Ние станахме рано сутринта и започнахме да товарим колата и караваната. Мислех, че ще свършим бързо, но както винаги товаренето отне повече време, отколкото очаквах.
Най-накрая, към десет и половина, приключихме. Изключихме всички електрически прибори, заключихме и затворихме врати и прозорци, както се полага преди дълго отсъствие, и се качихме в колата.
Отправихме се към близката хлебарница и тук Юлия изведнъж се затюхка, че е забравила шунката в хладилника. Аз казах, че няма проблем - ще се върнем да я вземем, след като купим хляб, но Юлия се ужаси от моята несъобразителност!? и лекомислие! Как ще се върнем, когато това е толкова лош знак! Аз помислих малко и съвсем спокойно заявих, че ние просто трябва да предефинираме нашите действия до момента не като начало на пътуването, а като "генерална репетиция" на заминаването, т. е. ние по начало сме имали намерение след закупуването на хляба да се върнем, за да се осигурим, че всичко е затворено и изключено както трябва!
Юлия промърмори, че това е един от тъпите ми способи за решаване на проблеми свързани с женската ѝ суеверност, но нямаше какво друго да се направи и тя прие концепцията за "генералната репетиция", още повече, че 2 килограма шунка щяха така да вмиришат изключения хладилник и вероятно целия апартамент, че здравият разсъдък изискваше да се върнем, или по-точно, в случая, да отидем до точката на официалното заминаване, за да заминем както му се полага!
Върнахме се, прибрахме шунката и отново огледахме и заключихме апартамента. Преди да тръгнем обаче ни спипа една любопитна съседка, на която трябваше да отговаряме надълго и подробно накъде сме тръгнали и защо сме тръгнали! Не знам по каква причина Юлия реши да излъже, че отиваме на море!
По пътя спряхме пред пощата на Младост 2, защото трябваше да се плати телефона. Като казахме на служителката (някаква далечна роднина на Юлия от Годеч), че сме тръгнали за Швейцария да се лекувам, тя ни пожела добър път и ни осветли, че днес било Голяма Богородица и това било на добро. Нито Юлия, нито аз имахме представа какво точно означава Голяма Богородица, но този факт успокои Юлия и премахна спомена и за неудачното връщане заради забравената шунка.
До Калотино всичко беше перфектно, точно както го беше предрекла пощаджийката от Годеч. Дори през митницата минахме без особени проблеми, макар че вътрешно бяхме притеснени да не открият митничарите скритите под хладилника дипломи. Изглежда Голямата Богородица си казваше думата и тя беше в наша полза.
Най-накрая граничните пунктове, първо българския, а след това и сръбския, останаха зад нас. Аз се обърнах към Тери, който седеше на задната седалка, и със свито гърло му казах:
- Тери, обърни се назад и погледни тази земя, защото може никога вече да не я видиш!
Той помълча секунда-две и след това ме попита:
- Бягаме ли?
Веднага след това, той се разрева и започна да ме упреква първо, че не сме му казали да си вземе кучето Нокси, а след това, че не сме взели баба му! Юлия също ронеше сълзи, но упреците във връзка с бабата разведриха обстановката и даже ни разсмяха. Обещахме, че следващия път, като бягаме, ще вземем и кучето, и бабата, и това като че ли успокои обстановката.
След около час пътуване, след Ниш, видяхме арката на автомагистралата за Белград. Опасявайки се, че ще трябва да плащаме от скъпоценната валута за магистралата, аз внезапно бях осенен от идеята да минем през Косово, на път за Дубровник, а след това да тръгнем на север по адриатическото крайбрежие към Сплит, Риека и Триест. Много-много не се замислих над това, че вероятно ще похарчим много повече пари за бензин по този път, отколкото ако минем по магистралата и си платим за това. Мисълта, че никога може да не се върнем по тези земи ме тревожеше дълбоко. Въпросът не беше само в това, дали няма да ни разрешат, а в това дали изобщо ще имаме някога пари за такова пътуване!
Спряхме край пътя и попитахме един сърбин откъде да минем за Дубровник? Той каза, че може да минем през Косово, но той не ни съветва да правим това! Не се съсредоточих върху доста очевидния намек за някакви потенциални проблеми през Косово, а настоях да ни каже къде е отклонението за там. Той ни обясни и ние без проблеми, скоро се оказахме на пътя за Прищина.
Пътят беше с две платна - по-едно във всяка посока - и се виеше на големи завои или плавно се издигаше и спускаше по хълмовете. Понякога имахме чувството, че сме в кораб и се носим по вълните.
Слънцето вече докосваше планините в далечината, но дърветата покрай пътя ни предпазваха от заслепяващата му светлина. Скоро стана време да мислим за спане. Пътят беше все пак доста тесен и на Юлия щеше да й е трудно да кара срещу насрещните светлини, а освен това като се стъмни е по-трудно да се избере добро място за спиране.
Най-после, в покрайнините на едно село, видяхме стар геран, разположен почти в средата на поляна с доста шугава трева. Паркирахме така, че колата и караваната да не се виждат нито от пътя, нито от селото. Вечерта беше тиха и само отвреме-навреме прошумяваше някоя кола или камион по шосето. Както му е реда, аз стабилизирах караваната на кокилите, а Юлия приготви макарони с шунка и чай. Тери пък се разходи наоколо и ни осведоми, че не се забелязва жива душа в селото. Беше ни тъжно и мъчно. Думите ми, че може никога да не видим тези земи и по-точно България, висяха като безмерна и безкрайна тежест в тихата и пуста нощ. Кой знае защо не се чуваха даже и щурците, които обикновено озвучават с многогласният си хор кърската тишина.
Сутринта се събудихме доста рано. Юлия погледна през прозорчето и ахна. На около 3-4 метра от караваната, между нас и герана, се бяха подредили в полукръг около 6-7 момчета, различни по височина и - както изглеждаше - по възраст. Те ни наблюдаваха с мрачни физиономии. Аз отворих вратата на караваната и им махнах приятелски. Те не помръднаха нито с една част от телата си, а физиономиите им запазиха каменните си изражения. Направих се, че не забелязвам явната враждебност и започнах да се обувам седнал на стъпалото на караваната. В това време безпокойството на Юлия нарастваше и тя категорично отказа да приготвя закуска, а нареди веднага да тръгваме. Моментално се почувствах ужасно гладен, но пледирането ми в полза на това, че момчетата изглеждат всъщност много симпатични и доброжелателни, не получи положителен отзвук. Набързо се облякохме, обухме и потеглихме.
Така премина първата ни нощ след заминаването. Хубаво беше, че нямахме проблеми на границата, но светът изглеждаше не особено благоразположен към нас! Впрочем, след много години, когато беше войната между НАТО и Сърбия за Косово, разбрах, че още по онова време (1985 година) в Косово е имало безредици и положението е било доста напрегнато. Това обясняваше и липсата на ентусиазъм у сърбина, който ни показа къде да се отклоним по пътя за Косово и Дубровник. Може би на това се дължеше и недоброжелателността на момчетата при герана, а може би просто Косоварите са си такива - кой знае!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар