Емиграция: 16. Нова година в Рим

До средата на декември 1985 година се надявахме, че ще караме Нова година в САЩ, но най-накрая разбрахме, че тази няма да я бъде и започнахме да мислим как да отпразнуваме празниците в Клаудия. За съжаление мисленето много не помагаше, защото преди всичко ни трябваха пари, а по онова време с мислене пари някак си не можехме да изкараме! Най-накрая решихме, че Тери трябва да използва връзките си сред камбоджанското землячество от кухнята и постепенно да достави каквото може за малко пиршество. Освен това решихме да посегнем и на семейния резерв от валута, който по онова време беше около 100 долара (главно в швейцарски франкове). Аз извадих от скривалището около 15 долара, които трябваше да се използват за неща, които не можеше да се доставят от Тери.

Тери се запретна с ентусиазъм да носи каквото му попадне от кухнята. Слава богу, че беше зима и нямаше проблеми със съхраняването на продуктите. Скоро се сдобихме с известно количество масло, конфитюр, кашкавал, един-два пакета прясно мляко, салам и дори кренвирши. Тези неща рядко, да не кажа никога, се появяваха на масите в столовата. Изглежда Карло или, както ние го наричахме, "татко Карло" използваше доста свободно субсидиите от ООН, давани за профугите, и се пооблажваше, той и любовниците му от мъжки пол, за наша сметка. С отделените пари решихме да купим няколко банана, малко домати и една краставица за салата. Проблемът обаче беше с алкохола! Нямаше толкова евтин силен алкохол и решихме да купим някое евтино вино.

Сериозен беше и проблемът с ентертеймънта. Аз утешавах семейството с моето прехвалено радио "Nordmende Galaxy 6600 messa", което, макар и да не се беше понравило на момчетата, които навремето разбиха караваната ни, все пак можеше да осигури музика с приемливо качество и разнообразие. Тери и Юлия държаха на телевизия, но във мизерното фоайе на Клаудия имаше само един телевизор със средно голям екран (за 80-те години) и там в обикновени дни се събираха доста хора, а по празниците сигурно щеше да бъде още по-натъпкано!

Изведнъж, като по чудо, Тери дотича един ден и обяви, че на улицата е намерил телевизор! Имайки предвид миналите му похождения в склада на татко Карло, аз започнах строго да го разпитвам къде и как е "намерил" този телевизор. Той ми каза, че време за обяснения няма, да не говоря много, а да побързаме, защото телевизора може да го вземе някой друг! Веднага излязохме и наистина на тротоара, на една от съседните малки улички, беше поставен един доста голям телевизор. Явно някой си беше купил нов и този беше оставил на улицата, ако някоя бедна душа, като нас, иска да го прибере. За такива неща, оставяне на стари мебели, телевизори и тям подобни, бях чел по книгите, но за пръв път бях свидетел на подобно явление! Грабнахме телевизора с Юлия и го понесохме към хотела. Качихме се в стаята и го включихме в мрежата. За наше удивление той заработи, макар че изображението беше доста бледо и нестабилно. Тери намери отнякъде парче симетричен кабел и направихме нещо подобно на антена. Образът се стабилизира и даже контрастът малко се подобри. Оказа се, че без проблеми можехме да ловим две или три от централните италиански програми, а това беше много повече отколкото можеше да се надяваме само преди час!

Обстановката в Рим беше празнична още от края на октомври. Тогава за пръв път научихме за „хелоуин“, който в Италия, ако не се лъжа, се празнуваше като Ден на "вси светии". Навсякъде се продаваха страшни маски и най-различни костюми. След това започнаха приготовленията за Рождество и Нова година. Ние никога не бяхме празнували Рождество и затова гледахме с любопитство и въжделение витрините на магазините, изпълнени с "безброй жадувани неща", както е казал поетът. В парка на "вила Боргезе", където най-често се разхождахме, защото беше близо до Клаудия и не трябваше да ползваме градски транспорт, имаше украсени живи елхи. На много места в града също имаше големи елхи, украсени с многоцветни светлини и най-различни играчки! Ако не бяха стотиците щандове с най-различни вкусотии, които можехме само да гледаме как хората ги ядат, то украсата беше такава, че човек можеше да се разхожда с часове и да не се нагледа на светлинни ефекти и всякаква шарения!

На самата Коледа и Нова година на татко Карло му се отпусна малко душата и ни дари с не толкова лоши яденета, но нямаше нищо друго, което да ми е останало в съзнанието като вкусотия за сметка на хотела по тези празници.

Ние разбира се си направихме малки пиршества от скътаните продукти. Т. даже донесе една бутилка уиски, която разпихме на Нова година, гледайки телевизия. По едно време в малката ни стаичка се бяха събрани десетина души, насядали по легла, столове и на земята. На Коледа телевизорът се държа много прилично. Т. даже намери къде да регулираме по схемата, така че да се повиши контраста, но към края на новогодишния концерт, след неколкократни регулировки, изведнъж от телевизора се чу слаб взрив, издигна се струйка пушек, след което образът му изчезна, както се оказа завинаги! Все пак той си изигра ролята, предоставяйки на десетина бедни емигрантски души, поне за известно време, малко прозорче към големия свят на радостта и забавлението!

Разказвач

Предпразнични размишления и коментари

През последниа месец на 2012 година се случиха и продължават да се случват интересни неща. Например борбата на ръба на "фискалната пропаст", масовото убийство на децата в Кънектикът, несъстоялият се край на света и други подобни по-малки и по-големи щуротии. Човек даже се чуди откъде да започне и къде да свърши!

На ръба на "фискалната пропаст"

Аз бях почти уверен, че Обама ще прояви типичната си безгръбначност пред финансовата олигархия и тъкмо започнах да се съмнявам в правотата на предсказанията си, когато той отстъпи от границата на 250 000 долара към граница от 400 000 долара, но стоманените гръбнаци на републиканците отново поставиха на изпитание моите предсказания! Впрочем, за какво точно говоря?

В един от предишните си блогове се бях опитал да разясня, доколкото ми позволяват скромните разбирания, какво представлява "фискалната пропаст" пред която е изправена Америка. За да я избегнем, Обама предлагаше, грубо казано, следното:

1. Данъците на семейства с доходи над 250 000 долара да се върнат на старите, от времето на Клинтън, проценти, т. е. 36% и 39.6%. Искам да отбележа обаче, че става дума за маргинални граници, т. е. само частта от доходите над определена граница започват да се таксуват с по-високия процент.

2. Да не се намаляват разходите за федералните социални пенсии, medicare и medicate, но да се коригират редица други разходи с цел намаляването им и балансиране на федералния бюджет.

Естествено, републиканците обявиха, че връщането към данъците от времето на Клинтън за хората с високи доходи е светотатство, което те не могат да допуснат. Алтернативата обаче беше, че ако не се постигне компромис по въпроса за данъците и федералните разходи, от 1 януари се връщат старите, по-високи за всички, данъци от времето на Клинтън и се намаляват с еднакъв процент всички разходи по перата на федералния бюджет. Подобна опасност беше квалифицирана като "фискална пропаст" и за нея се говори денонощно по телевизия, радио и в пресата!

Когато аз бях изгубил всякаква надежда, че Обама ще прояви типичната си безгръбначност, той изведнаж отстъпи и направи на републиканците горе-долу следното предложение:

1. Границата на доходите, над която да се върнат старите по-високи данъци да се повиши от 250 000 на 400 000 долара.

2. Общо намаление на държавните разходи с 800 милиарда долара (за следващите 10 години), в които се включват 290 милиарда долара спестявания от лихви (какво значи това не ми е много ясно), 100 милиарда долара намаление на военните разходи, 130 милиарда долара спестявания от промяна на системата, по която се пресмята индекса на инфлацията, и т. н.

Изглежда Обама разчиташе, че републиканците ще изпаднат в умиление от поредната му отстъпка, но както се казва: "Да ама не!"

Вероятно за да демонстрира готовност за преговори, председателят на Камарата на представителите на Конгреса, Джон Бонар, излезе с контрапредложение, което накратко се състои в това, че републиканците са готови да върнат старите по-високи данъци само на хората с доходи над 1 милион долара! Подобна мярка би засегнала 433 000 семейства или 0.3% от данъкоплатците в САЩ. Средният доход на тази класа хора е 3.3 милиона долара годишно и увеличението на данъците им ще бъде средно с 134 000 долара. Спестяванията от федералните разходи трябваше да дойдат основно от намаляване на разходите за medicare, от които зависят 48 милиона възрастни и инвалиди; от medicate, на който разчитат над 50 милиона бедни американци, и от социалните федерални пенсии, на които разчитат над 54 милиона възрастни и инвалиди.

Оказа се обаче, че Бонар си е направил сметката без кръчмаря! Колегите му от републиканското болшинство в Камарата на представителите отказаха да го подкрепят и всички заминаха да празнуват Коледа. Искам само да ви предпазя да не си помислите, че конгресмените отказаха да подкрепят Бонар заради десетките милиони американци, разчитащи на medicare, medicate и федералните социални пенсии, които биха загубили част от печалбите си, ако това предложение се приеме! Не-е-е, те не можаха да преживеят, че 433 хиляди милионерски семейства ще загубят средно малко повече от стотина хиляди долара годишно!

И в заключение на тази част от изложението си, до голяма степен посветена на борбата на Конгреса за насъщния на около 1% от американския народ, искам да посоча още няколко цифри, демонстриращи огромното разслоение на бедни и богати в САЩ и дълбоката пропаст, която ги дели:

1. Най богатите, съставляващи 1% от американците, притежават 95% от богатствата в страната.

2. 400 американци притежават толкова богатства колкото най-бедните 50% от населението на САЩ.

3. Шестимата наследника на Сам Уолтън, основателят на Уолмарт, притежават толкова богатства, колкото най-бедните 30% от населението на САЩ.

Очевидна е трагедията за тези хора, за които се отнасят посочените по-горе данни. Ако Конгресът приеме някоя от предлаганите от Обама или Бонар версии за предотвратяване на пропадането на САЩ във фискалната пропаст, то някои ще трябва да изчакат със закупуването на ново Ферари още година-две, а за нова яхта може да се наложи да се почака и малко повече!

Масовото убийство на децата в Sandy Hook

Може би е време да престанем да се шокираме от масовите убийства на невинни хора в САЩ. В края на краищата американското правителство през последните двадесетина години издигна масовите и индивидуални убийства на десетки и стотици хиляди хора по света в национална политика. Вярно е, че това става под егидата за защита на националните интереси на САЩ, но както се оказа в редица случаи на близкото минало, националните интереси изобщо не са били застрашени, а само правителството ни е набивало в дебелите и неграмотни глави, че ако не нападнем тази или онази държава, Америка ще престане да съществува в сегашният си демократичен и проспериращ вид!

Да ви призная, когато за пръв път чухме със съпругата ми за масовото убийство в детската градина, и аз и тя веднага си помислихме, че това е работа на някой мюсулманин! И защо не? Нашите Юнаци, или както СМД обичат да ги наричат "the best and the brightest", са развъртяли калъчката из мюсюлманския свят с такова настървение, че отдавна е крайно време за някоя изненада от типа на 9/11, Лондонското или Мадридското метро!

Когато разбрахме, че момчето си е наше, американче, се поуспокоихме, защото през декември някакъв нашенец уби няколко души в Орегон, преди месец-два друг един нашенец уби пък доста хора в едно кино в Колорадо и изобщо да не се впускам в излишни изброявания, защото само ще ви губя времето.

Все пак е интересно изказването на вицепрезидентът на National Rifle Association (NRA) WAYNE LAPIERRE, който само два-три дена след трагедията заяви на пресконференция, че "лош човек с оръжие може да го спре само добър човек с оръжие!". Той предложи съвсем сериозно, че най-добрият начин за предотвратяване на подобни трагедии е, ако във всяко училище и детска градина се постави по един въоръжен човек за охрана!?! Аз пък бих предложил да се поставят по четирима души, за да не им е скучно, да могат да се редуват да ходят до тоалетната без с това да застрашават обекта и да могат да се редуват да си почиват, когато някой го боли глава от препиване или пък от настинка, а освен това могат и каре да спретнат, когато не чувстват, че обектът е застрашен!

