Моите университети: Общежитието и някои от моите съквартиранти

В Ленинград пристигнах през януари 1964 година, след дълга борба да си уредя преместването от "Харковския институт по минно машиностроене, автоматика и изчислителна техника" (ХИГМАВТ) в далеч по-престижния "Ленинградски електротехнически институт" (ЛЕТИ). Впрочем, основната причина да се боря за преместването от Харков в Ленинград беше преди всичко желанието ми да бъда заедно с моя приятел Боби, но немалка роля изигра и потресаващата разлика между Харков и Ленинград в културно и в битово отношение.

Общежитието на ЛЕТИ за чуждестранни студенти по онова време се намираше на "I Муринский проспект". То представляваше една мрачна пет­етажна сграда с формата на буквата "П". На всеки етаж имаше по тридесетина стаи, разположени от двете страни на коридора. Болшинството от стаите бяха за по четирима души, но имаше и няколко по-големи стаи.

В подземието на общежитието имаше нещо като обща баня с около десетина душа в едно помещение и съседно помещение, което играеше ролята на съблекалня. Покрай стените на "съблекалнята" имаше скамейки, на които сядахме да се съблечем и на които си оставяхме дрехите, докато се къпехме. Банята не работеше винаги, защото не винаги имаше топла вода, но когато работеше, се редувахме с жените, като един ден се къпеха мъжете, а друг – жените. Когато нямаше по-дълго време топла вода, ползвахме околните обществени бани. Аз лично ходех в една, която се намираше на няколко спирки с трамвай, близо до Гренадирския мост над Нева. В нея имаше малко басейнче със студена вода и "парилка" с амфитеатрално подредени скамейки. Чистачки свободно шетаха около басейнчето следейки да не се прекалява с бирата и поддържаха парата в парилката.

Тоалетните, разбира се, бяха общи – по две на етаж, като едната беше дамска, а другата мъжка. Всяка имаше по 3-4 кабинки. Тоалетна хартия нямаше и за целите на хигиената се ползваха вестници. Особено се ценеше официозът на ГЕСП "Нова Германия" (Neues Deutschland) заради тънката, фина, мека, но иначе жилава хартия. Чистотата в тоалетните беше приемлива до един ден след като минеха чистачките, но в края на периода между чистенето положението ставаше трагично. Особено лошо беше след празници, когато през нощите общежитието кънтеше от музика и танци, а алкохолът се употребяваше в особено големи количества.

До тоалетните помещения имаше по едно помещение с около десетина умивалника, а до него се намираха кухните с шкафчета за съхраняване на храна (разбира се под ключ), 2-3 газови печки и мивка.

На партера на общежитието имаше бюфет със 7-8 маси. В него се продаваха варени кренвирши, варени яйца, черен хляб, кашкавал, прясно мляко, сметана, кефир и коржики (кръгли сладки). Понякога имаше и варени макарони и това общо взето беше храната ни на закуска и вечеря. В общежитието имаше няколко читални стаи и една неголяма зала за празненства и съботните вечерни танци.

Когато пристигнах в общежитието, Боби все още не се беше върнал от ваканция в България и аз бях изложен на административната случайност при определяне на стая, в която да живея. Случайността не беше милостива към мен и аз попаднах в една стая с десет души, където леглата бяха наредени толкова плътно и прецизно, че за да се добера до моето трябваше да изпълнявам пируети достойни за световно първенство по фигурно пързаляне. Няма смисъл и да обяснявам, че моето легло беше най-далече от вратата и най-неудобното във всяко отношение. Що се отнася до наличието на нощно шкафче или място в гардероба, то това бяха луксове, за които можех само да мечтая, но не и да претендирам. Старшинството и респективно бенефисите в стаята се определяха от физическите възможности на съквартирантите и от продължителността на техния стаж в стаята. По двата параграфа аз бях в очевидна недостатъчност!

Най-досадна обаче беше спецификата на личния състав на стаята. Ще се огранича само с описанието на няколко от съквартирантите си.

Единият беше близо два метра висок, с пъпчиво лице, поради това че космите на брадата му се извиваха и се забиваха в кожата му още почти в момента на появата им на белия свят. По тази причина той прекарваше дълги часове пред огледалото на една от двете маси в стаята, за да си изстисква гнойта от пъпките!

Друг пък беше радиолюбител и седеше по цели нощи пред втората маса в стаята, на която винаги бяха разхвърляни лампи, съпротивления, кондензатори и други радиочасти заедно с един или два разглобени радиоприемника или телевизори.

Трети образ от компанията пък използваше всеки свободен момент, за да пие водка. Той иначе беше много любезен, не се напиваше никога и много държеше да ме черпи, което аз рядко отказвах, но към което не се стремях активно и даже се стараех да се задържам по-малко в стаята, когато той замислено седеше на леглото си с отворена бутилка на нощното шкафче и водна чаша в ръка.

Четвъртият образ беше някъде от Средна Азия и не умееше да чете наум. По тази причина ние често се унасяхме от тихото му мърморене, когато учеше в легнало положение физика. Хубавото беше, че той не можеше да лежи повече от 15-20 минути без да заспи, но лошото беше, че след като заспеше се събуждаше след нови 15-20 минути и ни питаше дали сме обърнали внимание докъде е стигнал? От тези му навици най-много страдах аз, защото леглото ми беше най-близо до неговото. Постепенно се научих, когато съм в стаята и той учи инстинктивно да следя четенето му и доста точно да му отговарям докъде е стигнал. За това ми помагаше и фактът, че вече бях учил физика, а в допълнение, благодарение на него даже си я преговарях, докато живеех в стаята.

Друг пък от съквартирантите приказваше на сън, но това беше най-малката беля. Той се събуждаше по един-два пъти нощем с ужасни викове, явно гонен от кошмари. Веднаж аз се опитах да го разпитам какво го мъчи, но той не ми отговори нищо, а само се затвори в себе си още повече и от този ден нататък не ми проговори нито дума!

Дима беше най-колоритната фигура в стаята. Той беше "фарцофщик", което ще рече, че се занимаваше с покупко-продажба на различни дефицитни стоки, с които се снабдяваше от чуждестранните студенти и най-вече от финландските туристи, които пристигаха в края на седмицата с туристически параходи от Хелзинки, за да се "поразхлабят алкохолно" в Ленинград. Дима ги чакаше на пристанището с бутилки водка, които разменяше за найлонови ризи и други чудесии на упадъчната западна култура. Още щом се настаних в стаята, той ми се представи и се поинтересува откъде съм и дали имам нещо за продан? Разочарованието му от мен беше очевидно, когато разбра, че нямам нищо за продан, но това не му попречи да запази доброто си разположение към мен, особено след като му обещах да му кажа, ако някой от завръщащите се от ваканция българи носи някаква стока. Отношенията ни с Дима останаха приятелски дори след като той разбра, че аз съм далеч от търговията!

В стаята живееше и един български аспирант, който по непонятни причини се беше озовал в тази неподходяща за един бъдещ учен обстановка. Работата беше там, че аспирантите обикновено живееха по двама в стая, но първоначално аз не знаех това и затова приех наличието на Д. в стаята като нещо нормално, плод на лош късмет и липса на връзки в администрацията на общежитието. Оказа се обаче, че той изобщо не се притесняваше от обстановката в стаята, защото прекарваше в нея много малко време. Той обикновено седеше в градските библиотеки, четеше ненаситно и си фотографираше книга след книга (по онова време ксероксите не бяха познати). Д. си беше организирал малка фотолаборатория в един от ъглите на стаята и нощно време проявяваше филмите със сниманите книги, често влизайки в конфликт с радиолюбителя по въпроса за осветлението, което беше нужно на последния и вредно за заниманията на Д.

Най-после Боби се завърна от ваканция и аз започнах да му дотягам да ми помогне да си намеря по-свястна стая. Това отне известно време, но все пак усилията му се увенчаха с успех и той ми помогна да се настаня в стая номер 101 с арабина Наиф Алдабак Руда, немеца от остров Рюген Петер Мьоде и руснака Игор. Според мен за онова време нашата стая беше най-интернационална по състав, защото в другите обикновено живееха по двама или дори трима души от една и съща националност. Трябва да призная, че в интернационалността на екипа имаше известен чар, ако се изключи наличието на Наиф, който беше доста досадна личност.

Наиф явно беше много глупав, защото вече трета година беше в първи курс и беше закъсал на физиката.

Катедрата по физика, под натиска на Деканата за международните студенти, проявяваше чудеса от изобретателност, за да се отърве от Наиф, но нищо не помагаше. Разделяха физиката на части по глави, по брой страници и по всякакъв друг начин, като му предоставяха възможността да се явява на каквито желае части от материала, но нищо не помагаше. Наиф не беше в състояние да изкара нито един "изпит" в катедрата, както и да му структурираха материала! Катедрата пък се беше запънала в порив на принципност и не желаеше да го пусне без поне малко да е демонстрирал елементарно разбиране и знание по физика. Най-накрая, след време, катедрата заплаши със стачка и деканатът се съгласи да уреди Наиф да отиде да учи в някакъв техникум в Киев.

Според мен основният проблем на Деканата беше, че Наиф беше нещо като политически емигрант от Ирак. Той беше дошъл по времето на едно правителство, а в Ирак беше вече станал преврат и управляваше друго правителство, което не беше приятелски настроено към СССР, и руснаците бяха закъсали с Наиф, когото нямаше къде да върнат и не знаеха какво да правят с него!?

Прехвърлянето на Наиф в техникума за съжаление стана близо година и половина след като се събрахме в една стая, а това означаваше година и половина страдания за всички.

Наиф спеше през деня, когато нормалните хора ходеха на лекции или на други мероприятия. Нощно време той ставаше, обличаше си халата върху пижамата, грабваше чайника и тръгваше с "бодро" арабско маане по коридора към кухнята да си грее вода за чай. След това се връщаше в стаята и, продължавайки да си тананика, си приготвяше чая и го пиеше в продължение на час-два при запалена лампа, без да се интересува, че ние се опитваме да спим.

Наиф беше много слаб, просто кожа и кости, поради което вероятно и често боледуваше. Тогава трябваше и да се грижим за него – да му правим чай, да му купуваме лекарства и да му носим храна от бюфета.

Макар и физически слаб, Наиф беше доста активен в областта на секса. Горе-долу два пъти месечно той си водеше момичета, вероятно платени проститутки, и се затваряше с тях в стаята! Ние, останалите, трябваше да си търсим занимания при колеги, познати или по кина и читални. Лошото беше, че Наиф рядко ни предупреждаваше за предстоящите си сексуални мероприятия и ние често се оказвахме неочаквано заключени извън стаята, което понякога създаваше логистични проблеми.

Спомням си, че първия път, когато той ни заключи отвън, аз се върнах от лекции без да разбирам какво става и реших, че ключалката се е повредила. Почти бях на път да я разбия, когато вратата внезапно се отвори и отвътре се показа полуголият Наиф и възмутено ми обясни, че има гостенка и че аз трябва да дойда след час! Аз бях доста сконфузен и му се извиних, като му обясних, че не съм разбрал каква е работата. След час аз чинно почуках на вратата, Наиф отвори след минута и малко сконфузено ми обясни, че има проблем и ме моли за половинчасова отсрочка. След половин час аз отново се появих на вратата. Наиф още по-сконфузен се опита да ме отпрати за нов половин час, но аз му казах, че ако не излезе до пет минути ще вляза с взлом и ще изхвърля и него и момичето в коридора! Наиф явно се впечатли от гнева ми и след няколко минути той и дебелата му приятелка напуснаха стаята. По-късно, при разбора (post factum) на събитията, Наиф ми обясни, че при първото ми появяване съм го “супурдисал“ и той така и не могъл да се оправи до края и да консумира стоката. Поискал си поне част от парите от момичето, но тя, според мен с пълно основание, му обяснила, че нейната "стока е била налична и с най-високо качество", но той не е бил кадърен да я консумира и това си е негов проблем! Все пак той успял да се договори за известен дискаунт следващия път, което показваше, че гените на баща му – търговец на зърнени храни – не са загубени изцяло!

След няколко подобни номера аз по най-недвусмислен начин обясних на Наиф, че ако той не въведе някаква разумна система на предупреждение за предстоящи сексуални мероприятия, то аз ще се оплача на администрацията и може даже да си позволя физическо насилие върху неговата особа. Това подейства и Наиф не само започна да ни предупреждава овреме, но дори намали значително честотата на сеансите, което може би се дължеше и на липса на достатъчно финансови възможности!

В един момент ние си преустроихме стаята, като си поставихме леглата две по две едно над друго. Това ни осигури пространство за нов гардероб, който "прибрахме" от една друга стая, която по някакви причини се оказа ненаселена за няколко дена. Администрацията се опита да си вземе гардероба обратно, но ние се запънахме, осигурихме денонощно дежурство в стаята и засипахме Деканата с писмени обяснения и молби. Поради спецификата на интернационалната комплектовка на стаята, администрацията на общежитието и деканатът най-накрая отстъпиха, както по въпроса за двуетажните легла, така и по въпроса за гардероба.

На чоп разиграхме, кой на кое легло ще спи и аз се оказах на втория етаж над Наиф. Късметът ми беше явно много лош, защото Наиф изглежда имаше обичай да мастурбира нощно време, поради което леглото ми се тресеше, като че ли пътувах в кола по чакъл. Нямаше никаква система и хармония в клатенето, което много затрудняваше спането ми, а Наиф се кълнеше, че няма представа защо леглото така се тресе!?

След време аз не издържах и тъй като вече бях станал староста (рус. отговорник) на стаята, наредих леглата да се върнат в старото им разпределение, като използвахме гардеробите, за да разделим стаята на две. Наиф остана в първата половина заедно с нещастния Игор, а аз и Мьоде се отделихме в другата половина, която беше при прозореца.

Така стана, че с Наиф не можахме да се простим преди той да замине за техникума. През лятото той обикновено оставаше да живее в общежитието. Когато през есента студентите започнали да се връщат от ваканция, Слава Пятлин, един руснак висок два метра и силен като бик, приятелски ударил Наиф в ребрата за поздрав, по случай това, че отново са се видели. Оказало се, че на Наиф толкова му трябвало. Слава му счупил няколко ребра и Наиф заминал за болницата, откъдето отпътувал по-късно и за техникума в Киев.

Петер Мьоде беше приятно момче с кръгла физиономия, честни сини очи и маниер на говор, от който се излъчваше спокойствие и стабилност. Той имаше мнение почти по всички въпроси, но никога не си го натрапваше. Коментираше с хумор тенденцията на немците от землячеството да маршируват и пеят по коридорите, когато се напият, а също така и неорганизираността на руснаците, както в индивидуален аспект, така и групово.

Петер си имаше приятелка рускиня – едно симпатично, чисто и средно интелигентно девойче. Той дружеше с нея почти година, положи сериозни усилия да ѝ помогне да преодолее математиката и физиката, а след това се ожени за нея и двамата се изнесоха на квартира някъде в града.

Игор беше нисък на ръст, по-възрастен от мен с около 4 години, защото беше служил в армията. Лицето и фигурата му бяха някак особени и необяснимо защо ми приличаше на някой от горските духове, за които пееше Висоцки, макар и да не можех да определя точно на какъв! Той също си имаше приятелка – едно приятно момиче с доста ограничени способности по математика, поради което Игор положи неимоверни усилия, за да може тя да премине през препятствията на аналитичната геометрия и анализа. След година дружба Игор също се ожени за приятелката си и се изнесе на квартира. През цялото време докато живеехме заедно, той работеше по нощите на разни зеленчукови бази, където разтоварваше стока от влакове и я товареше на камиони за транспорт по магазините. Оттам той често ни носеше различни неща за ядене, а понякога и алкохол, и тогава ние си правехме малки пиршества в стаята.

На местата на Петер, Наиф и Игор дойдоха нови хора, но аз си оставах от средата на трети курс до края на шести курс несменяем обитател на стая номер 101 и неин староста.

Разказвач