-долу на корем, но ние се държахме прилично и пийнахме само по една, а аз две чаши. В ресторанта се запознахме с едни шотландци, които пътуваха по света с кораб и сега бяха пристигнали в Чили. Мъжът се бил разболял от рак и не му предвиждали да живее много, но той неочаквано се подобрил и заедно с жена си решили да пообиколят света. Купили си билети за търговски кораб и обикаляли където и той обикаля. Оказа се, че това било възможно. На почти всеки търговски кораб имало по няколко каюти за пътници и даже не било много скъпо. Те вече бяха ходили по западното крайбрежие на Африка, до Бразилия и Аржентина, минали през Магелановия проток и сега бяха в Чили. Ние с Юлия бяхме направо захласнати от тази възможност, но катастрофата с италианския пътнически кораб "Коста Конкордия" преди година-две значително охлади ентусиазма на Юлия и аз се съмнявам, че ще мога да го подпаля отново!

Във всяка от винарните, които посетихме, имаше и нещо като музей, в който се представяха експонати от по-стари винарски технологии. Те бяха интересни, но съвременните технологии наистина правеха голямо впечатление.

Докато пътувахме обратно към Сантяго, видяхме далечни пушеци и попитахме гида дали това не са пожари. Той потвърди, но ни сащиса със заявлението, че пожарникарите в Чили са доброволци!?! Даже било много почетно да си пожарникар и хората с голям ентусиазъм участвали в организацията. Естествено държавата поемала разходите по материалната част, но хората тренирали, дежурели и участвали в борбата с пожарите на чисто доброволни начала!

На другия ден си събрахме багажа и се разделихме със Сантяго на път за Виня дел Мар. Това е едно курортно градче с много хотели, плажове и магазини, но без някакви особени забележителности. Впрочем близо до него се намира Валпарайсо, който наистина е едно бижу и може да се счита, че е най-красивото нещо наоколо! В деня на пристигането се разходихме по крайбрежния булевард на Виня и се любувахме на огромното количество малки и по-големи яхти, паркирани по кейовете.

На другия ден една госпожица ни пое с един микробус и ни откара до Валпарайсо. Той е разположен на бреговата ивица и на няколко почти отвесни хълма, които надвисват над крайбрежния булевард и сградите, сгушени около пристанището. Пристанището обаче е огромно и ако не се лъжа е най-голямото пристанище на Чили.

Хълмовете са изключително живописни и по тях човек пряко може да се изкачи или само по стълби, или с асансьори, или със зъбчата железница. Достъпът с превозни средства става по едни серпантинно виещи се пътища. Къщи има по самите склонове на хълмовете, като те от едната страна са вградени в скалите на хълмовете, а от другата гледат все по-нашироко и по-нашироко към пристанището и океана.

На един от хълмовете се намира една от къщите на Пабло Неруда, наречена "Sebastiana", която беше и основния обект на нашето посещение във Валпарайсо. След като я разгледахме, гидът ни каза, че можем да се върнем с нея, а ако искаме можем да се поразходим из града. Жени обяви, че е чела за някаква улица близо до "Sebastiana", където известни художници, когато посещавали Неруда, рисували по стените на къщите по тази улица различни скици и картини. Гидът ни потвърди, че има такава улица и ни обясни как можем да я достигнем, след което се качи на микробуса и замина. Ние уж по описанието ѝ се насочихме към въпросната улица. Слизахме надолу и се качвахме нагоре по стълбища, асансьори и улици. Дори на няколко пъти питахме хората за пътя и те много учтиво ни обясняваха накъде да ходим, но за съжаление правеха това на испански, език, от който ние знаехме точно толкова, колкото да се заблудим от описанията. Най-накрая, напълно трупясали, вече почти решихме да се опитаме да се приберем във Виня дел Мар, когато Юлия обяви, че ние май сме дошли отново до къщата на Неруда. Точно в този момент до нас спря един много познат микробус и от него се изсипа група туристи с госпожицата, която преди около два часа ни беше служила като гид! Тя като ни видя зяпна и онемя за известно време, а ние виновно започнахме да ѝ обясняваме, че все още търсим въпросната фамозна улица. Тя се хвана за корема и щеше да се спука от смях, но ние и се примолихме отново да ни покаже как да се доберем до тази пуста улица. Тя ни натовари на микробуса и каза на шофьора да ни закара до улицата, докато тя разглежда къщата с групата и отново ни пожела успех! Този път вече нямаше геле. Шофьорът ни стовари в единия край на улицата и ни пожела всичко най-хубаво.

По стените на къщите на улицата наистина имаше около десетина рисунки, всяка подписана от известен художник. Впрочем на мен ми бяха известни само двама-трима от тях, а и техните имена вече съм забравил, така че ми се струваше, че нашето упорство да видим тази улица имаше по-скоро символичен характер, отколкото някаква реална стойност.

След улицата отидохме да изядем за награда по един сладолед в една от сладкарниците, разположени по стените на хълмовете, и се полюбувахме напълно заслужено на залязващото над Тихия океан слънце, което беше позлатило хълмовете, корабите в пристанището и водите на океана!

Слязохме как да е до крайбрежната улица и попитахме с кой автобус да стигнем до Виня. Оказа се, че трябва да сменяме автобус и изглежда по лицата ни се е било изписало истинско разочарование и даже уплаха, защото човекът, когото питахме, изчака с нас автобуса и ни предаде на шофьора с указания за нашето назначение. Шофьорът пък ни стовари на спирката, където трябваше да сменяме автобус и там ни предаде на друг човек, който ни натовари на следващия автобус и обясни на неговия шофьор къде да ни свали. И така по етапен ред се отзовахме във Виня дел Мар, почти пред хотела, в който бяхме отседнали.

Похапнахме, пийнахме си порцията бира и отидохме да спим, защото едва се държахме на краката си след търсенето на злополучната улица.

На другия ден отново се натоварихме на микробуса, задминахме Валпарайсо на юг и отидохме до Isla Negra, където се намира друга къща на Неруда (той има 3 къщи в Чили). В нея се намира колекцията му от рострални фигури от кораби и най-различна меморабилия, която той е събирал през живота си. Оказа се, че Пабло Неруда е бил близък приятел с Есенин и има много предмети и писма от големия руски поет. Къщата беше на самия бряг на океана, изглеждаше доста добре, както архитектурно, така и от гледна точка на поддръжка. В нея имаше събрани стотици предмети, събирани от писателя през годините: фигурки, маски, оръжия, писма от различни известни хора и какво ли не друго.

На следващиа ден пътувахме обратно за Сантяго откъдето взехме самолет и отлетяхме на юг към "Езерния район" (Region de los Lagos). Полетът трая около 2 часа и кацнахме в Порто Монт.

Езерният район е една изключително красива област в Чили, намираща се непосредствено на север от Патагония. Той се пресича от множество реки, има много езера, в които се оглеждат действащи вулкани. Склоновете им са покрити с гори, а градчетата имат често архитектурата на немските градчета в Европа. Причината за това е, че в края на XIX век Чили се нуждаела от емигранти и представители на правителството заминават за Германия, където предлагат на потенциалните заселници земя, животни за обработката ѝ и строителни материали и пари, за да си построят жилища. Много немци приемат условията и се заселват в южната част на Чили, поради което много от градчетата в езерния район имат подчертано немска архитектура и характер.

В Порто Монт за пръв път имахме проблеми с Мундо тур. Те ни настаниха в един хотел, който определено не беше хубав. Стаите меришеха на мухъл и бяха доста неприветливи. Когато на втория ден обаче обявиха, че ни местят в други стаи, които се оказаха дори по-лоши, ние вдигнахме бунт и възмутени посетихме местния клон на Мундо тур. Аз, по стара привичка за такива протести обявих, че няма да напуснем офиса, докато не ни поставят в нормален хотел. Отначало се опитаха да ни забълбукат с разни обяснения, но ние бяхме непреклонни и след като ни заплашиха, че ще ни струва по-скъпо, ни преместиха в един от най-хубавите хотели на града. Оказа се, че за това не ни взеха нито стотинка повече и нашето подозрение беше, че ние по начало трябваше да бъдем в този хотел, но по неизвестни причини местният клон на Мундо тур ни беше настанил в другия. За съжаление това се случи на третия ден от престоя ни в Порто Монт, но както се казва: "По-добре късно, отколкото никога!".

Иначе екскурзията вървеше нормално. Вечерта след пристигането в Порто Монт ние попаднахме в едно от добрите заведения за ядене, където на всяка маса в средата имаше по един висок стъклен цилиндър с деления, пълен с бира и с кранче на дъното. Всеки си получаваше халба и си наливаше колкото си иска бира. В заведението се сервираше едно блюдо, което представляваше един голям керамичен гювеч с пържени картофи и всякакви меса, от които участниците в пиршеството на масата си взимаха каквото искат и когато искат. При поискване от участниците, цилиндърът се допълваше с бира, а гювечът – с картофи или с парчета месо (телешко, свинско, риба, раци и т.н.). На нас това заведение много ни хареса и ние го посещавахме почти всяка вечер до края на престоя си в Порто Монт. Понякога то беше препълнено и се налагаше да се почака, но си струваше, защото храната беше хубава, бирата също и цената беше напълно приемлива.

На следващия ден след пристигането ни в Порто Монт, нас ни натовариха на един микробус и ни откараха на север във Валдивия. Този град е основан от известният ни вече дон Педро де Валдивия през 1552 година, т.е. единадесет години след като същият е основал Сантяго. Градът е един от най-красивите в Чили. Със своята немска архитектура от XIX век, испански фортове от 17 и 18 векове, разположени на устията на реките, около които се намира градът със старинната си архитектура и пазар, Валдивия е безспорно едно бижу в огърлицата от прекрасни градчета по крайбрежието на Езерния район.

Гидът, който ни придружаваше до Валдивия, беше един начетен млад човек, който ни разказа много за историята на Чили. Интересна беше историята на индианците мапоче, които дълго време не искали да се подчинят на испанските завоеватели, като по едно време направили невъзможна комуникацията по суша между Сантяго и градовете на юг от него. Наложило се испанците да водят преговори с тях, като им предоставили специални права, за да получат право за сухопътен достъп до юга на страната.

На другия ден след Валдивия заминахме на юг с автобус, след което се натоварихме на един ферибот и пресякохме океанския канал между континента и най-големия остров в Чили. На този остров, в градчето Кастро, свършваше Панамериканската магистрала, която тръгва от Ванкувър в Канада, минава покрай цялото крайбрежие на двете Америки и свършва на този остров. В главното градче на острова имаше пазар, на който можеше да се купят най-различни неща за спомен от Чили. Жени през цялото време обръщаше специално внимание на пазарите, защото търсеше изгодни покупки на "лапис лазули". Това е синя скала, съставена от няколко различни минерала, като Лазурит, Содалит, каолин, Калцит и Пирит. Цветовете на този камък варират, но за най-добро качество се смята наситеното тъмносиньо с бели петна. Този камък съдържа пигмента, който до XIX век се е използвал от художниците за рисуване на морето и небето. Лапис лазули се среща доста често в Чили, а хобито на Жени по това време беше в областта на приложните изкуства. Тя закупуваше всеки лапис, който ѝ харесваше и ѝ се виждаше на сметка. Този камък е бил много почитан в древността като камък на мъдростта и основно се е доставял от Афганистан.

Интересното беше, че по целия път до острова имаше почти непрекъсната колона от огромни камиони, които най-накрая разбрахме, че карат сьомга от сладководните рибарници навътре в континента към рибарниците на острова, като с това заместват нормалната миграция на тази риба от сладководните басейни, където тя се излюпва и расте първоначално, към океана, където в нормалния си цикъл на живот израства до възраст, в която в естествения си жизнен цикъл трябва да се върне в реките където се е излюпила, за да си хвърли хайвера преди да умре. Последното разбира се не става, защото, когато сьомгата достигне необходимото тегло в огромните метални клетки, които представляват рибарниците в океана, тя бива хваната, разфасована, опушена и изобщо приготвена по най-различните начини, по които се приготвя сьомгата.

Разбрахме, че Чили е втората страна след Норвегия по производство на ... Атлантическа сьомга!

На другия ден посетихме градчето Осорно, където на улица Макена има 6 къщи от XIX век със типичен немски стил, с галерии на горните етажи, гледащи към улицата, които са обявени за национални архитектурни обекти. След това по собствена инициатива посетихме езерото Ланкюхуе около което се намират градчетата Порто Варас, Порто Охтай и Фрутиллар. Последното градче е известно с ежегодният си фестивал на класическата музика, който се провежда през лятото, но не по времето, когато ние го посетихме. Влиянието на немската архитектура личи навсякъде: в църквите, дървените къщи с балкони с лалета, които напомнят архитектурата на Централна Европа. За Централна, но и за Източна Европа ни напомниха и няколкото цигански лагери (катуни), които видяхме по бреговете на езерото. Едни циганки даже напираха да гадаят на Юлия, но подозирайки нечисти намерения от тяхна страна, тя се опита да им откаже, а когато това не стана с добро, възприе застрашителна поза и успя да ги изплаши и отблъсне.

Над всичко това се издига вулкана Осорно, чиито димящ, правилен конус се оглежда в езерото. Ние се качихме на един междуградски автобус, който свързва селищата около езерото и пътувахме с него около 30-40 минути, но разбрахме, че езерото е прекалено голямо, за да го обиколим за времето, което ни оставаше този ден и затова слязохме на една спирка горе-долу по средата на нищото, където изчакахме един автобус да ни прибере обратно до Порто Варас, откъдето взехме друг автобус до Порто Монт.

На другия ден ни откараха с автобус до езерото Lago de Todos los Santos или с други думи Езерото на всички светии, което се намира в националния парк Висенте Розалес. Изумрудните води на езерото са заобиколени от скалисти ридове и върхове, по склоновете на които растат гори с огромни дървета. По езерото пътувахме с кораб, който след около час плаване ни откара до един много красив хотел-ресторант в Пуерто Пеулла, на източния бряг на езерото, в който обядвахме. Там наблизо имаше красиви водопади. Част от пътниците в кораба продължиха с автобуси към Аржентина, защото се оказа, че границата е доста близо и това е един от пунктовете свързващи Чили и Аржентина. След като се поразходихме по брега на езерото и се полюбувахме на водопадите, всички останали пътници се натоварихме на кораба, а след това на автобусите и се прибрахме обратно в Порто Монт.

Това беше последният ден от пътуването ни из Чили. Разбрахме, че са необходими отделни екскурзии за северната част (пустинята Атакама), Езерния район и отделно за Патагония, където има разкошни национални паркове с вековни гори, езера и реки.

От Порто Монт летяхме до Сантяго, а там трябваше да убием няколко часа на аерогарата докато дойде време за самолета ни до LA.

По едно време Юлия, Жени и Нина обявиха, че един младеж се държи много странно и започнаха да го подозират, че е терорист! Нина и Жени заминаха на разузнаване със задача да видят какво толкова гледа в компютъра си. След малко те се върнаха и с тревога обявиха, че той разглежда някаква карта! Аз се опитах да се пошегувам, че това навярно е картата на местността, над която трябва да взриви самолета ни, но всички единодушно обявиха шегата ми за пълна безвкусица и аз побързах да замълча и да престана да се правя на много умен. За съжаление младежът се качи на нашия самолет и моите компаньонки още известно време преживяваха и се страхуваха, докато не ги налегна умората и не задремаха по креслата.

Полетът до LA мина без проблеми и се завърнахме обогатени от спомени и впечатления от Чили, в която човек трябва да пътува поне месец, за да види една по-значителна част от природата на тази невероятно дълга, тънка и красива страна.

Разказвач