четвъртък, 15 февруари 2018 г.

Портмонето

Седях си спокойно в офиса и размишлявах с какво да се заема. Бях прочел или изтрил всички електронни писма от пощенската си кутия. Беше време да напиша нещо за блога си, но все още не бях решил какво и на каква тема да бъде? Не беше време за сън нито пък за обяд или вечеря, а и Юлия не беше обявила, че се нуждае от някаква помощ. Папагалът Яки крещеше поред всички думи, които знаеше и неистово свиреше, крещеше като гарга или мяукаше като Мацо. Изобщо един от онези моменти, в които човек започва да се чуди за какво все пак живее?!

Внезапно Юлия се появи на вратата и обяви възмутено:

– Синът ти пак си е загубил портмонето!

Опитах си да си припомня по-ясно кога беше последното загубване на документи от Тери. Сетих се, че преди няколко години беше забравил портмонето си на покрива на колата си на една бензиностанция и си беше заминал безгрижно. Най-интересното тогава беше, че някакъв негър беше намерил портмонето му, беше се свързал с него по телефона и дори беше отказал пари за награда!

– Как е станало този път? – попитах аз.

– Ева току-що ми се обади, че отишъл да кара електрическия си велосипед по баирите и каньоните и вероятно портмонето му е изпаднало някъде там! Този човек понякога го обхващат някакви бесове и пощурява! – заключи Юлия възмутено.

– Има такъв момент – дълбокомислено констатирах аз – и сега е един от тези моменти, докато се нарадва на новия велосипед!

– Ходили ли са по трасето да потърсят портмонето? – попитах аз.

– Ходили са и нищо не са намерили! – тросна се Юлия и замина към хола.

След като се опитах за кратко време да симулирам мислене, отидох и аз в хола.

– Какво е имало в портмонето?

– Паспорт, шофьорска карта, кредитна карта, ключа от колата му и кой знае още какво друго – отговори Юлия, след което отново изригна с възмутена тирада.

– На този човек няма да му дойде акълът! Все измисля разни щуротии. Сега се е захванал с този електрически велосипед и използва всеки свободен момент да се катери по баирите, без да прави сметка, че може да се пребие, а има жена и деца!

– Това е положението – констатирах аз дълбокомислено – никой не си избира децата, каквито си ги роди, такива трябва да си ги приема!

Отидох отново в офиса, но ми се беше развалило настроението. Беше ми жал за Тери, защото знаех, че сега се тюхка и съжалява за това, което се е случило, но ако се опиташ да му кажеш, че нещо подобно може да му се случи, ще те направи на нищо с подигравки, че много знаеш и все за бъдещето мислиш!

Докато вечеряхме Юлия ме осведоми, че поради загубата на документите (паспорта и шофьорската карта) Тери не може да замине във вторник за Лас Вегас на някаква конференция! Това ме разстрои още малко, но си дадох сметка, че колкото и да се разстройвам – нищо не мога да променя. Разбрах още, че портмонето всъщност е било нещо подобно на паласка от кожа, която се връзвала на кръста с ремък, а той при това бил почти скъсан!

През нощта не можах да спя добре заради пустото портмоне. Постепенно в мен нарасна убеждението, че някой ще го намери и ще го изпрати по пощата.

На сутринта се събудих с натежала глава. Докато преглеждах пощата и прослушах новините по радиото стана обяд. Хапнахме и аз предложих на Юлия да отидем на разходка по хълмовете около Териви. Тя ми каза, че също ѝ хрумнала тази идея, като покрай разходката можем да огледаме и за портмонето.

Дремнахме тридесетина минути и се качихме на колата. Докато пътувахме аз звъннах на Ева да ѝ кажа, че сме тръгнали за тях с цел да се разходим по фаталното трасе. Тя каза, че те също имат намерение да минат отново по него и че ще ни изчакат да отидем заедно.

Не след дълго вече ходехме по някаква доста прилична пътека, а Тери сновеше напред-назад с велосипеда. След петнадесетина минути ходене пътеката полека-лека загуби "приличието си". Вече не можехме да ходим един до друг с Юлия. Аз бях взел две телескопични туристически пръчки – с едната да се подпирам, а с другата Юлия да ме води, като аз държа единия край на пръчката, тя другия и аз да ходя след нея. Скоро обаче пътеката стана съвсем неприятна. Тръгнахме напряко по някакъв склон с близо 50–60 градуса наклон, целият обрасъл с изсъхнали храсти. Почвата беше невероятно рохкава и приличаше на груб килим от паднали клончета и листа на изсъхналите храсти. Имах чувството, че ходим по някаква мрежа на сантиметри над земята. Веднага си помислих, че точно по такива склонове стават фантастичните Калифорнийски пожари, които унищожават десетки хиляди декари сух храсталак, гора и сгради по каньоните на щата.

Юлия издърпа пръчката от ръката ми и аз трябваше да се придържам за рамото ѝ. Оказа се, че без да се опира на пръчката тя не можеше да ходи, защото наклонът на хълма беше ужасен. Храсталакът ни дереше по краката, клонките на храстите се навираха по носовете, устата и очите ни.

Ходейки близо до Юлия, за да се държа за нея, аз периодически я настъпвах и ѝ събувах обувките, за което естествено си патех!

Изразих съмнение, че Тери е карал по този ужасен склон, но Юлия троснато ми каза, че ние вървим по следата на велосипеда и че не се съмнява, че този безразсъден човек е минал точно оттук!

Обувките ми вече бяха пълни с камъчета, клонки и пръст. Аз се движех почти машинално, като се опитвах да внимавам да не настъпвам водачката си.

Безнадеждно попитах още колко имаме да ходим по този ужасен склон, по който ми се струваше, че пълзим вече час. Юлия каза, че не знае и спря, за да си обуе за кой ли път обувката след поредното настъпване от мен.

Аз стоях зад нея, леко докосвайки я с ръка. В моментите, в които губех физически контакт с нея, изпадах в паника, че мога да пропадна някъде всред храсталака и да се изтъркалям надолу по хълма.

Юлия не мърдаше и аз реших, че си почива. Внезапно тя каза "Ето го!". Аз не ѝ обърнах внимание, но след секунди тя повтори "Ето го!".

– Кой го ето? – объркано попитах аз.

– Портмонето! – каза Юлия – Виждам му ципа!

Аз не повярвах на ушите си.

– Виждаш го тук, в тази пустош?

– Ами къде другаде мислиш, че го виждам! – отяде се Юлия.

– Юлия го намери! – извиках аз.

Кари вървеше след нас и след няколко секунди ни настигна.

– Да, ето го! Баба наистина го намери! – потвърди и тя.

След малко ни настигна Ева с Адриан, а след секунди долетя и Тери, яхнал велосипеда.

Той грабна портмонето и се разкрещя възторжено:

– Намери се, намери се!

Беше станало невероятното. В тази пустош, пълна с изсъхнали храсти, стърчащи, полегнали и съвсем смачкани, които правеха нещо като мрежа, по която вървяхме, потъвайки понякога до глезените в съчки, Юлия беше забелязала портмонето, което беше отхвърчало на около два метра от трасето, по което беше карал Тери!

Като слязохме на човешкия път и си поизчистихме обувките от камъчета, пръст и съчки, Юлия призна, че малко преди да стигнем мястото с портмонето, тя е гледала само надолу, правейки си сметка, че ако то е паднало, то ще падне надолу. В един момент обаче си помислила, че не е зле да гледа и нагоре по склона, защото портмонето е можело да изхвърчи и нагоре, още повече, че тя не знаеше от коя страна той го беше носил!

Разходката се оказа плодотворна от всяка гледна точка. Направихме си „кардиото“, вдъхнахме чист въздух, и което е най-важно и най-невероятно – намерихме портмонето, което така и щеше да си остане в храсталака и да изгори в поредния пожар или да бъде погребано от поредния дъждовен потоп!

Разказвач

1 коментар: