За Китай и САЩ

30 май 2012

Тези дни приключих с книгата:

"On China" от Henry Kissinger - 2011 год.

За по-младите ще поясня, че Хенри Кисинджър играеше изключително важна роля в политиката на САЩ през периода 1969-1977 год., отначало като съветник по националната сигурност на президента Никсън, а по-късно като държавен секретар в администрациите на президентите Никсън и Форд. Кисинджър играе главна роля в провеждането на политиката на разведряване между САЩ и СССР. Той играе съществена роля в приключването на Виетнамската война и активно участва в преговорите с Виетнам и Виетконг в Париж през седемдесетте години. Хенри Кисинджър е човекът, който посещава на няколко пъти Китай през 70-те години и организира историческото посещение на Никсън в Китай и срещите му с Мао Цзе Дун и Чжоу Ен Лай. По-късно, след като излиза от активна политическа дейност, Кисинджър продължава да се среща с китайските лидери. Той често съветва американските президенти по международни политически въпроси и се счита за един от основните пропоненти на т. н. "real politique".

Книгата "За Китай" (ако мога да преведа така заглавието ѝ) е много интересна и изключително полезна за хора, които се интересуват от съвременното развитие на Китай и от перспективите на това развитие. Тъй като не съм професионален литературен критик, аз ще говоря за книгата дотолкова, доколкото тя изяснява за мен исторически факти и аспекти от мислите и действията на китайските ръководители през последните 50 години от развитието на страната, още повече, че за Китай и по-специално за историята му съм чел доста книги, макар че не мога да се похваля да съм запомнил много факти от нея! Причината за това според мен е напредването на възрастта ми, поради което изглежда в мозъка ми има все по-малко и по-малко място за нови факти и това, което мога да постигна с четенето на нови книги като че ли е преди всичко реструктуриране на съществуващите връзки и понякога създавенето на нови връзки между вече запаметени факти. Впрочем мисля, че е време да прекратя самоанализа си и да кажа няколко думи за това, което научих и разбрах от тази изключително полезна книга.

Началото на книгата е посветено на историята на Китай, като това е направено икономично и точно в такава степен, която да даде основа за по-нататъшното проследяване на развитието на страната през 20-ия век и по-специално от 70-те години насам.

Кисинджър отделя не много, но достатъчно място на упадъка на Китай в края на 18-ия век та до средата на 20-ия век, за да може читателят да почувства позора, на който е подложена "поднебесната" империя от Запада, САЩ, Япония и Русия през този период и едновременно с това да разбере гнева, който този позор може да породи сред всички слоеве на населението и особено след управляващите класи.

Кисинджър подчертава влиянието на учението на Конфуций, както върху своеобразния "марксизъм" на Мао, така и върху политиката на пост-маоисткото управление на страната през последните 30-40 години.

Доста място в книгата е посветено на разговорите на Кисинджър с китайските ръководители във връзка с организирането на посещението на Никсън в Китай. Специално внимание се отделя на причините, поради които Китай решава да скъса със СССР и да установи дипломатически и други отношения със САЩ. Една от причините е стремежът на ръководителите на СССР да демонстрират подчиненото положение на Китай в йерархията на комунистическото движение. По-сериозната причина обаче, е чувството на китайските ръководители за обкръжение от силни и недружелюбни държави в лицето на СССР, Виетнам, Индия и Афганистан. Последните три по това време са под силното влияние на СССР и китайското ръководство смята, че СССР се опитва да създаде обръч от съюзници около Китай с цел контрол на нейната политика и развитие. Трябва да се отбележи, че концепцията за недопускане на вражеско обкръжение е основна концепция в политиката на Китай през вековете. Счита се, че Китай е имал катастрофални проблеми, когато по една или друга причина е допускал да бъде обкръжен от враждебно настроени сили. Това нещо трябва да се има предвид в оценката на сегашното и особено на бъдещото поведение на Китай.

Особено голямо впечатление ми направиха някои мисли и изказвания на Дън Сяо Пин след смъртта на Мао, когато той стартира курса за модернизация и развитие на Китай.

Завещанието на Дън Сяо Пин, което е в стила на китайската класическа поезия и което той оставя на най-висшите партийни кръгове, се състои от "Двадесет и четири символна инструкция" и "Дванадесет символни обяснения". (Тук вероятно под "символен" се разбира броят на йероглифите, с които са изразени съответните мисли.)

Първо Двадесет и четири символната инструкция:

- Наблюдавай внимателно.
- Осигури нашата позиция.
- Спокойно се грижи за делата.
- Прикривай нашите възможности и печели време.
- Снижавай се и не се изявявай над другите.
- Никога не претендирай за водачество.

Дванадесет символното обяснение, което е с още по-ограничена циркулация гласи:

- Войските на врага са пред стените на крепостта.
- Те са по-силни от нас.
- Ние трябва да заемем преди всичко отбранителна позиция.

Инструкциите не съдържат обяснения срещу кого и защо са тези предупреждения. Очевидно Дън ги оставя на ръководството на партията, както предвид на моментното вътрешно и външно положение, така и предвид на бъдещето на "Поднебесната империя".

Трябва да се има предвид, че това завещание Дън изготвя след събитията на площада  Тянанмън, когато западните демокрации дружно заклеймиха потушаването със сила на студентските демонстрации на площада. Според Дън Западът или не разбира проблемите на Китай, или има намерение да се възползва от временната слабост на Китай, така както се е възползвал през периода от края на 18-ия до средата на 20-ия век.

Хилядолетната история на Китай се характеризира с възход и падение. Когато Китай е бил във възход, той е контролирал съдбата си и околните народи, а когато е бил в падение е проявявал търпение, което му е позволявало рано или късно да вземе връх и отново да поеме контрола над съдбата си.

В годината на събитията на площада Тянанмън Далай Лама получава Нобелова награда за мир, социалистическият лагер се разпада и Китай е обект на санкции заради потушаването на студентските демонстрации на площада. Дали завещанието на Дън трябва да се разглежда само в аспекта на проблемите на момента или то е ръководен документ на управляващите и за бъдещето? Аз мисля, че то е валидно и за двете! Днес много хора се питат как ще се държи Китай, когато стане суперсила във всяко отношение, а китайските ръководители се опитват да успокоят света, че новата суперсила няма намерение да се "развърти" така, че всички да разберат кой управлява и на кого народите по света трябва да се подчиняват!

Ще повярват ли народите по света, че това е наистина така и че Китай не печели време и не приспива бдителността им? Очевидно САЩ не вярват и се стремят да опашат Китай с бази и свои съюзници. Русия ми се струва, че все още не знае дали да вярва или не и изобщо къде ѝ е мястото - дали в Европа или в Азия, или може би по някакъв начин и в Европа, и в Азия едновременно.

Америка и Европа също не знаят как да третират Русия. Дали като потенциален съюзник, или като потенциален враг при възможна бъдеща конфронтация с Китай?

През 1992 година, когато Дън вижда, че в партията се появяват колебания по отношение на новия курс, той - макар вече в пенсия - прави тур из Южен Китай и държи редица речи, които имат за цел да насърчат реформите. Основните идеи на речите му са свързани с концепцията му за социализъм с китайски характерни черти, където в социалистическото общество трябва:

1.  Да се осигури място за свободния  пазар.
2.  Да се осигури място за чуждестранните инвестиции.
3.  Да се апелира към личната инициатива.

За да се разбере колко много е достигнал днес Китай, трябва да се помни, че през 1992 година Дън е поставил задачата да се осигурят за всеки китаец 4 неща: велосипед, шевна машина, радио и ръчен часовник!?!

Дън обявява, че интелектуалците също са част от работническата класа, т. е. могат да бъдат членове на комунистическата партия. Кисинджър подчертава, че това е голям завой от вижданията на Дън от по-ранно време. Дън призовава учените в емиграция да се завърнат и да допринесат за бъдещото развитие на Китай. Днес китайското ръководство активно води политика на привличане на учени и специалисти от китайски произход от целия свят обратно в Китай, като им предоставя жилища, парични бонуси и - което е най-важно -  средства за отваряне и развиване на изследователска и производствена дейност в областта на тяхната специализация в Китай.

Дън особено настоява за обновяване на ръководството на партията, като признава, че старите хора притежават положителни черти като мъдрост и опит, но и отрицателни черти като инат и закостенялост. Самият той се оттегля от властта, защото не желае да допусне грешки и да попречи на движението, което сам е стартирал. Този подход сам по себе си е революционен в сравнение с практиката на социалистическия лагер, където ръководителите си отиваха, само когато ги изнасяха с краката напред, независимо дали причината за това беше естествена или насилствена!

Последните глави на книгата си Кисинджър посвещава на разсъждения за бъдещето на Китай и това доколко е възможна конфронтация между САЩ и Китай, особено във връзка с неизбежния възход на Китай до нивото на суперсила. Той подчертава съществуването на две тенденции:

Първата тенденция следва от официалните речи на китайските ръководители и от официалното поведение на Китай на световната арена, поне в настоящия период от развитието му. Тази тенденция е в съответствие на хилядолетната история на Китай, която се характеризира с миролюбиво и бащинско отношение на Китай към съседните му страни, които той не се стреми да покори, а третира като "деца", които трябва да живеят в мир помежду си и да съдействат за мирното съществувание на човешкия род под миролюбивата грижа на бащата-император. Търговията със съседните държави се е третирала от Китай като дан към империята, което не е лишавало държавите от ползата от тази търговия.

Втората тенденция Кисинджър илюстрира с разглеждането на две книги, излезли в Китай през 2009 и 2010 година. Двете книги са получили статут на бестселъри и като се има предвид контрола върху печата в Китай, не може да се допусне, че управляващите не са знаели за тях. По-вероятно е да се допусне, че в ръководството на страната има дискусия по въпроса за изхода, който не е решен. Тези книги са:

"Китай не е доволен: Великата ера, Великата цел и нашите вътрешни притеснения и външни предизвикателства" - 2009 год., и "Мечтата на Китай: Мисли и поведение на велика сила в пост-американската ера" - 2010 год.

Тези книги призовават Китай да си заеме мястото на велика сила, защото това място няма да му бъде предоставено без съпротива от Запада. И двете книги излизат от предпоставката, че Западът е много по-слаб отколкото си мисли, че много хора на Запад не разбират истинското положение на нещата, и че настъпва фундаментална промяна в съотношението на силите между Запада и Китай. В книгите се подчертава, че Западът няма намерение да изоставя навиците си за търговска експанзия под прикритието на щиковете и канонерките и че Китай трябва да е готов да отговори на това, а не да разчита, че ако прояви миролюбие, то Западът ще отговори със същото.

В тази връзка Кисинджър се обръща към така наречения Кро-меморандом, в който англииският бюрократ Кро (не съм сигурен в транскрипцията на български) през 1907 година анализира възхода на Германия след обединението ѝ, идвайки до извода, че независимо от обявените намерения самата структура на отношенията в Европа по онова време неизбежно ще доведе до конфронтация между Германия от една страна и другите велики сили, по-специално Англия, от друга.

Кисинджър се опитва да повтори анализите на Кро за развитието на бъдещите отношения между САЩ и Китай, макар че той подчертава, че не споделя изводите, до които се достига при подобен начин на мислене.

САЩ и Китай си приличат по това, че те не са нации в традиционния смисъл на това понятие, а са по скоро "месианистки култури", които често смесват държавните си интереси с интересите на човечеството като цяло. Това неизбежно ще доведе до проблеми, когато интересите на тези две държави се срещнат на световната арена. Във връзка с това американските нео-консерватори считат, че демократичното управление е единствената форма на управление, на която може да се разчита в международните отношения. По тази причина идеите за "промяна на режима" е една от основните движещи сили в американската външна политика. В този аспект САЩ неизбежно ще се стремят към промяна на режима и в Китай, което ще предизвиква натягане в отношенията между двете страни.

От друга страна, Китай исторически не се интересува от вътрешната политика и устройство на другите държави, доколкото те не пречат на хармонията в междудържавните отношения.

Тези различия в отношението към света се виждат и днес, далеч преди Китай да е достигнал нивото на икономическо, технологично и военно развитие, което би могло да застраши господството на САЩ в света. Освен това САЩ поставят ударение на военната си мощ, докато Китай се интересува преди всичко от икономическия си възход. В крайна сметка обаче, икономическият възход неизбежно води до конфронтация, тъй като военният потенциал сам по себе си не позволява установяване на истинско влияние над останалия свят, или по-точно военното господство без икономически потенциал зад него е форма без съдържание, и не може да господства трайно в международните отношения!

Ако се анализира внимателно съвременната политика на САЩ и Китай веднага ще се видят двете съвершенно различни тенденции в тези политики.

САЩ непрекъснато прокламират привързаността си към демократичната форма на управление, стремейки се активно към "промяна на режима" в страни, които не провеждат удобна политика за САЩ и определено не желаят да плуват във фарватера на американския самолетоносач. Във същото време САЩ толерират абсолютни монархии и диктатури в страни с приятелска политика, които залагат на военната мощ на САЩ, за да осигурят стабилността на режимите си.

От друга страна Китай се стреми да установява и поддържа активни икономически връзки с всяка страна, която желае такива връзки, без да се интересува от вътрешния режим в тази страна. Подобно отношение от една неевропейска държава, което е в стила на договора от Вестфалия след 30 годишната война в Европа, е доста символично! Според мен само отношения от този тип могат да доведат до стабилно и мирно съжителство между седемте милиарда хора по земята. Що се отнася до неволите на стотиците милиони хора, живеещи под властта на тиранични режими, то насилственото премахване на редица диктатори с военни средства през последните години очевидно не донесе на тези народи по-добър и по-спокоен живот. Изглежда всяка страна и всеки народ трябва да узреят и да намерят своята форма на управление, била тя демократична или някаква друга, която да отговаря най-пълно на техния исторически опит и съзнание.

Дилетант

Гърция и Еврозоната

24 Май 2012

Изборите в Гърция, както и трябваше да се очаква, не решиха нищо, защото гърците все още не са узрели да разберат, че до голяма степен вината за състоянието на страната днес си е в тях самите! Ако Гърция беше диктатура и диктаторът и неговите слуги бяха разграбили страната, то бихме могли да оправдаем народа, чиято вина в такъв случай би била само, че не се е хвърлил под танковете и срещу автоматите, за да свали грабителя-диктатор. В случая обаче имаме една демократична държава, в която народът е гласувал многократно за тези, които са грабели, но са му давали и на него, т. е. гръцкият народ е съобщник във финансовата и икономическа политика, която е довела страната до сегашното положение.

В резултат на изборите политическото пространство се разби на още по-малки парчета и сега дори не може даже и правителство да се организира. Новите избори отново могат да не доведат до консолидация на народа зад някаква работна идея как да се излезе от кризата или може да се дойде до консолидация зад идея, която изобщо няма да доведе до нищо добро. По всичко личи, че у народа липсва политическата воля да реши вътрешните проблеми, довели до кризата, преди да поиска помощ от останалите страни от Еврозоната.

Какви са основните проблеми на Гърция?

1. Страната практически не произвежда почти нищо, ако изключим корабостроенето. Само 10 процента от износа на Гърция се пада на промишленото производство, а за Еврозоната този показател е 30 процента. В добавка Гърция внася над 40 процента от необходимата ѝ храна, почти всички лекарства, други промишлени стоки, петрол и газ.

2. Туризмът е основната индустрия в Гърция, в която е заета голяма част от населението. Резервациите вървят надолу, защото никой не знае какво ще стане утре, ако се премине на драхми, а резервациите са в евро. Изобщо приказките в средствата за масова информация за безредици и икономическа нестабилност в Гърция, заедно с незавидното икономическо положение в останалите страни на ЕС, не стимулират бъдещите летовници да правят резервации. Големите туристически агенции искат включване в договорите на специални "драхма-клаузи", които никой реално не знае как трябва да бъдат формулирани.

3. Друг стълб на гръцката икономика е банковото дело. Предполагам, че не е трудно дори на неспециалистите да се досетят каква е суматохата там. През последните 3 години гръцките банки са загубили около 250 милиарда евро, а само от изборите до днес от банките са изтеглени над 700 милиона евро! Това поставя на сериозно изпитание капитализацията на гръцките банки, което ще се отрази отрицателно и на кредита в България, където 30 процента от банковия капитал се контролира от гръцки банки.

4. Четвъртият стълб на гръцката икономика е ... бюрокрацията. С цел да намалят безработицата правителствата в Гърция са раздували щатовете до последно и на това се дължи и част от огромния държавен дълг. Сега тези хора се изхвърлят на улицата, при положение че средствата за компенсация при безработица са силно орязани.

5. Корабоплаването е индустрия, която в Гърция осигурява работни места за около 200 000 души. То осигурява голяма част от националния продукт на Гърция, но в същото време тази индустрия и големите магнати, които я владеят, са освободени от данъци по конституция!?! Не че тези гърци, които не са освободени от данъци ги плащат - миналата година не са събрани данъци в размер на около 8 милиарда евро, което е половината от бюджетния дефицит, а данъците върху доходите в Гърция набират около 7.3 процента от Общия национален продукт, докато за Европа тази цифра е11 процента!

Положението е повече от безизходно. Напускането на Еврозоната и преминаването към драхмата като принцип изглежда чисто решение, но това далеч не е така!

1. Около 85 процента от фирмите в Гърция имат до 10 души персонал и практически са пред фалит. Техните собственици нямат и най-малката представа какво трябва да направят в случай на преход към драхми и разбира се не знаят как да планират този преход.

2. Основните задължения на Гърция и гръцките фирми са в евро, т. е. преходът към нова валута няма автоматически да изчисти тези задължения, нито пък да ги намали.

3. Вносът на материали и готова продукция ще продължава да става с евро, т. е. фирмите ще се нуждаят от кредити, които няма да има откъде да вземат.

4. При прехода към драхми се очаква девалвация от 50 до 70 процента, а Националният продукт на Гърция се очаква да спадне с още поне 10 процента само в резултат на този преход.

Напоследък все повече и повече се говори за евробондове. Сигурно на всички е ясно какво е това, но за пълнота на изложението, аз ще си позволя да кажа с няколко думи какво е моето дилетантско разбиране по въпроса.

Еврото е особена, до известна степен изкуствена валута, поне в традиционния смисъл на това понятие. Всяка валута обикновено се генерира от една държава, т. е. можем да кажем, че зад валутата стои държавата със всичките си авоари и богатства. Зад еврото обаче не стои никоя конкретна държава, а стои група от държави, които при това използват еврото за финансиране на своите мероприятия без да имат правото да печатат евра, когато закъсат. Има и Европейска централна банка (ЕЦБ), която е независима от държавите на Еврозоната, но при това е и силно ограничена в способността си да генерира валутата. Основната задача на тази Централна банка е да се бори с инфлацията, а това само по себе си силно ограничава възможностите ѝ да печата пари. От друга страна всяка държава в Еврозоната планира и приема бюджета си независимо от останалите държави и от ЕЦБ, като използва издаването на държавни бондове номинирани в евро. Отделните държави могат да предлагат на пазара такива бондове, като по този начин си осигуряват заеми, за да функционират, когато няма достатъчни постъпления от данъци, или са необходими някакви големи инвестиции, които ще се изплатят в бъдеще. По този начин се е получил и огромният дълг на Гърция. Лихвите на подобни държавни бондове се определят от финансовия пазар въз основа на предполагаемата платежоспособност на държавата за периода на бондовете. Тъй като в момента Гърция, Италия, Испания, Португалия и Ирландия не изглеждат особено платежоспособни в близкото и дори в по-далечно бъдеще, то техните бондове се купуват срещу доста висок лихвен процент, с други думи достъпът на тези държави до валутни средства е доста скъп. В отличие от техните бондове пък бондовете на Германия, Холандия, Финландия и Люксембург се продават с изключително нисък лихвен процент. На практика последните изброени по-горе страни в известна степен са облагодетелствани от тежкото положение на страните от южната част на Еврозоната, тъй като се явяват единственият източник на надеждни инвестиции в днешната криза. В последните дни се стига дори до куриозното състояние, при което някои бондове на Германската национална банка имат на практика отрицателен лихвен процент, особено ако се отчита инфлацията.

И така, предложението за издаването на евробондове предполага право на ЕЦБ да издава бондове, гарантирани от всички страни на еврозоната, т. е. главно от Германия и останалите страни със стабилно финансово положение. Предполага се, че тези бондове ще бъдат с далеч по-нисък лихвен процент, поради което достъпът на Гърция и колежките й до валутни средства ще се облекчи. С други думи данъкоплатците от Германия и останалите финансово стабилни държави трябва да гарантират заемите на данъкоплатците от закъсалите държави. Всичко това вероятно би могло някак да се приеме от германските, холандски и др. данъкоплатци, ако те виждаха, че данъкоплатците в закъсалите страни от Еврозоната са готови на необходимите жертви, за да извадят страните си от калта. За съжаление подобна целеустременост и готовност за жертви, поне от гръцките данъкоплатци, засега не се наблюдава и съвършено естествено Меркел и другите ръководители не могат да приемат идеята за евробондовете поне в този момент.

Проблемът с дълговете на страни като Гърция крие особена опасност за световната банкова система, защото ако Гърция обяви фалит, т. е. откаже да покрива задълженията си по бондовете, на които им изтича срока и трябва да се изплатят, то банките, които са купували тези бондове, сами ще бъдат изправени пред фалит, което може да предизвика верижна реакция в цялата световна банкова система и най-вече в банковата система на Еврозоната. За да предотврати това, ЕЦБ използва създадения преди известно време "Стабилизационен фонд", който е близо един трильон евро. Със средствата от него тя изкупува такива бондове, като по този начин "генерира" евра подобно на това, както Американският ФЕД използваше TARP фондовете, за да стабилизира долара през последните няколко години.

В цялата тази финансова каша не можем да избегнем и безотговорната роля на банките в Америка и Европа, които в гонитбата за лесни печалби не подбираха, кого и как да финансират. Банковата система на Запада се нуждае от сериозна реорганизация, която като минимум трябва да включва: отделяне една от друга на инвестиционните банки, осигурителните компании и обикновенните банки; ограничаването на размера на банките, за да стане възможен техният фалит, без това да поставя под опасност от фалит банковата система като цяло; регулиране на използването на дериватните ценни книжа; забрана на използването на парите на вложителите за спекулации с ценни книжа.

Досегашните опити за стабилизация на закъсалите страни от Еврозоната са предимно в областта на икономиите, но това доведе до засилване на стагнацията в икономиките на тези държави, което пък от своя страна увеличава трудностите за населението, без да води до генериране на средства за излизане от кризата в бъдеще. Очевидно само с икономии нищо няма да се постигне и трябва да се приемат мерки за стимулиране на икономическата активност и до ръст на производството. Какво ще измислят ръководителите на ЕС ще трябва скоро да видим, защото положението е критично и може да се стигне до социални безредици, а това не е в интерес на никого!

Дилетант

Срещата на НАТО в Чикаго

23 Май 2012

Тези дни в Чикаго - САЩ се проведе поредната среща на НАТО. Като идея тя изглежда е посветена почти изцяло на войната в Афганистан, макар че човек никога не може да е сигурен какво точно се обсъжда на подобни срещи.

Както изглежда, на срещата е било оповестено например, че първият етап от Противоракетната защита на НАТО в Европа е влязъл в действие. Тук е момента да изразя щастието си, че България е вече напълно защитена от атака с балистични ракети! Тази новина ни оповести външният министър Николай Младенов, без да уточнява кой точно е заплашвал България с подобно нападение? Трябва да призная, че винаги съм се чудел, поне през последните 65 години, защо като че ли има изискване външните министри на България да не превишават по интелигентност най-умните видове папагали! Единственото ми обяснение е, че на един външен министър на България през последните 65 години (за преди това не знам) никога не е било необходимо да говори нищо повече от това да повтаря, каквото са му казали господарите!

Любопитен е освен това и захласа на българските средства за масова информация от факта, че президентът Обама е казал на нашия президент, вероятно когато го е срещнал в коридора, "You are doing great!" Изглежда нашите СМИ не знаят, че американците, когато се срещат, си казват в знак на любезност, че всичко е "great", независимо дали те са дълбоко потънали в л***а или не! Надявам се, че поне Плевнелиев, когото много уважавам, не си мисли, че България наистина "is doing great". Може би се справяме криво-ляво, но чак пък прекрасно!?!

Друг въпрос, който изглежда е бил обсъждан на срещата, е финансовият. По-точно желанието на САЩ да "поизтупа" джобовете на европейските си партньори! Работата е там, че докато САЩ харчат близо 7% от Националния си продукт за военни цели, то европейските им съюзници се задоволяват с по 3-4  процента, а някои от тях, например такива като България, не си правят труд да харчат даже и толкова. Последната "хуманитарна" мисия на НАТО в Либия показа нагледно, че без чичо Сам военната техника на партньорите от НАТО е далеч от икономическия им потенциал, да не кажем неадекватна. Говори се за контрол на НАТО над бъдещата ПРО, за получаване от НАТО на безпилотни средства за глобален контрол и т. н., Подозирам, че зад подобен езоповски език се крие искане на САЩ за увеличаване на финансовото участие на европейските партньори в технологичното преоборудване на Съюза с цел разтоварване на чичо Сам от непосилното икономическо бреме на световното военно господство.

И накрая да обсъдим и въпроса за войната в Афганистан.

Както вече писах в един от предишните блогове, Обама и Карзай подписаха договор, регламентиращ изтеглянето на войските на САЩ и НАТО от Афганистан. В този блог изчислих, че поддръжката на 352 000 афгански сили за сигурност: армия, полиция и специални части, ще струва минимум 4.3 милиарда долара на година. Оказа се, че съм я карал малко ефтино и сумата за такова количество сили за сигурност, според специалистите от Пентагона, е над 7 милиарда долара на година, но тъй като това изглежда се е видяло много даже на Пентагона, броят на силите за сигурност е намален на близо 250 000 души, при което сумата в крайна сметка е към 4.1 милиарда долара. От тях се очаква Афганистан да плати... 500 000 долара (това число видях на няколко места, но въпреки всичко мисля, че на всички места липсват 3 нули в края, тъй като половин милион долара е просто несериозно). От сумата 4.1 милиарда САЩ са готови да поемат 2.3 милиарда, а за останалите се търсят желаещи! Такива икономически гиганти като Великобритания, Франция, Италия и Австралия обещават от порядъка на 100 до 150 милиона всяка. Очевидно нашите арабски приятели от Персийския залив също ще се бръкнат по-дълбоко в джобовете и сумата ще бъде намерена. Обещава се и България да внесе своя скромен дял в защитата на Афганистан, макар че нашите ръководители срамежливо мълчат по този въпрос. Все още обаче не се говори конкретно колко ще струват така наречените съветници, които би трябвало да бъдат към 20-30 хиляди. По моите сметки в предишния блог и за тях ще са необходими към 4-5 милиарда долара, които за сега не се оповестява кой ще плати или по-точно кой ще плаща всяка година?

Сериозен проблем е и желанието на някои от по-съществените съюзници във войната в Афганистан да се оттеглят колкото се може по-скоро от блатото, в което тази война се превърна. Новият президент на Франция иска да изтегли всички войски още тази година, други пък искат да приключат участието си най-късно до средата на 2013 година и не е ясно кой ще остане през 2014 година, в края на която ще трябва да се изтеглят всички войски, т. е. тези, които не са преименувани на съветници и преподаватели.

Големи проблеми НАТО и САЩ имат и с Пакистан. След инцидента, при който бяха убити 24 пакистански войници, и отказа на САЩ да се извинят безусловно за този инцидент, Пакистан забрани прекарването на снабдителни конвои за войските в Афганистан. Слава Богу, че Русия е готова да осигури и осигурява достъп за снабдяване на силите в Афганистан, защото иначе НАТО трябваше да си пробива път през Пакистан с бой! Очакваше се в Чикаго да се обяви, че всички проблеми с Пакистан са уредени, но явно хората не са сколасали и Обама дори не е водил разговори с президента на Пакистан, който също присъства на срещата, а само е разменил няколко любезни думи с него. Считаше се, че не е уговорена само таксата, която НАТО ще плаща за всеки камион, минаващ през Пакистан. Твърди се, че пакистанците искат да повишат тази такса от 250 долара на 5000 долара, но или НАТО не е съгласно да плаща толкова много, или има и други нерешени проблеми.

В края искам да отбележа, че никой не бива да си мисли, че САЩ има намерение да напусне Афганистан! Просто се прави опит да се намали цената на стратегическия обръч, който се изгражда около Китай, а до известна степен и около Русия. За съжаление на стратезите от Пентагона обаче след няколко години ще трябва да се търсят други пътища за осигуряване на този обръч, защото талибаните няма да мирясат, докато не изгонят всички "неверници" от земята си! В Афганистан има поговорка, че "Афганецът може да бъде нает, но не и да бъде купен!" Наемът за поддържането на 20-30 милиона афганци е доста висок и никой не знае докъде ще се повишава, а САЩ трудно може да си позволи прекалено висок наем, ако изобщо е възможно да се стигне до някакво съглашение по този въпрос с фанатично религиозните талибани.

Дилетант

Емиграция: 1. Заминаването

Времето на 15 Август 1985 година се случи хубаво: слънчево и топло, но не горещо.

Ние станахме рано сутринта и започнахме да товарим колата и караваната. Мислех, че ще свършим бързо, но както винаги товаренето отне повече време, отколкото очаквах.

Най-накрая, към десет и половина, приключихме. Изключихме всички електрически прибори, заключихме и затворихме врати и прозорци, както се полага преди дълго отсъствие, и се качихме в колата.

Отправихме се към близката хлебарница и тук Юлия изведнъж се затюхка, че е забравила шунката в хладилника. Аз казах, че няма проблем - ще се върнем да я вземем, след като купим хляб, но Юлия се ужаси от моята несъобразителност!? и лекомислие! Как ще се върнем, когато това е толкова лош знак! Аз помислих малко и съвсем спокойно заявих, че ние просто трябва да предефинираме нашите действия до момента не като начало на пътуването, а като "генерална репетиция" на заминаването, т. е. ние по начало сме имали намерение след закупуването на хляба да се върнем, за да се осигурим, че всичко е затворено и изключено както трябва!

Юлия промърмори, че това е един от тъпите ми способи за решаване на проблеми свързани с женската ѝ суеверност, но нямаше какво друго да се направи и тя прие концепцията за "генералната репетиция", още повече, че 2 килограма шунка щяха така да вмиришат изключения хладилник и вероятно целия апартамент, че здравият разсъдък изискваше да се върнем, или по-точно, в случая, да отидем до точката на официалното заминаване, за да заминем както му се полага!

Върнахме се, прибрахме шунката и отново огледахме и заключихме апартамента. Преди да тръгнем обаче ни спипа една любопитна съседка, на която трябваше да отговаряме надълго и подробно накъде сме тръгнали и защо сме тръгнали! Не знам по каква причина Юлия реши да излъже, че отиваме на море!

По пътя спряхме пред пощата на Младост 2, защото трябваше да се плати телефона. Като казахме на служителката (някаква далечна роднина на Юлия от Годеч), че сме тръгнали за Швейцария да се лекувам, тя ни пожела добър път и ни осветли, че днес било Голяма Богородица и това било на добро. Нито Юлия, нито аз имахме представа какво точно означава Голяма Богородица, но този факт успокои Юлия и премахна спомена и за неудачното връщане заради забравената шунка.

До Калотино всичко беше перфектно, точно както го беше предрекла пощаджийката от Годеч. Дори през митницата минахме без особени проблеми, макар че вътрешно бяхме притеснени да не открият митничарите скритите под хладилника дипломи. Изглежда Голямата Богородица си казваше думата и тя беше в наша полза.

Най-накрая граничните пунктове, първо българския, а след това и сръбския, останаха зад нас. Аз се обърнах към Тери, който седеше на задната седалка, и със свито гърло му казах:

- Тери, обърни се назад и погледни тази земя, защото може никога вече да не я видиш!

Той помълча секунда-две и след това ме попита:

- Бягаме ли?

Веднага след това, той се разрева и започна да ме упреква първо, че не сме му казали да си вземе кучето Нокси, а след това, че не сме взели баба му! Юлия също ронеше сълзи, но упреците във връзка с бабата разведриха обстановката и даже ни разсмяха. Обещахме, че следващия път, като бягаме, ще вземем и кучето, и бабата, и това като че ли успокои обстановката.

След около час пътуване, след Ниш, видяхме арката на автомагистралата за Белград. Опасявайки се, че ще трябва да плащаме от скъпоценната валута за магистралата, аз внезапно бях осенен от идеята да минем през Косово, на път за Дубровник, а след това да тръгнем на север по адриатическото крайбрежие към Сплит, Риека и Триест. Много-много не се замислих над това, че вероятно ще похарчим много повече пари за бензин по този път, отколкото ако минем по магистралата и си платим за това. Мисълта, че никога може да не се върнем по тези земи ме тревожеше дълбоко. Въпросът не беше само в това, дали няма да ни разрешат, а в това дали изобщо ще имаме някога пари за такова пътуване!

Спряхме край пътя и попитахме един сърбин откъде да минем за Дубровник? Той каза, че може да минем през Косово, но той не ни съветва да правим това! Не се съсредоточих върху доста очевидния намек за някакви потенциални проблеми през Косово, а настоях да ни каже къде е отклонението за там. Той ни обясни и ние без проблеми, скоро се оказахме на пътя за Прищина.

Пътят беше с две платна - по-едно във всяка посока - и се виеше на големи завои или плавно се издигаше и спускаше по хълмовете. Понякога имахме чувството, че сме в кораб и се носим по вълните.

Слънцето вече докосваше планините в далечината, но дърветата покрай пътя ни предпазваха от заслепяващата му светлина. Скоро стана време да мислим за спане. Пътят беше все пак доста тесен и на Юлия щеше да й е трудно да кара срещу насрещните светлини, а освен това като се стъмни е по-трудно да се избере добро място за спиране.

Най-после, в покрайнините на едно село, видяхме стар геран, разположен почти в средата на поляна с доста шугава трева. Паркирахме така, че колата и караваната да не се виждат нито от пътя, нито от селото. Вечерта беше тиха и само отвреме-навреме прошумяваше някоя кола или камион по шосето. Както му е реда, аз стабилизирах караваната на кокилите, а Юлия приготви макарони с шунка и чай. Тери пък се разходи наоколо и ни осведоми, че не се забелязва жива душа в селото. Беше ни тъжно и мъчно. Думите ми, че може никога да не видим тези земи и по-точно България, висяха като безмерна и безкрайна тежест в тихата и пуста нощ. Кой знае защо не се чуваха даже и щурците, които обикновено озвучават с многогласният си хор кърската тишина.

Сутринта се събудихме доста рано. Юлия погледна през прозорчето и ахна. На около 3-4 метра от караваната, между нас и герана, се бяха подредили в полукръг около 6-7 момчета, различни по височина и - както изглеждаше - по възраст. Те ни наблюдаваха с мрачни физиономии. Аз отворих вратата на караваната и им махнах приятелски. Те не помръднаха нито с една част от телата си, а физиономиите им запазиха каменните си изражения. Направих се, че не забелязвам явната враждебност и започнах да се обувам седнал на стъпалото на караваната. В това време безпокойството на Юлия нарастваше и тя категорично отказа да приготвя закуска, а нареди веднага да тръгваме. Моментално се почувствах ужасно гладен, но пледирането ми в полза на това, че момчетата изглеждат всъщност много симпатични и доброжелателни, не получи положителен отзвук. Набързо се облякохме, обухме и потеглихме.

Така премина първата ни нощ след заминаването. Хубаво беше, че нямахме проблеми на границата, но светът изглеждаше не особено благоразположен към нас! Впрочем, след много години, когато беше войната между НАТО и Сърбия за Косово, разбрах, че още по онова време (1985 година) в Косово е имало безредици и положението е било доста напрегнато. Това обясняваше и липсата на ентусиазъм у сърбина, който ни показа къде да се отклоним по пътя за Косово и Дубровник. Може би на това се дължеше и недоброжелателността на момчетата при герана, а може би просто Косоварите са си такива - кой знае!

Разказвач

Демонизацията на В. В. Путин

11 май 2012

Преди няколко години ми попадна mp3-запис на една серия ежеседмични исторически предавания на радио "Ехо от Москва". Това предаване се води от Басовская и главния редактор на радиото Алексей Венедиктов. То много ми хареса и аз помолих бивши колеги, живеещи в Русия, да ми изпратят линк към предаванията на радиостанцията в Интернет. Оттогава доста редовно слушам различни предавания на "Ехо от Москва" и трябва да кажа, че много от тях са интересни и на високо професионално ниво. Направи ми обаче и впечатление постоянната демонизация на Путин в политическите предавания на Ехо, които често резонират с демонизацията на Путин и режима в Русия от американските "средства за масова информация" (СМИ).

Интересни в този аспект са две неща: обвиненията срещу Путин в де-демократизация на политическия живот в Русия и в създаването на режим на "крадци и измамници". И двата гряха се приписват едва ли не персонално на Путин и във връзка с това аз бих желал да регистрирам на първо време някои исторически бележки, а след това и моето лично отношение към режима на Путин.

Исторически погледнато, демократизацията в Русия започна по време на управлението на Горбачов, още преди края на съществуването на СССР. Де-демократизацията на Русия пък започна по времето на Йелцин, който:

• през 1993 година разгони със сила демократично избрания парламент; 
• предложи и прокара супер-президентска форма на властта; 
• приватизира голяма част от националните богатства и индустрията на Русия, като ги разпредели между свързани с него бивши партийни и комсомолски функционери; 
• предаде националните медии в ръцете на тази възникваща финансова и промишлена олигархия; 
• започна война срещу Чечня и фалшифицира президентските избори през 1996 година, на които беше преизбран за президент. 

(На 20 февруари 2012 Медведев призна, че преизбирането на Йелцин през 1996 година е било фалшифицирано и че изборите тогава са били спечелени от Генадий Зюганов.)

Много от противниците на Путин днес идеализират 90-те години и управлението на Йелцин, но именно тогава започна заграбването на националното богатство от олигарсите, които и до ден днешен са на върха на икономическата стълба в Русия. Този период се характеризира с невероятно беззаконие, когато "борчески групировки" (да използваме терминология, близка до българския читател) организират собствени "охранителни армии", за да пазят и увеличават богатствата, заграбени от техните босове! Убийствата и по-сериозните атентати са нещо обикновено по онова време. Товарните влакови композиции и камиони пътуват с частна въоръжена охрана. Изнудването и заграбването на имоти е нещо нормално, срещу което няма никакъв лек освен въоръжена контрасила.

Някои области в Сибир започват открито да говорят за отделяне от Русия, да не говорим за етническите области и автономни републики. В много области царуват и дерибействат борчески групировки, които купуват и продават изборни и административни длъжности изключително в собствен интерес. Ислямистките и националистически сили в Чечня и другите републики в Северен Кавказ издигат идеята за Северокавказки халифат и Басаев дори организира нашествие в Дагестан с цел износ на ислямска революция, което и доведе до втората война в Чечня. И накрая да не забравяме финансовия банкрут на Русия през 1997 година.

Именно в тази обстановка Путин дойде на власт, както изглежда след период на продължително търсене от страна на Йелцин и компания на "подходящ" човек, който да продължи започнатото дело по разграбване на страната и преди всичко да гарантира на олигарсите и семейството на Йелцин вече награбените блага! Не случайно Березовски си приписва заслугите за идването на Путин на власт, макар че Путин за него и останалите олигарси е един очевидно неудачен избор!

Идвайки на власт, Путин направи всичко това, което един държавник с патриотична мисия би направил. Той си осигури политическа база, първоначално чрез партийни коалиции, а по-късно и чрез създаване на (да си признаем) малко изкуствена политическа партия, наречена "Единна Русия". След осигуряване на конституционно мнозинство в парламента Путин въведе промени в Конституцията, отмени изборността на губернаторите на субектите на федерацията, установи силен контрол върху това кой ще заседава във Сената и т. н.

От особено значение са и мерките за финансова стабилизация на Федерацията. Заплатите започнаха да се изплащат. Материалното благосъстояние на народа се увеличи значително. Данъците започнаха да се събират. До голяма степен бяха прекратени центробежните тенденции във Федерацията. Проведе се реформа във въоръжените сили. Установи се федерален контрол върху най-важните природни ресурси. Държавата установи до известна степен контрол над олигарсите. Един от тях, който отказа да признае властта на държавата - Михаил Ходорковски - най-безцеремонно беше вкаран в затвора, а петролната компания, която той водеше преговори да продаде на Шеврон или Ексон без съгласие на правителството, чрез финансови и юридически машинации, подобни на тези, с които тя беше създадена и приватизирана през 90-те години, на практика беше национализирана.

