Отдавна не
се бяхме виждали с Х и срещата ни
предизвика неутолима жажда за приказки.
Влязохме в най-близката кръчма и седнахме
на една свободна маса. Започнахме един
през друг да си разправяме кой къде е
бил през годините и кой какво е видял.
Поръчахме си по порция пържени картофи
и по голяма наливна бира. Докато чакахме
да ни сервират, най-важните етапи от
живота ни откакто не се бяхме виждали,
постепенно започнаха да се изчерпват.
Разбра се, че всъщност всеки от нас
неусетно, чрез клюки и слухове беше
следил съдбата на другия и приказките
само служеха да доизяснят едни или други
обстоятелства от живота ни.
Картофите
бяха доста вкусни, а бирата беше
качествена, та в един момент решихме да
повторим. Келнерката все подпитваше
дали няма да си поръчаме нещо за хапване,
но когато потретихме с бирите, тя реши,
че сигурно ще я докараме до още бири, а
накрая няма да се поскъпим и за по-сериозен
бакшиш.
Не знам как
започнахме да говорим за някогашните
трамваи. За онези, които знаехме от
детството си – с метални решетъчни
портички вместо врати, които се затваряха
с най-обикновени резета, та да не изпаднат
пътниците от трамвая. Спомнихме си за
непреодолимото желание да се качваме
и слизаме в движение и за омагьосващата
гледка към ватмана, който беше отделен
от пътниците само от един параван от
цветен плексиглас, обхванат от месингова
рамка и закрепен към пода с няколко
болта. Много смешна беше седалката на
ватмана, която представляваше нещо
подобно на велосипедна седалка, но малко
по-голяма и закрепена на здрава месингова
или желязна тръба към пода също с няколко
болта. Омагьосващото във ватмана беше
как той само с една ръчка, подобна на
манивела, която въртейки по или срещу
часовниковата стрелка ускоряваше и
забавяше трамвая! Манивелата имаше едно
неутрално положение, когато сочеше
напред или назад (вече не си спомняхме),
при което трамваят не се движеше. Ако
манивелата се завъртеше вляво или вдясно
от това положение, трамваят се движеше
напред или назад, което преди да тръгнем
на училище и да започнем да учим за
електродвигатели, ни изглеждаше много
магическа дейност! Ватманът имаше и още
една ръчка, по-малка на размер, която
според мен командваше спирачките или
нещо подобно, но по нашите спомени беше
свързано с внезапното спиране на трамвая,
когато това се наложеше.
В един момент,
когато вече приключвахме третата халба
бира и аз нервно мърдах с крака, защото
изпитвах все по-непреодолимото и
непреодолимо желание да посетя тоалетната
и да се освободя доколкото е възможно
от погълнатата течност, Х изведнъж
замълча и се пренесе изцяло в миналото.
Използвах момента и му казах, че ще
посетя тоалетната, докато той подреди
мислите си, защото чувствах, че има да
ми каже някаква съкровена тайна.
Станах и
постоях хванат здраво за облегалката
на стола, за да се стабилизирам във
вертикално положение. След това се
огледах внимателно, за да начертая в
леко замаяната си глава бъдещия курс и
със голяма съсредоточеност се устремих
към тоалетната.
След две-три
минути се върнах с дълбоко облекчено
тяло и душа, и заех мястото си на масата.
Колегата Х седеше замислен и като че ли
беше забравил за мен. Изкашлях се
внимателно и той се сепна. Погледна ме
и се усмихна заговорнически.
– Ще ти
разкажа една история, която не съм
разказвал на никого досега! Свързана е
с трамваите, та рекох, че ще е доста
уместна за случая. Освен това мисля, че
вече отдавна е безопасно да я разкажа...!
– гласът му някак заглъхна в миналото
и аз се уплаших, че е премислил, но той
отново се оживи и заразказва:
„Вече не си
спомням преди колко години беше, но
тогава още учех в университета. Спомням
си много добре, че датата беше 31 декември.
Отидох у един приятел да посрещаме Нова
година. Той живееше някъде в Дианабад,
но днес по никакъв начин не мога да
намеря мястото, защото той тогава живееше
в някаква къща, която сигурно отдавна
я няма и на нейно място се мъдрят жилищни
блокове.
Бяхме четирима:
той, приятелката му, една нейна приятелка
и аз. Момичетата бяха приготвили
най-различни лакомства: сърмички,
пържолки, баница и други подобни
сладуранчета. Имаше домашна ракия и
прилично вино. Въобще всичко си беше
както трябва и ние се отдадохме на ядене
и пиене, гледайки новогодишната програма
на телевизията.
Отначало
разговорът вървеше някак тегаво, но
алкохолът и добрата храна постепенно
разбиха ледовете и обстановката стана
интимна и приятна. Приказвахме си за
какво ли не, а по едно време даже и
потанцувахме.
Към два часа
през нощта на мен страшно ми се приспа
и след кратки колебания аз реших да си
тръгна. Спомените се бяха поизчерпили,
разговорите вече приключваха и често
се възцаряваха все по-продължителни и
продължителни паузи. Мен непрекъснато
ме избиваше на прозявка и най-накрая аз
обявих, че си тръгвам. Всички гракнаха
срещу мен, че развалям компанията, но
гласовете им звучаха малко неубедително
и си личеше, че бяха доволни, дето някой
друг бе поел отговорността за приключването
на празненството.
След кратък
прощален тост, аз се облякох, надянах
ръкавиците и излязох навън. Валеше сняг,
като че ли някой беше разпорил възглавница
с пух и я изсипваше, без много да му
мисли, над града. Земята вече беше покрита
с десетина сантиметра сняг и имах
чувството, че всяка минута се добавяше
още поне по сантиметър. Не духаше никакъв
вятър, само снежинките падаха меко и
тихо на земята. Редките улични лампи се
виждаха като светли кълба, висящи някъде
високо над земята.
Дочух
дрънкането на трамвай и се забързах към
най-близката спирка. Последните метри
даже тичах и успях да се мушна в затоплената
мотриса преди да се затворят вратите.
Бях сам. Нямаше други пътници.
Трамваят
потегли и след малко спря на последната
спирка. Ватманът слезе от предната врата
и влезе в малката остъклена диспечерска
будка, където седна на един стол и
дежурната му колежка му наля нещо в една
чаена чаша и двамата се закротиха в
спокоен разговор.
Ватманът
беше оставил предната врата отворена
и аз почувствах освежителната струя от
хладен въздух, миришещ на пресен сняг,
да изпълва мотрисата. Това ме освежи и
внезапно нещо щракна в главата ми. Станах
и пристъпих към ватманската кабина.
Погледнах през отворената врата и видях
вълшебната "манивела", на която
трамваят се подчиняваше безпрекословно.
В мен се събуди пакостникът и аз погледнах
към диспечерската будка. Ватманът и
колежката му си приказваха оживено и
се смееха. Надигаха чаените чаши и кой
знае защо се чукаха като за наздравица!?
Пред манивелата имаше и някакво табло
с няколко ключета и лампички. Понапрегнах
се малко и въпреки, че надписите на
ключетата бяха полуизтрити, видях кои
бяха за вратите. Вече бях изгубил контрол
над себе си. Влязох в кабината, затворих
външната врата на мотрисата, хванах
здраво манивелата и леко я помръднах.
Трамваят послушно се поклати и бавно
потегли напред. Хвърлих поглед към
диспечерската. Там продължаваха да си
приказват и да се чукат с чаените чаши.
Завъртях още малко манивелата и трамваят
се забърза по кривата на завоя. Хвърлих
последен поглед към диспечерската. Там
вече се бяха усетили и в огледалото
видях две изумени лица с леко отворени
уста, които следяха трамвая с широко
отворени очи! Никога няма да забравя
изумлението на тези хора, които сигурно
се чудеха дали не сънуват!?
Завъртях още
малко манивелата и трамваят весело
препусна по заснежената линия. Наоколо
нямаше жив човек, а на мен ми беше леко
и весело!
На първата
спирка нямаше жива душа и аз прелетях
без да намалявам. По-нататък навлязох
сред гората и весело си затананиках,
като внимавах напред да не се появи
някакво препятствие. На следващата
спирка чакаха четирима души. Когато ги
наближих, те се размърдаха и се приготвиха
да се устремят към вратите. Изненадата
им нямаше край, когато трамваят, без да
намалява, премина край тях. Аз им махнах
приятелски с ръка и си представих думите,
с които ме изпратиха!
Скоро завих
през горичката под семинарията. Още от
дете знаех, че там линията не е много
хубава и затова понамалих. На спирката
в горичката също нямаше чакащи пътници.
Аз продължих с още по-намалена скорост.
Скоро трамваят щеше да излезе на площад
Йорданка Николова. Изведнъж ме обзе
страх! Спомних си, че всъщност съм
откраднал трамвая, да не говорим за
това, че нямах права да управлявам
подобно превозно средство!
Дръпнах
спирачката и трамваят за малко да се
обърне на завоя. Слава Богу, че се удържа
на линията! Спрях всред дърветата, на
стотина метра от площадчето. Внезапно
ме обля студена пот, като си помислих
какво съм направил!? Отворих вратите на
мотрисата и изскочих от нея в снега.
Побягнах без да мисля през гората. Спъвах
се в корени и храсти. Отгоре ми, от клоните
на дърветата, се изсипваха шепи сняг,
но аз не обръщах никакво внимание и
панически бягах през гората. Излязох
на улицата, която слизаше от семинарията
към Драган Цанков. Спрях се да си поема
дъх и да помисля какво да правя по-нататък.
Обърнах се назад, за да видя дали някой
не ме преследва. Нямаше никой, но бягайки
през гората бях оставил следа, като че
ли беше преминал глиган! Помислих си,
че като намерят трамвая, а това сигурно
щеше да стане скоро, можеха да ме проследят
по следите в снега. Обзе ме дивашки
страх! Снегът навсякъде беше чист и
равен и аз си помислих, че няма начин да
не ме проследят. В този момент по улицата
мина една кола и остави коловози в чистия
сняг. Огледах се и се ослушах. Не се
виждаше никой и не се чуваше нищо. Само
дишането ми гърмеше в ушите. Скочих в
коловоза на отминалата кола и се затичах
по него. Скоро излязох на Драган Цанков
и там имаше по широки следи от минали
коли. Повървях още малко по пустата
улица и когато дойдох до Граф Игнатиев,
видях, че по тротоарите редките пешеходци
бяха направили снежни пътеки. Тръгнах
към Патриарха, а след това свих по него
и забързах към къщи. По улиците минаваха
редки пешеходци и аз се поуспокоих, че
вече ще бъде невъзможно да ме проследят
по следите в снега. Минах по доста
заобиколен път до къщи. По едно време,
някъде далече, се зачу полицейска сирена,
от която ме побиха тръпки, но си помислих,
че е абсурдно да ме проследят, а
вероятността някой да ме е видял и да
ме е познал е нищожна.
Следващите
няколко дни не излизах от къщи. Изядох
всичко каквото намерих в хладилника.
Слушах денем и нощем радиото, но не чух
нищо за откраднат трамвай. Премислях
отново и отново всички криминални
истории, за които бях чел, като се
съсредоточавах на следите, оставени от
престъпниците и разсъжденията на
следователите, които бяха разкрили
престъпленията. Стараех се да се
самоубедя, че следите, които съм оставил
са толкова малко, че би било чудо, да ме
открият. Даже отпечатъци на пръсти не
бях оставил в трамвая, защото през цялото
време бях с ръкавици. Ватманът едва ли
бе видял добре лицето ми, но въпреки
това дълго време избягвах да пътувам
по трамвайната линия, където бях извършил
пакостната си постъпка. Най-накрая се
поуспокоих и отидох да си купя хляб,
кашкавал и други продукти. Никой не ми
обръщаше внимание и постепенно се
успокоих.“
Слушах Х с
голям интерес. Когато свърши, помълчахме
и аз го попитах дали някога е чул нещо
за откраднатия трамвай? Той ми каза, че
никога нищо не е чул. Аз също не бях чул
нищо, но в това нямаше нищо странно.
Такива бяха времената тогава, че за
подобни неща не се говореше!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар