30 май 2012
Тези дни приключих с книгата:
"On China" от Henry Kissinger - 2011 год.
За по-младите ще поясня, че Хенри Кисинджър играеше изключително важна роля в политиката на САЩ през периода 1969-1977 год., отначало като съветник по националната сигурност на президента Никсън, а по-късно като държавен секретар в администрациите на президентите Никсън и Форд. Кисинджър играе главна роля в провеждането на политиката на разведряване между САЩ и СССР. Той играе съществена роля в приключването на Виетнамската война и активно участва в преговорите с Виетнам и Виетконг в Париж през седемдесетте години. Хенри Кисинджър е човекът, който посещава на няколко пъти Китай през 70-те години и организира историческото посещение на Никсън в Китай и срещите му с Мао Цзе Дун и Чжоу Ен Лай. По-късно, след като излиза от активна политическа дейност, Кисинджър продължава да се среща с китайските лидери. Той често съветва американските президенти по международни политически въпроси и се счита за един от основните пропоненти на т. н. "real politique".
Книгата "За Китай" (ако мога да преведа така заглавието ѝ) е много интересна и изключително полезна за хора, които се интересуват от съвременното развитие на Китай и от перспективите на това развитие. Тъй като не съм професионален литературен критик, аз ще говоря за книгата дотолкова, доколкото тя изяснява за мен исторически факти и аспекти от мислите и действията на китайските ръководители през последните 50 години от развитието на страната, още повече, че за Китай и по-специално за историята му съм чел доста книги, макар че не мога да се похваля да съм запомнил много факти от нея! Причината за това според мен е напредването на възрастта ми, поради което изглежда в мозъка ми има все по-малко и по-малко място за нови факти и това, което мога да постигна с четенето на нови книги като че ли е преди всичко реструктуриране на съществуващите връзки и понякога създавенето на нови връзки между вече запаметени факти. Впрочем мисля, че е време да прекратя самоанализа си и да кажа няколко думи за това, което научих и разбрах от тази изключително полезна книга.
Началото на книгата е посветено на историята на Китай, като това е направено икономично и точно в такава степен, която да даде основа за по-нататъшното проследяване на развитието на страната през 20-ия век и по-специално от 70-те години насам.
Кисинджър отделя не много, но достатъчно място на упадъка на Китай в края на 18-ия век та до средата на 20-ия век, за да може читателят да почувства позора, на който е подложена "поднебесната" империя от Запада, САЩ, Япония и Русия през този период и едновременно с това да разбере гнева, който този позор може да породи сред всички слоеве на населението и особено след управляващите класи.
Кисинджър подчертава влиянието на учението на Конфуций, както върху своеобразния "марксизъм" на Мао, така и върху политиката на пост-маоисткото управление на страната през последните 30-40 години.
Доста място в книгата е посветено на разговорите на Кисинджър с китайските ръководители във връзка с организирането на посещението на Никсън в Китай. Специално внимание се отделя на причините, поради които Китай решава да скъса със СССР и да установи дипломатически и други отношения със САЩ. Една от причините е стремежът на ръководителите на СССР да демонстрират подчиненото положение на Китай в йерархията на комунистическото движение. По-сериозната причина обаче, е чувството на китайските ръководители за обкръжение от силни и недружелюбни държави в лицето на СССР, Виетнам, Индия и Афганистан. Последните три по това време са под силното влияние на СССР и китайското ръководство смята, че СССР се опитва да създаде обръч от съюзници около Китай с цел контрол на нейната политика и развитие. Трябва да се отбележи, че концепцията за недопускане на вражеско обкръжение е основна концепция в политиката на Китай през вековете. Счита се, че Китай е имал катастрофални проблеми, когато по една или друга причина е допускал да бъде обкръжен от враждебно настроени сили. Това нещо трябва да се има предвид в оценката на сегашното и особено на бъдещото поведение на Китай.
Особено голямо впечатление ми направиха някои мисли и изказвания на Дън Сяо Пин след смъртта на Мао, когато той стартира курса за модернизация и развитие на Китай.
Завещанието на Дън Сяо Пин, което е в стила на китайската класическа поезия и което той оставя на най-висшите партийни кръгове, се състои от "Двадесет и четири символна инструкция" и "Дванадесет символни обяснения". (Тук вероятно под "символен" се разбира броят на йероглифите, с които са изразени съответните мисли.)
Първо Двадесет и четири символната инструкция:
- Наблюдавай внимателно.
- Осигури нашата позиция.
- Спокойно се грижи за делата.
- Прикривай нашите възможности и печели време.
- Снижавай се и не се изявявай над другите.
- Никога не претендирай за водачество.
Дванадесет символното обяснение, което е с още по-ограничена циркулация гласи:
- Войските на врага са пред стените на крепостта.
- Те са по-силни от нас.
- Ние трябва да заемем преди всичко отбранителна позиция.
Инструкциите не съдържат обяснения срещу кого и защо са тези предупреждения. Очевидно Дън ги оставя на ръководството на партията, както предвид на моментното вътрешно и външно положение, така и предвид на бъдещето на "Поднебесната империя".
Трябва да се има предвид, че това завещание Дън изготвя след събитията на площада Тянанмън, когато западните демокрации дружно заклеймиха потушаването със сила на студентските демонстрации на площада. Според Дън Западът или не разбира проблемите на Китай, или има намерение да се възползва от временната слабост на Китай, така както се е възползвал през периода от края на 18-ия до средата на 20-ия век.
Хилядолетната история на Китай се характеризира с възход и падение. Когато Китай е бил във възход, той е контролирал съдбата си и околните народи, а когато е бил в падение е проявявал търпение, което му е позволявало рано или късно да вземе връх и отново да поеме контрола над съдбата си.
В годината на събитията на площада Тянанмън Далай Лама получава Нобелова награда за мир, социалистическият лагер се разпада и Китай е обект на санкции заради потушаването на студентските демонстрации на площада. Дали завещанието на Дън трябва да се разглежда само в аспекта на проблемите на момента или то е ръководен документ на управляващите и за бъдещето? Аз мисля, че то е валидно и за двете! Днес много хора се питат как ще се държи Китай, когато стане суперсила във всяко отношение, а китайските ръководители се опитват да успокоят света, че новата суперсила няма намерение да се "развърти" така, че всички да разберат кой управлява и на кого народите по света трябва да се подчиняват!
Ще повярват ли народите по света, че това е наистина така и че Китай не печели време и не приспива бдителността им? Очевидно САЩ не вярват и се стремят да опашат Китай с бази и свои съюзници. Русия ми се струва, че все още не знае дали да вярва или не и изобщо къде ѝ е мястото - дали в Европа или в Азия, или може би по някакъв начин и в Европа, и в Азия едновременно.
Америка и Европа също не знаят как да третират Русия. Дали като потенциален съюзник, или като потенциален враг при възможна бъдеща конфронтация с Китай?
През 1992 година, когато Дън вижда, че в партията се появяват колебания по отношение на новия курс, той - макар вече в пенсия - прави тур из Южен Китай и държи редица речи, които имат за цел да насърчат реформите. Основните идеи на речите му са свързани с концепцията му за социализъм с китайски характерни черти, където в социалистическото общество трябва:
1. Да се осигури място за свободния пазар.
2. Да се осигури място за чуждестранните инвестиции.
3. Да се апелира към личната инициатива.
За да се разбере колко много е достигнал днес Китай, трябва да се помни, че през 1992 година Дън е поставил задачата да се осигурят за всеки китаец 4 неща: велосипед, шевна машина, радио и ръчен часовник!?!
Дън обявява, че интелектуалците също са част от работническата класа, т. е. могат да бъдат членове на комунистическата партия. Кисинджър подчертава, че това е голям завой от вижданията на Дън от по-ранно време. Дън призовава учените в емиграция да се завърнат и да допринесат за бъдещото развитие на Китай. Днес китайското ръководство активно води политика на привличане на учени и специалисти от китайски произход от целия свят обратно в Китай, като им предоставя жилища, парични бонуси и - което е най-важно - средства за отваряне и развиване на изследователска и производствена дейност в областта на тяхната специализация в Китай.
Дън особено настоява за обновяване на ръководството на партията, като признава, че старите хора притежават положителни черти като мъдрост и опит, но и отрицателни черти като инат и закостенялост. Самият той се оттегля от властта, защото не желае да допусне грешки и да попречи на движението, което сам е стартирал. Този подход сам по себе си е революционен в сравнение с практиката на социалистическия лагер, където ръководителите си отиваха, само когато ги изнасяха с краката напред, независимо дали причината за това беше естествена или насилствена!
Последните глави на книгата си Кисинджър посвещава на разсъждения за бъдещето на Китай и това доколко е възможна конфронтация между САЩ и Китай, особено във връзка с неизбежния възход на Китай до нивото на суперсила. Той подчертава съществуването на две тенденции:
Първата тенденция следва от официалните речи на китайските ръководители и от официалното поведение на Китай на световната арена, поне в настоящия период от развитието му. Тази тенденция е в съответствие на хилядолетната история на Китай, която се характеризира с миролюбиво и бащинско отношение на Китай към съседните му страни, които той не се стреми да покори, а третира като "деца", които трябва да живеят в мир помежду си и да съдействат за мирното съществувание на човешкия род под миролюбивата грижа на бащата-император. Търговията със съседните държави се е третирала от Китай като дан към империята, което не е лишавало държавите от ползата от тази търговия.
Втората тенденция Кисинджър илюстрира с разглеждането на две книги, излезли в Китай през 2009 и 2010 година. Двете книги са получили статут на бестселъри и като се има предвид контрола върху печата в Китай, не може да се допусне, че управляващите не са знаели за тях. По-вероятно е да се допусне, че в ръководството на страната има дискусия по въпроса за изхода, който не е решен. Тези книги са:
"Китай не е доволен: Великата ера, Великата цел и нашите вътрешни притеснения и външни предизвикателства" - 2009 год., и "Мечтата на Китай: Мисли и поведение на велика сила в пост-американската ера" - 2010 год.
Тези книги призовават Китай да си заеме мястото на велика сила, защото това място няма да му бъде предоставено без съпротива от Запада. И двете книги излизат от предпоставката, че Западът е много по-слаб отколкото си мисли, че много хора на Запад не разбират истинското положение на нещата, и че настъпва фундаментална промяна в съотношението на силите между Запада и Китай. В книгите се подчертава, че Западът няма намерение да изоставя навиците си за търговска експанзия под прикритието на щиковете и канонерките и че Китай трябва да е готов да отговори на това, а не да разчита, че ако прояви миролюбие, то Западът ще отговори със същото.
В тази връзка Кисинджър се обръща към така наречения Кро-меморандом, в който англииският бюрократ Кро (не съм сигурен в транскрипцията на български) през 1907 година анализира възхода на Германия след обединението ѝ, идвайки до извода, че независимо от обявените намерения самата структура на отношенията в Европа по онова време неизбежно ще доведе до конфронтация между Германия от една страна и другите велики сили, по-специално Англия, от друга.
Кисинджър се опитва да повтори анализите на Кро за развитието на бъдещите отношения между САЩ и Китай, макар че той подчертава, че не споделя изводите, до които се достига при подобен начин на мислене.
САЩ и Китай си приличат по това, че те не са нации в традиционния смисъл на това понятие, а са по скоро "месианистки култури", които често смесват държавните си интереси с интересите на човечеството като цяло. Това неизбежно ще доведе до проблеми, когато интересите на тези две държави се срещнат на световната арена. Във връзка с това американските нео-консерватори считат, че демократичното управление е единствената форма на управление, на която може да се разчита в международните отношения. По тази причина идеите за "промяна на режима" е една от основните движещи сили в американската външна политика. В този аспект САЩ неизбежно ще се стремят към промяна на режима и в Китай, което ще предизвиква натягане в отношенията между двете страни.
От друга страна, Китай исторически не се интересува от вътрешната политика и устройство на другите държави, доколкото те не пречат на хармонията в междудържавните отношения.
Тези различия в отношението към света се виждат и днес, далеч преди Китай да е достигнал нивото на икономическо, технологично и военно развитие, което би могло да застраши господството на САЩ в света. Освен това САЩ поставят ударение на военната си мощ, докато Китай се интересува преди всичко от икономическия си възход. В крайна сметка обаче, икономическият възход неизбежно води до конфронтация, тъй като военният потенциал сам по себе си не позволява установяване на истинско влияние над останалия свят, или по-точно военното господство без икономически потенциал зад него е форма без съдържание, и не може да господства трайно в международните отношения!
Ако се анализира внимателно съвременната политика на САЩ и Китай веднага ще се видят двете съвершенно различни тенденции в тези политики.
САЩ непрекъснато прокламират привързаността си към демократичната форма на управление, стремейки се активно към "промяна на режима" в страни, които не провеждат удобна политика за САЩ и определено не желаят да плуват във фарватера на американския самолетоносач. Във същото време САЩ толерират абсолютни монархии и диктатури в страни с приятелска политика, които залагат на военната мощ на САЩ, за да осигурят стабилността на режимите си.
От друга страна Китай се стреми да установява и поддържа активни икономически връзки с всяка страна, която желае такива връзки, без да се интересува от вътрешния режим в тази страна. Подобно отношение от една неевропейска държава, което е в стила на договора от Вестфалия след 30 годишната война в Европа, е доста символично! Според мен само отношения от този тип могат да доведат до стабилно и мирно съжителство между седемте милиарда хора по земята. Що се отнася до неволите на стотиците милиони хора, живеещи под властта на тиранични режими, то насилственото премахване на редица диктатори с военни средства през последните години очевидно не донесе на тези народи по-добър и по-спокоен живот. Изглежда всяка страна и всеки народ трябва да узреят и да намерят своята форма на управление, била тя демократична или някаква друга, която да отговаря най-пълно на техния исторически опит и съзнание.
Дилетант