За всички тези мерки и действия критиците на Путин го обвиняват в нарушение на законите и цареподобно, автократично управление. Сравняват го със Садам Хюсеин и Сталин и несправедливо го обвиняват, че е започнал де-демократизацията на Русия! Иронията е, че ако Путин беше Хюсеин или Сталин, то неговите критици в Русия или щяха да си мълчат, или щяха да имат адреси не в Москва, а някъде далече далече на изток, а за "Ехо от Москва" нямаше и да сме чували.

Всичко това бе достигнато с помощта на ограничаване на партийната конкуренция и на редица демократични свободи. Като резултат от това на Путин и режима му се приписват, правилно или неправилно, и редица недъзи на обществото, които в интерес на истината съществуват в Русия от столетия, такива като: бюрократично беззаконие, корупция на местната и централната власт, липса на независимо и справедливо съдопроизводство и т. н. Човек може да си помисли, че това са недъзи, възникнали през последните 10-12 години в резултат на липсата на демокрация и свободи и за които Путин носи едва ли не персонална отговорност!?!

За илюстрация на недостатъците на режима, имащи особено отрицателен ефект сред общественото мнение на Запад, можем да посочим редицата неразкрити убийства на журналисти и критици на режима, преди всичко на такива, които се занимават с разследване на тъмните дела на днешните олигарси и свързаните с тях бюрократи. Според Американския комитет за защита на журналистите, от 1992 година до днес в Русия са убити 77 журналисти, като от тях 41 са убити през 8-те години от управлението на Йелцин и 36 през 12-те години от управлението на Путин. Особено място сред обвиненията срещу Путин заемат убийствата на Ана Политковская и бившия агент на КГБ и критик на режима Александър Литвиненко в Лондон през 2006 година.

Досега няма никакви доказателства за каквото и да е участие на Путин в тези убийства, нещо повече, никаква логика не обяснява негов интерес в тези убийства. Според колегите на Политковская от "Новая газета", в нейното убийство най-вероятно са замесени елементи от криминалния свят на Чечня или дори на ръководни личности от Чечня, в разследването на чиито престъпления и нарушения на човешките права тя е била замесена.

Разследването на убийството на Литвиненко пък е затънало в междудържавни спорове между Русия и Великобритания, свързани с искането за екстрадиране от Русия на хората, подозирани в убийството, искане, противоречащо на Руската конституция. При това Скотланд ярд все още дори не е представил официални доклад от аутопсията на Литвиненко, а Великобритания отказва да разкрие конкретните обвинения срещу заподозряните лица и да проведе съвместно с Руските органи на прокуратурата необходимите разпити на тези лица на територията на Русия.

Критиката на различните СМИ към режима на Путин в редица аспекти е обоснована макар и често лишена от историческия и социален контекст на съвременната реалност в Русия. Нещо повече, събитията през последните месеци, свързани с парламентарните и президентски избори, демонстрираха и определена подкрепа в някои слоеве на обществото на критиките срещу липсата на прозрачност и редицата случаи на избирателни мушики на управляващите. Режимът се оказа склонен към "отпускане на юздите", т. е. възстановяване на изборността на губернаторите, значително облекчаване на режима за регистриране на нови партии и независими президентски кандидати. Това показва, че Путин смята, че причините, поради които преди години бяха приети ограниченията, вече не съществуват или не представляват опасност за целостта на държавата и за обществения ред. Путин очевидно има подкрепата на широки маси от населението, но съществува реална опасност той да "престои" на власт повече отколкото е разумно и с това да очерни образа си в историята, нещо което би било неразумно и ненужно!

За съжаление освен критиката на Путин от СМИ вътре в Русия, съществува и проблемът с безогледната анти-путинска пропаганда във Вашингтон. Тази пропаганда е само един от безбройните примери на журналистически малпрактис, така характерен за САЩ през последните години. Бедата е, че тази пропаганда има място в момент, когато сътрудничеството с Русия е от особено значение за САЩ и глобалните им усилия за борба с тероризма. След гафовете с Пакистан и очевидната подкрепа от някои слоеве в Пакистан на талибаните, Русия се оказва от огромно стратегическо значение за политиката на САЩ. Безогледната и необоснована с факти пропаганда срещу Путин и по импликация срещу Русия започва да дава своите плодове, например в отказа на Путин да присъства на предстоящата среща на осемте, в обструкциите на Русия срещу бъдещата ПРО, в плановете за усилена и ускорена техническа модернизация на руската армия и военно-промишлен комплекс.

Заявлението на Мит Ромни напоследък, че Русия е най-главния геополитически противник на САЩ е повече от безотговорно. То е в крак с традиционните анти-руски настроения на Конгреса и е в пълен дисонанс с помощта, която Русия оказва на САЩ и НАТО в Афганистан. За тази помощ Путин е считан от националистическата част от военно-промишления комплекс в Русия за "омиротворител" и помощник на Запада в една война, особено като се има предвид, че Западът направи всичко възможно навремето Русия да загуби в Афганистан, създавайки на практика силите, срещу които сега се бори "геройски".

Заслепени от имперските си амбиции военно-промишленият комплекс и нео-либералният естаблишмент в САЩ търсят конфронтация със всяка държава, която се опитва да отстоява достойнството и свободата си на действие, без да се съобразяват с истинските нужди на американския народ.

Дилетант

Русия и противоракетната отбрана на НАТО

5 май 2012

На трети май случайно попаднах на интервю на "Ехото на Москва" със заместник генералния секретар на НАТО Александър Вършдо. Интервюто беше посветено на конференцията, която се провежда в Москва във връзка с плановете за Противоракетна отбрана (ПРО), и на предстоящата среща на НАТО в Чикаго, в която - доколкото знам - трябва да участва под някаква форма и Русия. Естествено в това интервю Вършдо настояваше, че ПРО, която се планира в Европа, в никакъв случай не застрашава Русия. От друга страна обаче, както президентът на Русия, така и началникът на Генералния щаб на руската армия изглежда изобщо не са съгласни с подобни твърдения. Тъй като отдавна се интересувам от въпроса за ПРО, реших да посветя този блог на него.

Първо малко история и изясняване на въпроса какво е положението с различните ПРО по света.

Забележка. По-нататък в блога, когато се говори за кинетичен снаряд, се има предвид насочване на ракета без взрив в бойната глава с цел да удари противниковата ракета и да я разруши с кинетичната енергия, която притежават двата обекта.

Първият успешен опит за унищожаване на ракета с "кинетичен снаряд" е извършен някъде в началото на 60-те години от СССР. Противоракетата, която е била използвана тогава, е била с ниска надежност и по тази причина е била изоставена.

По-късно СССР разработва нова противоракетна система, която съществува от 1971 година до ден днешен и е предназначена да охранява Москва. В настоящия момент тази ПРО се състои от 68 ракети от два типа: Горгона и Газела. И двете ракети са въоръжени с ядрени бойни глави! Горгона-ракетите са предназначени да атакуват противниковите ракети над атмосферата, а Газела-ракетите, които са по-бързи, но с по-малък радиус на действие, са предназначени да атакуват ракетите, които не са унищожени от горгоните. Идеята за използването на ракети с ядрени бойни глави за охрана на голямо населено място като Москва може да изглежда странна, но дизайнерите на системата вероятно са си направили някакви сметки, които ние не знаем.

Подобна концепция за ПРО използват и САЩ в тяхната ПРО, наречена "Safeguard", която е била активирана през 1975 година в Северна Дакота с цел да охранява ракетни установки и управлението на американските стратегически сили. Идеята очевидно е била да осигурят възможност за САЩ да нанесе унищожителен обратен удар в случай на ядрена атака от страна на СССР.

През 1972 година се сключва договорът между СССР и САЩ за ограничаване на ПРО за борба с междуконтинентални балистични ракети (МБР). Според този договор СССР и САЩ имат право по на една локална система ПРО за МБР. Както се вижда от описаното по-горе, СССР избират да защищават Москва, а САЩ - да защищават възможността си за ответен удар при евентуално нападение. Основната причина за постигане на споразумението за ограничаване на ПРО за МБР е разработката на ракетите с касетъчни заряди, т.е. когато една ракета носи няколко бойни глави (включително и фалшиви), при което се оказва, че за всяка бойна глава ще е необходима отделна противоракета. С други думи защитата става толкова скъпа, че е по-лесно да се правят нападателни ракети с много глави, отколкото множество единични противоракети.

По времето на Рейгън бащата на американската водородна бомба, Едуард Телър, успява да убеди президента да се започне работа по така наречената система "брилянтни камъчета". Това е някакъв проект от типа на фантастиката от "Междузвездни войни". Някои твърдят, че Горбачов и съветското ръководство са били толкова изплашени от реалността за създаване на тази система, че по тази причина Горбачов е предлагал на Рейгън да се ликвидират всички ядрени оръжия. Други пък смятат, че съветските учени са считали цялата тази идея за фантастика и "брилянтните камъчета" изобщо не са играли роля в стратегическите разчети на Съветското ръководство. Сега разбира се е очевидно, че цялата тази работа е била фантазия на Телър, който, бидейки отявлен антикомунист, е искал по никакъв начин да не се развива "затоплянето" в отношенията между САЩ и СССР.

Освен това трябва да отбележим, че през 1976 година, САЩ изоставят тяхната ПРО и в момента Москва е единственият район в света защитен с ПРО за МБР, ако това наистина може да се счита за ефективна система.

През президентството на Джордж Буш II, САЩ излязоха от Договора за ограничаване на ПРО с цел да започнат работа по инсталиране на нова ПРО, базирана на противоракети с "кинетичен снаряд". Отначало експериментите с противоракетите бяха като правило безуспешни, дори като се има предвид, че се обстрелваха ракети, чиято траектория беше предварително известна и дори съдържаха радиомаяк, идентифициращ местоположението на МБР във всеки момент на полета й. С течение на времето обаче, противоракетите започнаха да улучват целта си и сега, доколкото ми е известно, САЩ имат около 30 такива ракети разположени на бази в Аляска и Калифорния.

Първоначално президентът Буш обяви, че освен ракетите в Аляска и Калифорния, в Европа ще бъдат разположени части от глобалната ПРО за МБР. В Полша се предвиждаха да бъдат разположени противоракетни установки, а в Чехия - голям радар за следене на ракети. Тази идея се оказа силно непопулярна в Полша, а и в Чехия народът не ѝ се зарадва особено много. Когато на власт дойде новият президент Обама, концепцията беше променена. Най-вероятно причината за това не бяха протестите на поляците и чехите, а влизането на въоръжение на новия комплекс ПРО SM3. Новата концепция се състои от четири основни елемента. Те са:

1. Радар за следене на ракети в Турция.
2. Крайцери от клас Aegis, въоръжени със система ПРО, която трябва да атакува ракети в началния етап на полета им.
3. Ракети SM3 в Румъния и Полша, които трябва да атакуват ракети със среден радиус на действие по време на полета им.
4. Ракетите в Аляска и Калифорния, предназначени за атакуване на МБР в средния или краен етап на техния полет.

А сега да видим в какво се състоят противоречията между САЩ и НАТО от една страна и Русия от друга по въпроса за разработката на описаната по-горе ПРО за МБР?

Както е известно, основната ПРО за МБР по време на Студената война, че и досега, се базира не на технически средства, а на чисто психологически елемент, наречен "Осигуреност на взаимно унищожение" (ОВУ)! Идеята е, че ако една страна (САЩ или Русия) се опита да нападне другата с МБР, то нападнатата страна има възможност да отговори с унищожителен удар по агресора. В тази насока работеше и Договора за ограничаване на ПРО за МБР, от който САЩ излезе по времето на Буш. Естествено е, че ако една от двете основни страни, притежаващи ракетноядрено оръжие, си осигури ПРО, която да я защити от ракетно нападение от другата страна, то описаният по-горе психологически елемент престава да функционира! Не случайно, ако не се лъжа, Хенри Кисинджер е заявил навремето, че: "Пълна сигурност за един означава пълна несигурност за всички останали!"

Русия твърди, че разработваната глобална система за ПРО за МБР е насочена реално срещу нейния ракетноядрен потенциал и по този начин ликвидира баланса между Запада и Русия в областта на стратегическите въоръжения.

САЩ и НАТО пък твърдят от своя страна, че предлаганата ПРО за МБР е насочена срещу страни като ... Иран и Северна Корея!?!

Наличието на две удивителни и една въпросителна в края на горното изречение,
показва, че на мен лично ми се струва, че поне за момента, а вероятно и за в бъдеще, Иран едва ли може да се счита за държава, която може да достигне ниво да нанесе съкрушителен ракетноядрен удар по която и да е от западните страни, които притежават ядрено оръжие, а да не говорим за подобен удар срещу САЩ, без да се подложи на опасността да бъде буквално изтрита от лицето на земята! Някои политици на Запад и в САЩ дефинират управляващите теократи в Иран като хора склонни към религиозно самоубийство. Подобни твърдения са смешни и са предназначени повече за малообразованите религиозни фанатици, които са убедени, че Второто пришествие ще бъде в рамките на техния живот, и от които се състои голяма част от базата на Републиканската партия в САЩ! Освен това Иран все още е далеч от притежанието на модерни и надежни ракети със среден радиус на действие, да не говорим за ракети с далечен радиус на действие.

Ръководството на Северна Корея действително създава впечатление на неуравновесени фанатици, но ПРО в Европа, ако може да действа срещу МБР, изстреляни от Северна Корея, очевидно ще бъде далеч по-ефективна срещу МБР, изстреляни от Русия. Освен това Северна Корея е далеч от надеждни МБР, с които би могла да атакува когото и да е.

В интерес на истината трябва да се признае, че за момента частта на ПРО за МБР на НАТО и САЩ в Европа действително не застрашава ракетния потенциал на Русия, но системата в момента е само в първия етап на развитието си. В следващите етапи се очакват по големи ракети в Румъния и Полша, а вероятно и в други страни на НАТО, което реално може да заплаши ракетния потенциал на Русия, като минимум за ракетите базирани в Европейската част на страната. При това САЩ и НАТО отказват да дадат каквито и да са официални и юридически гаранции на Русия, че разработваната ПРО за МБР никога няма да бъде насочена срещу Русия. Предлогът за отказа им е, че подобни гаранции трябва да бъдат гласувани от парламентите на страните на НАТО и от Конгреса на САЩ, което е невъзможно да стане. Аз не знам как стои въпроса с парламентите на европейските членки на НАТО, но американският Конгрес е толкова антируски, че в никакъв случай няма да гласува специални гаранции за Русия.

С други думи проблемът е нерешим и много конфликтен. Русия няма особени причини да вярва на устни обещания на НАТО, тъй като НАТО не сдържа обещанията си, дадени при закриването на Варшавския договор, че няма да интегрира страни от Източна Европа. Освен това НАТО отказва да се създаде интегрирана ПРО за МБР заедно с Руските противоракетни системи, а предлага обмен на данни между ПРО на НАТО и ПРО на Русия, което, напълно естествено, не удовлетворява Русия, тъй като подобна връзка по данни вероятно може да бъде прекъсната във всеки момент, ако НАТО реши да отиде на конфронтация с Русия.

Не бива да се изключва и възможността Русия да се опитва да се спазари със Запада за по-изгодни и гарантирани условия на сътрудничество, защото тя е между "чука и наковалнята". От една страна е САЩ и западните съюзници, а от друга страна е Китай. Русия с относително малко население за територията, която има, и богатствата, които са на тази територия, е застрашена и от двете страни при бъдещи конфликти за ресурси. За нея единствената гаранция за териториалната ѝ цялост е стратегическото ѝ ракетноядрено оръжие и тя очевидно ще направи всичко възможно да получи всяко възможно късче сигурност.

Другият голям играч в световната политика и борба за световен контрол е Китай. За него дислокацията на елементи на ПРО за МБР в Европа е без особено значение, но САЩ предвиждат интеграция на глобалната ПРО със изграждащите се локални системи в Япония и Южна Корея. Другият елемент ще бъдат крайцери Aegis, разположени в Тихия океан и т. н. Всичко това, заедно с официално обявената от САЩ доктрина за абсолютно господство във всички военно-стратегически области, говори за стремежа на Запада и най-вече на САЩ да си осигурят пълно стратегическо господство за близкото и по-далечно бъдеще.

В тази борба за световен контрол малките страни като България, Румъния, Чехия и дори сравнително голямата Полша се опитват да взимат някакво участие, забравяйки поговорката: "Когато атовете се ритат - магаретата патят!" Предоставяйки териториите си за плацдарм за дислокация на елементи от глобалната ПРО на САЩ, без да имат какъвто и да е контрол върху използването на системата. По този начин те неизбежно попадат в прицела на контраудар, да не говорим за превантивен удар на Русия в случай на конфликт между някой от атовете в тази игра!

Дилетант

* * *

По-долу следва нещо като малък апендикс с данни за съществуващи и разработващи се локални и регионални ПРО по света:

САЩ и Израел:

• Система "Патриот" на американската армия за защита на локалния театър на военните действия;
• Системата Aegis на американската флота в локален мащаб;
• Израелската система "Стрела";
• Израелската система "Железен купол", която се оказва доста ефективна дори в прихващане на ракетни снаряди тип Град, изстрелвани от ивицата Газа.

Те обаче не са в състояние да прехващат балистични ракети, дори когато те са им в радиуса на действие.

Руснаците имат няколко противоракетни системи с възможности за прехващане на ракети:

• S-300P (SА-10).
• S-300V (SA-12);
• S-300PMU-1 и 2 (SA-20);
• S-400 (SA-21);
• S-500 (в момента в разработка и тестване), които трябва да са в състояние да прихващат МБР.

Китай е започнал разработката на антибалистична система още през 60-те години, но тя е била прекратена в края на 70-те години от Дън Сяо Пин, вероятно в резултат на подписването на Договора за забрана на противоракетните системи за защита, сключен между САЩ и СССР през 1972 година.

През март 2006 г. Китай е тествал противоракетна система, сравнима със системата "Патриот" на американската армия. Понастоящем Китай произвежда по лиценз противоракетни системи, базирани на S-300-1 и S-300-2. Освен това Китай произвежда и HQ-9, притежаваща антибалистични възможности в крайния етап на балистичните ракети. Китай разполага и с редица други ракети от типа HQ, за които се счита, че притежават възможности за унищожаване на Балистични ракети в трайния етап на полета им.

Китай е втората държава, освен САЩ, която разработва и демонстрира "кинетичен снаряд" за унищожаване на балистични ракети в средния етап на траекторията им (SC-19). Китай също така демонстрира и възможности за унищожаване на спътници в орбита и се предполага, че редица от разработките от серията KT притежават както противоспътникови, така и противоракетни възможности.

Япония също разработва, съвместно със САЩ, противоракетни системи, базирани на типа на американските SM-3.

Индия също разработва антибалистични възможности. Тя има няколко успешни тестове през 2006 и 2007 година, а през 2010 година се счита, че ще активира противоракетни защити, базирани на ракети собствена разработка.

През 2011 година Индия е започнала разработката на мрежа за антибалистична ракетна защита, която би трябвало да е в състояние да унищожава ракети в радиус от 5000 километра!

Договорът между САЩ и Афганистан

2 май 2012

На 30 Април 2012 година, секретариатът на президента на САЩ Барак Обама е публикувал разписанието на президента за вторник, 1 май. То е включвало съвещания със съветници, с вицепрезидента и с други сътрудници от екипа на Обама. Междувременно обаче, вечерта на 30 април, президентът тайно напуска Белия дом с шепа съветници и незабелязано се добира до базата на ВВС Андрюс, качва се на президентския самолет, заедно с шепа журналисти, и самолетът излита със загасени светлини и спуснати щори на прозорците за... Афганистан, за да подпише президентът новия договор за сътрудничество с правителството на тази страна. На журналистите, поканени да придружат президента, е било забранено да комуникират и контактуват с когото и да било, докато не им се разреши изрично да кажат къде са и с кого са!

Звучи като криминален роман, но това е начинът, по който президентите на САЩ през последните години пътуват до театрите на "успешните" войни, които САЩ води в Азия. Защо, ще попитате, като войните са толкова успешни, президентите трябва да се крият от собствените си сътрудници и от народа? Ами защото дали ще броим в днешно време една война за успешна или не, зависи от параметрите, които си изберем. Работата е там, че днешните войни не са като едно време, когато армиите се срещат на бойното поле и след ден-два едната армия е разбита, а другата е победител. Днес когато едната армия е разбита, ако тя изобщо иска да се бие, то тя се стопява в околността и се превръща в нелегално движение, което атакува армията победителка навсякъде, където може и когато реши. Така стана в Ирак, където съпротивата срещу окупацията кръстихме Ал Кайда, а тя нарича себе си по най-различни начини, и в Афганистан, където тя си се нарича талибани, такани и т. н. Ние пък си избрахме подходящи параметри, по които отчитаме, че всичко е наред, че сме победили и толкоз!

Впрочем трябва да признаем, че мерките за сигурност наистина са били нужни, защото само час-два след като Обама е напуснал Баграм, в Кабул, пред така наречената зелена зона, където живеят западните съветници и други сътрудници на сегашното Афганистанско правителство, е избухнала голяма бомба, очевидно поставена от отдавна "берещите душа" талибани и други душмани.

А сега да поговорим малко за договора. Той се подготвяше от дълго време, но един от основните проблеми бяха нощните набези на американските и натовски специални части срещу села и други обекти, в които се предполага наличието на врагове на демокрацията, Запада и правителството. (Тук изобщо нямам предвид случаи като индивидуалния набег на американския войник, който преди известно време уби 17 мирни души в две афгански села, ей-така, както си спяха хората.) При тези набези прекалено често загиват мирни жители, макар че според командването на НАТО това рядко е истина и обикновено всички или почти всички загинали са врагове! Та правителството на Карзай искаше Афганските сили за сигурност да бъдат информирани предварително за такива набези, а нашите му обясняваха, че това е невъзможно, защото на афганските сили за сигурност изобщо не може да се разчита, че няма да предупреждават талибаните. Разбира се нашите по този въпрос са си прави, особено като се има предвид, че в последно време около 20 процента от загубите на Американските и натовските войски са от членове на Афганските сили за сигурност, които придобиха лошия навик да застрелват съюзниците си при удобни и неудобни случаи.

В края на краищата, двете страни достигнаха до някакво споразумение по въпроса (припомнете си разсъжденията ми по-горе за параметрите), според което Афганските части за сигурност вече имат пълен контрол над нощните набези и по този начин беше преодоляно и последното препятствие за подписване на договора или поне така ни се казва!

Какви са точно параметрите на договора не е ясно, но поне знаем, че е подписан, и след 2014 година в Афганистан няма да има войски на НАТО и САЩ, защото ние ще ги прекръстим на съветници и преподаватели, които ще обучават афганските сили за сигурност как да се борят с талибаните. Тези съветници изглежда ще наброяват към 20 000 души. Няма да ви питам кой мислите, че ще плаща за тях и за 352-хилядите афгански сили за сигурност. Това е повече от ясно, но ако направим една малка сметка, в която да приемем, че една афганска сила за сигурност струва примерно 1000 долара на месец (ядене, облекло, оръжие, боеприпаси, заплата и т. н.), което според мен едва ли ще е достатъчно, то излиза, че само за афганците ще са нужни 4 224 000 000 долара годишно. Съветниците на брой 20 000 ще струват поне по 200 000 долара на година, което прави още... 4 милиарда долара годишно. Мисля, че няма да излъжа, ако закръгля цялата сума на 10 милиарда долара (афганци и съветници заедно), а ако добавим и парите, които сигурно се обещават за икономическо развитие на Афганистан, то дори не искам да смятам повече. И всичко това, когато и САЩ, и ЕС, са в икономически застой, да не кажем криза!

От друга страна положението в Афганистан съвсем не е розово и, ако американците и НАТО просто така вземат, че си отидат, нашия приятел Карзай неизбежно ще го сполети съдбата на  Мохаммад Наджибулла, или как се казваше онази смела душа, която остана да брани достиженията на социализма в Афганистан, след като руснаците си отидоха? Покрай Карзай ще си загинат и всичките му помощници и даже тези, които не са му помагали кой знае колко, но които се водят като помощници по тефтерите на талибаните.

Изобщо договорът е полезна хартийка, но всичко зависи от това как ще се завъртят нещата след 2014 година! По всичко личи, че, ако не купим някакси и талибаните, то вероятно нищо няма да остане от договора, да кажем някъде към 2016-2017 година. Ако не се лъжа,  Мохаммад Наджибулла (или как там му беше името на онзи смелчага) се задържа 3 години, а не виждам причина Карзай да се задържи повече!

Дилетант