Ако се опитам обаче да бъда малко по-сериозен, то трябва да отбележа дълбокото съчувствие на нашия президент, който се разплака на пресконференцията и се закани да направи борбата с разпространението на оръжията в САЩ едва ли не основна тема на следващите 4 години от президентството си! Ами, че защо не? Тя "всичката Мара е втасала" и това ни е единственият голям проблем. Разбира се, NRA и защитниците на "втората поправка на конституцията" моментално се надигнаха и ми се струва, че борбата срещу тях ще бъде толкова успешна, колкото и например срещу талибаните в Афганистан.

А сега, за да докажа, че гледам съвсем сериозно на проблема с масовите убийства в САЩ, ще си позволя малко история и статистика:

1. На 29 ноември 1864 година войници от милицията на Колорадо убиват над 200 индианци от племената Арапахо и Шейен при Sand Creek. Жертвите са изключително деца, жени и възрастни хора. Очевидци разказват, че децата били застрелвани, фетус е бил изтръгнат от корема на майката и скалпиран, а труповете на много от жертвите били обезобразени, като например вождът на шейените Бялата Антилопа, освен дето бил скалпиран, носът му бил отрязан, а също така му били отрязани и тестисите – за кесия за тютюн!

2. Според изследване на Фонда за защита на децата, в САЩ годишно загиват от огнестрелно оръжие 2800 деца и юноши.

3. В САЩ годишно загиват от огнестрелно оръжие два пъти повече деца, отколкото полицаи при изпълнение на дълга си.

Няма да предлагам статистика за убитите деца в Ирак, Афганистан, Пакистан, Йемен и други места от американски безпилотни средства или от откачили или озверели войници.

Освен горните цифри могат да се посочат страници с данни за жестокости през историята на тази държава, които демонстрират, че жестокостта не е изключение в живота на нацията, а като че ли е една от специфичните характеристики на американския характер. Жестокостите и издевателствата, които се разкриха през последните години в затворите на Ирак и Афганистан не са изключение, защото има много данни за подобни жестокости и в американските затвори, при това не само в Гуантанамо.

Несъстоялият се край на света

По този въпрос нямам почти нищо за казване! Само дето се радвам, защото ще мога да видя дали ще паднем във фискалната пропаст! Иначе така и щях да си умра с отворени очи, защото, доколкото съм чувал, на оня свят нямало пари, а това означава, че няма и фискални пропасти!

Дилетант

Емиграция: 15. Интервюто

За профугите най-важният момент в живота е интервюто в посолството на страната, в която искат да емигрират. При това самото интервю дори не е толкова съществено, колкото подготовката на документите за него. Какво е написано в документите разбира се е важно, но много по-важно е как, с какви думи и в какъв контекст са изложени събитията от живота на профугата, които той смята за важни за това, дали ще го приемат като политически емигрант или не. Тук е моментът да отбележа, че САЩ приемаха само политически емигранти, но за Канада и Австралия профугата имаше възможност да замине и като икономически емигрант.

На практика тънкостта в попълването на документите и най-вече мотивите за търсене на политическо убежище, се определяше от необходимостта в документите да се използват думи подобни или същите както в съответния закон, по който се решаваше съдбата на профугата. Тъй като ние си нямахме хабер от това, кой е законът и какво пише в него, от особено значение тук бяха сътрудниците на различните организации, които спонсорираха профугите. Документите за интервю се подготвяха под вещото ръководство на представители на няколко организации: International Rescue Committee (IRC), Толстой и Световен съвет на църквите (WCC). Тези хора знаеха какво и как трябва да се пише, така че случаите на отказ бяха редки и обикновено бяха свързани с неразумни постъпки по време на емиграцията или колизии между въпросната профуга и криминалните закони в страната-домакин! Хората, които помагаха при изготвяне на документите, винаги съветваха профугите да си направят копие от документите за себе си, за да не забравят или да не объркат по време на интервюто какво са писали! Въпреки това, някои профуги се "изхитряваха" да забравят писанията си и това понякога беше причина за отказ!

Тези профуги от България, които бяха от турски, македонски или сръбски произход, или които имаха възможност да се представят за такива, бяха особено облагоприятствани. Изобщо, почти всички профуги от Югославия например, се представяха, че идват от България и са от някое от тези малцинства. Известен проблем за тях беше липсата на документи, но те обикновено твърдяха, че документите са им били взети още в България от властите като наказателна мярка и че са пресекли границата нелегално.

Съществено изискване за предоставяне на политическо убежище в САЩ беше дали живота и свободата на кандидата са застрашени в страната, от която идва, но самият факт, че профугата е напуснал България, вече поставяше свободата и живота му в опасност, ако бъде върнат обратно, така че той не можеше да не бъде приет рано или късно в САЩ!

След като документите попаднат в съответното посолство, минават месец-два в чакане докато се насрочи интервю. Това обикновено става на групи от по 5-6 души или 5-6 семейства на ден, тъй като съответното посолство трябва да осигури консул и преводач за интервюираните.

Ние си подадохме документите някъде в началото на септември, а интервюто ни беше чак през ноември или декември 1985 година. Очакването беше мъчително. През цялото време човек неизбежно се притеснява какво ще го питат и защо толкова му се бави интервюто. Работата е там, че някои хора, които бяха постъпили в лагера след нас и дори си бяха подготвили документите след нас, отидоха на интервю преди нас!

Най-накрая, един ден Енрико дойде в хотела и ни каза да се приготвим за медицински преглед, защото скоро ще ни насрочват интервю. Аз много се притеснявах за медицинския преглед заради проблемите с очите, но Енрико ми каза да не се притеснявам, защото всичко ще е наред. Оказа се, че основното нещо, на което американците обръщат внимание при прегледа са туберкулозата,  венерическите болести и може би появилият се по това време СПИН.

След като мина прегледът, Енрико един ден ни съобщи и датата на интервюто. Този ден трябваше да имат интервю още няколко българи и ако не се лъжа няколко поляка.

В деня на интервюто ние си облякохме най-новите дрехи и кротко и чинно се наредихме на опашката пред американското посолство в уреченото време. В един момент ни извикаха по списък на интервюто и ни отведоха в една не особено голяма чакалня, където насядахме на столове покрай стената и със свити сърца зачакахме да ни извикат. Никой не обелваше дума и тишината беше толкова тягостна, че ти се искаше да виеш. Тези, които излизаха от интервю, не се спираха да кажат какво става, а направо се измъкваха през изхода. По-късно разбрахме, че няколко души са били върнати и е трябвало да обжалват отказа на консула. Така и не разбрахме защо са ги върнали, но в края на краищата до есента на 1986 година всички профуги, които познавахме, се озоваха в САЩ, включително и тези, за които се знаеше, че са с криминално минало и които в крайна сметка се озоваха в американските затвори за наркотици, кражби или други провинения!

Най-накрая ни извикаха и нас. В кабинета, в който се провеждаха интервютата, имаше двама души: една жена, която по мястото където седеше изглеждаше да е консулът, и един мъж, който веднага личеше че е ченге, което се прави на преводач. Жената ни взе документите от купа и започна да ги прелиства. Отвреме-навреме задаваше въпроси от типа: кога сме родени, къде сме родени, къде сме учили, къде сме работили и така нататък. Ние отговаряхме на български без да чакаме превода, защото до толкова разбирахме английски. В един момент консулката поиска да се закълнем, че данните, посочени в документите, са верни, и с това интервюто приключи. Тръгнахме да си излизаме, но преводачът-ченге ни настигна и ни каза, че иска да говори с нас. По-точно той ни попита дали имаме нещо против да поговорим в съседната стая, но на нас ни беше ясно, че той не допуска, че ние ще откажем!

Отидохме в съседната стая, като Тери остана в чакалнята. Там човекът ни предложи по една чаша отвратително американско кафе, но на нас тогава всяко нещо ни се струваше много вкусно и ароматно, така че приехме кафето с благодарност.

Не помня как се казваше този човек, но нека да го кръстим Ник, още повече, че съвсем не беше ясно дали името, с което ни се представи, наистина е истинското му име.

Седнахме около една маса и той започна да ни разпитва какво сме работили в ЦИИТ и къде са били работните ни места. В един момент той извади на масата един план на сградата на института и поиска на него да отбележим къде са били работните ни места.

Основният интерес на Ник беше свързан с разработката и производство на дискове. От тази част на дейността на ЦИИТ обаче ние не знаехме почти нищо и в скоро време разговорът се прехвърли на общи теми.

Ник се заинтересува какво мислим за  реформите на Горбачов. Тук аз се оживих и започнах да му развивам теорията си, че от Горбачов не могат да се очакват истински реформи, защото един човек, достигнал до това ниво в йерархията на партията, дори и да е имал свежи и революционни идеи, то неизбежно ги е потъпкал в стремежа си да се издигне. Ник внимателно следеше разсъжденията ми, но в заключение каза, че според него все пак Горбачов има наистина намерение да прави сериозни реформи! Аз само вдигнах рамене и казах на руски: "Поживём — увидим!" По изражението на лицето на Ник разбрах, че вероятно знае и руски.

Ник ни каза, че е работил няколко години в посолството в България като някакъв съветник и при това самият той е частично от български произход. Изобщо с него се разделихме много любезно.

Прибрахме Тери от чакалнята и излязохме навън. Тери веднага зададе въпроса дали сме минали интервюто, но никой не ни беше казал нищо по въпроса. Все пак от разговора с Ник можеше да се допусне, че сме минали интервюто, дори като се има предвид, че той едва ли получи от нас някаква информация, която да не знаеше!

След обяд в хотела се появи вездесъщият Енрико и ни каза, че интервюто е минало успешно, но че Д. не е минал. Ние се затюхкахме, но Енрико каза, да не се косим, защото на Д. му искали някакви дребни неща и до месец ще мине. Така и стана. След месец, още докато бяхме в Рим, Д. мина интервюто си и скоро след нас замина за Аризона, където беше "разпределен".

Разказвач

За "фискалната пропаст" и генералите

Преди няколко дена случайно ми попаднаха няколко любопитни данни, които искам да споделя:

1. През 2010 година американското правителство е събрало от подоходни данъци 898 милиарда долара. През същата година то е похарчило 847 милиарда долара за националната отбрана! Това означава, че приходите от подоходните данъци едва ли стигат за покриване на разходите за национална отбрана, защото трябва да се има предвид, че тези 847 милиарда долара не включват сумите за шпионаж, така наречените "помощи за приятелски държави" и други подобни разходи, които официално минават под други етикети.
2. През същата година същите тези разходи за национална отбрана са с 443% по-големи от  приходите от корпоративни данъци!  (Брей, че тези наши корпорации съвсем са я закъсали!)

Тази информация ме подтикна да се поразровя из Интернета за данни относно броя на генералите и другите висши военни в САЩ. Ето и данните, които намерих по този въпрос:

1. Америка има 945 генерали и адмирали на активна военна служба (към март 2012 г.). Това означава, че на всеки 1500 военнослужещи на активна служба, включително и по-низшите офицери, се пада по един генерал или адмирал!
2. Най-старшите военни в САЩ са така наречените "генерали с четири звезди". От този вид САЩ в момента има на активна служба 38 броя. Трябва да се знае, че генералът с четири звезди е голяма работа. Той лети с корпоративен самолет, има собствен готвач, който е винаги с него, шофьори и десетки сътрудници, които го придружават навсякъде.
3. Авиацията има най-много генерали "на глава от населението". На всеки генерал в този род войска се падат по 1000 военнослужещи. Освен това авиацията има около 100 бойни крила (wings), които по устав се командват от полковници, и 3712 полковника, които ги командват.
4. Сухопътните сили обаче не са по-назад. Те имат 10 активни дивизии и 109 генерал-майора да ги командват.
5. Военноморската флота има 285 кораба и 3335 капитани първи ранг, които да ги командват. Още по-важното е, че флотата има почти толкова адмирали колкото и кораби - 245 парчета.

В периода между септември 2001 и април 2011, броят на генералите и адмиралите се е увеличил с 93, като от тях 37 са три- или четиризвездни генерали или адмирали.

Никой обаче не трябва да се заблуждава, че големият брой висш команден състав в американските въоръжени сили спомага за повишаване на нивото на отчетност в тази огромна организация. Иначе как да си обясним безследното изчезване на 18 милиарда долара в Ирак по време на "победоносната" война в тази държава, или магическото изчезване на 190 000 автомата АК47 през периода 2004-05 г., което представлява 30% от автоматичното оръжие доставено на силите за сигурност в Ирак, или десетките хиляди автомати, леки картечници и гранатомети, изчезнали в Афганистан през 2009-10 години?

Ако обаче си мислите, че тези разхищения са характерни само за последните, така да се каже "военни" години, то трябва да ви разочаровам! Когато Доналд Ръмсфелд стана секретар по отбраната през 2001  година, той установи, че липсват от отчет 2.3 трилиона долара!?! Ръмсфелд обяви война на разхищенията и безстопанствеността, но дойде 9/11/2001 и добрите намерения станаха жертва на "добрите" войни, които започнаха и още не могат да завършат, а разхищенията си продължават!

Между другото аз много се удивлявах на непрекъснатата ротация на висшия команден състав в американската армия, но сега, след тези цифри, започва да ми се струва, че разбирам за какво е необходима тя. Ами нали всеки генерал, полковник адмирал или капитан първи ранг трябва да има възможност малко да покомандва, за да бъде повишен във следващо звание! Изглежда никой не се вълнува особено много от необходимостта от стабилизирането на командния състав с цел детайлно запознаване с военната обстановка на място и с континуитета на командния стил, а също така и на изграждането на необходимите контакти с местните власти и население, които са така важни при борба със съпротивителни движения!

А сега и малко за "фискалната пропаст". Ех, ако можеше в тази пропаст да падне само Пентагона, то май ще я зарови почти изцяло, а и светът ще си отдъхне от борбата срещу тероризма, за установяване на демокрация, свобода, законност и справедливост!

Дилетант

Палестина и Израел - история и бъдеще

На 29 ноември 1947 г. Общото събрание на ООН гласува резолюция 181, която регламентира разделянето на Палестина на 2 държави – еврейска и арабска – със специален международен статут на Йерусалим. Резолюцията описва процедурата по конституиране на двете държави и статута на град Йерусалим, като определя задълженията на Великобритания като съдържател на мандата за управление на Палестина. Освен това резолюцията определя състава и задълженията на специалната комисия на ООН, която трябва да контролира процеса на създаване на двете държави. За резолюцията гласуват 33 държави, 13 държави са против и 10 са се въздържали.

Според резолюцията 56% от територията на Палестина е предоставена на евреите, което включва 82% от еврейското население на територията по онова време. Останалата част от територията е определена за арабското население. Йерусалим се предвижда да има независим статут и да не принадлежи на нито едната от двете бъдещи държави. Освен това резолюцията предвижда общо икономическо пространство за територията и гарантиране на човешките, религиозните и етническите права на малцинствата във всяка една от трите бъдещи части на територията.

Всички арабски държави гласуват против резолюцията, като предлагат първо международният съд да реши дали разделянето на територията против волята на мнозинството от населението ѝ е законно. Предложението за резолюция в този дух обаче не се приема от Общото събрание на ООН.

Официално мандатът на Великобритания за управление на Палестина е трябвало да изтече на 1 август 1948 година и най-късно до 1 октомври 1948 година е трябвало да бъдат формирани двете държави. Поради обструкциите от арабска страна комисията на ООН не успява да организира мирното конституиране на двете държави и еврейските организации в Палестина обявяват едностранно, на 26 април 1948 година, създаването на еврейска държава, която наричат Израел.

На 15 май 1948 година започва война между Израел и околните арабски държави: Йордания, Сирия, Ирак и Египет, подпомагани от Арабската лига. Войната завършва на 10 март 1949 година, а официалното примирие е сключено на 20 юли 1949 година. В резултат на войната Израел завладява допълнително половината от територията, определена за арабското население на Палестина. Египет окупира Газа и територията около града, а Йордания окупира западния бряг на реката Йордан и източен Йерусалим.

Съединените щати признават Израел почти веднага след обявяване на декларацията за независимост, но Съветският съюз е първата държава, която още на 17 май 1948 година признава "de jure" Израел. Веднага след това следват признания за Израел от Полша, Чехословакия, Югославия, Ирландия и Южна Африка. Особено важна роля във войната от 1948 година, за която рядко се споменава, играе Чехословакия, която доставя големи количества оръжие и боеприпаси на Израел.

Преди да продължа с изложението, свързано с новата резолюция на ООН за Палестина, искам да отворя една доста голяма скоба, свързана с етап от историята на Израел, за който се говори много малко, да не кажем, че изобщо не се споменава!

Преди няколко месеца прочетох книгата: "Hitler, the Germans, and the Final Solution" от Ian Kershaw. В нея, когато се говореше за идването на Хитлер на власт, се спомена за някакъв международен бойкот на Германия от евреите. Аз се изненадах, защото за пръв път чувах нещо подобно, но споменаването беше толкова кратко, че трудно можеше да му се обърне внимание. Преди около месец обаче, когато започна да се говори повече за предстоящата резолюция на ООН за Палестина, ми попадна още веднаж споменаване за някакъв бойкот на Германия от евреите през 1933 година.

Най-накрая реших да потърся нещо в Интернета по въпроса и когато написах в търсенето на Google: "Jewish Declaration War Boycott Germany", получих достъп до следната статия: "The Jewish Declaration of War on Nazi Germany: The Economic Boycott of 1933." от  M. Raphael Johnson, Ph.D. В тази статия се описват доста подробно обстоятелствата около икономическия бойкот, иницииран преди всичко от американските, а донякъде и от английските евреи на всички стоки, произведени в Германия.

Бойкотът започва през март 1933 година и ако се съди по публикацията на Лондонският "Дейли Експрес" от 24 март същата година, има за цел да нанесе осакатяващ удар върху нестабилната германска икономика (нека не забравяме, че това става в разгара на Великата депресия), с цел да се предизвика падането на правителството на Хитлер. Един от водачите на бойкота е известният нюйоркски адвокат Samuel Untermyer, който обявява, че бойкотът е свещена война срещу Германия, доста преди Хитлер да призове към мерки срещу евреите в Германия. Не бива да се забравя, че както сега, така и тогава, евреите в САЩ са контролирали сериозни финансови ресурси, а Германия е била на границата на финансовата катастрофа с огромни репарации към бившите си врагове от Първата световна война. Призивът за бойкот се посреща с голям ентусиазъм от евреите в САЩ, където на многохилядни демонстрации се призовава към бойкот на всичко немско. Особено големи са били антигерманските демонстрации на 27 март 1933 година на Медисън скуеър гардън, в Чикаго, Бостън, Филаделфия, Балтимор, Кливлънд и още 70 други места в САЩ. Демонстрацията в Ню Йорк се предава по цял свят. Основната идея на тези демонстрации е, че новият режим в Германия е враг на еврейските интереси по целия свят и трябва да бъде задушен икономически в зародиш!

В отговор на демонстрациите в Америка, нацисткото правителство на Хитлер, от своя страна, призовава за еднодневен бойкот на еврейските бизнеси в Германия на 1 април 1933 година, като предлага да отмени бойкота, ако американските и световните еврейски организации се откажат от икономическия бойкот на Германия. Примирителният тон на германското правителство не трябва да изненадва никого, защото правителството на Хитлер по онова време е било на практика коалиционно и нацистката партия, макар че е спечелила изборите, е все още далеч от тоталното си влияние върху политическия живот в Германия, за което ние сме учили и знаем от историята.

В отговор на призивите за бойкот на Германия и демонстрациите на 27 март, Хитлер произнася на 28 март 1933 година една доста известна реч, която често се цитира като програмна реч за бъдещите антиеврейски събития в Германия. В нея той заклеймява клеветите отправени срещу Германия от "световното еврейство" и не пропуска да спомене любимата си теза за предателството на евреите спрямо Германия по време на Първата световна война. Досега обаче аз не бях чувал или чел, че тази реч е в отговор на "икономическата война срещу Германия, обявена от световното еврейство".

През лятото на 1933 година в Амстердам се организира конференция на така наречената Световна икономическа еврейска федерация, на която за президент е избран споменатият по-горе Samuel Untermyer, която има за цел да стимулира световния икономически бойкот на Германия. Същият Samuel Untermyer, при завръщането си в Ню Йорк след конференцията произнася реч, в която предвижда с невероятни подробности, каква ще бъде съдбата на евреите в Германия! В споменатата статия на Джонсън има цитати от тази реч, които когато човек ги чете, има чувството че господин Untermyer едва ли не сам е писал сценария за "крайното решение" на еврейския въпрос в Европа, реализирано години по-късно от Хитлер и неговата банда! В тази връзка искам да напомня, че така наречената "Kristallnacht" се разиграва на 8-9 ноември 1938 година, т. е. пет години след описваните събития.

Естествено, местните еврейски организации в Германия съвсем не са във възторг от кръстоносния поход обявен от техните събратя отвъд океана срещу родината им. Икономическото положение в страната по онова време е трагично. Около три милиона германци живеят от социални помощи, а шест милиона са безработни. Самият икономически бойкот води до намаляване на износа на Германия с 10 процента, което в крайна сметка отново удря по най-безпомощната част от населението и неизбежно подсилва антиеврейските настроения.

Дали по дизайн или случайно, в онзи момент ционистките организации в Германия се споразумяват с нацистите да се осигури възможност на германските евреи да се преселват в Палестина. Тук трябва да отбележа, че болшинството от германските евреи изглежда не са се отнасяли с особени симпатии към ционисткото движение и не са имали особено желание да емигрират в Палестина, но това им се предоставя като единствено възможен изход от пророкуваното бъдещо унищожение. Сериозен проблем е представлявал и фактът, че британската мандатна администрация в Палестина е искала от всеки емигрант да внесе 1000 фунта стерлинги при пристигането си в територията. Тук отново нацистите излизат насреща на ционистките организации. Немска банка в Германия приема влогове от евреи, които искат да емигрират, а неин клон в Палестина предоставя немски стоки, парите от продажбата на които се използват за покриване на исканата от британските власти такса. Твърди се, че това така наречено "споразумение за трансфер" продължава до 1936 година. Между другото през периода 1936-1939 година в Палестина избухват въстания на арабското население, които изглежда са свързани с рязкото увеличение на еврейската емиграция в територията.

Преди да затворя скобата, която отворих по-горе, искам да отбележа два факта от историята на Израел, които са нови за мен. Първият е свързан с голямото влияние, което, както изглежда, световните еврейски организации оказват върху събитията, свързани с Втората световна война и холокоста, с обявяването на "икономическа война" срещу нацистите в Германия, в един момент, когато те са се чувствали изключително нестабилни и несигурни във властта си. Вторият факт е свързан с неочаквания за мен принос на нацистите към създаването на Израел!

А сега, бързо напред към 29 ноември 2012 година, точно 65  години след резолюция 181 на ООН, с която се създават предпоставките за разделяне на територията на Палестина на две държави, и малко повече от 63 години от приемането на едната от тези държави – Израел – в ООН, когато светът събра смелост да направи жест към арабското население на жалките остатъци от територията, предназначена за него, като признае виртуалната държава Палестина като държава-наблюдател, подобно на Ватикана. Това събитие беше предшествано от френетична активност на САЩ и Израел да го предотвратят, но за новата резолюция гласуваха 138 държави, 41 се въздържаха и само 9 гласуваха против! Гласувалите против са Израел, САЩ, Канада, Чехия, Панама и четири островни държавици, които като правило винаги гласуват със САЩ.

Слава Богу, че българските управници събраха смелост поне да се въздържат, че иначе срамът щеше да е голям! Вярно е, че не им стигна смелост, колкото на цар Борис III, който не се поддаде на натиска на нацистите да "експортира" българските евреи в лагерите на смъртта, но и "смелостта", която проявиха все пак да не гласуват с Израел и САЩ, няма да кара бъдещите поколения да се червят заради нас!

Интересен е доводът на Израел, въз основа на който той гласува против! Израел се опасява, че даването на Палестина на статут на държава–наблюдател в ООН, ще ѝ даде право да отправи искове в Международния съд срещу Израел! Човек може да остане с впечатление, че даже Израел смята, че върши нещо толкова незаконно, че самият факт на предявяване на искове към него в международния съд крие сериозна опасност за добруването на държавата!

След войната през 1948 година Израел води още няколко войни срещу съседните арабски държави. Първата е през 1956 година, когато Израел се присъединява към агресията на Великобритания и Франция срещу Египет в отговор на национализацията на Суецкия канал. Тогава САЩ нарежда на агресорите да прекратят войната, изхождайки от собствените си геополитически интереси.

Следващата война е през 1967 година, когато Израел напада Египет, а Сирия, Йордания и дори Ирак се намесват на страната на Египет. Тази война за мен е доста жив спомен. Тогава приключвах образованието си в СССР и се разделях с многобройните си приятели – евреи от следването. Трябва да призная, че аз бях във възторг от победите на Израел в тази война и смятах, противно на съветската пропаганда, че арабските държави са агресорите и са си получили заслуженото! Много по-късно, след като емигрирахме в Америка, прочитайки няколко книги, посветени на войната, аз разбрах от мемоарите на тогавашните ръководители на Израел, че те не са се страхували от нападение на Египет, а са използвали умело войнствените заявления на Насър във връзка с напрежението в залива Акаба и свързаното с това "дрънкане на оръжие", за да представят войната като превантивна война за Израел!

Във войната от 1967 година Израел завладява цялата територия, която е предмет на резолюция 181 на ООН от 1947 година, плюс Синайския полуостров от Египет и Голанските възвишения от Сирия. С други думи, през тази война Израел завладява и останалата половина от територията, определена от ООН за държава на арабското население на Палестина и целия град Йерусалим, който, както вече знаем, е трябвало да има специален статут и да не принадлежи на никоя от двете бъдещи държави.

През 1973 година Сирия и Египет започват война (Йон Кипур) да си възвърнат Голанските възвишения и Синай, но отново са разгромени, с което приключват опитите с военна сила за решаване на териториалните спорове около Палестина.

Интересното в тези войни е, че те се водят от съседните арабски държави, а основно страдат арабите от Палестина, които през всичките тези войни са под натиск от Израел да напуснат родните си места и голяма част от бившите местни жители на Палестина и до ден днешен живеят по лагери в съседните арабски държави. Този факт представлява една от най-сериозните пречки за решаване на проблема за мир между бъдеща арабска Палестина и Израел – проблема за връщането в цялата територия на Палестина на арабските бежанци!

Друг проблем създава ежедневно и самият Израел, който заселва с евреи все по-големи и по-големи части от окупираните земи, главно на Западния бряг на Йордан и в Източен Йерусалим. В тези поселения вече живеят близо 500 000 евреи, които при това са убедени привърженици на идеята за Велик Израел, т. е. Израел до реката Йордан, а много от тях считат, че и територията на Йордания също принадлежи на Израел, т. е. обещана от Йехова на еврейския народ!

В отговор на новата резолюция на ООН Израел обяви планове за нови 3000 жилища за израелските евреи в окупираните територии и начало на разработка на планове за строителство в така наречената зона Е1 около източен Йерусалим. Тези планове, когато бъдат реализирани, на практика ще разделят сегашната територия на окупирания Западен бряг на две части и ще направят създаването на непрекъсната територия за новата арабска държава практически невъзможно, като се има предвид, че и ивицата Газа също е отделена от Западния бряг на Йордан.

Какво можем да очакваме от бъдещето в този район на света?

1. Изключено е Израел да отстъпи на евентуална бъдеща арабска Палестина територията, определена от резолюция 181 на ООН.

2. Изключено е Израел доброволно да отстъпи на границите от преди войната от юни 1967 година, както се препоръчва от споразуменията в Осло и редица резолюции на ООН. Не е ясно как могат близо 500 000 еврейски заселници да бъдат заставени да напуснат новозавладяните си домове в окупираните арабски територии на Западния бряг и Източен Йерусалим.

3. Дори и да се достигне до някакво споразумение за арабски "бантустани" на Западния бряг и Газа, то подобно решение няма да създаде жизнена държава.

Израел, противно на официалните си твърдения, че желае създаването на арабска палестинска държава, поставя такива условия за съществуването на тази държава – контрол на въздушното пространство, контрол на сухопътните граници, контрол на морските граници, липса на каквито и да са въоръжени сили освен полиция и т. н., – че никой самоуважаващ се народ не може да ги приеме.

Бедата е в това, че все по-голяма и по-голяма част от населението на Израел счита, че арабите от всички територии трябва да бъдат преселени в съседните арабски държави и тези територии да се присъединят "de jure" към Израел! Тази позиция се засили особено много с пристигането на около милион евреи от бившия Съветски съюз, които, както изглежда, демонстрират пълна липса на "пролетарски интернационализъм" и "братска солидарност" към нееврейските народи. Нещо повече, от изказвания на израелски граждани в СМД се чувства нарастващ расизъм по отношение на арабското население и дълбоко чувство за расово превъзходство на евреите над местното арабско население.

Може би единственото решение за арабското население е да изостави идеята за отделна държава, да разпусне палестинската администрация и да се "предаде" на администрацията на Израел. Тогава нарастващият расизъм на еврейското население на Израел ще постави страната в положението на Южна Африка по време на апартейда и Израел ще трябва да осигури еднакви права за всички националности и религиозни групи, както се полага на съвременна демократична държава, каквато Израел претендира че е. В противен случай изолацията на Израел ще продължава да расте и нищо чудно светът отново да стане свидетел на растящ антисемитизъм и всички свързани с това ексцесии, с които се характеризира историята на еврейството в миналото!

Дилетант

П. П. На темата за Израел и Палестина са посветени още 2 публикации в блога:

- Март 2012: "The Great Game" на Израел;
- Ноември 2012: Гетото Газа.

Емиграция: 14. Изгонване от Рая!

В хотел Спортинг ние се бяхме уредили много добре: Юлия работеше и имахме кеш за подхранване, разполагахме с широка стая с 3 легла, баня, хладилниче и котлон. Изобщо, пълна цивилизация! Имаше само един проблем - в хотела имаше само едно българско семейство: В. и М. с двете си деца, а ние чувствахме нужда да общуваме с повече сънародници! Все пак тези ни нужди не бяха достатъчно силни, за да възбудят у нас особено желание да се местим от Спортинг.

За съжаление обаче, както се казва "ние предполагаме, но господ разполага"! Поляците в хотела постепенно се разпасваха все повече и повече и това създаваше опасност от изгонването на всички профуги по други хотели и хотелчета. От стачки на полякините, до пиянски побоища и стълкновения с карабинерите, напрежението между профугите и администрацията на хотела нарастваше все повече и повече! Започнаха да се чуват слухове, че ще ни гонят от хотела, защото администрацията на Спортинг искала да разтрогне договора с организацията занимаваща се с акомодиране на профугите.

Един ден ни съобщиха да се готвим, защото в близките дни щели да ни разселват по други хотели. Най-неприятното беше, че Юлия вече се беше уредила прекрасно в йерархията на чистачите. Две момчета от постоянния персонал бяха забелязали прецизната ѝ и сръчна работа и бяха издействали тя да работи с тях. Тяхното задължение беше да чистят коридорите с прахосмукачки и те непрекъснато следяха Юлия да не работи много бързо и да не се преуморява! Изобщо тя вече ходеше на работа с голямо удоволствие и момчетата даже започнаха да я учат на италиански, главно чрез пеене на песни, които не винаги можеха да минат през цензура, но в замяна на това позволяваха на Юлия да научи такъв италиански, какъвто не би научила в нито едно учебно заведение!

Щом ни предупредиха за разселването, ние се свързахме с Енрико дел Бело, който беше от старата емиграция и който се въртеше из нашите среди, като го помолихме да ни уреди да ни настанят в хотел Клаудия, където живееше основната маса от нашите познати българи. Той обеща и след ден-два ни каза, че всичко е уредено. "ДА ама не", както се казва в приказката. Когато дойдоха автобусите да ни развозват по хотелите, нашето име го нямаше в списъка на профугите, които слязоха в Клаудия! Подобно на пристигането ни от Латина и този път ни стовариха на някаква малка уличка и, докато се усетим, ни прекараха през някакви коридори и стълбища, вкараха ни в една малка мрачна стая и докато се обърнем, италианецът, който ни придружаваше, изчезна, като дори не разбрахме накъде се измъкна! Имах чувството, че началството си беше взело поука от предишното заселване, когато ние заплашихме със стачка и открит бунт и този път просто ни постави пред свършен факт.

Оказахме се в една стаичка, в която имаше 3 плътно наредени едно до друго легла. Между леглата нямаше възможност да се минава, но около тях, от три страни имаше по половин метър пространство, през което човек можеше да се промъкне. Имаше две полусчупени шкафчета и някакъв псевдогардероб без врати. Прозорецът гледаше към един двор като кладенец, заобиколен от всички страни от многоетажни стари жилищни постройки. Чешма в стаята естествено нямаше, но след кратко разузнаване Тери откри, че на около десетина метра по коридора има нещо като баня с тоалетна, умивалник и даже вана без душ.

Изобщо всичко изглеждаше толкова безнадеждно и тъжно, че на нас ни се плачеше! Отгоре на всичко нямахме представа къде се намираме в Рим, нито пък в какъв тип заведение сме попаднали. Развикахме се "Ало, ало!" и скоро се появи някаква жена, която ни даде няколко парчета сапун, три мизерни и тънки като пергамент кърпи и ни обясни, че в банята понякога можем да се къпем, но да внимаваме да не мокрим пода! Даде ни и някои други напътствия, като например да не се прибираме вечер след 10 часа и ако случайно се приберем след този час, как да повикаме да ни отворят входната врата на сградата. Така и не разбрахме напълно какъв тип е тази сграда, но изглеждаше да е един от онзи тип евтини хотели-общежития, които се срещат на Запад и в които обикновено отсядат пътуващи студенти.

Пооправихме се от потресението на новото ни положение и излязохме на разузнаване. На улицата с питане и налучкване разбрахме къде се намираме и накъде е Клаудия. Работата беше там, че според думите на хазяйката, ние трябваше да се храним в Клаудия, което означаваше, че три пъти на ден трябваше да ходим до този хотел, който беше на около двадесетина минути пеша от нашето местоживеене. Това изобщо не беше удобно и затова ние се отправихме за Клаудия с надеждата там да срещнем Енрико и да разберем какво е положението. Първия ден не го намерихме, но на другия ден го спипахме точно преди да напусне хотела и възмутено му разказахме за нашето положение. Той ни успокои, че това било временно и до седмица щели да ни прехвърлят в Клаудия. За седмица не стана, но след десетина дена ние се преместихме в Клаудия. През цялото време, докато бяхме в онова нещастно място, не успяхме да се изкъпем нито веднаж, защото там нямаше душ, а когато почнехме да пълним ваната, след като тя се напълнеше около 10-15 сантиметра, водата ставаше ледено студена и подготовката за баня загубваше смисъла си. Преминахме на обтриване с влажна кърпа, което преди години бяхме видели в един къмпинг на Остзее и който начин на "изкъпване" практикувахме докато пътувахме с караваната към Рим и лагера.

В Клаудия ни настаниха в една от най-хубавите стаи, която за съжаление не беше дори наполовина хубава колкото стаята ни в Спортинг. Стаята се смяташе за луксозна, защото имаше душ с топла вода, но водата стигаше само за около десетина минути, което означаваше строга дисциплина и ред при къпане. Все пак утешение беше, че такива стаи имаше още само две-три, т. е. ние бяхме в една от най-добрите стаи на хотела. За съжаление това не продължи дълго, защото един ден ни изгониха от стаята и когато се върнахме, намерихме, че банята ни вече няма бойлер и душ. В коридора бяха направили обща баня, в която обаче топлата вода се появяваше два-три пъти седмично и то по напълно непредсказуемо предписание. Все пак ние бяхме донякъде облагодетелствани, защото винаги разбирахме по шума в коридора, кога има топла вода, а и беше доста лесно да проверяваме отвреме-навреме дали водата не е дошла, за да бъдем първи на опашката!

Стаята в Клаудия общо взето беше наполовина на стаята в Спортинг, поради което между леглата имаше по двадесетина сантиметра разстояние. Малко повече сантиметри имаше и между леглата и стените. Останалите мебели се състояха от две шкафчета и един гардероб с неопределена възраст, цвят и стабилност. С гардероба се отнасяхме много внимателно, за да не се разглоби, защото, ако се разглобеше и паднеше, като нищо можеше да ни поискат да го поправим или да купим нов! В стаята имаше и нещо подобно на масичка с два стола. Използвахме я понякога за закуска, като третият от нас седеше на един от креватите.

Както вече споменах в историята за нутриите, храната в Спортинг не беше нещо особено и в един момент силно ни ограничиха хляба, но Клаудия в сравнение със Спортинг беше едва ли не Бухенвалд. Това, дето хляба се ограничаваше на една панина, беше нищо. Сутрин се даваше чай или силно разводнено кафе с парче маргарин и понякога парченце масло. На обяд имахме нещо като крем-супа, но много рядка и с леко розов цвят, което беше вероятно намек за доматено пюре. Второто беше макарони, понякога с нещо като месо, а понякога просто макарони с намеци за доматен сос и настърган кашкавал. Десертът, ако го имаше, се състоеше от нещо наподобяващо компот от плодове, които с голям труд можеше да се определи какви са, ако имаш късмет да попадне в паничката ти някое парче от тях! Все пак имахме известен късмет, защото Тери се сприятели с работниците в стола и кухнята, които бяха емигранти от Камбоджа и които отвреме-навреме му даваха масло, конфитюр и по някоя и друга кутия с мляко. Тези лакомства ние обаче си ядяхме в стаята, като често пропускахме нещастната закуска, за да се пооблажим с истинско мляко, масло и конфитюр! По-късно разбрахме, че Тери беше спечелил камбоджанците от кухнята, като им беше обещал да им изпратим от САЩ (естествено, когато се доберем дотам) документ за гарантиране на издръжка, за да могат и те да емигрират!?!

Собственикът на Клаудия се казваше Карло и беше хомосексуалист. Вероятно по тази причина цялата прислуга в хотела бяха млади момчета, а и неженените емигранти бяха също почти всички мъже. Твърдеше се, че Карло свободно се ползваше от услугите на желаещите от мъжкия контингент в хотела, за което те (желаещите) получаваха хранителни добавки. Например в хотела се купуваха известни количества плодове (мандарини, портокали, банани и пр.), но ние, обикновените профуги, никога не се насладихме на тези чудеса на природата! Предполагахме къде отиват те, но нямаше какво да правим!

Все пак, по едно време Тери започна да ни носи по някоя и друга мандарина, банан или портокал. Ние решихме, че това е от неговите приятели от Камбоджа, докато един ден, както Юлия и аз си седяхме кротко и спокойно в стаята, вратата внезапно се отвори с трясък и вътре запъхтян влетя Карло! Той се огледа и попита къде е Тери? Ние му казахме, че доколкото знаем е в съседния хотел при някакъв приятел и полюбопитствувахме какъв е проблемът? Карло възмутено ни разказа, че както си седял в кабинета изведнъж видял как покрай прозореца му се движи нагоре една мрежа с мандарини окачена на рибарска кукичка с конец! Той не повярвал на очите си и ги разтъркал, но мрежата вече се скривала над горната рамка на прозореца. Тогава Карло изхвърчал и се разтичал из хотела да разбере кой и откъде му краде мандарините. Оказало се, че атаката се провеждала от прозореца на една стая с десетина легла на последния етаж. Когато Карло най-после се добрал до стаята, тя вече била празна и нямало и следа от мандарините. Шпионите на Карло обаче, му казали, че с тази афера се занимавали Тери и Д. (за когото има вече публикувана история). Самите виновници не се намирали никъде на територията на хотела, явно те разбрали овреме, че са разкрити и избягали, но Карло ни предупреди, че ако хване Тери в подобна дейност ще го предаде на полицията! Ние, като истински български родители, заявихме, че това е гнусна клевета и че не е възможно синът ни да се занимава с подобна дейност и така нататък. Карло отново ни предупреди и си замина.

След около два часа Тери се появи "ни лук ял, ни лук мирисал", но след кратък разпит, без насилие, си призна всичко и каза, че тази работа я вършат с Д. Забранихме му повече да се занимава с подобна дейност, ако не иска да ни провали заминаването за САЩ и той обеща!

Вечерта говорихме с Д. Той също обеща да не правят повече подобни щуротии с Тери. Попитахме го дали не се страхува от Карло, но той каза, че Карло му бил "хвърлил око" и опасност засега нямало, а ако Карло стане по-нахален в попълзновенията си ще трябва да се приложат "по-крути мерки". Като се има предвид, че Д. беше близо два метра, то ние предположихме, че до "крути мерки" вероятно няма да се дойде.

Тази постъпка на Тери доста ни стресна. От една страна контингента в хотела не беше избран измежду стриктно спазващите законите хора. Такива като Д., които бяха легални и разумни хора, не бяха много и Тери лесно можеше да попадне под лошо въздействие. Още в Спортинг той и няколко полячета бяха напипали един изоставен мопед. Тери беше успял криво-ляво да го пусне в действие и за около ден-два бандата от деца почти подлуди администрацията на хотела. Госпожа Лаура взе, че заключи мопеда в една стая, но Тери и децата успяха да намерят ключ, който да я отваря и след ден-два отново си взеха мотора, но този път бяха по разумни и не го караха на паркинга пред хотела. Слава Богу Лаура не разбра, че децата са се справили със задачата по възвръщане на мопеда, но начинът, по който бяха направили това, едва ли можеше да се счита за образец на законност!

Изобщо, когато се озовахме в Клаудия, бяха минали вече почти три месеца от влизането ни в лагера и съдбата ни беше сервирала вече няколко неприятности. Стараехме се да поддържаме висок дух, но изгонването от Спортинг в никакъв случай не подкрепи тези ни усилия. Започнахме постепенно да изпадаме в депресия. Струваше ни се, че никога няма да се доберем до САЩ. Тогава Енрико веднаж ни каза, че след време престоят ни в Рим ще бъде един от най-приятните спомени в живота ни, когато не е трябвало да се грижим за нищо, а пред нас са били надеждите за бъдещия ни живот в САЩ! Трябва да призная, че Енрико се оказа прав и в началото, след като пристигнахме в САЩ, често си спомняхме с тъга бедния, но иначе безгрижен живот в Италия и най-вече в Рим!

Разказвач

Гетото Газа

Винаги ме е човъркала мисълта, че има някакъв паралел между Холокоста на еврейския народ през Втората световна война и трагедията в Палестина, на която сме свидетели вече 65 години!

Знам, че болшинството евреи ще се ужасят от подобно заявление, но за съжаление нищо не мога да направя, когато фактите говорят за подобен паралел, с тази разлика, че жертвите на Холокоста днес са заели мястото на своите мъчители, а своето място са отстъпили на един народ, който има дори по-малко защитници отколкото те са имали навремето!

Тези дни, подтикван от новата война в Газа, отидох (фигуративно казано) на Gооgle и написах в полето за търсене: Warsaw ghetto uprising.

Може би ще попитате защо написах точно това? Ами просто това е най-известният ми случай на съпротива на евреи срещу техните мъчители през Втората световна война и той непрекъснато ми изплува в съзнанието като паралелно събитие на периодичните битки за Газа.

От Уикипедията получих статия за Варшавското въстание, от която ще дам тук само няколко факта.

Както е известно, евреите на много места в Европа са живеели в гета. Причината за това според мен е било тяхното нежелание да се асимилират сред останалото население в страните, в които са живеели. Гетата са били особено характерни за евреите в Средна и Източна Европа, където тенденцията към асимилация е била дори по-слабо изразена отколкото в Западна Европа.

Забележка. По този въпрос съм писал по-подробно в един предишен материал в блога ми от 10 март 2012 г.

Когато националсоциалистите идват на власт в Германия, те първоначално решават да концентрират всички евреи от Европа в гетата на Източна Европа, а по-късно, с еволюцията на плановете им за "финалното решение", те започват да ги разпращат по концентрационни лагери в Източна Европа, Украйна и Белорусия с цел тяхното унищожение.

Варшавското гето е представлявало един такъв "етапен пункт"  на концентрация на евреите и през 1942 година в него са "живеели" между 300 000 и 400 000 души! През същата година се взима решение за масово унищожение на евреите от гетата и през периода между 23 юли и 21 септември от Варшавското гето са депортирани за лагера на смъртта в Треблинка първите количества евреи. Това става сравнително спокойно, тъй като е било казано на депортираните, че отиват в трудови лагери.

При вторият опит за депортация на 18 януари обаче в гетото започват безредици, тъй като жителите му вече са знаели за къде ги депортират!

Самото въстание избухва на 19 април и е окончателно потушено на 16 май 1943 година. Решението за въстание е взето от две еврейски съпротивителни организации в гетото:

• Zydowska Organizacja Bojowa (ZOB);
• Zydowski Zwiazek Wojskowy (ZZW).

В статията се изброяват и част от оръжията и броя на бойците, с които е разполагало въстанието  Така например ZOB е имала 220 бойци, като всеки от тях е бил въоръжен с пистолет, гранати и "коктейли молотов". Организацията е разполагала с 3 винтовки и две мини във всеки район, и една лека картечница. Втората организация - ZZW - е имала по-добро въоръжение, включително и няколко автомата.

Тези данни споменавам, за да подчертая трагичната разлика между нивото на въоръжение на бойците от гетото и атакуващите немски части, които са разполагали с бронирани коли, огнехвъргачки, минохвъргачки и автомати. Също така искам да отбележа и разликата в нивото на въоръжението на бойците от Газа, които разполагат с примитивни ракети и минохвъргачки срещу Израелската армия със нейните модерни самолети, безпилотни средства, танкове и противоракетна отбрана!

Показателни са и загубите на двете страни по време на Варшавското въстание:

• - немците са загубили (по техни данни) най-малко 16 убити и 93 ранени;
• - евреите са загубили (отново по данни на немците) около 13 000 убити и 56 885 депортирани (главно цивилни).

Ако някой си даде труд да сравни загубите на защитниците на Газа и армията на Израел от предишната операция срещу Газа, ще види, че разликата между загубите на двете страни е също така драстична, като особено голямо е количеството на мирните граждани на Газа, станали жертва на модерните оръжия на Израел.

Първоначално ръководителят на операцията по потушаване на въстанието Stroop предлага на защитниците на гетото да се предадат, и когато те отказват, немците систематически унищожават всички сгради и скривалища в гетото с огнехвъргачки. Операцията приключва на 16 май, когато Stroop натиска копчето на детонатора, за да разруши Великата синагога на гетото. Всъщност съпротивата продължава и след това, като последната схватка между немците и въстаниците е регистрирана на 5 юни 1943 година.

А сега ето и данни за Газа.

Газа е разположена на около 140 квадратни  мили, т. е. около 360 кв. км. Населението й е около 1.7 милиона жители.

Дали площта е много или малко за това население не знам, но това не е критерият, който определя дали Газа може да бъде класифицирана като гето, защото критерият дали това е гето или не, в смисъла на еврейските гета през Втората световна война, зависи от това какво е разрешено на жителите на гетото и какво не?

Известно е, че Израел има абсолютен контрол върху всички граници на Газа, което означава: сухопътните граници със самия Израел, а дори  и известен контрол върху границата с Египет; морските граници, където Израелски военни кораби патрулират и не разрешават достъп до Газа на чужди кораби или дори риболов в нормалните морски граници на една държава; а също така и въздушното пространство на Газа, което се патрулира от Израелски самолети и безпилотни средства. Израел освен това си е присвоил правото, противно на всички международни закони и споразумения, да изстрелва ракети с цел ликвидиране на граждани на Газа, които правителството на Израел счита, по една или друга причина известна само на него, че са врагове на държавата Израел!

Израел контролира всяка стока, която влиза или излиза от Газа. Нещо повече, Израел е сметнал колко храна, каква храна, колко строителни материали, какви строителни материали и така нататък се полагат на глава от населението на Газа и това определя количествата, които населението на Газа получава или по-точно може да получи, ако се държи покорно и не ядосва господарите от Тел Авив!

Всъщност, ако се погледне обективно, Газа дори не е гето, а по-скоро трябва да се квалифицира като концентрационен лагер, но това съвсем ще накърни чувствата на нашите приятели от Тел Авив!

Контролът, който Израел упражнява върху икономическия живот в Газа може да се квалифицира само като акт на война, тъй като той определя колко и какви лекарства ще има в болниците на Газа, дали гражданите на Газа ще имат електричество и вода за пиене, храна и материали да поддържат елементарно ниво на живот! От тази гледна точка ракетите, които различни организации изстрелват срещу Израел могат да се разглеждат като нещастни опити за съпротива срещу подавляващата мощ на една враждебна държава, завладяла земите на народа на Палестина, базирайки се на писанията на библията, според които Бог бил отредил тази земя на еврейския народ!?!

За да не се заблуждава света в това, каква е целта на Израел с окупацията си на Западния бряг и Газа, все по-често и по-често политически и религиозни дейци в Израел говорят за депортиране на арабското население на Палестина ... засега неизвестно къде, за да може да се сбъдне желанието на Йехова - земята на Палестина - да бъде върната на народа на Израел!

В заключение мога само да попитам: "Бог като е подарил тази земя на Израел, защо не си е дал труда да информира и останалите хора на Земята, ами се е ограничил само да каже на евреите за това?"

Дилетант

П. П. 1. Днес (21 ноември, 2012 година) СМД съобщиха, че е постигнато споразумение между Хамаз и Израел за прекратяване на огъня! Това е добра новина, но какво ще стане по-нататък? Целта на Израел е присъединяването на цялата територия на запад от река Йордан към Израел. Целта на Хамаз пък е ликвидирането на Израел! Очевидно нито една от тези цели не е достижима засега, но по всичко личи, че официалната идея за създаване на независима палестинска държава, съществуваща паралелно с Израел, се превръща все повече и повече във идея фикс! Една от най-съществените причини за това е, че скоро няма да има територия на която да се създаде държавата Палестина, защото еврейските заселници постепенно поглъщат като скакалци всяка педя арабска земя, до която успеят да се доберат с явното и тайно съдействие на Израелската държава и САЩ, противно на всякакви международни закони и решения на ООН.

П. П. 2. Интересно би било да се сравнят писанията на СМД в хитлеристка Германия за Варшавското въстание и неговите участници с тези на днешните СМД за периодичните въоръжени конфликти между Израел и Хамаз! Езикът може да се окаже доста подобен!

Емиграция: 13. Кирил и Методи - равноапостоли

По време на престоя ни в Рим се случиха две важни за българите събития. Едното беше процесът срещу Агджа и българите, обвинени в участие в опита за убийство на папата, а другото бяха празненствата по случай признаването от католическата църква на Кирил и Методи за равноапостоли. Историята разказана по-долу е свързана с второто събитие.

Един ден словачката Мария дойде при Юлия и и каза, че някакъв неин познат свещеник ѝ предложил два билета за празненствата в Свети Петър, на които папата Йоан Павел II ще провъзгласи Кирил и Методи за равноапостоли на католическата църква! Мария предложи на Юлия единия от билетите, защото:

"Вие сте българи и това събитие за вас е важно!"

Мария каза, че тя ще отиде с другия билет с дъщеря си, а ние да се опитаме да влезем с един билет под предлог, че сме семейство. На билета по нищо не личеше да е семеен, ако изобщо имаше подобни билети. В уречения ден ние облякохме най-хубавите си дрехи, които се отличаваха от всекидневните ни дрехи само по това, че не бяха взети от църквата, или с други думи бяха дрехите, които си бяхме нарекли за официални и които си носехме от България. С трепет в душите се отправихме към катедралата Свети Петър. Притеснявахме се да не ни разберат, че сме българи и като ни видят "семейния" билет, да не вземат да ни разпитват допълнително за всякакви щуротии и небивалици!

След атентата на площада пред катедралата беше създаден истински лабиринт от проходи и заграждения, така че да не е лесно човек да влиза и излиза бързо от катедралата. Нормално проходите не се охраняваха, но този ден навсякъде стояха швейцарските гвардейци с техните червени старинни, обшити с украшения униформи. Огромни тълпи народ се стичаха отвсякъде и ние чинно се пристроихме към една от опашките. След известно време достигнахме до входа на бариерите, където стоеше един гвардеец, висок почти два метра. Всъщност колко висок беше този човек не знам, но беше по-висок от мен с една глава и трябваше, като говоря с него, да си извивам шията, за да мога да го гледам в лицето. За Юлия проблемът беше още по-сериозен, защото тя е по-ниска от мен. Както и да е, Юлия му подаде билета и започна да му бърбори на нейния италиански, че ние сме семейство и затова сме с един билет. Всъщност, според мен, на италиански тя каза само думата "familia", а останалото си го приказваше на развален български, но както и да е!

Гвардеецът ни оглеждаше с леко недоумение през очилцата си с кръгли стъкълца, вероятно чудейки се как тези полупросяци, ако се съди по облеклото, са се сдобили с билет и въртеше билета в ръцете си в дълбоко недоумение какво да прави с нас. Ние му подадохме и профугските си лични карти, макар че аз не бях убеден, че фамилиите ни няма да му напомнят за фамилиите на някои от подсъдимите по процеса! След като приключи тирадата си с обясненията защо сме само с един билет, Юлия отново започна да бърбори, един господ знае вече на какъв език, доказвайки, че този билет не може да не е семеен, след като ние го притежаваме, или нещо подобно! Гвардеецът гледаше снимките на личните карти, сравняваше ги с нашите измъчени и умоляващи лица и най-накрая изглежда му дожаля и махна с ръка да влизаме. Ние не повярвахме на късмета си и за една бройка да се втурнем стремително към катедралата, но се усетихме навреме и с голямо достойнство се отправихме към входа.

Който е ходил в Свети Петър знае колко голяма е тя и колко малък и незначителен се чувства човек в нея! Катедралата вече от час поглъщаше като огромен звяр тълпите от хора, но вътре все още изглеждаше полупуста. Опитахме се да се настаним на някои от креслата, но имаше разпоредители, които ни посочиха местата за правостоящи! Явно чудодействието на нашия "фамилен" билет имаше граници и ние ги бяхме достигнали! Опитахме се да предвидим откъде ще се вижда по-добре, но ниската ни религиозна култура не ни позволяваше да си представим как ще протече тържеството и ние се опитахме да се пласираме така, че да виждаме добре олтара.

След около два часа органът гръмна, хорът запя и службата започна. Сега, след близо 28 години, образите и сцените от тази служба са се слели в една обща картина на великолепие и пищност, каквато не бяхме виждали до този момент! Папата говори за делото на братята Кирил и Методи за тяхната саможертва в името на разпространението на Божието слово. Имаше представители на други страни и църкви, които също говориха за делото на братята. Имаше и представител от България, който се представи достойно в цялата литургия. Колко време продължи литургията не помня, но ние стояхме до края. Това е едно събитие, което ни се случи в тежък период от живота ни, но което за дълги години остана в съзнанието ни със своето великолепие!

Разказвач

The Fiscal Cliff

"На ръба на фискалната пропаст" - това е темата, за която се пише и говори всеки ден, всеки час, а може би и всяка минута в Средствата за Масова Дезинформация (СМД) в Америка!

Доскоро бяха коментарите за дебатите, предизборните речи, допитванията до общественото мнение, изборите, а сега, когато всичко това свърши и човек може да си помисли, че за известно време ще има почивка и няма да има за какво да се пише и говори, изведнъж израсна ужасяващият образ на фискалната пропаст, над която САЩ ще се изправи на 31 декември 2012 година!

За какво всъщност става дума?

През първия мандат на управлението си Буш младши, "притеснен" от опасността от положителни бюджетни баланси в бъдещето, прокара през Конгреса закони за намаляване на данъците, но тъй като демократите се възпротивиха, че съвсем не е ясно още колко време положителният бюджетен баланс ще съществува, беше решено, че намалението на данъците е временно и важи до 2010 година. Това разбира се беше капан за демократите, в който те влязоха с пълно съзнание и разбиране какво правят, но ако се противопоставеха, още веднъж щяха да "докажат", че тяхното единствено желание е да повишават данъците или поне да не ги намаляват, когато това изглежда възможно.

Защо временното намаляване на данъците беше капан? Ами много просто, когато дойде 2010 година и временните данъци трябваше да се върнат на старото си ниво, републиканците започнаха да тръбят, че демократите, начело с Обама, искат да увеличат данъците, след като не желаят да гласуват за превръщане на временното намаление в постоянно.

Междувременно две войни, за които не се осигуриха никакви средства и финансовата криза от 2008 година, превърнаха положителните бюджетни баланси в добър спомен от миналото. Само през президентството на Буш Младши държавният дълг нарасна 2 пъти и достигна над 10 трилиона долара, а следващите 4 години на рецесия и опити за закърпване на американската и световната банкова система, заедно с опитите за стимулиране на икономиката и продължаващите войни, доведоха държавния дълг до близо 16 трилиона долара или почти 100% от националния продукт.

През 2010 година имаше междинни избори и демократите, макар че господстваха и в двете камари, не посмяха да оставят временните данъци да се върнат на нивото си от 90-те години, а продължиха срока им с една година. Това обаче не им попречи да загубят Конгреса и дори няколко сенаторски места.

През 2011 година отново се постави въпроса за отмяна на намалението на данъците, предвид на огромните бюджетни дефицити, но републиканците категорично отказаха това и отново временният статут на намалените данъци се удължи с още една година. Вероятно това, че Обама тогава отстъпи пред натиска на републиканското мнозинство в Конгреса, до известна степен спомогна за преизбирането му за президент.

И ето сега отново "идва Видов ден" и на 31 декември Америка ще се надвеси над фискалната пропаст!

Всъщност нещата стоят малко по-комплицирано.

Обама предлага данъците на тези, които имат доходи до 250000 долара да не се увеличават, т. е. намалението за тях да стане постоянно, а данъците на тези с доходи над 250000 да се върнат на нивото на 90-те години. Освен това Обама предлага да се споразумее с републиканците за намаляване на държавните разходи и бъдеща данъчна реформа, която да премахне редица данъчни вратички, които богатите и корпорациите използват за намаляване на данъчното си бреме. По този начин Обама иска да атакува бюджетния дефицит, който е над един трилион долара годишно. На практика това, което предлага Обама, ще засегне само по-малко от 2 процента от населението на САЩ.

Републиканците не дават и дума да се издума за възстановяване на старото ниво на данъците за богатите, искат да се намалят разходите от бюджета за бедните и възрастните и изобщо да се намалят разходите за социални нужди. Освен това те предлагат да се реорганизира данъчната система така че данъците на всички да се намалят с близо 20%, като се затворят прословутите вратички, които богатите и корпорациите използват, за да намаляват данъците си и по този начин да се намерят средства за компенсиране на бюджетния дефицит. Проблемът в идеите на републиканците е, че според редица икономически организации не е възможно да се намерят такива данъчни вратички, които като се затворят, хем да се намалят още данъците, хем да се спестят толкова средства, че да се реши проблемът с дефицита!

"The Fiscal Cliff" се състои в това, че ако не се стигне до споразумение между републиканците и Обама, то след 31 декември временно намалените данъци ще се върнат към нивото отпреди президентството на Буш Младши и в допълнение ще влязат в сила автоматични съкращения по всички пера на бюджета, включително и разходите за военните, като последното направо ужасява републиканците, които възприемат себе си като единствени хранители на националната мощ и сигурност! Мерки, като повишаване на данъците, според републиканците веднага ще доведат до рецесия, депресия и други подобни икономически злини.

Интересното е, че Обама непрекъснато се пъчи, че този път той няма да отстъпи на републиканците и ще повиши данъците на богатите. Той съвършено справедливо отбелязва, че въпросите за данъците са били обсъждани по време на дебатите и че американският народ е знаел много добре неговата позиция по въпроса и въпреки всичко го е избрал за президент, от което следва, че той има мандат да прокара идеите си!

От своя страна пък републиканците твърдят, че след като американският народ е запазил мнозинството им в Конгреса, те също имат мандат да прокарат идеите си в закон!

Тук обаче искам да отворя една малка скоба, както се казва. Оказва се, че републиканците са запазили мнозинството си в Конгреса, но ... за тях са гласували по-малко американци отколкото са гласували за демократите!?! Общо взето за демократите са гласували с 500 хиляди повече избиратели отколкото са гласували за републиканските кандидати за Камарата на представителите.

Защо се е получила тази "демократична аномалия"? Оказва се, че тъй като през 2010 година републиканците получиха мнозинство в законодателните органи на редица щати, те са се възползвали от това да "прекроят" избирателните райони по такъв начин, че с по-малко гласоподаватели да получат повече места в Конгреса. За да се разбере как може да стане така, ще дам един прост и може би малко примитивен пример.

Нека имаме 4 избирателни района, които да наречем А, Б , В и Г. В А и Б нека имаме 60% от населението, които да гласуват за демократите, а в В и Г - 60% да гласуват за републиканците. Тогава може да се окаже възможно да се прекроят четирите избирателни района така, че в един демократите да имат почти 100% от гласовете, но в замяна на това в останалите три района да имат по-малко от 50% от гласовете. При това положение републиканците ще получат 3 мандата, макар че избирателите общо в четирите района да са разпределени по равно между двете партии. Такова нещо е възможно да стане поради следните причини:

1. Хората се концентрират в райони по етнически, расови и имуществени белези, т. е. мексиканците живеят предимно в едни райони, негрите в други, азиатците в трети, богатите и бедните в САЩ също са сегрегирани в много по-голяма степен, отколкото например в България.
2. Тези райони, макар и с еднотипно население по расови и имуществени белези, често са съседни един на друг. Различните групи от населението гласуват предпочитателно за едната или другата партия, но гласуването става не по партийни листи, а за индивидуални личности.
3. Прекрояването на избирателните райони се прави периодически (ако не се лъжа всеки 10 години), за да се уравни броят на избирателите в различните райони. При това прекрояването в болшинството случаи се върши от партията, която е на власт в момента в съответния щат.

В Америка даже има специален термин за този процес - "Jerrymandering". Терминът "Jerrymander" е бил използван за пръв път преди 200 години, на 26 март 1812 година, във вестник "Бостон газет", за да се опише един от избирателните райони, създаден от губернатора Elbridge Gerry, който напомнял саламандър, чрез конкатенация на името на губернатора с наименованието на въпросното животно. Естествено този избирателен район е бил оформен по такъв начин, че партията на губернатора Jerry да го спечели.

В заключение искам да отбележа, че току-що прочетох в Ню Йорк Таймс една статия от Роберт Рубен (бивш финансов министър в кабинета на Клинтън), в която се изброяват редица икономически изследвания, които доказват чрез модели и сметки, че идеите на републиканците няма да работят, тъй като няма достатъчно "данъчни вратички", които, като се затворят, да се спестят достатъчно средства за осигуряване на бюджета с едновременно намаляване на таксите. В допълнение Рубен цитира редица изследвания, които показват липса на връзка между нивото на индивидуалното данъчно бреме и нивото на икономическа активност на богатите, за който факт вече споменах в един предишен блог.

Накрая искам да отбележа, че трескавата активност на СМД по темата на така наречения "Fiscal Cliff" не е нищо друго освен един начин за повишаване на рейтинга на СМД индустрията. Изобщо не е фатално дали въпросът с данъците ще се реши на 31 декември, на 31 януари или на 31 март. По-важното е как ще се реши този въпрос и дали от решението ще спечели цялата американска нация или само олигархията!

Дилетант

Залудо ли си дадохме грошо?

Шест  милиарда долара, от които 2.5 милиарда само за президентската кампания и никакъв резултат! По точно резултатът е същият, както преди да бъдат похарчени тези милиарди и аз неволно си спомням крилатите думи на Кове-Пиве от Годеч, който преди поне 80 години бил казал: "Залудо си дадоме грошо!"

А сега малко по-сериозно, нека да разгледаме накратко резултатите от четири години управление на Обама.

ВЪТРЕШНА ПОЛИТИКА

Преди четири години Обама получи управлението на страната в момент, в който тя стоеше на ръба на финансовата пропаст! Буш Младши и неговата администрация бяха предприели мерки за спасяване на банковата система, която те бяха докарали с политиката си до разруха. Тези мерки и до ден днешен се оспорват от някои икономисти, но така или иначе Обама продължи борбата за спасяване на световната финансова система в стила на администрацията на Буш и в следващите години инжектира посредством Централната федерална банка трилиони в най-големите американски и редица европейски банки. Банките не фалираха, гушнаха парите, но не си развързаха кесиите да финансират икономическата активност и тя заспа! Милиони американци загубиха домовете си, които бяха използвали като банкови автомати по време на управлението на Буш Младши, естествено с одобрението и стимула на ниските лихви, поощрявани от Централната банка.

В резултат на ниската икономическа активност милиони американци си загубиха работата. За разлика от предишните икономически спадове обаче, средната продължителност на индивидуалния престой поради липса на работа е много по-дълъг. Това води до тежки последствия за трудовата етика, защото хората, останали дълго без работа, намират някакъв начин на съществуване, деморализират се, губят квалификация и обикновено в крайна сметка слизат по-ниско в йерархията на доходите.

Обама и екипът му предложиха на Конгреса програма за стимулиране на икономиката, но републиканците бяха решили да го направят "one time president" и приложиха всички сили да намалят максимално сумите в програмата! Редица икономисти, включително и лауреати на Нобелови награди, предсказваха, че намалените средства няма да бъдат достатъчни икономиката да се съвземе и се оказаха прави. Все пак започна постепенно оживяване на икономическата дейност, но тогава се разрази кризата в Европейския съюз и икономиката отново залиня.

Накратко постиженията на администрацията на Обама през изминалите четири години в областта на икономиката не са блестящи, но вината за това доголяма степен е и в Републиканската партия, която през цялото време се стремеше да компроментира опитите му за стимулиране на стопанската дейност. Освен това американската икономика има сериозни структурни проблеми, за които съм споменавал и друг път.

Когато Обама взе власта, американската автомобилна промишленост береше душа или по-точно Дженерал мотърс и Крайслер бяха пред фалит. Вината си беше в ръководството на компаниите и в не малка степен в профсъюзите, но така или иначе нещо трябваше да се направи и единственият, който можеше да си позволи да се бръкне в джоба за десетките милиарди, необходими за спасяване на тези емблемни за Америка компании, беше само държавата. Обама пое риска и застана твърдо на позицията, че държавата трябва да спаси тези компании и те бяха спасени! Ромни твърдеше, че те трябва да фалират, но като се имат предвид огромните средства, необходими за реорганизацията им, и че никой частен инвеститор нямаше и не можеше да финансира реорганизацията им, то неговата позиция означаваше може би край на тези компании! В резултат на това Обама спечели Охайо, вероятно благодарение на позицията му за спасяване на американската автомобилна промишленост, а Ромни естествено загуби този важен щат в не малка степен, поради отрицателната си позиция по този въпрос!

Едно от предизборните обещания на Обама през 2008 година беше реформиране на здравеопазването в САЩ. Той прояви невероятна енергия в тази област и въпреки отчаяното противодействие на Републиканските фракции в Конгреса и Сената, успя да прокара до голяма степен идеите си в тази област. Реформата, която в крайна сметка бе узаконена, не се харесва на много хора, както от лявото, така най-вече от дясното политическо пространство, но тя все пак е нещо в сравнение с безсмислената каша на американското здравеопазване, което доскоро беше от най-голяма полза за осигурителната индустрия. Републиканската партия и Ромни се опитаха да използват недоволството от реформата на здравеопазването в борбата си срещу Обама, като Ромни даже обеща, че ще отмени реформата още в първия ден на президенството си, нещо което по принцип беше невъзможно да се направи, но изглежда се оказа, че повече хора предпочитаха реформата да влезе в сила, отколкото бяха противниците й.

Друга сериозна причина за победата на Обама е отношението му към емиграцията в САЩ и по-точно към милионите нелегални емигранти от Латинска Америка, известни в страната като "latinos". Републиканската партия е против каквито и да са опити за легализиране на милионите нелегални емигранти, защото смята (с доста голямо основание), че периодическите амнистии за тези емигранти само стимулират прииждането на все нови и нови вълни преди всичко от Мексико. Обама и Демократическата партия от своя страна смятат, че нещо трябва да се направи за нелегалните емигранти и той предприе стъпки за легализиране на децата на тези емигранти, които са докарани в САЩ като малолетни. Положителната позиция на Обама и Демократическата партия по отношение на нелегалните латинос в САЩ изигра решителна роля за привличането на електората на легалните латинос. Това е от особена важност, защото процентът на латинос в САЩ непрекъснато нараства и Републиканската партия с ксенофобската си политика може да се окаже в бъдеще изолирана от гласовете на тази група от населението.

ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Наследството на Обама в областта на външната политика не беше по-добро от това в икономиката. Той наследи две войни, които бяха абсолютно безперспективни.

Войната в Ирак на практика беше загубена. След похарчените стотици милиарди долари и хиляди убити и осакатени американски войници, да не говорим за стотиците хиляди убити и осакатени иракци, оставането на американски войски в Ирак беше безсмислено. Опитите да се сключи традиционното за Америка споразумение за статут на войските, което щеше да им осигури имунитет спрямо законите в Ирак, бяха неуспешни. Ястребите от политическата върхушка в САЩ бяха недоволни, но Обама прояви твърдост и разум и окончателно прекрати тази безсмислена касапница!

"Добрата война", както понякога се характеризираше войната в Афганистан, също не вървеше добре. Обама се опита чрез вкарване на нови войски да предизвика обрат, но талибаните се оказаха много жизнени и гъвкави в тактиката си. Отново - за кой ли път - афганците доказаха, че са непокорими и през 2014 година войските на САЩ и НАТО ще напуснат Афганистан. Споразумението за оставяне на контингент от близо 20000 войници уж за борба срещу тероризма и обучение на АНА рано или късно ще докаже несъстоятелноста си, но там изглежда все още ще се пролива кръв и ще се харчат милиарди долари.

Обама разшири използването на безпилотни средства въоръжени с hellfire ракети за унищожаване на доказани и набедени терористи. За съжаление броят на невинните жертви в тази удобна за американците война, е прекалено голям и отрицателният ефект от безпилотната война е много по-голям от рекламираните успехи. Фактът е, че макар да се твърди, че ръководството на Ал-Кайда е почти унищожено, клонове на организацията никнат като гъби в ислямския свят. Този нов тип война се разпространява от Афганистан и Пакистан към Йемен, сомалия и както изглежда към Северна Африка.

Правителството на Обама и НАТО използваха "арабската пролет", за да ликвидират режима на Кадафи, но в резултат на това в Либия настъпи хаос, който за малко да се отрази фатално на предизборната кампания на Обама. Убийството на посланника на САЩ в Либия в Бенгази позволи на Ромни да използва събитието в един от дебатите, за да постави под съмнение професионализма на администрацията на Обама. Както изглежда аферата в Бенгази беше по-скоро провалена операция на ЦРУ за изземване на оръжия от арсенала на Кадафи с цел използването им от бунтовниците в Сирия. От евакуираните 30 сътрудници на консулството в Бенгази 23 се оказаха служители на ЦРУ, а останалите най-вероятно да са били служители на Държавния департамент, работещи като "извънщатни сътрудници" на ЦРУ.

Събитията в Сирия се превърнаха от борба за демократични промени в борба на сунитските терористи, организирани от Ал-Кайда и режимите в Персийския залив срещу религиозните малцинства в страната. Кашата в Сирия все още се забърква и за сега я сърба главно сирийският народ, а какво ще стане в близкото бъдеще все още не е ясно. Там се преплитат интересите на неоотоманската политика на Турция с тези на уахабистите от Саудитска Арабия, Катар и останалите деспотични режими около персийския залив. По всичко личи, че борбата е преди всичко за намаляване и ликвидиране на влиянието на Иран в този район на света, но опасноста от дестабилизиране на Близкия изток е реална и голяма.

Борбата за промяна на режима в Иран като че ли навлиза във финалната си фаза. Дрънкането на оръжие става все по-оглушително и по-оглушително. Ромни се опита да използва Иран като плашило и в това особено активно му помагаше безотговорността на Натаняху, но засега изглежда изрелците повече блъфират, отколкото да са готови сами да атакуват Иран. Обама успя да запази хладнокръвие и опитите на Ромни да спечели нещо повече от милиони за кампанията си от Израелското лоби, не се увенчаха с успех. По-точно той гушна милионите, но от това лобито май не спечели нищо освен дето поддържа истерията за опасноста от Иран да придобие ядрено оръжие.

В началото на първия си мандат, Обама провъзгласи политика на "рестартиране" на отношенията между САЩ и Русия. В крайна сметка обаче се оказа, че идеята е, Русия да се привлече към сферата на САЩ в борбата за световна доминация. С повторното идване на Путин на власт тази идея изглежда няма да даде плод. Русия държи да се уважават интересите й в пространството около нейната територия, а Америка изглежда не желае да отговори положително на тези желания.

ПЕРСПЕКТИВИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Исторически вторият мандат на американските президенти може да се раздели на два периода:

1. Първият период, който трае около 14 месеца, се характеризира с известна свобода на действие, тъй като президентът не трябва да мисли за преизбирането си, а преди всичко за своето легаси, т. е. с какво и как ще остане в историята.

2. През втория период президентът трябва да мисли как да осигури победа на партията си в междинните избори и как да не попречи на новия кандидат на партията в следващите избори.

През втория период президентът обикновено се характеризира като "куцо пате", защото партийните ограничения все повече и повече спъват дейноста му и неговото влияние все повече и повече намалява.

През последните години обаче в САЩ постепенно се установи така нареченото "имперско" президентство. Поради това, че страната се намира в състояние на някаква странна и необявена война, президентът си присвоява все повече и повече права, които по-рано са принадлежали на конгреса или на съдебната власт. По тази причина не е изключено Обама да се опита да проведе в живота много решения, които нормално президентите не си позволяват да провеждат.

Истината е, че САЩ е едно разделено общество, което се нуждае от важни и фундаментални промени. Пред страната стоят редица проблеми, които се нуждаят от решение, а именно:

1. Проблемът с дефицита в бюджета и застрашително нарастващият национален дълг. В тази връзка трябва да се предприемат бързи мерки за увеличаване на постъпленията в бюджета и съкращаване на държавните разходи. Това означава някаква комбинация от повишаване на данъците и орязване на разходите за социални и военни нужди. Американското общество е дълбоко разделено по този въпрос и страната се нуждае от президент с "железен" гръбнак, какъвто досега Обама не е показал, че притежава.

2. Щормът Санди показа трагичното състояние на националната инфраструктура на примера на инфраструктурата по атлантическото крайбрежие. Модернизирането на инфраструктурата изисква държавни инвестиции от огромни размери, каквито изглежда никой не желае да предостави.

3. Въпросите за промяната на климата и мерките, които трябва да се предприемат, за да може страната да се акомодира към тези промени, бяха грижливо заобикаляни по време на предизборната борба. За голяма част от американците приказките за настъпващите климатични промени и ролята на човечеството в тях са все още "заговор и лъжа на учените", които искат да си осигурят средства за любимите изследвания!

4. Все повече и повече мракобесието и антинаучността се превръщат в идеологическа основа на значителна част от обществото и това, ако продължи, рано или късно ще се окаже фатално за общото научно ниво на американската икономика.

Аз съм далеч от мисълта, че написаното до тук може да се счита за задълбочен и сериозен анализ на изминалите четири години и на перспективите за следващите четири години, но песимизмът ми за близкото бъдеще на САЩ е голям и не смятам, че - поне засега - Обама е показал качества, които биха го опровергали. Дали съм прав или не, ще проличи до края на годината, когато предстоят да се вземат сериозни фискални решения и когато ще видим дали Обама има гръбнак или не!

Дилетант

Емиграция: 12. Порта портезе

Може би от месец вече живеехме в хотел "Спортинг" в Рим. В същия хотел живееха В. и М. с двете си малки момиченца. Те бяха подали документи за емиграция в Австралия, където съпругата М. имаше сестра в Брисбърн. Тяхната версия за емиграция беше, че бягат от притесненията, на които са били подложени в България поради това, че М. е македонка! Те никога не споделиха с нас факти за тормоз от страна на властите, а и ние не любопитствахме особено, тъй като, когато се запознахме с тях, вече бяхме видели доста фрапантни случаи на очевидни дребни и дори по-едри престъпници, които се представяха за борци против комунизма, та В. и М. ни изглеждаха като агънца, които търсеха по добра паша и нищо повече!

Един уикенд В. и М. дойдоха в стаята ни и ни предложиха да отидем на Порта портезе да видим има ли нещо интересно за купуване. Порта портезе беше, а може би е и до ден днешен, бит-пазара на Рим. Твърдеше се, че там може да се купи всичко - крадено или контрабандно, марково или менте. Твърдеше се също, че освен да ти вземат парите срещу някаква стока от съмнителен произход, могат също така да ти вземат парите просто ей-така, както си зяпаш.

В. редеше плочки, мрамор и други подови настилки, боядисваше и изобщо беше бивш строителен работник и подработваше доста често, така че имаше пари. Нашето положение беше по-сложно, защото с нашите програмистки умения в областа на големите машини не можехме да разчитаме на никакъв доход. Все пак Юлия по това време се беше настанила в чистаческата команда на хотел Спортинг срещу заплата от 1 долар на час, но тези доходи ни стигаха само за подсилване на храната и практически нямахме пари за купуване на нищо друго. Все пак ни беше любопитно да видим Порта портезе и ние приехме с удоволствие предложението на бъдещите "Австралианци", както самите те се наричаха.

Приготвихме се, аз нарамих чантичката с документи, в която държахме дипломите си за висше образование, и последните стотина долара, които пазехме като неприкосновен запас вече от няколко месеца. Излязохме ние тримата: Юлия, аз и Тери; а също така В. и М., които бяха оставили децата при някакви други емигранти.

Вече не помня как отидохме до Порта портезе, но със сигурност ползвахме градския транспорт, в който се возехме гратис, както всички профуги в италианската столица. Отвреме-навреме ни спипваха контрольори, но ние само им казвахме: "Ио соно профуга!" Дали това беше правилно или не на италиански не знам, но контрольорите обикновено избълваха възмутено някаква тирада на италиански и ни сваляха на следващата спирка. Там ние изчаквахме следващия автобус или трамвай, на който отново се качвахме. Понякога същият контрольор ни спипваше отново на следващата спирка и пак ни сваляше, но ние отново изчаквахме следващото превозно средство и т. н.

Когато пристигнахме на Порта портезе, където наистина имаше някаква арка, аз бях поразен от огромното количество хора и сергии. Хората вървяха в един безкраен поток между сергиите, върху които бяха натрупани всякакви стоки. Някой стоки бяха фабрично опаковани, а други бяха просто нахвърляни на купчини или се мъдреха поединично, изложени на любопитството на множеството. Продавачите следяха със зорки погледи всяко докосване на публиката до стоката и, ако някой задържаше по-дълго нещо в ръцете си, той веднага ставаше обект на специалното внимание на собственика на сергията.

Юлия ми обърна внимание на групи младежи, които се носеха като вихрушки в тълпата и ми каза да внимавам за чантата. Аз посегнах и я напипах висяща отстрани на хълбока ми. Тя все още беше затворена и изглежда съдържанието й все още беше на мястото си.

Продължихме напред в потока, стараейки се да не изпуснем В. и М. от погледа си. В един момент покрай нас профуча и се завъртя малка група от 5-6 момчета и момичета. В този момент някъкво вътрешно чувство ме накара да посегна към чантата. Тя все още беше на мястото си, но за мой най-голям ужас ми се стори, че е отворена! Преместих я на корема си, повдигнах я и с ужас видях, че наистина е отворена! С трепереща ръка бръкнах вътре и веднага усетих, че големият найлонов плик, в който бяха сложени дипломите, ни го нямаше. Бръкнах по надолу и усетих, че найлоновото пликче, в което бяха сложени парите все още беше на дъното на чантата. Дръпнах Юлия за ръката и й казах, че са ни обрали. Тя изохка и дори нямаше сила да ми напомни, че само малко преди това ми е казала да внимавам! Обясних й, че са на взели само дипломите. Очевидно поради това, че те бяха в по-голям плик и първи попадаха в ръка, младежите ги бяха измъкнали без да имат време да видат какво са взели.

Извикахме на В. и М., че са ни обрали. В. уплашено се опипа и обяви, че и него са го обрали - някъде към 150-200 марки! М. и В. се затюхкаха и започнаха да си проверяват джобове и чанти. След малко констатираха, че наистина им липсват марките, но на друго място имаха повече пари, които бяха непокътнати!

Напуснахме Порта портезе на бърза ръка и Юлия и аз потърсихме полицай, за да питаме какво да правим. Намерихме един и той, като разбра какво са ни откраднали, каза, че не е изключено крадците да захвърлят нашите дипломи и някой да ги намери и да ги отнесе в бюрото за загубени вещи. Взехме от него адреса на бюрото и омърлушени се отправихме да го търсим.

В бюрото ни показаха купчини паспорти, празни портмонета, лични карти и всякакви други неща, които човек може да загуби или да му откраднат. Докато попълвахме репорта за кражбата дойдоха двама американци, мъж и жена, на които бяха откраднали кинокамера и фотоапарат. След малко дойдоха и други някакви чужденци, на които бяха откраднали паспорти и фотоапарати.

След като попълнихме репорта, полицаите ни казаха да дойдем след 2-3 дена да прегледаме дали нашите документи не са се появили. Излязохме си омърлушени и особено аз бях направо съкрушен. Беше ме ужасно яд не заради друго, а защото знаех, че това може да се случи и уж внимавах! Вече веднаж ни бяха обирали караваната, но тогава имахме късмета да намерим наоколо и чантичката и дипломите.

На другия ден дойдохме отново на Порта портезе. Наоколо беше пусто и нямаше пукнат човек. По асфалта, там където вчера имаше десетки сергии и се носеше като разбушуван поток колоната от зяпачи и купувачи, тук-там се валяха празни портмонета, найлонови пликове и всякакви други боклуци, но нашите нещастни дипломи никъде не се виждаха.

След два-три дена, както ни бяха казали полицаите, отидохме отново до бюрото за загубени вещи. Там отново видяхме купчините документи, празни портмонета и всякакви други боклуци, но нашите безценни дипломи отново не намерихме! Докато се ровехме всред намерените неща се появяваха нещастни жертви на Римскиа криминален свят и с подтиснат вид сядаха да попълват репортите за загубени и откраднати вещи.

Когато след няколко дни видяхме Енрико Дел Бело, стар емигрант, който често се навърташе около нас, и му се оплакахме какво се е случило с нас, той се разсмя на нашите тъжни физиономии и каза, че това са бели кахъри и, че в САЩ никой няма да ни пита за дипломите. Той се оказа напълно прав -- никой никога не ни поиска дипломите, макар, че в резюметата си винаги пишехме какво и къде сме завършили.

След няколко години, когато "избухна" демокрацията, си извадихме дубликати - аз от ЛЕТИ, а Юлия от ВМЕИ.

Разказвач