Опит за отвличане или обикновена кражба?

11 Април 2012

Тази история се случи през септември 2011 година. Намирахме се вече 2 месеца в България и неприятностите се сипеха една след друга! Имаше разбира се и хубави преживявания, и по нищо не личеше, че нещата могат да вземат по-лош обрат.

Май е по-добре да прекратя с философстването и да започна разказа. Моля читателят да ме извини, но аз разказвам с подробности, които понякога изглеждат излишни, но затова пък не се смятам за майстор на късия разказ!

Основният проблем, който имахме по онова време, беше свързан с колата на сина ни, която беше заседнала на митницата в Илиенци и за освобождаването ѝ трябваше да заплатим мито плюс 20 % ДДС. Неприятното беше, че това бяха излишни пари, тъй като колата беше получила право на безмитен внос в ЕС, но при транспорта ѝ от Франция до България автовозът беше минал през Сърбия и - според родната митница - колата някакси бе загубила безмитния си статут. Твърдеше се, че ако си извадим някакъв формуляр от Хамбургската митница, където колата беше влязла в ЕС, то всичко щяло да бъде наред, но фирмата, която беше оформила транспорта от САЩ и митническите формалности в ЕС, вече не съществуваше и не можехме да разберем кой е поел нейните задължения! Борехме се отчаяно, защото се говореше за суми от порядъка на 20 000 лева и нагоре, а това ни изглеждаше ужасно несправедливо, да не говорим, че съвсем не ни беше лесно да намерим толкова пари!

В същото време синът ни се намираше във Франция със съпругата и двете си невръстни деца. Беше си "уредил" нещата така, че работата му се намираше на една страна, детската градина - на друга, университета на снахата на трета, и за да се стигне до всяко от тези места от местоживеенето им, трябваше да се сменят поне по две превозни средства. Така си го беше уредил човекът, но като му казах, че за транспорт ще му трябват 2 коли, той с типичната самоувереност на днешната младеж ми каза да си гледам работата, защото нищо не разбирам! Интересно как разбирахме докато ги изхраним и им платим образованието, а след това изведнъж престанахме да разбираме! Както и да е, те не само че нямаха две коли, ами - поради разногласията с митницата в Илиенци - нямаха нито една и докато бяха на ваканция в България не благоволиха да си купят поне една таратайка, за да им служи на първо време.

Като пристигнаха в Париж обаче, те бързо разбраха проблема си и синът се обади един ден по телефона и каза, че снахата е намерила в Интернета прекрасно Пежо 107 на старо за 3500 евро и ние трябва да оформим покупката и да го откараме до Франция, докато се борим с митницата в Илиенци! Нали ги знаете младите? За тях всичко е много лесно, особено когато трябва да го вършат родителите им! Това, което обаче ме ужаси, беше фактът, че колата е намерена в Интернет и се предлага от нещо подобно на "Върбанов Авто Импорт"! Аз оценявам предимствата на Интернет за бързо търсене на най-добрата сделка, но от друга страна се отнасям изключително песимистично към репутацията на фирми от типа на "Върбанов Авто Импорт". Купуването на кола на старо по начало може да се характеризира като купуване на  "котка в чувал", но за купуване на стара кола по Интернет дори нямам сравнение, нито пък подходяща поговорка!

Ожесточените ми протести бяха изслушани с очевидно нетърпение и ми беше обяснено да не се притеснявам! Като ми кажат да не се притеснявам за нещо, което си е за притеснение, се притеснявам още повече, но какво да се прави! Съпругата ми беше инструктирана да се свърже с лицето Димитър Върбанов и да му даде 500 евро капаро, надлежно оформено с нотариус. Нейните протести също бяха игнорирани и тя с мъка в сърцето се свърза с господин Върбанов, който се оказа млад човек с джинси, тениска и с лек дефект в единя крак. Той веднага пристигна с едно такси и откара Госпожата до някакъв нотариус, където набързо я разделиха с 560 евро (500 капаро и 60 за услугата). Всичко това беше оформено с много приличен договор, според който парите се даваха назаем на г-н Димитър Върбанов и ако той не ги върне до една седмица - тях или не докара кола в това време - парите трябваше да си получим обратно. Не беше много ясно къде и как това можеше да стане, но ние се надявахме да сме късметлии и работата да свърши добре! Много ме притесняваше дали колата ще може да върви повече от километър-два, докато г-н Върбанов изчезне някъде зад ъгъла, но това беше в бъдещето, а дотогава г-н Върбанов имаше цяла седмица на разположение да изчезне.

В следващите няколко дена избягвахме да безпокоим г-н Върбанов. Към края на седмицата се свързах с него и той каза, че колата до ден-два ще се появи в България. След това г-н Върбанов изчезна! Просто не си вдигаше телефона, нещо което е много разпространено в България. Имам чувството, че с тази възможност на цифровата комуникация - да видиш кой те търси и да не му вдигнеш телефона, ако не ти е кеф - българите направо се родиха! Всеки счита за свой дълг да го прави непрекъснато, за да знаят приятели и неприятели, че той е човек с който шега не бива!

Най-накрая, две седмици след подписването на договора, г-н Върбанов отново се появи в ефира. Каза, че автовозът е спрян на границата, защото имало подозрение за една от колите, че е крадена, но ние да не се безпокоим, защото това са козните на българските митничари и Интерпол!

Г-н Върбанов отново изчезна за два-три дни, но най-накрая се обади и каза, че колата е на гараж в Горубляне. Разбрахме се в понеделник да отидем до сервиза на Пежо за да я проверят. Върбанов дори ми обеща да уреди регистрирането в КАТ и т.н., изобщо всякакво съдействие каквото сърцето ми пожелае.

Сутринта на въпросния понеделник г-н Върбанов ми се обади и се извини, че днес няма да стане, но за вторник всичко е на 200 процента сигурно! Това малко ме притесни, но толкова бяхме чакали, можеше да почакаме още един ден, още повече, че поведението на г-н Върбанов напълно се покриваше с представите, които си бяхме вече изградили за поведението на българския бизнесмен от неговия ранг: винаги зает, винаги отлагащ поне веднъж срещата и винаги възпрепятстван от некадърни колеги или калпави държавни служители, които между другото ще трябва да подкупим, за да се свърши работата!

Сутринта във вторник, г-н Върбанов се обади, че е в сервиза на Пежо, но че има голяма опашка и той ще прати един от неговите хора да ни доведе до сервиза. Аз го попитах какъв е адреса на сервиза, но той каза, че адреса не знае точно, защото ... знае къде е самия сервиз! Доста правдоподобно нали?

Слязохме долу да чакаме при Дръндолета (така наричаме нашия Фолксваген Транспортер модел 1989 година). След още няколко телефонни разговора с Върбанов за уточняване на нашето местоположение и местоположението на неговия човек, той най-накрая се появи. Оказа се младо момче от Перник на около 20 и няколко години с доста грубо лице и не особено изискано поведение. Той понечи да се качи отзад в Дръндолета, но аз му казах да седне до шофьора, т. е. до жена ми. Това като че ли не влизаше в плановете му, но на възраженията му, аз казах, че той трябва да седи отпред защото ще води!

Тръгнахме отначало към Бистрица, след това обратно, завихме наляво, надясно и най-накрая водача ни започна да звъни по телефона и да иска допълнителни инструкции. Обяви ни, че и той не знае точно къде е сервиза на Пежо, но след кратки преговори, както ние си мислехме, с Върбанов, момчето ни накара да обърнем назад, след това да свием надясно и да караме напред.

Както можете да допуснете, в този момент ние нямахме ясна представа къде се намираме, но се оказахме на един доста разбит път, който вървеше между някакви хълмове. След 2-3 километра по този път, момчето каза на жена ми да завие надясно, по някакъв още по разбит път. Тук на нея и светна, че има нещо "гнило в Дания", както е казал поета, и ми каза на англииски:

"Тези май искат да ни убият и да ни ограбят!"

На мен ми стана малко неудобно от подозрителността ѝ, но в този момент нашият водач я попита доста безцеремонно:

"Какво му каза, ма?"

Жена ми се обърна към него и предизвикателно и грубо му изкрещя:

"Казах му, че искате да ни ограбите и да ни убиете, нали!"

Тук аз вече щях да потъна в земята от срам поради грубото ѝ поведение, но стана нещо неочаквано! Чуха се два глухи удара и жена ми извика:

"Този ми грабна чантата и скочи от колата!"

Тук му е мястото да поясня, че тя си беше окачила чантата си на облегалката на седалката. Ако познавате топологията на Фолксваген Транспортер модел 1989 година, трябва да знаете, че между седалката на шофьора и пътника до него има известно разстояние. Нашият приятел се беше пресегнал и с невероятна ловкост беше измъкнал чантата, с която ние обикновенно се борехме по 10-15 секунди докато откачим от седалката, беше отворил вратата си и бе скочил в движение, което поради бавната ни скорост не беше много трудно. Съпругата ми обърна назад за секунди и подгони доскорошния ни водач, ругаейки по най-перфектен начин него и целия му род. Момчето, като видя че микробусът го настига, скочи встрани от пътя и пресече до пътя, от който се бяхме отклонили. Там, иззад един думпстер излязоха две коли, той рипна в едната кола и те изчезнаха. В това време аз вече звънях на 112. Казах им, че са ни ограбили. Служителката попита къде сме, но аз й казах, че очаквам тя да ми каже къде сме, защото аз нямам никаква представа. Тя ни каза, че сме между Бистрица и Панчарево и ме насочи накъде да караме.

Естествено отидохме в полицията и писахме обяснения, заведе се дело и т.н., но както може да се досетите, досега никой не е хванат!

Все пак в цялата работа има и положителни моменти: Момчето грабна чантата на жена ми, а три хилядите евро, които трябваше да платим за "прекрасното" Пежо бяха в моята чанта, която си беше до мен на задната седалка. В моята чанта беше и договорът с Димитър Върбанов, в който се оказа, че са вписани истинските му данни! Благодарение на това полицията около 30 минути след грабежа вече знаеше кой е организаторът на грабежа, макар че това и досега не е ускорило залавянето на г-н Върбанов и компанията му.

Отрицателното беше, че в чантата на Госпожата се намираха други пари (за щастие доста по малко), паспорти, шофьорска книжка, и всякакви други полезни документи, да не говорим за два чифта очила на обща стойност около 1000 лева.

В полицията по всякакъв начин се опитваха да ни убедят, че това е най-обикновена кражба. На нашите настоявания, че това по-скоро ни се струва като опит за отвличане или поне организиран грабеж, следователят се усмихваше скептично и държеше на своето. Какво да се прави? И те хората имат показатели да достигат. Ако приемат, че става дума за опит за отвличане, който да не се разкрие, то черните точки са много повече, отколкото ако става дума за неразкрита кражба, а че това престъпление щеше да остане неразкрито за полицията изглежда нямаше особени съмнения!

Най-досадното в цялата история е нашата наивност! Опасявахме се, че могат да ни продадат скапана кола, но нито за момент не ни мина през ума, че г-н Димитър Върбанов изобщо няма никакво намерение да ни продава кола, а си прави далеч по сериозни сметки за нас. Вероятно лекотата, с която му дадохме 500 евро и демонстрирахме, че нямаме проблем да му дадем и останалите, го беше накарала да помисли за по-сериозна авантюра и ако не беше решителността на съпругата ми в последния момент и неопитността на нашия водач, то един Господ знае какво щеше да се случи!

Дилетант